Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (31)

30.

Андрю паркира ландроувъра край оградата на една нива. Къщата на Голдони се намираше на около двеста метра нататък по пътя. Един човек ореше нивата с трактор и извърнат назад, гледаше рохкавата пръст на браздите. Нямаше други постройки, не се виждаха други хора. Андрю реши да поговори с човека.

Беше малко след пет следобед. Целия ден беше прекарал в Шамполук — купи си дрехи, провизии, съоръжения за катерене, включително и най-добрата алпийска раница, която напълни с нужни за планината неща. С изключение на едно — пистолет „Магнум“, калибър .357. Купи всичко това в магазина, споменат от баща му, който сега беше доста разширен. Името на собственика беше Лейнкраус. Продавачът му каза, че в магазина се е продавала най-добрата алпийска екипировка още от 1913 година. Сега имали филиали в Гщаат и Люцерн.

Андрю слезе от джипа и отиде до оградата. Махна с ръка, за да привлече вниманието на тракториста. Той беше нисък, набит италиански швейцарец с кестенява коса и тъмни вежди. Беше поне с десет години по-възрастен от Андрю, а лицето му беше неприветливо — сякаш не беше свикнал да вижда непознати.

— Говорите ли английски?

— Горе-долу, сеньор — отговори мъжът.

— Търся Алфредо Голдони. Казаха ми, че живее тук.

— Така е. — Човекът говореше английски съвсем добре. — Голдони е мой чичо. Вече е стар и не може да обработва земята. Помагам му. — Мъжът млъкна, без да дава повече разяснения.

— Къде мога да го намеря?

— Където е винаги. В задната стаичка на къщата. Леля ми ще ви заведе при него. Той обича гости.

— Благодаря. — Андрю тръгна към ландроувъра.

— Американец ли сте?

— Не, канадец. — Беше по-добре да не казва истината. Качи се на джипа и погледна през прозореца. — Говорим еднакво.

— Изглеждате еднакво, обличате се еднакво. — Трактористът огледа алпийското му яке. — Дрехите ви са нови, нали?

— Говорите английски много добре — каза Андрю и запали двигателя.

Жената на Голдони беше слаба и имаше аскетичен вид. Сивата й коса беше прибрана на тила в стегнат кок. Тя преведе гостенина през няколко чисти и подредени стаи с оскъдна мебелировка и му показа къде е мъжът й. Задната стая нямаше врата. Андрю влезе. Алфредо Голдони седеше в инвалиден стол до прозореца и гледаше към планината зад къщата.

Нямаше крака. Остатъците от някога силните му крайници бяха увити в гънките на панталоните, които бяха пристегнати с безопасни игли. Тялото, както и лицето му, беше масивно и сковано. Възрастта и недъгът му си бяха казали думата.

Старият Голдони го посрещна с пресилена радост — уморен инвалид, боящ се да не обиди гостенина си, благодарен за рядката възможност да поприказва с някого.

След като се представи, Андрю седна срещу сакатия си домакин, а намръщената жена им донесе вино. Чуканчетата на краката му бяха на една ръка разстояние. Фигурата беше гротескна. Андрю не понасяше грозотата, не можеше да свикне с нея.

— Не сте ли чували името Фонтайн?

— Не, господине. Мисля, че е френско. Но вие сте американец.

— А името Фонтини-Кристи говори ли ви нещо? Очите на Голдони се промениха. У него се събуди отдавна забравена тревога.

— Да, разбира се — каза сакатият с променен глас. — Фонтайн, Фонтини-Кристи. Италианското име става френско, а го носи американец. Мина толкова много време. Вие Фонтини-Кристи ли сте?

— Да. Внук съм на Савароне.

— Голям индустриалец от Севера. Помня го. Не много добре, разбира се. Престана да идва в Шамполук някъде след двадесет и пета година.

— Хора от вашето семейство са го водили в планината.

— Водили сме всички.

— А вие лично излизали ли сте в планината с дядо ми?

— Не е изключено. Като бях млад, излизах доста често.

— Не си ли спомняте със сигурност?

— Та аз съм водил хиляди хора…

— Току-що казахте, че го помните.

— Не много добре. Повече ми е познат по име. Какво точно ви интересува.

— Един преход в планината, направен от баща ми и дядо ми, преди петдесет години.

— Шегувате ли се?

— Говоря съвсем сериозно. Баща ми Виктор, Виторио Фонтини-Кристи, ме изпрати от Америка, за да науча някои неща. Нямам много време, така че ще имам нужда от помощта ви.

— С удоволствие ще ви помогна с каквото мога, но не знам откъде да започна. Та това е станало преди петдесет години! Кой би си спомнял такова нещо?

— Този, който ги е водил. Според баща ми, бил е някой от синовете на семейство Голдони. Датата е четиринадесети юли 1920 година.

Андрю не беше сигурен — може би гротескната фигура на инвалида помръдна, за да облекчи някаква болка, или се замисли, но Голдони реагира, когато чу датата. И веднага прикри тази реакция с думи:

— Юли 1920. Та това са две поколения! Би трябвало да ми кажете нещо по-конкретно.

— Водачът е бил от семейството ви.

— Не съм бил аз. Тогава съм бил петнадесетгодишен. Тръгнах в планината съвсем млад, но не чак толкова. Не и като основен водач.

Андрю се вгледа в очите на сакатия. Голдони изглеждаше притеснен. Не му хареса погледът и сведе очи. Андрю се наведе напред.

— Но все нещо си спомняте, нали? — Не беше в състояние да прикрие студенината в гласа си.

— Не, сеньор Фонтини-Кристи. Не помня нищо.

— Преди малко споменах датата 14 юли 1920 година. За вас тя е позната.

— Прекалено отдавнашна е, за да я помня.

— Трябва да ви кажа, че съм военен. Разпитвал съм стотици хора и зная кога ме лъжат.

— Нямам такова намерение, сеньор. За какво ми е? С удоволствие бих ви помогнал, ако можех.

Андрю продължи да го гледа.

— Преди години по линията на юг от Зермат е имало спирки.

— Останали са няколко — каза Голдони. — Не много. Сега от тях няма нужда.

— Кажете ми, всички те имаха имена на птици, нали?

— Някои — прекъсна го планинецът. — Не всички.

— А имаше някоя с думата „ястреб“ в името? Ястребово… нещо?

— Ястреб? Защо питате това?

Едрият осакатен планинец вдигна поглед. Сега беше уверен и нетрепващ.

— Кажете ми имаше ли такава спирка?

Голдони остана мълчалив.

— Не — каза той след малко.

Андрю се облегна назад.

— Вие ли сте най-големият син на семейство Голдони?

— Не. Очевидно някой от братята ми е бил с баща ви и дядо ви.

Андрю започна да разбира. Алфредо Голдони беше получил къщата, защото беше останал без крака.

— Къде са братята ви? Искам да поговоря и с тях.

— Съжалявам, но отново трябва да ви попитам дали не се шегувате. Братята ми са мъртви. Всички знаят това. Братята ми, чичо ми, двама мои братовчеди. Всички са мъртви. В Шамполук вече няма планински водачи от семейство Голдони.

Андрю престана да диша. Осъзна казаното и пое дълбоко дъх. Едно-единствено изречение беше ликвидирало цялата му преднина.

— Трудно ми е да повярвам — каза тон студено. — Всичките тези хора мъртви? Как са умрели?

— Затрупа ги лавина, сеньор. През шестдесет и осма едно цяло село беше затрупано. Изпратиха спасителни екипи чак от Зермат. Водеха ги нашите хора. Три държави ни удостоиха с най-високите си отличия. За останалите това не беше от голяма полза, но аз получавам малка пенсия. Тогава загубих краката си. От премръзване. — Той потупа остатъците от мускулестите му някога крака.

— И не знаете нищо за онзи преход през 1920 година?

— Как бих могъл?

— Имам описанията на баща ми. — Андрю извади ксерокопията от джоба си.

— Това е нещо друго. Трябваше да ми кажете в самото начало. Прочетете ми ги.

Андрю ги прочете. Описанията бяха неясни, представите, които предизвикваха — противоречиви. Хронологията на събитията беше объркана, а също и характерните особености на маршрута.

Голдони слушаше. От време на време затваряше подпухналите си очи и извръщаше лице на една страна, сякаш се мъчеше да събуди зрителните си представи. Когато Андрю завърши, той поклати замислено глава.

— Съжалявам, сеньор. Това, което ми прочетохте, би могло да се отнася за двадесет или тридесет различни маршрута. Доста от описаните неща изобщо не са в нашия район. Простете ми, но мисля, че баща ви е сбъркал. Предполагам, че говори за една пътека, която се намира на запад оттук. Не е трудно да се заблуди.

— И нищо не ви се струва познато?

— Напротив. Всичко. И нищо. Това са описания на местности, пръснати на стотина квадратни километра площ. Съжалявам. Не е възможно да ви кажа нищо конкретно.

Андрю беше объркан. Все още имаше чувството, че планинецът лъже. Трябваше да опита още нещо. След това можеше да действа. Ако и това не доведеше доникъде, щеше да приложи друга тактика.

…Ако се окаже, че Алфредо не е най-възрастният брат, търси сестра…

— Вие ли сте най-възрастният жив Голдони?

— Не. Имам две по-големи сестри. Едната е жива.

— Къде е тя?

— В Шамполук. На „Виа Сестина“. Синът й обработва земята ми.

— Как се казва? По мъж?

— Капомонти.

— Капомонти? Това са съдържателите на странноприемницата, нали?

— Да, сеньор.

Андрю стана и прибра спомените на баща си в джоба си. Стигна до вратата и се обърна:

— Възможно е да се върна.

— За мен ще е удоволствие.

Андрю се качи на джипа и запали мотора. Оттатък оградата племенникът седеше неподвижно на кормилото на трактора и го наблюдаваше. Лицето му сякаш казваше: „Махай се оттук! Трябва да изтичам до къщата, за да чуя за какво си дошъл.“

Андрю освободи ръчната спирачка и натисна газта. Ландроувърът пое по пътя, направи обратен завой и тръгна към селото.

Изведнъж очите му се спряха на нещо твърде очевидно и нормално, за да му обърне внимание. Изруга.

Покрай пътя имаше стълбове с телефонен кабел.

Безпредметно беше да търси старицата на „Виа Сестина“ — нямаше да е там. Хрумна му нещо друго. При новите обстоятелства това беше по-добрата стратегия.

 

 

— Жено! — изкрещя Голдони. — Бързо! Помогни ми! Телефонът!

Жена му бързо влезе в стаята и улови ръкохватките на инвалидния стол.

— Да се обадя ли аз? — попита тя.

— Не, аз ще позвъня. — Набра номера. — Лефрак? Чуваш ли ме? Той дойде. След толкова много време. Фонтини-Кристи. Но не каза това, което трябваше. Търси железопътна спирка, в чието име има „ястреб“. Не каза нищо повече. Не ми вдъхва доверие. Трябва да се свържа със сестра си. Събери другите. Ще се срещнем след час… Не тук! В странноприемницата.

 

 

Андрю беше залегнал в тревата срещу къщата и наблюдаваше прозорците и вратата с бинокъла си. Слънцето залязваше зад западните склонове и скоро щеше да се стъмни. В къщата запалиха лампи — вътре се движеха сенки. Нещо ставаше.

Една кола дойде на заден ход по алеята. От нея изскочи племенникът и изтича до вратата. Тя се отвори.

Появиха се Голдони в инвалидния стол и жена му. Младежът избута стола до колата. Голдони стискаше нещо в ръце. Андрю фокусира бинокъла върху предмета.

Приличаше на голяма книга, но не съвсем. Голям, тежък том. Счетоводна книга.

Жената на Голдони задържа вратата на колата отворена, а племенникът улови безкракия човек под мишниците и го премести на седалката. Голдони се сгърчи от болка, жена му го закопча с предпазния колан.

През отворената врата Андрю можеше да види безкраката фигура на Голдони. Отново насочи бинокъла към голямата книга в ръцете му — стискаше я, сякаш беше нещо невероятно ценно и се боеше да не го изгуби. След това Андрю видя, че в ръцете си старецът държи и още нещо, нещо познато. Между книгата и гърдите му се виждаше парче лъскав метал. Беше цев на къса, едрокалибрена ловджийска пушка — от тези, които използват враждуващите фамилии от Юга. В Сицилия. Наричаше се „лупара“ — от „лупо“, вълк. На повече от двадесет метра тя не стреляше точно, но от малко разстояние можеше да повдигне човек от земята.

Голдони пазеше книгата с много по-силно оръжие от неговия магнум. Андрю погледна младежа. От колана му стърчеше дръжка на пистолет. Беше голяма.

И двамата планинци бяха въоръжени. Охраняваха книгата. Нежелан човек не можеше да се приближи до нея. Какво ли…

Боже! Изведнъж се сети. Дневник. Може би са водили дневник на излизанията си в планината. Едва ли можеше да бъде друго. И не му беше хрумнало да попита дали не са водили регистри за излизанията си в планината. След толкова години — просто не беше помислил за това. Половин век!

Но според баща му и неговия баща семейство Голдони са били най-добрите планински водачи в Алпите. Професионалисти с такава репутация биха водили дневници за излизанията си в планината — най-естественото нещо.

Изглежда, Голдони наистина беше излъгал. Това, което посетителят му искаше да знае, беше в къщата му, но той не искаше да му го даде.

Андрю продължи да наблюдава. Племенникът сгъна инвалидния стол и го сложи в багажника на колата, след което се качи зад кормилото. Жената на Голдони затвори вратата откъм мъжа си.

Колата потегли и се насочи на север към Шамполук. Жената се прибра в къщата.

Майорът прибра бинокъла в калъфа и се замисли как да постъпи. Можеше да се качи на скрития ландроувър и да тръгне след Голдони, но защо? А и рискът не беше малък. Планинецът беше половин човек, но пушката в ръцете му беше достатъчна компенсация за липсващите му крака. Намръщеният племенник също не би се поколебал да използва оръжието си.

Ако книгата в ръцете на сакатия беше това, което мислеше, че е, старецът щеше да я скрие, не да я унищожи — не би унищожил нещо толкова ценно.

Ако. Но най-напред трябваше да е сигурен. След това щеше да действа.

Странно. Не беше очаквал, че Голдони ще излезе от къщата. По-скоро очакваше при него да дойде някой. Това, че инвалидът тръгна нанякъде, означаваше, че се е уплашил. Човек с ампутирани крака, който не излизаше никъде, не би го направил, ако нямаше наистина сериозна причина.

Андрю взе решение. Жената беше сама вкъщи. Най-напред щеше да разбере дали книгата наистина е това, което мислеше, а след това щеше да разбере къде е отишъл мъжът й.

След това щеше да прецени дали да чака, или да го потърси.

Изправи се от тревата — нямаше смисъл да губи повече време — и тръгна към къщата.

— Няма никой, сеньор — посрещна го жената. В очите й имаше изненада и уплаха. — Мъжът ми излезе с племенника си. Отидоха да играят карти в селото.

Андрю избута жената и влезе, без да отговори. Отиде направо в стаята на Голдони. Там нямаше нищо освен стари вестници и списания. Погледна в гардероба. Вътре висяха панталони, чиито крачоли бяха забодени с безопасни игли. Нямаше книги.

Върна се при жената. Тя беше при телефона и уплашено натискаше вилката с кокалестите си пръсти.

— Жицата е срязана — каза Андрю и се приближи.

— Не! — прошепна тя. — Какво искате? Нямам нищо! Тук няма нищо!

— Мисля, че има — каза Андрю и я избута до стената. Лицето му беше на сантиметри от нейното. — Мъжът ви ме излъга. Каза ми, че не знае нищо, но излезе оттук с една книга. Беше дневник, нали? Покажете ми къде държи останалите.

— Не знам за какво говорите! Нямаме нищо! Пенсионери сме!

— Без приказки! Покажете ми регистрите.

— Моля ви…

— По дяволите! — Андрю сграбчи сивата коса на жената, дръпна я напред и след това с всички сили я удари в стената. — Нямам никакво време. Старият Голдони ме излъга. Къде са дневниците? Бързо! — Той отново дръпна косата й и отново удари главата й в стената. По тила й потече кръв, очите й се просълзиха от болката.

Майорът си даде сметка, че е преминал границата. Сега вече оставаше само конфронтацията. Нямаше да му е за първи път — във Виетнам непокорните селяни не бяха рядкост. Той дръпна жената към себе си.

— Разбирате ли ме? — попита той монотонно. — Ще запаля кибритена клечка пред очите ви. Знаете ли какво ще стане след това? Питам за последен път. Къде са дневниците?

Жената на Голдони се разрида. Андрю я задържа за роклята. С разтреперана ръка тя посочи една врата вдясно.

Андрю дръпна жената натам. Извади беретата и отвори вратата с ритник. В стаята нямаше никой.

— Къде е ключът за лампата?

Жената вдигна глава. Устата й беше полуотворена, дишаше учестено. Посочи вляво и прошепна:

— Ето там. Ето там.

Той я вкара в малката стаичка, пусна роклята й и запали осветлението. Тя се сви разтреперана. На отсрещната стена имаше библиотека със стъклени врати. Пет рафта с книги, подобни на онази. Андрю отиде до нея и се опита да я отвори, Но не успя — беше заключена.

Счупи стъклото с дръжката на пистолета. Светлината от лампата беше слаба, но достатъчна. Избледнелите, написани на ръка букви и цифри се виждаха ясно. Всяка година беше разделена на два периода от шест месеца. Томовете бяха различно дебели и ръчна изработка. Погледна вляво, където стъклото беше здраво. Отраженията от лампата пречеха да се видят надписите, така че счупи и него.

Първият том беше от 1907 година. Нямаше отбелязани месеци — явно това беше въведено по-късно.

Проследи с поглед томовете, докато стигна до 1920 година. Първият — от януари до юни — беше на мястото си.

От юли до септември го нямаше. Вместо него на празното място набързо беше натъпкан том от 1967 година.

Алфредо Голдони — безкракият инвалид — го беше измамил. Беше избягал. Андрю се обърна към жена му. Беше паднала на колене и продължаваше да трепери. Нямаше да е трудно да направи това, което трябваше, да научи това, каквото трябваше.

— Ставай! — каза той.

 

 

Пренесе безжизненото тяло през нивата и навлезе в гората. Нямаше луна — във въздуха се носеше ароматът на дъжд, а небето беше натежало от черни облаци. Лъчът на фенерчето му се поклащаше с всяка стъпка.

Времето. Сега единствено времето имаше значение.

И изненадата. Трябваше да прибегне до изненада.

Според жена му, Алфредо Голдони беше отишъл в странноприемницата на Капомонти. Всички били отишли там. Сподвижниците на Фонтини-Кристи се бяха събрали, защото един непознат не е казал думите, които трябва.