Стивън Кинг
Град Отчаяние (10)

2.

Том Билингзли водеше Мери, двамата Карвър и най-великия жив белетрист на Америка (поне според разбиранията на белетриста) из тясната алея между кино „Американският запад“ и големия магазин за хранителни стоки на Деспърейшън, докато вятърът бучеше над главите им, все едно Господ свиреше на бутилка.

— Не включвайте фенерите — предупреди Ралф.

— Точно така — съгласи се Билингзли. — И гледайте в краката си. Точно пред мен има купчина консерви и старо желязо.

Заобикаляха отпадъците, когато Маринвил изведнъж подхвана Мери за ръка. Тя се стресна, без да знае точно кой е зад нея, но когато забеляза прошарената му, някак театрално дълга коса, мигновено се опита да се освободи.

— Спести си кавалерството, всичко е наред.

— Но не и с мен — отвърна й Джони, без да я пуска. — Напоследък нищо не виждам на тъмно. Като слепец съм. — Тонът му беше доста необичаен: не можеше да го определи като скромен и примирен — Мери си беше казала, че за хора като Джони Маринвил да се държат скромно е също тъй трудно, както за други да възпроизведат тона от камертона — но поне човешки. Тя го остави да се държи за нея.

— Виждате ли койоти? — прошепна Ралф в ухото й.

Тя си наложи да не му се ядосва, така или иначе не я беше нарекъл „госпожо“.

— Не, но аз и ръцете си не виждам.

— Отишли са си — увери ги Дейвид. Беше повече от убеден. — Поне засега.

— Откъде можеш да знаеш? — попита Маринвил. Дейвид вдигна рамене в мрака.

— Просто знам.

Мери си каза, че нищо не им струва да му се доверят. Така и така всичко вървеше наопаки, защо не.

Билингзли зави зад ъгъла. Покрай задната стена на киното, навярно на метър — метър и нещо разстояние се издигаше разнебитена дъсчена ограда. Старецът протегна две ръце пред себе си и пишнешком пое през тесния проход. Останалите се наредиха в нишка, нямаше как да се изпреварят един друг. Мери тъкмо се сети за приказката за златната гъска, когато Билингзли се закова на едно място.

— Ето, тук е.

Наведе се и Мери забеляза как вдига нещо от земята най-вероятно празна щайга. Сложи я върху друга подобна и с няколко олюлявания се качи на двете. Беше застанал пред прозорец с мръсно матово стъкло. Подпря с пръсти джама и натисна. Прозорецът се отвори.

— Женската тоалетна — поясни Билингзли на другите. — Внимавайте, подът е по-ниско, отколкото очаквате.

Обърна се с гръб към тях и се покатери през отвора. Напомняше на някакво едро и набръчкано дете, което се провира през тайния вход на скривалището на вражеската банда. Дейвид го последва, след него и баща му. Джони Маринвил беше четвърти, като за малко не се изтърси от щайгите, докато се извръщаше. Той наистина беше като сляп в тъмното, помисли си Мери, което трябваше да й служи за предупреждение — никога да не се качва в кола, която Маринвил кара. Какво ли оставаше за мотоциклет? Наистина ли беше обиколил страната на мотор? Ако е така, Господ ще да го обича доста повече, отколкото би била способна тя.

Мери сграбчи Джони за колана и му помогна да застане неподвижен.

— Благодаря — рече й той, този път като че ли с всичкото смирение, което можеше да прояви. Хвана се за рамката на прозореца и започна да се задъхва и пухти, докато сивите му коси се вееха на течението.

Жената се огледа и за секунда й се стори, че вятърът навява гласовете на невидими призраци: „Не видя ли?“ „Какво да видя?“ „Пътният знак. Ограничението на скоростта.“ „Какво му имаше?“ „На него беше окачена мъртва котка.“ Докато чакаше търпеливо на щайгите, Мери си каза, че хората, които бяха изрекли тези думи, наистина са призраци, защото и двамата бяха покойници. „Аз не по-малко от него. Не ще и съмнение, онази Мери Джаксън, която тръгна на пътешествие със съпруга си, отдавна я няма. Човекът, който сега стои пред тоалетната на старото кино, е някой напълно различен.“

Две ръце се протегнаха към нея от вътрешността на сградата и тя им подаде пушката и фенера. Извърна се с гръб към прозореца, надигна се да седне на перваза и без особено затруднение се озова в тоалетната.

Ралф я пое и й помогна да стъпи на земята. Дейвид осветяваше с фенера си помещението, закрил с една ръка крушката, да не се вижда надалеч. От миризмата Мери сбърчи нос: вонеше на влага, мухъл и алкохол. В единия ъгъл стоеше кашон, пълен догоре с празни бутилки, в една от кабинките бяха поставени две големи пластмасови каси, пълни с кутии бира. Под тях се намираше дупката, над която би трябвало да е стояла изчезналата тоалетна чиния. „Като съдя по обстановката, Джеймс Дийн сигурно е бил още жив.“ Даваше си сметка, че на самата нея й се ходи до клозета и че въпреки вонята и всичко останало, я е обхванал вълчи глад. Защо не, в крайна сметка? Близо осем часа не беше слагала нищо в устата си. Чувстваше се гузна, задето я мъчеше глад, при положение, че Питър нямаше никога повече да вкуси храна, но си каза, че подобни настроения рано или късно ще отминат. В това се състоеше и най-отвратителната част от цялото преживяване, стигаше неизменно до едно и също заключение.

— Бре, да му се не знае — отсъди Маринвил, след като извади своя фенер изпод ризата си и насочи светлината към склада с бирата. — Вас с твоите приятели си ви бива, Томас.

— Чистим цялата сграда веднъж в месеца — заоправдава се Билингзли. — Не сме като хлапаците, които беснееха на горния етаж, докато старото аварийно стълбище се срути миналата зима. Не пикаем по ъглите и не вземаме наркотици.

Маринвил огледа кашона с празните бутилки.

— Като гледам количеството, една инжекцийка и всеки на ваше място би експлодирал.

— А къде пикаете, ако бихте бил така любезен да ми отговорите? — попита Мери. — Иска ми се да се поосвободя от малко товар.

— От другата страна на залата е мъжката тоалетна, там има походен кенеф, от онези, дето се използват повече за повръщане. Него също го чистим.

Билингзли изгледа Маринвил едновременно предизвикателно и срамежливо. Мери очакваше всеки, момент писателят пак да му се нахвърли с нападки. Навярно и Билингзли го предусещаше. И защо? Защото типове като Маринвил обичаха да се съобразяват с тях, а от всички присъстващи ветеринарят беше човекът, склонен най-много да се съобразява с околните.

— Ще ме извините — обърна се Мери към всички едновременно. — Мога ли да използвам фенера ти, Джони?

И протегна ръка към него. Джони я изгледа за секунда сякаш изпитваше недоверие, но накрая й подаде предмета. Тя му благодари и се насочи към вратата.

— Върха! — извика в същия момент Дейвид и жената се закова на изхода. Беше огрял с фенера си част от стената един от онези участъци, където фаянсовите плочки не се бяха изхлузили или напукали. Някой беше изрисувал с маркер приказна риба в стил рококо, изпъстрена с най-различни цветове. Беше онова огромно, митологично чудовище с перки като на тюлен, което често рисуваха по старите морски карти. И все пак в рибата, която плуваше по тухлите над кутията за тоалетната хартия, нямаше нищо чудовищно или страховито. Със сините си очи, напомнящи очи на мажоретка, с жълтата си гръбна перка морският звяр излъчваше радост и екстравагантност, каквито насред мрака и смрадта на алкохол в клозета граничеха със същинско чудо. Стенописът се беше запазил почти непокътнат, само долната половина на опашката беше отнесена при падането на една от плочките.

— Господин Билингзли, вие ли…

— Да, синко, аз — изпревари го старецът. Не стана ясно дали се хвали с произведението си или се чувства неловко заради него. — Аз я нарисувах — погледна той Маринвил. — Сигурно съм бил пиян.

Мери продължаваше да стои на вратата в очакване отговора на Джони. Той обаче я изненада:

— Е, и на мен ми се е случвало да творя в пияно състояние. По-скоро със слова, отколкото с цветни моливчета, но предполагам, че принципът си е един и същ. Не е никак зле, Билингзли. Но защо тук? Защо си избрал точно това място?

— Защото ми харесва — отвърна му Том с достойнство. Особено откакто децата се изметоха. Не че са ни притеснявани кой знае колко… Най-обичаха да си играят на балкона. Сигурно ви звучи странно, но на мен много-много не ми пука. Откакто се пенсионирах и напуснах градския комитет, все тук идвам да се събирам с приятели. Винаги очаквам с нетърпение вечерите, в които се очаква да бъдем заедно. Наистина това е един изоставен кинотеатър, има мишки, седалките са покрити с плесен, но какво толкова? Наша си работа къде ще се събираме. С тази подробност, че навярно всички вече са мъртви. Дик Онсло, Том Кинкейд, Кеш Ланкастър, все стари приятели. — Накрая Билингзли дори заплака. Заради пресъхналото си гърло изграчи като същински гарван.

Мери неспокойно се размърда на мястото си.

— Господин Билингзли? — обади се Дейвид. Старецът обърна очи към него. — Мислите ли, че той е убил всички в града?

— Това е нелепо! — поклати глава писателят.

Ралф направи жест с ръка, все едно дърпаше ръчката за спирка по желание в автобуса.

— Тихо.

Билингзли все така гледаше Дейвид и търкаше с дългите си, изкривени пръсти кожата между двете си очи.

— Мисля, че не е изключено — каза той и отново се спогледа за секунда с Маринвил. — Мисля, че поне е опитал.

— За колко души става изобщо дума? — попита Ралф.

— Колко души живеят в Деспърейшън? Сто и деветдесет, може би двеста. С новите миньори, които започнаха да прииждат напоследък, да речем петдесет-шестдесет отгоре. Макар че е трудно да се каже колко от тях са били в града и колко в ямата.

— Коя яма? — заинтересува се Мери.

— Китайската яма. Онази, която отварят отново. За медта.

— Не можете да ме убедите, че един-единствен човек, пък макар и грамаден като лос, е способен да обиколи целия град и току-така да убие двеста души — натърти на цифрата Маринвил. — Защото, извинявайте много, но не го вярвам. Искам да кажа, винаги съм бил убеден в неограничените възможности на американеца, но това ми се струва просто прекалено.

— Е, може и да е пропуснал някого при първия тур — отвърна му Мери. — Нали ти самият каза, че докато те карал в участъка прегазил някакъв човек на улицата? Ей така, прегазил го съвсем умишлено…

Маринвил се обърна към нея и я удостои с намръщване на веждите.

— Мислех, че отиваше до клозета.

— Имам здрави бъбреци. Така беше направил, нали? Блъснал някого на улицата. Ти самият така каза.

— Добре, добре, някой си Ранкорт, така го нарече. Били Ранкорт.

— О, Боже — затвори очи Билингзли.

— Познавахте ли го? — попита Ралф.

— Господине, в градче като нашето всеки всекиго познава. Били работеше в бакалницата, в свободното си време подстригваше.

— Така да бъде. Ентрейджиън го прегази на улицата — прегази го като мръсно псе. — Маринвил изведнъж се беше ядосал, сякаш те бяха виновни. — Приемам идеята, че Ентрейджиън е убил много хора, знам на какво е способен…

— Дали? — прекъсна го невъзмутимо Дейвид и прикова погледите на всички върху себе си. Но отново насочи вниманието си към шарената риба на стената.

— Един човек да убие неколкостотин… — разсъждаваше на глас Джони, но се спря, сякаш беше изгубил нишката на мисълта си. — Дори да го е сторил през нощта… Искам да кажа, вижте сега…

— Може и да не е бил съвсем сам — предположи Мери. — Лешоядите и койотите сигурно са помагали.

Маринвил направи последен опит да отблъсне подобна мисъл — дори в мрака на тоалетната Мери четеше напрежението в погледа му, — но най-накрая се призна за победен. Въздъхна тежко и се поглади по главата, все едно го болеше.

— Добре, може и да са помагали. В крайна сметка мен самия се опита да ме скалпира най-отвратителната птица на земята, и то след като той я накара. В това няма как да не съм сигурен. И все пак…

— Също както в Библията, когато Ангелът на Смъртта се спуска над Египет — каза Дейвид. — Израилтяните трябвало да изцапат с кръв горния праг на вратите си, за да покажат, че са от добрите момчета, това знаете ли го? Само че тук Ентрейджиън е ангелът на смъртта. Защо обаче прости на нас? Можеше да ни убие по същия начин, по който уби Пай или твоя съпруг. Мери. — Обърна се отново към стареца. Защо не е убил вас, господин Билингзли? Ако е избил всички в града, защо не е посегнал и на вас?

Билингзли вдигна рамене.

— Не знам. Лежах вкъщи пиян. Той дойде с новата кола онази същата, която бях отишъл да избирам с него, — и ме откара. Насочи пистолета в гърба ми и ме отведе в пандиза. Попитах го какво съм направил, но той не ми отговори. Молех му се, плаках, нямах си и представа, че е полудял, не и тогава, как да разбера? Вярно, беше доста мълчалив, но това не е признак, че си откачил. Започнах да се уверявам в това едва по-късно, в началото бях дълбоко убеден, че съм сторил нещо и сега не си спомням. Че съм карал пиян и съм блъснал някого на улицата. Аз… случвало ми се е преди.

— Кога дойде да ви вземе? — попита Мери.

На Билингзли му трябваше известно време да помисли.

— Онзи ден. Точно преди залез слънце. Лежах си в леглото, цепеше ме главата, чудех се какво да взема против махмурлука. Аспирин и малко уиски, клин клин избива, нали знаете… Той дойде и ме изрита от леглото. Бях само по гащи, трябваше да се облека. Той ме изчака. Дори ми помогна. Но не ми позволи да глътна и грам алкохол, нищо че целият се тресях, и както ви казах, не благоволи да ми обясни защо ме арестува. — Билингзли се умълча и отново се почеса между очите. На Мери й се искаше той да се отърси от този навик, дразнеше я. — По-късно, след като ме затвори в килията, ми донесе топла вечеря. Седна за малко на бюрото и започна да говори едни щуротии. Едва тогава ми мина през ума, че се е побъркал, нищо не разбирах.

— „Имам дупки вместо очи“ например — подсказа му Мери.

Билингзли кимна.

— Да, нещо такова. „Главата ми е пълна с гарги“, това си спомням. Имаше един куп подобни, но ги забравих. Нещо като мислите от деня в дневника на някой луд.

— Като се изключи това, че сте от града, значи сте в същото положение като нас — заключи Дейвид. — И вие не знаете повече от нас защо ви е оставил да живеете.

— Точно така, предполагам.

— А какво се случи с вас, господин Маринвил?

Тогава Маринвил им разказа как ченгето паркирало зад мотора, докато той се облекчавал в пустинята и се наслаждавал на хоризонта, как се държал любезно в началото.

— Говорихме за книгите ми — похвали се Джони. — Мислех, че ми е почитател. Щях да му давам шибан автограф, извинете ме за цинизма.

— Няма значение. Докато разговаряхте, покрай вас минаха ли коли? Сигурно са минавали.

— Няколко, доколкото си спомням. И един-два огромни камиона. Не обърнах внимание.

— Но той не понечи да ги спре, така ли.

— Не.

— Само вас?

Маринвил изгледа въпросително момчето.

— Бил е избрал точно вас — настояваше Дейвид.

— Ами… може и така да е. Няма как да знам със сигурност. Всичко си изглеждаше съвсем естествено, преди да намери дрогата.

Мери вдигна две ръце да го спре.

— Чакай, чакай.

Маринвил я погледна.

— Тази дрога, ти…

— Не беше моя, да не ти минават подобни мисли през ума. Какво, ще тръгна да обикалям цялата страна с мотоциклет, напъхал четвърт килограм трева в торбата? Може и да съм изкукуригал, но чак пък толкоз…

Мери се изкикоти. От това само й се допика още повече, но нямаше как да се въздържи. Всичко си идваше на мястото, нещата се връщаха на самото начало.

— На пакета имаше ли залепена рисунка на усмихнато човече? — попита Мери и се изкиска повторно. Не че беше нужно да й отговаря, но ей така, държеше да попита. — Гн Усмивчо Усмивкин?

— Откъде знаеш? — гледаше я изумен Маринвил. Мери вече не се хилеше, а буквално се заливаше от смях. Ако не изтичаше навреме до тоалетната, щеше да се подмокри.

— 3-защото беше в нашия б-багажник — обясни тя на пресекулки, докато се превиваше пред тях. — Б-бил е на з-зълва ми. Тя е абсолютно к-ку-ку. Ентрейджиън може да е луд, но поне превключва… ще ме извините, ще стане някоя беля.

Завтече се през фоайето. Това, което забеляза, щом отвори вратата на мъжката тоалетна, се оказа по-забавно от всичко досега. Подобно на бутафорен трон от някоя оперета в самия център на помещението беше монтирана портативна клозетна чиния с брезентова торба под стоманената седалка. На стената беше изписана с маркер друга фреска, очевидно излязла изпод същата ръка, която бе сътворила рибата оттатък. Този път беше препускащ в галоп кон. От ноздрите му излизаше оранжев пушек, в очите му блестяха розови искрици. Беше се насочил към безкрайната прерия, намираща се на изток от прозореца и на запад от умивалника. Тук стената беше по-здрава, нито една плочка не беше паднала, повечето обаче се бяха напукали, та жребецът изглеждаше като същинска археологическа находка.

Навън вятърът продължаваше да вие. Мери разкопча джинсите си и вече сядаше на ледената чиния, когато се сети за Питър и как той имаше навика да запушва устата си ръка, щом не можеше да се отърси от смеха си: как с палеца натискаше единия край на устните си, с показалеца другия, все едно се страхуваше смехът да не го повреди. Изведнъж, без дори да усети, Мери избухна в ридания. Колко тъпо беше всичко това: да останеш вдовица на трийсет и пет, да бъдеш беглец в някакъв град от мъртъвци, да седиш в мъжката тоалетна на изоставено кино над някаква си брезентова торба с лайна, да пикаеш и плачеш едновременно, да се взираш в размитото изображение на някакъв плаващ в пространството кон. Колко тъпо беше да те е страх, да се лишаваш от правото си да тъгуваш само защото съзнанието ти си е поставило за своя най-важна цел твоето физическо оцеляване… Сякаш Питър никога нищо не беше означавал, сякаш той беше само някаква подробност, която можеше скоро да забрави.

Колко тъпо беше и да се чувства толкова изгладняла…, но това, последното, си беше факт.

— Защо изобщо се случва всичко това? Защо се случва тъкмо на мен? — запита се тихичко тя и скри лице в ръцете си.

3.

Ако Стив или Синтия имаха пистолет, навярно щяха да я застрелят.

Минаваха покрай „Жълтиците на Бъд“ (неоновата реклама на прозореца гласеше: „РАДВАЙТЕ СЕ НА НАШЕТО ГЪЗТОПРИЕМСТВО“), когато вратата на съседното помещение — пералнята — се отвори и някаква жена изхвърча на улицата. Стив, който не видя друго, освен нечий черен силует, вече замахваше с гаечния ключ, когато Синтия се вкопчи в ръката му.

— Не! Недей!

Жената (беше с буйна черна коса и изключително бледа кожа, това беше единственото, което Синтия можеше да различи в началото) сграбчи Стив за раменете и почти долепи лице до неговото. Момичето си помисли, че непознатата дори не е забелязала оръжието, насочено към главата й. „Ей сега ще го попита дали е намерил Джизъс — представи си Синтия. — Грабнат ли те така, няма да те питат за Исус, ще те питат задължително за Джизъс.“

Но, разбира се, жената не каза нищо подобно.

— Трябва да се махаме — подкани ги тя с нисък, дрезгав глас. — Веднага.

После хвърли поглед през рамо, очите й се спряха за десета от секундата на момичето, но то явно не я вълнуваше, та отново се загледа в Стив. Синтия вече беше ставала свидетел на подобни сцени, затова не се засягаше. Стане ли напечено, някои жени виждат само мъжете около себе си. Понякога това е следствие от възпитанието в семейството; по-често се оказваше израз на чувства, дълбоко вкоренени в съзнанието им.

Синтия успя да я поразгледа въпреки тъмнината и облаците прах. Непознатата беше по-възрастна от нея (беше поне на трийсет), даваше вид на интелигентна, можеше да мине за секси. Дългите й крака се подаваха изпод късата й рокля, стегнала тялото й като в гипс. И все пак не беше никак скована, ако се съди по грациозното движение, с което се долепи до него в момента, в който той искаше да отстъпи назад.

— Имате ли кола? — попита го.

— Не върши работа — отговори Стив. — Пътят е блокиран.

— Блокиран? Как точно е блокиран?

— С няколко фургона.

— Къде са тия фургони?

— Близо до минното дружество — обясни Синтия, — но не това е най-големият проблем. Пълно е с трупове…

— Разкажете нещо повече — засмя се истерично жената. — Коли напълно е откачил. Видях го с очите си да убива поне петима-шестима. Караше с колата подир тях и ги гърмеше насред улицата. Все едно са добитък, а Мейн Стрийт е кланицата. — Така и не пускаше Стив от прегръдката си. Докато говореше, го блъскаше в раменете, все едно му се караше, но очите й постоянно шареха във всички посоки. — Трябва да се махнем от улицата. Ако ни хване… Елате вътре. Там сме в безопасност. Не съм излизала от вчера предиобед. Мислех, че ще надуши парфюма ми и ще ме проследи… ще заобиколи тезгяха и ще ме спипа, но не го направи. Може би носът му е запушен!

Отново прихна да се смее, най-накрая сама си зашлеви плесница, за да спре. Жестът й сам по себе си можеше да породи смях, подобно на мимиките на героите от филмчетата на Уорнър.

Синтия поклати глава.

— Не в пералнята. В киното. Там ни чакат други хора.

— Видях сянката му — обясняваше жената. Продължаваше да се държи за Стив, гледаше го влюбено в очите, навярно си представяше, че той е Хъмфри Богарт, тя — Ингрид Бергман, а стъклото на обектива е леко замъглено. — Видях сянката му, беше се надвесил над самия тезгях, бях сигурна… но той не ме забеляза. Мисля, че в пералнята ще сме в безопасност, докато измислим какво да сторим…

Синтия протегна ръка, хвана я за брадичката и я придърпа към себе си.

— Какво правиш? — ядоса се жената. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Надявам се да привлека за малко вниманието ти.

Синтия я пусна и можеше да се закълне, че главата й, подобно на пружина, се извърна отново към лицето на Стив; все едно не беше разумно човешко същество, а растение, готово във всеки момент да обърне цветовете си към слънцето.

— Бях под тезгяха — продължи със своите скоропоговорки жената — … и… и… трябва… слушайте, трябва…

Синтия отново вдигна ръка, отново сграбчи непознатата за брадичката и гневно я обърна към себе си:

— Кукло, слушай ме какво ти казвам. Киното. Отиваме в киното, там има и други хора.

Жената най-после се взря в нея, свъси вежди, сякаш се опиташе да осмисли чутото, накрая погледът й се плъзна покрай рамото на момичето и се спря на табелата с името на „Американският запад“.

— Старото кино ли?

— Да.

— Сигурна ли си? Миналата вечер щом се стъмни, се опитах да вляза. Заключено е.

— Казаха ни да минем отзад — успокои я Стив. — Имам приятел, той ми обясни къде да отидем.

— Как е успял? — гледаше го с недоверие чернокосата, но щом той тръгна към киното, и тя го последва. Синтия вървеше от другата й страна. — Как е могъл да се свърже с теб?

— По мобифона — обясни Стив.

— Тук мобифоните по правило не работят — възрази чернокосата. — Заради медните залежи.

Минаха под ръждясалата табела на киното (някакъв откъснат храст се беше закачил в отвора между остъклената будка за билети и лявата врата на залата, стържейки подобно на маракаси) и се спряха от външната страна на сградата.

— Ето го прохода — посочи Синтия. Тръгна решително навътре, но жената си остана на мястото и само се чудеше от кого да поиска отговор на въпросите си — от Синтия или от Стив.

— Какъв приятел, какви други хора? — искаше да знае тя. — Как са дошли тук? Защо този мръсник Коли не им е видял сметката?

— Да отложим разговорите за по-нататък — дръпна я за ръката Стив.

Тя се опита да се съпротивлява и когато заговори отново, в гласа й вече се усещаха нотките на подозрение:

— Вие ме водите при него, нали?

— Госпожо, ние дори не знаем за кого говорите — сопна й се Синтия. — За Бога, просто елате с нас!

— Чувам шум от двигател — каза Стив и наклони глава, за да улови посоката. — Мисля, че идва от юг. Със сигурност приближава насам.

Очите на жената се отвориха широко.

— Той е — промълви тя. — Той.

Погледна през рамо, все едно й ставаше мъчно за безопасното кътче при пералните машини, но най-накрая се реши и влезе в прохода между киното и магазина. Докато стигнат дървената ограда в края, Синтия и Стив трябваше да тичат, за да не изостанат.

4.

— Сигурни ли сте… — понечи да каже жената, но изведнъж от отсрещния ъгъл на сградата проблесна фенерче. Бяха се наредили един зад друг. Стив беше по средата, пред него вървеше непознатата. Той се хвана с дясната си ръка за нейната (ледено студена), с лявата — за тази на Синтия (една идея по-топла). Чернокосата го поведе бавно по тясната пътека, фенерът проблесна повторно, този път, за да им покаже щайгите пред прозореца.

— Качете се тук и влезте при нас — подсказа им нечий глас.

На Стив му идеше да се пръсне от радост, че го чува.

— Шефе?

— Аз съм — навярно се усмихна в тъмното Маринвил. — Много обичам гащеризони, мъжествена дреха. Хайде, качвай се, Стив.

— Ние сме трима.

— Толкоз по-добре.

Чернокосата трябваше да надигне роклята си, за да се качи на щайгите и Стив улови любопитството, с което шефът му изгледа краката й. Някои хора нямаше да се променят дори и пред прага на апокалипсиса.

Стив помогна на Синтия да се качи на перваза, най-накрая сам я последва. Извъртя са на една страна, наведе се навън и с ръка избута горната щайга. Не знаеше дали това е достатъчно, за да заблудят човека, от когото чернокосата толкова се страхуваше, но пак беше по-добре от нищо.

Скочи вътре в помещението — пиянска бърлога, доколкото можеше да усети с обонянието си — грабна шефа си и го притисна до себе си. Маринвил се засмя, едновременно от изненада и радост.

— Само не ме целувай по устата!

Стив сложи ръце на раменете му и се усмихна.

— Мислех, че си мъртъв. Намерихме мотоциклета ти зарит в пустинята.

— Намерили сте го! — Маринвил беше възхитен. — Копеле недно!

— Какво се е случило с лицето ти?

Писателят намести фенера под брадичката си, та подутото му, пребледняло лице да заприлича досущ на маска от филм на ужасите. Носът му приличаше на краставица. Усмивката му, нищо че беше сърдечна, само допълваше кошмарната картинка.

— Ако изляза в този вид пред американския „ПЕН“ клуб, мислиш ли, че копелетата най-сетне ще се заслушат какво им говоря?

— Божичко — възкликна Синтия, — добре са те наредили, няма що.

— Ентрейджиън — обясни Маринвил. — Да сте го срещнали случайно?

— Не — каза Стив. — И като съдя по това, което чух и видях, ни най-малко не държа.

Вратата се отвори със скърцане и в рамката застана някакво момче — с къса коса, бледо лице, облечено с екипа на „Кливлънд Индианс“, целият оплискан с кръв. В едната си ръка държеше фенер и сега го насочи последователно към лицата на новодошлите. Нещата започнаха да се нареждат в главата на Стив, подобно на парченца от мозайка. Каза си, че момчето трябва да е връзката и обяснението за всичко.

— Ти ли си Стив? — попита хлапакът.

Стив кимна.

— Аз съм. Това е Синтия Смит, а ти трябва да си моят приятел от телефона.

Момчето вяло се усмихна.

— Точно навреме се обади. Навярно сам никога не ще разбереш колко навреме се обади. Радвам се да се запознаем. Дейвид Карвър, предполагам?

Стив направи крачка напред и стисна свободната ръка на момчето, разведрен от изненадата, изписала се по лицето му. Един Господ знае как го беше изненадало него с това неочаквано иззвъняване.

— Откъде знаеш фамилията ми?

Щом Стив пусна ръката на Дейвид, Синтия на свой ред я пое в своята. Стисна я само веднъж, по мъжки.

— Намерихме караваната ви. Стив разгледа снимките от жабката.

— Я си признай — попита с най-сериозен тон Стив. — Наистина ли мислиш, че „Кливлънд“ са способни да спечелят Световната серия?

— Не ме е грижа особено, не и докато не ми се удаде възможност пак да им гледам мачовете — отговори Дейвид и невесело се усмихна.

Синтия се обърна към жената от пералнята — онази, която щяха да застрелят, ако имаха с какво.

— А това е…

— Одри Уайлър — представи се чернокосата. — Консултант-геолог към минно дружество „Диабло“. Поне бях такава. — Обходи женската тоалетна със замаяния си поглед. Първо се спря на кашона с бутилките, после на двете каси с бира, най-накрая на прекрасната риба, която продължаваше да плува по мръсния фаянс. — Точно сега нямам представа какво съм. Чувствам се като парче шунка, оставено три дни на слънце.

Докато говореше, Одри лека-полека се извръщаше към Маринвил. По всичко личеше, че той беше новият ангел-спасител, заместил Стив.

— Трябва да се махнем от града. Твоят приятел казва, че пътят бил затворен, но аз знам друг. Започва от мястото за товарене в началото на склона и излиза право на шосе номер 50. На паркинга има камиони, поне половин дузина…

— Сигурен съм, че твоите познания ще са ни от полза, но мисля, че не му е сега времето да бягаме — каза Маринвил. Беше напипал онзи професионален тон, с който успокояваше страстите в гърдите (обикновено на дами далеч след критическата възраст) на своите помощнички, които му пишеха литературните беседи — наричаше ги своите „културни бомбардировачи“. — Трябва първо да обсъдим нещата. Елате всички в залата. Там е една приказка, направо ще се шашнете.

— Ти какво, на глупак ли се правиш? — сопна се Одри. — Хич не ни трябва да си губим времето в празни приказки, трябва да изчезваме оттук. — Отново огледа присъстващите. — Изглежда, не схващате какво се е случило тук. Тоя човек, Коли Ентрейджиън…

Маринвил отново насочи лъча на фенера нагоре и освети за секунда цялото си лице, оставяйки я добре да го огледа.

— Вече имах честта да го срещна, добре се вижда, и ми е много ясно какво се случва. Ела с нас в залата, госпожо Уайлър, и ще поговорим. Виждам, че си нетърпелива, но всичко е за наше добро. Шивачите казват: „Три пъти мери, веднъж режи!“ — много мъдра поговорка, не мислиш ли?

Тя го изгледа с все същото несъгласие, но щом той се насочи към вратата, го последва. Също както Стив и Синтия. Навън вятърът свистеше около киното, опитвайки се навярно да го събори из основи.

5.

Черен силует на автомобил, автомобил с буркани на покрива, се движеше бавно в северна посока, през падналия като завеса мрак. Идваше откъм изкуствената планина, наречена „Китайският рудник“, от южната страна на Деспърейшън. Колата се движеше с угасени фарове: съществото зад волана виждаше достатъчно добре и в тъмното, нищо, че въздухът беше изпълнен с непрогледни облаци от пясък.

Колата задмина винарната в южния край на града. Падналата табела, на която пишеше: „МЕКСИКАНСКА КУХНЯ“, беше почти скрита под натрупалия се пясък: виждаха се само средните букви „СКА КУХ“. Автомобилът бавно се плъзна покрай сградата на общината, зави в паркинга и спря на мястото, от което беше тръгнал няколко часа по-рано. Зад кормилото едрата, изгърбена фигура, опасана с кожен колан през рамо, и окичена с шерифска звезда на катарамата, пееше с монотонен, безизразен глас: „Ще отидем, мила, да танцуваме, ще видиш ти… Как магията е музика, а музиката — аз…“

Съществото, седнало зад волана на автомобила, изключи двигателя и застана неподвижно на седалката си. Стоеше със сведена глава и барабанеше с пръсти по волана. От праха се появи летящата сянка на лешояд, който направи последна маневра във въздуха, преди да се приземи на капака на полицейската кола. Появи се втори, след него и трети. Последният изблъска другите и изцърка огромна курешка на ламарината.

Птиците се строиха в редица и се обърнаха към колата.

— Чифутите трябва да умрат — поздрави ги шофьорът. — Католиците също. И мормоните. Так.

Вратата се отвори. Появи се единият крак, сетне и другият. Съществото, препасало кожения полицейски колан, се изправи в цял ръст и тръшна вратата след себе си. С едната си ръка държеше новата шапка. В другата носеше карабината, която оная жена, Мери, беше взела от бюрото пред килиите. Силуетът заобиколи сградата, за да влезе от централния вход. Встрани от стълбите чакаха двойка койоти. Те изскимтяха неспокойно, подгънаха крака и посрещнаха със зловещо хилене човека, който ги задмина, без дори да даде знак, че ги е забелязал.

Силуетът застана пред вратата, ръката му застина във въздуха. Вратата беше отворена. Вятърът почти я беше затръшнал… но тя все пак беше открехната.

— Какво, по дяволите? — промърмори създанието и отвори вратата. Със забързана крачка заизкачва стъпалата. Най-напред си сложи шапката (трябваше със сила да я нахлупи на главата си, която се бе уголемила), после пое карабината с две ръце.

На горната площадка лежеше мъртъв койот. Вратата към помещението с арестантските килии зееше отворена. Съществото с карабината пристъпи вътре. Беше повече от сигурно какво ще завари, но дори и така не сдържа гневния рев, който се откъсна от гърдите му. Навън, застанали пред входа на сградата, двата койота болезнено изскимтяха и се изпикаха на тротоара. Лешоядите, кацнали върху полицейската кола, също чуха гласа на съществото от горния етаж и неспокойно размахаха криле. После извъртяха глави един към друг, все едно се готвеха да си изкълват очите.

Килиите, в които доскоро стояха арестантите, сега бяха съвършено празни.

— Това момче — процеди през зъби създанието, застанало в рамката на вратата. Снежнобелите му ръце се открояваха на фона на черната пушка. — Това отвратително наркоманче.

Остана за миг на едно място, след което бавно пристъпи в празното помещение. Очите му шаваха нагоре-надолу по безизразното лице. Шапката — с широка, плоска периферия — се надигаше сякаш от само себе си под напора на щръкналите коси. Създанието имаше много повече коса от предишния притежател на шапката. Жената, която Коли Ентрейджиън беше повел от ареста надолу по стълбището, беше висока метър и шейсет и осем, тежеше шейсет и три килограма. Тази тук приличаше на нейната дебела сестра: метър и осемдесет и три висока, с широки като на мъж рамене, навярно тежка повече от сто кила. Беше си облякла работен комбинезон, взет по пътя от склада, преди да напусне мястото, което в минното дружество наричаха „гърмяща змия номер две“, а хората от града още преди повече от сто години бяха кръстили „китайската мина“. Гащеризонът се беше оказал леко тесен в гърдите и на ханша, но пак беше далеч по-удобен от старите дрехи, които същото това тяло беше носило допреди малко — и те, и всичко останало, което беше вълнувало Елън Карвър, можеха да служат единствено за боклука. Колкото до Ентрейджиън, от него съществото беше взело колана, значката и шапката. На бедрото висеше пистолетът му.

Разбира се, че ще носи пистолет. В крайна сметка Елън Карвър беше единственият защитник на закона западно от Пекос. Редът беше нейно задължение и Господ да е на помощ на всички, които се опитваха да й попречат в работата. Бившият й син например.

Създанието бръкна в горния джоб на комбинезона и извади малка статуетка. Паяк, издялан от сив камък. Паякът се олюля като пиян човек в дланта на Елън (един от краката му се беше отчупил), но това не можеше да прикрие грозотата и злобата, изписани в изражението му: в дупките на очите, в тъмночервеникавото желязо, претопено още преди хилядолетия, което ги изпълваше и стърчеше над главата, в устата, напомняща на ухилената паст на миниатюрен койот. На гърба на паяка се беше закачила някаква неясна фигурка, напомняща на цигулка.

— Так — изрече съществото, застанало до бюрото. Лицето изглеждаше размекнато и безформено, някаква жестока пародия на това, което само десет часа по-рано принадлежеше на жената, чела на дъщеря си книжката за Любопитния Джордж и пила чаша горещо какао. Само очите кипяха от живот: те можеха да вникнат във всичко наоколо, да просмучат въздуха със своята отрова, също като съществото, застанало в дланта й. Съществото прехвърли статуетката от едната ръка в другата и я вдигна на светлината на полилея над бюрото.

— Так ах лах! Тик ах лах! Ми хим, ен шоу! Ен шоу!

От тъмното стълбище, от пукнатините в паркета, от мрачните ъгълчета на килиите към него се завтече цяла армия от паяци.

— Так! — заповяда напевно съществото. — Ми хим, ен шоу.

Сякаш вълна мина през редиците на заслушалите се паяци. Бяха може би петдесет на брой, не по-големи от гроздови зърна. В следващия миг кръгът се разтвори и паяците, строени в две редици, се насочиха към вратата. Съществото, което се бе наричало Елън Карвър, преди Коли Ентрейджиън да я беше отвел в Китайската яма, остана да ги наблюдава. След което прибра статуетката обратно в джоба си.

— Чифутите трябва да умрат — обърна се съществото към празните килии. — Католиците трябва да умрат. Мормоните трябва да умрат, феновете на Грейтфул Дед трябва да умрат. — Тук за миг се спря. — Малките християнчета също трябва да умрат.

Съществото вдигна двете ръце на Елън Карвър и забарабани с пръстите на Елън Карвър по яката на Елън Карвър.