Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (24)

23.

Влакът от Солун взе последната си жертва, мислеше Виктор, докато лежеше в леглото и слънчевите лъчи струяха през прозорците в дома му, гледащи към океана. Нямаше причини заради него да има повече убийства. Енричи Гаетамо беше последният убит, но в тази смърт нямаше тъга.

На самия него му оставаше, много, малко време. Виждаше го в очите на Джейн, в очите на лекарите. Трябваше да се очаква — беше получил твърде много отсрочки. Успя да продиктува всичко, което си спомни за онзи далечен юлски ден, някъде в зората на живота му. Беше се мъчил да проникне в най-затънтените кътчета на паметта си и се отказа да взема наркотиците, които му даваха, защото заедно с болката те щяха да притъпят и спомените му. Контейнерът от Солун трябваше да бъде намерен и съдържанието му да бъде оценено от достойни хора с чувство за отговорност. И на всяка страна трябваше да се предотврати възможността — колкото и малка да беше тя — той да бъде открит случайно, от случайни хора. Смяташе да натовари синовете си. Сега всичко беше в техни ръце. Те щяха да направят това, което той не успя — ще открият контейнера от Солун.

Но преди да говори със синовете си, трябваше да научи още нещо. Колко знаеше Рим? Какво Ватиканът беше научил за влака от Солун? Затова тази сутрин той беше поканил един човек. Един свещеник на име Ланд — монсеньорът от Ню Йорк, който го беше посетил в болничната му стая преди няколко месеца.

Виктор чу стъпките пред вратата и тихите гласове на Джейн и посетителя. Свещеникът беше дошъл.

Тежката врата се отвори тихо. Джейн въведе монсеньора и излезе, като затвори вратата. Свещеникът застана в другия край на стаята. В ръцете си държеше тежка кожена книга.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза Виктор.

Свещеникът се усмихна и докосна кожената корица на книгата.

— Завладявай с милост. В името на Бога. Това е историята на рода Фонтини-Кристи. Реших, че ще ви хареса. Купих я преди много време от една книжарница в Рим.

Свещеникът остави книгата на нощното шкафче. Двамата си стиснаха ръцете и Виктор си даде сметка, че се проучват един друг.

Ланд не беше на повече от петдесет, среден на ръст, с широки рамене. Чертите на лицето му бяха остри, а очите под гъстите вежди — по-тъмни от късата му сивееща коса — бяха кафяви. Приятно лице с интелигентен поглед.

— Боя се, че това е израз на суета. Обичай със съмнителна стойност, някъде от началото на века. Отдавна никой не издава такива книги… На италиански е…

— Остарял северняшки език — добави Ланд. — Английският еквивалент според мен е езикът, който са говорили в двора на кралица Виктория.

— Вие имате едно преимущество пред мен. Не познавам езиците така добре.

— Но достатъчно за Лох Торидън.

— Да, достатъчно. Моля ви, седнете, монсеньор Ланд. — Виктор посочи стола до леглото.

Свещеникът седна и двамата се погледнаха в очите. Виктор каза:

— Преди няколко месеца ме посетихте в болницата. Защо?

— Исках да се запозная с човека, чийто живот съм изучил така задълбочено и… Мога ли да говоря откровено?

— Нямаше да сте тук сега, ако нямахте такова намерение.

— Казаха ми, че може да умрете. И проявих дързостта да се надявам, че ще ми позволите да изпълня последните обреди.

— Това наистина е откровено. И дръзко.

— Давам си сметка за това. Ето защо не дойдох повече при вас. Вие сте толерантен човек, мистър Фонтайн, но не можахте да скриете чувствата си.

Виктор се вгледа в свещеника. Видя същата тъга, която му беше направила впечатление в болницата.

— Защо ви е интересувал животът ми? Нима Ватиканът продължава проучванията си? Струва ми се, че каузата на Донати беше отхвърлена.

— Ватиканът винаги проучва. Изследва. Непрекъснато. А Донати не беше просто отхвърлен. Той беше отлъчен от църквата, тленните му останки не бяха погребани според светия католически обичай.

— Това е отговор на последните ми два въпроса. Не и на първия. Защо вие?

Свещеникът кръстоса крака и преплете пръсти върху коляното си.

— Аз съм историк. Занимавам се с политическа и социална история. Това е друг начин да се каже, че издирвам несъвместимите отношения между църквата и заобикалящата я действителност през дадени исторически периоди. — Ланд се усмихна. — Основната задача на подобна работа е да се докаже добродетелността на църквата и заблудата на всеки, който й се противопоставя. Но добродетелността не винаги е била налице. Разкрити са немалко пропуски в морала и справедливостта. — Ланд вече не се усмихваше. Правеше признание.

— Екзекуцията на Фонтини-Кристи според вас е пропуск в морала? В справедливостта?

— Моля ви — каза свещеникът тихо, натъртено. — И двамата знаем как се нарича подобен акт. Убийство. Невъзможно е да бъде оправдан и е непростим.

Виктор отново забеляза тъгата в очите му.

— Приемам това, което казвате. Не го разбирам, но го приемам. И се превърнах в обект на политическите и социалните ви изследвания?

— Наред с много други въпроси на времето. Сигурен съм, че си давате сметка за тях. Макар че през годините имаше и много добри неща, имаше и много непростими. Вашето семейство явно спада към втората категория.

— И започнахте да се интересувате от мен?

— Да. Превърнахте се в моя идея-фикс — каза Ланд и се усмихна смутено. — Не забравяйте, че аз съм американец. Учих в Рим и името Виктор Фонтайн ми беше добре известно. Чел съм за работата ви в следвоенна Европа, вестниците бяха пълни с подробности. Знаех за влиянието ви както в държавния, така и в частния сектор. Можете да си представите изненадата ми, когато разбрах, че Виктор Фонтайн и Виторио Фонтини-Кристи са един и същи човек.

— Има ли много информация в архивите на Ватикана?

— За Фонтини-Кристи, да. — Ланд кимна към подвързаната в кожа книга на нощното шкафче. — Малко преднамерена, боя се. Като в тази книга, но, разбира се, не така ласкателна. За вас лично няма нищо съществено. Съобщава се за съществуването ви. Първият син на Савароне Фонтини-Кристи, понастоящем американски гражданин, известен под името Виктор Фонтайн. Нищо повече. Описанието свършва със съобщението, че останалите живи членове на фамилията Са убити от германците. И това е всичко. Дори датата липсва.

— Колкото по-малко е документирано, толкова по-добре.

— Да. Така че аз проучих архивите на съда по репарациите. Те бяха доста по-пълни. И това, което в началото беше само любопитство, се превърна в шок. Пред съдиите вие сте произнесли обвинения. Обвинения, които ми се сториха невероятни, невъзможни, нетърпими… Защото се отнасяха до Църквата. Бяхте споменали едно име, Джулиамо Донати. Това беше всичко, от което имах нужда. Това беше липсващата брънка.

— Да не би да искате да кажете, че за Донати не се споменава в документацията за Фонтини-Кристи?

— Сега вече се споменава. Но тогава не. Сякаш архивистите не бяха имали смелостта да признаят връзката между Донати и семейството ви. Както обикновено, след анатемата документите му са били запечатани. И след смъртта му са били намерени у един негов помощник…

— Отец Енричи Гаетамо — прекъсна го Виктор тихо. Ланд замълча.

— Да, Гаетамо — каза той след малко. — Получих разрешение да счупя печатите. Прочетох параноичните писания на един побъркан, самообявил се за светец фанатик. — Ланд отново замълча за малко със зареян поглед. — Това, което открих там, ме заведе в Англия. При един човек на име Тийг. Срещнах се с него само веднъж, в къщата му в провинцията. Валеше дъжд и той непрекъснато ставаше, за да подклажда огъня. Никога не съм виждал човек, който толкова много си гледа часовника. А беше пенсионер и нямаше никаква работа.

Виктор се усмихна.

— Казвал съм му много пъти. Това е негов лош навик.

— Да, били сте добри приятели. Научих това бързо. Той е изпитвал страхопочитание към вас.

— Страхопочитание? Алек? Не мога да повярвам. Той беше прям човек.

— Каза ми, че никога не го е признавал пред вас. Чувствал е, че го превъзхождате.

— С нищо не го е показал.

— Каза ми и много други неща. Всичко. За екзекуцията в Кампо ди Фиори, за бягството през Челе Лигуре, за Лох Торидън, Оксфордшър, за жена ви и синовете ви. И за Донати. За това, че е крил името от вас.

— Не е имал избор. Ако знаех, можех да навредя на Лох Торидън.

Ланд пусна ръце и свали крака си на пода. Сякаш търсеше подходящите думи.

— Тогава за първи път чух за влака от Солун.

Виктор рязко вдигна поглед от ръцете на свещеника и го погледна в очите.

— Но това не е логично. Вие сте чели документите на Донати.

— Точно така. Изведнъж те ми се изясниха. Безумните бълнувания, откъслечните фрази, споменаванията на затънтени места… всичко това изведнъж доби смисъл. Дори и в най-личните си писания Донати не споменава за какво става дума… Страхувал се е. Всичко се свежда до този влак. И това, което е било в него.

— Не знаете ли какво е то?

— Научих. Можех да разбера и по-бързо, но Бревър отказа да ме приеме. Почина няколко месеца, след като направих опит да се срещна с него. Отидох в затвора, където лежеше Гаетамо. Той плю срещу мен през металната мрежа, стискаше я с нокти, докато не разкървави дланите си, но все пак достигнах до нещо. Разбрах кой е източникът. Константинопол, Патриаршията. Успях да получа аудиенция при един от старейшините на „Ксенопи“. Беше много възрастен и ми каза всичко. Във влака от Солун са се намирали опроверженията на клаузата Filioque.

— И това е всичко?

Монсеньор Ланд се усмихна.

— От теологическа гледна точка това е достатъчно. За този възрастен човек и съперниците му в Рим тези документи са представлявали съответно триумф и катастрофа.

— Нима не представляват същото и за вас? — Виктор наблюдаваше свещеника внимателно.

— Не. Днешната църква не е църквата на отминалите столетия, дори не и на отминалите поколения. Казано по-просто, тя не би оцеляла, ако не се променяше. По-възрастните се придържат към нещата, които според тях са безспорни… В повечето случаи не им остава нищо друго. Безполезно е да ги разубеждаваме. Времето променя всичко без сътресения, нищо не остава такова, каквото е било. С всяка изминала година старото поколение ни оставя и Църквата все по-бързо се придвижва към царството на социалната отговорност. Тя има силата да прави големи добрини, да облекчава в духовен и физически смисъл огромни страдания. Говоря това, защото имам известен опит. Защото съм част от всичко това. Ние сме по цялото земно кълбо. Сега вече сме заедно с останалия свят.

Виктор извърна поглед. Свещеникът беше свършил описанието на един стремеж към доброто в потъналия в лишения свят.

— Значи не знаете точно какво има в тези документи от Солун.

— Нима има някакво значение? В най-лошия случай — основания за нови теологически спорове. Противопоставяне на доктрини. Важното е, че е съществувал един човек и името му е Исус от Назарет… неговите думи идат от сърцето. Те са достигнали до нас благодарение на арамейските и библейските писатели както християни, така и нехристияни. Нима има някакво значение дали го наричат дърводелец, пророк или Божи син? Важното е, че той е говорел истината, такава, каквато я е виждал, както му се е явила свише. Неговата искреност, ако щете, е най-важното, а тя не подлежи на съмнения.

Дъхът на Виктор секна. Мислите му се върнаха назад, в Кампо ди Фиори, където старият монах от „Ксенопи“; му бе разказал за изповедта, направена в римския затвор.

Това, което е записано на този пергамент, надминава човешкото въображение. Той трябва да бъде намерен на всяка цена… унищожен… защото нищо не е променено и въпреки това всичко е променено.

Унищожен.

Важното е, че той е говорел истината, такава, каквато я е виждал, както му се е явила свише. Неговата искреност, ако щете, е най-важното, а тя не подлежи на съмнения…

Дали наистина не подлежи?

…защото нищо не се е променило и въпреки това всичко се е променило.

Каквото и да означаваха тези противоречащи си думи, само изключителни хора биха могли да вземат правилно решение какво да правят с документите. Трябваше да подготви за синовете си списък.

Свещеникът на име Ланд беше възможен кандидат.

 

 

Четирите масивни метални остриета на витлото забавиха движението си и спряха, а металният корпус се разтресе и замря. Един от екипажа отвори люка и спусна малката стълба. Майор Андрю Фонтайн се появи в люка и слезе на летището във военновъздушната база „Кобра“ във Фан-тиет.

Разполагаше с документи, които му осигуряваха достъп до секретните складове долу на пристанището. Смяташе да изиска джип от офицерския гараж и да се отправи натам незабавно. Да се добере до един шкаф в четвърти склад. Там бяха документите на организацията. И щяха да останат там — най-сигурното място в Югоизточна Азия, но първо трябваше да се увери, че нищо не е пипано. След този склад трябваше да отиде на още две места — на север до Дананг и после отново на юг, през Сайгон към Делтата. Към Кан-то.

В Кан-то беше капитан Джеръм Барстоу. Марти Грийн беше прав. Барстоу беше предателят. Другите се съгласиха.

— Барстоу се държеше като човек, чиято съвест не е чиста. В Сайгон го бяха виждали с един юрист на име Таркингтън и не беше трудно да се досетиш защо — Барстоу готвеше защитата си, а щом е така, значи се готвеше да потвърди показанията си. Той не знаеше къде са документите, но ги беше виждал. Виждал? Дявол да го вземе! Двадесет или тридесет от тях беше подготвил лично. Показанията му биха били гибелни. Не можеха да позволят това.

Юристът на име Таркингтън беше в Да-нанг. Без да подозира, щеше да се срещне с още един член на организацията. И това щеше да е последният човек, с когото разговаря. В тъмна уличка, с нож в корема, с оляна от уиски риза и воняща на уиски уста.

След това Андрю щеше да отлети към Делтата. Към предателя Барстоу. Щеше да го застреля някоя проститутка — те се купуваха лесно.

Той тръгна по горещия бетон към постройката. Очакваше го някакъв полковник. В първия момент Андрю се разтревожи. Дали нещо не се беше объркало? Петте дни не бяха минали! След това видя, че полковникът се усмихва, малко снизходително, но все пак приятелски.

— Майор Фонтайн? — Поздравът беше придружен от протегната ръка. Полковникът не очакваше да му отдаде чест.

— Слушам, сър. — Ръкостискането беше кратко.

— Получихме телеграма от Вашингтон. Направо от министерството. Трябва да се върнете у дома. Колкото се може по-бързо. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но става дума за баща ви.

— Баща ми? Нима е починал?

— Въпрос на време. Имате приоритетно разрешение да се качите на всеки самолет, излитащ от Тан Сон Нхут.

Полковникът му подаде плик с червени ръбове, с печат на генералния щаб в Сайгон. Подобни даваха на куриерите за свръзка с Белия дом или с висшето командване.

— Баща ми боледува от много години — каза Андрю замислено. — Това не е неочаквано. Тук имам само един ден работа. Ще бъда в Тан Сан Нхут утре вечер.

— Както решите. Главното е, че ви открихме и ви предадохме съобщението.

— Да, предадохте ми го — отговори Андрю.

 

 

Адриан беше в телефонната кабина и слушаше уморения глас на сержанта от полицията. Той лъжеше. Или по-вероятно някой беше излъгал него. Според съдебномедицинската експертиза по черепа, врата и горната част на гръдния кош на Невинс, Джеймс — чернокож, жертва на пътнотранспортно произшествие с неизвестен извършител — нямаше следи от рани, несвързани с претърпяната злополука.

— Изпратете ми експертизата и рентгеновите снимки — каза Адриан рязко. — Имате адреса ми.

— Към нея нямаше приложени рентгенови снимки отговори сержантът машинално.

— Тогава ги намерете! — Адриан затвори телефона.

Лъжи! Навсякъде лъжи и измами!

Но неговата лъжа беше най-голямата. Излъга себе си, прие тази лъжа и я използва, за да убеди другите. Беше застанал пред групата много разтревожени юристи от Министерството на правосъдието и им беше казал, че делото срещу военните не може да бъде пуснато в ход. Че се налага да се съберат нови улики, да се сдобият отново със загубените писмени показания. Че да се отиде в съда само с няколко имена, е безсмислено.

Но не беше безсмислено! Моментът беше напълно подходящ да се противопоставят на военните и да изискат пълно разследване. Беше убит човек, а уликите, намиращи се у него, бяха изчезнали от местопрестъплението. Това само по себе си беше достатъчно силна улика! Разполагаха с имената. Най-съществената част от показанията.

Би трябвало да действа!

Но не можеше да го направи. Името на брат му беше първо в списъка. Да възбуди следствие, би означавало да го обвини в убийство. Не можеше да има друго заключение. Андрю беше негов брат, близнак. Не беше готов да го нарече убиец.

Адриан излезе от телефонната кабина и тръгна по тротоара към хотела си. Андрю беше тръгнал от Сайгон. Беше заминал миналия понеделник и не се искаше голямо въображение, за да се досетиш защо. Брат му не беше глупав. В момента подготвяше защитата си. Там, където бяха извършени престъпленията — заговор, прикриване на доказателства, възпрепятстване на правосъдието. Мотиви — комплексни, не съвсем лишени от основания, но въпреки това престъпни.

Но не и убийство на една вашингтонска улица.

О, Боже! Дори и сега лъжеше себе си! Или, за да бъде снизходителен, той отказваше да приеме възможното. Хайде! Признай го! Кажи го! Помисли си го!

Възможно беше!

Осмият член на организацията се намираше във Вашингтон. Който и да е, той беше убил Невинс. И не би се задействал, ако не е получил сведенията, предадени от единия на другия брат преди няколко дни под навеса за лодки на родителите им.

Още с пристигането си Андрю щеше да научи, че следствието още не е възбудено. Организацията му щеше да остане невредима още известно време, свободна да маневрира и манипулира.

Все пак имаше нещо, което можеше да я спре. Да я спре веднага и да успокои групата уплашени юристи, които се чудеха дали и тях не може да ги сполети това, което беше сполетяло Невинс. Те бяха юристи, не командоси.

Адриан щеше да се вгледа в очите на брат си и ако в тях доловеше смъртта на Джим Невинс, щеше да отмъсти. Ако военният беше дал нареждането за екзекуцията, тогава трябваше да бъде унищожен.

Или пак лъжеше сам себе си? Би ли могъл да нарече брат си убиец? Би ли могъл наистина?

Какво, по дяволите, искаше баща им? Какво значение можеше да има то?