Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (23)

22.

Майор Андрю Фонтайн седеше вдървено на бюрото си и слушаше звуците на утринта. Беше осем без пет и кабинетите постепенно се пълнеха. По коридорите се носеха гласове. Денят в Пентагона започваше.

Имаше пет дни, за да размисли. Не, не да мисли, да действа. Нямаше за какво толкова да мисли. Трябваше да действа, да попречи. Да прекрати това, което Адриан и неговите „загрижени граждани“ са започнали.

Тяхната организация беше най-нужната нелегална организация в армията. Тя се занимаваше точно с това, с което си мислеха, че се занимават недоволните, но без да разрушава системата, без да изважда на показ слабостите. Поддържаше силата и илюзията за сила. Това беше най-важното. Бяха опитвали по друг начин. Организацията им не беше родена над чаша бренди във Вашингтон, сред снимки на Пентагона, окачени по стените. Глупости! Беше родена в една колиба на Делтата на Меконг. След като се върна от Сайгон и каза на тримата си подчинени офицери какво е станало в щаба на командването.

Отиде в Сайгон със законни оплаквания и доказателства за корупция в снабдяването. Всяка седмица в района на Делтата изчезваше оборудване за стотици хиляди долари, зарязано от Южновиетнамската армия още при първите признаци, че ще има сражение, и след това се появяваше на черния пазар. Командващите на виетнамските части теглеха пари от банките, купуваха с тях наркотици и ги разпространяваха чрез пласьорските мрежи в Хю и Да-нанг. Милиони долари потъваха без следа във войната и никой не можеше да направи нищо.

О, той занесе доказателствата си в Сайгон, направо в щаба. И какво му отговориха? Благодариха му и го увериха, че ще разследват. А какво имаше да разследват? Беше им предоставил доказателства за десетина съдебни дела.

Един генерал го покани на чашка.

— Слушай, Фонтайн — каза му той. — По-добре малко корупция, отколкото да избухне целият склад с муниции. Тези хора са крадци по природа, не можем да ги променим.

— Бихме могли да им дадем няколко урока, сър. Пред очите на всички.

— За Бога! И без това имаме достатъчно проблеми в Щатите. Подобно нещо веднага ще влезе в работа на антимилитаристите. Слушай, имаш прекрасна служебна характеристика. Не я разваляй!

Тогава започна всичко, тогава се роди организацията им. „Очи“. Самото име подсказваше каква е тя — група хора, които наблюдават и регистрират. И с течение на времето четиримата станаха петима, после седем. Наскоро се беше присъединил и осми човек — капитан Мартин Грийн от Пентагона. Водеше ги отвращението. В армията командваха проститутки с размекнати колене. Много внимаваха да не би да обидят някого. Що за командване имаше армията на най-силната нация в света?

Беше се случило и още нещо. С течение на времето, докато броят на улучените растеше, бяха осъзнали очевидното — те трябваше да бъдат наследниците! Те бяха неподкупни, те бяха елит!

Тъй като по нормалните канали не биха постигнали нищо, трябваше да действат по друг начин. Да събират документи, да попълват досие за всеки мошеник, за всеки корумпиран тип, едър или дребен. Силни бяха тези, които можеха да се противопоставят на мошениците, които можеха да ги накарат да пълзят в калта. И да правят това, което те искат от тях.

Почти бяха успели. След три години събиране на помия. Боже! Индокитай беше пълен с това! Скоро Щяха да постигнат своето. Щяха да отидат в Пентагона и да поемат нещата в свои ръце. Само хора като тях притежаваха необходимите качества и решителност, за да ръководят сложната военна машина на страната. Не, не се заблуждаваха. Те бяха елитът.

На него това му се струваше логично. Баща му би го разбрал, ако можеше да поговори с него. Някой ден и това би могло да стане. Още от най-ранна възраст беше живял с гордостта, със силата, с влиятелността. С властта… да, власт. Това не беше мръсна дума. Тя трябваше да принадлежи на тези, които знаят какво да правят с нея. Той имаше право на нея по рождение.

И Адриан искаше да ликвидира всичко това. Не, нямаше да успее. Нямаше да унищожи „Очите“.

…може да постигнем споразумение… Това каза Адриан при разговора им под навеса за лодки.

И беше прав. Можеше и да се споразумеят. Само че не за това, което си мислеше Адриан и „обезпокоените му граждани“. Много неща щяха да се случат преди това.

Пет дни. Адриан не беше научен да предвижда различни възможности. Практически, физически алтернативи — не абстрактни думи и „позиции“. Армията щеше доста да се потруди, докато го намери на 10 000 мили от Вашингтон, във военната зона, под прикритието на специална секретна мисия. Имаше достатъчно кураж, за да го направи.

В Сайгон имаше един лигльо, който ги беше предал. Трябваше да научи кой е той — един от шест възможни. Това беше първата причина да замине. Да го намери… и да вземе решение.

След като разбере кой е и вземе решението, всичко нататък щеше да е лесно. Щеше да инструктира останалите. Показанията им щяха да са синхронизирани, единни.

Дори и армията имаше нужда от доказателства. И нямаше да има начин да се сдобие с такива.

Осмият член на групата тук, във Вашингтон, можеше сам да се погрижи за себе си. Капитан Мартин Грийн беше стоманен човек. И умен. Би могъл да устои на всякакъв огън, отправен срещу него. Беше евреин. Ако началниците във Вашингтон започнеха да му създават неприятности, щеше да замине за Израел още същия миг и Израелската армия само щеше да спечели от това.

Андрю погледна часовника си. Минаваше осем, беше време да се види с Грийн. Не можеше да рискува снощи. Адриан и хората му искаха да разберат кой е неизвестният офицер от Пентагона. Външните телефони също не бяха сигурни. С Марти трябваше да поговори на четири очи. Не можеше да се чака до следващата им редовна среща. Преди края на деня трябваше да се качи на самолета за Сайгон.

 

 

Бяха се разбрали никога да не ги виждат заедно. Ако случайно попаднеха един на друг, на някоя конференция или на коктейл, трябваше да се правят, че се виждат за първи път. Връзката между тях трябваше да остане скрита на всяка цена. Това беше от особена важност. Срещаха се само на усамотени места и винаги по предварително уточнен график. При тези срещи те обединяваха компрометиращата информация, която бяха успели да задигнат от Пентагона през седмицата, запечатваха документите в плик и ги изпращаха до една пощенска кутия в Балтимор. Пазеха документацията си на много места.

В случай на непредвидени обстоятелства или когато единият се нуждаеше от съвета на другия, прибягваха до телефонна „грешка“ през централата на Пентагона. Това беше знак да намерят някакъв предлог, да напуснат службата и да тръгнат към един бар в централната част на града. Андрю беше „сгрешил“ номера преди два часа.

Барът беше евтин, тъмен и безвкусно обзаведен, а в дъното му имаше усамотени сепарета, от които добре се виждаше входът. Андрю седна в едно от тях и започна да върти в ръката си чашата бърбън, който не го интересуваше. Не сваляше очи от входа, на около десет метра от него. При всяко отваряне на вратата в тъмното помещение нахлуваха ярките слънчеви лъчи. Грийн закъсняваше. Това не беше обичайно за него.

Вратата се отвори още веднъж и на прага се очерта силуетът на мускулест, набит мъж с широки рамене. Беше Марти — цивилен, с бяла отворена риза и вълнени панталони. Той кимна на бармана и тръгна към дъното на бара. Всичко у него издава сила, помисли си Андрю. От здравите му крака, до рижата късо подстригана коса.

— Съжалявам, че се забавих — каза той и седна срещу Андрю. — Отбих се у дома да се преоблека. Излязох през задния вход.

— Има ли причина?

— Може би да, може би не. Снощи изкарах колата от гаража и ми се стори, че ме следят. Тъмнозелен форд. Смених посоката, той тръгна след мен. Прибрах се у дома.

— В колко часа стана това?

— Около осем и половина, девет без четвърт.

— Съвпада. Затова те повиках. Очакват да видят с кого се срещам. От вашия отдел. Да осъществя контакт веднага. Предполагам, че следят поне още десетина други.

— Кои са те?

— Един от тях е брат ми.

— Брат ти?

— Той е адвокат. Работи за…

— Знам кой е той и за кого работи — прекъсна го Мартин. — Хитри са като чакали.

— Не си споменавал, че знаеш за него. Защо?

— Нямаше причина. Това са няколко типа от правосъдието. Организирал ги е един черен на име Невинс. Знаем какво правят. Пъхат си носа в контрактите за доставки повече, отколкото ни се иска. Но нямат нищо общо с нас.

— Сега вече имат. Затова ти се обадих. Един от шестимата във Виетнам е пропял. Разполагат с писмените му показания. И с един списък. Осем души, седем идентифицирани.

Грийн присви очи. Заговори бавно, тихо:

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

Андрю му разказа. Когато свърши, Грийн не помръдна.

— Това черно копеле Невинс беше в Сайгон преди две седмици по съвсем друга работа. Нямаше нищо общо с това.

— Сега вече има.

— У кого са показанията? Има ли копия?

— Не знам.

— Защо правят тази отсрочка?

— И това не знам.

— Трябва да има някаква причина! Дявол да го вземе! Защо не попита?

— Чакай, Марти! Всичко ми дойде като гръм от ясно небе…

— За това си се обучавал, нали? Да не се стряскаш от подобни неща! Можеш ли да разбереш?

Андрю отпи глътка бърбън. Досега не беше виждал капитана в такова състояние.

— Не мога да се обадя на брат си. Нищо няма да ми каже.

— Хубаво семейство, няма що. Да живеят братята! Може би аз ще успея да разбера. Имаме хора в правосъдието. Нашият отдел се грижи за гърба си. Ще видя какво мога да направя. Къде точно в Сайгон е документацията? Тя е в дъното на всичко.

— Не е в Сайгон, а във Фан-тиет, на крайбрежието. В един ограден склад. Само аз знам къде точно. Два шкафа сред хиляди други сандъци на разузнаването.

259

— Добре. — Грийн кимна одобрително.

— Ще замина за Сайгон още днес следобед. Най-напред ще проверя документацията. Измислих си една внезапна проверка.

— Добре — кимна Грийн отново. — Ще разбереш ли кой е издрънкал?

— Да.

— Сигурно е Чък Барстоу. Струва ми се, че хитрее. Има прекалено много награди.

— Не го познаваш.

— Познавам методите му.

Андрю се стресна от тези думи. Брат му ги беше употребил във връзка с организацията им.

— Той е добър офицер…

— Храбростта — прекъсна го Грийн — в случая няма нищо общо. Провери първо него.

— Ще го проверя. — Андрю се раздразни от присъдата на капитана и реши да си го върне. — Какво става с Балтимор? Тревожа се.

Писмата до Балтимор вземаше един двадесетгодишен братовчед на Грийн.

— При него няма грешка. По-скоро би се гръмнал, отколкото да ни предаде. Бях при него миналата седмица. Ако беше станало нещо, щях да разбера.

— Сигурен ли си?

— Не си струва да говорим. Искам да знам повече за проклетите показания. Когато притиснеш Барстоу, искай да ти каже какви ги е дрънкал дума по дума. Вероятно са му дали копие и на него. Виж дали той има военен адвокат.

Майорът отпи отново, отбягвайки изпитателния поглед на Грийн. Андрю не харесваше тона на капитана — та той му заповядваше! Но в края на краищата в момент на криза не беше лошо да имаш такъв човек край себе си.

— Какво можеш да разбереш в правосъдието?

— Повече, отколкото онова черно копеле може да си представи. Имаме специален фонд за глупаците, които си пъхат носа във военните доставки. Не ни интересува кой ще спечели някой и друг долар в повече, щом оборудването ни трябва спешно. После можеш да се чудиш как нископлатените правителствени адвокати ходят на почивка на Карибските острови. — Грийн се усмихна и се облегна. — Мисля, че ще се справим. Без нашите документи не могат да ни направят нищо. Иначе офицерите непрекъснато пишат оплаквания за нередности, какво толкова?

— Точно това казах на брат ми — отговори Андрю.

— Виж, него не мога да разбера — каза Грийн и се наведе напред. — Каквото и да правиш там, най-напред го премисли добре. Ако използваш грубости, първо събери фактите и го прави от разстояние.

— Мисля, че в тази област имам повече опит от теб. — Андрю запали цигара. Въпреки нарастващото му раздразнение ръката му не трепереше. Беше доволен от това.

— Сигурно имаш — каза Грийн небрежно. — Имам нещо за теб. Мислех, че ще може да почака до следващата среща, но няма смисъл да го задържам.

— Какво е то?

— Миналия петък пристигна едно допитване. От конгресмен на име Сандър. В комисията по въоръжените сили е. Отнасяше се за теб, така че го изтеглих.

— Какво искат?

— Не много. Питат колко време ще се задържиш във Вашингтон, къде си служил досега. Пуснах рутинен отговор. Първокласен кадър, надежден офицер, не се предвижда преместване.

— Чудя се какво ли…

— Не съм свършил — прекъсна го Грийн. — Обадих се на секретаря на този сенатор и го попитах защо конгресменът се интересува от теб. Той погледна папките си и каза, че не се интересува конгресменът, а някакъв човек на име Дакакос. Теодор Дакакос.

— Кой е той?

— Гръцки корабен магнат. Много богат. От ранга на твоето семейство.

— Дакакос? Никога не съм чувал за него.

— Тези гърци са опасни. Може би иска да ти подари нещо. Яхта или твой собствен батальон.

Андрю сви рамене:

— Дакакос? Яхта мога да си купя и сам. Батальон бих — приел.

— И това можеш да си купиш — каза Грийн и стана от масата. — Приятно пътуване. Обади ми се веднага щом се върнеш.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще науча всичко, което мога, за черното копеле Невинс.

Грийн бързо се запъти към изхода. Андрю щеше да изчака пет минути и да излезе след това. Трябваше да се отбие в апартамента си. Самолетът излиташе в един и половина.

Дакакос? Теодор Дакакос?

Кой е той?

 

 

Адриан стана от леглото бавно — спусна на земята първо единия, после и другия си крак съвсем тихо, за да не я събуди. Барбара спеше, но сънят й беше лек и неспокоен.

Беше едва девет и половина вечерта. Взе я от летището малко след пет. Беше отменила семинарите си за четвъртък и петък, защото беше твърде възбудена, за да обучава студенти от факултативния летен курс.

Беше одобрена да асистира на антрополога професор Саркис Кертепиан от Чикагския университет, който в момента проучваше находки от района на Асуанския язовир. Барбара беше във възторг. Не се стърпя и реши да се качи на самолета за Вашингтон, за да разкаже на Адриан. Когато в нейния свят нещата вървяха както трябва, тя се изпълваше с ентусиазъм — беше учен, който никога нямаше да загуби способността си да се удивлява.

Странно. И Адриан, и Барбара бяха навлезли в професиите си с чувство на гняв. Той заради събитията в Сан Франциско, тя — заради талантливата си майка, на която бе отказано полагащото й се място на преподавател в университета именно защото беше майка. Жена без право на достъп до университетските среди. И двамата бяха открили в професиите си стойности, които далеч надхвърляха първоначалния гняв.

Това беше част от връзката помежду им.

Адриан прекоси стаята тихо и седна на един фотьойл. Погледът му се спря на куфарчето му върху нощното шкафче. Нощем той никога не го оставяше във всекидневната — Невинс го беше предупредил да внимава. Понякога той се вманиачаваше за такива неща.

Невинс също беше навлязъл в професията си с гняв. Именно гневът му го поддържаше. Не само трудностите, с които непрекъснато се сблъскваше като цветнокож, тръгнал да се изкачва през препятствията, издигнати от недоверчивата система на белите, но и гневът на адвокат, който се сблъскваше с толкова много беззакония, при това в града, в който се създават законите.

А разкриването на тайната група на военните го беше разгневило извън всякаква мярка. Тези елитарни офицери, прикриващи улики за престъпления, за да ги използват за свои цели, за него бяха по-опасни от всичко друго.

Когато разбраха, че в списъка влиза и името на майор Андрю Фонтайн, Невинс помоли Адриан да се оттегли. Бяха станали много близки приятели, но нищо не биваше да попречи да изобличат заговорниците.

Братята са си братя. Дори и белите.

— Изглеждаш толкова сериозен. И толкова гол! — Барбара отмахна кичура светлокестенява коса от лицето си и се обърна настрани, прегърнала възглавницата.

— Извинявай. Събудих ли те?

— Боже! Не. Само бях задрямала.

— Лъжа. Хъркането ти се чуваше чак до Белия дом.

— Ти лъжеш. С адвокатската си уста… Колко е часът?

— Десет и двадесет — отговори той и погледна часовника си.

Тя седна в леглото и се протегна. Завивката падна до кръста й. Хубавите й пълни гърди се откриха и привлякоха погледа му. Почувства възбудата. Тя забеляза, че я гледа, и се облегна назад, като придърпа завивката.

— Сега ще поговорим — каза тя твърдо. — Имаме цели три дни, за да се докараме до пълно изтощение. Докато денем ти ходиш на лов за мечки, аз ще стоя тук и ще се кипря като държанка. Удовлетворението гарантирано.

— Трябва да правиш всичките тези неща, които правят неакадемичните дами. Да прекарваш часове във фризьорския салон, да ходиш на млечни бани, да се отпускаш. Имаш уморен вид.

— Сега няма да говорим за мен — каза Барбара и се усмихна. — Досега говорихме само за мен. Как вървят нещата при теб? Или не бива да ми казваш? Сигурна съм, че Невинс смята, че подслушват апартамента му.

Адриан се засмя и кръстоса крака. Посегна към пакета цигари и запалката на масичката пред себе си.

— Манията му за преследване си остава непроменена. Вече не оставя папките с делата в кабинета си. Държи всичките важни документи в куфарчето си и бас хващам, че не си виждала такова нещо.

— И защо го прави?

— Не желае да прави копия. Знае, че типовете от горния етаж ще го отстранят от половината дела, ако знаят колко бързо напредва.

— Това е изумително!

— Това е потресаващо — каза той.

Иззвъни телефонът. Адриан стана от стола и бързо отиде до апарата върху нощното шкафче.

Беше майка му. Не можеше да скрие тревогата в гласа си.

— Обади се баща ти.

— Как така се обади? Какво искаш да кажеш?

— Миналия понеделник замина за Париж. След това за Милано…

— Милано!? Защо?

— Ще ти обясни сам. Иска с Андрю да дойдете тук в неделя.

— Чакай малко. — Адриан се замисли. — Мисля, че няма да мога.

— Трябва.

— Ти не разбираш и не мога да ти обясня в момента, но Анди няма да иска да ме види. Аз също не съм сигурен, че искам да го видя. Дори си мисля, че при възникналите обстоятелства, не бива да се виждаме.

— Какво говориш? — Гласът на майка му изведнъж стана студен. — Какво сте направили?

Адриан пое дъх и отговори:

— Заемаме противоположни позиции при един… спор.

— Каквото и да е, то е без значение. Баща ви има нужда от вас. — Тя започна да губи самоконтрола си. — Нещо му се е случило. Нещо му се е случило! Едва можеше да говори!

Последваха няколко пукания по линията и се намеси глас на телефонистка:

— Мистър Фонтайн, съжалявам, че ви безпокоя, но за вас има спешен разговор.

— О, Боже! — прошепна майка му по телефона от Ню Йорк. — Виктор…

— Ще ти позвъня, ако е нещо за него, обещавам — каза Адриан бързо. — Добре, свържете ме.

Не успя да каже нищо повече. Гласът, който чу в слушалката беше истеричен. На плачеща, пищяща, отчаяна жена.

— Адриан! О, Боже, Адриан! Той е мъртъв! Убиха го! Мъртъв е, Адрианннн!

Писъците изпълниха стаята. А ужасът от тях накара Адриан да изпита шок, какъвто никога досега не беше изпитвал… Смърт. Смърт, която касаеше него.

Гласът беше на Карол Невинс. Жената на Джим.

Идвам веднага!

— Обади се на майка ми — каза той на Барбара, докато се обличаше колкото се може по-бързо. — У дома й. Кажи й, че не е за татко.

— Кой е?

— Невинс.

— Боже…

Адриан хукна по коридора и влезе в асансьора. Задържа пръста си на бутона. Тези асансьори бяха бавни… прекалено бавни! Най-накрая стигна долу, излетя навън и хукна през фоайето към стъклената врата на входа.

— Извинете! Моля ви! Пуснете ме да мина, ако обичате! Най-накрая излезе навън и изтича до едно спряло такси. Даде адреса на Невинс.

Какво се беше случило? Какво, по дяволите, се беше случило? Какво искаше да каже Карол? Убили са го? Как така са го убили? Кой го е убил? Боже! Мъртъв ли е наистина?

Джим Невинс мъртъв? Корупция — да, алчност — разбира се, измами — естествено, но убийство?

Две пресечки преди апартамента на Невинс спряха на червен светофар и той щеше да полудее. Още две пресечки!

Таксито потегли веднага с превключването на светофара, ускори, но малко след това рязко спря. Улицата беше задръстена от автомобили. Някъде напред проблясваха полицейски лампи. Движението беше спряно.

Адриан изскочи от таксито и хукна напред между колите, колкото се може по-бързо. Полицейски коли преграждаха авеню „Флорида“. Полицаи надуваха свирки и със светлоотражателните си ръкавици насочваха движението на запад.

Той изтича към преградата. Полицаите на няколко метра от него се развикаха:

— Не може да минете, мистър!

— Върни се, приятел! Нямаш работа там!

Но Адриан имаше работа. И премина. Шмугна се между спрените полицейски коли и хукна нататък, към мигащите светлини, край една купчина изкривен метал и изпочупени стъкла. Позна я веднага. Колата на Джим Невинс. Или това, което беше останало от нея.

Задните врати на една линейка бяха отворени и двама санитари носела към нея носилка, на която имаше изцяло покрит с чаршаф човек. Отстрани вървеше трети човек с черна лекарска чанта в ръка.

Адриан приближи и отмести с ръка полицая, който се мъчеше да му прегради пътя.

— Пазете се! — каза той твърдо, макар че гласът му трепереше.

— Съжалявам, мистър, но мога да ви…

— Аз съм прокурор! А този човек е мой приятел!

Лекарят долови отчаянието в гласа му и махна на полицая. Адриан посегна към чаршафа, но ръката на лекаря улови китката му.

— Приятелят ви негър ли е?

— Да.

— И името му е Невинс?

— Да.

— Мъртъв е, повярвайте ми. По-добре не гледайте.

Адриан дръпна чаршафа. Призля му, беше едновременно вцепенен и ужасен от това, което видя. Половината лице на Невинс беше откъснато. Виждаха се повече кости и кръв, отколкото кожа. Половината врат също липсваше.

— О, Боже!

Лекарят отново зави трупа с чаршафа и махна на санитарите да го качват на линейката. Беше млад човек, с дълга руса коса и момчешко лице.

— По-добре седнете — някъде — каза той на Адриан. — Опитах се да ви предупредя. Хайде, елате. Ще ви заведа до някоя кола.

— Не, не. Благодаря. — Адриан потисна гаденето си и се помъчи да си поеме въздух, но не му стигаше.

— Какво се случи?

— Изглежда, е правел ляв завой, за да влезе в гаража, и някакъв голям камион е налетял на него с пълна скорост.

— Камион?

— С ремарке. От тези със стоманените брони. Карал е, сякаш се е намирал на магистралата.

— Къде е сега?

— Не се знае.

— Спрял само за миг с надут клаксон, след това дал газ и изчезнал. Един свидетел каза, че бил камион за даване под наем. Имало надпис отстрани. Вероятно ченгетата вече са сложили патрули на всички пътища.

Изведнъж Адриан си спомни, изумен, че успя, и сграбчи лекаря за ръкава:

— Можете ли да ме преведете през полицията до колата му? Моля ви, важно е!

— Аз съм лекар, не съм полицай.

— Моля ви! Опитайте!

Младият лекар издиша през зъби и кимна:

— Добре. Ще ви преведа. Но не правете никакви глупости!

— Просто искам да видя нещо. Казахте, че камионът е спрял за малко.

— Знам със сигурност, че е спрял — каза русият лекар тайнствено. — Хайде, елате.

Те отидоха до разбитата кола. Беше смачкана откъм кормилото, навсякъде имаше счупени стъкла. Резервоарът беше напръскан с пяна и белите кълба бяха влезли през счупения прозорец.

— Ей, докторе! Какво правиш? — Гласът на полицая звучеше ядосано и уморено.

— Хайде, хлапе, назад! — извика втори. Младият лекар вдигна нагоре чантата си:

— Съдебномедицински оглед, приятелю! Не спори с мен. Обади се веднага в участъка!

— Какво?

— Какъв оглед?

— Чу ме много добре. Съмнения за убийство. Той избута Адриан напред и му нареди:

— Хайде, лаборант, вземай пробите и да се махаме. Доста ми дойде.

Адриан погледна в колата.

— Видя ли нещо? — попита лекарят натъртено.

Видя. Куфарчето на Невинс липсваше.

Двамата се върнаха през полицейския кордон към линейката.

— Наистина ли видяхте нещо? — попита лекарят.

— Да — отговори Адриан вцепенен, без да е сигурен, че разсъждава нормално. — В колата трябваше да има нещо, а го нямаше.

— Добре. А сега ще ви кажа защо ви заведох да погледнете.

— Какво?

— Вие видяхте приятеля си. Не бих позволил на жена му да го види. Лицето и вратът му бяха срязани от стъкла и парчета метал.

— Да… видях. Знам. — Адриан отново почувства гаденето в стомаха си.

— Но вечерта е доста топла. Струва ми се, че прозорецът откъм кормилото е бил отворен. Не мога да се закълна, че е било така, колата е много смачкана, за да се разбере, но не е изключено приятелят ви да е получил изстрел от упор през прозореца.

Адриан повдигна вежди. Нещо в главата му прещрака. Думите, които брат му беше употребил преди седем години в Сан Франциско, прокънтяха в ума му:

…там има война… куршумите са истински!

Сред документите в чантата на Невинс бяха и показанията на офицера от Сайгон. Уликите срещу „Очите“.

А той беше дал на брат си предупредителен срок от пет дни!

Боже! Какво беше направил!

Взе такси и отиде в полицейския участък. Документите му на прокурор му позволиха да поговори кратко с един сержант.

— Ако има някаква мръсна игра, ще я открием — каза полицаят и погледна Адриан с неодобрението, с което полицаите гледат на адвокатите, които ги обсаждат след подобни инциденти.

— Той беше мой приятел и имам причини да смятам, че има мръсна игра. Открихте ли камиона?

— Не. Знаем, че не е на никоя от магистралите. Щатската полиция е предупредена.

— Бил е взет под наем.

— Знаем това. Проверяваме агенциите. Защо не се приберете у дома, мистър?

Адриан се опря на ръба на бюрото на сержанта и каза:

— Имам чувството, че не ме вземате много на сериозно.

— В този участък съобщават за десетина смъртни случая всеки час. А вие какво искате да направя, мистър? Да зарежа всичко останало и да изпратя всички хора да търсят един избягал след катастрофа шофьор?

— Ще ви кажа какво искам, сержант. Искам съдебномедицинската експертиза на всички черепни травми на починалия. Ясно ли е?

— Какво говорите? — попита полицаят презрително. — Черепни…

— Искам да знам, кой му е пръснал черепа.