Стивън Кинг
Град Отчаяние (17)

2.

— Човекът, който мрази службата за здравно осигуряване, се казва Кери Риптън, главен отговорник по провежданите сондажи. Четиридесет и осем годишен, оплешивял, с хлътнали очи, циничен, раздразнителен, напоследък непоносим, човек, който цял живот е мечтал да бъде минен инженер, но понеже го няма по математика, е стигнал само дотук — главен бригадир на някакъв си открит рудник. Цялата му работа се състои в това да вдига във въздуха заредени с експлозив терени и да си държи по-далеч ръцете от вратлето на малкия педераст, когото пращат от СЗСОМ всеки вторник следобед.

Когато въпросния следобед в малкия му кабинет насред рудника нахълтва преливащ от вълнение Кърк Търнър, който му съобщава, че при последните взривове са се натъкнали на стара хоризонтална галерия, от която се подавали човешки кости, първата мисъл на Риптън е да сформира екип от доброволци и да влезе незабавно в мината. Всякакви предположения витаят из мисълта му. Вече е твърде стар, та да вярва на детските истории за изгубени златни мини, още повече — да се интересува от индиански праисторически находки. И все пак, докато двамата с Търнър тичат към мястото, през главата му минават какви ли не догадки.

В подножието на току-що взривения склон, пред дупката, която последните експлозии са разкрили, се е скупчила групичка хора: заедно с Търнър са всичко на всичко седем души. Точно по това време за минно дружество „Деспърейшън“ работят не повече от деветдесет души. Другата година, живот и здраве, ако залежите се окажат достатъчно големи, а цените на медта — достатъчно високи, броят им може да нарасне четири пъти.

Риптън и Търнър се качват до самия ръб на дупката. Отвътре ги посреща тежка, странна миризма. Кери Риптън се сеща за газовете от въглищните мини в Кентъки и Западна Вирджиния. Да, наистина се виждат кости. Разхвърляни тук и там по полегатия под на старомодна минна галерия. Макар от пръв поглед да не може да определи повечето кости какви са, Риптън трябва да признае, че съхранилият се в близост до входа на мината гръден кош почти със сигурност е принадлежал на човек. По-навътре, на пръв поглед съвсем близо, но в действителност твърде далеч, за да достигне светлината на фенера, стърчи нещо обло, което напомня на череп.

— Какво е това? — пита Търнър. — Имаш ли някаква представа?

Разбира се, че има представа; това пред тях е „Гърмяща змия номер 1“, старата „Китайска мина“. Дори отваря уста, за да го изрече на глас, но междувременно си променя решението. Това не е въпрос, за който тиквеници като Кърк Търнър е нужно да знаят, още по-малко — работният му екип, където освен да играят карти, да пускат ръце на курвите в Елай и да се напиват до козирката, друго не знаят. Разбира се — и да дрънкат, пред когото не трябва. Дай им ти на тях чули-недочули да разправят за случката. Освен това Риптън не може да ги вкара вътре. Убеден е, че те самите биха пожелали, любопитството винаги би надделяло въпреки очевидните рискове (толкова стара мина, прокарана през толкова несигурна скала, по дяволите, едно неволно извикване и целият таван може да се срути), но оня малък педераст от СЗСОМ за нула време ще научи, а когато това стане, уволнението ще е най-малкият проблем на Риптън. Защото педалът от СЗСОМ (Франк Гелър, главният минен инженер, отдавна го беше нарекъл „човека с малка пишка и голямо самочувствие“) таи към Риптън същите чувства, които и Риптън таи към него, а всеки главен бригадир, позволил си да вкара подчинените си в някаква забравена от Бога стара мина, може да бъде изправен пред федералния съд. В съда го чакаха не по-малко от петдесет хиляди долара глоба, както и възможна петгодишна присъда. При това следствието дори не би имало причина да се бави. В правилника по безопасност има поне девет забрани срещу „работа при обстоятелства на занижена обезопасеност“. Ако това не са обстоятелства на занижена обезопасеност, здраве му кажи.

И все пак тези кокали насреща го връщаха неизбежно към старите му детски мечти, които го преследваха и досега. Пред очите му играеше призракът на собствените му нереализирани амбиции, който го убеждаваше, че ще е пълна лудост да осведоми шефовете си във фирмата за находката, преди сам да й е хвърлил един поглед.

Затова Риптън дава инструкции на Търнър — самият Търнър е силно разочарован, но не намира никакви аргументи в своя полза (и той добре разбира какви задници са в СЗСОМ, кой знае, в качеството си на началник-смяна може би ги познаваше дори по-добре от шефа си) — да обгради входа на откритата шахта с жълти ленти и надписи „ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП“. След това се обръща към останалите работници и им напомня, че са се натъкнали на някакъв стар обект, че вътре могат да се намират ценни исторически и археологически находки, които по право принадлежат на минното дружество.

— Знам, че няма да изтраете дълго да си държите устата затворена — казва им Риптън, — но поне като приятел ви моля да си замълчите през идните няколко дни. Не споделяйте нищо дори с жените си. Иска ми се шефовете да научат от мен. Това поне няма да е трудно — главният счетоводител Саимс пристига другата седмица от Финикс. Мога ли да разчитам на вас?

Те му обещават да мълчат. Някои не биха удържали на думата си повече от двайсет и четири часа — в това Риптън не се и съмнява, добре знае, че не всеки може да пази тайна — но все пак се надява, че се ползва с достатъчно авторитет да им затвори устата поне за дванайсет. При условие че четири ще му бъдат напълно достатъчни. Четири часа след края на работното време. Четири часа сам самичък в мината, въоръжен с фенер, фотоапарат и електрическа количка, та да е готов, ако се сблъска със „сувенири“. Четири часа насаме с детските си мечти, за които е твърде стар да говори на глас. Ами ако таванът реши да поддаде точно сега, нищо че мината се е съхранила цели сто и четиридесет години; нищо че е преживяла толкова експлозии само за последните няколко дни… Да става, каквото ще. Той няма нито жена, нито деца, нито родители, двамата му братя сигурно са забравили, че съществува. Като капак на всичко подозира, че тъй и тъй малко годинки живот му остават. От почти шест месеца се чувства като парцал, напоследък дори е започнал да пикае кръв. Не много, но и две капчици да са, потискащо е да ги виждаш в тоалетната си чиния.

„Ако успея да се измъкна, вероятно ще отида на лекар — обещава си Риптън. — Ще погледна на случая като на знак на съдбата и ще отида на лекар. Става ли така?“

Търнър иска да заснеме няколко кадъра с входа на мината. Риптън не възразява. Така като че най-лесно ще се отърве от него.

— Колко надълбоко, мислиш, са пробили? — пита Търнър, застанал на половин метър зад жълтите ленти да снима с личния си „Никон“ — като се има предвид, че не използва светкавица, на снимките едва ли би се видяло друго, освен една черна дупка и, може би, няколко кокала, принадлежали кой знае на какво животно.

— Няма как да преценя — отговаря разсеяно Риптън. Вече си мисли какво оборудване да вземе със себе си в мината.

— Нали няма да направиш някоя глупост, като си тръгна? — пита за всеки случай Търнър.

— Няма — обещава Риптън. — Твърде много уважавам минните застрахователи, за да си помисля дори такова нещо.

— Ъ-хъ, и аз така — смее се Търнър, без да знае, че рано на другата сутрин в спалнята, която споделя с жена си, ще нахълта една уголемена версия на Кери Риптън, която ще го застреля насред съня му. Също и жена му. Так!

Очертава се тежка нощ за Кери Риптън. Нощ за убиване (никой от смяната на Търнър няма да доживее изгрева на слънцето) и нощ за разхвърляне на кантахи (при напускането на мината е събрал цяла торба от тях). Някои са се натрошили на парчета, но той знае, че дори и най-малките отломъци запазват от необяснимата си, непредсказуема енергия. По-голямата част от нощта Риптън прекарва в обикаляне на града, в поставянето на тези странни реликви на най-необичайни места: по ъглите на улиците, в пощенски кутии, в жабките на автомобилите. Дори и по джобовете на дрехите! Да! По тези места никой не си заключва вратата, нещо повече — никой не остава буден до късно, затова Кери Риптън посещава доста домове по тъмно, не само тези на Търнър и неговата бригада.

После се връща в рудника, чувства се пребит, все едно Дядо Коледа се връща на Северния полюс, след като цяла нощ е обикалял домовете на децата… Само че на Дядо Коледа работната седмица свършва с раздаването на подаръците. За Риптън тя тепърва започва. Часът е пет без четвърт; разполага с повече от два часа преди първите работници от малката съботна смяна на Паскал Мартинес да се появят. Времето ще стигне и все пак няма минута за губене. Тялото на Кери Риптън кърви толкова жестоко, че той е трябвало да натъпче бельото си с тоалетна хартия. На два пъти му се налага да спира пикапа на Кери и да храчи кръв.

Колкото и да бърза, щом се озовава в рудника, Риптън удря внезапно спирачки. С широко опулени очи наблюдава картината, разкрила се на светлината на фаровете.

Северният склон на мината се е превърнал в сборен пункт за всевъзможни зверове от пустинята — скупчили са се със стотици, все едно очакват Ной да ги качи на ковчега си: вълци; койоти; плешиви лешояди; пърхащи бухали със светещи като златни пръстени очи; пуми, диви котки; дори няколко подивели домашни питомци. Има и подивели кучета с ребра като акордеони — много от тях едва са се спасили от побърканата вегетарианска комуна оттатък хълмовете, той добре я знае — докато в краката на всички тези зверове необезпокоявани се разхождат батальони паяци и взводове чернооки плъхове.

Всяко, от животните си е отнесло по един кантах от китайската мина. Всички са се забързали нагоре по шосето към ръба на рудника, напомняйки за поток от бежанци, спасяващи се далеч от тайните на скрития подземен свят. В краката им, като търпеливи купувачи пред магазина за индулгенции — вземете си номер и чакайте — са се наредили още зверове. Всеки от тях чака своя ред да влезе в мрачната галерия.

Так започва да се смее с гласа на Кери Риптън:

— Каква блъсканица!

Паркира пред сградата на работния център. Отваря вратата с ключовете на Риптън и убива Джо Прудъм, нощния пазач. Стария Джо отдавна не го бива за нощен пазач; дошъл е по тъмно, така и не е разбрал какво се случва около него в рудника и дори не се сеща да попита какво търси Кери Риптън на работната площадка посред нощ. По това време е пуснал бельото си да се върти във фирмената пералня, наредил си е скромна вечеря на дългата маса и се чувства като у дома си, преди Риптън да го гръмне в гръкляна.

Веднъж свършил с пазача, Риптън се обажда в „Клуба на Бухала“, долу в града. „Бухала“ е отворен денонощно (въпреки че трудно може да се говори за нощен живот). Това е заведението, в което Брад Джоузефсън, онзи с прелъстителната шоколадова кожа и големия, гладък корем, закусва шест пъти седмично… все по това невъзможно време. Всичко си идва на мястото. Риптън иска Брад да дойде при него, незабавно, преди чернокожият да се е разложил от допира с кантахите: Кантахите са полезни за много неща, но биха направили всеки мъж или жена неизползваеми за по-сериозните намерения на Так. Риптън знае, че в краен случай може да посегне на някого от смяната на Мартинес, може би дори на самия Паскал, но държи (всъщност, не той, Так държи) на Брад. Брад ще се окаже подходящ за много други неща.

„Колко дълго може да издържи едно тяло, ако е здраво? — пита се Так, докато се влачи към телефона. — Колко дълго, ако този, когото си претоварил с работа, не се окаже и жертва на рак?“

Няма представа, но си казва, че скоро ще разбере.

— „Бухала“ — изрича нечий женски глас в слушалката (слънцето още не е изгряло, а тя вече звучи уморено).

— Здрасти, Дениз — казва Риптън. — Как е?

— Кой се обажда? — пита подозрително Дениз.

— Кери Риптън, захарче. Не ме ли познаваш по гласа?

— Трябва да си пресипнал от ранното ставане, скъпи. А може би си настинал?

— По-вероятно е да съм настинал — усмихва се Риптън и трие кръвта от устата си. Процежда се през зъбите му. Има чувството, че всичките му вътрешности са се спукали и плуват из тялото му като в огромна локва кръв. — Слушай, мила, Брад да е там?

— Точно в същото кьоше, в което стои винаги: ей такъв огромен, с препълнена чиния пред себе си: четири яйца, пържени картофки и поне четвърт кило почти суров бекон. Надявам се, като почне да се оригва, да е напуснал вече заведението. И за какво ти е Брад в събота, по това време на денонощието?

— Търся го по служба.

— Е, да оставям слушалката и да си гледам работата — приключва Дениз. — Какво ще кажеш да се погрижиш за настинката си, Рип… не ми звучиш никак добре.

— Болна ми е душата по теб — шегува се той.

— Нали — изпуска тя, без да иска, слушалката на плота. — Брад! — чува се как крещи. — На телефона! За теб е! Господин Приказка! — Малка пауза, в която Брад навярно я пита какво точно има предвид. — Ела да разбереш — настоява Дениз и след секунда той е на телефона. По гласа му се познава, че не е от наивниците, които си мислят, че от лотарията ще ти се обадят в пет сутринта, за да ти съобщят, че печелиш.

— Брад, тук е Кери Риптън — представя се Так. Знае много добре как да го изкара от заведението; идеята му беше подхвърлена от покойния Кърк Търнър. — Дали си държиш фотоапарата в колата? — Разбира се, че го държи. Освен всичко друго е заклет любител на птици. Дори се изживява като орнитолог-аматьор. Тази сутрин обаче Кери Риптън има да му предложи нещо по-интересно дори от птици. Много по-интересно.

— Да, разбира се, за какво става въпрос?

Риптън се обляга на стената и плаката на нея: на плаката е изобразен покрит със сажди миньор, който сочи с пръст, все едно е чичо Сам, и се заканва: „ДАВАЙТЕ, ДАВАЙТЕ, ЗАТВОРЕТЕ МИНИТЕ. НЕКА КОПЕЛЕТАТА ИЗПУКАТ ОТ СТУД В ТЪМНОТО!“

— Ако скочиш веднага в колата и довтасаш тук, ще ти покажа нещо — обещава Риптън. — А ако успееш да пристигнеш преди Паскал Мартинес и смяната му, ще изщракаш най-удивителните снимки през живота си.

— За какво говориш? — пита Джоузефсън, очевидно заинтригуван.

— За костите на четиридесет мъртви китайци, как ти звучи за начало?

— Какво…

— Вчера следобед се натъкнахме на старата китайска мина. Само на шест метра от повърхността и попадаш на…

— Веднага идвам, да не си мръднал. Да не си посмял да мръднеш оттам!

Връзката прекъсва и Риптън се ухилва с кървавите си устни.

— Няма — съгласен е той. — За това недей се тревожи. Кан де лах! Ах тен! Так!

Десет минути по-късно Риптън, който вече кърви не само през задника и пениса си, но дори през пъпа си, се показва на дъното на рудника и се обръща с лице към склона. Простира ръце над главата си подобно на евангелистки проповедник и заговаря животните на езика на безформеното. Всички те избягват надалеч или се скриват в мината. Нищо хубаво няма да стане, ако Брад Джоузефсън ги види.

Пет минути след това Джоузефсън се появява в горния край на стръмния път. От напрежение не може да се отпусне на седалката на стария си буик. На капака на мотора стои лепенка, според която „МИНЬОРИТЕ ВЛИЗАТ ПО-НАДЪЛБОКО И СТОЯТ ПО-ДЪЛГО“. Риптън го наблюдава от вратата на служебната постройка. Освен всичко друго Брад не трябва да го вижда, не и преди да се е доближил достатъчно.

Това не е проблем. Спирачките изпищяват по чакъла, Брад паркира колата, излиза, грабва три различни фотоапарата и се запътва с бодра крачка към къщата. По едно време застива на едно място и с опулени очи се заглежда по посока на зейналата в склона дупка.

— Мамка му, това е „китайката“, няма съмнение — възкликва той. — Трябва да е тя. Хайде, Кери! За Бога, да побързаме, Мартинес ще довтаса всеки момент!

— Няма, събота почват работа по-късно от обикновено — усмихва му се доволно Риптън. — Успокой топката.

— Да, но какво ще правим със стария Джо? Той може да е…

— Успокой топката, казах! Джо е в Рино. Внучката му си родила бебенце.

— Чудесно! Велико! Имаш ли пура? — Брад започва да се смее почти истерично.

— Влез вътре — кани го Риптън — Имам да ти покажа нещо.

— Нещо, което си извадил от дупката?

— Точно така — съгласява се Риптън и всъщност е прав донякъде. Той наистина иска да покаже на Брад нещо, което се е измъкнало от дупката. Джоузефсън стои все тъй навъсен и оглежда апаратите. Докато се опитва да определи коя лента с кой от тях върви, Риптън го сграбчва за ръката и го блъска в помещението. Джоузеф се възущава на глас. След малко ще се уплаши, по-нататък ще изпадне в ужас, но засега не е забелязал трупа на Прудъм и само се възмущава.

— За последен път ти казвам, успокой топката! — предупреждава го Риптън, затваря вратата и я заключва отвън. — Отпусни се, де!

И като сам се смее на шегата си, отива до камиона и влиза в кабината. Подобно на повечето истински западняци и Кери Риптън искрено вярва в правото на американеца да носи оръжие. На рафта зад седалката на шофьора стои ловна пушка, а в жабката — коварно малко пистолетче рюгер. Зарежда пушката и я поставя в скута си. Пистолета, който вече е зареден, поставя на седалката до себе си. Първоначално понечи да го пъхне в колана си, но сега целият е до такава степен подгизнал от кръв („Риптън, тъпако неден — говори сам на себе си, — толкова ли не знаеш, че мъже на твоята възраст трябва да си преглеждат простатната поне веднъж в годината!“), че само би намокрил оръжието.

Когато започва да му писва от безсмисленото блъскане на Джоузефсън по заключената врата, включва радиото, засилва звука и започва да пее в един глас с Джони Пейчек, който обяснява на всички, желаещи да чуят, че майка му веднъж е обърнала света надолу с главата и то е било, когато го е родила.

Съвсем скоро Паскал Мартинес се задава да изработи хубавата съботна петдесет процента премия. Води и Мигел Ривера, своя амиго. Риптън им маха. Паскал му отвръща, паркира от другата страна на постройката, след което двамата с Миг я заобикалят, за да видят какво търси Риптън насред рудника по това необичайно ранно за събота време. Риптън подава карабината през прозореца и продължавайки да се усмихва, ги застрелва. Лесно. Никой дори не помисля да побегне. Умират с изненада, изписана на лицата им. Докато ги гледа, Риптън се сеща за дядо си, който му разправя за площадните гълъби — толкова загубени птици, че можеш да ги убиеш с тояга, без да избягат. Мъжете по тия места почти всички имат оръжие, но като се замислиш, малцина си представят, че ще им се наложи да го използват. Правят се на мъже, но не и когато трябва. Или ако повече ви харесва, всички се оказват с голямо самочувствие и малки пишки.

Останалите работници от смяната идват по един или по двама — в събота никой не си прави труда да спазва работното време. Щом се появят, Риптън ги застрелва, сетне изтегля телата им от задната страна на постройката, където започват да се трупат подобно на купчина дърва за огрев. Когато патроните за пушката свършват (за рюгера амуниции колкото иска, но пистолетът не е нападателно оръжие, не си струва да го използваш на разстояние по-голямо от четири-пет метра), Риптън пребърква джобовете на Мартинес, изважда ключовете и отваря джипа му. Вътре се натъква на красива (и напълно незаконна) карабина модел „Айвър Джонсън“, увита в одеяло. До нея, в кутия за маратонки са грижливо прибрани две дузини патрони трийсети калибър. Пристигащите миньори още отдалеч чуват гърмежите, но си мислят, че някой се упражнява. Съботната смяна често започва с подобни забавления.

До осем без петнайсет Риптън вече е убил цялата първа смяна на Паскал Мартинес. Като допълнителна премия му идва еднокракият барман от „Жълтиците на Бъд“, който понякога обслужва кафе-машината. Зад служебната постройка биват нахвърляни телата на двайсет и пет души.

Зверовете отново тръгват в две редици из мината навън и навътре, след което, захапали кантахи, се спускат към града. Заради светлината на деня скоро ще се скрият, но с падането на нощта ще се покажат отново.

Междувременно целият рудник е негов… И идва времето за преобразяване. Отдавна му се иска да излезе от това неприятно, разлагащо се тяло. Освен това, ако не побърза, може би никога няма да успее.

Когато отваря вратата, Брад Джоузефсън го блъска с все сили и понечва да избяга. Чул е стрелбата, чул е и виковете на онези, които Риптън не е успял да убие с един изстрел, дава си сметка, че бягството е единственият му шанс. Очаква на свой ред да бъде застрелян, но разбира се, Кери не може да си позволи подобна грешка. Вместо това хваща Джоузефсън за двете ръце, събира колкото сила е останала в това умиращо тяло и блъска негъра толкова силно в стената, че постройката се разтреперва из основи. Разбира се, не става дума само за силата на Риптън; в много по-голяма степен — за тази на Так. И сякаш, за да го потвърди, Джоузефсън пита как, за Бога, Кери е станал толкова висок.

— Въглехидрати! — изкрещява му Риптън в лицето. — Так!

— Какво правиш? — недоумява Джоузефсън и се опитва да извърне лице — Какво пр…

— Целуни ме, красавецо! — Кери прилепва устни до неговите. Кръвта му действа като лепило, като печат, който ги заключва като в окови един за друг. Риптън изпуска въздуха си. Джоузефсън се сковава неподвижен в ръцете му, след което започва да трепери от главата до петите. Риптън продължава да диша в устата му, като огромен балон изпуска целия си въздух. Усеща какво се случва, усеща как се осъществява прехвърлянето. За една-единствена кошмарна секунда същността на Так се оказва сред пространството, прилепнала едновременно към угасващото тяло на Риптън и това на Джоузефсън, който на свой ред започва да се издува като кукла за парада по случай Деня на благодарността. В следващия миг вместо през очите на Риптън той проглежда с тези на Джоузефсън.

Чувството, което Так усеща, е толкова несравнимо и опияняващо, че не може да бъде описано. Все едно се е преродил. Новото тяло черпи сили не само от безграничната енергия на Так, но и от забележителните способности на мъж в разцвета на силите си, който излапва четири яйца и четвърт кило полусуров бекон на закуска. Так се чувстваше…

— Чувствам се ВЕЛИКООО! — изревава Брад Джоузефсън досущ същински тигър. Ушите му чуват пукота, с който гръбнакът му се издължава, търкането, с което наедрелите му мускули се наместват в тялото му, кънтенето, с което черепът увеличава обема си. Цялото му тяло гърми и трещи, все едно човек наблюдава филм за виетнамската война.

Брад захвърля безжизненото тяло на Риптън на земята — все едно държи в ръцете си огромна изсушена краставица — и се насочва към вратата. Ризата на Джоузефсън се пука по шевовете, раменете отдолу се надигат като планини, ръцете му се издължават надолу. Краката му не растат толкова бързо, но и връзките на маратонките се късат от напрежението.

Так застава на открито и устата му се изкривява в зловеща усмивка. Никога не се е чувствал толкова добре. Окото му е погълнало всичко. Животът тътне като огромен водопад край него. Ерекция, достойна за книгата на рекордите, напира да скъса бельото му, дънките му са се изпънали като палатка.

Так най-сетне е тук, освободил се от кладенеца на земята. Так е велик, Так ще се храни, Так ще властва, както винаги е властвал насред пустинята на пустините, където растенията са недоразумение, а почвата — заразена.

Качва се в буика, панталоните на Брад Джоузефсън се разпарят открай докрай, чак до гайките за колана. Сеща се за надписа отпред на автомобила — „МИНЬОРИТЕ ВЛИЗАТ ПО-НАДЪЛБОКО И СТОЯТ ПО-ДЪЛГО“ — и се усмихва при мисълта колко прав е бил остроумният автор. Заобикаля служебната постройка и потегля към Деспърейшън сред облаци прах.

3.

Дейвид млъкна. Продължаваше да седи облегнат на преградата на камиона с поглед, забит в маратонките си. От дългото говорене гласът му беше съвсем пресипнал. Останалите се бяха наредили в полукръг около него по същия начин, по който навремето влъхвите са се били надвесили над Младенеца в яслата и са очаквали да научат и сензацията, и точните факти, и най-новите подробности, и най-точния анализ на всичко. Джони виждаше най-добре пънкарката, последната находка на Стив Еймс, а тя изглеждаше досущ като него самия: смаяна, сащисана, но така или иначе склонна да повярва. Разбира се, точно на това се дължеше неговото притеснение. Твърдо бе решил да избяга от града, никой не би могъл да го разколебае и все пак по-спокойно щеше да се чувства дъртият егоист, ако можеше сам себе си да убеди, че момчето фантазира, че тия небивалици са плод на детското му въображение. Но за жалост не беше никак убеден в последното. „Знаеш, че не са небивалици“ — натякваше му Тери. Джони клекна да си вземе още една бутилка кола, без да усети как портфейлът му (от истинска крокодилска кожа, купен от „Барнис“ за триста деветдесет и пет долара), който стърчеше от задния му джоб, се измъкна и безшумно падна на пода. С гърлото на шишето писателят потупа Дейвид по ръката. Момчето вдигна очи, усмихна му се, а самият Джони беше удивен от умората, изписана по лицето му. Размисли се над описанието, което Дейвид беше дал за Так — заключен в недрата на земята също като людоед от приказките, омаломощаващ толкова бързо всяко човешко тяло, че хората се превръщат в хартиени играчки — и се запита дали и богът на Дейвид не е нещо подобно.

— Така или иначе, това е начинът, по който го постига — заключи Дейвид. — Прехвърля се от едно тяло в друго чрез дъха, както семената се пренасят от вятъра.

— Вместо целувка на живота целувка на смъртта — направи сравнение Ралф.

Дейвид кимна.

— Но тогава кой е целунал Риптън, когато предишната вечер е влязъл в мината? — запита се Синтия.

— Не знам — призна Дейвид. — Или не ми е било показано, или не съм разбрал. Знам само, че се е случило при кладенеца, за който вече ви говорих. Риптън влязъл в онова помещение… онази зала… бил привлечен от силата на кантахите, но не му било дадено да се докосне до никой от тях.

— Защото хората, които се докоснат до кантахите, не могат да бъдат пълноценни въплъщения на Так — обясни си Стив.

— Точно така.

— Но самият Так притежава ли тяло от плът и кръв? Искам да кажа той… то… не говорим просто за някаква идея, нали? Може би за дух?

Дейвид клатеше глава.

— Не, Так не е призрак, нито дух. Трябвало е да привлече Риптън в мината, защото няма как да се измъкне от кладенеца. Тялото му е толкова огромно, че кладенецът не му позволява да излезе. Единственото, което му остава, е да улавя хората като в капан, да се вселява в тях, да ги превръща на кантаки. И да ги разменя срещу други, когато се окажат негодни.

— Какво е станало по-нататък с Джоузефсън, Дейвид? — попита Ралф. Тихият му глас издаваше такова морално изтощение, че на Джони чак му ставаше неудобно да го наблюдава.

— Оказало се, че има проблеми с един от клапаните на сърцето — обясни Дейвид. — Не било болка за умиране, навярно е щял да си го носи с години, преди да разбере, но щом веднъж Так се вселил в тялото му, всичко… — Той дигна рамене. — Процесите така се ускорили, че за два и половина дни се превърнал на развалина. Едва тогава Так се прехвърлил в Ентрейджиън. Ентрейджиън бил здрав като бик, издържал почти цяла седмица… но пък неговото слабо място била белоснежната му кожа. Хората открай време го подигравали, задето се мажел с крем против изгаряне.

— И всичко това ти го каза твоят водач — продължаваше да се съмнява Джони.

— Да, наистина беше водач.

— Но не знаеш кой е бил той.

— Почти знам. Имам чувството, че би трябвало да знам;

— Сигурен ли си, че не е бил пратен от Так? Защото има една поговорка: „Дяволът може да бъде симпатичен.“

— Не е бил пратен от Так.

— Остави го да говори — прекъсна ги Стив. — Става ли?

Маринвил вдигна рамене и седна на пода. Докато се наместваше, едната му ръка мина на сантиметри от падналия портфейл. Замалко да го напипа, но не успя.

— Железарията в града е и магазин за дрехи — продължи с разказа си Дейвид. — Дрехите са в задното помещение, не се виждат от улицата. Повечето са работни облекла. Дънки, кожени ботуши, ей такива неща. Има един човек, Кърт Йомън, за когото поръчват специално. Йомън работи работил — за телефонната компания. Бил метър и деветдесет и осем, най-високият човек в Деспърейшън. Това обяснява, татко, защо дрехите на Ентрейджиън не бяха пропукани по шевовете, когато ни отвличаше. Събота вечерта Джоузефсън нахлул в магазина и откраднал дрехите, предназначени за Кърт Йомън. Както и обувки. Отнесъл ги право, в сградата на общинските служби и ги прибрал в гардеробчето на Коли Ентрейджиън. Разбирате ли, вече е знаел кой ще бъде следващият.

— Тогава ли е убил шефа на полицията? — попита Ралф.

— Кой, господин Рийд? Не, не тогава. Сторил го е в неделя вечерта, пък и самия Рийд вече си е бил до голяма степен отишъл. От самото начало Риптън му бил оставил един от кантахите и той подействал доста неприятно на господин Рийд. На различни хора кантахите действат по различен начин. Когато господин Джоузефсън дошъл да му види сметката, г-н Рийд си седял зад бюрото и…

Дейвид отмести поглед встрани и без особен ентусиазъм прибра пръсти, все едно държеше шише, за да направи красноречив жест.

— Добре, добре — спря го Стив. — Ясно. Ами Ентрейджиън? Той къде е бил през уикенда?

— Вън от града, също като Одри. Полицаите в Деспърейшън имат — имали са — да изпълняват определени задължения към областната управа. Това означава най-вече много пътуване нагоре-надолу. Петък вечерта, когато Риптън е избивал екипа на Търнър, Ентрейджиън се е намирал в Остин. Събота вечерта е преспал в ранчото на Дейвис. Неделя вечерта — последната нощ, в която е бил истинския Коли Ентрейджиън — е прекарал в земите на шошоните. Имал е някакъв приятел. Вероятно жена.

Джони стана, разходи се до края на камиона и се извърна към останалите.

— Как го е направил, Дейвид? Как го е направило? Как така се оказахме ние в това положение? Как всичко това се е случило, без никой да разбере? Как изобщо е могло да се случи? — Той спря, замисли се и продължи. — Има и друг въпрос: какво иска Так? Да се измъкне от дупката в земята и да се поразтъпче? Да си хапне свински котлетчета? Да смърка кокаин и да се натряска с текила? Да изчука няколко красавици като тия по телевизията? Да се срещне с Боб Дилън, да го попита какво е искал да каже с „Райските врати“? Да управлява света може би? Какво?

— Няма никакво значение — отвърна му Дейвид.

— Как така?

— Има значение само това, което Господ иска. А Господ иска от нас да отидем до „Китайската мина“. Всичко останало… са просто празни приказки.

Джони се усмихна. Усмивката му изглеждаше леко престорена.

— Виж какво ще ти кажа, юнак: това, какво Господ иска, мен ни най-малко не ме засяга.

Обърна се с гръб към тях и отвори вратата на товарното отделение. Въздухът навън беше напълно неподвижен, неочаквано топъл за след буря. Светофарът на кръстовището продължаваше все така равномерно да примигва. На кажи-речи еднакви интервали улицата беше засипана с пясъчни дюни. На мъглявата светлина от залязващата луна Деспърейшън напомняше на декор от научнофантастичен филм.

— Не мога да те спра, ако наистина искаш да си отидеш — каза му Дейвид. — Може би Стив и татко биха успели да те задържат насила, но полза няма да има. Защото обетът, който сме сключили, е основан на нашия свободен избор.

— Точно така — съгласи се Джони. — Добрата стара свободна воля. — Скочи на земята и от болката в гърба си се намръщи. Освен това и носът му пак се обаждаше. Явно не щеше да мине и това е. Огледа се за койоти, лешояда или змии, но не видя нищо. Дори и хлебарка не се мяркаше. — Да бъда откровен, Дейвид, вярвам в Господ, колкото мога да свиря на пиано — обърна се той за сбогом към момчето. — Ти си свободен да вярваш колкото желаеш: Предполагам, че това е едно от малкото утешения, които можеш да си позволиш. Сестра ти е мъртва, майка ти се е превърнала в един Господ знае какво, но да не забравяме, че преди Так да се захване лично с теб, трябва да свърши и с баща ти.

Дейвид се извърна като ударен. Устата му трепереше и в очите му се появиха сълзи.

— Курвар! — изкрещя Синтия на Джони. — Мръсник нещастен! — Затича се към вратата и понечи да го ритне. Джони отстъпи назад, кракът й не успя да улучи брадичката му. Чак усети въздушното течение по лицето си. Синтия едва се задържа на крака, размахала ръце да запази равновесие. Навярно щеше да падне от камиона, ако Стив не я беше хванал за раменете.

— Госпожице, никога не съм твърдял, че съм светец — оправда се Маринвил. Гласът му прозвуча точно както му се искаше — спокоен, небрежен, подигравателен. Вътрешно обаче беше потресен от себе си. Гримасата на момчето… Все едно го беше измамил човек, на когото бе имал пълно доверие. През целия му живот никой никога не го беше наричал курвар. Още по-малко нещастен мръсник.

— Разкарай се! — крещеше насреща му Синтия. Ралф се беше изправил на едно коляно и непохватно прегръщаше сина си, без да сваля недоумяващия си поглед от Джони. — Хич не си ни нужен, ще успеем и без теб!

— Защо изобщо ви трябва да успявате? — попита писателят, като внимаваше да стои по-далеч от обсега на крака й. — Ей това ви питам всички. Заради Господ? Какво е направил Господ за теб, Синтия, та да си длъжна цял живот да го чакаш да ти звънне по телефона? Опази ли те Господ от оня тип, дето щеше да ти откъсне ухото? Дето ти разби носа, а?

— И все пак съм жива, нали? — отвърна му грубо Синтия.

— Съжалявам, но за мен това не е достатъчен мотив. Нямам никакво намерение да се превръщам в марионетка от глупавото куклено представление на Господ. Не и ако не ме принудят насила. Не вярвам някой от вас да възнамерява, наистина да се качи там горе. Това е направо лудост.

— Ами Мери? — попита на свой ред Стив. — Искаш да я оставим? Ти можеш ли да я оставиш?

— Защо не? — тросна му се Джони и дори се разсмя. Все едно куче лаеше… И все пак идеята му се беше сторила донякъде забавна, та Стив се изчерви от негодувание. Джони отново се огледа за зверове, но теренът беше свободен. Може би момчето беше право — Так искаше те да си отидат, беше оставил вратата широко отворена. — Познавам я също толкова, колкото и всички останали пустинни плъхове, които той — то, ако повече ви харесва — е убил преди моето идване. Повечето, от които са били достатъчно изкуфели, за да не разберат дори че умират. Не виждате ли колко безсмислено е всичко това? Да си представим, че успеете, Стив, каква ще е твоята награда? Може би ще те направят доживотен член на „Клуба на Бухала“?

— Какво е станало с теб? — чудеше се Стив. — Спомням си как се нахвърли като великан върху пумата, как й отнесе главата, без да ти трепне окото. Все едно беше герой от филм. Знам, че не си страхливец. Поне, че не беше страхливец. Кой те направи такъв?

— Нищо не разбираш. Онова беше просто схватка, нямаше време да се мисли. Да ти издам ли своята малка тайна? Дадеш ли ми възможност да размисля, винаги ще се възползвам от нея. — Направи още една крачка назад. Никой Господ нямаше да го спре. — Пожелавам ви късмет, момчета! Дейвид каквото и да става, ти си един забележителен младеж.

— Ако ти си тръгнеш, всичко свършва — предупреди го хлапакът. Беше скрил лице в прегръдката на баща си. Думите му едва се чуваха, но смисълът им беше ясен. — Веригата се къса. Так печели.

— Да, но стигнем ли веднъж до плейофите, ще му разкажем играта — обеща му Джони и отново се засмя. Върна се в мислите си към онези глупави коктейли, когато всички се смеят глупаво на глупави остроумия, докато в дъното на залата безхаберен джазов състав изпълнява безхаберни кавърверсии на вехти шлагери като „Знаете ли пътя за Сан Хосе?“ и „Татко обича мамбо“. Все по този начин се беше смял от мига, в който изпълзя мокър до кости от басейна в „Белер“. Но какво от това? Негово право беше да се смее, както си иска, където си иска, колкото си иска. В крайна сметка е печелил Националната награда за литература…

— Ще избера някоя кола от паркинга пред минното дружество. Натискам газта и спирам чак в Остин. Оттам ще позвъня анонимно на щатската полиция и ще им разкажа как нещо много лошо се е случило в Деспърейшън. След това ще наема стаи в най-сносния местен мотел и ще се надявам всички да се появите, та да ги ползвате. Ако пристигнете живи и здрави, аз черпя. Но така или иначе, влакът вече спря на моята гара. Мисля, че Деспърейшън ме излекува веднъж завинаги от въздържателството. — Маринвил се усмихна на Стив и Синтия, застанали един до друг. — Трябва да сте полудели да не дойдете с мен. Другаде ви е мястото на вас двамата, не ми е нужна лупа да го видя. Тук единственото, което можете да постигнете, е да се превърнете в поредните кантахи на Дейвидовия Господ канибал. — След което обърна гръб на четиримата и със сведена глава и биещо до полуда сърце се отдалечи. Очакваше да го изпратят с ругатни, закани, може би молби. Беше готов на всичко. Единственото, което би го накарало да се обърне, беше последната реплика на Стив Еймс, с която той дори не се опитваше нещо да му каже, а само констатираше:

— Не те уважавам.

И Джони наистина се обърна, жегнат не от друго, а от самия факт, че някой можеше да изрече подобно нещо.

— Божичко — оплака се той. — Току-що изгубих уважението на човек, който навремето е събирал повръщнята на Стивън Тайлър. Ама че късмет!

— Никоя от книгите ти не съм чел, но прочетох разказа, който ми даде, прочетох и книгата за теб — отговори му Стив. — Онази от професора в Оклахома. Разбирам, че си бил голям гуляйджия, че си се държал лайнарски с жените си и все пак си отишъл без оръжие във Виетнам… За Бога… тази вечер… пумата… какво стана с всичко това?

— Стана, че всичко това потече като пикня по крачола на пияница — рече Джони. — Предполагам, иска ти се друго обяснение, но това е. Каквото беше останало от душата ми, удави се в един плувен басейн. Или ти звучи абсурдно?

Дейвид се присламчи до Стив и Синтия. Изглеждаше все така блед и изтощен, но поне се беше успокоил.

— Вече си белязан. То ще те пусне да си отидеш, но веднъж да усетиш миризмата на Так по себе си, ще ти се прииска никога да не си тръгвал.

Джони изгледа момчето. Нужно му беше огромно усилие на волята — всъщност цялата воля, която му беше останала — за да не се качи обратно в камиона.

— Тогава ще си слагам повече одеколон. Довиждане, момчета и момичета. Прав ви път.

Този път наистина си тръгна и с бързи крачки се отдалечи. Още малко и щеше да се затича.

4.

Настъпи тишина. Наблюдаваха как Джони се изгубва в далечината и никой нищо не продумваше. Дейвид усещаше тежестта на бащината ръка върху раменете си и сам се убеждаваше, че никога през живота си не се е чувствал толкова празен и непотребен. Играта свърши и те бяха изгубили. От яд ритна една от празните бутилки, погледът му проследи как шишето се удря в металната преграда, как подскача и се озовава до… Дейвид направи крачка напред.

— Вижте, портфейла на Джони. Сигурно е изпаднал от джоба му.

— Горкичкият — уж го съжали Синтия.

— По-скоро се изненадвам, че го изпуска чак сега — каза Стив. Говореше бавно и безразлично, като човек, който мисли за съвсем други неща. — Все му повтарях, че човек, тръгнал да пътува с мотоциклет, трябва да върже портфейла си с верижка. — По устните му изведнъж грейна бледа усмивчица. — Може би няма да му е толкоз лесно да поръча стаите в Остин…

— Надявам се да прекара нощта на паркинга — обади се Ралф. — Защо не и насред пътя.

Дейвид обаче не ги слушаше. Чувстваше се по същия начин, както преди месеци в Беър Уудс, когато Господ още не беше казал нищо, но Дейвид вече знаеше, че ще проговори. Наведе се и вдигна портфейла. Щом го докосна, все едно ток го удари в мозъка. Без да иска, изсумтя като от задоволство.

— Дейвид? — погледна го Ралф. Гласът му звучеше толкова далеч, че хлапето дори не знаеше на него ли говорят.

Без да обръща внимание на баща си, момчето отвори портфейла. В едно от отделенията имаше банкноти, в съседното — намачкани документи — визитни картички, обяви. Без да се занимава с тях, Дейвид дръпна закопчалката на някакъв джоб от вътрешната страна, където имаше много фотографии. Докато ги разглеждаше, останалите го наобиколиха и на свой ред се загледаха: един брадясал Джони и до него красива, тъмнокоса жена с изпъкнали скули и огромен бюст; до тях един Джони с прошарени мустачки, застанал на палубата на яхта; после още един Джони с конска опашка и вечерно облекло, застанал до известен актьор, който поразително приличаше на Пол Нюман от времето, когато Нюман още не продаваше сосове и подправки. Общото между Джонитата беше, че всички бяха по-млади, косите и брадите им бяха черни, бръчките по лицето едва се забелязваха. Докато изведнъж…

— Ето — прошепна Дейвид. — О, Боже, ето.

Понечи да извади снимката от джобчето, но не можа, толкова силно трепереха пръстите му. Стив взе портфейла, извади фотографията и я подаде на момчето. Дейвид я доближи до очите си и започна да я изследва с удивлението на астроном, открил нова планета.

— Какво има? — попита Синтия и се надвеси над рамото му.

— Това е шефът — потвърди Стив. — Бил е там — „на село“, както сам се изразява — почти година, събирал е материал за книга. Мисля, че войната е описал и в няколко статии. — На свой ред погледна Дейвид. — Ти да не си знаел, че точно тази снимка е вътре?

— Знаех само, че нещо е вътре — промълви едва-едва Дейвид. — Още щом забелязах портфейла на земята. Но значи е бил той. — Млъкна, сетне повтори, сякаш сам не си вярваше. — Бил е той.

— Кой какво е бил? — попита го Ралф.

Дейвид не отговори, а продължи да се взира в снимката. На кадъра се виждаха трима мъже, застанали пред порутена дървена постройка — ако се съдеше по рекламата на „Будвайзер“ на прозореца, беше бар.

Мъжът вляво на снимката и другият — вдясно — бяха по поло и панталони с широки крачоли. Първият беше доста висок и държеше бележник. Другият беше овесил няколко фотоапарата през врата си. Човекът по средата носеше дънки и сива тениска, както и бейзболна шапка с надпис на янките. През едното му рамо минаваше ремък, на който беше окачен тежък, обемист предмет.

— Радиото — прошепна Дейвид и сложи пръст върху предмета.

— Не е радио — поправи го Стив, след като погледна по-отблизо. — Магнетофон, произведен през ‘68-а.

— Когато го срещнах в страната на мъртвите, носеше радиоапарат.

Дейвид не можеше да откъсне поглед от снимката. Устата му пак беше пресъхнала; езикът сякаш се беше подул и не можеше да изговаря правилно думите. Мъжът в средата му се усмихваше, в едната ръка държеше светлоотразяващи тъмни очила. Не щеше и съмнение откъде го познаваше Дейвид.

Над вратата на бара, от който мъжете явно излизаха, висеше дървена табелка с изписани на ръка букви. Заведението се наричаше „Виетконгската вишка“.

5.

Не припадна, но продължи да пищи, докато нещо в главата й поддаде и силата напусна тялото й. Мери залитна, вкопчи се в масата — с нежелание, защото върху плота все така пъплеха паяци и скорпиони, да не говорим за човешкия труп с чинията съсирена кръв, но така поне нямаше да падне по очи на земята.

Земята беше запазен периметър на змиите. В крайна сметка Мери възприе компромисно решение: да коленичи и да се задържи с една ръка — не тази с фенера, другата — за ръба на масата. Кой знае защо така се чувстваше по-сигурна. По-спокойна. Мина й през ума, че имитира Дейвид. Разбира се, нали момчето бе застанало точно в същото положение, когато се молеше на Господ в килията. В паметта й прозвуча смутената му реплика, сякаш се извиняваше: „Чудех се дали не бихте се обърнали на другата страна. Ще трябва да събуя панталоните си.“ Мери неволно се усмихна. Самата мисъл, че си позволяваше да се усмихне насред това кошмарно място — че изобщо беше способна да се усмихва — й подейства още по-успокояващо. Без повече да се замисля, тя зае молитвена поза и се обърна към Господ за пръв път от времето, когато беше на единайсет. Бяха я завели на летен лагер, трябваше да спи на някакъв гаден дървен нар, насред гадно, пълно с комари бунгало, в компанията на множество момиченца, които навярно щяха да се окажат подли и да я щипят. Носталгията по дома беше взела връх и тя се бе помолила на Господ да прати майка й да я вземе. Господ не беше откликнал на молитвата й и оттогава Мери бе свикнала с мисълта, че трябва да се оправя сама в живота.

— Господи — изрече тя, — нуждая се от помощ. Намирам се в помещение, гъмжащо с пълзящи гадини, повечето отровни. Уплашена съм до смърт. Ако си там, горе, помогни ми, с каквото можеш. Ще оценя всеки жест. А…

Канеше се да каже: „амин“, но така и не успя да довърши. Опули очи в израз на най-дълбоко удивление. В съзнанието й заговори глас, който със сигурност не й принадлежеше. Все едно някой беше чакал, при това с едва прикрито нетърпение, тя да заговори първа.

„Тук няма нищо, което да ти стори зло“ — рече й гласът.

В отсрещния край на стаята фенерът освети стара електрическа пералня и сушилня. Над уредите висеше предупредителна табелка: „ДА НЕ СЕ ПОЛЗВА ЗА ЛИЧНИ НУЖДИ! НА ТЕБЕ ГОВОРЯ!“ По табелката напред-назад важно крачеха паяци с дълги като крака пипала. Върху пералнята се виждаха други. По-наблизо, върху плота на масата малък скорпион изследваше останките от смачкания паяк, който Мери беше махнала от косите си. Ръката още я щипеше; онази гадост навярно е била пълна с отрова, може би достатъчна да я убие на място, ако я беше уцелила в ръката. Не, Мери не беше сигурна дали гласът, който й проговори, принадлежеше на Господ, но ако това беше стилът му да отговаря на човешките молитви, нищо чудно, че светът толкова е закъсал. Защото наоколо беше пълно с животинки, които можеха да й сторят голямо зло.

„Не е така — възрази невъзмутимо гласът в същия момент, в който Мери мръдна лъча светлина покрай разлагащите се трупове на пода и освети ново гнездо гърчещи се змии. — Нищо не могат да ти сторят. И ти знаеш защо.“

— Нищо не знам — простена жално тя и насочи фенера към ръката си. Беше силно зачервена, но не даваше признаци да се подува. Защото гадината не бе имала време да я ухапе.

Хммм. Това беше повод за размисъл.

Мери отново насочи светлината към труповете, прокарвайки я последователно през лицата на Риптън, Джоузефсън и Ентрейджиън. Вирусът, който беше обладал тези тела, сега живееше у Елън. И ако тя, Мери Джаксън, трябваше да бъде следващата жертва, тогава гадините наистина не можеха да й сторят нищо.

— Паякът е могъл да ме ухапе — разсъждаваше тя на половин глас. — Но не ме ухапа. Напротив, остави ме аз да го убия. — Изкикоти се доволно, почти истерично на откритието си. — Всички сме в един кюп!

„Трябва да се махаш оттук — напомни й гласът. — Преди то да се е върнало. А то ще се върне. При това скоро.“

— Пази ме от него! — помоли се Мери и скочи на крака. — Ти ще ме пазиш, нали? Ако ти си Господ или си пратен от Господ, ще ме пазиш!

Този път гласът не отговори. Може би пък неговият собственик не държеше толкова да я пази. Може би не му беше по силите.

Тя потръпна от страх и посегна към масата. Паяците черни вдовици или кафяви отшелници — се разбягаха. Скорпионите постъпиха по същия начин. В бързината единият дори падна от масата.

Добре. Много добре. Но недостатъчно. Трябваше да избяга от това място.

Мери започна да обръща фенера насам-натам, все едно се дуелираше с мрака. Най-сетне намери вратата. Прекоси стаята с отмалели крака, като внимаваше да не настъпи някой паяк. Дръжката на бравата се завъртя, но вратата се помръдна само на сантиметър — два. Мери я блъсна с рамо и отвън се дочу дрънчене като от катинар. Това не я изненада особено.

Отново освети цялото помещение. Първо се спря на плаката с надпис — „ДАНО КОПЕЛЕТАТА ПУКНАТ ОТ СТУД В ТЪМНОТО“, после на ръждясалия умивалник, на барчето с кафемашината и малката микровълнова печка и накрая — пак пералнята. Нататък започваше служебното помещение: бюро, няколко рафта с папки, стенен часовник, чекмедже с перфокарти, печка, сандък с инструменти, от който се подаваха няколко кирки и лопати, най-накрая календар с руса мадама по бикини. И отново се озова на вратата. Никъде не се виждаше прозорец. Мери се замисли дали да не се възползва от лопатите, но подът беше от същата корозирала ламарина като стените, а и тялото на Елън Карвър едва ли щеше да й остави време да си прокопае тунел.

„Опитай сушилнята, Мер.“

Това беше нейният глас, трябваше да е нейният глас, но да не се казва Мери, ако звучеше като нейния… Пък нямаше усещането да е просто мисъл.

Не му беше сега времето да се занимава с подобни въпроси. С няколко крачки се озова пред сушилнята, този път не гледаше пред себе си, та прегази някой и друг паяк. Вонята на мърша беше по-силна в този край на помещението, по-резлива, което беше странно, след като труповете останаха зад гърба й.

В следващия миг капакът на сушилнята се открехна и отвътре се показа ромбовидната глава на гърмяща змия. Все едно някой си беше направил шега и вместо дяволче на пружина беше пъхнал това чудовище в кутията с изненади. Главата на влечугото се полюшна. Черните й очи се спряха върху лицето на Мери. Тя отстъпи крачка назад, но с усилие на волята се спря и посегна към гадината. Можеше спокойно да се е заблудила по въпроса с паяците и влечугите. Но дори змията да я ухапеше, какво? Не беше ли по-добре да умре от змийска отрова, отколкото да свърши като Ентрейджиън, да убива безразборно и безпощадно, преди сама да експлодира като бомба?

Змията оголи извитите си зъби, напомнящи на костени игли от праисторическата епоха. След което заплашително изсъска.

— Я да ти се не знае! — сопна й се Мери. Грабна я с една ръка, издърпа я от сушилнята и я запрати в далечния край на помещението. След което затисна капака с фенера, преди да се е запознала и с други обитатели на уреда, и го издърпа далеч от стената. Широкият маркуч за водата шумно се измъкна от дупката си в стената. Десетки паяци се разбягаха ужасени от скривалището си.

Мери се наведе да огледа по-отблизо дупката. Беше около шейсет сантиметра широка, твърде тясна, за да успее да се промуши през нея. Затова пък стените наоколо бяха силно корозирали от влагата и на Мери й хрумна…

Върна се отново при вратата, по пътя смачка някакъв скорпион и изрита любопитния плъх, който се беше показал иззад труповете…, където навярно се беше угощавал за тяхна сметка. Грабна една от кирките, върна се пред дупката и избута сушилнята още по-встрани, за да си освободи място. Смрадта на разложена плът беше по-силна, но тя не й обръщаше внимание. Пъхна по-късия край на инструмента в дупката, дръпна нагоре и чак се изсмя от задоволство, когато прогнилата, ръждясала стена се разцепи.

„Побързай, Мери, побързай!“

Избърса потта от челото си, пъхна повторно кирката в получилия се процеп и наново дръпна нагоре. Острието разшири отвора, след което изведнъж изгуби всякаква опора. Мери се прекатури по гръб и изтърва кирката. Под гърба й цял взвод от паяци изпукаха като орехи. Същият плъх, който беше изритала преди малко — а може би някой негов роднина — изпълзя изпод врата й и възмутено й изцвърча в ухото. Мери усещаше как мустаците му гъделичкат брадичката й.

— Разкарай се! — изпищя и го изблъска надалеч. Изправи се на крака, взе фенера, пъхна го под мишница и се наведе, за да повдигне двата края на разрязаната тенекия.

Каза си, че отворът е достатъчно голям. Точно колкото й трябва.

— Благодаря ти, Господи — рече на глас. — Моля те, не ме изоставяй! Ако ми помогнеш да се измъкна от тази каша, обещавам цял живот да поддържаме връзка.

Коленичи на пода и пъхна глава в дупката. Вонята беше толкова силна, че едва се сдържаше да не повърне. Извъртя се на една страна и освети с фенера пред себе си.

— Божичко! — изкрещя ужасена и усети как силите отново я напускат. — О, Божичко, НЕ!

В първия момент й се беше сторило, че вижда поне неколкостотин трупа, нахвърляни един върху друг до стената на сградата — целият свят сякаш се беше превърнал в побелели, изтънели лица, в изцъклени очи, в разкъсана човешка плът. Лешоядът, който бе клечал допреди малко на гърдите на един от мъртъвците и бе ръфал мръвките от лицето му, я усети, размаха огромните си криле и излетя.

„Не са чак толкова — каза си Мери след малко. — Не са чак толкова, Мери, не се прави на дете. А дори да бяха и хиляда, това с нищо не би променило твоето собствено положение.“

И все пак трябваше й известно време да се окопити. Дупката беше голяма, а тя беше сигурна, че ще успее да се промуши, и все пак…

— Ще се изтърся върху тях — каза си. Фенерът трепереше неудържимо, лъчът подскачаше от лице на лице, от ръка на ръка, все едно Мери беше попаднала насред онзи кадър от „Психо“, когато електрическата крушка в мазето започва да се люлее напред-назад и да осветява от различни страни набръчканото като на мумия лице на мъртвата майка на Норман.

„Трябва да вървиш, Мери — напомни й гласът все тъй невъзмутимо. — Трябва да избягаш, преди да е станало твърде късно.“

Така да бъде… И все пак не беше длъжна да види върху какво ще падне. И дума да не става.

Изключи фенера и го хвърли през отвора. Чу се как глухо тупна върху… върху нещо си. Пое дълбоко въздух, затвори очи и се запромъква напред. Назъбените краища на тенекията закачиха фланелката й и я издърпаха от дънките. Мери направи още едно усилие и полетя надолу. Успя да задържи очите си затворени, докато тупна на земята, сетне протегна ръце пред себе си. Напипа нечие лице дланта докосна хладната издатина на нечий нос, пръстите й се вплетоха в нечии гъсти вежди. Другата ръка се озова насред някаква ледено желе и се плъзна встрани.

Прехапа устни да не изпищи — идваше й да се разкрещи и от страх, и от погнуса. Но ако сега изпищеше, трябваше след това да си поеме дъх, а поемеше ли си дъх, щеше да поеме с дробовете си вонята на разложените трупове, които се бяха въргаляли един Бог знае колко дни на слънцето. Непрекъснато си повтаряше да не се поддава на паниката, да мисли само за следващото си действие. Изтъркаля се по телата на мъртъвците, като още в движение се опита да избърше ръката си в дънките.

След малко се озова на пясъка и ситните камъчета се впиха в гърба й. Обърна се по корем и се надигна на колене. Пъхна длани в сухата пръст и започна да ги трие една в друга с надеждата да ги изчисти. Сетне отвори очи и видя фенера до някаква восъчножълта ръка. Вдигна поглед към небето с надеждата неговата чистота да заличи донякъде ужасната картина от съзнанието й.

„Навън съм — каза си Мери и вдигна фенера. — Ако не друго, поне се намирам навън. Благодаря ти, мили Боже.“ Пъхна отново фенера под мишница и се отдалечи пълзешком от камарата трупове.

Вляво от нея нещо светеше. Мери погледна натам и сърцето й застина в ужас при вида на полицейския автомобил. „Бихте ли излезли от колата, господин Джаксън?“ — беше казал Ентрейджиън и точно тогава бе започнало всичко, именно в тази секунда всичко, в което беше вярвала, се беше разрушило като пясъчна кула.

„Празна е. Колата е празна, добре се вижда, нали?“ Да, виждаше се, но Мери нямаше как да се отърси от страха.

Полицейският автомобил — покрит с толкова дебел слой прах, че дори светещите буркани на покрива едва се забелязваха — беше паркиран до малка бетонена постройка, напомняща на бункер. Вратата за шофьора зееше отворена (Мери дори забелязваше грозното мече, което бяха окачили на таблото), светлината идваше от лампата в купето. Елън я беше довела дотук с колата, сетне се беше изгубила някъде. Имаше си друга, по-важна работа. Дали не беше оставила ключовете…

Мери стана и привела глава като войник на акция във вража територия изтича до колата. Вътре вонеше на кръв и урина. Таблото, кормилото, предната седалка бяха окървавени. Приборите изобщо не се виждаха. На пода, точно пред седалката на шофьора, стоеше захвърлена каменна статуетка, изобразяваща паяк. Беше доста стара и намръщена, но щом я погледна, Мери се почувства слаба и беззащитна.

Ала паякът нямаше защо да я тревожи: ключалката на запалителя беше празна.

— По дяволите! — изруга тя. — Мътните го взели! Обърна се на другата страна и насочи фенера към големите камиони, паркирани наблизо. Нататък започваше шосето към рудника; беше с четири платна и очевидно беше предназначено за тежки машини. Да кара по него щеше да е още по-лесно, отколкото по черния път, където проклетото ченге ги беше спряло двамата с Питър… А тя не можеше да се възползва от полицейската кола само защото проклетите ключове ги нямаше.

„Ако аз не мога, и той няма да може. Или тя, или каквото ще да бъде там…“

Пъхна повторно глава в купето, намръщи се от отвратителната миризма (погледът й не изпускаше нито за миг каменното уродче на пода, все едно паякът можеше всеки момент да оживее и да я ухапе) и дръпна ръчката за предния капак. Заобиколи колата, прокара длан по решетката на радиатора, напипа дръжката и вдигна капака. Двигателят беше огромен, но не й беше трудно да намери въздушния филтър. Надвеси се над него, хвана с една ръка гайката и натисна, но без резултат.

Изпъшка в признак на безсилие. Очите я засмъдяха от потта. Преди малко повече от година беше чела стихове на литературна сбирка под надслов „Жени-поети честват своята чувствителност и чувственост“. Беше се облякла в костюм на Дона Каран с копринена блузка под сакото. Косата й беше фризирана наскоро, подстригана на бретон. Безкрайната й поема „Моята ваза“ се беше превърнала в гвоздея на вечерта. Разбира се, това беше много преди историческото й посещение в „Китайската мина“. Мери дълбоко се съмняваше, че някой от онези, които я бяха слушали, рецитира „Моята ваза“…

с гладки

стени,

с дъх на зеленина

със сенчести контури,

извита, все едно

е женско рамо,

все едно е женски крак

… сега биха я познали. На нея самата й беше трудно да се познае.

Дясната й ръка, с която се опитваше да извади филтъра, я сърбеше и болеше. Пръстите й се плъзгаха по метала.

— Моля те, Господи, помогни ми! Нищо не разбирам от двигатели, дано да открия карбуратора. Моля те, дай ми сили да…

При поредния напън гайката поддаде и се завъртя.

— Благодаря! — рече на висок глас Мери. — Не можеш да си представиш колко много ти благодаря. Не ме оставяй сама. И се погрижи за Дейвид и останалите, нали нямаш нищо против? Не им позволявай да ме оставят, когато съм в беда.

Издърпа въздушния филтър и го хвърли. Отдолу се показа карбураторът, голям колкото… е, почти колкото ваза за цветя. Мери се засмя, клекна пред автомобила, заграби шепа пясък, повдигна с другата си ръка капачето на един от цилиндрите и изсипа пясъка вътре. За всеки случай натъпка още две шепи, колкото да задави съвсем карбуратора, и отстъпи крачка назад.

— Да те видя как ще караш, кучко недна! — закани се задъхано тя.

„Побързай, Мери, трябва да бързаш.“ Тя насочи фенера към паркираните камиони. Между по-големите машини бяха спрели и два пикапа. Отиде до тях и освети в кабините. Никакви ключове и тук. Но в товарното отделение на единия форд намери малка брадвичка, с която наряза гумите и на двата камиона. Канеше се да захвърли секирата, сетне размисли. Освети за последен път наоколо и едва сега забеляза четвъртитата дупка на двайсетина метра височина от дъното на ямата.

„Там. Там се крие първопричината на всички неволи.“ Не можеше да си обясни откъде й дойде подобна мисъл, дали отново беше проговорил Господ или ставаше дума за женската й интуиция. Така или иначе нямаше значение. Точно в този момент я вълнуваше една-единствена мисъл: как най-бързо да се измете оттук.

Изключи фенера — лунната светлина й беше достатъчна — и закрачи нагоре по пътя, извеждащ от рудника.