Стивън Кинг
Град Отчаяние (11)

1.

— Мамка му стара! — възкликна Стив. — Това е страхотно.

— Странно, не ще и дума — отсъди на свой ред Синтия и бързо се огледа да се увери, че не е засегнала стареца. Билингзли обаче не се виждаше никъде.

— Млада госпожице — поправи я Джони. — Странни са гръндж-клубовете, единственото изобретение, с което вашето поколение може да се похвали. Това тук изобщо не е странно. Дори бих казал, че е прелестно.

— Странно е — настоя на своето момичето, но не можеше да крие повече усмивката си.

Джони предполагаше, че „Американският запад“ е бил построен през десетилетието веднага след Втората световна война, тогава когато кината вече не приличаха на старомодните халета от първата половина на века, но пък още не можеха да се сравнят с уютните кутийки с долби озвучаване, каквито бяха модерни напоследък. Билингзли беше включил лампите над екрана и на „партера“, както навярно са се изразявали навремето, та гостите можеха спокойно да огледат цялото помещение. Залата беше голяма, но абсолютно гола. Като се изключат декоративните стенни глобуси, собствениците си бяха спестили украсата. Повечето от седалките си бяха по местата, но червената дамаска беше избеляла и изтъняла, при това миришеше на плесен. Екранът представляваше огромен бял правоъгълник — същият, на който преди години Рок Хъдсън се беше прегръщал с Дорис Дей, през който бяха пробягвали колесниците на Чарлтън Хестън и Стивън Бойд. Беше дълъг поне дванайсет метра, висок — шест, и от мястото, на което Джони беше застанал, изглеждаше като екран на автокино.

Пред екрана имаше подиум — навярно изпълняващ само конструктивни функции, защото по времето, когато са строели киното, водевилът отдавна е бил отмрял като жанр. Дали изобщо някой беше използвал сцената за нещо? Най-вероятно да: за политически събрания, при закриване на учебната година, може би дори за някоя общорегионална олимпиада по правопис. За каквото и да бе предвидена сцената обаче, повече от сигурно беше, че хората, присъствали на скромните селски празненства, не са си представяли нейното последно предназначение.

Джони се огледа, леко разтревожен да не се е случило нещо с Билингзли. Старецът се появи откъм тесния, къс коридор, който свързваше тоалетните с пространството пред сцената — там, където сега се бяха събрали останалите. „Старчето си има някъде скрита бутилка, отишъл е да удари някоя глътка, нищо повече“ — успокояваше се Джони. Когато обаче ветеринарят мина покрай него, не успя да долови дъх на алкохол от устата му, а в това отношение беше безпогрешен, особено от мига, в който стана въздържател.

Последваха Билингзли на сцената. Джони вече мислено беше нарекъл (и не без известна нежност) малката група „Обществото на оцелелите след Коли Ентрейджиън“. Краката им чаткаха по дъските, залата подемаше ехото, бледите им сенки се проточваха до безкрай на светлината на лампите по рампата. Билингзли ги беше запалил от някакво отделение на електрическото табло при левия вход на залата. Над оръфаните червени седалки лъчи мъждива светлина потрепваха за миг и изчезваха в мрака, спуснал се като огромен свод над главите им. А над невидимия свод също от всички страни на залата — все същият вятър от пустинята виеше ли виеше. От този звук кръвта застиваше в жилите на Джони…, но не можеше да отрече, че е някак странно привлечен от красотата му… в какво точно се състоеше тази красота обаче, още да не можеше да разбере.

„О, я не лъжи, много добре знаеш. Билингзли и неговите приятели също са знаели, иначе нямаше да идват тук. Господ те е създал, за да чуеш този звук, за да попаднеш в помещение като това, където всичко кънти и ехти трижди по-силно. Чуваш вятъра дори когато седнеш пред екрана с приятели, дори когато сенките ви се проточат по стените, а вие вдигате една след друга наздравици за миналото. Шумът на вятъра напомня, че няма нищо лошо в това да се откажеш, че да се откажеш от всичко е дори единственият смислен избор. Шумът на вятъра ти нашепва за сладостите на празнотата, за удоволствията на нищото.“

В средата на прашния подиум, точно пред голия екран, беше сглобена същинска дневна стая — с кресла, канапета, лампиони, масичка за кафе, дори телевизор. Цялата мебелировка беше подредена върху голям килим. Човек изпитваше чувството, че е попаднал в секцията за мебелни гарнитури на някой универсален магазин, но Джони беше повече склонен да се сеща за пиесите на Йожен Йонеско: ако драматургът беше писал сценарий за „зоната на здрача“, навярно декорите биха представлявали нещо подобно. Централно място заемаше барчето от дъбово дърво. Джони прокара замечтано длан по плота, докато Билингзли включваше една след друга лампите. Писателят забеляза, че електрическите шнурове се губят в малки процепи в долната част на екрана. Всяка една от пролуките беше прихваната от двата си края със скоч, за да не се разширява повече.

Билингзли посочи с глава барчето:

— Взехме го от старото „Кръгло ранчо“. Бяха го извадили за продан на търга при Клейтън Лъвинг. Двамата с Бъз Хансен се обединихме и успяхме да го купим за седемнайсет долара. Мо’ете ли да повярвате?

— В интерес на истината не — обади се Маринвил, докато пресмяташе наум колко биха се бръкнали за подобно парче в някое от мъничките антикварни магазинчета в Сохо. Отвори двойната врата на барчето, колкото да се увери, че е добре заредено. При това с добра стока — не от най-скъпото, но все качествено. Затова и побърза да затвори: бутилките, наредени по рафтовете, го предизвикваха много по-неустоимо от шишето „Джим Бийм“, което си беше свил от „Бухала“.

Ралф Карвър седна на люлеещия се стол и обиколи с поглед празните редове на киното с надеждата, че все пак може би сънува. Дейвид се беше приближил до телевизора.

— Това пък какво е, а, да виждам — забеляза той видеото отдолу и клекна да огледа касетките, наредени върху него.

— Синко… — понечи да го спре Билингзли, но се отказа. Дейвид прехвърли набързо касетите: „Студентки, жадни за секс“, „Покварени дебютантки“, „Стюардесите сладурани, част 3“, и ги върна на мястото им.

— Наистина ли това гледате?

Билингзли вдигна рамене. Изглеждаше едновременно смутен и уморен.

— Много сме стари, синко, за да участваме още в родеото. Някой ден навярно ще разбереш.

— Е, това си е ваша работа — изправи се Дейвид. — Просто любопитствах.

— Стив, я погледни тук — повика го Синтия. Вдигна ръце високо над главата си, кръстоса ги при китките и размаха длани. Голям черен силует размаха мързеливо криле по екрана, посивял от десетилетия натрупвал се прах. — Гарван. Не е зле, нали?

Той се усмихна, застана до нея, опъна две ръце пред тялото си и отпусна единия си пръст надолу.

— Слон! — засмя се Синтия. — Страхотно!

Дейвид също се засмя. Баща му се обърна към тримата и на свой ред се усмихна.

— Не е зле за момче от Лъбък! — подразни Стив Синтия.

— Дръж си езика зад зъбите, да не почна пак да те наричам „бонбонче“.

Тя му се изплези със затворени очи и размаха пръсти край ушите, с което до такава степен напомни на Джони за жена му Тери, че той прихна да се смее. Стресна се, дори се ужаси от гласа си. Струваше му се, че някъде в часовете между срещата с Ентрейджиън и падането на нощта се беше твърдо зарекъл никога повече да не се засмее през живота си… най-малкото — на нищо весело.

Мери Джаксън, която крачеше напред-назад из въображаемата дневна и се интересуваше живо от всеки предмет, вдигна очи към слона на Стив.

— Мога да наподобявам небостъргачите на Ню Йорк — похвали се тържествено тя.

— Друг път! — отвърна й предизвикателно Синтия, но идеята и се стори любопитна.

— Да видим! — подкани я Дейвид. Беше вперил поглед в екрана, все едно очакваше да се появят надписите на поредния филм за Ейс Вентура.

— Дадено — съгласи се Мери и вдигна ръце с разтворени пръсти. — Сега, да видим… само секунда… Бях го научила по време на летен лагер, а това беше преди доста време…

— Какво, по дяволите, ви е прихванало всички?

От пискливия вопъл сърцето на Джони замалко пак щеше да спре, изглежда, и останалите се бяха стреснали не по-малко от него. Мери чак изпищя от изненада, силуетът на небостъргачите, които аха-аха да се покажат на екрана, изчезна от фокус и скоро се стопи напълно.

Одри Уайлър беше застанала на средата между вратата вляво от подиума и импровизирания хол. Лицето й беше бледо като платно, ококорените й очи хвърляха заплашителни искрици. Огромната й сянка се беше залепила за екрана, напомняйки без капка съмнение на Батман.

— Вие сте не по-малко побъркани от него. В този момент той е някъде наоколо и ни търси. Точно в този момент. Не си ли спомняш колата, която чухме, Стив? Това беше той, връщаше се от някъде! А вие стоите тук… включили сте всички светлини… и си играете игрички!

— Светлините не могат да се видят отвън, дори да ги бяхме включили всички — възрази й Билингзли. Гледаше Одри хем замислено, хем с известно безпокойство. „Все едно, помисли си Джони и се чудеше къде я е виждал. Може би в «Покварени дебютантки».“ — Това е кино, имай предвид, изолирано и звуково, и светлинно. Затова и с бандата обичахме да се събираме тук.

— Да, но той ще дойде да провери. И ако гледа много внимателно и се вслушва много внимателно, няма как да не ни открие. В градче като Деспърейшън скривалища няма много.

— Нека ни открие — отвърна й някак глухо Ралф Карвър и надигна пушкалото в ръцете си. — Той уби дъщеря ми и отведе жена ми в неизвестност. Имах възможност не по-малка от вас, госпожо, да се уверя на какво е способен. Нека дойде, щом иска. Имам да му предам бързата поща.

Одри го изгледа за момент, сякаш не беше сигурна дали бе разбрала правилно думите му. В погледа му не можеше да открие и искрица живот. Обърна за секунда внимание на Мери, колкото да се увери, че жената не представлява интерес, и отново се спря на Билингзли.

— Може да се промъкне, без да го усетим. Място като това сигурно има поне няколко входа. Повече от пет-шест дори.

— Да, и всички са добре залостени с изключение на прозореца на дамската тоалетна — увери я Билингзли. — Сега се връщам оттам: заредил съм цял куп бирени шишета на перваза зад стъклото. Ако реши да отвори, прозорецът ще избута бутилките, те ще паднат на пода и ще се натрошат на парчета. Ще го чуем, госпожо, няма как и когато се появи, така ще го надупчим с олово, че можете да го занесете на вторични суровини.

Докато говореше заканителните си нелепости, Билингзли постоянно местеше очи от лицето й, което си беше много добре, и краката й, за които Джон Едуард Маринвил имаше скромното мнение, че са повече от забележителни.

Непознатата продължаваше да гледа възрастния мъж пред себе си, все едно се е сблъскала с най-големия глупак в живота си.

— Ти да си чувал нещо за ключове, дъртако? В градчета като това ченгетата имат ключове за всички заведения.

— За всички работещи заведения — съгласи се Билингзли. — Но „Американският запад“ от доста време е затворен. Вратите не са просто заключени, те са заковани с дъски. Децата използваха аварийното стълбище да влизат отпред, но това свърши още миналия март поради срутването на стълбите. Не, тук сме в по-голяма безопасност откъдето и да било.

— В по-голяма безопасност от къщи — подкрепи го Джони.

Одри се извърна към него с ръце на кръста.

— Е, какво възнамерявате тогава да правите? Да останете тук и да се забавлявате със сенките на животни върху киноекрана?

— Успокойте се, де! — тросна й се Стив.

— Ти се успокоявай колкото си искаш! — нахвърли му се тя. — Аз искам да се махна оттук!

— Всички това искаме, но не му е сега времето — обясни Джони и се огледа за подкрепа от останалите. — Някой да е на друго мнение?

— Ще бъде пълна лудост да се измъкнем по тъмно — каза Мери. — Вятърът духа с поне двайсет метра в секунда, ще ни отнесе.

— И какво очаквате да се промени утре, когато бурята отмине и слънцето се покаже? — попита Одри. Продължаваше да гледа Джони.

— Мисля, че докато бурята свърши, нашият приятел Ентрейджиън може да не е между живите — отговори той. — Ако вече не е умрял.

Ралф вдигна глава и кимна в знак на съгласие. Дейвид клечеше до телевизора с ръце, опрени на коленете. Слушаше съсредоточено разговора им.

— Защо? — зачуди се Одри. — Как така?

— Не сте ли го виждали? — попита Мери.

— Разбира се, че съм го виждала. Само че не днес. Днес само слушах как се разкарва с колата нагоре-надолу… и как си говори сам на себе си. В интерес на истината от вчера не съм го виждала.

— Тук някъде има ли източник на радиация, госпожо? — попита Ралф. — Да не би мястото да е било хранилище на ядрени отпадъци, на обезвредено оръжие? Бойни глави, нещо такова? Защото ченгето най-определено даваше вид, че се разпада пред очите ни.

— Не мисля, че става дума за облъчване — възрази Мери. — Виждала съм снимки…

— Хей — вдигна ръце Джони. — Имам предложение. Мисля, че ще е най-добре да седнем и да обсъдим нещата. Съгласни? Ако не друго, ще убием времето, пък в крайна сметка може да изникне идея какво да правим занапред. Обърна се към Одри, дари я с най-ослепителната си усмивка и за свое облекчение видя известни признаци на успокоение. Е, мадамите може би вече не се разтапяха от умиление пред чара му, но още можеше да ги печели. — Във всеки случай ще свършим нещо по-конструктивно от това да си играем на сенки.

Усмивката му поугасна и той се обърна да изгледа всеки поотделно: Одри, застанала на самия ръб на килима, облечена в своето фрапантно секси костюмче; Дейвид, клекнал до телевизора; Стив и Синтия, седнали на облегалките на затрупаното с вещи кресло, навярно купено на същия търг като бар-плота; Мери, права до екрана с ръце, скръстени пред гърдите, подобно на гимназиална учителка; Том Билингзли, прибрал за по-сигурно ръце зад гърба, за да не се поддаде на изкушенията от лавиците под бара; Ралф в голямото кресло, потънало отчасти в сянка, с почти затвореното си от отока ляво око. Обществото на оцелелите след Коли Ентрейджиън, всички строени за проверка.

„Какъв екип — каза си Джони. — Все едно гледам Манхатън Трансфър преди концерт в пустинята.“

— Има и друг повод за разговор — допълни той. Погледа му привлякоха уголемените им сенки по екрана. За секунда всички му заприличаха на огромни птици. Сети се за Ентрейджиън, как му обясняваше, че лешоядите пърдели, че били единствените птици, които го правели. Спомни си как Ентрейджиън му беше казал: „По дяволите, ние всички сме надживели «защо»-то, ти поне добре го знаеш.“ Джони си каза, че навярно това е била най-ужасяващата реплика, която е чул през живота си. Най-вече защото звучеше правдоподобно.

Джони бавно кимна, все едно разговаряше с невидим събеседник, и продължи нататък.

— През живота си съм виждал невероятни неща, но досега не съм се сблъсквал с прояви на свръхестествени сили. Навярно до днешния ден. И което най-много ме плаши, е чувството, че свръхестествените събития около мен могат тепърва да продължат. Не знам. Единственото, в което съм сигурен, е, че през последните няколко часа ми се случиха куп необясними неща.

— За какво говориш? — попита Одри, готова да ревне като малко дете. — Малко ли лоши неща се случиха, та трябва сега да си разправяме допълнително небивалици?

— Така е — съгласи се Джони. Тихият му глас излъчваше съчувствие, на каквото сам не се беше чувствал способен. — И все пак, това не променя нещата.

— Ще разговарям далеч по-добре, ако стомахът ми престане да стърже — обади се Мери. — Предполагам, че тук няма никъде ядене?

Том Билингзли затърка подметка в пода и я изгледа с известно неудобство.

— Няма кой знае какво, госпожо. Тук идвахме обикновено по вечерно време, да пийнем и да си поговорим за отминалите дни.

Мери тъжно въздъхна.

— Така и предполагах.

Той обаче посочи с ръка дясната врата.

— Преди няколко дни Марти Ивс донесе някаква торбичка с продукти. Най-вероятно консерви със сардина. Марти обичаше най-много сардина и обикновени бисквити.

— Тц — отвърна недоволно Мери, но все пак предложението й прозвуча интересно. Джони си каза, че след два-три часа и на аншоа би се зарадвала.

— Ще отида да погледна, може и друго да е донесъл — размърда се Билингзли. Не изглеждаше въодушевен от идеята.

Дейвид се изправи:

— Ако искате, аз ще отида.

Билингзли вдигна рамене. Отново беше вперил поглед в Одри, забравяйки напълно за сардините на Марти Ивс.

— Като излезеш през вратата, вляво се пада ключът за лампата. Точно срещу теб има няколко рафта. Каквото носехме за храна, слагахме го там. Можеш да намериш и „Снакс“.

— Вие, момчета, може и да сте си попийвали здравата, но поне сте се сещали да донесете нещо за мезе — похвали ги Джони. — Това ми харесва.

Ветеринарят го изгледа за секунда, отново вдигна рамене и се съсредоточи върху краката на Одри Уайлър. Тя не забелязваше интереса му или поне не реагираше.

Дейвид тръгна към вратата, насред пътя се спря, върна се и взе револвера. Погледна към баща си, но Ралф се беше загледал в някаква точка пред себе си, някъде из тапицираните в червено седалки на киното. Момчето грижливо натика пистолета в джоба си, така че само дръжката да се подава, и се запъти към изхода. Докато минаваше покрай Билингзли, попита дали в сградата има течаща вода.

— Тук сме в пустинята, синко. Щом някоя сграда стане необитаема, първата работа е да спрат водата.

— Много лошо. Целият съм в сапун. Сърби ужасно. Дейвид остави групичката, стигна вратата и бръкна зад рамката в търсене на ключа за лампата. След малко коридорът грейна от светлина и Джони облекчено си отдъхна — част от съзнанието му беше очаквала нещо да се нахвърли на момчето в тъмното. Билингзли също го беше следил с поглед.

— Това, което момчето направи в участъка, как излезе от килията, беше направо невъзможно — отсъди Билингзли.

— Ако беше невъзможно, сега щяхме да си киснем зад решетките — каза Джони. Наглед говореше като нормален, трезво разсъждаващ човек, какъвто винаги е бил, но ветеринарят само изричаше на глас мисъл, която му беше идвала наум и на него. Дори му беше хрумнало и научно определение на феномена „чудеса без характер на сензация“. Щеше да си го запише в бележника, ако не го беше изпуснал на шосето. — Или според теб още сме в затвора?

— Не, в киното сме, и всички видяхме с очите си какво направи Дейвид — съгласи се Билингзли. — Как се насапуниса и се провря между решетките, все едно семка от диня ти бяга между пръстите. Всичко изглеждаше логично. Но ще ти кажа нещо, приятел, дори и йога не би могъл да го направи. Не заради друго, а заради главата. Каквото ще да казваш, главата трябваше да се заклещи между железата.

Обходи всички с поглед, спирайки се по-продължително на Ралф. Той беше вдигнал очи в негова посока, но Джони не беше сигурен дали изобщо разбира какво говори старецът. Толкова по-добре.

— Накъде биете? — попита Мери.

— Не съм много сигурен — каза Билингзли, — но мисля, че ще постъпим правилно, ако оставим господин Карвър-младши да ни води. — Замисли се за малко и добави: — Тук имаме една стара поговорка, гласяща, че в студена нощ не е важно кой пали огъня.

2.

Нещото вдигна умрелия койот и внимателно го огледа.

— „Сома“ умира, „пневма“ си отива, само „саркс“ остава — каза то с глас, повече от странен: едновременно звучен и лишен от всякакъв тон. — Така е било винаги; така ще бъде винаги; животът те изсмуква, сетне умираш.

Нещото отнесе умрелия звяр на долния етаж. Лапите и разбитата глава безпомощно се люшкаха, тялото се беше смалило, все едно от него бе останала единствено одраната кожа. Създанието, което го държеше, застана за момент пред външната врата на общинската сграда, впери поглед в мрака и се заслуша във вятъра.

— Со ках сет — възкликна то на глас, обърна се и заедно с койота влезе в помещението с гишетата. Погледна към закачалките вдясно от вратата и веднага забеляза, че момиченцето — Пай, както я наричаше брат й, — е било свалено от мястото си и увито в една от завесите.

Изпитото лице на съществото се изкриви в гневна гримаса, докато погледът шареше по закрития с платнището детски силует.

— Свалил я е! — констатира то на глас, все едно говореше на койота. — Проклетото хлапе я е свалило! Глупаво, създаващо неприятности хлапе!

Да, немирно хлапе, невъзпитано хлапе… глупаво хлапе. В известен смисъл последното определение си оставаше най-близко до истината. Глупавото християнче, което се бе опитало поне с малко да подреди нещата, все едно беше възможно нещо да бъде наред, все едно смъртта беше някакъв нецензурен надпис по стената, който с известни усилия може да бъде изтрит. Може би си мислеше, че затворената книга ще бъде отворена отново отначало, за да завърши другояче…

И все пак гневът се беше смесил с чувство на страх, което като жълта нишка се провираше през червения плат на омразата — момчето не се предаваше, значи и другите с него не се бяха предали. Не трябваше и да помислят да избягат от

(Ентрейджиън нея него тях)

ареста, дори и килиите им да стояха с широко отворени врати. И все пак бяха го направили. Заради момчето, заради нещастното, надуто, главозамаяло се християнче, което бе имало безочието да свали оная малка мръсница сестра си, да я изпрати с нещо, позволяващо си да прилича на погребение…

Пръстите и дланите на съществото усещаха топлина. То свали поглед в ръцете на Елън Карвър и забеляза, че и двете чак до китките са потънали в разперения корем на койота.

Беше възнамерявало да окачи койота на някоя от свободните куки, не за друго, а защото по подобен начин бе постъпило и с много други, но сега му хрумна по-добра идея. Пренесе койота през помещението, клекна над увития в зеленото перде труп и дръпна края. С мълчалива злост изгледа умрялото момиче, което беше израсло в безжизненото тяло пред нея.

Да посмее да я повие!

Съществото издърпа облечените като в кървави ръкавици ръце на Елън от вътрешностите на койота и положи животното върху трупа на Кирсти. Разтвори устата му и я обви около врата на детето. В подобна картина на смъртта имаше нещо и зловещо, и опияняващо: все едно беше изскочило от някоя гравюра в книжка със страшни приказки.

— Так — прошепна съществото и се ухили. Долната устна на Елън Карвър се издаде напред. Тънка, почти незабележима струйчица кръв протече по брадичката й. Пропадналото, самонадеяно момченце едва ли беше предполагало какво ще променят в декора, който само бе разместило. Съществото си представяше очарованието на мига, в който Дейвид разбере! Ех, да видеше с очите си колко малко е постигнало с напразните си усилия, колко лесно християнското благоприличие може да бъде обърнато наопаки, хората само си въобразяват, че представляват единици, а всъщност са си кръгли нули…

Съществото придърпа края на пердето до врата на койота. Детето и звярът изглеждаха почти като любовници. Колко му се искаше момчето да бъде тук! Бащата — също, но най-вече момчето. Защото именно момчето се нуждаеше от превъзпитание.

Пак то се оказваше и единствено опасното. Иззад гърба на съществото се дочу тихо потропване, толкова тихо, че друг освен него едва ли би го доловил. Съществото се извърна и удостои с поглед завръщащите се паяци-отшелници. Те влязоха през вратата към стълбището, свиха вляво, след което се впуснаха да се катерят по стената, преминавайки по обявите за общински оферти и търсене на доброволци за есенните празненства по случай Деня на пионера. Над една от хартиите — гласяща, че на неофициално събрание служителите от минно дружество „Деспърейшън“ щели да обсъждат възстановяването на рудодобива в така наречената „китайска мина“, — паяците спряха и се построиха в окръжност.

Високата жена с комбинезона и полицейския колан се изправи и ги приближи. Кръгът на стената потрепери в израз може би на страх, може би на вълнение, може би на двете едновременно. Жената прибра една в друга окървавените си ръце, след което разтвори длани, обърнати към стената.

— Ах лах!

Кръгът се разтвори. Паяците побързаха да се подредят в друга форма подобно на масовка по време на спортни церемонии. Изписаха буквата „а“, сетне отново развалиха редици, за да се строят под формата на „м“. Сетне на стената се появиха една след друга буквите „е“, „р“, „и“.

Докато паяците се чудеха как точно да изпишат „к“-то, съществото им направи жест да се махат.

— Ен тоу — рече то. — Рас.

Паяците се спряха насред пътя и възстановиха треперливия си кръг.

— Тен ах? — попита съществото след секунда, при което паяците се построиха отново в овал, само че по-различен. Жената, която си беше присвоила пръстите на Елън Карвър, изгледа за известно време фигурата на стената, заигра с пръстите на Елън по яката на ризата й, сетне махна към стената. Кръгът се стопи, паяците се спуснаха надолу по стената и се заизнизаха по пода.

Съществото излезе отново на стълбището, без да обръща внимание на гадините, които пъплеха в краката му. Имаше ли нужда от тях, паяците щяха да бъдат на линия, това му беше достатъчно.

Застана пред двукрилата врата и отново впери поглед в тъмнината. Не можеше да види старото кино, но не се и налагаше; то знаеше къде точно се намира „Американският запад“, само на двеста метра в северна посока, след единственото кръстовище в града. Благодарение на „цигулките“ то вече знаеше къде се намират и те.

Къде се намираше най-вече то, дрисливото християнче.

3.

Джони Маринвил отново разказа историята си: този път от игла до конец. За първи път от дълги години се опитваше да бъде кратък: критиците от цяла Америка биха го аплодирали, ако го чуеха, но едва ли щяха да повярват на ушите си. Джони разказа как бил спрял насред шосето, за да се облекчи, как в това време Ентрейджиън набутал марихуаната в багажника на мотоциклета. Разказа за койотите — за онзи, на който Ентрейджиън беше говорил, и за другите, наредили се като почетен шпалир около полицейската кола, — за боя, който беше ял от полицая. Спря се по-подробно на убийството на Били Ранкорт, след което, без да променя с нещо тона си — на случая с лешояда, който го беше нападнал, по всичко личало, по заповед на Коли Ентрейджиън.

Лицето на Одри Уайлър излъчваше дълбоко недоверие, но Джони забеляза как Стив и хърбавото момиче, което помощникът му бе подбрал незнайно къде, си разменят погледи, все едно знаят за какво става дума. Не си направи труда да поглежда останалите, вместо това сведе очи, опитвайки се да събере в няколко изречения това, заради което бе започнал цялата си пледоария.

— Искаше да му духам. Мисля, че се очакваше да захленча и да започна да го моля за милост, но на мен идеята не ми се стори толкова отблъскваща, колкото Ентрейджиън навярно е предполагал. Духането си е банална проява на сексуален тормоз в ситуации, когато някой е превишил властта си над другите, но то далеч не е това, което изглежда отстрани. На повърхността подобно сексуално насилие представлява проява на власт и агресивност, под нея обаче става дума за гняв, породен от страх.

— Благодаря ви, доктор Рут — прекъсна го Одри, — в следващото предаване ще обсъждаме проблема с детската престъпност…

Джони я погледна без видимо да се е засегнал.

— Написал съм роман за сексуалното насилие сред хомосексуалистите. „Тибурон“. Не беше голям успех в очите на критиката, но бях разговарял с много хора и мисля, че фактическата основа си я биваше. Работата е там, че вместо да ме изплаши, Ентрейджиън само ме вбеси. Вече си бях казал, че така и така нямам какво да губя, краят му е ясен… Казах му, че с удоволствие ще налапам патката му, но и че с удоволствие ще му я отхапя. Тогава… тогава…

Той се замисли толкова усилено над думите си, колкото не се беше замислял над нито един пасаж от книгите си през последните десет години.

— Тогава изтървах една от неговите безсмислени думички. Поне на мен ми изглеждаха безсмислени, реплики от измислен език, въздействащи по-скоро със звученето, отколкото със съдържанието си…

— „Так“ ли беше думата? — попита Мери.

Джони кимна.

— Да, и тази дума, изглежда, значеше нещо и за койотите, и за Ентрейджиън. Когато я изрекох, той някак си се прибра в себе си…, след което извика лешояда да ме нападне в гръб.

— Не вярвам на подобни нелепости — възрази Одри. — Разбирам, че си известен писател или каквото ще, виждам, че си човек, който не обича да му теглят думите на кантар, но пак няма да ти повярвам.

— Всичко си е самата истина — настоя Джони. — Ти не си ли видяла нещо подобно? Животни да изпадат в необичайни състояния, да се нахвърлят на хора?

— Аз се криех в градската пералня — натърти Одри. — Хей, на английски говоря.

— Но…

— Виж какво, разбирам, че ти се иска да видиш необичайно и агресивно животинско поведение — каза Одри. Приведе се и продължи: — Имаш предвид Коли. Такъв, какъвто е в момента. Изби всичко живо, видя сметката на всеки, изпречил се на пътя му. Това не ти ли се струва достатъчно? Трябва ли да си измисляме дресирани лешояди, за да звучи по-страшно?

— Ами дресирани паяци? — намеси се Стив. С кльощавото момиче се бяха прегърнали на креслото, вместо да седят на облегалките.

— Какви дресирани паяци?

— Да си виждала паяци, които… ъ-ъ… да се събират на стадо?

— А защо не на ято? — заяде се Одри, в чийто поглед недвусмислено се четеше: „ВНИМАВАЙТЕ, ИМАТЕ СИ РАБОТА С НЕНОРМАЛЕН“.

— Добре де, не използвах най-правилната дума: група движещи се заедно паяци. Паяци, събрали се на глутница. Като вълци. Като койоти.

Тя поклати глава.

— Ами змии?

— И змии не съм забелязала. Нито койоти. Ако това е от значение, дори не съм видяла куче да кара колело с шапка на главата. Не съм чувала за нищо подобно.

В този момент Дейвид се качи обратно на сцената. Носеше кафява кесия, от онези, които продавачите в магазина даваха на клиенти с по-скромни покупки — бисквити, закуски, картони мляко или една-две кутии бира. Беше стиснал под мишница и кутия солени бисквити.

— Намерих нещо за хапване.

— Наистина? — погледна Стив с недоверие кутията и малката хартиена торбичка. — С това можем да нахраним цяла Америка. По колко мислиш, че ни се полага, Дейви? По една сардинка и две бисквитки на човек?

— Всъщност, има предостатъчно — не се съгласи Дейвид. — Много повече, отколкото предполагате. Хм… — огледа се той замислено и с известно притеснение. — Дали ще има някой нещо против да прочета малка молитва, преди да раздам храната?

— Молитва преди ядене? — учуди се Синтия.

— Точно така.

— Все ми е тая — вдигна рамене Джони. — Мисля, че каквото си измолим, все ще е за добро.

— Амин — подкрепи го Стив.

Дейвид остави торбичката и кутията на пода между гуменките си. Затвори очи и прибра ръце, опрени пръст до пръст, пред лицето си. На Джони му направи впечатление колко скромно е момчето. В този най-непринуден жест се криеше грация, непостижима за повечето хора.

— Господи, молим те да благословиш храната, която се каним да ядем — произнесе Дейвид на глас.

— Да, всичко, което се намира пред нас — обади се отново Синтия и по лицето й се изписа веднага съжаление, задето не си е замълчала. Дейвид обаче не изглеждаше засегнат: може би изобщо не я беше чул.

— Благослови нашата дружба, грижи се за нас и ни освободи от злото. Моля те, бди и над майка ми, ако това не противоречи на волята Ти. — Той се умълча, след което допълни, по-тихо: — Навярно противоречи, но моля Те, ако не, погрижи се. Уповавам се на Христа. Амин.

И отвори очи.

Джони беше трогнат. Кратката молитва на момчето го беше засегнала същото онова място в душата му, до което Ентрейджиън така и не беше успял да се докосне.

„Разбира се. Защото момчето наистина вярва в това, което говори. По своя си скромен начин то е способно да превърне папа Йоан Павел с неговите карнавални дрехи и шапчица, все едно купена в Лас Вегас, в най-праведния християнин.“

Едва сега Дейвид се наведе и вдигна скромните продукти, които беше намерил в коридора. По лицето му се четеше тържественост, все едно даваше вечеря в чест на Деня на Благодарността.

— Заповядай, Мери — извади той консерва сардини. — Отварачката е прикрепена отдолу.

— Благодаря, Дейвид.

Той се усмихна.

— Благодарете на приятеля на г-н Билингзли. Храната е негова, не моя. — След което й подаде и бисквитите. — Би ли раздала на останалите?

— Вземи, колкото ти е нужно, другото остави — рече замислено Джони. — Така ни учеха приятелчетата от Кръжока… а, Том?

Ветеринарят го удостои с влажния си поглед, но не каза нищо.

Дейвид връчи друга консерва на Стив и трета — на Синтия.

— О, не, сладък, няма нужда — опита се да му върне своята момичето. — Ще си поделим една със Стив.

— Няма защо — увери я Дейвид. — Има за всички. Честна дума.

След което даде от сардините на Одри, на Том и на Джони. Джони обърна на два пъти консервата в ръце, все едно искаше да се увери, че е реална. Най-накрая разкъса обвивката, откачи ключето, пъхна го в дупката и започна да върти. Щом в носа го блъсна миризмата на риба, изведнъж установи колко е гладен. Ако някой му беше казал, че ще се нахвърли с такъв апетит на консерва жалки сардини, навярно щеше да му се изсмее.

Нещо го потупа по рамото. Беше Мери, която поднасяше кутията с бисквити на околните. Изглеждаше, все едно не е на себе си от щастие. От устата й се стичаше рибен сос.

— Вземи си — подкани го тя. — Чудесни са. Наистина!

— Ъ-хъ — съгласи се Синтия. — Винаги съм казвала, че бисквитка в нужда се познава.

Джони пое кутията, погледна вътре и видя, че само една от хартийките е пълна, при това наполовина. Бисквитите бяха кръгли, тъмнооранжеви на цвят. Той си избра три и ги пъхна в устата си. Сърдитият му стомах отказваше да поеме повече, затова нямаше как да награби още, преди да предаде кутията на Билингзли. Погледите им се кръстосаха за миг и в ушите му прозвуча гласът на стареца, който твърдеше, че и йога не би могъл да мине. Заради главата. Разбира се, не биваше да забравя и случая с мобифона: когато апаратът беше в ръката на момчето, се бяха показали три чертички на екрана, а когато той самият се бе опитвал да набира — нито една.

— Това решава спора веднъж завинаги — заговори Синтия с пълна уста. Гласът й издаваше същата радост, като погледа на Мери отпреди малко. — Храната е много по-хубаво нещо от секса.

Джони погледна към Дейвид. Беше се опрял на една от облегалките на креслото, където седеше баща му и се хранеше. Консервата на Ралф стоеше в скута му непокътната, докато Карвър все така гледаше празните седалки на залата. Дейвид извади внимателно две рибки от своята консерва, сложи ги на бисквита и ги подаде на баща си, който задъвка съвсем машинално, все едно не беше гладен, ами само бързаше да преглътне. Да наблюдава момчето в подобна проява на синовна нежност, накара Джони да се почувства неудобно, все едно се намесваше в интимния му живот. Отмести очи и забеляза кутията с бисквити на земята. Всички бяха заети с яденето и никой не обърна внимание на Джони, който се наведе, вдигна бисквитите и ги погледна отблизо.

Всеки беше изял поне пет-шест (Билингзли навярно повече: дъртият пръч си беше натъпкал устата), но кутията си оставаше наполовина пълна.

4.

Ралф разказа за трагедията на семейство Карвър, доколкото му позволяваха възможностите, тъпчейки се с риба между изреченията. Опитваше се да прочисти съзнанието си, да се върне на земята — повече за доброто на Дейвид, отколкото заради самия себе си, — но не беше лесно. Пред очите му продължаваше да витае образът на Кирсти, просната на стъпалата, а след това — сцената, когато Ентрейджиън бе отвел Елън от ареста. „Не се тревожи, Дейвид, ще се върна“ — беше казала тя. Но за Ралф, убеден, че за четиринайсет години съвместен живот добре е опознал всички интонации в гласа на Ели, тези думи си оставаха произнесени все едно от мъртвец. И все пак, длъжен беше пред Дейвид да потисне отчаянието и да се опита да се държи като нормален човек. Трябваше да се върне в кожата си, независимо от шока, напрежението и вината — да, точно вината — които се опитваха да го лишат от разсъдък. Но беше трудно. Когато и той свърши, Одри изкоментира:

— Добре, при вас поне не се е стигало до бунт на животинското царство. Много съжалявам за жена ви и дъщеричката ви, господин Карвър. Съчувствам и на теб, Дейвид.

— Благодаря — каза Ралф, а Дейвид побърза да допълни:

— Все още има надежда мама да е жива и здрава.

Баща му прокара пръсти през косата му и кимна в знак на съгласие.

Дойде ред на Мери, която разказа за найлоновия плик под резервната гума; за това, как Ентрейджиън, докато рецитирал репликите, задължителни при арест на заподозрени, бил вметнал, че ще ги убие; за това, как беше застрелял съпруга й на стълбите в общинската сграда без всякаква причина или предупреждение.

— Добре, че няма диви зверове — обади се Одри. Това най-много я вълнуваше. Надигна консервата си и без ни най-малко да се стеснява от, погледите им, изля последните капчици сос в гърлото си.

— Ти или не чу за койота, който ченгето извика да ни пази, или просто ти се иска да не си го чула — сгълча я Мери.

Одри махна пренебрежително с ръка. Беше седнала така, че Билингзли можеше да се наслаждава на бедрото й. Ралф също гледаше под полата й, но това, което виждаше, не му действаше. Даваше си сметка, че в остарелите акумулатори има повече течност, отколкото воля за живот в душата му.

— Човекът може да опитомява койоти, не знаете ли? — каза Одри. — Храниш ги с хамбургери и ги дресираш като кучета, това е.

— Може би си виждала Ентрейджиън да се разхожда из града с койот на каишка? — попита я най-любезно Маринвил.

Тя го изгледа за миг и се впусна в обяснения:

— Не съм. Познавах го дотолкова, че да го поздравя на улицата, нищо повече. Така е и с всички останали в града. Прекарвах повечето от времето си в рудника, в лабораторията или далеч оттук. Никога не ме е привличал градският живот.

— Ами какво стана с вас, Стив? — запита Джони. — Каква е вашата история?

Ралф забеляза как преди да отговори на писателя, човекът с тексаския акцент размени поглед с приятелката си, ако двамата наистина бяха приятели.

— Най-напред да кажа, че ако ме издадеш пред агента си, задето съм качил момиче на автостоп, ще си изгубя цялата премия.

— Мисля, че сега засега това представлява най-малката ти грижа. Давай, разкажи ни.

Двамата с девойката се впуснаха да разказват, всеки от своята гледна точка, повече от убедени, че премеждията им надминават границите на вероятното. И двамата бяха недоволни от бедния си речник, та не можеха подробно да опишат колко ужасен бил каменният отломък, заварен в лабораторията, как им бил подействал, още повече — никой не държеше да споменава за случилото се между тях, когато вълкът (двамата бяха единодушни, че не става дума за обикновен койот, а за истински вълк) беше измъкнал статуетката от сградата, за да им я занесе. Ралф предположи, че има някаква връзка със секса, макар че какво толкова ужасно можеше да има в една сексуална връзка, не можеше да каже.

— Още ли ще си играем на Тома Неверни? — обърна се Маринвил към Одри, щом Стив и Синтия приключиха с разказа си. Говореше сдържано, дори с известна нежност, да не излезе, че с нещо иска да я заплашва. „Разбира се, че няма да иска да я плаши — разсъждаваше Ралф. — Ние сме всичко на всичко седем. За да успеем, трябва да си останем един отбор. Пък и да си призная, не се справя никак зле със задачата.“

— Не знам Тома ли съм — отвърна Одри. Личеше си, че чутото надвишава способностите й да възприема. — Не искам да вярвам в нищо от тези глупости — само да се замисля за тях и вече ми прилошава от страх — и все пак не виждам причина да лъжете. — Замисли се и добави: — Освен, ако срещата с онези, обесените в скривалището на Ернандо… хм, до такава степен ви е изплашило, че…

— Че от страх сме започнали да халюцинираме — изпревари я Стив.

Одри кимна.

— Змиите, които сте видели в къщата… в това поне има известна правдоподобност. Понякога кроталите усещат наближаващата буря три дни предварително и се събират, за да си търсят убежище. Колкото до останалото… не знам. Аз съм човек на науката и не виждам как…

— Хайде, госпожо, държите се като малко дете, което иска да убеди околните, че устата му е зашита с конец, за да не яде от карфиола — направи сравнение Синтия. — Всичко, което ни се случи, съвпада с видяното от господин Маринвил преди нас, с видяното от Мери преди него, с видяното от семейство Карвър преди тях. От самото начало до съборената дървена ограда, пред която Ентрейджиън е сгазил бръснаря или който беше там, всичко се подрежда. Забравете тия глупости за „човек на науката“. Всички сме единодушни, само вие се опитвате да ни противоречите.

— Но аз не съм видяла нищо подобно! — оплака се на глас Одри.

— А какво сте видели? — попита Ралф. — Хайде, кажете ни.

Одри кръстоса крак върху крак и подръпна полата си.

— Бях на палатка. Имах четири дни отпуск, та яхнах Сали и поех на север, към Медната планина. Любимото ми място в цяла Невада.

На Ралф му се струваше, че жената се оправдава, сякаш и преди си е патила заради подобно поведение.

Едва сега Билингзли отмести поглед от краката й, все едно се събуждаше от дълбок сън — сън, в който същите тези крака навярно го бяха опасали през кръста.

— Сали — рече той. — Как е Сали?

Одри го изгледа с дълбоко недоумение, но след това се сети за какво става дума и като момиченце му се усмихна:

— Много е добре.

— Оправя ли се?

— Да, благодаря, мехлемът свърши работа.

— Радвам се да го чуя.

— За какво говорите? — полюбопитства Маринвил.

— Лекувах кобилата й преди година, година и нещо — обясни Билингзли. — Това е.

Ралф не беше сигурен дали би оставил точно Билингзли да се грижи за неговия кон, ако имаше такъв; не би позволил на Билингзли да се докосне и до улична котка. Разбира се, не беше изключено година по-рано ветеринарят да е бил друг човек. Когато превърнеш пиенето в занаят, дванайсет месеца са достатъчни напълно да се преобразиш.

— С доста усилия отворихме мината „Гърмяща змия“ говореше Одри. — Няколко орела умряха…

— Няколко ли? — свъси вежди Билингзли. — Не съм запален природозащитник, но мисля, че не се изразяваш съвсем точно.

— Добре де, бяха около четиридесет. Не може да се говори за уникални екземпляри, пък и в Невада винаги е имало много орли. И ти го знаеш, докторе, и зелените го знаят, само че за тях смъртта на всеки орел е все едно да свариш дете. Това, което ги притеснява в действителност — това, което притеснява всички, — е да не би наистина да отворим отново мината. Божичко, така ми писва от тях понякога. Влачат се тук с малките си, лъскави вносни автомобилчета — за всяка от тези коли са отишли поне двайсет и пет кила чиста американска мед — и ни крещят в очите, че сме били зверове, насилващи земята. Тия…

— Госпожо — прекъсна я Стив. — Ще извинявате, ама сред нас активисти на „Грийнпийс“ няма.

— Разбира се, че не. Бях започнала да казвам, че на нас всички ни е тъжно за умрелите орли — за соколите и гарваните също — независимо от мнението на природозащитниците. — Одри огледа всички присъстващи, все едно проверяваше до каква степен бяха готови да й повярват. — Чистим медната руда с помощта на сярна киселина. Най-лесният начин е с пръскачки, викаме им „дъждовници“, напомнящи на въртящите се пръскачки. Но подобни съоръжения оставят локви, птиците ги виждат от въздуха, идват да се изкъпят и да пият вода… и умират. Смъртта им не е от приятните.

— Никак — съгласи се Билингзли и примигна с влажните си очи. — Когато от „Китайката“ и от другата мина, „Десатоя“, вадеха злато — това беше през петдесетте — локвите бяха пълни с цианид, ефектът — не по-малко печален. Но тогава нямаше зелени природозащитници. Щастливи времена са били за дружеството, а, госпожице Уайлър?

Надигна се, отиде до бара, наля си един пръст уиски и го изпи на един дъх, все едно гълташе лекарство.

— Може ли и за мен една чашка? — осмели се да поиска Ралф.

— Да, гос’ине, мисля, че може — отвърна му ветеринарят, подаде му питието и извади още чаши за останалите. Предложи им топли газирани напитки, но те предпочетоха минерална вода.

— Отказахме се от дъждовниците и ги заменихме с разпределителни глави и емитери — продължаваше с разказа си Одри. — Методът е много по-бавен и по-скъп, но така поне няма опасност птиците да попаднат сред химикалите.

— Няма — потвърди Билингзли и си наля втора чашка. Този път я изпи по-бавно, без да изпуска от поглед краката на Одри.

5.

Проблем ли?

Засега, може би — не… но не бе изключено да възникне, ако нужните мерки не се предприемеха.

Нещото, което приличаше на Елън Карвър, седеше зад бюрото в празния арест. Беше вдигнало високо глава и лъщящите му очи гледаха към вратата. Навън вятърът ту се усилваше, ту утихваше, ту се усилваше, ту утихваше… По стълбите се дочуха нечии тихи стъпки, драскане на нокти по цимента. Стъпките спряха пред вратата. Някой изръмжа, все едно тактично се покашляше. В следващия миг вратата широко се отвори, блъсната от муцуната на пумата. За женска беше доста едра — поне метър и осемдесет от носа до задницата. Дебелата опашка прибавяше още близо метър.

Пумата влезе в помещението с килиите, сниши се до дъсчения под и ушите й се прилепиха до удължения череп. Нещото на стола се приведе не само за да привика звяра по-близо до себе си, но и да се опита да усети чувствата, които го обладаваха в този момент. Животното беше уплашено, опитваше се да разграничи различните миризми в помещението, но никоя не му действаше успокоително. Не само задето бе попаднало в човешка бърлога, но и за друго…

Надушваше много неща и всички бяха повод за тревога. Най-напред острата и задушлива миризма на барут, която буквално я блъскаше в носа. Сетне зловонното дихание на човешки страх, подобно на вонята на пот и изгоряла трева. После идваше мирисът на кръв — кръв койотска, кръв човешка, смесени в едно. И най-накрая — това същество насреща, което не преставаше да я наблюдава. Искаше й се да избяга, но някаква сила я притегляше към създанието на стола. Приличаше на човек, но не миришеше на човек, по-точно издаваше миризма, каквато пумата никога през живота си не беше срещала. Най-накрая животното не издържа, плахо се наежи и измяука като котка.

Съществото се надигна от стола, хвана пумата за муцуната и я придърпа към себе си, за да я погледне в очите. Бързо занарежда на езика на безформеното — езика, който всички разбираха — къде да отиде, колко да чака, какво да стори, щом му дойде времето. Те били въоръжени и най-вероятно щели да убият пумата, но тя трябвало вече да си е свършила работата.

Докато съществото говореше, от носа на Елън Карвър потече кръв. То я усети по устните и с длан я избърса. По бузите и врата на Елън се бяха появили малки пъпки като от изприщване. Проклета кожна инфекция! Нищо повече, но достатъчно за начало! Защо някои жени така и не се научаваха да се грижат за вида си?

— Добре — заключи съществото. — А сега върви. Чакай да дойде подходящият момент. Аз ще слушам заедно с теб.

Пумата отново протяжно измяука, облиза с грапавия си език ръката, която съществото в тялото на Елън Карвър му подаде, и се обърна да излезе от помещението.

Чудовищното създание се върна на стола си и отново се облегна. Затвори очите на Елън и се вслуша в непрестанното дращене на пясъка по стъклата, докато с част от съзнанието си придружаваше животното по пътя му.