Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Град Отчаяние/Отмъстителите
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desperation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 86 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008 г.)
Корекция
NomaD (2008 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2013)

Издание:

Плеяда, 1999

ISBN 954-409-171–8

Преводач: Борис Тодоров, 1999

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО, 1999

Редактор Мирослава Стамболджиева

Коректор Любомира Якимова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Град Отчаяние от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Град Отчаяние
Desperation
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Град Отчаяние е книга на Стивън Кинг, написана през 1996 година.

Действието се развива в Desperation – пустинен град, чието име неслучайно е преведено като Отчаяние. Романът се развива успоредно с „Отмъстителите“, но също го представя като през тъмно огледало. След взривяването на мина близо до града, е излязъл зъл дух, превръщащ хората в чудовища.

Филмът

По романа е написан сценарий за филм от самия Кинг. Филмът излиза през 2006 година.

Външни препртаки

Глава втора

1.

Ралф Карвър беше потънал дълбоко-дълбоко в неясните си сънища и упорито отказваше да се събуди. Нещо му подсказваше, че ако отвори очи, отново ще почувства физическа болка — достатъчно неприятна, щом като главоболието му го преследваше дори в съня, — но като че ли имаше и друго. Нещо повече. Нещо, което имаше връзка със

(Кирстен)

случилото се тази сутрин. Нещо, което имаше връзка с

(Кирстен)

тяхната семейна почивка. Най-вероятно се беше натряскал, беше последвал грандиозен скандал и Ели го беше заплюла в лицето. Но дори и всичко това да се беше случило, пак му се струваше недостатъчно за ужаса, който го преследваше…

Писъци. Чуваха се нечии писъци, ала твърде далечни.

Ралф се опита да се потопи още по-дълбоко в царството на сънищата, но две ръце го сграбчиха за рамото и трескаво започнаха да го бутат напред-назад. При всяко движение смразяваща болка пронизваше бедната му глава.

— Ралф! Ралф, събуди се! Трябва да се събудиш!

Беше Ели. Да не би да закъсняваше за работа? Как може да закъснява за работа, щом са на почивка?

Изведнъж се разнесоха изстрели от пистолет — толкова силно прозвучаха, че подобно на слънчев лъч проникнаха чак до дъното на мрачната бездна, в която той се беше скрил. Три един след друг, след малко и четвърти.

Очите му се отвориха като от само себе си и той се надигна изведнъж, все едно беше пружина. За секунда продължи да се чуди къде се намира и какво става около него; единственото, в което беше сигурен, бе смазващата болка в главата, заприличала навярно на някой от онези големи балони, които младежите в града разнасяха по време на Деня на благодарността. По едната страна на лицето си усещаше някаква лепкава гадост — може би конфитюр или сироп. Елън не го изпускаше от поглед — всъщност, наблюдаваше го сам с едното си око, защото другото се де изгубило под набъбнатия синкаво-черен оток.

Писъците продължаваха. Неясно къде. Беше някаква жена, под тях. Може би…

Опита се да се изправи, но коленете му не го държаха. Падна по очи пред леглото, на което беше седнал (само дето не реше легло, а някаква си койка) и едва успя да подложи ръце пред главата си. Болката повторно прониза главата му, за миг си представи, че черепът му е черупка на яйце, което някой току-що е разбил. През сплъстените кичури коса зърна ръцете си. И двете бяха оплискани в кръв — повече лявата, отколкото дясната. Докато ги гледаше, през съзнанието му пробягнаха спомени…

(Кирстен, о, Боже, Ели, хвани я!)

… подобно на инжекция отровна течност, която се стрелна по всички артерии на тялото му. Той самият изкрещя: заради кръвта по ръцете си, заради това, което се бе опитвал да забрави, от което се бе помъчил да се отърве като от ненужен камък, захвърлен в езерото. Кирстен бе паднала по стълбите…

Не, бяха я блъснати.

Онова побъркано копеле, което ги беше домъкнало тук, блъсна седемгодишната му дъщеря по стълбите. Ели се беше опитала да я улови, но откаченият я удари с юмрук в окото и я просна на земята. Само че Ели падна върху стъпалата, докато Кирстен бе полетяла от тях. Очите й бяха широко отворени, погледът й издаваше просто дълбока изненада. Ралф не мислеше, че тя изобщо разбра какво й се случва. Остана му само малката надежда, че дъщеря му така и не е проумяла своето положение. Беше ударила главата си в земята, тялото й се беше преметнало назад, все едно изпълнява циганско колело, краката й се бяха издигнали във въздуха, сетне се бяха приземили от обратната страна и всички чуха онзи шум, онзи ужасен звук като от чупещ се клон. После той усети промяната още преди тялото да извърши докрай своето движение, още преди да се приземи окончателно в долния край на стълбата — това вече не беше неговото малко момиченце, а само безжизнена кукла с глава, натъпкана със слама.

„Не мисли за това, не мисли за това, да не си посмял да мислиш за това!“

Но трябваше точно за това да мисли. Как се беше приземила… как се беше проснала на земята с глава, извърната на една страна…

Едва сега забеляза, че прясна кръв капе по лявата му ръка. Изглежда, нещо се беше случило с тази половина от главата му. Какво точно? Дали ченгето го беше ударило и него, може би с дръжката на огромния револвер, който носеше? Най-вероятно, но случката му се губеше. Спомняше си гротескното кълбо, което беше изпълнила дъщеря му, спомняше си как се беше свлякла по последните няколко стъпала, как бе застинала на едно място с глава, изметната встрани, и това беше всичко. Господи, не беше ли напълно достатъчно?

— Ралф? — Ели отново го хвана с две ръце, докато дишаше тежко в гърба му. — Ралф, стани! Моля те, стани!

— Татко! Татко, хайде! — Това беше гласът на Дейвид, застанал малко по-далеч. — Добре ли е, мамо? Пак му тече кръв, нали?

— Не… не, той…

— Как да не му тече, като оттук я виждам. Татко, добре ли си?

— Да — отговори той. Опря се на едно коляно, хвана се за койката и с известно клатушкане се надигна. Лявото му око беше затворено от дебел пласт съсирена кръв. Клепачите му все едно бяха замазани с гипс. С външната страна на ръката си Ралф избърса, каквото можа — колкото нова болка да го накара да изтръпне. Плътта над окото приличаше на същинска кайма, готова за продан в месарницата. Опита се да се обърне на другата страна, по посока гласа на сина си и отново се залюля. Все едно се намираха на кораб. Не можеше да запази равновесие и дори когато застана неподвижно, главата му сякаш продължаваше да се върти нанякъде, напред-назад, наляво-надясно, не беше ясно накъде. Ели го подхвана, подпря го от една страна и му помогна да направи крачка напред.

— Мъртва е, нали? — попита Ралф. От съсирената кръв в устата почти беше изгубил и гласа си. Не искаше да вярва на пресипналия си глас, но предполагаше, че с времето ще свикне. Това беше най-лошото. С времето щеше да свикне. — Кирстен е мъртва.

— Мисля, че да — на свой ред изхълца Ели. — Хвани се за решетките, Ралф, можеш ли? Иначе ще събориш и мен.

Намираха се в арестантска килия. Пред тях, на повече от една ръка разстояние се намираше желязната врата. Решетките бяха боядисани в бяло, тук-таме боята се беше сгърчила и напукала. Ралф буквално се гмурна крачка напред и с две ръце се хвана за железата. От другата страна, насред тясно помещение, стоеше някакво бюро — оскъден декор, който постановчикът на модерна минималистична пиеса, е позволил да бъде изваден на сцената. На бюрото бяха оставени книжа, карабина двуцевка и няколко големи патрона, боядисани в зелено. До бюрото стърчеше и старомоден дървен стол на колелца с избеляла синя възглавница на седалището. На тавана зад метална мрежа беше окачена електрическа крушка. Умрелите мухи, полепнали по стъклото, й хвърляха огромни, нереалистични сенки.

От трите си страни помещението беше заобиколено със затворнически килии. Онази в средата, ползвана навярно вместо отрезвително, беше просторна и за момента — празна. Ралф и Ели Карвър бяха затворени в една от по-малките. Вдясно от тях се намираше друга, също толкова голяма и също незаета. Срещу килията им се намираха другите две малки килии. В едната бяха Дейвид — техният единадесетгодишен син — и някакъв белокос мъж. Ралф не можеше да види добре непознатия, защото онзи беше седнал на кушетката и беше скрил глава между ръцете си. Когато жената отдолу изпищя отново, Дейвид обърна поглед по посока на отворената врата и стълбите,

(Кирстен, Кирстен пада, вратът й изпуква като счупен клон)

водещи до нивото на улицата. Белокосият обаче дори не помръдна.

Ели застана до него и го прегърна през кръста. Ралф се реши да пусне с едната си ръка решетките, така че да може да хване нейната.

По стълбите се чуваха приглушени шумове, като от блъскане и тътрене. Някой трябваше да се присъедини към тях, но явно си беше казал, че няма лесно да се даде.

— Трябва да му помогнем! — крещеше жената. — Трябва да помогнем на Питър! Тряб…

Щом като я захвърлиха насред помещението, гласът й най-после секна. С почти неземна грация на балерина непознатата се отлепи от земята, заприличалите й на цвички бели гуменки се изпънаха като в шпиц, ръцете й се разпериха, косата й се развя над раменете и накрая тя се блъсна с все сила в бюрото. Жената, облечена в най-обикновени дънки и избеляла синя риза, измести с бедрата си бюрото на няколко сантиметра и в същия миг Дейвид, кацнал като птица на решетките на килията си, закрещя. Подскачаше нагоре-надолу и надаваше такива диви и смразяващи кръвта писъци, на каквито Ралф никога не беше и предполагал, че е способен.

— Карабината, госпожо! — сочеше Дейвид. — Дръжте карабината, стреляйте, стреляйте, госпожо, убийте го!

Белокосият мъж най-после надигна глава. От слънчевия загар лицето му изглеждаше преждевременно състарено. Големите торбички под размитите пиянски очи му придаваха изражение на копой.

— Дръж я! — задъха се старецът. — За Бога, жено!

Жената в дънките и синята риза се обърна по посока гласа на момчето, сетне през рамо — към стълбите, по които се дочуваха тежките стъпки на похитителя й.

— Давайте! — подкани я на свой ред Ели, застанала все тъй до мъжа си. — Той уби дъщеря ни, ще ни убие и нас, убийте го!

Жената в дънките и синята риза посегна към карабината.

2.

До Невада всичко си беше наред.

Четиримата весели скитници бяха тръгнали от Охайо по посока на езерото Тахо. Там Ели Карвър и двете й деца щяха да плуват на воля, да си правят излети и да се възхищават на природните забележителности, докато Ралф Карвър си прекарва времето в игралните домове — щеше да залага по-малко, ей така, за удоволствие, и с пределна концентрация. Това щеше да е четвъртото им посещение в Невада, второто им — на езерото Тахо, и Ралф все така щеше да следва своите железни правила на залагане: щеше да си тръгне или когато загуби хиляда долара, или когато спечели десет хиляди. При последните три посещения не бе успял да достигне нито една от двете граници. Първия път беше върнал обратно в Колъмбъс петстотин от хиляда долара, които си беше отредил за губене, втория път сумата беше сведена до някакви си двеста, докато предишната година беше зарадвал семейството си с цели три хиляди долара, сгънати във вътрешния десен джоб на спортното яке. Вместо да се тъпчат в караваната по разни мизерни паркинги, си бяха отживели ту в „Хилтън“, ту в „Шератън“, а по-възрастните Карвър не бяха пропуснали нито веднъж да се възползват от закрилата на нощта. За хора гонещи четиридесетте, подобно изживяване можеше да се нарече феноменално поне според разбиранията на Ралф.

— Сигурно ти е писнало от казина — беше попитал той половинката си през февруари, когато започваха да обсъждат лятната си почивка. — Дали да не отскочим този път до Калифорния? Или до Мексико?

— Разбира се, там по-лесно ще хванем дизентерия — отвърна му Ели. — И какво ще правим? Между две бързи посещения до кръчмата ще се радваме на гледката на океана.

— Ами Тексас? Децата ще видят скалите на Аламо.

— Много е горещо, пък и от история доскучава. На Тахо е хладно, дори през юли. На децата им харесва, на мен също. И стига да не дойдеш да искаш от моите пари, когато твоите привършат, всичко ще е наред…

— Знаеш, че никога не бих го направил — отвърна й той, леко възмутен. Или по-скоро се чувстваше задължен да се възмути. Двамата седяха в кухнята. Къщата им се намираше в предградието Уентуърт, недалеч от Колъмбъс. До тях се пъчеше бронзовият фризер, върху който дъщеря им беше налепила с магнити рисувани цветенца, а те разлистваха туристическите проспекти, разхвърляни по барплота. Никой от тях не си даваше сметка, че голямото залагане вече е започнало и че от самото начало ще загубят дъщеря си. — Знаеш какво съм ти казвал…

— Че „щом започне манията, залагането свършва“ — повтори тя тогава. — Знам, помня и ти вярвам. На теб ти харесва Тахо, на мен ми харесва, на децата им харесва. По-добро от Тахо няма.

И така, той направи резервациите и днес — ако все още бяха днес — семейството се бе движило като по график по шосе номер 50 — така нареченото „най-самотно шосе в Америка“, — прекосявайки Невада в западна посока и бързайки да стигне подножието на Сиера. Кирстен си беше играла с любимата си кукла Мелиса Сърчицето, Ели подрямваше, а Дейвид бе седнал до баща си и облакътен на таблото, внимателно следеше пътя. Допреди малко бе чел от Библията, която Попа, неговият нов приятел, му беше подарил (Ралф горещо се молеше на Господ Мартин да не се окаже педераст — женен беше, което беше добър знак, но човек никога не можеше да бъде сигурен), но накрая му беше омръзнало и като отбеляза страницата, я прибра в жабката. На Ралф му се искаше да попита сина си какво мисли, за какво изобщо става дума в тази Библия, но беше все едно да разговаря с някой крайпътен стълб. Дейвид (приемаше да му викат Дейви, но мразеше „Дейв“) беше странно дете в това отношение, във всеки случай не приличаше на никого от родителите си. Не приличаше и на сестра си. Този внезапен интерес към религията — Елън го наричаше „пътешествието на Дейвид към Бога“ — беше само една от многото му странни прояви. Навярно щеше да отмине и междувременно Ралф можеше да се радва, задето Дейвид не му цитира текстове от Библията, заклеймяващи комара, мръсните думи или това да те мързи да се обръснеш неделя сутринта. В крайна сметка Ралф обичаше детето си, а любовта му позволяваше да затвори очи пред множеството му странни постъпки. Нещо му подсказваше, че една от задачите на любовта е именно тази.

Ралф тъкмо си беше отворил устата, за да попита Дейвид не иска ли да играе на гатанки — откакто сутринта бяха напуснали Елай, пътят беше все същата еднообразна пустиня, от която на него самия започваше да му писва. Изведнъж воланът сякаш омекна в ръцете му, а гумите, които дотогава гордо бяха проскърцвали по асфалта, жално зашляпаха по калниците.

— Татко? — обади се Дейвид. Гласът му издаваше, че е хванал наличието на нещо нередно, но за уплаха и дума не можеше да става. Това беше добре. — Всичко наред ли е?

— Дръж се здраво — предупреди го Ралф и започна да играе с педала на спирачките. — Може и да стане страшно.

Сега, както се беше овесил на затворническите решетки и наблюдаваше обезумялата жена — единствената им надежда да избягат от този кошмар — Ралф си мислеше: „Дори нямах представа какво означава «страшно».“

От виковете главата още повече го заболя, но и той на свой ред изкрещя, без дори да помисли колко много се доближава до реакцията на сина си отпреди малко.

— Убийте го, госпожо! Убийте го!

3.

Това, което Мери Джаксън си спомни, това, което я накара да посегне към карабината, въпреки че през живота си не беше докосвала оръжие — нито пушка, нито пистолет, — беше репликата, която ченгето беше вмъкнало в обясненията си по пътя за града: „Аз ще ви убия.“

Беше го казал напълно сериозно. О, Боже, напълно сериозно!

Тя се извъртя към входа на помещението с карабината в ръце. Едрият рус полицай бе изпълнил цялата рамка на вратата и наблюдаваше със светлосивите си, празни очи.

— Убийте го, госпожо! Убийте го! — изкрещя мъжки глас. Човекът се намираше в килията вдясно от Мери, беше застанал прав до жена с насинено око. Отокът бе толкова жесток, че тъмни ивици се спускаха по цялото й лице — сякаш мастило се беше разляло по кожата й. Мъжът изглеждаше още по-зле; цялата лява половина на лицето му се губеше под дебел пласт съсирена, почти засъхнала кръв.

Полицаят се хвърли насреща й, ботушите му изтрополиха по дървения под. Мери отстъпи крачка назад, към голямата празна килия в дъното на помещението. В движение вдигна с палец ударниците. Постави карабината на рамо. Нямаше намерение дори да го предупреждава. Той беше убил съпруга й, без да му мигне окото, и тя нямаше за какво да го предупреждава.

4.

На няколко пъти Ралф бе натиснал педала на спирачките, без да изпуска кормилото, заключено като в менгеме от двата му лакътя. Щом колата извиеше по-застрашително в едната посока, той отпускаше малко волана в обратната, но гледаше да кара напред. Усещаше как караваната се мъчи да изплъзне от контрола му. Беше чувал, че ако подобна машина спука гума при висока скорост, трябва да й остави простор да извива, колкото позволява пътят. За жалост, спуканата гума не беше само една…

Ралф погледна към огледалото да види какво прави Кирстен. Тя беше изоставила играта с Мелиса Сърчицето и я беше притиснала към гърдите си. Кирсти беше усетила, че нещо става, но не можеше да разбере какво.

— Кирстен, сядай долу! — извика баща й. — Сложи си колана!

Макар че вече всичко беше свършило. Той успя да изтегли караваната встрани от шосето, изгаси двигателя и с ръка избърса потта от челото си. В крайна сметка, по собствена преценка, се беше справил добре. Дори вазичката с пустинни цветя на масата отзад си беше останала на мястото. Ели и Кирсти ги бяха събрали тази сутрин зад мотела в Елай, докато Ралф и Дейвид нареждаха багажа и проверяваха не са ли забравили нещо.

— Страхотно кормуване, татко — похвали го Дейвид с тон на специалист.

Ели се беше изправила на седалката си и се оглеждаше с неразбиране.

— Почивка ли ни даваш? — попита тя. — Защо стоим така килнати?

— Спукахме…

Изведнъж млъкна и впери очи в страничното огледало. Изотзад се приближаваше с висока скорост полицейска кола. Бурканите й бяха включени. Спирачките й изпищяха по асфалта, автомобилът се закотви на стотина метра зад тях и от мястото на шофьора изскочи най-големият полицай, когото Ралф беше виждал през живота си. Забеляза пистолета в ръката на ченгето и усети как студени вълни обливат цялото му тяло.

Полицаят се взираше вляво и вдясно, беше вдигнал пистолета на височината на рамото си и с цевта гонеше невидими за Ралф мишени из пустинята. Онзи направи пълен кръг и когато се обърна повторно с лице към караваната, потърси с очи огледалото за обратно виждане, сякаш искаше да кръстоса поглед с този на Ралф. Полицаят вдигна ръце над главата си, сетне рязко ги свали; отново ги вдигна и отново ги свали. Жестът беше повече от красноречив: „Стойте си по местата. Никой да не излиза.“

— Ели, заключи задните врати — каза Ралф и веднага натисна ключа до себе си. Дейвид, който не го изпускаше от поглед, повтори същото, без дори да чака нареждане.

— Какво? — попита Ели, която все още не разбираше. Какво става?

— Не знам, но зад нас стои някакъв полицай и като го гледам, хич не е спокоен. „Застанал е точно на мястото, където спуках гума — мислеше Ралф и сам се поправи: — Където спукахме гуми.“

Полицаят се наведе и вдигна някакъв предмет от асфалта. Беше метална мрежа, по която проблясваха малки слънчеви зайчета, напомнящи за бална рокля на пайети. Без да оставя пистолета, полицаят нарами мрежата и я откара до колата си. Изглеждаше така, сякаш очаква нечие нападение. Опитваше се да гледа във всички посоки едновременно.

Ели заключи задната врата на караваната, сетне страничната и се надвеси над мъжа си.

— Мога ли да знам какво става?

— Казвам ти, нямам представа. Но положението не ми изглежда никак приятно. — И при тези си думи Ралф посочи огледалото от другата страна на прозореца си.

Ели се приведе, опря две ръце на коленете си и внимателно се вгледа в това, което Ралф й показваше. Тъкмо в този момент полицаят захвърляше бляскавата мрежа на задната седалка на колата си, сетне, хващайки пистолета едновременно с две ръце, се примъкна до шофьорската врата. По-късно Ралф щеше да си спомня колко добре бе изигран този късометражен ням филм.

Кирсти се появи иззад майка си и започна да побутва изпъчения й задник с главата на куклата си.

— Дупа, дупа, дупа — тананикаше си тя, — обичаме голямата дупа на мама.

— Престани, Кирсти!

В други случаи Кирсти не разбираше отведнъж и трябваше да й се повтори два или три пъти, за да престане. Нещо в гласа на майка й обаче я накара да спре веднага. Погледна към брат си, който, подобно на родителите си, напрегнато се взираше в огледалото откъм собствената си страна. Приближи се до него и понечи да се настани в скута му. Внимателно, но без всякакво колебание, Дейвид я върна обратно на крака.

— Не сега, Пай.

— Но какво има? На какво си играем?

— На нищо не си играем — отговори й Дейвид, без да сваля очи от огледалото.

Ченгето се прибра в колата си и продължи по шосето в тяхната посока. Спря до караваната и отново излезе. Продължаваше да държи пистолета в ръка, само че този път го беше провесил с дулото надолу до десния си крак. Отново се огледа наляво и надясно, сетне притича до прозореца на Ралф. В една каравана шофьорът седи доста по-високо от водачите на леки автомобили, но полицаят беше толкова висок — метър и деветдесет и пет най-малко, — че и така можеше да гледа седналия зад волана Ралф отвисоко.

Ченгето направи въртелив жест със свободната си ръка. Ралф свали стъклото на прозореца си наполовина.

— Какво има, господин полицай?

— Колко души сте? — попита полицаят.

— Какво им…

— Господине, колко души сте в караваната?

— Четирима — отговори Ралф, който най-сетне започна да се плаши. — Жена ми, двете ми деца и аз. Спукахме две гуми…

— Не, господине, спукали сте всички гуми. Току-що минахте по парче пътен килим.

— Не разб…

— Така викаме на мрежите с гвоздеи — осведоми го полицаят. — Използваме ги отвреме навреме, за да спираме нарушители. Така си спестяваме гонитбата по шосето.

— И за какво е оставено подобно нещо на пътя? — искаше да знае възмутената Ели.

Вместо да й отговори, полицаят заобяснява:

— Ще отворя задната врата на колата си, онази, която е от страната на караваната ви. Щом ме видите, че съм я отворил, искам възможно най-бързо да излезете от колата си и да се приберете в моята.

Изви врат, за да погледне във вътрешността на караваната, и забеляза Кирстен — тя се беше хванала за крака на майка си и предпазливо надничаше иззад гърба й.

— Здрасти, малката — усмихна й се ченгето.

Кирсти му върна усмивката.

За секунда полицаят спря погледа си на Дейвид. Кимна му и Дейвид също така му кимна в отговор, без да изразява нищо с жеста си.

— Има ли някого наоколо, господине? — попита момчето.

— Един зъл тип — отговори полицаят. — Засега това ти е достатъчно, синко. Много зъл тип. Так!

— Господин полицай… — понечи да каже нещо Ралф.

— Господине, знам, че ви дължа уважение, но в момента се чувствам точно като мишена на стрелбището. Наоколо скита изключително опасен човек, добър стрелец, а „килимът“, на който се натъкнахте, подсказва, че е някъде наблизо. Нека отложим обясненията за по-късно, става ли? Сега трябва да се измъкнем на по-безопасно място.

„Так?“ — чудеше се Ралф. Това името на злия тип ли беше?

— Да, но…

— Вие най-напред, господине. Вземете момиченцето със себе си. После момчето, най-накрая съпругата ви. Ще ви е тесничко, но мога да ви кача всички в колата.

Ралф откопча колана си и се изправи.

— Къде ще ни отведете? — попита той.

— В Деспърейшън, миньорско градче на десетина-дванайсет километра оттук.

Ралф кимна, вдигна стъклото на прозореца и пое Кирсти в ръцете си. Тя го изгледа с неразбиращи очи, от които всеки момент можеха да потекат сълзи.

— Татко, това Торбалан ли е? — попита тя. Торбалан беше някакво тайнствено чудовище, което се беше вмъкнало в мислите й един ден в училище. Ралф нямаше представа кой точно от съучениците беше говорил на седемгодишната му дъщеричка за злокобния обитател на килери и долапи, но си казваше, че ако онзи (защото беше повече от сигурен, че е било момче; открай време споделяше убеждението, че грижата по сътворяване на страховити измислици из американските училища е връчена изключително на момчетата) му попадне в ръцете, с удоволствие би извил врата му. Цели два месеца бяха нужни на семейството му да убеди Кирсти, че Торбалан не живее в дома им. Ето ти сега ново изживяване…

— Не, не е Торбалан — успокои я Ралф. — Навярно някой пощенски служител е имал тежък ден в службата.

— Татко, ти работиш в пощата — напомни дъщеря му — докато той я носеше към страничната врата на караваната.

— Именно — продължаваше разговора той. Ели беше избутала Дейвид пред себе си и в жест на закрила бе положила ръце върху раменете му. — Пошегувах се.

— Както когато чукаш по масата, все едно има някой зад вратата?

— Точно така.

Погледна през прозореца, полицаят вече беше отворил задната врата на автомобила си. Установи, че когато сам бутне вратата на караваната, двете заедно ще се превърнат в своего рода щит, който би ги закрилял от невидимия стрелец. Това го поуспокои.

„Да, ама ако онази пустинна мишка ни дебне откъм гърба. Боже Всемогъщи, защо не отидохме в Атлантик Сити?“

— Татко? — обади се гласът на Дейвид. Синът му беше интелигентно момче, макар и малко странно. Миналата есен, след онова, което се случи на приятеля му Брайън, бе тръгнал да ходи на църква. Не на неделно училище, не и на младежките събирания в четвъртък вечер, просто посещаваше църквата. А всяка неделя следобед в дома на енорийския свещеник, където разговаряше с новия си приятел, Попа. Когото, между другото, дебнеше бавна смърт, ако освен обмяна на идеи посмееше да свърши и нещо друго. Според Дейвид двамата само си приказвали, пък и откакто се случи онова нещо с Брайън, Ралф беше на мнение, че момчето има нужда да разговаря с някого. Искаше му се само Дейвид да се беше научил да пита майка си и баща си, вместо да се забърква в живота на чужд човек, който може и да има жена, ама знае ли се…

— Татко? Всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред. — Нямаше ни най-малка представа дали и кое би могло да е наред, но на децата така се отговаря, нали? „Да, всичко е наред, няма нищо страшно.“ Представи си как двамата с Дейвид пътуват със самолет и двигателите изведнъж отказват. През целия път, докато самолетът лети към земята, той щеше да прегръща сина си и да го уверява, че всичко е наред.

Отвори вратата, която се удари в тази на полицейската кола.

— Хайде, бързо, по-експедитивно! — оглеждаше се нервно полицаят.

Ралф слезе набързо по стъпалата, прегърнал Кирсти с лявата си ръка. Щом се озова на шосето, дъщеря му изведнъж изпусна куклата си.

— Мелиса! — извика тя. — Изпуснах Мелиса Сърчицето, вдигни я, татко!

— Не, влизайте в колата, влизайте в колата! — нареди полицаят. Аз ще прибера куклата!

Ралф се пъхна в купето, закри с дясната си ръка главицата на Кирсти и й помогна да се прибере на сигурно. Веднага след него влетя Дейвид, най-накрая — Ели. Задната седалка на колата беше цялата затрупана с хартии, а тази на шофьора се беше издула от тежестта на полицая. Щом Ели прибра и десния си крак вътре, полицаят тръшна вратата зад нея и тичешком заобиколи автомобила.

— Лиса! — изкрещя Кирсти в същинска агония. — Той забрави Лиса!

Ели посегна към дръжката на вратата. Просто щеше да се наведе, за да прибере куклата от земята — колкото и добър стрелец да е този психар, едва ли би я уцелил за секундата, в която ще се покаже вън от колата. Спогледа се с Ралф:

— Къде са дръжките? — попита тя.

Шофьорската врата се отвори и подобно на същинска бомба полицаят се друсна на седалката. Облегалката му се изпъна за сметка на Ралфовите колене, Ралф изтръпна от болка и поне въздъхна с облекчение, задето Кирсти беше седнала в скута му и имаше къде да си протегне крачетата. Но дъщеря му си имаше други грижи. Беше се извърнала цялата към майка си, търсейки помощ.

— Куклата ми, мамо, куклата ми! Мелиса!

— Господине… — отвори уста Ели.

— Няма време — прекъсна я полицаят. — Не мога. Так!

Направи обратен завой и сред облак прах потегли на изток. От скоростта задницата на колата заплашително се заклати. Щом колелата поеха стабилно по шосето, Ралф си даде сметка колко бързо се бяха развили събитията нямаше и десет минути, откакто четиримата си се возеха спокойно в караваната, устремени към крайната цел. Тъкмо щеше да пита Дейвид не му ли се играл на „Познай предмета“, не толкова от желание, колкото от скука.

Сега вече и дума не можеше да става за скучаене.

— Мелиса Сърчицееето! — пищеше Кирсти, преди да избухне в сълзи.

— Спокойно, Пай — обади се Дейвид. Това беше галеното име, с което назоваваше сестра си. Както с много други неща около Дейвид, така и сега родителите му не бяха особено наясно какво означава името и откъде идва. Ели си мислеше, че има връзка с десерта пай, но когато една вечер попита сина си, Дейвид просто вдигна рамене и се усмихна със загадъчната си, чаровна усмивчица.

— Няма връзка, просто си е Пай, и това е — обясни той.

— Просто Пай.

— Но Лиса остана да лежи в мръсотията — негодуваше Кирсти, докато се опитваше да удави брат си в сълзи.

— Ще се върнем, ще я приберем и ще я измием — увери я Дейвид.

— Обещаваш ли?

— Ъ-хъ. Аз ще ти помогна да измиеш косите й.

— С „Прел“?

— Ъ-хъ — съгласи се Дейвид и я целуна по бузата.

— Ами ако дойде лошият човек? — разтревожи се Кирсти.

— Онзи лошият, дето е като Торбалан? Ами ако отвлече Мелиса Сърчицето?

Дейвид сложи ръка пред устата си, за да не улови сестра му усмивката.

— Няма да дойде. — И за всеки случай се обърна към огледалото за обратно виждане, търсейки погледа на полицая.

— Нали няма да дойде?

— Няма — потвърди ченгето. — Човека, когото търсим, не е похитител на кукли.

Ралф не можеше да улови и най-малкия признак за насмешка в думите му. Онзи просто констатираше фактите, такива, каквито са.

Докато минаваха покрай табелата, на която бе изписано „ДЕСПЪРЕЙШЪН“, шофьорът намали, зави вдясно и наду отново газта. Ралф се хвана за дръжката над вратата, искрено надявайки се, че полицаят знае какво върши. Нямаше да е особено добре, ако от бързане ги преобърнеше. При завоя колата сякаш се надигна от пътя, но скоро стъпи здраво на асфалта. Пътуваха на юг. На хоризонта се показа висок хълм, подобен на огромна купчина пръст, чиято стръмна повърхност бе прорязана от безброй пукнатини и криволичещи изкопи.

— Що за човек е този? — искаше да знае Ели. — Какво представлява? И откъде се е сдобил с тази чудесия, как й беше името, щом само вие, полицаите я ползвате? Да не я е откраднал от полицията?

— Пътен килим, мамо — напомни й Дейвид. Прокара пръст нагоре-надолу по желязната мрежа, която ги отделяше от предната половина на купето. Лицето му беше напрегнато, замислено и доста объркано. Вече не му беше до усмивки.

— По същия начин, по който се е сдобил и с пушките, с които гърми, и с колата, която кара — обясни мъжът зад кормилото. Вече минаваха покрай фургонния парк „Гърмяща змия“ и сградата на Минното дружество веднага след него. Нагоре се показаха няколкото магазина и офиса. Под огромната небесна синева святкаха жълтите очи на светофарите. — Той е полицай. И да знаете едно нещо от мен, семейство Карвър: когато си имате проблем с побъркан полицай, значи работата е дебела.

— Откъде знаете фамилията ни? — зачуди се Дейвид. — Та вие дори не поискахте книжката на баща ми. Откъде знаете как се казваме?

— Прочетох я, когато баща ти отвори вратата на караваната — рече полицаят и погледна в огледалото. — Над масата стоеше мъничък надпис: „ГОСПОД ДА БЛАГОСЛОВИ НАШИЯ ПОДВИЖЕН ДОМ. СЕМЕЙСТВО КАРВЪР“. Просто.

Имаше нещо в цялата тази работа, което смущаваше Ралф, но засега не му обръщаше внимание. Уплахата се превръщаше постепенно в мрачно предчувствие, което натискаше вътрешностите му, сякаш се беше натровил с храна. Каза си, че ако вдигне ръка, тя няма да трепери, което би трябвало да е знак, че уплахата го е напуснала. И все пак, страхът не само не си отиваше, но дори нарастваше, колкото повече полицаят ги отдалечаваше от подвижния им дом. Изглежда, това беше страх, който не се изразява в треперене на ръцете („Това ще да е някакъв сух страх“ — помисли си Ралф с лека нотка на хумор, каквато рядко се забелязваше в думите и мислите му), но който си беше все така реален.

— Полицай — разсъждаваше Ралф и без да иска, си спомни някакъв филм, който беше взел една съботна вечер от кварталната видеотека преди няколко седмици. Казваше се „Ченгето маниак“. На кутията, над заглавието на филма се мъдреше зловещото предупреждение: „ИМАТЕ ПРАВОТО ДА ЗАПАЗИТЕ МЪЛЧАНИЕ. ЗАВИНАГИ“. Забавно беше как подобни глупости могат да се запечатат в съзнанието ти. Само дето в момента на Ралф нищо не му се струваше забавно.

— Точно така, полицай — наблегна техният полицай. Гласът му звучеше, все едно се беше усмихнал.

„А, така ли? — мислеше Ралф. — И как звучат усмивките, ако не е тайна?“

Даваше си сметка, че Ели го наблюдава с напрегнато любопитство, но сега не му беше времето да отвръща на погледа й. Нямаше представа какво можеха да си прочетат един на друг в погледа и не беше сигурен, че иска да узнае. И все пак полицаят се беше усмихнал. По нещо си личеше, че се е усмихнал.

„Защо ще се усмихва? Какво толкова смешно може да има в едно ченге — сериен убиец, който върлува на свобода? Какво смешно може да има в шест спукани гуми, в четирима наблъскани като сардини в нажежена от слънцето полицейска кола нещастници? Какво смешно може да има в липсващите дръжки на вратите? Какво смешно може да има в любимата кукла на дъщеря ми, захвърлена в праха на десет километра оттук? Какво изобщо би могло да бъде смешно в цялата тази история?“

Ралф не знаеше. Но полицаят звучеше все едно се усмихваше, в това беше сигурен.

— Някой от щатската полиция, така ли казахте? — попита Ралф, докато минаваха под светофара.

— Виж, мамо! — възкликна удивена Кирстен, забравила за секунда Мелиса Сърчицето. — Колела! Колела на улицата, обърнати наопаки! Виждаш ли ги? Не е ли смешно?

— Да, скъпа, виждам ги — отвърна Ели. По тона й личеше, че гледката не й се струва ни най-малко смешна.

— Щатски полицай? Не, не съм казвал такова нещо. — Мъжът зад кормилото като че ли продължаваше да се подхилква. — Никаква щатска полиция, обикновено градско ченге.

— Така ли? Че колко души полицаи сте в малко градче като това?

— Ами, имаше още двама — осведоми го полицаят, чиято усмивка вече беше очевидна, — но ги убих.

Обърна глава и ги изгледа през мрежата. Не, не се усмихваше, той се хилеше. Зъбите му бяха толкова големи и така лъщяха на слънцето, че изглеждаха като от метал, не от кост. Ралф можеше да ги преброи до един — така беше засиял от щастие полицаят. Венците над и под тях му приличаха на огромна маса розова гума.

— На запад от Пекос друг закон освен моя не се слуша.

Ралф беше вперил поглед в лицето му. Устата му беше провиснала в недоумение. Полицаят продължаваше да му се хили, без дори да благоволи да се обърне към пътя, без да се интересува къде се намират.

— Семейство Карвър — рече той с най-тържествен тон, продължавайки да се усмихва, — добре дошли в Деспърейшън.

Един час по-късно полицаят връхлетя върху жената с дънките и синята риза, каубойските му ботуши чаткаха по дъсчения под, ръцете му стояха широко разперени, но усмивката вече я нямаше и Ралф усети как чувството за див триумф се залепя за гърлото му, сякаш ей сега ще изскочи навън. Полицаят беше бърз, но жената с дънките бе успяла — по-скоро по случайност, отколкото вследствие някакъв трезво обмислен план от нейна страна — да застане от обратната страна на бюрото, а това щеше да реши всичко. Ралф видя как тя издърпа ударниците на карабината, забравена на бюрото, как вдига оръжието на рамо, как обляга гръб в решетките на голямата килия, как прокарва пръст по двойния спусък.

Полицаят бързаше, но си личеше, че там, закъдето се е разбързал, няма да му е приятно.

„Убийте го, госпожо — повтаряше си Ралф наум. — Не толкова, за да спасите нас, колкото да отмъстите за дъщеря ми. Гръмнете го в проклетата тиква!“

В мига, преди Мери да дръпне спусъците, ченгето падна на колене от другата страна на бюрото и сведе глава, сякаш щеше да се моли. Двойният изстрел отекна като същински взрив в тясното помещение. От двете цеви избълваха пламъци. Ралф чу жена си да пищи — навярно в знак на триумф. Ала победоносният й вик се оказа преждевременен. Кавалерийската шапка на полицая бе отлетяла, но куршумите бяха минали твърде високо. Удариха се в отсрещната стена на помещението и след рикошета изтрополиха по циментовите стълби зад отворената врата, подобно на едри парчета град, удрящи по прозорците. Вдясно от вратата имаше табло за съобщения и Ралф видя големите черни дупки, които куршумите бяха оставили между листовете хартия. Шапката на ченгето бе заприличала на същинска дрипа и само кожената лента я държеше да не се разпадне. Патроните бяха за глигани, не за патици. Ако бяха уцелили полицая в лицето, щяха да пръснат черепа му. Това накара Ралф да се почувства още по-разочарован.

Едрият мъжага се хвърли с цялата си тежест срещу бюрото и го изблъска към килията, която Ралф бе нарекъл местното отрезвително, за да притисне жената плътно до решетките. Столът се оказа заклещен под плота и злощастно скърцаше, докато колелцата му го влачеха право напред. Жената понечи да се защити с пушката, преди столът да я удари, но полицаят я беше изпреварил. Облегалката на стола се заби със страхотна сила в хълбоците и корема й и я изтласка плътно до решетките. Последва вик: и от изненада, и от болка.

Подобно на Самсон, който се готви да събори колоните на храма, огромното ченге сграбчи с две ръце бюрото. Въпреки че изстрелите още кънтяха в ушите му, Ралф чу как шевовете на униформата му се пукат от напрежението на мускулите. Полицаят издърпа бюрото назад и заплашително изрева:

— Хвърли пушката! Хвърли пушката, Мери!

Жената се освободи от падналия върху нея стол, надигна повторно карабината и отново дръпна ударниците. От усилие и болка в очите й лъщяха сълзи. С крайчеца на окото си Ралф зърна Ели да притиска с длани ушите си, но този път не се чу нищо повече от изщракването на ударника. Ралф усети как разочарованието го стяга за гърлото. Твърде дълго беше гледал карабината, знаеше добре, че не е нито помпа, нито автомат, а най-обикновена двуцевка. И все пак някаква малка надеждица го караше да очаква повторен изстрел. Пустата му карабина беше длъжна да гръмне повторно, сам Господ трябваше да я зареди, да докаже, че чудеса се вършат и посредством „Уинчестър“.

Полицаят блъсна повторно бюрото. Ако не беше столът, забеляза Ралф, жената можеше да се скрие в празното място за краката. Но стола го имаше и краят на облегалката повторно се блъсна в корема й, изкарвайки въздуха й в болезнен стон.

— Хвърли я, Мери, хвърли я! — крещеше ченгето. Но тя не щеше. Докато полицаят придърпваше повторно бюрото към себе си („А защо просто не се хвърли върху нея? — недоумяваше Ралф. — Добре знае, че карабината е празна.“) и хартиите и всякаквите дреболии от плота се разпиляваха по пода, тя премести оръжието в ръцете си и го сграбчи за двойната цев. Сетне се наведе напред и замахна с пушката като с бухалка. Полицаят се опита да прибере дясното си рамо, но тежкият дървен приклад се стовари върху ключицата му. При удара той изпъшка. Ралф не можеше да каже дали изпъшкването е израз на изненада, на болка или просто на досада, но звукът окуражи всички присъстващи, които в един глас радостно извикаха. Дейвид, с пребледняло и изпотено от напрежение лице, с искрящи от омраза очи, така и не се откъсваше от решетките на килията си, зад които вече се беше изправил и белокосият старец.

Полицаят за трети път издърпа бюрото към себе си — изглежда, ударът, който беше отнесъл, не беше сериозен — и го тласна отново напред. За трети път столът удари жената и я залепи за решетките. За трети път и тя изкрещя от болка.

— Остави пушката! — викна й полицаят. Във вика му имаше нещо странно, дори комично, и за миг Ралф си каза, че има надежда ударът върху ключицата да е подействал. Но след това се усети, че полицаят просто се смееше. — Остави я или ще те размажа от бой, наистина ще го направя!

Чернокосата жена — Мери — надигна отново карабината, но този път с видимо примирение. Единият край на ризата й се беше подал изпод дънките и Ралф забеляза яркочервените белези по бялата кожа на корема й. Ако тя вземеше да съблече дрехата си, вероятно целият стол щеше да се види отпечатан като татуировка върху тялото й.

Тя задържа за секунда карабината над главата си, прикладът трепереше, също както трепереше цялото й тяло, най-накрая го захвърли настрани. Карабината се спря пред килията на Дейвид и белокосия и издрънча на пода. Дейвид погледна в краката си, но старецът го спря.

— Не я пипай, синко. Така и така е празна, да не си търсим белята.

Полицаят погледна към момчето и стареца, сетне се усмихна победоносно на жената, облегнала се на решетките срещу него. Издърпа бюрото, този път окончателно, заобиколи го и с ритник запрати стола надалеч. Малките колелца отново го повлякоха напред, този път към празната килия до тази на Ралф и Ели. Полицаят положи тежката си ръка върху раменете на чернокосата жена. Гледаше я едва ли не с нежност. Тя му отвърна с най-зловещия, заканителен поглед, който Ралф беше виждал през живота си.

— Можеш ли да вървиш сама? — попита ченгето. — Нещо счупено?

— Какво значение има? — изплю му се тя насреща. — Ако ще ме убиваш, убий ме, да свършваме по-скоро.

— Да те убия? Да те убия? — Полицаят изглеждаше смаян, подобно на човек, който през живота си не е посягал и на най-малката гадинка. — Аз няма да те убивам, Мер! — рече той и я притисна до себе си, след което обиколи с поглед лицата на Ралф и Ели, на Дейвид и белокосия. — Определено не! Не и когато нещата започнаха да стават интересни.