Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Град Отчаяние/Отмъстителите
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desperation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 86 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008 г.)
Корекция
NomaD (2008 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2013)

Издание:

Плеяда, 1999

ISBN 954-409-171–8

Преводач: Борис Тодоров, 1999

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО, 1999

Редактор Мирослава Стамболджиева

Коректор Любомира Якимова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Град Отчаяние от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Град Отчаяние
Desperation
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Град Отчаяние е книга на Стивън Кинг, написана през 1996 година.

Действието се развива в Desperation – пустинен град, чието име неслучайно е преведено като Отчаяние. Романът се развива успоредно с „Отмъстителите“, но също го представя като през тъмно огледало. След взривяването на мина близо до града, е излязъл зъл дух, превръщащ хората в чудовища.

Филмът

По романа е написан сценарий за филм от самия Кинг. Филмът излиза през 2006 година.

Външни препртаки

Част четвърта
Китайската мина: Господ е жесток

Глава първа

1.

Джони тъкмо се канеше да предложи по-бързо да потеглят, когато Дейвид вдигна ръце и притисна с длани слепоочията си. Пое дълбоко въздух и след миг отвори очи. Видя Джони, Стив, Синтия и баща си. Лицата на двамата по-възрастни бяха подути и побелели като на закоравели пияници след поредния масов бой в кръчмата. И четиримата изглеждаха изморени и изплашени, а опънатите им до крайност нерви ги караха да възприемат всеки шум като реална заплаха. Обществото на оцелелите след Коли Ентрейджиън съвсем се беше смалило.

— Здрасти, Дейвид — обади се Джони. — Радваме се, че се върна. Намираме се в…

— … камиона на Стив. Който е паркиран в близост до киното. Вече сте го изкарали от гаража. — Дейвид седна, преглътна и се навъси. — Онази май здравата ме е раздрусала.

— Така си е — потвърди шофьорът. В погледа му се четеше любопитство. — Спомняш ли си Одри Уайлър да те е нападала?

— Не — отговори Дейвид, — но ми го казаха.

Джони се спогледа с Ралф, който вдигна рамене в недоумение.

— Има ли вода? Гърлото ми е пресъхнало.

— Трябваше да бързаме и сме взели само пушките — оправда се Синтия. — Но разполагаме с това. — Тя посочи кашон с кола, от който вече липсваха няколко шишета. — Стив ги пази за господин Маринвил.

— Откакто отказах алкохола, не мога без кола — обясни Джони. — При това трябва задължително да е „Джолт“, един Бог знае защо. Топла е, но…

Дейвид грабна една от бутилките и започна жадно да пие. Газираната течност дразнеше гърлото му, но той продължаваше да преглъща. Когато три четвърти от бутилката се изпразни, той шумно се оригна.

Джони се усмихна:

— Браво, шейсет точки!

Момчето отвори очи и на свой ред му се усмихна. Писателят му подаде шишенцето аспирин, което бе задигнал от „Бухала“.

— Искаш ли един-два хапа?

Дейвид се замисли над предложението, престраши се и като напъха две таблетки в устата си, ги прокара с остатъка от колата.

— Тръгваме — осведоми го Джони. — Ще опитаме най-напред от север. Имало няколко фургона, изкарани на шосето, но Стив мисли, че ще може да ги заобиколи откъм паркинга. Ако не успеем, ще трябва да завием на юг, към рудника и после да хванем прекия път оттам за шосе номер 50. Ние двамата с теб ще седнем отпред заедно с…

— Не.

Джони недоумяващо повдигна вежди.

— Моля?

— Ще се насочим към рудника, това добре, но няма да напускаме града. — Гласът на Дейвид бе дрезгав, сякаш беше плакал. — Трябва обаче да влезем в рудника.

Джони хвърли поглед към Стив, който му отговори с повдигане на рамене и на свой ред се обърна към момчето:

— Какво имаш предвид, Дейвид? Искаш да потърсим майка ти ли? Може би ще е най-добре за нея, да не говорим за нас, ако…

— Не, не е това причината… Татко? — Дейвид хвана баща си за ръката. Все едно той беше родителят, а Ралф — детето. — Мама е мъртва.

Ралф поклати глава.

— Е, няма откъде да знаем с положителност. Човек трябва да се надява докрай, но предполагам, че е твърде вероятно.

— Знам с положителност, че мама е мъртва. — На светлината на фенерчетата, лицето на Дейвид бледнееше от изтощение. Отново насочи вниманието си към Джони. — Имаме да свършим една работа. Знаете, че е така, нали? Затова сте ме чакали да се събудя.

— Не, момчето ми. Просто не искахме да потеглим, преди да се уверим, че всичко с теб е наред.

И все пак самият Джони имаше странното усещане, че лъже. Без да знае защо, се изпълваше с безпокойство и страх от неизвестното. Чувстваше се така винаги преди да започне нова книга, когато се примиряваше с неизбежното си ново пътуване с велосипеда на въображението.

Но сега беше по-лошо. Много по-лошо. Идваше му да фрасне момчето с приклада на празната си пушка, да го прати отново в несвяст, преди да е добавило дума. „Не ни обърквай, момче — мислеше си той. — Не ни обърквай точно тогава, когато забелязваме светлинка в края на тунела.“ Дейвид отново потърси с поглед баща си. Още държеше ръката му в своята.

— Тя е мъртва, но душата й се терзае. И това ще продължи, докато Так обитава тялото й.

— Кой е Так, Дейвид? — попита Синтия.

— Един от двамата близнаци Уинтъргрийн — изпревари го Джони, опитвайки се да обърне нещата на шега. — Другият се казва Тик.

Дейвид го стрелна с безизразен поглед и Маринвил сведе очи от неудобство. Не му беше приятно да се признава за победен, но нямаше как.

— Так е божество. Или демон. Или може би просто едно нищо, само име, безсмислена сричка. Но със сигурност е опасен, както са опасни гласовете, донесени от вятъра. Няма значение. Това, което има значение, е, че майка ми трябва да бъде оставена да почива в мир. Тогава ще може да отиде при сестра ми в… там, където отиваме всички след смъртта си.

— Синко, най-важното в момента е да се разкараме възможно най-бързо оттук — сряза го писателят. Засега успяваше да овладее гласа си, но не можеше да скрие от самия себе си нотките на страх и нетърпение. — Щом се доберем живи до Елай, ще се свържем с щатската полиция на ФБР. До утре на обяд тук ще са пристигнали сто ченгета, а дузина хеликоптери ще кръжат в небето. Но засега…

— Мама е мъртва, но Мери не е — на свой ред му се тросна Дейвид. — Тя е още жива. И се намира в рудника.

Синтия го зяпна в удивление.

— Откъде знаеш, че я няма?

Дейвид вяло се усмихна.

— Най-малкото в момента не я виждам край себе си. За останалото научих по същия начин, по който узнах, че Одри се опитва да ме удуши. Казаха ми.

— Кой ти е казал, Дейвид? — попита Ралф.

— Не знам. Не знам дори дали има значение. Важното е какво ми е казал. Научих истината. Знам, че е било самата истина.

— Времето за празни приказки приключи, приятел — прекъсна го Джони. Гласът му ставаше все по-дрезгав. Чуваше се, но не можеше да се спре. Пък и не беше странно. В крайна сметка не ставаше дума за литературен спор дали са станали жертви на вълшебен реализъм или отблъскваща проза. Часът за разговори беше отлетял; беше дошъл този на паническото бягство. Вече не му беше до това да слуша бръщолевенето на малкото скаутче-християнче.

„Да, но малкото скаутче-християнче успя да се измъкне от килията си и да застреля койота, който Ентрейджиън бе оставил да ви пази. Ако не беше то, нямаше да продължаваш жалкия си животец на земята — сгълча го в мислите му Тери. — Може би си длъжен да го изслушаш, Джони.“

Ей това беше причината, убеждаваше се той, да се раздели с Тери. Да се разведе с нея, без да му мигне окото. Може да е била страхотна в леглото, но така и не се научи да си държи езика зад зъбите, когато говорят по-интелигентни хора от нея.

Така или иначе голямата беля вече беше станала. И да искаше, не можеше да се отърве от мислите си. Пак се сети за Билингзли и неговото сравнение с йогите по повод бягството на Дейвид от килията. Дори и йога не би могъл да провре главата си между решетките, нали така беше? А след това и случаят с клетъчния телефон. И как беше отпратил с благи думи койотите… И как беше нахранил цялата група със сардините и бисквитите.

Крайно време беше да се откаже от подобни разсъждения. Защото резултатът и от действията на малкото скаутче, и от тези на покровителя му Исус бе, че все повече хора умираха. Я виж какво стана с Йоан Кръстител или с монахините в Южна Америка, или… Дори и йога не би могъл… Заради главата.

Джони добре знаеше, че няма смисъл от подобни вътрешни спорове: сякаш, като оплете аргументите на въображаемите гласове в съзнанието си, ще успее да обърка конците и на събитията около себе си. Цялата работа се свеждаше до това, че не го беше страх само от ченгето и от тайнствените сили, които навярно се бяха развихрили из градчето.

Започваше да се страхува и от Дейвид Карвър.

— Не беше самото ченге, което уби майка ми и сестра ми, и съпруга на Мери — обясняваше момчето, и сетне погледна отново към Маринвил, който пак си представи, че пред него е Тери. От подобни погледи му идваше да полудее. „Знаеш за какво говоря — искаше да му внуши момчето. Много добре знаеш за какво говоря, така че престани да се правиш на глупак.“ — Не знам точно с кого съм разговарял в съня си, но чрез неговата уста говореше Господ. Защото Господ не може да се яви сам пред хората: така само ще ги изплаши до смърт. Той винаги приема образа на нещо друго. Преобразява се в птици, в огнени стълбове, в горящи храсти и въздушни вихри…

— Или в хора — допълни Синтия. — Не ще и дума, Господ знае как да се дегизира.

При последната реплика на многознайката Джони не издържа.

— Това е пълна лудост! — развика се той. — Трябва да се махаме възможно най-бързо, толкова ли не можете да го проумеете? Паркирали сме на шибаната главна улица, не виждаме какво става навън, а в това време той може да е навсякъде — може дори да е седнал на волана! Ако не той… не знам… койотите… лешоядите…

— Отишъл си е — успокои го невъзмутимо Дейвид и извади още една бутилка кола от кашона.

— Кой си е отишъл? — попита Джони. — Ентрейджиън?

— Кантакът. Няма значение в кого се е вселил — в полицая, в майка ми или в оня, с когото всичко е започнало винаги е един и същ. Все си имаме работа с кантак, голямото божество, пазача. Сега си е отишъл. Не можете ли да го усетите?

— Не усещам нищо.

„Не се прави на тъпак“ — сгълча го мислено Тери.

— Не се правете на тъпак — изрече на глас Дейвид, без да сваля поглед от него.

Джони се наведе и приближи лице до неговото.

— Ти да не четеш мислите ми? — попита, наглед дружелюбно. — В подобен случай ще ти бъда безкрайно признателен, ако излезеш от съзнанието ми.

— Опитвам се да ви накарам да ме изслушате — натърти Дейвид. — И ако се съгласите да ме изслушате, всички останали ще сторят същото! Стигнем ли до несъгласие и препирни помежду си, на него няма да му е нужно дори да праща кантахи и кантаки срещу нас — счупим ли веднъж сами стъклото, той ще се вмъкне помежду ни и ще ни раздели завинаги.

— Престани! — разсърди се Джони. — Не си търси виновници. Нямам никакъв пръст в тая работа.

— Не съм и твърдял противното, просто ме изслушайте, става ли? — сякаш му се молеше Дейвид. — Нищо не ви струва, защото него в момента го няма наблизо, фургоните, с които беше запречил пътя, също ги няма. Не можете ли да разберете? Той иска да си тръгнем.

— Това е чудесно! Да направим, както иска!

— По-добре да изслушаме какво има да ни каже Дейвид — прекъсна го Стив.

Джони се извъртя като на пружина в негова посока.

— Мисля, че забравяш кой ти плаща, Стив.

В мига, в който думите излязоха от устата му, вече съжаляваше, че ги е изрекъл, но не направи опит да промени казаното. Желанието да се махне от тук, да седне зад волана на камиона и да натисне газта беше станало толкова нетърпимо, че започваше да го обзема паника.

— Нали ми каза да не ти викам „шефе“…

— Освен това какво ще стане с Мери? — намеси се Синтия. — Момчето твърди, че тя е жива!

Джони й се сопна:

— Ако искате двамата с Дейвид можете да си вземете шапките и да се качите на самолета за небесата, но не мисля, че ще ви последвам.

— Ще го изслушаме — присъедини се към останалите Ралф.

Джони го зяпна удивен. Ако се беше надявал на помощ от някого, навярно това беше бащата на Дейвид. „Той е единственото, което имам — беше казал Ралф във фоайето на киното. — Всичко, което остана от моето семейство.“

Огледа още веднъж останалите и с болка на сърце се примири с тяхното единодушие. А Стив държеше ключовете от камиона в джоба си… Но Дейвид гледаше все така настойчиво именно него — Джон Едуард Маринвил. Имаше странното усещане, че никой друг — учител, читател, критик, издател, другар по чашка или жена — не е искал от него това, което момчето, изглежда, искаше в момента.

И не само го гледаше, а сякаш молеше за нещо.

„Забрави, момче — каза си той наум. — Когато такива като теб карат автобуса, катастрофите са неизбежни.“

„Ако не беше Дейвид, мисля, че точно твоят автобус отдавна щеше да е катастрофирал — отново се обади Тери от своя непристъпен бункер в съзнанието му. — Мисля, че отдавна щеше да си мъртъв, овесен на някоя кука. Слушай какво ти говори, Джони. За Бога, вслушай се в момчето!“

Привидно успокоен, той попита:

— Ентрейджиън си е отишъл, сигурен ли си?

— Да — увери го момчето. — Зверовете — също. Койотите и вълците — трябва да са били стотици, ако не и хиляди са преместили фургоните обратно встрани от шосето. Избутали са ги до банкета и са ги преобърнали! Сега повечето от тях са се прибрали в ми хим, кръга на пазача. — Отпи от бутилката кола. Ръката му леко трепереше. Изгледа присъстващите, но накрая отново впери поглед в лицето на Маринвил. Него си беше нарочил и това си беше. — Той иска същото, което вие искате. Да си заминем оттук.

— Тогава за какво му е било изобщо да ни довежда в града?

— Той не ни е довел.

— Какво?

— Мисли, че ни е довел, но не е.

— Нямам дори най-малка представа за какво…

— Господ ни доведе — прекъсна го Дейвид. — За да го спрем.

2.

След произнасянето на последните думи настъпи тишина и Стив установи, че се е заслушал, очаквайки да чуе воя на вятъра. Но вятър нямаше. Единственото, което слухът му долови, беше далечен шум от самолет — в този момент разни нормални хора блажено пътуваха към своята цел, дремеха, обядваха или прелистваха списания.

Именно Джони наруши тишината, но колкото и самоуверен да искаше да изглежда, погледът му (изплъзващ се все встрани) не се нравеше на Стив. Далеч повече му допадаше онова безумно изражение на лицето му, когато подобно на актьор от каубойски филм Маринвил беше опрял дулото на карабината в главата на пумата и натискаше спусъка. Шофьорът отдавна подозираше, че шефът му крие дълбоко в себе си някакъв разбойник — признаци за това беше забелязал още в началото на съвместното им турне, знаеше, че тъкмо от разбойника се плашеше Бил Харис, когато му изреждаше своите пет „божи заповеди“ в кабинета на Джак Алълтън. Но каубойският филм беше свършил и другият Маринвил — онзи с иронично повдигнатата вежда и празнословната риторика — се беше върнал.

— Говориш все едно ние всички тук имаме един и същ Господ. Не искам да звуча като голям, но определено не мисля, че е така.

— Напротив, така е — настоя Дейвид, без да повишава тон. — В сравнение с Так и царят на човекоядците би се оказал близо до нашия Бог. Вече си имал случай да разбереш какво представляват кантахите, сигурен съм, че си усетил на какво са способни.

Джони прехапа устни — в знак, според Стив, че е бил засегнат на болното място, но не иска да го признае.

— Може и така да е — промърмори, — но човекът, който ме доведе в това градче, трудно би минал за пратеник на Господ. Напротив, имах си работа с огромен русоляв полицай, изпитващ нетърпимост към слънцето. Пъхна торбичка марихуана в багажа ми, а след това ми нанесе жесток побой.

— Да, знам. Наркотикът е бил изваден от колата на Мери. За да ни спре нас, използва някакви гвоздеи. Смешно е, като се замислиш. Развихрил се из Деспърейшън като същински тайфун, стрелял по хората, клал ги, бил ги, блъскал ги през прозорците, прегазвал ги с автомобила си… и все пак не е намерил достатъчно смелост просто да излезе насреща ни — срещу когото и да било от нас — да извади револвера си и да му каже: „Идвай с мен.“ Бил му е нужен някакъв… тази дума не я знам.

— Претекст — помогна му с нежелание Джони.

— Точно така, претекст. Също както в старите филми на ужасите вампирът не може по своя воля да нахлуе в дома ти. Трябва ти самият по някакъв начин да го поканиш.

— И защо? — попита Синтия.

— Може би, защото Ентрейджиън — истинският Ентрейджиън — е продължавал да живее в съзнанието си. Като бледа сянка. Или по-скоро като човек, който хем е изхвърлен от дома си, хем наднича през прозорците и блъска по вратата. Сега Так се е вселил в майка ми — в това, което е останало от нея — и вероятно ще ни убие, ако успее…

Дейвид сведе очи, но нямаше как да скрие треперенето на устните си. Изчака за секунда и продължи:

— Това, че му е бил нужен претекст да ни задържи, няма значение. Той често върши неща без значение — дали от глупост, дали воден от внезапните си импулси, нямам представа. Въпреки че оставя знаци. Винаги оставя някакви знаци около себе си. Издава се сам, разкрива истинската си същност, също като при онези експерименти, когато човек съобщава какво вижда в петната мастило по бял лист хартия.

— Ако това няма значение — прекъсна го Стив, — тогава какво е важното?

— Това, че отведе точно нас, а другите остави. Мисли си, че изборът му е случаен, също както малкото дете грабва първата консерва от рафта в магазина и я хвърля в пазарската кошница на майка си. Но обяснението е друго.

— Също като ангела на смъртта в Египет, нали? — обади се отнесено Синтия. — Само че наопаки. Ние сме били белязани и нашият ангел на смъртта — въпросният Ентрейджиън — ни е разпознал и ни е спрял.

Дейвид кимна.

— Да, той самият не го е знаел, но сега го е разбрал — ми хим ен тау, както би се изразил самият той — нашият Господ е силен, нашият Господ е с нас.

— Ако това е знак, че Господ е с нас — изкоментира пак Маринвил, — надявам се, когато се раздразни, да не съм му пред очите.

— Сега Так иска от нас да си отидем — продължи момчето — и разчита, че наистина можем да го сторим. Заради обета пред Господ, който с нищо не ограничава свободната ни воля. Така се изразяваше отец Мартин. Той… Той…

— Дейвид? — намръщи се Ралф. — Какво има? Какво се е случило?

Момчето вдигна рамене.

— Нищо. Не е важно. Мисълта ми беше, че Господ никога не ни принуждава да сторим това, което иска от нас. Само ни съветва, след което се оттегля, за да види дали сме го послушали. Докато отец Мартин ми обясняваше за обета с Господ, жена му дойде да послуша и си припомни думите на майка си: „Господ ни позволява да вземем, каквото искаме, стига да си платим цената за него.“ Так е отворил широко вратата към шосе номер 50…, но не бива да се върнем там. Ако все пак го сторим, ако наистина напуснем Деспърейшън, без да изпълним това, за което Господ ни е довел, рано или късно ще си платим цената.

Дейвид отново изгледа всички присъстващи, но накрая насочи вниманието си към Джони Маринвил:

— Каквото и да решите, аз оставам. И все пак, за да успеем, трябва да бъдем заедно. Трябва да се отречем от собствената си воля в полза на Божията и да приемем с готовност смъртта. Защото може и да умрем.

— Ти си се побъркал, момчето ми — заключи Джони. — По принцип нямам нищо против побърканите, но ти не се вместваш дори в моите разбирания. Защо ми трябваше да бягам и да се крия, ако се оставя да бъда застрелян или оглозган жив от лешоядите? Колкото до Господ, поне що се отнася до мен, Той умря през ‘69-а, във Виетнам. Спомням си, че по войнишката станция звучеше „Пурпурна мъгла“ на Джими Хендрикс.

— Поне ме изслушайте докрай. Или и това ви е невъзможно?

— Защо да те изслушвам?

— Защото трябва да ви разкажа една дълга история. — Дейвид отпи от колата и се навъси, докато преглъщаше. — При това интересна. Искате ли да я чуете?

— Детското предаване свърши, както вече отбелязах — иронично рече Джони.

Дейвид обаче не му обърна внимание.

Отново настъпи мълчание. Стив внимателно наблюдаваше Маринвил. Беше се зарекъл, че ако шефът му понечи да излезе от камиона, ще му попречи на всяка цена. Не че му се искаше, но стигнеше ли се дотам, щеше да прибегне и до сила.

Затова се почувства облекчен, когато Джони вдигна рамене, усмихна се на момчето и се примъкна по-близо до него, та да си вземе бутилка кола от кашона.

— Добре, тази вечер по изключение „Лека нощ, деца“ ще продължи до по-късно. — Той закачливо разроши косата на Дейвид. — Откакто се помня, приказките са ми слабост. Но държа да те предупредя: искам приказката да завършва с: „И заживели щастливи чак до старини.“

— На всички ни се иска да го чуем — обади се Синтия.

— Мисля, че човекът, с когото се срещнах, ми разказа всичко — застрахова се Дейвид, — но в разказа има подробности, които ми убягват. Някои откъси ми бяха представени замъглени, други — покрити с пълен мрак. Може би, защото аз съм бил неспособен да ги проумея, може би, защото не съм искал.

— Разкажи, каквото знаеш — подкани го Ралф. — Колкото, толкова.

Дейвид се загледа в мрака и потъна в размисъл. „Призовава някого на помощ“ — каза си Синтия, след което момчето започна:

3.

— Това, което Билингзли ни разказа, беше местната легенда, а както става обикновено с легендите, малка част от тях отговаря на истината. Първо на първо „Китайската мина“ не се е срутила случайно. Покривът на галерията е бил съборен умишлено. Освен това действието не се е разиграло през 1858-а — това е годината, когато първите китайски миньори са били доведени в града — а през септември 1859-а. И не са били четиридесет китайци, а петдесет и седем заедно с четирима бели вместо двама. Освен това галерията е била прокопана не на петдесет метра навътре, както каза Билингзли, а на повече от шейсет. Представяте ли си? Шейсет метра навътре в тази нестабилна скала, която би могла да се стовари всеки момент над главите им…

Момчето затвори очи. Изглеждаше крехко и беззащитно като дете, което едва е започнало да се съвзема от тежка болест. Може би впечатлението се дължеше на зеленикавите петна от сапуна по кожата му, но Синтия не вярваше само те да са причината. Нито се съмняваше в силата на духа на Дейвид, още по-малко в неговите връзки с Господ. Беше израсла в семейство на проповедник и й се беше случвало и преди да се сблъска с подобни хора… макар никой да не се доближаваше до Дейвид.

— На двайсет и първи септември, в един и десет следобед работниците попаднали на нещо, което им заприличало на естествена кухина в скалата. Вътре били натрупани цели купчини от онези камъни… хиляди от тях. Статуетки с изображения на различни зверове — все долни създания, тимох сен ках. Вълци, койоти, змии, паяци, плъхове, прилепи. Миньорите били смаяни от откритието си и постъпили по най-естествения възможен начин: навели се и започнали да ги събират.

— Голяма грешка — измърмори под носа си Синтия.

Дейвид кимна.

— Някои се побъркали начаса и се нахвърлили на другарите си — какви ти другари, на роднините си — решени да ги убият. Други, не само онези, които били твърде назад из галерията, за да се доберат до кантахите, но и такива, които вече се били докоснали до камъните, отначало изглеждали нормални. Сред тях били двама братя от Циндао — Чан Лушан и Ши Лушан. И двамата били надникнали през отвора на подземието, били се уверили с очите си, че не става дума за цепнатина, а за същинска зала, издълбана в скалата. Залата била с цилиндрична форма, подобно на огромен кладенец. По стените имало релефни изображения на животински глави. Лицата на кантаките, предполагам, макар че не мога да кажа със сигурност. В единия край на просторното помещение се издигала мъничка постройка, тъй нареченият пирин мох — нямам представа какво означава — а в средата имало кръгла дупка с диаметър четири метра. Приличала на огромно око, навярно била кладенец в кладенеца. Също както животинските изображения, при които езиците на зверовете представляват глави на други зверове. Кан так в кан тах, кан тах в кан так.

— Или с други думи: ковчег в ковчег — допълни Маринвил. Вдигна вежда в знак, че се шегува, но момчето го прие насериозно. Кимна и видимо потръпна от ужас.

— Това е домът на Так — обясни. — Ини, кладенецът на земята…

— Не те разбирам — прекъсна го Стив.

Дейвид обаче не му отговори, все едно продължаваше да разговаря единствено с Маринвил.

— Силата на злото се издигала от кладенеца и се просмуквала в кантахите. Била изпълнила цялата кръгла зала, за която говоря. Не си я представяйте като дим, макар пушекът да е навярно най-добрият начин да я опиша. Подобно на заразен вирус силата на злото действала на миньорите — на едните по-силно, на другите — по-слабо. Онези, които обезумели веднага, се нахвърлили с голи ръце върху останалите. На някои телата започнали да се разлагат пред очите на околните — също както Одри се е разпаднала пред вас. Това били онези, които успели да се докоснат до кантахите, някои от тях били награбили с цели шепи от камъните, преди да… нали разбирате… да се нахвърлят върху останалите.

Част от миньорите се захванали с кирки да разширяват входа между галерията и подземната зала. Други се опитвали да се промъкнат през телата на тези пред тях. Имало такива, които се държали като пияни, други получили конвулсии. Някои бързали да се хвърлят със зловещ смях в кладенеца. Братята Лушан дори забелязали мъж и жена да се чукат — няма как да не използвам тази дума, това, което вършели, едва ли би могло да се нарече любов — захапали една от статуетките.

При тези му думи Синтия изненадано се спогледа със Стив.

— В самата шахта миньорите се замервали един друг с камъни и се опитвали да се доберат първи до отвора. — Дейвид изгледа слушателите си. — Всичко това го видях с очите си. В известен смисъл беше забавно, все едно гледах куклено шоу. Но именно защото беше забавно, зрелището беше още по-потресаващо. Разбирате ли какво искам да кажа?…

— Да — кимна Маринвил. — Много добре те разбирам. Давай нататък.

— Братята усещали дъха на злото около себе си, чувствали го като някакъв повей на вятъра, но повей, който още не бил проникнал в душите им. Не и дотогава. Един от кантахите попаднал случайно в краката на Чан. Той се навел да го вдигне, но Ши го издърпал надалеч. По това време двамата като че ли били единствените, запазили разсъдъка си. Повечето от онези, върху които камъните още не били успели да въздействат, били удушени от другарите си. От дупката се виела като змия спирала от дим, която запълзяла из галерията. Издавала заплашителни писъци и двамата братя хукнали да се спасяват. От една от страничните галерии, на двайсетина метра от дъното на галерията, се показал един от надзирателите. Бил извадил пистолета от кобура си. „За какво е тази врява, жълтури?“ — попитал той братята.

Ледени тръпки полазиха Синтия. Инстинктивно протегна ръка към Стив и с облекчение усети как той сграбчва пръстите й между своите. Момчето не само бе успяло да имитира дрезгавия, груб тон на възрастния надзирател — то буквално беше проговорило с чужд глас…

— „Хей, вие, проклетници, бягайте на работа, ако не искате да ви надупча празните глави.“

В крайна сметка надупченатата глава се оказала неговата. Чан го сграбчил за гушата, а Ши му издърпал пистолета от ръката. Опрял му дулото ето тук — посочи с пръст Дейвид брадичката си — и с един изстрел му отнесъл главата.

— Имаш ли представа какво точно са си мислили в този момент китайците? — заинтересува се Маринвил. — Дали приятелят от съня ти е отворил достъп до съзнанието им?

— Общо взето, гледах само отстрани.

— Изглежда, и те не са избягали от въздействието на кантахите — разсъждаваше Ралф. — Иначе не биха посегнали на бял човек. Каквото и да се е случвало долу и колкото и да им се е искало да избягат…

— Може и така да е — съгласи се Дейвид. — Но мисля също така, че Господ е бил обладал в този миг душите им по начина, по който е проникнал сега в нашите. Господ е могъл да ги натовари да работят за него, независимо дали са били ми ен так, или не. Защото, нали разбирате, ми ким ен тау, нашият Господ е силен… Схващате, нали?

— Мисля, че схващам — каза Синтия. — И какво се случило по-нататък?

— Братята тичали към изхода на галерията и заплашвали с пистолета всеки, който се опитал да ги спре или задържи. Такива хора нямало много, дори и белите надзиратели почти не им обърнали внимание, докато се разминавали. Всички искали да видят какво става долу, какво са намерили миньорите. Силата от кладенеца привличала всички като с магнит. Следите мисълта ми, нали?

Останалите кимнаха.

— На двайсетина метра от входа на галерията братята Лушан спрели и захванали да рушат висящата стена. Не им трябвало дори да говорят — просто видели захвърлени на земята инструменти и се заловили за работа.

— Какво значи „висяща стена“? — попита Стив.

— Таванът на галерията и цялата земна маса над него — обясни Маринвил.

— Блъскали като малоумни — продължи с разказа си Дейвид. — Скалата била толкова ронлива, че започнала да се сипе като падаща мазилка над главите им, но таванът не поддавал. Отдолу се приближавали животинските крясъци и смеховете на миньорите… Знам думите, с които подобни крясъци се назовават, но те не са достатъчни да ги опиша такива, каквито ги чувах. Гласовете все по-малко приличали на човешки… Имаше филм за един доктор, който живеел на някакъв тропически остров и превръщал животните в хора…

— „Островът на доктор Моро“ — подсказа му Джони.

— Звуците, които се носеха от дъното на мината — онези, които слушах през ушите на братята Лушан, — напомняха точно за съществата от филма, само че наопаки. Все едно хората се превръщаха в животни. Предполагам, че и точно това се е случвало. Кантахите са създадени най-вероятно с тази цел.

Братята… и сега са пред очите ми: две китайчета, които толкова си приличат, че спокойно могат да минат за близнаци, с опашчици, провиснали на потните им голи гърбове — блъскат с кирките тавана на галерията, която уж трябвало да се срути от само себе си, а сякаш напук продължавала да се държи. На всеки два-три удара с кирката двамата уплашено поглеждали към дъното на мината няма ли някой да се появи. По-скоро няма ли нещо да се появи. Цели парчета от тавана се откъртвали, раменете им отдавна били нарязани от камъните, очите им не виждали поради рукналата от главите им кръв. С течение на времето звуците отдолу започнали да се променят. Вече не викове, а животински рев се разнасял из галерията. Както и шляпане на множество подметки. А таванът все така отказвал да се срути. Скоро двамата забелязали първите светлинки може би свещи, може би фенерите, които надзирателите носели на главите си…

— На главите си ли? — попита недоверчиво Ралф.

— Да, малки газови лампички, които се връзват през главата на кожен каиш. За да не ти се напече кожата, пъхаш отдолу нагънат парцал. Както и да е. От тъмното се появил човек — един от китайците, когото познавали. Казвал се Юан Ти. По принцип си бил странен тип — имал навика да шие кукли от парцали и да разиграва пиески пред децата. Юан Ти очевидно бил пощръклял като останалите, но това не било всичко. Бил станал огромен на ръст — толкова висок, че трябвало да се превие надве, за да не си удари главата в тавана. Замерял ги с камъни, крещял им, проклинал предците им, заповядвал им да спрат веднага. Ши го застрелял. Трябвало поне няколко пъти да гръмне, преди да го убие. Но след Юан Ти идвали и другите, готови да им видят сметката. Нали разбирате, Так добре знаел какво вършат двамата.

Дейвид отново потърси погледите на слушателите си, сякаш искаше да види как възприемат чутото. Погледът му се рееше замечтан, все едно отново щеше изпадне в транс, но доколкото Синтия можеше да прецени, момчето виждаше всичко около себе си. В известен смисъл това беше най-страшното — начинът, по който Дейвид забелязваше всяка подробност. Силата, която се беше вселила в тялото му, проговаряше вместо него — случеше ли се Дейвид да попадне на подробност, която сам не разбираше, нечий друг глас се намесваше и обясняваше вместо него.

— Ши и Чан се захванали отново с тавана. Като полудели размахвали кирките си — всъщност докато всичко свърши, те наистина щели да полудеят. Над главите им се бил образувал същински свод — момчето придружаваше думите си с жестове, колкото да се види, че и двете му ръце треперят — и те вече дори не могли да стигат тавана с инструментите си. Ши, по-големият възседнал Чан и така продължил да кърти. Ронливата скала се сипела като вода по раменете им, Чан Лушан бил затрупан чак до колене с каменни отломъци. Таванът обаче продължавал да упорства.

— Дали са били наистина обладани от Господа, Дейвид? — попита Маринвил. Този път в гласа му трудно можеше да бъде доловен сарказъм. — Човек предполага; Господ разполага, а?

— Не мисля, че изразът е съвсем точен — възрази момчето. — Според мен на Господ не му трябва да разполага с когото и да било. Мисля, че двамата просто са вършели това, което Той е искал от тях — да оставят Так погребан дълбоко под земята. Да затворят пътя му.

Така или иначе, от дъното на мината се задали нови светлини. Чували се зверските викове на множество хора. Ши най-сетне изоставил тавана и започнал да удря на една от подпорните греди. Миньорите, които идвали отдолу, хвърляли камъни по братята, много от тези камъни уцелили Чан, но той устоял и продължавал да държи Ши на раменете си. Когато гредата най-после поддала, с нея поддал и таванът. Чан затънал до коленете сред скалната маса, но Ши се озовал в безопасност и успял да го изтегли. Малкият брат бил здравата охлузен, но нямал счупени кости. Освен това при срутването двамата се озовали от външната страна, а това като че ли било най-важното. Слушали как останалите миньори — техни приятели, братовчеди, а в случая с Чан Лушан — и годеница — крещели от другата страна на камарата, как настоявали да бъдат освободени. Чан дори се хвърлил да вади камъните обратно, но Ши успял навреме да го издърпа и да му върне поне част от разсъдъка.

По онова време двамата все още били способни да разсъждават.

Най-накрая онези, които останали в мината, се отказали от молбите и започнали да вият като свирепи зверове и да се заканват за смърт и отмъщение. Не би могло да се каже, че звуците, разнасящи се от дълбините на мината, принадлежат на човешки същества. Чан и Ши хукнали да бягат. Срещнали други миньори, които ги питали какво се е случило. И понеже отговорът се набивал на очи, на двамата не им било трудно да скрият истината. Станало е срутване и надали някой би седнал да разпитва с подробности двамината наплашени до смърт китайци, които са имали късмета да се измъкнат.

Дейвид изпи до дъно колата и продължи:

— В крайна сметка излиза, че историята, която господин Билингзли ни разказа, е била и истинска, и не съвсем истинска.

— Казва се „сътворяване на легендата“ — усмихна се с усилие Маринвил.

— И миньорите, и всички останали в града чували крясъците и виковете на погребаните китайци, но никой не стоял със скръстени ръце. Напротив — направили опит да ги изровят, направили опит и да укрепят галерията между затрупания участък и входа на мината. Но докато ровичкали, предизвикали ново срутване, този път по-малко, и още няколко греди поддали. Затова спасителните екипи се изтеглили и изчакали да дойдат шефовете от Рино. Това с пикника на полянката пред мината си е нагла лъжа, нищо подобно не е имало. Просто в мига, в който минните инженери пристигали в Деспърейшън, в мината се случили две нови срутвания — този път без никой да ги е предизвиквал. Едно от тях било от външната страна на преградата, която братята Лушан оставили пред бившите си другари. Именно то запушило изхода като тапа. От грохота при свличането на скалната маса — тонове и тонове шисти — цялата земя се разтреперила и от вибрациите таванът във вътрешността на галерията също се срутил. С това приключили хорските викове — поне онези, които били достатъчно близо до повърхността, та да бъдат чути отвън. Докато инженерите слязат от вагонетките, с които ги карали до входа на мината, всичко свършило. Те огледали мястото, започнали да ровят с пръти сред купищата камъни и изслушали разказите на местните. Когато научили за второто срутване, от което според свидетелите цялата земя потреперила като при земетресение и от ужас конете започнали да цвилят и да скачат, преценили, че най-вероятно не е останал никой за спасяване. А дори и да е имало живи миньори в галериите, една спасителна операция навярно би погубила повече хора, отколкото би могло да бъдат изровени.

— Пък и те са били просто китайци — отбеляза Стив.

— Точно така, малки, жълти китайчета. По този въпрос господин Билингзли беше напълно прав. Докато всичко това ставало вътре във и около мината, двамата братя, които успели да се спасят, се скрили в пустинята, близо до Розовата скала, и също обезумели. Силата на кантахите си казала своето. Макар и със закъснение Так се добрал и до тях. Върнали се в Деспърейшън, но не след три дни, а след почти две седмици. Местната легенда е вярна дотолкова, доколкото двамата нахлули в бара „Женско царство“. Никого обаче не са убили. Ши само размахал пистолета на надзирателя, който бил празен, и това било достатъчен повод за миньорите и каубоите да се нахвърлят върху тях. Двамата носили само долни дрехи, покрити с кръв. Хората в „Женско царство“ си казали, че кръвта е от онези, които китайците са убили, но не били прави. През времето, което прекарали в пустинята, братята били извикали много зверове… също както Так привика пумата, която вие застреляхте, господин Маринвил. С тази разлика, че китайците имали по-скромни цели — те просто се хранели със зверовете.

Дейвид изтри сълзите си.

— Много ми е мъчно за братята Лушан. И ми се струва, че донякъде ги познавам. Може би изпитвам същото чувство, което и те са изпитвали. Колко са били щастливи, когато лудостта е замъглила напълно съзнанието им и не им е трябвало повече да разсъждават. Предполагам, могли са да останат с години в скривалището си в полите на хълма Десатоя, но са били последното, на което Так е могъл да разчита. А Так винаги е гладен. Пратил ги е в града, защото е нямало как другояче да постъпи. Един от двамата — Ши — бил убит на място, насред бара. Чан бил обесен два дни по-късно, на същото място, където бяха трите велосипеда, обърнати с колелата нагоре — сещате се, нали? Успял да скъса чувала, с който увили, лицето му, та всички да го видят как издъхва.

— Момче, тоя твой Господ е страшен тип, дума да няма! — заключи Маринвил с присъщия си престорен хумор. Определено знае как да се отблагодарява за услуга. А, Дейвид, не съм ли прав?

— Господ е жесток — съгласи се Дейвид, но толкова тихо, че гласът му почти не се чу.

— Какво? — попита Джони. — Какво каза?

— Каквото чухте. Но животът е нещо повече от това да гребеш срещу течението. Вие сам сте го знаел, нали, господин Маринвил?

Джони заби поглед в ъгъла и не му отговори.

4.

Първото, за което Мери си даде сметка, бе тежката миризма — миризма на гнило и развалено, от която ти се повдига. „О, Питър, да го вземат дяволите — помисли си тя все още в полусънно състояние. — Фризерът е изключил! Всичко се е развалило!“

Обаче не беше права: фризерът се беше повредил много-много отдавна, още преди спонтанния й аборт, по време на пътешествието им до Майорка. Оттогава много неща се бяха случили. При това повечето се бяха заредили едно след друго, и то съвсем наскоро. Все неприятни, като че ли. Но какво по-точно?

„Централна Невада е пълна с напрегнати хора.“

Кой го беше казал? Мариел? Доколкото можеше да съди по беглите си спомени, трябва да е била тя.

„Няма и значение, при условие че е истина. А то си е истина, нали?“

Не знаеше. Не желаеше да знае. Най-много й се искаше да се върне в дълбините на мрака, откъдето част от съзнанието й се опитваше да я измъкне. Счуваха й се разни гласове

(„подли копелета“)

и звуци

(скръц-скръц-скръц),

за които не искаше да мисли. По-добре да си остане да лежи и да…

Изведнъж нещо пропълзя по лицето й — нещо космато. Тя се надигна и закри лице с дланите си. Усети нетърпима болка, пред очите й проблеснаха искрици, сърцето й запрепуска бясно в гърдите. В съзнанието й внезапно изплуваха куп спомени — толкова ясни и подробни, че дори Джони Маринвил би й завидял.

„Докато намествах щайгите, си ударих болната ръка!“

„Дръж се, след секунда ще си вътре.“

След което някой я беше сграбчил. Елън. Не, не Елън съществото

(Так),

което се беше вселило в Елън. Беше я ударило през лицето и тогава — бум-бум — светлините бяха угаснали.

Между другото светлините продължаваше да ги няма в буквалния смисъл. Мери нарочно примигна няколко пъти, колкото да се увери, че очите й са отворени.

„Че са отворени, отворени са. Може би просто се намираш в тъмно помещение… А може би си ослепяла. Приятна мисъл, нали, Мер, не ще и дума. Може би онази Елън толкова силно те е ударила, че си ослепяла…“

Усети нещо да пълзи по ръката й. Притича до средата на китката й и застана на едно място. Мери усещаше как телцето му тупти върху кожата й. Изцъка в израз на дълбока погнуса и размаха панически ръка, подобно на жена, която се опитва да пропъди досаден събеседник. Усещането изчезна: гадината си беше отишла. Изправи се на крака, в главата й отново прогърмя като гонг пронизителна болка, но тя не й обърна внимание. Наоколо се щураха същества и тя нямаше време за губене с някакво си главоболие.

Озърна се, опитвайки да разбере откъде идва тежката, сладникава миризма, която продължаваше да й напомня вонята вкъщи, когато двамата с Питър се върнаха от кратката си почивка на Балеарските острови. Бяха прекарали страхотно… до мига, в който се прибраха у дома с багажа и смрадта от собственото им жилище едва не ги прати в несвяст. Всичко беше безвъзвратно изгубено: двете кокошки; свинските пържоли, които Мери беше купила с намаление от някакъв месар в Бруклин; еленското месо, което Дон, приятелят на Питър, им беше донесъл; бурканите с ягоди, съхранявани още от лятото. Същата миризма я преследваше и сега.

Друга гадина, голяма колкото лешник, падна върху косата й.

Мери изпищя и заудря напосоки по главата си, но безуспешно. Нещото не искаше да се махне, затова се наложи да го хване с пръсти. Гадината изцвърча и се спука в ръката й, потече гъста течност. Тя издърпа мъхнатото същество от косите си и го захвърли. При падането си на земята нещото… звучно се разпльока. Ръката я пареше и сърбеше, все едно беше пипнала коприва.

„Моля те, Господи, нека не бъда аз следващата — помисли си. — Каквото и да става, не позволявай да свърша като ченгето. Или като Елън.“

Идеше й от паника да хукне напосоки из мрака. Щеше да разбие някъде главата си, щеше да се набучи на някакъв остър предмет, да речем на някакъв миньорски инструмент, и да се самоизкорми, като във филм на ужасите. Но дори и това не я плашеше колкото предчувствието, че освен малките гадини по пода и стените наоколо я дебне нещо друго. Нещо, което само чака да се поддаде на паниката и да побегне.

Навярно вече разтваряше обятията си да я прегърне…

Преследваше я усещането — може би си внушаваше, но не беше много сигурна — че някой безшумно се движи зад гърба й. Отляво й се счу търкане на плат, отдясно — шум от стъпки. Изведнъж точно зад гърба й се разнесе нещо подобно на животински рев. Преди дори да изпищи, звукът изчезна тъй внезапно, както се беше появил.

„Това, последното, не беше от живо същество — успокояваше се Мери. — Поне аз не мисля така. Най-вероятно някой клон, понесен от вятъра, се е ударил в метален предмет. Имам чувството, че се намирам в малка постройка. Елън ме е заключила някъде да не избягам, а междувременно фризерът се е развалил.“

Но ако Елън беше новото превъплъщение на Ентрейджиън, защо просто не я беше върнала в килията, откъдето всичко беше започнало? Да не би да се страхуваше, че останалите ще я намерят и повторно ще я освободят? Това можеше да послужи за обяснение, ако не друго — обяснение не по-нелогично от останалите. Нещо повече — подобна мисъл й помагаше да съзре бледия лъч надежда в края на тунела. Като се улови за него, Мери протегна ръце пред себе си и предпазливо запристъпва в мрака.

Имаше чувството, че е вървяла цяла вечност. През цялото време очакваше нещо да я докосне и най-накрая очакванията й се сбъднаха. Поредното малко същество пробяга по обувката й. Мери замръзна и изчака животинчето да си намери друга работа. Продължението обаче се оказа още по-зловещо. В мрака нещо изтрака, подобно на стенен часовник, чийто механизъм стърже на празен ход на всеки кръгъл час. Доколкото знаеше, подобен тракащ звук можеше да бъде дело на едно-единствено животно на света. Шумът не изчезна, само се отдалечи, както свистенето на вятъра заглъхва постепенно из пространството. Бумтенето отпреди малко, подобно на животински рев, се повтори. Този път Мери си каза, че клон се удря в метална повърхност. Намираше се в работно помещение, може би в бараката, където Стив и девойката с разноцветната коса се бяха натъкнали на малката каменна статуетка.

„Продължавай да вървиш.“

„Не мога. Наблизо дебне гърмяща змия. Може би не само една. Даже е много вероятно да са повече от една.“

„Да, но освен змии, има и друго. По-добре не стой на едно място.“

Мери докосна главата, където беше паднала гадината преди малко. Пулсът кънтеше в ушите й. Възможно най-бавно и предпазливо се приведе и протегна ръце. Във въображението й се редяха една след друга ужасяващи картини. Представяше си змии с дебелината на водопроводни тръби; усти, зейнали като кофа на багер; раздвоени езици, разсичащи като с камшик въздуха. А тя дори нямаше да ги забележи, щеше да налети на някоя от тях, да опре чело в хладната й кожа, да я усети едва когато отровата безшумно проникне в ококорените й очи. Пред погледа й притича дяволчето от килера, което я беше преследвало през цялото й детство и което тя по незнайни причини беше кръстила „ябълката Джак“. Облата му кафява главица се поклати, личицето му се разкриви в злорада усмивка, сякаш предчувстваше мига, в който тя щеше да попадне в капана му. Цялата тази смрад на развалено месо беше част от зловещия план — трябваше да прикрие издайническия дъх на вкиснат ябълков сок, да му помогне да я завари неподготвена и да я обсипе със смъртоносните си целувки, с които щеше да изсмуче последните капки живот от гърдите й. По-сетне й се мярна силуетът на пума, подобна на онази, която беше убила горкия Том Билингзли. Звярът беше клекнал в ъгъла на помещението, готов всеки миг да нападне. Привидя й се и Елън, срабчила метална кука в една ръка, извила устни в убийствена усмивка, която отново напомняше кука.

Но най-често й се привиждаха змии. Гърмящи змии.

Пръстите й докопаха нещо. Мери ахна от изненада и инстинктивно отстъпи назад, но нищо не последва. Беше се докоснала до твърд, неподвижен предмет. Може би беше маса, постлана с мушама. Поне така си мислеше. Прокара пръсти по плота и дори си наложи да не пищи, когато пръстите й напипаха поредната притичваща гадина. Нещото пропълзя по опакото на ръката й, дори понечи да се качи на китката й. Някакъв паяк най-вероятно, който за щастие скоро се махна. Мери продължи да изследва пространството с ръката си, докато сама не се оказа отново в положение на изследвана. Натъкваше се на представител на местната фауна, както се беше изразила Одри, Този път не беше паяк. Беше нещо по-голямо, с корава повърхност и здрави нокти.

Замръзна на място, но колкото и да се опитваше, не успя да възпре тихия си стон. Пот се стече по челото й, все едно я бяха покапали с нагорещено машинно масло, и я накара да стисне клепачи. Без да му пука ни най-малко, нещото се размърда в ръката й, стисна я свойски за пръста и си отиде. Мери слушаше как стъпките му тракат по дъските на масата. Продължи да опипва пред себе си, макар че женската интуиция я подтикваше да се откаже. Да спре, добре, но тогава какво щеше да прави? Щеше да остане сама в тъмното, да трепери от страх и да се вслушва във всички тревожни шумове около себе си. Колко време щеше да издържи, преди да изгуби напълно разсъдъка си или да изпадне повторно в несвяст?

Напипа някаква чиния — дълбока чиния… Пълна. Засъхнала супа? Пръстите й докоснаха лъжицата, оставена на масата. Да, супа ще да е било. Продължи да търси нататък, натъкна се на малка твърда вещ, навярно солница, сетне на нещо меко и отпуснато. Спомни си за една игра, която играеше с приятелките си, когато ги оставеха да нощуват заедно, в нечий дом. Играеше се на вечеря и задължително се изгасваха лампите. Ако се поднасяха спагети, някой обявяваше с траурен тон: „Червата на умрелия.“ Ако беше рибено желе, друг допълваше: „Мозъкът на умрелия“ и така нататък.

Най-накрая ръката й се докопа до твърд, цилиндричен предмет. При допира той се олюля и падна на масата, при което нещо вътре издрънча. Мери веднага се сети какво е… Или поне се надяваше да се е сетила: батерии в дръжката на фенерче.

„Моля Ти се, Господи — каза си наум. — Моля Те, нека се окаже каквото ми се струва, че е.“

Отвън отново й се счуха стъпки, но този път не им обърна внимание. Пръстите й напипаха парче студено месо („лицето на умрелия“), но тя дори не усети. Сърцето й биеше до полуда, гърлото й се беше стегнало до такава степен, че едва си поемаше въздух. Ето! Ето!

Хладен, гладък метал. Наистина беше фенер. „А сега, Господи, направи така, че да проработи. Моля те!“

Мери натисна копчето. Сноп светлина огря пространството пред нея и пулсът в ушите й изведнъж замря. Всичко замря.

Масата беше дълга, в единия й край беше наредена някаква апаратура, до апаратурата — парчета руда. В другия край бяха поставени чинии, сребърни прибори, чаша за вода. Голям черен паяк беше паднал в чашата и не можеше да се измъкне; напразно дращеше с крака по стъклото — силите не му стигаха да се добере до ръба. Други паяци пълзяха напред-назад по масата. Сред тях обаче се забелязваха и скорпиони, навирили глави като депутати от парламента, наежени да боцкат с жила политическите си противници. На стола до масата седеше едър плешив мъж с тениска с надписа на минно дружество „Диабло“. Бяха го простреляли почти от упор. Това в чинията не беше никаква супа, ами съсирената кръв на мъртвеца.

Лека-полека сърцето на Мери възстанови ритъма си, нейната собствена кръв се шурна като вода под налягане в артериите й, жълтият сноп светлина, който фенерът хвърляше из мрака, изведнъж започна да премигва и да се обагря в червено. Бавно в ушите й се надигна писък като от свирка на приближаващ локомотив.

„Да не вземеш да припаднеш. Да не си посмяла…“ Без да иска, обърна фенера наляво. В ъгъла на помещението, под плаката, на който бе изписано „ДАВАЙТЕ, ДАВАЙТЕ, ЗАТВОРЕТЕ МИНИТЕ, НЕКА КОПЕЛЕТАТА ИЗПУКАТ ОТ СТУД В ТЪМНОТО!“, се гърчеше цяло гнездо гърмящи змии. Мери прокара лъча светлина по металната стена, прескочи няколко сборища от паяци (някои от тях не биха се побрали в дланта й), в другия ъгъл се бяха спотаили още змии. Вцепенението, което ги обхващаше през деня, си беше отишло и сега влечугите неспокойно се гърчеха и от време на време заплашително тракаха с опашки.

„Не припадай, не припадай, не припадай…“ Мери се извъртя на другата страна и щом светлината падна върху трите трупа, които й правеха компания в мрака, много неща й станаха ясни. Сега си обясняваше защо й вонеше на развалено, но това беше само началото.

Труповете, опрени на стената, вече се намираха в напреднал стадий на разлагане: бяха проядени от червеи и все пак в положението им нямаше нищо случайно. Който и да ги беше оставил, се беше погрижил да ги положи един до друг, все едно са си легнали. Подутите им, почернели ръце бяха прибрани на гърдите им. Мъжът в средата навярно е бил негър. Нито той, нито другият вдясно от него й бяха познати, но третият труп й беше твърде добре познат. Припомни си как същият този човек им беше изреждал правата при арестуване и в същото време им беше подметнал „Ще ви убия.“

Докато го гледаше със зяпнала уста, някакъв паяк се подаде от устата на Коли Ентрейджиън.

Фенерчето затрепери в ръката й и тя го насочи отново към лицата на другите двама. Трима мъже. Трима много едри мъже, всеки от тях поне метър и деветдесет висок.

„Разбирам защо съм тук, не в затвора — помисли си. Разбирам и защо не ме убиха още в самото начало. Когато свърши Елън… идва моят ред.“

Това й дойде твърде много и тя неистово запищя.

5.

Просторното помещение на ан така сияеше с бледа червеникава светлина, която сякаш не идваше отникъде. Създанието, което все още донякъде напомняше на Елън Карвър, тръгна от единия към другия край, придружавано от цял полк паяци и скорпиони. Високо над него каменните лица на кантаките го следваха с погледи. В отсрещния край на помещението се издигаше пирин мох — издадена фасада, напомняща на фасадата на мексиканска хасиенда. Пред нея зееше дълбока яма — ини, кладенецът на световете. Може би светлината идваше от дълбините му, но не бе сигурно. Наредени в кръг около отвора чакаха койоти и лешояди. От време на време някоя от птиците разперваше крила, а някой от зверовете свиваше уши; ако не бяха тези движения, човек би помислил, че има пред себе си каменни статуи.

Елън вървеше бавно; главата й се беше килнала на една страна. Коремът й се пръскаше от болка. Кръв се стичаше по краката й на тънки струи. Памучната й фланелка вече беше подгизнала; бе пъхнала между краката си сгъната тениска, която също се беше напоила. Изборът отново не беше сполучлив. Първият път Так се бе вселил в тялото на човек, страдащ от тумор на простатната жлеза — така и не беше отишъл на лекар да се прегледа — и злото беше започнало оттам, разяждащо плътта с такава шеметна скорост, че съществото трябваше да благодари, задето намери Джоузефсън навреме по телефона. Самият Джоузефсън бе издържал малко повече. Ентрейджиън — почти съвършен индивид — се бе оказал по-издръжлив и от него. Ами Елън? Оказа се, че Елън е носела с години някаква кожна инфекция. Нищо и никаква си екземка, но достатъчна, за да рухне „къщичката от карти“. И сега…

Е, разполагаше с Мери. Още не смееше да се възползва, не и преди да разбере какви са плановете на останалите. Ако писателят надделееше в спора и ги отведеше обратно на магистралата, съществото щеше да вземе някой от камионите (заредено с колкото кантахи можеше да пренесе в джобовете си) и щеше да подкара към хълмовете. Вече си беше подбрало цел: Алфавил, колония на вегетарианци, приютили се сред неприветливата област Десатоя.

Веднъж да дойде Так, няма да останат дълго вегетарианци.

Ако ли пък малкото християнче вземеше връх и четиримата поемеха в южна посока, Мери щеше да послужи като примамка. Или като заложник. Но и за едното и за другото нямаше да свърши работа, ако момченцето предусетеше, че се е лишила от човешкия си облик.

Так седна на ръба на кладенеца и впери поглед в дълбините му. Ини имаше формата на фуния. Горният отвор беше с диаметър три и половина метра, а осем-девет метра по-надолу до такава степен се стесняваше, че оставаше само дупчица. Но именно там изригваше на импулси ослепителна червена светлина. Все едно беше зеница на око.

Един от лешоядите понечи да отпусне глава на кървавия скут на Елън, но беше грубо изблъскан. Так се бе надявал самата гледка на кладенеца да му подейства успокояващо, да му помогне да реши как да постъпи (защото именно ини беше неговият дом; Елън Карвър представляваше само временно убежище), но вместо това само се разтревожи още повече.

Нещата не вървяха на добро. Като си припомняше събитията в обратен ред, Так си даваше сметка, че нечия друга сила се беше намесила, може би още от самото начало.

Страхуваше се от момчето, особено сега, когато обитаваше умиращата Елън. Най-много го плашеше идеята да се окаже отново затворено в тясното гърло на ини, също както духа в бутилката. Но това не биваше да се случи. Дори момчето да ги доведеше, подобно нещо не биваше да се случи. Останалите щяха да бъдат твърде раздвоени заради съмненията си, момчето също щеше да се обърка от множеството си задължения на човешко същество — особено от синовните чувства към майка си, — затова пък умре ли детето, Так щеше да затръшне вратата повторно, щеше да отреже всички изходи и да се нахвърли върху останалите. Писателят и бащата на момчето трябваше да умрат, но двамата млади Так щеше да примами и остави живи. По-нататък можеше да използва и техните тела.

Наведе се, без да обръща внимание на кръвта, която шуртеше по бедрата на Елън, още по-малко — на зъбите, които се ронеха си от челюстта на Елън, или на кокалчетата на дясната ръка, които бяха станали на сол, когато удари Мери. Взираше се в конусовидния кладенец и в примижалото червено око на дъното.

Окото на Так.

Момчето би могло да умре.

Та то в крайна сметка си оставаше обикновено човешко същество… не беше нито демон, нито бог, нито нов месия.

Так се надвеси още повече над кладенеца. Долавяше звук — съвсем тихо тананикане, толкова ниско, че не се побираше в никоя гама. Беше някаква глупашка мелодийка… Но по своему прекрасна, неустоима. Затвори очи и пое дълбоко въздух, опитвайки да се просмуче от силата, която лъхаше от кладенеца, да поеме колкото се може повече от нея, да забави — поне за известно време — процесите на разлагане, обхванали човешкото тяло, в което се беше вселил. Елън щеше да му послужи още известно време. А освен това покоят на ини най-после го беше обладал.

Так — прошепна съществото в мрака. — Так ен тоу ини, так ах лах, так ахуан.

След което се умълча, от недрата на червеникавата, напяваща тишина на кладенеца, се разнесе странен звук, сякаш някой сърбаше кървава супа.