Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (3)

2.

29 ДЕКЕМВРИ 1939 г.

 

ЕЗЕРОТО КОМО, ИТАЛИЯ

Бялата дванадесетцилиндрова „Испано-Суиза“, чийто посивял кожен гюрук беше дръпнат назад и откриваше предните червени кожени седалки, взе завоя с много голяма скорост. Вляво долу се виждаха сините зимни води на езерото Комо, а вдясно бяха планините на Ломбардия.

— Виторио! — изпищя момичето, седнало до шофьора, като с една ръка държеше разрешената си от вятъра руса коса, а с другата — кожената си яка. — Погледни на какво заприличах!

Шофьорът се усмихна, без да отделя от пътя присвитите си заради слънцето сиви очи. Ръцете му умело, почти деликатно насочваха белия волан от слонова кост.

— Тази кола е много по-добра от алфа-ромеото. Английският ролс-ройс изобщо не може да се сравнява с нея.

— Няма нужда да убеждаваш мен, скъпи. Боже, отказвам да погледна скоростомера! А и виж на какво заприличах!

— Това е добре. Ако мъжът ти е в Беладжио, тъкмо няма да те познае. Ще те представя като ужасно милата братовчедка от Верона. Момичето се засмя.

— Ако мъжът ми е в Беладжио, сигурна съм, че ще се наложи той да ни запознава с някоя ужасно мила братовчедка.

Виторио също се засмя. Излязоха от завоя, шосето продължи направо и момичето се плъзна до него. Мушна ръка под ръкава на велуреното му яке, издуто от дебелия бял пуловер под него, и облегна глава на рамото му.

— Колко се радвам, че се обади. Наистина трябваше да се махна.

— Знаех го. Снощи го видях в очите ти. Беше отегчена до смърт.

— Боже! Нима ти не беше? Такава кошмарна вечеря! Приказки, приказки, приказки! Войната това, войната онова! Рим, да, Рим, не. Бенито, винаги! До гуша ми дойде! Гщаат затворен! Сейнт Мориц пълен с евреи, които замерят всички с пари. Монте Карло, пълен провал! Затварят казината! Всички казват това. Такава скука!

Шофьорът пусна дясната си ръка от волана и посегна към цепката на палтото на жената. Разтвори я и погали вътрешната страна на бедрото и също така умело, както държеше и кормилото. Тя простена от удоволствие, изпъна врат, опря устни в ухото му и пусна езика си напред.

— Ако продължиш с това, ще свършим във водата. Предполагам, че никак не е топла.

— Ти започна, Виторио!

— И ще престана — отговори той и улови отново кормилото. — Не бих могъл да си купя кола като тази доста дълго време. На днешно време танковете са всичко. Колко повече се печели от тях!

— Моля те! Не ми говори за война!

— Не, аз не говоря такива неща — засмя се Фонтини-Кристи. — Освен ако не искаш да преговаряш за някоя сделка от името на Рим. Мога да ти продам всичко, от транспортни ленти, до мотоциклети и униформи.

— Ти не произвеждаш униформи.

— Не, но притежавам компания, която произвежда.

— Забравих. Фонтини-Кристи притежават всичко на север от Парма и на запад от Падуа. Поне така казва мъжът ми. Със завист, предполагам.

— Мъжът ти, заспалият граф, не става за бизнесмен.

— Той не смята така.

Виторио Фонтини-Кристи се усмихна и натисна спирачката на дългия бял автомобил, за да вземе последния завой надолу към брега на езерото. Там, на нос Беладжио, се намираше елегантната вила „Ларио“, наречена така в чест на средновековния поет, живял някога край езерото. Тя беше място за почивка, известно с удивителната си красота и с това, че не всеки можеше да ходи там.

Когато елитът тръгваше на север, отсядаше във вила „Ларио“. За пропуск можеха да служат само парите и знатният произход. Персоналът беше любезен, готов да услужи и познаваше всички особености на клиентите си. Особено се внимаваше с датите на резервациите. Почти не се случваше някой съпруг, съпруга, любовник или любовница да чуят по телефона тихия, предупреждаващ глас, който ги съветва да изберат друга дата на пристигане. Или на заминаване.

Колата влезе в паркинга, покрит със сини плочи. Двама униформени служители веднага излязоха от отоплената будка и отвориха вратите от двете страни и се поклониха.

Този откъм Виторио каза:

— Добре дошли във вила „Ларио“, сеньор.

Никога не казваха: „Радвам се, че ви виждам пак, сеньор.“ Никога.

— Благодаря. Нямаме багаж. Ще останем само днес. Проверете бензина и маслото. Монтьорът тук ли е?

— Да, господине.

— Нека да провери и центровката на колелата. Струва ми се, че много играят.

— Разбира се, господине.

Фонтини-Кристи слезе от колата. Беше висок над метър и осемдесет. Правата тъмнокестенява коса се спускаше над челото му. Чертите на лицето му бяха остри — почти като на баща му, — а очите, все още примижали от силното слънце, бяха едновременно пасивни и бдителни. Той отиде до предницата на колата, опипа разсеяно капачката на радиатора и се усмихна на спътницата си — графиня Д’Авенцо. Тръгнаха към каменните стъпала на входа на вила „Ларио“.

— Къде каза на слугите, че отиваш? — попита Фонтини-Кристи.

— В Тревилио. Ти си собственик на конюшня, който иска да ми продаде арабски кон.

— Напомни ми да ти купя.

— А ти? Какво каза на секретарката си?

— Нищо. Само братята ми могат да ме потърсят. Всички останали чакат търпеливо.

— Но не и братята ти. — Графиня Д’Авенцо се усмихна. — Това ми харесва. Братята на важния Виторио го преследват за бизнеса.

— Едва ли. Моите мили по-малки братя имат общо три жени и единадесет деца. Проблемите им вечно и завинаги са домашни. Понякога се чувствам като рефер. Това не е лошо. Имат с какво да се занимават и стоят настрана от работата.

Те спряха на терасата пред голямата стъклена врата, през която се влизаше във фоайето, и погледнаха назад към езерото и планините на отсрещния бряг.

— Красиво е, — каза графинята. — Запазил ли си стая?

— Апартамент. На покрива. Гледката е величествена.

— Чувала съм за него, но не съм била там.

— Малко хора са били.

— Предполагам, че го наемаш за цял месец?

— Не е необходимо — отговори Фонтини-Кристи и се обърна към вратата. — Виждаш ли, вила „Ларио“ по една случайност е моя.

Графиня Д’Авенцо се засмя и тръгна пред Виторио към фоайето.

— Ти се невъзможен, неморален човек — каза тя. — Забогатяваш за сметка на себеподобните си. Боже мой! Би могъл да шантажираш половин Италия!

— Само нашата Италия, скъпа.

— Това е достатъчно.

— Едва ли. Но досега не се е налагало да го правя, ако това успокоява съвестта ти. Тук съм само гост като всички останали. Почакай, моля те.

Виторио отиде до рецепцията. Човекът с официален костюм зад мраморния плот го поздрави:

— Колко се радвам, че идвате при нас, сеньор Фонтини-Кристи.

— Добре ли вървят нещата?

— Много добре. Ако искате, можете да…

— Не, не искам — прекъсна го Виторио. — Апартаментът ми е готов, предполагам?

— Разбира се, сеньор. Както пожелахте. Приготвяме и вечеря. Черен хайвер по ирански, студена патица, „Вьов Клико“ двадесет и осма година.

— И?

— Разбира се, има и цветя. Масажистът е готов да отмени всичките си други ангажименти…

— И?

— За графиня Д’Авенцо няма никакви усложнения — отговори служителят бързо. — Никой от нейния кръг не е тук.

— Благодаря.

Фонтини-Кристи се обърна, но го спря гласът на служителя:

— Сеньор…

— Да?

— Разбирам, че не желаете да ви безпокоят, освен в спешни случаи, но се обаждаха от кабинета ви.

— И казаха ли, че става дума за спешен случай?

— Казаха, че баща ви се мъчи да се свърже с вас.

— Това не е спешен случай. Това е Каприз.

 

 

— Струва ми се, че и ти би могъл да бъдеш онзи арабски кон, агънце! — каза графинята, легнала в пухеното легло до Виторио. Юрганът беше смъкнат надолу до голия й кръст. — Ти си чудесен. И толкова търпелив!

— Не колкото трябва, струва ми се — отвърна Фонтини-Кристи, облегна се на възглавницата и погледна жената. В ръката му димеше цигара.

— Не си достатъчно търпелив — съгласи се графинята и се обърна към него усмихната. — Защо не загасиш тази цигара?

— След малко. Обещавам ти. Малко вино? — Той посочи към сребърния охладител, поставен на ръка разстояние. Беше на триножник, а от горния му край се показваше гърлото на отворена бутилка, увита с ленена кърпа и мушната в буците топящ се натрошен лед.

Графинята се вгледа във Виторио и дишането й се учести.

— Налей вино. Но аз си имам свое питие.

Бързо, с леко движение, момичето спусна ръце към слабините му. Вдигна мекия юрган и мушна глава отдолу. Стенанията й ставаха все по-силни, а тялото й започна да се люлее.

 

 

Келнерите прибраха празните чинии от масата, после един от тях запали огъня в камината и напълни чашите с бренди.

— Какъв прекрасен ден! — възкликна графиня Д’Авенцо. — Не можем ли да прекарваме така по-често?

— Мисля, че трябва да си направим график. Съобразен с твоя календар, разбира се.

— Разбира се! — Момичето се засмя гърлено. — Ти си много прагматичен човек.

— А защо не? Така се живее по-лесно.

Иззвъня телефонът. Виторио го погледна ядосано. Стана от стола край камината и гневно отиде до нощното шкафче. Вдигна слушалката и каза рязко:

— Да?

Гласът му се стори познат.

— Обажда се Теска. Алфредо Теска.

— Кой?!

— Един от началник-цеховете във фабриката в Милано.

— Какво?! Как смеете да се обаждате тук? Кой ви даде телефонния номер?

Теска замълча за миг и каза:

— Заплаших да убия секретарката ви. И наистина щях да го направя, ако не ми го беше дала. Утре можете да ме уволните. Вярно е, че работя при вас, но преди всичко работя за Съпротивата.

— Считайте се за уволнен. От този момент. Сега!

— Така да бъде, господине.

— Не искам да ме зани…

— Баста! — изкрещя Теска. — Няма никакво време! Всички ви търсят! Баща ви е в опасност! Цялото ви семейство е в опасност! Вървете в Кампо ди Фиори! Веднага! Баща ви каза да минете по пътя покрай конюшнята!

Линията прекъсна.

 

 

Савароне пресече просторния хол и влезе в трапезарията на Кампо ди Фиори. Всичко беше, както би трябвало да бъде. Помещението беше пълно със синове и дъщери, съпрузи и съпруги и един невероятно шумен рояк внуци.

На мраморните маси бяха поставени сребърните прибори. Една висока елха, коледното дръвче, достигаше почти до масивните греди на тавана и изпълваше стаята с цветове и отблясъци.

Отпред, на полукръглата алея пред входа, бяха паркирани четири автомобила, осветени от ярките прожектори, окачени горе под стрехите на покрива. Показваха, че в къщата има гости, което беше и целта на Савароне. Защото, когато копоите пристигнеха, щяха да заварят единствено невинното, весело семейно тържество. Празнична вечеря. Нищо повече.

И ядосания патриарх на един от най-могъщите родове в Италия. Старейшината на рода Фонтини-Кристи, който ще поиска да узнае кой носи отговорност за подобно варварско нахълтване в дома му.

Само Виторио го нямаше, а присъствието му беше много важно. Можеха да зададат въпроси, които да доведат до други въпроси. Виторио, който презираше това, с което се занимават, би могъл да стане жертва на подозренията им, при това съвършено неоснователно. Що за празнична вечеря е тази, на която не присъства най-големият син, наследникът? И нещо повече, ако Виторио се появеше, докато натрапниците са в къщата — арогантен и както обикновено абсолютно отказващ да дава обяснения къде е бил, — можеха да имат сериозни неприятности. Синът му не искаше да се примири с това, но все пак Рим наистина се намираше под ботуша на Берлин.

Савароне махна на втория си син, сериозния Антонио, седнал до жена си, която се караше на едно от децата.

— Да, татко?

— Отиди в конюшнята и намери Барзини. Кажи му, че ако Виторио дойде, докато фашистите са тук, трябва да каже, че са го задържали в някой от заводите.

— Мога да се обадя по вътрешния телефон.

— Не. Барзини е много стар. Не иска да признае, но вече е почти напълно оглушал. Искам да съм напълно сигурен, че е разбрал.

Антонио кимна:

— Да, татко. Както кажеш.

 

 

Какво ли, дявол да го вземе, е направил баща му? Какво би могъл да направи, че Рим да добие самоувереността, дързостта да тръгне открито срещу Фонтини-Кристи. Цялото семейство е в опасност! Каква нелепост!

Мусолини ухажваше индустриалците на Севера — имаше нужда от тях. Знаеше, че повечето са от старото поколение, с утвърдени привички и че би постигнал повече, ако в отношенията си с тях използва мед, а не оцет. Какво значение имаше, ако няколко души като Савароне играят собствените си игри? Времето им вече изтичаше.

Но Савароне беше единствен. Отделен и независим. Може би се бе превърнал в нещо ужасно… в символ. С глупавите си, проклети партизани. Парцаливи лунатици, които тичаха нагоре-надолу из горите и ливадите на Кампо ди Фиори и може би си мислеха, че са част от някакво примитивно дивашко племе, което се занимава с лов на тигри и лъвове.

Боже! Какви деца!

Е, рано или късно, това щеше да свърши. Индустриалец или не, ако баща му е отишъл твърде далеч и е създал проблеми, конфронтация неминуемо щеше да има. Преди две години, когато пое управлението на „Фонтини-Кристи“, ясно бе дал на баща си да разбере, че поема юздите изцяло.

Изведнъж Виторио си спомни. Преди две седмици Савароне замина за няколко дни в Цюрих. Поне каза, че отива там. Не стана много ясно защо — Виторио не слушаше много внимателно. Но през тези няколко дни неочаквано се беше наложило баща му да подпише някакви договори. Положението беше толкова сериозно, че се наложи да телефонират във всички хотели в града, за да го открият. Никой не беше го виждал, а баща му не беше от хората, които могат да останат незабелязани.

По-късно, когато се върна в Кампо ди Фиори, не искаше да каже къде е бил. Държеше се потайно, чак да те извади от нерви, и обеща да му обясни всичко след няколко дни. Нещо щяло да се случи в Монфалконе и тогава Виторио щял да научи. Трябвало да научи.

За какво, по дяволите, говореше баща му? Какво ще стане в Монфалконе? Какво общо би могло да има това, каквото и да е то, с тях?

Каква нелепост!

Но Цюрих не беше нелепост. Там бяха банките. Дали Савароне не е извършил някоя финансова машинация? Дали не е изнесъл големи суми от Италия в Швейцария? В момента действаха специални закони, забраняващи подобно нещо. Мусолини имаше нужда от всяка лира. А и без това семейството имаше достатъчни резерви в Берн и Женева. В Швейцария семейството не беше останало без капитал.

Каквото и да е направил Савароне, това щеше да е последният му жест. След като баща му се е забъркал толкова много в политиката — така да бъде… Само че да върви да проповядва някъде другаде… в Америка например.

Виторио поклати бавно глава и зави по шосето извън Варезе. Какви неща само минаваха през ума му!? Савароне си е Савароне. Главата на рода Фонтини-Кристи. Каквито и заложби да има синът му, колкото и да е талантлив, той не е падроне.

Мини по пътя откъм конюшнята.

Защо беше всичко това? За конюшнята се влизаше откъм северния край на имението, на около три километра от източния вход. Въпреки това щеше да мине оттам — баща му сигурно е имал причина да го поиска. Без съмнение това беше нещо също толкова нереално, колкото и глупавите игри, в които се бе замесил, но все едно — щеше да демонстрира синовно послушание и щеше да бъде много твърд с баща си.

Какво ли се е случило в Цюрих?

Излезе от Варезе и зави на запад по разклона на три километра по-нататък. След това тръгна наляво, измина разстоянието до западния вход и влезе в имението. Конюшните бяха на около километър от входа, по черен път. Така беше по-добре за конете, защото ездачите минаваха оттук, за да достигнат тренировъчните писти и ливадите зад гората на северозапад. Гората достигаше до главната къща и беше разделена на две от рекичката, спускаща се от планината на север.

В светлината на фаровете видя стария Гуидо Барзини, който размахваше ръце и му правеше знаци да спре. Съсухреният Барзини беше нещо сериозно — беше се превърнал в част от Кампо ди Фиори, беше прекарал целия си живот в служба на семейството.

— Бързо! Сеньор Виторио! — извика Барзини през отворения прозорец. — Няма време!

— За какво няма време?

— Баща ви ми се обади преди няма и пет минути! Каза, ако си дойдете сега, да му се обадите по телефона, преди да отидете вкъщи. Трябваше да дойдат преди половин час!

Виторио погледна часовника на арматурното табло. Беше десет и двадесет и осем.

— Какво, по дяволите, става тук? Кой трябва да дойде?

— Бързайте, сеньор! Моля ви! Фашистите!

— Какви фашисти?

— Баща ви, той ще ви обясни всичко.

Фонтини-Кристи слезе от колата и последва Барзини по каменната пътека към входа на конюшнята. В стаята държаха различни принадлежности — по стените наред с безбройните медали и награди, доказващи превъзходството на конете на Фонтини-Кристи, висяха седла, юзди, ремъци и чулове. Там беше и телефонът, свързващ конюшнята с главната къща.

— Какво става тук, татко? Имаш ли представа кой ми се обади в Беладжио?

— Баста! — извика Савароне в другия край на линията. — Ще дойдат тук всеки момент. Германците.

— Германци?!

— Да. В Рим са получили сведения, че тук ще се проведе нелегална среща, но, разбира се, няма нищо такова. Помни! В дневника ти е било отбелязано да присъстваш на семейно тържество, но са те задържали по работа в Милано.

— Какво общо имат германците?

— Ще ти обясня по-късно: Помни, че…

Изведнъж в слушалката Виторио чу рев на мощни мотори. По източния път към къщата приближаваше колона автомобили.

— Татко! — извика Виторио. — Това има ли нещо общо с пътуването ти до Цюрих?

Баща му замълча за миг и отговори:

— Може би. Стой където си.

— Какво се случи? Какво се случи в Цюрих?

— Не в Цюрих. В Шамполук.

— Какво?

— По-късно! Трябва да се върна при останалите. Не идвай тук! Скрий се! Ще говорим, когато немците си отидат.

Виторио чу щракването и се обърна към Барзини. Старият коняр ровеше в някакъв нисък скрин, пълен с дреболии. Намери каквото търсеше — пистолет и бинокъл. Извади ги и ги подаде на Виторио.

— Елате — каза той. В очите му имаше гняв. — Дон Виторио ще им даде урок.

Те изтичаха по черния път към къщата и градините на възвишението отзад. Когато достигнаха павирания участък, тръгнаха наляво и се изкачиха на склона над полукръглата алея, водеща към входа. Бяха скрити в тъмнината. Долу всичко беше окъпано в светлината на прожекторите.

По пътя се зададоха три автомобила — дълги и черни, мощни машини със запалени фарове, които избледняха, когато влязоха в осветената зона. Спряха вляво от другите коли, на еднакво разстояние от каменните стъпала, водещи към тежките дъбови врати на къщата.

От тях изскочиха хора. Еднакво облечени в черни дрехи и черни шлифери. С оръжие в ръце.

С оръжие.

Виторио се втренчи в тях — седем, осем, девет — изтичаха по стъпалата към входа. Един висок мъж пое командването. Махна с ръка на тези след него и те застанаха от двете страни на вратата — по четирима. След това натисна звънеца с лявата ръка. В дясната, ниско долу, държеше пистолет.

Виторио приближи бинокъла до очите си. Лицето на мъжа беше обърнато към вратата, но оръжието му се виждаше добре — немски „Лугер“. След това бинокълът се плъзна по останалите.

Оръжията бяха германски. Четири лугера, четири автомата „Бергман. МР38“.

Изведнъж стомахът на Виторио се сви и главата му пламна — какво беше позволил Рим? Та това беше невероятно!

Той фокусира бинокъла върху трите автомобила. В тях имаше по един човек — скрити в мрака, през задните стъкла се виждаха само силуетите на главите им. Виторио се вгледа в последната кола, в човека вътре.

Мъжът се размърда и погледна назад през стъклото. Светлината от прожекторите освети косата му — късо подстригана, сивкава, с напълно бял кичур на челото. Стори му се, че го е виждал някъде — формата на главата, белият кичур му напомняха нещо, — но не успя да си спомни нищо по-определено.

Вратата се отвори и на прага застана прислужницата, стресната от вида на високия мъж с пистолет в ръка. Виторио гледаше изпълнен с гняв. Рим щеше да плати за тази обида. Високият мъж избута прислужницата и влезе в къщата, следван от другите осем, всички с насочени оръжия.

Рим щеше да плати скъпо!

Отвътре се чуха крясъци. Виторио чу възмутените викове на баща си и протестите на братята си.

Чу се силен трясък — строшени стъкла и дърво. Виторио посегна към пистолета в джоба си. Усети как една силна ръка го улавя за китката.

Барзини. Старият коняр държеше ръката му, но гледаше напред над рамото му.

— Много са. Няма да постигнете нищо — каза той.

Чу се още един трясък и лявото крило на тежката дъбова врата се отвори. Появиха се хора. Най-напред децата, някои разплакани от страх, след това жените — сестрите и жените на братята му. След това майка му, с гордо изправена глава, взела на ръце най-малкото си внуче. След това баща му и братята му. Хората с черни дрехи ги блъскаха безмилостно с оръжията си. Изкараха ги навън на алеята. Баща му, гласът му заглуши всичко останало, настоя да му кажат кой е отговорен за това безобразие.

Но истинското безобразие още не беше започнало.

Когато започна, умът на Виторио отказа да действа. Гърмежите го оглушиха, огнените езици го заслепиха. Той се хвърли напред с всички сили, мъчейки се да освободи ръката си от Барзини. Започна отчаяно да се мята, да се върти, за да освободи челюстта и врата си от здравата хватка на коняря.

Защото мъжете в черно бяха открили огън. Жените се хвърлиха върху децата, братята му се спуснаха към дулата, които сееха огън и смърт. Писъците на ужас и болка, и гняв се сляха в едно. Появи се дим. Телата замръзваха за миг във въздуха, увиснали в окървавените си дрехи, и се свличаха безжизнени. Куршумите срязваха детските тела, разкъсваха лица, очи. Полетяха късчета плът, кости, вътрешности. Едно от децата се пръсна в ръцете на майка си. И въпреки всичко Виторио Фонтини-Кристи не можеше да се освободи, не можеше да помогне на своите.

Някаква тежест го притискаше към земята, след това някакво дърпане и извиване, някакви нокти стегнаха долната му челюст и задушиха вика в гърлото му.

После над трясъка от стрелбата и човешките писъци се чуха думите. Гласът беше могъщ, изстрелите само накъсваха, но не спираха мощния му тътен.

Баща му. В предсмъртна агония, викаше към него.

— Шамполук… Цюрих е Шамполук… Цюрих е реката… Шамполук…

Виторио впи зъби в пръстите, бръкнали в устата му, стремящи се да извадят челюстта от ставите й. За миг успя да освободи ръката си — тази с пистолета. Опита се да я вдигне и да стреля.

Но не успя. Тежестта отново се стовари върху него, китката му се изви нетърпимо. Пистолетът падна. Силната ръка, която стискаше челюстта му, блъсна лицето му в студената земя. Усети вкуса на кръв по устните си… смесена с пръст.

И ужасният вик отдолу, от бездната на смъртта, долетя още веднъж:

— Шамполук!

И настъпи тишина.