Стивън Кинг
Град Отчаяние (5)

2.

Подобно на всички духовни прераждания и това на Дейвид Карвър изглеждаше драматично само отвън; вътре в душата му всичко протече спокойно, без излишни сътресения, съвсем в реда на нещата. Промяната не можеше да се нарече рационална — да се наричат рационални онези наши деяния, които се отнасят до духовната ни същност, би било несериозно, — но всичко си имаше своето обяснение и логика. Колкото до самия Дейвид, всичко се бе случило спонтанно и без задна мисъл. Той бе открил Господ, това беше всичко. И (което за него самия бе навярно по-важното) Господ беше открил него.

През ноември миналата година най-добрият приятел Дейвид беше блъснат от кола, докато карал колелото на път от къщи за училище. При удара Брайън Рос летял повече от петнайсет метра във въздуха, за да се удари в стената на близката къща. Всяка друга сутрин Дейвид щеше да бъде с него, но през въпросния ден той бе останал у дома с температура, жертва на лека настинка. Телефонът беше звъннал в осем и половина и десет минути по-късно майка му се появи в дневната, пребледняла и разтреперана.

— Дейвид, нещо лошо се е случило с Брайън. Опитай се да не го вземаш твърде навътре.

Не си спомняше много от разговора по-нататък, в главата му се въртяха само думите „не се очаква да оживее“.

Сам реши да посети на другия ден Брайън. За всеки случай лично се обади в болницата вечерта, колкото да е сигурен, че приятелят му е още жив.

— Скъпи, разбирам как се чувстваш, но това не прави това — беше го предупредил баща му. Употребата на обръщението „скъпи“, което бе изчезнало от езика му горе-долу по времето, когато плюшените играчки на Дейвид бяха изчезнали от стаята му, само доказваше колко разтревожен е Ралф Карвър. Очакваше някаква реакция от страна на Елън, но тя упорито се беше застояла пред мивката в кухнята и нервно мачкаше в ръце кърпата за чиниите. Очевидно помощ от нея нямаше да има. Не че самият Ралф се бе оказал от голяма полза за сина си, но кой би предположил, че подобен разговор ще се наложи? Господи, та момчето беше само на единайсет. Ралф така и не се беше наканил да му обясни нещата от живота, какво ли оставаше за смъртта. За щастие поне Кирсти стоеше в другата стая и гледаше анимационни филмчета по телевизията.

— Не — възрази му Дейвид. — Ще го направя. В интерес на истината това е единственото, което мога да направя. Замисли се дали да не допълни нещо, което да прозвучи героически скромно, от типа на: „Освен това Брайън би го сторил за мен“, но предпочете да си замълчи. Не мислеше, че Брайън би го сторил заради него, но това изобщо не променяше нещата. Защото още тогава, още преди случката в Мечешките гори, Дейвид беше наясно, че отива в болницата не толкова заради Брайън, колкото заради самия себе си.

Майка му бе изоставила крепостта си пред мивката и бе направила няколко колебливи стъпки към масата.

— Дейвид, ти имаш най-милото сърце на света… най-благородното сърце на света…, но Брайън… той беше… ъ-ъ… изхвърлен…

— Майка ти иска да каже, че приятелят ти се е ударил с главата напред в тухлена стена — взе й думата баща му. Беше се пресегнал през масата, за да поеме едната ръка на сина си. — Има сериозни поражения върху мозъка. В момента се намира в кома и няма добри признаци за бъдещето. Знаеш ли какво означава това?

— Че мозъкът му се е превърнал на зелка.

Ралф бе премигнал нервно при тези му думи, но се съгласи.

— Той се намира в положение, при което най-доброто, което може да му се случи, е всичко да свърши по-бързо. Ако наистина отидеш да го видиш, няма да се срещнеш с приятеля, когото познаваш, в чийто дом обичаше да преспиваш…

Тук майка му не бе издържала и бе отишла в хола; беше прегърнала недоумяващата Пай в скута си и бе заплакала.

По погледа в очите на баща си Дейвид си каза, че и на него му се иска да стори същото.

— По-добре ще е да запомниш Брай такъв, какъвто беше при последната ви среща. Разбираш ли ме?

— Да, но не мога да го направя. Трябва да отида да го видя. Ако не искаш да ме откараш с колата, добре, ще взема автобуса след училище.

Ралф беше въздъхнал тежко.

— Да му се не види, синко, ще те откарам! И няма нужда да чакаш края на училище. Иди, щом държиш, но за Бога, не споменавай нищо пред… — И бе посочил с глава дневната.

— Пред Пай? О, не, разбира се.

Тогава си беше замълчал как Пай вече бе идвала в стаята му да го пита какво се е случило с Брайън, дали го е боляло, какво той, Дейвид, мислеше, че представлява смъртта, дали след смъртта човек отива някъде другаде и още хиляди неща. Беше се държала толкова сериозно, беше го слушала толкова внимателно. Очите й… очите й бяха отворени тъй, както само Пай можеше да ги отваря. Но винаги е било добре да не споделяш всичко с родителите си. Те вече остаряваха и подобни неща ги разстройваха.

— Родителите на Брайън няма да те пуснат — сети се какво да каже Елън. — Познавам Марк и Деби от години. Те са направо сломени от скръб, пък и как няма, да се беше случило с теб, аз щях да полудея. И все пак не са си изгубили ума дотам, че да пускат малки деца… да гледат как други деца умират.

— Обадих им се, след като говорих с болницата, и ги попитах дали мога да го видя — рече тихичко Дейвид. — Госпожа Рос се съгласи.

Баща му продължаваше да държи ръката му в своята. Това беше добър знак. Дейвид обичаше и майка си, и баща си, и ужасно съжаляваше, че ги беше разтревожил толкова, но вече беше взел решение и нямаше да отстъпи. Имаше дори чувството, че не е взел решението сам, че някаква чужда сила го е повела със себе си. По същия начин, по който възрастен човек би държал ръката на детето си, за да му помогне да снима с фотоапарата някое животно или снежен човек.

— Какво е станало с нея? — попита с отвлечен глас Елън Карвър. — Какво по дяволите е станало с нея, ей това искам да знам.

— Каза, че ще се радва да отида да си взема сбогом. Каза, че щели да му спрат системите още тази събота и неделя, веднага щом дойдат да го видят баба му и дядо му. Радвала се, че съм щял да отида преди тях.

На другия ден Ралф си взе половин ден почивка от работата и отиде до училището на сина си. Дейвид стоеше на ъгъла и синята бланка на извинителната бележка стърчеше от джоба на ризата му. Когато влязоха в болницата, се качиха на най-бавния асансьор в света, който трябваше да ги отведе до петия етаж. По пътя Дейвид вътрешно се подготвяше за гледката, на която щеше да стане свидетел. „Само да не се шокираш, Дейвид — беше го предупредила госпожа Рос по телефона. — Той не изглежда особено красив. Сигурни сме, че не усеща болка, до такава степен е изгубил съзнание, но не изглежда никак привлекателно.“

— Искаш ли да вляза с теб? — беше попитал баща му пред вратата на стаята, в която лежеше Брайън. Дейвид бе поклатил отрицателно глава. Все още не можеше да се отърси от онова заглушаващо всичко останало чувство, което го бе обзело от мига, в който пребледнялата му майка бе съобщила за катастрофата: чувството, че някой по-опитен от него го води със себе си, някой, който, ако се уплашеше, щеше да му вдъхне от собствената си смелост.

Беше влязъл в стаята. Вътре седяха господин и госпожа Рос. И двамата държаха в ръце книги, които не четяха. Брайън лежеше на кревата до прозореца, наобиколен с всевъзможна апаратура, издаваща писукащи звуци или чертаеща зелени линии по видеоекрани. До кръста си беше завит с тънко одеяло. Беше облечен в бяла болнична пижама, разкопчана от горе до долу, така че да напомня на ангелски криле, залепени за раменете му по случай някоя училищна сценка. По цялото му тяло бяха закачени гумени вендузи. Имаше дори по главата, под широката бяла превръзка. Изпод превръзката се подаваше дълбока рана, която прорязваше цялата лява буза на Брайън и стигаше до устата му. Раната завършваше с извивка, подобна на рибарска кукичка. Беше зашита с черен конец. На Дейвид това му напомни за Франкенщайн, такъв какъвто го показаха една събота вечер в една от по-старите версии, с Борис Карлов в главната роля. Понякога, когато преспиваше у Брайън, двамата стояха до късно пред телевизора, тъпчеха се с пуканки и гледаха филми на ужасите. И двамата си падаха по старите черно-бели чудовища. Веднъж, докато даваха „Мумията“, Брайън се бе обърнал към Дейвид и му беше казал: „О, по дяволите, мумията ни преследва, трябва да вървим по-бързо.“ Беше повече от тъпо, но в един без петнайсет през нощта на две единайсетгодишни деца всичко може да им се стори адски забавно, та затова се бяха спукали от смях.

Очите на Брайън го бяха погледнали от болничното легло. И го бяха пронизали като стъкло. Стояха отворени и съвършено празни, подобно на класни стаи през август.

Докато Дейвид се приближаваше до магическия кръг на медицинската апаратура, усещането, че не се движи сам, а някой друг го дърпа след себе си, само се засилваше. Взираше се във вендузите, закачени по гърдите и слепоочията на приятеля му; взираше се в жичките, които тръгваха от вендузите; взираше се в странната форма, която голямата колкото каска превръзка на главата беше придобила в лявата си половина, сякаш формата на самата глава под нея се бе променила до неузнаваемост. Дейвид си каза, че навярно точно това се е случило. Когато се блъснеш с главата напред в тухлена стена, или тя, или главата ти трябва да поддаде. В дясната ръка на Брайън бе забита гумена тръбичка, подобна имаше и на гърдите му. Двете тръбички бяха свързани с найлонови торбички, пълни с течност и закачени на метални стойки. От носа на Брайън се подаваше някакво пластмасово пособие, едната му китка беше опасана с ластик.

Дейвид си помисли: „Само тези машини го поддържат жив. И когато ги изключат, когато извадят иглите…“

Известно недоверие го обзе възможно ли е подобно нещо. Болката му придобиваше формата на съмнение. Двамата с Брайън имаха навика да се срещат на чешмата пред прозорците на класната им стая всеки път, когато можеха да се освободят от задълженията си. Яхваха колелата си и се втурваха към Беър Стрийт, играейки си на войници. Друг път си разменяха книжки, комикси или снимки на бейзболисти, понякога просто седяха пред задната врата на къщата на Дейвид, забавляваха се с един комплект игри на Брайън, четяха или пиеха лимонадата на майката на Дейвид. Имаха навика да си пляскат ръцете, вдигнати високо над главите, да се наричат един друг „лошо момче“. (Понякога, когато нямаше кой да ги чуе, си викаха и други неща от типа „шибана глава“ или „гадно копеле“.) Във втори клас си прободоха пръстите с карфици и си смукаха един на друг кръвта, заклевайки се да си бъдат като родни братя. През август същата година, с помощта на Марк Рос, двамата сглобиха подобие на Партенона от капачки за бутилки. Толкова добре го бяха направили, че Марк подреди творението им в антрето на къщата си и с гордост го показваше на приятели и познати. В началото на учебната година Партенонът от капачки беше прибран в кашон, за да го пренесат в къщата на Карвърови.

Именно за Партенона мислеше най-вече Дейвид, докато стоеше пред леглото на потъналия си в безсъзнание приятел. Тримата — той, Брайън и бащата на Брайън — го бяха сглобили в гаража на семейство Рос, докато касетофонът превърташе до полуда „Rattle and Hum“ на Ю Ту. От една страна, творението им изглеждаше глупашко, защото какво са едни капачки от бутилки; от друга — то представляваше същински шедьовър, тъй като всеки веднага разпознаваше какво трябва да наподобява. Беше шедьовър и защото го бяха сглобили със собствените си ръце. А само след няколко дни ръцете на Брайън щяха да бъдат предадени на някой погребален служител, който да ги почисти със специална четчица, обръщайки още по-специално внимание на мръсотията под ноктите. Никой не би желал да гледа пред себе си труп на дете с мръсни нокти. Така поне предполагаше Дейвид. А щом измиеха ръцете на Брайън и го сложеха в специално поръчания ковчег, същият погребален служител щеше да превърже пръстите един към друг, все едно са чифт маратонки. Така щяха да си останат под земята: грижливо прибрани един до друг, по начина, по който ги караха да си държат ръцете на чиновете във втори клас. Никога повече нямаше да сглобяват къщи от капачки за бутилки тези ръце. Никога повече нямаше да си играят със струята на чешмата тези пръсти. Щяха да изчезнат веднъж завинаги в царството на тъмата.

Тези мисли не го караха да изпитва ужас от смъртта, по-скоро отчаяние: представата как привързаните пръсти на Брайън биват погребани веднъж завинаги с ковчега, доказваше, че нищо на този свят не си струваше, че вършенето на каквото и да било така и нямаше да надвие смъртта, че дори и на децата не им е съдено да избягат от филма на ужасите, който продължаваше да се върти зад измамната фасада, създадена от родителите им, които се преструваха, че животът е прекрасен и безкраен и искаха децата им да го повярват.

Нито господин, нито госпожа Рос посмяха да прекъснат мрачните му разсъждения за безсилието на децата да променят света. Мълчанието им беше добре дошло за Дейвид. Той ги харесваше — особено господин Рос, който беше малко откачен. Така или иначе не беше дошъл в болницата, за да се види с тях. Не бяха те хората, на които сестрите щяха да откачат системите и изкуственото дишане, щом веднъж дядо и баба дойдат да си вземат последно сбогом.

Бе дошъл да се види с Брайън.

Дейвид взе ръката на приятеля си. Беше невъобразимо студена и отпусната, но все пак във вените й течеше живот. Човек можеше да усети живителните струи, които я караха да вибрира подобно на мотор. Притисна я нежно между дланите си и прошепна:

— Как я караш, лошо момче?

Не получи друг отговор, освен ритъма на машината, която заместваше дишането на Брайън — мозъкът му до такава степен бе изключил, че дори и това не можеше да контролира сам. Машината стоеше до леглото, от страната на главата, и беше най-големият апарат от всички. От едната й страна беше закачена пластмасова тръба. Вътре в нея имаше някакво устройство, наподобяващо бял акордеон. Машината не работеше шумно — всички машини в стаята работеха тихо, — но акордеонът не преставаше нито за миг да се свива и отпуска. При всяко изпразване той издаваше дебел, отчетлив звук. Все едно се задъхваше. Все едно някой от органите на Брайън продължаваше да изпитва болка, въпреки всичко, та затова го бяха извадили навън, бяха го монтирали в пластмасовата тръба, където го измъчваха още по-безмилостно. Личеше си, че белият акордеон му се е заканил да го смачка до смърт. Но най-голямата изненада бяха очите. Дейвид имаше чувството, че неговите собствени са като приковани от тайнствени магнити към тези на Брайън. Никой не се беше сетил да го предупреди, че очите на приятеля му са отворени. Знаеше само, че по принцип човек може да бъде в безсъзнание и да стои с отворени очи. Деби Рос му беше казала да не се шокира, да знае, че Брайън не изглежда никак красиво, но не му беше споменала нищо за този безизразен като на плюшено мече поглед. Може би така беше по-добре; може би цял живот човек нямаше да се научи да посреща истински ужасните неща подготвен.

Едно от очите на Брайън имаше кръвоизлив. Зеницата се беше разширила до такава степен, че кафявото на ириса почти се беше изгубило. На другото нищо му нямаше и зеницата си изглеждаше както преди, ала с това се свършваше всичко нормално. Най-важното, признакът, че тези очи принадлежат на приятеля му, липсваше. Момчето, което го бе накарало да се смее с тъпата си реплика: „О, по дяволите, мумията идва, да вървим по-бързо“, това момче отсъстваше… освен, ако не се беше скрило в пластмасовата тръба, където безжалостно го изстискваше белият акордеон.

Колкото и да се опитваше Дейвид да гледа другаде — в зашитата рана, напомняща на рибарска кукичка, в превръзката, в ухото му, изглеждащо като направено от восък, очите му неизменно се връщаха на зеещите, различни по големина зеници на Брайън. Именно нищото, което го наблюдаваше през тях, отсъствието, пустотата, оставена като след нечие заминаване, го караха да не сваля поглед от тях. Тук имаше нещо нередно, някаква недопустима грешка. Имаше пръст… имаше пръст…

„Злото“ — дочу той тайнствен шепот в съзнанието си. Никога досега в мислите си Дейвид не беше чувал този глас. Той принадлежеше на личност напълно непозната. Когато най-сетне Деби Рос положи ръка на рамото му, момчето трябваше да прехапе устни, за да не извика от ужас.

— Човекът, който стори това, бил напълно пиян — обясни тя с пресипнал глас. Сълзите се стичаха по лицето й. — Казва, че не си спомня нищо от случилото се, че в паметта му имало огромни бели петна. И знаеш ли кое е най-ужасното, Дейви? Че му вярвам напълно.

— Деб… — понечи да я спре господин Рос, но майката на Брайън не му обърна внимание.

— Как може Господ да позволи този човек да не си спомня, че е блъснал сина ми с колата си? — продължаваше тя да излива мъката си. Лека-полека започна да повишава тон. Ралф Карвър се беше подал през отворената врата и стреснато оглеждаше стаята. Някаква сестра, бутаща количка по коридора, се закова на място пред стая номер 508. Големите й сини очи, свикнали да се учудват на какво ли не, надникнаха на свой ред вътре. — Как можа Господ да бъде толкова милостив с човек, който заслужава да крещи от ужас при спомена за кръвта от разбитата глава на синчето ми, с човек, който не би трябвало да знае що е сън до смъртта си!

Господин Рос я прегърна през раменете. Все тъй застанал в коридора, Ралф Карвър изтегли уплашено главата си, напомняйки на костенурка, която се прибира в черупката си при първите признаци на опасност. Дейвид го забеляза и може би му се ядоса за това. По-нататък щеше да се чуди ядосал ли се беше или тъкмо напротив. От онзи запечатан в съзнанието му ден само една картина щеше да остане завинаги: бледото, застинало лице на Брайън, превръзката със странната форма, която сякаш пълзеше по главата му, отеклото ухо, прясно съсирената рана, зашита с черен конец и очите му. Най-вече очите. Майката на Брайън стоеше над самото му легло, плачеше, викаше, а нищо в погледа му не се променяше.

„Но той е там някъде“ — помисли си изведнъж Дейвид и тази мисъл, подобно на много други, които го спохождаха, откакто майка му спомена за произшествието с Брайън, му изглеждаше, все едно не се беше зародила в неговото съзнание, а само беше минала оттам… Сякаш се беше превърнал в някаква своеобразна тръба.

„Той е някъде там, знам, че е там. Все още не си е отишъл съвсем, застинал е на едно място като на филмов негатив… като на гипсов отпечатък…“

Деби Рос повече не можеше да се контролира. Беше започнала да вие като същински звяр, тресеше се в прегръдката на съпруга си, опитваше се да се освободи от ръцете му. Господин Рос успя с усилие да я довлече обратно до пластмасовите столове, но явно му беше трудно да я накара да седне. Сестрата се притече на помощ и пъхна ръка под мишницата й.

— Госпожа Рос, седнете, по-добре ще се почувствате.

— Какъв е този Господ, който позволява на човек да забрави, че е убил малко момченце! — крещеше с пълно гърло майката на Брайън. — Ще ви кажа аз какъв е този Господ. Това е един Господ, който очаква същият този човек да се натряска отново и да убие друго момченце! Това е един Господ, който обича пияниците, но мрази малките момченца!

Брайън не сваляше безжизнения си поглед от лицето на майка си. Може би слушаше зловещата й проповед с отеклото си ухо. Без да забелязва нищо, все едно отсъстваше. И все пак…

„Да — прошепна непознатият глас. — Да, той съществува. Все още съществува. Някъде.“

— Сестра, бихте ли сложили инжекция на жена ми? — помоли господин Рос. Личеше си, че едва я удържа да не скочи, да не се нахвърли я върху Дейвид, я върху сина си, може би върху двамата едновременно. Нещо се беше отпушило в съзнанието й, нещо, което отдавна беше напирало, но едва сега намираше сили да проговори.

— Ще повикам доктор Бъргойн, той е във фоайето — обеща сестрата й изчезна в коридора.

Таткото на Брайън се усмихна измъчено на Дейвид. По бузите му се стичаха капки пот, цялото му чело беше станало влажно от тях. Очите му бяха кръвясали, на Дейвид дори му се струваше, че за тези два дни е отслабнал. Казваше си, че е невъзможно, но така или иначе човекът изглеждаше по-слаб от всякога. А сега му се налагаше да държи с две ръце жена си, за да не направи някоя беля.

— Трябва да си вървиш, Дейвид — подкани го господин Рос. Опитваше се да си сдържа дъха, но явно въздухът не му достигаше. — Ние… ние имаме известни проблеми.

„Но аз не съм си взел сбогом с него“ — каза си наум Дейвид и тъкмо щеше да то изрече на глас, когато установи, че капките по лицето на господин Рос, не са от пот, а истински сълзи. Това го накара да отстъпи. Едва когато се обърна за последно на вратата и забеляза тълпата от роднини, наобиколили двамата злощастни родители, си даде сметка, че и на него му се плаче.

— Може ли пак да мина, господин Рос? — попита той с дрезгав, колеблив глас, който сякаш не беше неговият. — Може би утре?

Госпожа Рос беше прекратила борбата. Господин Рос беше сключил двете си ръце като в катинар пред гърдите й, извивайки на една страна главата й, така че косите да й скрият лицето. Докато ги гледаше, Дейвид се сети за мачовете по класическа борба, които двамата с Брай понякога гледаха по телевизията; понякога един от борците успяваше да приложи подобна хватка на другия. „О, по дяволите, мумията ни преследва“ — кой знае защо, думите на Брайън пак прозвучаха в главата му. Господин Рос клатеше глава.

— Не мисля, че ще е добре, Дейви.

— Но…

— Не, наистина не мисля. Разбираш ли, лекарите казват, че няма никакъв шанс Брайън да… д-да… — лицето му започна да се променя по начин, който Дейвид никога не беше забелязвал у възрастни — все едно някаква невидима сила напираше отвътре и искаше да го разкъса на парчета. Едва по-късно, докато се разхождаше из Мечешката гора, щеше да си го обясни… по своему. Господин Рос бе постъпил като човек, който не е плакал с години и който не е могъл повече да се сдържи. Все едно язовирна стена се беше пръснала пред очите му.

— О, момчето ми! — извика от мъка господин Рос. — О, момчето ми! — Той пусна жена си и залитна между двата червени стола, облягайки се на стената. Застана така, наклонен накриво, за секунда-две, след което коленете му се подвиха. Гърбът му обърса стената и той се озова седнал на земята. Протягаше безпомощно ръце към леглото, бузите му лъщяха от сълзи, от носа му се подаваха сополи, косата му стърчеше разчорлена на тила, ризата се беше подала от панталона му, крачолите му дотолкова се бяха изпънали, че чорапите под тях се подаваха. Остана да седи така и захлипа безутешно. Жена му клекна до него и доколкото можа, го прегърна с двете си ръце. В този момент нахълта докторът, заедно със сестрата. Дейвид се изнесе в коридора, опитвайки се да спре хълцането си. Все пак, намираха се в болница, тук имаше хора, които се надяваха да оздравеят.

Баща му беше пребледнял като платно, също както майка му, щом й бяха съобщили за Брайън. Когато подаде ръка на сина си, Дейвид установи, че кожата му е по-студена дори от тази на Брайън.

— Съжалявам, че трябваше да видиш това — каза баща му, докато двамата чакаха най-бавния асансьор в света. Дейвид реши, че това е било единственото, което се е сетил да каже. По пътя за вкъщи Ралф Карвър на два пъти понечи да подхване разговор, но и двата пъти се спря. Най-накрая включи радиото, намери някаква станция със стари хитове, намали звука, за да попита Дейвид иска ли сладолед или нещо друго, синът му поклати глава в отказ, затова наду музиката докрай и повече не обели нито дума.

Когато се прибраха у дома, Дейвид каза на баща си, че му се иска да вкара няколко коша на двора. Баща му го увери, че няма проблем и побърза да се скрие в къщата. Докато момчето стоеше зад пукнатината в настилката, която му служеше вместо линия за наказателен удар, дочу как родителите му започнаха разговор в кухнята. Отвореният прозорец издайнически отнасяше думите им на двора. Елън искаше да знае какво се е случило, как Дейвид е възприел нещата.

— Е, разигра се една сцена — заразказва баща му, все едно комата на Брайън и приближаващата смърт бяха част от някаква пиеса.

По-нататък Дейвид изключи напълно. Отново ставаше жертва на онова чувство на отчужденост, на усещането, че е малък и безпомощен, че не представлява някакво цяло, а е само част от нещо по-голямо, че не живее заради себе си, а заради някой друг. Изпита силно желание на часа да отиде в Мечешката гора, да се разходи до малката полянка. До въпросната полянка водеше само тясна пътека, но ако застанеха един зад друг, двамата с Брайън можеха да стигнат до нея и на колело. Именно там, на Виетконгската вишка, преди една година двете момчета бяха опитали цигарите на Деби Рос и ги бяха намерили за отвратителни. Пак там бяха разглеждали за пръв път „Пентхаус“ (Брайън го бе намерил в кофата зад денонощния магазин до автобусната спирка в подножието на хълма) или прекарваха свободното си време в безкрайни разговори и мечтания… Най-често мечтаеха за времето, когато щяха да станат девети клас, за да властват в гимназията. На малката поляна, до която се стигаше единствено по пътеката на Хо Ши Мин, двете момчета бяха изживели най-цялостно своето приятелство, затова точно там искаше да отиде сега Дейвид.

Удари за последен път топката в земята — същата топка, с която бяха изиграли милион игри заедно с Брайън приклекна и стреля към коша. Прекрасна парабола, топката облиза само мрежата. Щом се върна при него, той я захвърли в тревата. Родителите му все още стояха в кухнята, гласовете им жужаха подобно на пчелички около прозореца, но Дейвид дори не сметна за необходимо да им се покаже или да ги предупреди къде отива. Кой знае, може би щяха да му забранят.

Дори не му дойде наум да си вземе колелото. Вървеше пеша, гледаше в краката си, яркосинята извинителна бележка от училище продължаваше да стърчи от джоба на ризата му, въпреки че занятията за деня бяха свършили и никой нищо не би го питал. Големите жълти автобуси вече бяха отпътували към различните квартали, по улиците вървяха групички пищящи деца, размахали тетрадки и кутии от закуски. Дейвид не им обръщаше внимание. Мислите му бяха съвсем другаде. По-късно пастор Мартин щеше да му обясни за „спокойния, тих глас“ на Господ и Дейвид щеше да потръпне при спомена от този ден. Тогава обаче не го възприемаше още като глас, по-скоро като нечия чужда мисъл, проникнала в съзнанието му, може би само интуиция. Това, което постоянно се въртеше в мислите му, бе усещането за мъчителна жажда: представяше си как не е пил вода от дни, как цялото му тяло стене от жажда, как е готов да клекне насред тротоара и да пие от калните локви, само и само да я утоли.

Стигна до Беър Стрийт, после свърна по пътеката на Хо Ши Мин. Вървеше бавно, все тъй забил нос в краката си. Отдалеч сигурно приличаше на професор, замислен над някой основополагащ проблем. Пътеката на Хо Ши Мин далеч не беше запазен периметър за двамата с Брайън. Много други деца минаваха по нея за по-кратко до училище, но в този топъл есенен следобед не се мяркаше жива душа все едно някой я беше разчистил специално за него. В самия център на малката поляна Дейвид забеляза обвивка от шоколадов бонбон и я вдигна от земята. Беше „Тримата мускетари“, единствените бонбони, които Брайън признаваше — викаше им „Тримата муски“ — та затова Дейвид беше повече от сигурен, че точно Брайън е изпуснал хартийката ден-два преди катастрофата. Не че по природа беше разхвърляно момче, при нормални обстоятелства най-вероятно би прибрал хартийката в джоба си. Но…

„Но може би нещо го е накарало да я хвърли на земята. Може би това нещо е знаело, че аз ще дойда тук, след като колата го блъсне и удари в стената, след като той си счупи главата, може би това нещо е знаело, че аз ще намеря хартийката и тя ще ми напомни за него.“

Каза си, че това са глупости, че е започнал да се побърква, но най-налудничавото в цялата работа бе, че колкото й да се убеждаваше, че се побърква, сам не си вярваше. Може би подобни мисли наистина щяха да прозвучат налудничаво, ако ги произнесеше на глас, но вътре в съзнанието му те си изглеждаха напълно логични.

Без да се замисли какви ги върши, Дейвид напъха червено-сребристата обвивка в устата си и изсмука, каквото беше останало от шоколада. Беше затворил очи, но изпод клепачите му отново се показаха сълзи. След като се увери, че повече шоколад не е останал и дъвче само влажната хартия, Дейвид я изплю обратно на земята и си продължи по пътя.

В източния край на поляната се издигаше дъб, чието стъбло се разделяше на два дебели клона на пет-шест метра над земята. Момчетата така и не бяха посмели да си построят истинска къщичка на дървото — някой можеше да ги види и да ги накара да я съборят, — но един летен ден миналата година си бяха донесли дъски, чукове и пирони и си сковаха малка площадка, която и досега стоеше. Дейвид и Брайън знаеха, че понякога учениците от гимназията я ползват (от време на време по потъмнелите от влагата дъски намираха захвърлени фасове или кутийки от бира, веднъж дори бяха попаднали на чифт забравени чорапогащи), но никога по светло, пък и самата мисъл, че батковците се възползват от нещо, което те бяха създали, по-скоро ги караше да се гордеят. Колкото до малките дечица, клоните, за които трябваше да се хванеш, за да-се изкатериш, бяха твърде високо, та нямаше как да ги стигнат.

Дейвид се покатери на дървото. Лицето му беше мокро от сълзи, очите му бяха подути от плач, вкусът на шоколад и хартия продължаваше да стои в устата му, но тежкото дишане на белия акордеон не спираше да звучи в ушите му. Каза си, че все ще намери някакъв друг знак за спомен от Брайън, нещо подобно на обвивката с „Тримата муски“, но така и не забеляза нищо по дъските. Само табелката, която бяха заковали за дървото една-две седмици, след като довършиха площадката: „ВИШКА НА ВИЕТКОНГ“. За табелката (а и за името, с което бяха кръстили пътеката, водеща до поляната) ги беше вдъхновил някакъв стар филм с Арнолд Шварценегер, Дейвид вече не можеше да си спомни заглавието му. Открай време живееше с мисълта, че един ден ще намери табелката откъртена или изписана с приказки от типа на „ДА ГО ДУХАШ“, но това не се беше случило досега. Личеше си, че и на батковците им харесва името.

Между дърветата премина вятър и погали като с хладна ръка горящата му кожа. Колко пъти Брайън беше стоял до него на това дърво и също се бе радвал на вятъра? И днес двамата щяха да си клатят краката от високото, щяха да си приказват и да се смеят. Дейвид отново заплака.

„Защо съм тук?“

Никой не му отговори.

„Защо дойдох? Накара ли ме нещо да дойда?“

Пак не получи отговор.

„Има ли някой? Моля ви, отговорете!“

И този път измина дълго време, без никой нищо да му отвърне… докато изведнъж отговорът не дойде наистина. Дейвид дори и не помисли, че е започнал сам да си говори, не тръгна да се убеждава, че всичко е плод на собственото му въображение, че с подобни игрички иска да потърси утеха. Както преди няколко часа до леглото на Брайън, така и сега, той беше сигурен, че мисълта не е негова собствена, а се е появила отвън.

„Да — беше казал гласът, — аз съм тук.“

„Кой си ти?“

„Който съм“ — отговори му гласът и потъна в мълчание, сякаш с тези думи бе обяснил всичко.

Дейвид кръстоса крака, сядайки по турски на дъските, и затвори очи. Сложи ръце върху коленете си и се опита да отвори съзнанието си възможно най-широко. Нямаше представа какво друго да стори. Нямаше и представа колко време е прекарал по този начин. Дочуваше гласовете на малките деца на път за вкъщи, следеше с поглед променящите се червени и черни сенки под клепачите си, усещаше как вятърът люлее клоните над него, докато слънчевите лъчи играеха по лицето му.

„Кажи ми какво искаш“ — попита Дейвид гласа.

Никой не му отговори. Изглежда гласът не искаше нищо от него.

„Кажи ми тогава какво да направя.“

И този път не получи отговор.

Далеч, далеч, на булевард „Колъмбъс“ виеше сирената на противопожарната охрана. Беше пет часът. Беше прекарал поне час със затворени очи на вишката, може би дори два. Майка му и баща му отдавна бяха забелязали, че го няма в двора, бяха видели топката, захвърлена в тревата и сигурно се бяха притеснили. Дейвид ги обичаше и не искаше да ги тревожи излишно — по някакъв начин се беше убедил, че неизбежната смърт на Брайън ги беше съкрушила не по-малко от самия него, но още не можеше да си тръгне. Още не беше свършил.

„Искаш ли да се помоля? — попита той гласа. — Ако искаш, ще опитам, но не зная как… Вкъщи не ходим на църква, пък и…“

Гласът го прекъсна. Не изглеждаше нито ядосан, нито развеселен, нито нетърпелив, нито какъвто и да е.

„Ти вече се молиш“ — каза той.

„За какво да се моля?“

„О, по дяволите, мумията ни преследва — отговори гласът. — Давай да вървим по-бързо.“

„Не разбирам какво означава това.“

„Напротив, разбираш.“

„Не, не разбирам!“

— Да, разбрах — промълви, почти изстена Дейвид. — Да, разбрах, означава да поискам онова, което те не смеят да искат, означава да се помоля за това, за което никой от тях не смее да се помоли. Така ли е?

Гласът не му отговори.

Дейвид отвори очи и лъчите на следобедното ноемврийско слънце го заляха с червено-златиста светлина. От коленете надолу краката му бяха изтръпнали, на него му се струваше все едно се надига от дълбок сън. Смайваше се при мисълта колко непринуден и красив изглежда днешният ден. Чувстваше, че е само част от някакво огромно цяло — малка жива клетка по тръпнещата кожа на земята. Вдигна ръце от коленете си, обърна ги с дланите нагоре и ги протегна пред себе си.

— Помогни му да оздравее! Господи, помогни му да оздравее! Ако го направиш, и аз ще направя нещо за Теб. Ще слушам какво ще ми наредиш и ще го изпълня. Обещавам!

Този път не затвори очи, но внимателно се ослуша, в очакване няма ли гласът да каже още нещо. В началото си каза, че разговорът им вече е приключил. Отпусна ръце, понечи да се изправи, но сякаш милион иглички се забиха изведнъж в краката му, той се олюля и се друсна отново на дъските. Чак му стана весело. Хвана се за един клон и докато се изправяше повторно, гласът отново проговори.

Дейвид застина с глава, изметната на една страна, и се заслуша. С две ръце се беше вкопчил в клона, докато мускулите на краката му потръпваха и се наслаждаваха на благотворната кръв, шурнала нагоре-надолу из артериите му. Накрая кимна в разбиране. Табелката, на която бяха написали „ВИШКА НА ВИЕТКОНГ“, се държеше на три гвоздея, забити в един от дебелите клони. От времето дървото беше прогнило и се беше свило, та ръждясалите главички на пироните се подаваха навън. Дейвид извади от джоба си синята бележка, на която пишеше: „ОСВОБОДЕН ПО-РАНО“, и я забоде на един от гвоздеите. След това направи няколко крачки по площадката, колкото да се разтъпче, и щом реши, че кръвообращението му се е възстановило, слезе от дървото.

Върна се вкъщи. Още не беше стъпил на алеята за гаража, когато двамата му родители се показаха на вратата на кухнята. Елън Карвър бе застанала на най-горното стъпало, и заслонила с ръка очите си, го наблюдаваше да приближава, докато Ралф едва ли не тичешком излизаше да го посрещне.

— Къде беше? — хвана той сина си за раменете. — Къде по дяволите беше, Дейвид?

— Излязох да се поразходя. Бях в Мечешката гора, мислех си за Брайън.

— Е, няма що, акъла ни изкара — тросна се майка му. Кирстен се показа до нея на вратата. Беше притиснала под мишница любимата си кукла Мелиса Сърчицето и с две ръце държеше купичка плодово желе. — Дори Кирсти се разтревожи, нали така?

— Ъ-ъм — отрече Пай и продължи невъзмутимо да си яде желето.

— Добре ли си? — попита баща му.

— Да.

— Нищо не ти се е случило?

— Нищо.

Влезе вътре в къщата и докато подминаваше Пай, я дръпна за едната плитка. Тя навири обидено нос, но после му се усмихна.

— Вечерята е сложена, бягай да се измиеш! — подкани го Елън.

В този момент звънна телефонът. Тя отиде да го вдигне и преди Дейвид да е влязъл в банята, за да си измие ръцете — а те бяха доста мръсни, лепкави и прашни от дървото, по което се беше катерил, — го извика обратно с почти истеричен глас. Елън стискаше с все сила слушалката в едната си ръка, докато с другата нервно мачкаше престилката си. Понечи да му каже нещо, но от устата й не излезе нито звук. Преглътна и опита повторно:

— Деби Рос е, теб търси. Плаче. Мисля, че всичко е свършило. За Бога, бъди мил с нея.

Дейвид прекоси стаята и пое телефона. Отново се усещаше чужд на всичко около себе си. Сигурен беше, че майка му е права, макар тя самата да не го разбираше: нещо беше свършило наистина.

— Ало. Госпожо Рос?

Тя плачеше толкова силно, че не можеше да обели нито дума. Опитваше се, но в слушалката се чуваха само хлипания. Някъде от другия край на линията се обади господин Рос:

— Дай ми аз да говоря.

— Не, нищо ми няма — спря го госпожа Рос и Дейвид стана жертва на силно изхълцване по телефона; представи си как разговаря с изгладняла гъска. — Брайън дойде в съзнание.

— Наистина ли? — попита Дейвид. Никога не се беше чувствал толкова щастлив през живота си… Но не можеше да каже, че се изненадва.

„Мъртъв ли е?“ — направи Елън движение с уста. Едната й ръка продължаваше да си играе с престилката.

— Не — обърна се Дейвид към майка си и баща си, слагайки ръка върху слушалка. Така или иначе Деби Рос пак се беше разплакала. Дейвид си представяше как заплаква всеки път, когато се обади на някого да му съобщи. И нямаше как, в сърцето си тя вече го беше отписала.

„Мъртъв ли е?“ — попита го отново Елън без думи.

— Не! — тросна й се той, леко раздразнен, все едно бяха оглушели. — Не е мъртъв, жив е. Казва, че е дошъл в съзнание.

Родителите му го зяпнаха в удивление. Приличаха му на риби в аквариум. Без да оставя желето, Пай мина покрай тях и се обърна към Мелиса Сърчицето, подала глава изпод лакътя й:

— Виждаш ли? Казах ти, че така ще стане — рече й тя с тон, нетърпящ възражения. — Казвах ли или не казвах?

— В съзнание — повтори замислено смаяната майка на Дейвид. — Жив.

— Дейвид, там ли си? — попита госпожа Рос.

— Да, на телефона съм.

— Само двайсет минути, след като ти си тръгна, мониторът започна да излъчва сигнали. Аз първа ги видях, Марк беше слязъл до кафето да вземе газирана вода, и веднага изтичах до стаята на сестрите. Те не щяха да ми повярват. — През сълзите си майката на Брайън намери сили да се засмее. — Разбира се кой би повярвал на тяхно място? Когато най-после успях да накарам едната да ме придружи, тя вместо лекар, повика поддържащия персонал. До такава степен бяха сигурни, че става нещо невъзможно, че смениха монитора, чувал ли си по-голяма глупост през живота си?

— Не — съгласи се Дейвид. — Направо е безумно.

И двамата му родители продължаваха с немите си въпроси, а баща му правеше всевъзможни жестове с ръце. На Дейвид му напомняше на някакъв пациент в лудницата, който си въобразява, че играе ролята на телевизионно конферансие. Идеше му да се захили, но трябваше да се сдържи, преди да е затворил телефона. Госпожа Рос нямаше да разбере защо се смее, затова най-добре беше да се обърне към стената.

— Едва когато и на новия монитор се появиха същите вълни, дори по-ясно отпреди, една от сестрите хукна да търси доктор Васлевски. Той е неврологът. Докато лекарят дойде, Брайън отвори очи (грешка, Брайън стоеше с отворени очи, нали?) и огледа цялата стая. Попита ме дали съм нахранила рибките. Казах му, че съм ги нахранила, рибките са добре. Нито плаках, нито нищо, бях толкова шашардисана, че не можех дори да заплача. Тогава той каза, че го боли главата и отново затвори очи. Когато доктор Васлевски пристигна, Брайън изглеждаше, все едно е изпаднал отново в безсъзнание, затова докторът изгледа много недоволно сестрата. Искаше навярно да й каже: „Защо ме извикахте толкова спешно?“ Представяш ли си го?

— Представям си го — кимна Дейвид.

— Но когато докторът плесна с ръце в ухото на Брайън, той веднага отвори очи. Да беше видял изражението на дъртия поляк, а, Дейви! — Тя отново се засмя, шумно, невъздържано, като същинска истеричка. — Тогава… тогава Брайън к-каза, че е жаден и попита м-може ли да п-пийне малко вода.

Тук вече госпожа Рос не издържа и се разтърси в конвулсивен рев. Разхълца се толкова силно, че чак Дейвид го заболя. Най-накрая някой й взе слушалката и прозвуча гласът на съпруга й.

— Дейвид? Там ли си още?

И той не даваше вид на спокоен, но за разлика от жена си поне не плачеше.

— Разбира се.

— Брайън не си спомня за катастрофата, не си спомня нищо от мига, в който си е написал домашното предната вечер и си е легнал. Спомня си обаче как се казва, къде живее, спомня си и нашите имена. Знае кой е президент, може да решава прости задачки по математика. Доктор Васлевски каза, че е чувал за подобни случаи, но никога не бил виждал с очите си. Нарече го „клиническо чудо“. Не знам дали това означава нещо конкретно или просто не се е сетил какво друго да каже, но да ти кажа честно, хич не ми пука. Искам само да ти благодаря, Дейвид. От мое име и от името на Деби. Благодарим ти от все сърце!

— На мен? — учуди се Дейвид. Някой от родителите му го дърпаше за рамото, за да се обърне към тях. Той обаче не се подчини. — Какво има да ми благодарите на мен?

— Ти ни върна Брайън. Ти говореше с него. Вълните в монитора се показаха, след като ти си тръгна. Той те е чул, Дейвид. Чул те е и се върна при нас.

— Не съм бил аз — поклати глава Дейвид. Едва сега се обърна. Родителите му буквално се бяха надвесили над главата му, по лицата им се четеше едновременно и надежда, и удивление, и недоумение… Майка му плачеше. Колко сълзи се бяха пролели през този ден! Само Пай, която по принцип прекарваше шест часа в денонощието в рев, се оказваше способна да сдържи вълнението си.

— Знам какво говоря — възрази по телефона господин Рос. — Знам какво говоря.

Трябваше да каже нещо на майка си и баща си, иначе току-виж подпалили ризата му с поглед… Но преди да им предаде каквото беше чул, трябваше да научи нещо много важно.

— Кога се съвзе Брайън, когато попита дали са нахранени рибките? Колко време, след като сигналите са се появили?

— Ами, те сменяха монитора… тя ти каза за това… и след това… не знам… — Бащата на Брайън се умълча за кратко от другата страна на линията, най-сетне допълни: — Всъщност, спомням си. Точно преди всичко това да се случи, се чу сирената на пожарната на булевард Колъмбъс. Значи трябва да е било пет и нещо.

Дейвид отново кимна, нищо не можеше да го изненада. Точно по това време гласът му беше казал: „Ти вече се молиш.“

— Мога ли да отида да го видя утре по някое време?

Господин Рос направо се беше разсмял на тези думи.

— Дейвид, ако щеш, можеш да отидеш в полунощ. Защо не? Доктор Васлевски казва, че постоянно трябва да го будим, да му задаваме глупави въпроси. Знам много добре от какво се страхува — да не би Брайън да потъне обратно в кома… Но не мисля, че това ще се случи, нали така?

— Не, няма — увери го Дейвид. — Дочуване, господин Рос.

Беше затворил телефона и родителите му само дето не се нахвърлиха като хищници отгоре му: „Как е станало?“ — искаха и двамата да знаят. — „Какво е станало и какво мислят, че ти си направил?“

Дейвид гореше от желание — от огромно желание — да сведе очи към земята и скромно да отвърне: „Ами, той се е съвзел, това е всичко, което знам. Освен че… ъ-ъ…“ — тук щеше да замълчи, все едно става жертва на душевна борба, преди да довърши. „Господин и госпожа Рос мислят, че е чул гласа ми и е откликнал на него, но нали знаете колко бяха напрегнати тогава.“ Това беше достатъчно, за да създаде същински мит около себе си; част от него го съзнаваше и на него му се искаше така да бъде.

Част от него наистина искаше да стане знаменитост.

Спря го една мисъл, която като че ли не беше изказана от тайнствения глас, ами си беше лично негова. Дори не беше сигурен как точно звучеше тя, но беше нещо подобно: „Ако припишеш заслугата на себе си, всичко ще свърши дотук.“

„Кое е това всичко?“

„Всичко, което има значение — отговори му собствената интуиция. — Всичко, което има значение.“

— Дейвид, хайде! — подкани го баща му и го раздруса леко за рамото. — Умираме от любопитство.

— Брайън се е съвзел — започна Дейвид, внимавайки да не изтърве някоя излишна дума. — Може да говори, спомня си много неща. Мозъчният лекар казва, че било същинско чудо. Господин и госпожа Рос мислят, че аз имам пръст в цялата работа, че е чул гласа ми и това му е помогнало да се съвземе, но нищо подобно не се е случило. Знам, защото държах ръката му, а него изобщо го нямаше при нас. Никога не съм виждал друг човек, толкова далеч от нещата, които го заобикалят. Ето защо заплаках, не защото родителите му изпадаха в истерия, а защото той си беше отишъл. Не знам какво точно се е случило, пък и не ме интересува. За мен едно е важно, че се е върнал в съзнание.

— Това и трябва да те интересува, скъпи — прегърна го щастливо майка му.

— Гладен съм — каза Дейвид. — Какво има за вечеря?

3.

Сега стоеше в мрака, сляп, но не и глух, и чакаше да чуе гласа — онзи, същия, който преподобният отец Джин Мартин наричаше невъзмутимия, тих гласец на Господа. Отец Мартин внимателно беше изслушал разказа на Дейвид, дори не веднъж, а на няколко пъти през последните седем месеца, и беше изключително доволен от начина, по който Дейвид бе описал бушуващите в душата си чувства — тогава, когато трябвало да препредаде на родителите си разговора с господин Рос.

— Бил си напълно прав — беше рекъл отец Мартин. — Това накрая, не е било чужд глас, още по-малко гласът на Господ… освен в този смисъл, че Господ винаги говори с нас посредством собствената ни съвест. Хората, които не вярват в Бог, Дейвид, мислят, че съвестта е просто своеобразен цензор. Нещо като склад, където прибираме на сигурно място напътствията, които получаваме от обществото, но в действителност тя стои до голяма степен извън нас: това й помага често да ни сочи верния избор, дори и в ситуации, в които не можем да се ориентираме. Разбираш ли какво ти говоря?

— Мисля, че да.

— Ето, ти не си знаел защо би било несправедливо да си припишеш заслугата за спасението на приятеля си, но не ти е било нужно да знаеш. Бил си жертва на изкушенията на Сатаната, също както и Мойсей, но Мойсей не е постъпил като теб, сигурно не е могъл да постъпи като теб: да разбере изкушението, за да му устои.

— Защо Мойсей? Какво е направил той?

Тогава отец Мартин му разказа как докато бягали от Египетската земя и странствали из пустинята, израилтяните най-сетне ожаднели, как, за да утоли жаждата им, Мойсей ударил един камък с Ароновия жезъл и от него бликнал животворен извор. И когато израилтяните го попитали на кого трябва да благодарят за това чудо, Мойсей им казал, че трябва да благодарят на него. Тук отец Мартин отпи от чаената чаша, по която бяха отпечатани думите: „ЩАСТЛИВ, ВЕСЕЛ И СВОБОДЕН“; на Дейвид обаче съдържанието на чашата никак не му приличаше на чай, по-скоро миришеше на уискито, което баща му имаше навика да си сипва понякога късно вечер, докато гледа новините по телевизията.

— Една-единствена грешка направил Мойсей през целия си дълъг живот, при това живот, прекаран изцяло в услуга на Бога — отсъди с по-скоро жизнерадостен тон преподобният, — и ето, че Господ му затворил завинаги пътя към Обетованата земя. Онази недостойна, неблагодарна тълпа щяла да бъде преведена през реката не от него, а от Иисус Навин.

Този разговор се беше провел един неделен следобед, някъде през юни. По онова време двамата вече добре се познаваха и бяха свикнали един с друг. Дейвид беше придобил навика всяка неделя сутрин да ходи на църква, след което отиваше до методисткия дом и разговаряше в продължение на час, час и нещо с отец Мартин в кабинета му. Дейвид очакваше с нетърпение тези срещи, също както и Джин Мартин. Той се беше привързал изключително много към детето, което в един момент изглеждаше като същинско малко момче, а в следващия — човек с години по-зрял от възрастта си. Имаше и нещо друго: свещеникът беше убеден, че Дейвид Карвър се е докоснал до Господ, нещо повече, че Господ продължаваше да го държи близо до себе си.

Беше буквално смаян от историята с Брайън Рос, от всичко, с което инцидентът с Брайън бе повлиял върху Дейвид, от това, как една житейска случка може да накара едно неграмотно християнче от края на двадесети век да търси отговори на въпросите си… да търси Господ. Беше споделил с жена си, че Дейвид е единственият искрен християнин, когото е срещал през живота си, че това, което се е случило с приятеля му, е единственото съвременно чудо, за което беше чуват и в което можеше да вярва. Брайън беше излязъл жив и здрав от болницата, дори не му личеше, че е катастрофирал, като се изключи лекото накуцване с единия крак, но и за него лекарите се надяваха да изчезне до година-две.

— Чудесно — бе възкликнала Стела Мартин. — Голямо утешение ще бъде за мен и за детето, ако някой ден приятелчето ти изтърси не каквото трябва по въпроса за религиозното си образование и ти се озовеш в съда с обвинение в блудство. Трябва да бъдеш предпазлив, Джин, бих казала, че си полудял да пиеш в негово присъствие.

— Аз не пия в негово присъствие — беше отрекъл отец Мартин и кой знае защо точно тогава забеляза нещо интересно през прозореца. Изчака така известно време, преди да погледне жена си в очите. — Колкото до другото, Господ е моят пазител.

И занапред продължаваше да се среща с Дейвид всяка неделя следобед. Вече беше прехвърлил трийсетте и откриваше удоволствието от това „да пишеш на изцяло бели листа.“ Не се отърси от стария си неделен навик да сипва по чашка „Сийграм“ в чая си, но винаги оставяше вратата на кабинета си отворена, щом Дейвид се появеше. Винаги разговаряха на включен телевизор. Махаше звука, но неизменно го нагласяше на някоя спортна програма: в началото беше американски футбол, по-нататък баскетбол, докато не се убеди, че Дейвид проявява най-голям интерес към бейзбола.

Именно по време на един бейзболен мач без коментар между Индианците и А-тата — Дейвид бе оставен да размишлява върху историята за Мойсей и чудотворния извор. След като поседя известно време, загледан в събитията на терена, той вдигна очи и заключи:

— Господ не прощава лесно, а?

— Да, най-определено — отвърна му отец Мартин, донякъде изненадан. — Няма как иначе, щом изисква толкова много от нас.

— Но Той е и жесток, нали?

Джин Мартин дори не се поколеба в отговора си:

— Да, Господ е жесток. Имам сурова царевица, Дейвид, искаш ли да изпека пуканки?

Сега Дейвид стоеше в мрака на затворените си очи и се вслушваше в гласа на жестокия Бог, за Когото беше разговарял толкова много с отец Мартин: Същия, Който беше наказал Мойсей да не зърне Ханаанската земя само защото Мойсей си беше присвоил заслугите за едно-единствено от Неговите чудеса; Същия, Който по някакъв начин се беше възползвал от него самия, за да спаси Брайън Рос; Същия, който по-късно беше убил малката му сестричка и ги беше предал в ръцете на безумния исполин и неговите празни, напомнящи на човек в кома очи.

Там, в тъмната стаичка, където той се криеше, докато се моли, живееха и други гласове. Често му се случваше да ги дочуе — обикновено далечни и неясни, подобно на гласовете, които случайно засичаш по телефонните линии, щом говориш на далечно разстояние; понякога обаче твърде близки. Днес един от тях беше повече от ясен:

„Ако наистина искаш да се молиш, помоли се на мен — говореше гласът. — Защо да се молиш на някакъв Господ, който убива малки момиченца? Ти никога повече няма да се смееш на глупостите й, никога повече няма да я гъделичкаш, да я дърпаш за плитките. Тя е мъртва, а ти и родителите ти стоите затворени в някакъв зандан. И когато лудото ченге се върне, най-вероятно ще ви избие и тримата. Заедно с останалите. Ето какви ги върши твоят Господ, пък и какво ли друго да очакваш от него, щом е способен да убива малки момиченца? Ако се замислиш, ще видиш, че и той е не по-малко побъркан от ченгето. Но ти пак продължаваш да коленичиш пред него. Хайде, Дейви, погледни живота в очите. Хвани се за мен. Помоли се на мен. Ако не друго, аз поне не съм луд.“

Гласът не можеше да му въздейства кой знае колко силно, беше го чувал и преди, навярно за първи път тогава, когато му се искаше да създаде пред родителите си впечатление, че е успял сам да извика обратно Брайън от дълбините на изгубеното му съзнание. Чуваше го по-ясно, по-отчетливо по време на ежедневните си молитви. Това бе… започнало да го смущава, но когато бе споделил пред отец Мартин, че гласът се намесва насред молитвата му, все едно се прикачва на телефонна линия, свещеникът само се беше засмял.

— Също както Господ, и Дяволът обича да разговаря с нас най-често по време на молитви и медитации. Тогава сме най-широко отворени към света, тогава и нашата пневма е най-уязвима.

— „Пневма“? Какво означава това?

— Дух. Онази част от нас, която копнее да се възползва най-пълно от възможностите, които Господ й е предоставил, за да придобие вечността. Онази част, за която Господ и Сатаната се боричкат и до ден-днешен.

Беше го научил на някой и друг фокус как да се измъква от подобни трудни ситуации и сега Дейвид следваше съветите му. „Виж в мен, бъди в мен“ — повтаряше си мислено той до безкрай. Очакваше гласът на другия да заглъхне, да изчезне в тишината, но повече от всичко очакваше да надвие собствената си болка, която продължаваше да го преследва подобно на някакво досадно и неизлечимо схващане. Мисълта за това, което се беше случило с Пай, го караше да усеща почти физическа болка. Да, той наистина смяташе, че Господ е виновен, задето бе позволил на побъркания полицай да я блъсне по стълбите. Да го мисли за виновен беше меко казано, той го ненавиждаше.

„Виж в мен, Господи, бъди в мен, Господи. Виж в мен, бъди в мен.“

Гласът на Дявола (ако това наистина беше той, Дейвид никога не можеше да бъде сигурен) най-сетне изчезна и на негово място остана само мрак и мълчание.

„Кажи ми какво да сторя, Господи. Кажи ми какво искаш от мен. Ако е Твоя волята да умра тук, на това място, помогни ми всичко да свърши по-бързо! Не желая да се побърквам от ужас, не желая да крещя, да искам напразно обяснения.“

В далечината му отговори вой на койот, сетне — нищо.

Дейвид чакаше и чакаше, опитваше да държи душата си отворена, но така и нищо не идваше. Най-накрая се предаде и произнесе между прилепените си една в друга ръце заключителните за всяка молитва слова, така както отец Мартин го беше научил:

— Господи, помогни ми да бъда полезен сам на себе си. Нека помня, че докато не се науча да бъда полезен на себе си, не бих могъл да бъда полезен на другите. Помогни ми да запомня, че Ти си моят създател, че аз съм това, което Ти си създал от мен. Понякога съм Твоя ръка, понякога — Твой език. Аз съм само инструмент на Твоята воля. Благодаря ти! Амин.

Дейвид отвори очи. Както винаги първо впери поглед в тъмното пространство между събраните си длани, както винаги то му напомни на някакво око… по-точно на дупка, приличаща на око. Чие беше това око? На Господ ли? На Дявола? Може би неговото собствено?

Изправи се, обърна се бавно на другата страна и погледна родителите си. Те също го наблюдаваха: Ели в изражение на дълбоко смайване, Ралф — сериозен и замислен.

— Е, слава Богу! — въздъхна облекчено майка му. Изчака Дейвид да й отговори нещо и понеже той остана да мълчи, го попита: — Наистина ли се молеше? Прекара почти половин час на колене, помислих си да не си заспал… Наистина ли се молеше?

— Да.

— Всеки ден ли го правиш или само в специални случаи?

— Моля се три пъти на ден: сутрин, вечер и когато мога, по средата. По време на втората си молитва благодаря за хубавите неща в живота си, както и моля за помощ в нещата, които не разбирам. — Дейвид се засмя тихо, като от неудобство. — Такива има много.

— Това отскоро ли е или още от първите дни, когато тръгна на църква? — продължаваше да го наблюдава майка му с такава неописуема изненада, че Дейвид започваше да се чувства неловко. Може би заради насиненото й око — мястото, където полицаят я беше ударил, чак започваше да лъщи на светлината, — но не само, далеч не само. Майка му го гледаше, все едно никога не го беше виждала през живота си.

— Моли се, откакто колата блъсна Брайън — отговори вместо сина си Ралф. Опипа с пръст своя собствен оток, намръщи се от болка и отпусна отново ръка. Не сваляше поглед от Дейвид, затворен през две решетки от него, и навярно се чувстваше също тъй не на място. — Веднъж бях отишъл до стаята ти да ти пожелая лека нощ, само няколко дни, след като изписаха Брайън от болницата, и те заварих на колене до леглото. Първоначално си помислих, че може… е, не знам, че вършиш нещо друго… но тогава чух малко от това, което говореше, и разбрах.

Дейвид се усмихна и усети как се изчервява. Предвид обстоятелствата това си беше леко абсурдно, но не можеше да се сдържи.

— Вече се моля наум, дори не си мърдам устните. Няколко деца ме бяха заварили да се моля в училище и ме бяха обявили за леко мръднал.

— Може би баща ти е способен да те разбере, но не и аз — призна си Елън.

— Говоря с Господ — рече й Дейвид. Подобни обяснения го притесняваха, но може би, ако изплюеше камъчето наведнъж, нямаше да се наложи да повтаря. — Това е смисълът на молитвата, да разговаряш с Господ. В началото изглежда, все едно си говориш сам със себе си, но после всичко се променя.

— Това е нещо, което сам си установил ли, Дейвид, или го знаеш от новия си неделен приятел?

— Нещо, което сам съм установил.

— И Господ отговаря ли?

— Понякога мисля, че го чувам — каза Дейвид. Бръкна в джоба си да се увери с връхчето на нокътя, че патронът от карабината стои на мястото си. — За един път съм сигурен. Помолих го да помогне на Брайън да оздравее. След като татко ме откара до болницата, аз отидох в Мечешката гора и се качих на дървената платформа, която двамата с Брай си бяхме сковали на едно дърво. Точно на това място помолих Господ да излекува Брайън. Казах му, че ако го стори, ще му дам нещо вместо благодарност. Разбирате ли какво ви говоря?

— Да, Дейвид, разбирам те. А той прие ли подаръка ти?

Този, това, Господ?

— Не още. Но когато се канех да слизам от дървото, Господ ми каза да забода извинителната си бележка от училище на един стърчащ пирон. Все едно я връчвам вместо на госпожа Харди, на него. Имаше обаче и друго. Искаше от мен да открия, колкото мога повече неща за него: какво е Той, какво иска, какво прави, какво не прави. Това всичкото не достигна до мен под формата на отчетливи слова, но една произнесена дума си спомням съвсем ясно: името на човека, с когото Господ искаше да се свържа, отец Мартин. Затова и тръгнах да посещавам Методистката църква. Не мисля, че фирмената марка на църквата има каквото и да е значение за Господ. Той само ми каза да ходя на църква заради собственото си сърце и душа, да посещавам отец Мартин заради собствените си знания и опит. Дори не знаех в началото кой е този отец Мартин.

— Напротив, знаеше — възрази Ели Карвър. Говореше със спокойния тон на човек, който изведнъж забелязва, че събеседникът му страда от психически отклонения. — Джин Мартин беше идвал две или три години поред да събира пари за хуманитарни мисии в Африка.

— Така ли? Никога не съм го виждал. Предполагам, че съм бил на училище, когато е идвал.

— Глупости — каза майка му, все едно отхвърляше с един замах всичко казано от него. — Той винаги е идвал около Коледа, а по това време училище няма. Сега ме слушай какво ти казвам, Дейвид, много внимателно ме слушай! Когато се случи инцидентът с Брайън, ти сигурно… не знам как да се изразя… си мислил, че ти трябва помощта на външен човек. И подсъзнанието ти е извадило на бял свят единственото име, за което си могъл да се сетиш. Господът, който си чул в момента на своето усамотение, е бил гласът на собственото ти подсъзнание в търсене на отговорите, които са те вълнували. — Тя се обърна към Ралф и разпери ръце в безпомощен жест. — Не ни стига това постоянно четене на Библията, ами и това… Защо не си ми казал нищо за тези молитви?

— Защото си рекох, че това е нещо интимно — вдигна той рамене, без да я погледне в очите. — На никого не е пречил.

— О не, разбира се, молитвите са велико нещо. Без тях нямаше да се изобретят уредите за мъчение — отвърна му тя с нервен, нетърпящ възражения глас, който Дейвид познаваше отпреди: така майка му заговаряше в миговете, преди да избухне в истерия и плач. По същия начин им беше говорила на двамата с баща му, когато Брайън лежеше в болницата; пак така се беше изразявала и цяла седмица, след като Брайън беше спасен.

Бащата на Дейвид й обърна гръб, пъхна ръце в джобовете и заби тревожен поглед в краката си. Това, изглежда, я разгневи още повече. Тя се извъртя отново към Дейвид и с очи, пълни със сълзи, започна да нарежда:

— Каква сделка направихте двамата с този прекрасен Господ? Дали не си разменихте с него някоя снимка на бейзболист? Дали не каза той: „Хей, ще ти разменя един чисто новичък Брайън Рос, ‘84-та година, за тая твоята Кирсти Карвър, ‘88-а?“ Така ли беше? Или нещо като…

— Госпожо, това е вашият син и без да искам да ви се меся, защо не го оставите на спокойствие? Разбирам, че сте изгубили малката си дъщеричка, аз изгубих съпруга си. Имали сме доста тежък ден всички.

Беше жената, която беше стреляла по ченгето. Седеше на края на койката, черните й коси се спускаха пред бузите й подобно на прерязани криле, но така и не криеха с нищо чертите на лицето й. Изглеждаше смазана и психически, и физически. Като че ли повече физически. Дейвид не си спомняше някога да е срещал друг поглед, в който да се чете толкова много умора.

За миг си помисли, че майка му ще побеснее съвсем, че ще обърне гнева си срещу чернокосата жена. Нямаше да го изненада ни най-малко, понякога й се случваше да се нахвърли на съвършено непознати хора. Спомняше си веднъж, тогава беше на шест години, тя беше буквално налетяла на някакъв политически кандидат, застанал пред супермаркета в търсене на гласоподаватели. Човекът бе направил огромната тактическа грешка да й подаде някаква дипляна в момента, в който тя се бореше с няколко торби покупки и закъсняваше за уговорка. Тя се бе обърнала към него подобно на малко, но хапливо животинче и попита кой е той, какво си въобразява, че защищава, какво е отношението му по въпроса за търговския дефицит, пушил ли е някога марихуана, поддържа ли правото на избор на жените. По последния въпрос особено човекът бе повече от категоричен, той твърдо поддържал правото на избор на жените, така поне заяви на Елън Карвър. „Много добре, защото точно сега аз избирам да ви кажа ДА СЕ РАЗКАРАТЕ ДАЛЕЧ ОТ ОЧИТЕ МИ!“ — беше му изкрещяла тя, след което човекът просто си подви опашката и си замина. Дейвид не го винеше за нищо, и той така би постъпил. Ала нещо в погледа на тъмнокосата („Мери — помисли си той, — казва се Мери“) накара майка му бързо да смени тона, да забрави на секунда яростта си.

За да не й отвръща на нея, тя отново насочи вниманието си към Дейвид.

— Е, има ли отговор от големия Г? Как се предполага, че ще се измъкнем оттук? Ти доста време прекара на земята, сигурно си получил някакво съобщение.

Ралф се обърна към нея.

— Стига си го тормозила! — изръмжа той. — Престани! Да не би да си единствената, която страда?

Тя го изгледа по начин, който граничеше с пълно презрение, сетне продължи да говори на Дейвид:

— Е, какво става?

— Нищо — отвърна той. — Няма отговор.

— Някой идва — прекъсна ги Мери. Над койката имаше прозорец, тя стъпи отгоре й и се опита да погледне. — По дяволите! Решетки и матово стъкло! Нищо не се вижда. Но чувам добре, да, чувам!

Дейвид също чуваше звука на приближаващ автомобилен двигател. Изведнъж моторът нададе рев, все едно го бяха включили на пълни обороти. Разнесе се и писък на спирачки. Той се огледа за съвет към стария човек. Онзи само вдигна ръце в знак, че се предава.

Ушите на Дейвид ясно доловиха нечий болезнен вик, последван от втори. Този път ставаше дума за човешки глас. Щеше да е по-добре да си представи, че е било от вятъра, промушил се в някоя тръба, но гласът почти със сигурност принадлежеше на човек.

— Какво по дяволите? — обади се Ралф. — Господи! Онзи ще си изкрещи червата! Дали е ченгето, как мислите?

— Да даде Господ той да е! — извика Мери с кръвожаден тон. Все още стоеше на койката и зяпаше през ненужния прозорец. — Надявам се някой да му тегли дробовете с ченгел! — Обърна се да изгледа останалите. Очите й бяха все тъй уморени, но в тях се четеше и дива злоба. — Може да е помощ. Замисляли ли сте се изобщо? Може да е помощ! Двигателят не беше в непосредствена близост, но не беше и далеч — изръмжа повторно, гумите изскърцаха върху асфалта по начин, подхождащ повече за филмите по телевизията, отколкото на действителността. След което се разнесе звук от удар на дърво, на метал, може би и на двете. Колата избибибка, може би по невнимание на шофьора, натиснал, без да иска, клаксона.

Из пространството се надигна проточен, безжизнен вой на койот. След него се обади, друг, трети, четвърти… Все едно се подиграваха на тъмнокосата жена с нейните надежди за помощ. Двигателят също се приближаваше, по звука се усещаше, че шофьорът кара с малко повече от нормалното.

Мъжът с белите коси продължаваше да седи в единия край на единственото легло в килията, ръцете му стояха провесени между краката му. Без дори да вдига поглед, заговори:

— Недейте се унася в надежди. — Гласът му звучеше насечен и дрезгав, напомняйки за огромните пукнатини в пресъхналата почва на пустинята. — Няма кой друг да е освен него. Познавам звука на мотора.

— Отказвам да ви повярвам — тросна се Ели Карвър.

— Отказвай к’вото си щеш — вдигна рамене старецът. — Никой не ни пита. Бях в комитета, който одобри парите за нова полицейска кола. Точно преди да ми свърши мандатът и да изляза от политиката. Миналия ноември отидох заедно с Коли и Дик и я купихме на една разпродажба. Ей тая, същата кола. Цялата съм я огледал, преди да се спазарим и да я подкараме към дома. Сменяли сме всякакви скорости, така че добре съм я изучил. Това е тя, не мога да я сбъркам.

В момента, в който Дейвид се обърна към стария човек, спокойният тих глас — онзи, който бе чул за пръв път в болничната стая на Брайън — му проговори. Както обикновено, появяваше се малко изненадващо, пък и думата, която произнесе не изглеждаше особено смислена:

„Сапунът“.

Чу сричките, изговорени също толкова ясно и отчетливо, колкото навремето думите: „Ти вече се молиш“, тогава, когато стоеше със затворени очи на виетконгската вишка.

„Сапунът“.

Погледна към левия далечен ъгъл на килията, в която ги бяха затворили с белокосия господин. Имаше тоалетна-клекало. До тоалетната стоеше стар фаянсов умивалник, почервенял от ръжда. До десния кран на чешмата бе поставен зелен калъп сапун, не можеше да е друг, освен „Ирландска пролет“.

Звукът от двигателя на градската полицейска кола се движеше по улиците на Деспърейшън в посока на участъка. По-нататък виеха койотите. На Дейвид вълчият вой все повече му заприличваше на смях — смеха на лудите, щом санитарите напуснат лудницата.

4.

Семейство Карвър бяха твърде притеснени и твърде заинтригувани от зловещата фигура на своя похитител, за да забележат умрялото куче, обесено на табелата с името на града. Джони Маринвил обаче имаше набито око за такива неща. Пък и в интерес на истината кучето трудно би минало незабелязано. Откакто семейство Карвър стоеше в ареста, лешоядите се бяха насъбрали около трупа. Джони не реше виждал по-грозни птици от тях през живота си. Бяха накацали на земята около висящата овчарка. Някои я дърпаха за опашката, други кълвяха месата по краката й. Обесеното през врата куче се люлееше напред-назад из пространството и на Джони започна да му се повдига като при световъртеж.

— Лешояди! — обясни му за всеки случай полицаят. — Голяма работа са, а? — Гласът му изглеждаше по-дебел и по-плътен отпреди. По пътя за града беше кихнал още два пъти в колата, втория път беше изхвърлил и няколко зъба заедно с кръвта от устата си. Джони нямаше представа какво му е, но пък и нехаеше; само се надяваше болестта да го умори по-бързо. — Ще ти кажа нещо любопитно за лешоядите — продължи полицаят. — Събуждат се, за да заспят и знаят как да се събуждат бавно. Научават се с времето, от живота, който водят. Не си ли съгласен, мон капитен?

Побъркано ченге, което цитира поезия, сега пък Сартр.

— Както кажеш, старши. — Не изгаряше никак от желание пак да възразява на полицая поне ако не му се наложеше. Човекът, изглежда, беше в процес на саморазпадане и на Джони му се искаше да доживее неизбежната развръзка.

Минаха покрай умрялото куче и сивкавите зверове, пируващи с плътта му.

„Ами койотите, Джони? Какво беше станало с тях?“

Опитваше се да не мисли за нищо на света за койотите: за това, как се бяха строили от двете страни на пътя подобно на почетна стража, как се изнизваха подобно на Сините ангели в момента, в който колата ги задминеше, и се втурваха като бесни към пустинята, все едно им бяха подпалили козината.

— Пърдят, знаеш ли? — отбеляза полицаят. По гласа му се познаваше, че кръвта не е спряла да тече в гърлото му. — Лешоядите пърдят.

— Не, не знаех.

— Да, господине, те са единствените птици, които го правят. Казвам ти го, за да му намериш място в книгата си. Глава 16-а на „Да пътуваш с Харлей“.

Джони си призна, че работното заглавие на книгата му наистина звучи, все едно е квинтесенция на думата „тъпота“.

Минаваха покрай площадка за строителни фургони. На един от по-големите, върху ръждясалата тенекия се четеше:

„Добре дошли в ада на кънтри-музиката“ — помисли си Джони.

Колата мина покрай сградата на минното дружество. На паркинга стояха голям брой автомобили и пикапи, което се стори на Джони доста необичайно. Вече беше свършило работното време, при това отдавна. Защо колите не си стояха по дворовете и гаражите, защо не бяха паркирани пред местната кръчма?

— Да-а, да-а — разсъждаваше за литературата ченгето. Размаха пръст, сякаш, за да нарисува рамката на своето гениално творение: — Всичко виждам във въображението си.

Глава 16: „Пръдливите лешояди на Деспърейшън“. Звучи досущ като извадено от някой роман на Едгар Райс Бъроуз, нали? Бъроуз беше по-добър писател от теб и знаеш ли защо? Защото беше една отрепка без всякакви претенции. Той си имаше приоритети. Да разкаже историята, да си свърши работата, да даде на хората нещо да четат, което хем да ги забавлява, хем да не ги кара да се чувстват глупаци; важното е да не си прекарват времето на жълтите колони във вестниците.

— Къде ме водиш? — попита Джони, опитвайки се да не издава напрежението си.

— В затвора — отвърна му огромното ченге със задавен глас. — Където всяко твое мучене ще бъде използвано срещу теб.

Джони се приведе напред, за да изпъне гърба си. Болката от ритника на ченгето отново се обаждаше.

— Нужна ти е лекарска помощ — каза той. Опитваше се да не изглежда, все едно му държи сметка, по-скоро да изразява загриженост. — Знаеш ли, старши?

— Ти си този, който се нуждае от помощ — отвърна му полицаят. — Духовна, физическа, най-вече редакторска. Так! Но помощ няма да дойде отникъде, Джон Велики. Ти вече си изял последния си литературен обяд и си оправил последната „културна“ мръсница. Намираш се съвсем сам насред пустинята, предстоят ти най-самотните четиридесет дни и четиридесет нощи през целия ти безполезен живот.

Думите се заудряха из черепа му подобно на език на камбана. Джони затвори за миг очи, сетне ги отвори отново. Намираха се в самия град, подминаваха някой си бар, наречен „Хубавиците на Гейл“, срещу който стоеше магазин за „Хардуер с истинска стойност“. По тротоарите не се виждаше жива душа, абсолютно никой. Вярно, че Джони не знаеше град в Западните щати, който да кипи от живот, но това тук си беше направо странно. Да няма и един човек? Когато минаваха покрай бензиностанцията, Джони беше забелязал някакъв служител вътре, беше качил краката си на бюрото и се клатеше на стола си, но това беше всичко. Освен… там насреща по пътя.

Двойка животни мързеливо пресичаха по диагонал по всяка вероятност единственото кръстовище в града. Джони се опитваше да се убеди, че има пред себе си кучета, но напразно: това със сигурност бяха койоти.

„Не е само в полицая грешката, Джони, хич да не си въобразяваш. Тук стават ненормални неща. Крайно ненормални неща.“

Щом стигнаха кръстовището, полицаят изведнъж натисна спирачките, сварвайки Джони неподготвен. Арестантът излетя от седалката и с все сила се блъсна в желязната мрежа. Разбитият му нос реагира повече от болезнено и той мъчително изрева.

Полицаят обаче не му обръщаше внимание.

— Били Ранкорт! — възкликна радостно той. — Проклет да съм, това е самият Били Ранкорт! Чудех се къде се е дянал! Значи се е търкалял пиян до козирката из мазетата на „Спукания барабан“, мога да се обзаложа. Да си харчи доларчетата за глупости! Били Големият ташак, да не съм аз, ако греша!

— Дозът ми! — пъшкаше Джони зад него. Отново му течеше кръв от носа и гласът му звучеше като ерихонска тръба. — О, Божичко, боли!

— Я млъквай! — въздъхна ченгето. — Ами ми се държиш и ти като госпой’ца…

Даде малко назад, след което обърна колата си по посока запад. Свали стъклото си и подаде глава навън. От слънчевите изгаряния голият му врат бе придобил цвета на същинска тухла, като олющената му кожа и болезнените й гънки допълваха впечатлението. Тук-таме дори бяха избили капчици кръв.

— Били! — извика ченгето. — Ти, да, ти, Били Ранкорт! Чш, алоо, старо копеле недно!

Западният край на Деспърейшън приличаше на жилищен квартал — пуст и прашен, но все пак по-добре изглеждащ от фургоните на влизане в градчето. През сълзите си Джони забеляза човек с дънки и каубойска шапка, застанал на средата на платното. Тъкмо се беше загледал в някакви два велосипеда, обърнати с колелата нагоре. Доскоро ще да са били три, но най-малкият — розово детско велосипедче — се беше преобърнал от силния вятър. Колелата на другите два се въртяха с бясна скорост. Непознатият вдигна глава от велосипедите, забеляза полицейската кола, махна колебливо с ръка, след което се насочи към тях.

Ченгето прибра огромната си четвъртита глава в купето. Хвърли един поглед на Джони, достатъчен, за да убеди арестанта в грешката, която човекът на улицата се готвеше да направи: ако се беше взрял по-добре в блюстителя на закона, непознатият навярно отдавна щеше да си е плюл на петите. Устата на полицая сякаш се беше разтопила като восък, също както у старите хора, останали без зъби, от двата й края течеше кръв. Едното му око се бе изпълнило със съсиреци: ако от дълбините му не просветваха сребристи искрици, човек можеше да си помисли, че са му го извадили с нож. Цялата горна половина на ризата беше подгизнала в кръв.

— Това е Били Ранкорт — отбеляза доволно полицаят. — Той ме подстригва. Търсех го. — Сниши глас, все едно споделяше тайни с някой съучастник. — Има навика да си попийва.

След което се обърна напред, превключи на първа и натисна с все сила педала на газта. Двигателят изрева, гумите изскърцаха, Джони отново залитна, този път назад. От изненада отново извика. В същия миг колата полетя напред.

Джони протегна ръце напред, вкопчи се в мрежата и с известно усилие се надигна, така че да вижда. Мъжът с дънките и синята шапка — Били Ранкорт Големия ташак — беше застинал на място на три-четири метра пред велосипедите и ги наблюдаваше. С такава скорост колата хвърчеше срещу него, че на Джони му се стори все едно непознатият се надува пред очите му като балон. Имаше чувството, че става жертва на оптическа измама.

— Не! — изкрещя Джони и с лявата си ръка започна да удря по мрежата зад главата на шофьора. — Не, недей! Недей! ШЕФЕ, ВНИМАВАЙ!

Едва в последната секунда Били Ранкорт проумя какво става и понечи да се отдръпне. Свърна вдясно, по посока на някаква схлупена къщурка, която уморено клечеше зад дървената си ограда, но вече беше твърде късно. Той извика от ужас, в следващия момент колата налетя в тялото му и с такава сила го блъсна, че цялата каросерия се разтресе като в конвулсии. Кръв се разплиска по коловете на оградата, автомобилът на два пъти се раздруса, докато колелата газеха поваления човек, след което полицаят разби на трески оградата и се озова насред двора. Исполинът натисна яростно спирачките и колата се завъртя в облак от прах насред голия откъм всякаква растителност двор. Джони отново се залепи за металната мрежа, този път обаче се сети да сведе глава навреме и да поеме удара с лакът.

— Били, педераст нещастен! — зарадва се полицаят. — Так ан лах.

Били Ранкорт се разкрещя. Джони се извърна на седалката и го видя как с последни сили пълзи по платното към отсрещния тротоар. Нямаше как да се изтегли навреме, единият му крак беше строшен и безпомощно се влачеше след него. По дънките и ризата му се виждаха отчетливо следите от гумите на автомобила. Каубойската му шапка стоеше захвърлена на асфалта, обърната наопаки, по подобие на велосипедите. Били Ранкорт я ритна, без да иска, с коляно, тя се килна на една страна и от вътрешността и се разля кръв, все едно беше чаша пълна с вода. Кръв течеше от разбитата му глава и накълцаното му лице. Беше тежко ранен, но макар колата да го беше блъснала в кръста и да го беше прегазила, жертвата не даваше вид, че ще умира лесно. Това не можеше да изненада Джони. Понякога да се отнеме човешки живот изискваше огромни усилия — във Виетнам се беше убеждавал десетки пъти в това. Беше виждал живи войници с половин глава, живи войници с мухи, накацали по изкормените им черва, живи войници с вратни жили, щръкнали като струни между мръсните им пръсти. Хората обикновено умираха трудно. В това се криеше и големият ужас от смъртта.

— Йесс! — изрева като боен вик ченгето и включи машината на заден ход. Гумите отново изсвириха от напрежение, тротоарът се скри сред облаци прах, каросерията се разтърси за пореден път при слизането от бордюра и окървавената шапка на Били Ранкорт се превърна в окървавен парцал. При маневрата колата блъсна с все сила един от велосипедите, желязото издрънча в ушите на Джони, колелото се удари в задното стъкло, колкото да го спука от край до край, сетне излетя високо над колата и се появи след миг от обратната страна. Джони забеляза, че Били Ранкорт е спрял да пълзи: беше извърнал глава през рамо, оплисканото му в кръв лице изразяваше безмълвно примирение. „Сигурно няма и трийсет“ — помисли си Джони, преди предницата на колата да скрие нещастника от погледа му. Отново прегазиха тялото му, все едно изпълняваше ролята на спящ полицай, и ченгето неволно натисна клаксона с лакът. Забави скоростта и плавно обърна колата на сто и осемдесет градуса. На няколко метра пред колата Били Ранкорт лежеше насред огромна локва кръв. Единият му крак се гърчеше в агония, но скоро застина завинаги.

— Уф — въздъхна полицаят. — Лоша работа, а?

— Да, ти го уби — уведоми го за всеки случай Джони. Като че ли нямаше намерение повече да си играе с лудия пред себе си. Като че ли не държеше повече да го надживее. Вече не му пукаше за новата книга, за заровения в пясъците Харлей, не го беше грижа къде се е дянал Стив Еймс. Може би по-късно — ако „по-късно“ изобщо имаше — щеше да се замисли отново над някой от тези въпроси, сега обаче ги зарови дълбоко в паметта си. Уплахата и преживеният шок бяха разбудили едно друго лице на Джони Маринвил — лице, което отдавна не се беше показвало наяве. То нехаеше за Пулицер и Националната литературна награда, не се занимаваше с чукане на известни актриси, били те с много изумруди или не. — Смачка го насред улицата, все едно беше някакво си псе. Браво да ти кажем!

Полицаят се обърна назад, изгледа го изпитателно с единственото си виждащо око, сетне се върна в предишното си положение.

— Учех те на тайните на мъдростта — рече той, — водех те по правите пътеки. Накъдето и да тръгнеш, ще стъпваш здраво по земята, накъдето и да се затичаш, не ще се спънеш в камък. Ала мисля, че старият Били се спъна. Да, наистина го вярвам. Той винаги си е понакуцвал. Мисля, че това беше основният му недостатък.

Джони отвори уста да му отвърне нещо, но това беше един от малкото моменти в живота му, когато така и нищо не измисли. Толкова по-добре за него самия.

— Дръж се здраво за знанията; не им позволявай да се стопят като мъгла; пази ги в себе си, защото те са твоят живот. Малък съвет, който можеш спокойно да приемеш и за себе си, господин Маринвил. Сега ще ме извиниш за малко.

Излезе от колата и се насочи към убития мъж на улицата. Усилващият се вятър засипваше ботушите му с пясък и на светлината на слънчевите лъчи те сякаш заблестяваха като сребро. На панталоните му, точно на задника се беше образувало голямо червено петно. Когато убиецът се наведе над жертвата си, за да я изтегли от платното, Джони забеляза още кръв да се просмуква през почти разшилите се шевове на ризата му. Все едно полицаят вместо пот изпускаше през порите си кръв.

„Може би е точно така. Много е вероятно да е така. Мисля, че му остава малко, преди да му изтече кръвчицата докрай. Доколкото знам, случва се с хемофилиците. Ако не беше толкова огромен, навярно отдавна да е умрял. Знаеш ти какво трябва да правиш, нали?“

Разбира се, че знаеше. Той открай време имаше невъздържан, по-точно непоносим характер и дори някое побъркано ченге, масов убиец, да му изкараше акъла от ужас, пак не можеше да си забрави маниерите. Това, което Джони трябваше да направи, бе да подчини импулсите на темперамента си, да си запуши устата завинаги. Никакви изблици повече, никакви реплики по адрес на полицая, подобни на тази отпреди малко. Когато Джони му рече „браво“, полицаят го бе удостоил с поглед, който нямаше как да му се понрави: беше го погледнал заплашително.

Полицаят качи трупа на Били Ранкорт на рамо и мина между двата съборени велосипеда. Малко встрани от тях последният останал изправен продължаваше все така да върти колелетата си на вятъра и да блести на слънцето. Ченгето прескочи останките от разбитата ограда, изкачи стъпалата и прехвърли тежестта на едното си рамо, за да напъне вратата с другото. Не срещна трудности да я отвори. Джони отбеляза факта без всякакво учудване. Предполагаше, че хората по тези места не си играят да си заключват вратите на домовете.

„Сега ще избие всички в къщата — помисли си той. — Това би било естествена реакция от негова страна.“ Но полицаят само се наведе, освободи се от товара си и се показа отново на миниатюрната веранда. Затвори вратата след себе си и избърса ръце в горния й праг, оставяйки петна размазана кръв. Беше толкова висок, че дори не му се налагаше да се пресяга за целта. Самият жест подейства смразяващо на Джони — все едно пред очите му се разиграваха сцени от Библията: полицаят отбелязваше с кръв кои къщи да бъдат навестени от Ангела на Смъртта… С тази разлика, че Ангелът на Смъртта беше самият той. Унищожителят.

Полицаят се върна до колата, влезе вътре и подкара невъзмутимо към кръстовището.

— Защо го занесе в къщата? — попита Джони.

— А ти какво искаш да направя? — учуди се на въпроса му ченгето. Гласът му беше станал още по-дебел, едва не се задавяше, докато говореше. — Да го оставя на лешоядите? Срамота, мон капитен. Толкова дълго си живял сред тъй наречените цивилизовани люде, че си започнал да мислиш като тях.

— Но кучето…

— Човекът не е куче — прекъсна го полицаят с наставнически тон. На кръстовището свърна вдясно, после почти веднага вляво, където се намираше малкият паркинг на местната общинска сграда. Изключи мотора, излезе от колата и отвори дясната задна врата. Така поне спести на Джони усилието да се промъква с ранения си крак през теснотията зад изтеглената назад седалка на шофьора. — Между кокошката в курника и кокошката в печката има разлика, Джони, има разлика и между кучето и човека. Дори човекът да е такъв като теб. Хайде, хоп, излизай!

Джони излезе от колата. Направи му впечатление тишината, нарушавана само от диханието на вятъра, шума от камъчета и пръст, сипещи се по стените на сградата, монотонното скърцане на някаква ламарина в близост до мястото. Всичко останало бе пълно мълчание, все едно бяха влезли в църква. Джони протегна крайници: въпреки острата болка в крака и гърба си трябваше да помисли и за останалите си мускули, схванали се от мъчителното пътуване в колата. Най-накрая насъбра достатъчно смелост да погледне почти разпадналото се лице на ченгето пред себе си. Високият ръст на похитителя му беше до такава степен стъписващ, че Джони чак губеше ориентация в пространството. След като сам беше висок метър и осемдесет и седем, той отдавна беше свикнал да гледа хората отгоре, вместо отдолу; нямаше навика да разговаря с хора не просто с два-три, а с цели десет-дванайсет сантиметра по-високи от него. Към това се прибавяше и ширината му, невижданата му ширина. Полицаят не стоеше пред него, той беше надвиснал отгоре му.

— Защо не ме уби и мен просто ей тъй, както стори с човека, как му беше името… Били? Или няма смисъл дори да питам? Може би ти вече си надживял всички „защо“-та?

— По дяволите, ние всички сме ги надживели, ти поне добре го знаеш — отвърна му полицаят и разкри окървавените си зъби в разкривена усмивка, без която Джони спокойно можеше да мине. — Важното е… слушай сега… Аз бих могъл да те пусна. Искаш ли да те пусна? Сигурно в главата ти са останали планове за още една-две тъпи книги, може би дори половин дузина. Би могъл да понапишеш това-онова, преди съдебният лекар, който те дебне някъде по пътя, най-после да те изсипе на масата за аутопсии. И съм сигурен, че с времето ти все повече ще забравяш тази кратка интерлюдия, която преживя, все повече ще се убеждаваш, че вършиш нещо смислено, което да оправдае идването ти на този свят. Искаш ли това, Джони? Искаш ли да те пусна на свобода?

„Свобода за Ирландия“ — мина през ума на Джони, без да знае защо. В един кошмарен миг дори му се прииска да се засмее. Успя да си наложи сериозно изражение и каза:

— Да, бих се радвал много.

— Да бъдеш свободен! Като волна птичка, пусната от кафеза. — Полицаят разпери ръце, за да покаже нагледно на какво ще прилича свободният Джони. Червените петна под въображаемите му криле се бяха разширили. От скъсаните шевове под мишниците почти до самия пояс униформената му риза беше придобила морав цвят.

— Да, искам — настояваше Джони, без да си прави илюзии, че новото му другарче има и най-малки намерения да се раздели с него, о, не. Но след като новото му другарче скоро щеше да се превърне на кървавица, след като дрехите му щяха да бъдат червото на един огромен къс колбас, какво му оставаше на него, освен да следва течението и да поддържа разговора, колкото можеше…

— Добре, голяма уста, предлагам ти сделка: направи ми свирка. Изкефя ли се, пускам те да си вървиш. Всичко точно.

Той разтвори ципа си и дръпна надолу ластика на гащите си. Някакво безжизнено подобие на змия провисна в пространството. Джони се вгледа в тънката струя кръв, която капеше от главичката. Можеше да се очаква — полицаят отдавна кървеше през всички останали дупки на тялото си.

— Предлагам ти да послушаш съвета на кралица Виктория — усмихна се широко ченгето. — Затваряш си очите и си представяш, че имаш срещу себе си ягодов сладкиш.

Джони Маринвил погледна първо кървящия член на маниака, после разкривената му усмивка, после пак оная работа. Не знаеше какво очакваше от него ченгето: да крещи ли, да дава признаци на погнуса ли, може би да пролива сълзи и да му се моли на колене. Така или иначе беше сигурен в едно: той не чувстваше това, което мъчителят му желаеше той да чувства, това, което навярно очакваше той да чувства.

„Изглежда, не ти минава през ума, че през живота си съм видял доста по-грозни гледки от един кървящ член. При това не само във Виетнам.“

Джони усещаше, че гневът се обажда отново в съзнанието му, че отново заплашва да надделее над волята му. По дяволите, нямаше какво да стори. Гневът открай време е бил първичната му страст не, както бяха свикнали да смятат, уискито, кокаинът или курвите. Добрият стар гняв. Може би това, което полицаят не можеше да проумее, бе, че гневът на Джони не се дължи на гадостта, която беше извадил от гащите си. Причината нямаше нищо общо със секса. Откакто се беше родил, Джони Маринвил ненавиждаше да му се бутат неща под носа.

— Ако искаш, ще клекна пред теб — каза той и въпреки че не бе повишил ни най-малко тон, изражението на полицая срещу него изведнъж се промени; откакто се бяха срещнали на шосето, за пръв път се забелязваше подобна реакция. С изключение на здравото око, което се присви в подозрение, лицето на ченгето сякаш се превърна във восъчна маска.

— Защо ме гледаш така? Какво по дяволите ти дава правото, да ме гледаш така? Так!

— Хич да не ти пука как те гледам. Само ме изслушай, сине майчин: бутна ли тоя плъх в устата си, след три секунди ще си го гледаш да се въргаля по земята. Ясен ли съм? Так!

Последната дума направо я изплю в лицето на полицая, като за целта дори се вдигна на пръсти, та да се изравни донякъде с него. За секунда исполинът изглеждаше смаян, нещо повече — сащисан. Лека-полека изражението му се промени, той даде воля на обхваналия го гняв и с едно движение блъсна Джони надалеч от себе си. Толкова силно го удари, че жертвата му чак полетя във въздуха, преди да се удари в стената на сградата. В мига на съприкосновение с тухлите Джони видя чак звезди пред очите си, след което се катурна обратно напред и се озова по очи на земята. Усещаше болка навсякъде. Особено по контузените отпреди места по тялото му тя не се траеше, но изражението, което се беше изписало по лицето на ченгето преди малко, му служеше за достатъчна утеха. Той вдигна очи да види там ли е то още, искаше да му се нарадва повторно, подобно на пчеличка, която каца на любимото си цветче. Но не от радост подскочи сърцето в гърдите му…

Лицето на полицая се беше изпънало като платно. Кожата му изглеждаше някак неестествена, сякаш я бяха покрили с плътен грим. Дори окървавеното око беше някак нереално все едно полицаят имаше две лица и сега второто се опитваше да излезе от плътта му и да измести предишното.

Здравото око на полицая фиксираше известно време Джони, след което ченгето вдигна глава. С петте пръста на лявата си ръка посочи някаква точка в небето.

— Так ах лах — промълви той със сподавен глас. — Тимок. Кан де лах! Он! Он!

Дочу се някакво пърхане, подобно на шума, който издават дрехите, окачени на простора, и тайнствена сянка закри лицето на Джони. Над главата му се разнесе пронизителен крясък, може би птиче грачене, и нечии махащи криле се спуснаха отгоре му. Извитите нокти на пернатия звяр се вкопчиха в раменете му и през коженото му яке разкъсаха плата на ризата. Клюнът се заби с все сила в черепа му и птицата изграчи отново.

Не по друго, а по миризмата, която птицата донесе със себе си, Джони разбра що за животно го е налетяло: човката му вонеше на месо, на разлагаща се мърша. Огромните, рошави криле махаха около лицето му, за да може звярът да заеме по-удобно позиция, и като с ветрило донасяха цялата смрад пред носа и устата му — все едно искаха да я натъпчат в белите му дробове. На Джони му се повдигаше; в съзнанието му се мярна образа на обесената овчарка, люлееща се на вятъра, докато плешивите птици я дърпаха с клюновете си за краката и опашката. Сега една от тях се бе прехвърлила на него, навярно забравила, че лешоядите са по природа страхливи създания и се нахвърлят само на мърша, и човката й систематично кълвеше главата му, пръскайки кръв около себе си.

— Разкарай го от мен! — извика паникьосан Джони. Опита се да сграбчи с две ръце широките, постоянно махащи криле, но остана само с шепа перушина между пръстите. Пък и нямаше как да я види: страхуваше се, че ако отвори очи да види нападателя си, лешоядът може да промени положението си и да му ги изкълве. — Господи, моля те, разкарай го от мен!

— Ако го разкарам, ще се научиш ли да ме гледаш, както трябва? — попита полицаят. — Ще се държиш ли все така нахално и невъзпитано?

— Не! Никога вече! — Беше готов да обещае всичко. Думите, които беше изрекъл преди малко по адрес на ченгето, се бяха стопили в небитието, все едно лешоядът ги беше помислил за червей и ги беше натикал безвъзвратно в човката си.

— Обещаваш ли?

Птицата продължаваше да маха с криле и да го кълве по главата. Смърдеше на развалено месо и животински вътрешности. Сега се бе заловила да го изяде него. Жив.

— Да! Да! Обещавам.

— Да ти го начукам — отвърна му невъзмутимо полицаят. — Да ти го начукам и на теб, и на шибаните ти обещания. Хайде, оправяй се сам! Или умри.

Притискайки с все сила клепачи, коленичил на земята, Джони инстинктивно беше свел глава и сега напосоки се опитваше да докопа птицата. Най-накрая хвана крилете й, точно там, където се отделяха от тялото, и я дръпна от темето си. Лешоядът се гърчеше из въздуха, сипеше наоколо си бяла перушина, която вятърът развяваше подобно на знаме, и надаваше злокобното си грачене, в което се улавяха и нотки на болка. Със сълзи на очи — по-скоро от погнуса, отколкото от болка — Джони успя да откъсне едното крило на лешояда и да удари птицата в стената. Крилатият звяр го изгледа с черните си като катран очи, човката му зейна отворена и от нея покапа кръв. В следващия миг лешоядът я затвори и шумно примлясна.

„Това е моята кръв, гад такава“ — ядоса се мислено Джони. Захвърли крилото на земята и се изправи на крака. Лешоядът понечи да му избяга и ползвайки здравото си крило подобно на весло, се насочи към полицейската кола. От маховете из въздуха се надигаше облак прах и перушина, но преди птицата да е направила и пет крачки, Джони я затисна с тежкия си мотоциклетистки ботуш и прекърши гръбнака й. Лешоядът разпери крака на двете страни, все едно правеше шпагат, и издъхна. Джони сложи ръка пред очите си, убеден, че всеки момент и последните капчици човешка воля в него ще се прекършат подобно на костите на лешояда.

— Не беше зле — похвали го ченгето. — Успя да му видиш сметката на този. Я сега се обърни насам.

— Няма — отказа Джони, целият разтреперан и все така скрил лице в шепите си.

— Обърни се!

На подобен глас не можеше да не се подчиниш. Джони се извъртя на другата страна, колкото да види ченгето вдигнало ръка, също както преди малко — с петте пръста, сочещи небето. Вдигна глава и забеляза останалите лешояди — поне две дузини — накацали в редица по покрива, вперили птичия си поглед в двамата.

— Искаш ли да ги извикам и тях? — попита ченгето с престорено любезен тон. — Мога да го сторя, знаеш ли. Птиците винаги са ми били хоби. Ще те изядат жив, ако това ти е целта.

— Н-н-не — обърна отново очи към полицая Джони и за свое облекчение се увери, че ципът е закопчан. Панталоните обаче бяха целите в кръв и отпред. — Не, н-недей.

— Вълшебната думичка, Джони?

За секунда — секунда, която се проточи ужасно — Джони остана вцепенен, без да разбира какво иска от него ченгето.

— Моля.

— Ще се държиш ли благоразумно?

— Д-да.

— Чудя се дали да ти вярвам — рече полицаят, все едно говореше сам на себе си. — Просто се чудя.

Джони продължаваше да го гледа, без да продумва. Гневът си беше отишъл окончателно. Изглежда, всякакво чувство си беше отишло, заместено от дълбок унес.

— Това момче — продължи полицаят и вдигна поглед към втория етаж на общинската сграда, чиито прозорци с матови стъкла бяха преградени с решетки. — Това момче ме смущава. Чудя се дали да не поговоря с теб по въпроса. Може би ти ще ме посъветваш как да постъпя.

Ченгето скръсти ръце пред гърдите си и започна да играе с връхчетата на яката си, по същия начин, по който бе барабанял с пръсти по кормилото на колата си. Оглеждаше изпитателно Джони.

— Или може би просто да те убия, а, Джони? Може би това ще е най-доброто решение за всички — ако умреш, току-виж най-сетне ти присъдили Нобеловата награда, за която толкова години си мечтал. Как мислиш?

Полицаят изви врат и като се спогледа с наредените по покрива лешояди, прихна да се смее. Те му отвърнаха с грачещите си гласища и на Джони нямаше как да не му дойде на ум ужасяваща мисъл — именно защото беше повече от вероятна.

„Те се смеят с него. Защото шегата не беше предназначена за него и за мен, а именно за тях.“

Мощен повей на вятъра се шмугна в заградения паркинг! Джони залитна на една страна, докато откъснатото крило на лешояда се завъртя като перушинка по въздушното течение. Започваше да се стъмва. Джони погледна на запад и забеляза издигналия се облак от прах, който, подобно на огромна гумичка, изтриваше планините от хоризонта и скоро щеше да ги скрие съвсем. Слънцето все още грееше над прахта, но нямаше да е задълго. Задаваше се ураган, насочил се право към тях.

5.

Петимата, затворени в арестантските килии — семейство Карвър, Мери Джаксън и възрастният белокос господин слушаха писъците на мъжа отвън и звуците, които ги придружаваха: остри птичи крясъци и шум от махащи криле. Най-накрая и едните, и другите спряха. Дейвид само се молеше да не е умрял още някой, но пък и като се замислеше, убеждаваше се, че обратното е по-вероятно.

— Как казахте, че се казва? — попита Мери.

— Коли Ентрейджиън — отговори старецът. Изглеждаше така, сякаш писъците отвън го бяха изтощили. — Пълното му име е Колиър. Дойде тук от някакво миньорско градче в Уайоминг, там ги има много, преди петнайсет-шестнайсет години. Тогава беше кажи-речи момче. Искаше работа в полицията — не му дадоха. Вместо това отиде да работи в мината за Диабло Къмпани. Това беше точно по времето, когато от Диабло се канеха да си вдигат чуковете и да си вървят. Доколкото си спомням, Коли беше от екипа, който трябваше да затвори мината.

— На нас с Питър ни каза, че мината била отворена — отбеляза Мери.

Старецът поклати глава в жест неясно дали на досада или умора.

— Има хора, дето мислят, че мината е изчерпана, ама бъркат. Вярно е, че идваха пак да ровят тъдява, но няма да изкарат и тон; само ще изхарчат парите на инвеститорите и пак ще я затворят. Няма да има по-голям щастливец от Джим Рийд, ако това стане. Вече му е писнало от кръчмарски побоища. Всички ще бъдем доволни, ако пак затворят старата „Китайка“. Тя е обитавана от духове, така поне мислят неграмотните люде от областта. — След което добави: — Аз съм един от тях.

— Кой е Джим Рийд? — попита Ралф.

— Началникът по гражданска безопасност. Сиреч шеф на местната полиция, но в Деспърейшън живеят не повече от двеста души, така че за същинска полиция не можем да говорим. Джим имаше двама постоянни помощници: Дейв Пиърсън и Коли. Никой не очакваше Коли да остане след оттеглянето на Диабло, но той остана. Не беше женен, бяха му дали пенсия-злополука, затова остана да се навърта. Хващаше се къде, каквото има за вършене, най-накрая и Джим започна да го използва по задачи. Вършеше си добре работата, затова Джим го препоръча на градския съвет и го назначихме на постоянна работа през ‘91-ва.

— Трима полицаи са доста народ за толкова малък град — обади се Ралф.

— Така е. Но ни дадоха пари от Вашингтон, покрай закона за засилване на съдебната власт, освен това сключихме договор с областната управа да се грижим за реда из незаселените райони наоколо: пътни нарушители, пияни шофьори и така нататък.

Отвън отново се дочу койотски вой. Заради вятъра той достигаше на части.

— Откъде се е сдобил с пенсия-злополука? — попита Мери. — Да не са му я дали заради психически проблеми.

— Не, госпо’о. Веднъж се преобърна с пикапа, докато слизаше по склона към мината… Съвсем малко преди хората от Диабло да решат, че само си харчат парите, и да се оттеглят. Счупи си коляното. Горе-долу се оправи, но остана да куца, това го знаем всички.

— Значи не е същият — отряза Мери.

Старият господин я изгледа и вдигна оределите си вежди.

— Човекът, който уби съпруга ми, не куца.

— Не, не куца — съгласи се белокосият. Беше си придал толкова сериозен тон, че чак граничеше с комичното. — Така е, но си е Коли, грешка няма. От петнайсет години насам почти няма ден да не съм го виждал, черпил съм го в „Спукания барабан“, той пък ми го е връщал в „Жълтиците на Бъд“. Той беше човекът, който дойде до клиниката — да прави снимки и да търси отпечатъци, след като ония бяха влезли с взлом. Сигурно са търсили наркотици, но така и не научихме със сигурност. Не успяха да ги заловят.

— Лекар ли сте, господине? — попита Дейвид.

— Ветеринар — уточни непознатият. — Името ми е Том Билингзли. — Протегна голямата си, набръчкана от възрастта ръка, която леко трепереше.

Дейвид с готовност му подаде своята.

На долния етаж се отвори с трясък някаква врата.

— Ето ни и нас, Велики Джон! — прозвуча дружески гласът на полицая по стълбите. — Стаята те чака! Стая ли, какви ги говоря… По дяволите, ще ти се даде същински апартамент! Качвай се пред мен! Забравихме да ти осигурим компютър, но сме се погрижили да не ти липсват страхотните ни стени и няколкото поетични мисли, изписани по тях, от типа на: „ЛАПАЙ ПАТКАТА“ или „И СЕСТРА ТИ СЪМ Я Е…“, звучи добре за начало, нали?

Том Билингзли погледна към вратата за стълбището, след което се обърна отново към Дейвид. Говореше достатъчно високо, за да го чуят всички, но гледаше именно Дейвид, сякаш с него искаше да сподели мисълта си:

— Има още нещо. Той е станал и по-голям.

— Какво искате да кажете? — попита Дейвид, въпреки че се досещаше.

— Каквото казах. Коли никога не е бил среден на ръст, бих казал, че беше над метър и деветдесет, сигурно и е тежал към сто и десет кила. Но сега…

Хвърли поглед към вратата, зад която се чуваха приближаващите стъпки на двама души, но се обърна отново към Дейвид.

— Бих казал, че в момента е станал поне седем-осем сантиметра по-висок, не мислите ли? И е качил трийсет кила отгоре.

— Това е налудничаво! — възкликна Елън. — Невероятно!

— Така е — съгласи се белокосият ветеринар. — И все пак си е самата истина.

Вратата към стълбите се отвори и в помещението влетя непознат мъж с окървавено лице и сиви коси, спускащи се чак до раменете. Косите също бяха омазани с кръв. Човекът не се оказа със същата балетистка грация като Мери Джаксън преди час-два, затова залитна на средата на стаята, падна на колене и протегна две ръце пред себе си, за да не се удари в бюрото. Човекът, който влезе след него, хем беше същият, който ги беше довел един след друг в килиите, хем беше съвършено различен — чудовище, покрито цялото с кръв, мистично създание, което сякаш се разпадаше пред очите им.

Полицаят ги изгледа от висините на полуразтопеното си лице и устата му се разтвори в широка усмивка.

— Да ни погледне човек, а? — рече той с плътен, замислен тон. — Да ни погледне само човек… Като едно голямо семейство!