Стивън Кинг
Град Отчаяние (18)

2.

Нещото, което някога се наричаше Елън Карвър, беше концентрирало импулсите на съзнанието си върху вълка (искаше да го използва, за да свърши веднъж завинаги с писателя) до такава степен, че изпадаше в своеобразен транс. Но изведнъж нещо обезпокои Так — неочаквана спънка в общия ход на нещата. За миг отпусна хватката си и вълкът застина на място. Так насочи цялото си съзнание към камиона и със зловещо любопитство се опита да проникне в умовете на хората там. Нещо се беше случило, но той не можеше да определи какво. Създаваше се впечатление за объркване, както когато човек се събуди в стая, в която мебелите наскоро са били пренаредени.

Може би ако не се стреми да бъде на две места едновременно…

— Ми хим, ен тоу — заповяда Так и пусна вълка срещу писателя. Свършено бе с бъдещия Стайнбек: четирикракото беше бързо и силно, двукракото — бавно и слабо. Так пропъди вълка от мислите си, образът на Джони Маринвил най-напред изтъня, сетне се изгуби съвсем в дълбините на паметта му в мига, в който писателят посягаше към някакъв предмет на масата до себе си и ужасен следеше с поглед всяко движение на звяра.

Вместо това Так насочи вниманието си към камиона и групичката хора — макар от тях четиримата само един беше от значение (защо не беше проумял тази истина от самото начало) — дрисливото християнче.

Яркожълтият камион стоеше все така паркиран насред улицата. Так го виждаше добре отвън през фасетъчните очи на паяците и чрез топлинните усещания на змиите, но опиташе ли да се вмъкне вътре, все не успяваше. Нямаше ли кой да гледа вътре? Едно-единствено малко паяче поне? Или християнчето успяваше да блокира по някакъв начин зрението му?

Нямаше значение. Не разполагаше с време, за да се занимава с подробности. Те си бяха вътре, трябваше да са вътре, нямаше как иначе и Так трябваше да се задоволи с това, защото другаде също се случваха тревожни неща. И то в непосредствена близост. Нещо ставаше с Мери.

С усещане, едновременно непознато и неприятно, че нещо го привиква, че нещо го дърпа за ръката, Так се отказа от камиона и се съсредоточи върху служебната постройка. Съзнанието му се всели в стотиците тревожно щуращи се напред-назад погледи на създанията вътре. Най-напред забеляза отместената сушилня, сетне и това, че Мери я няма. По някакъв начин се беше измъкнала.

— Ти, курво! — изкрещя Елън и от устата й бликна кръв като от фонтан. Само една дума трудно би могла да изрази всички чувства, които вълнуваха Так, затова занарежда ругатни и закани на своя стар като света език, докато ставаше. Плашеше го физическото изтощение на тялото, в което се бе вселил, но най-тревожното бе, че не разполагаше с резервно тяло, в което да се прехвърли, ако се наложи; засега трябваше да се задоволява с наличното. Мина му през ума да се възползва от животните, но никое от тях не би се оказало достатъчно силно, за да побере енергията му; вселяването му в който и да било човек го унищожаваше за броени дни, какво ли оставаше за по-нисшите създания? Змия, койот, плъх, дори лешояд, всички биха се пръснали на парчета секунди, най-много минути, след като Так ги обладае. Горският вълк издържал час-два, но от целия вълчи род беше останал един-единствен екземпляр, а той сега се намираше на пет километра оттук и си имаше други задачи (вероятно от гастрономическо естество) с писателя.

Нямаше избор, трябваше му жената.

Трябваше му Мери.

Съществото, което бледо напомняше на Елън, се промъкна през отвора в стената и със сковани крачки се запъти към бледолилавия квадрат, който отбелязваше края на шахтата. Докато вървеше, около него подскачаха цвъртящи плъхове, упоени от миризмата на кръв, която шуртеше по краката на Елън. Так ги изрита и напсува на древния си език.

На изхода на мината спря и се огледа. Луната вече се беше скрила зад отсрещния склон, но все още осветяван местността, пък и лампата от купето на полицейската кола помагаше. Светлината му беше достатъчна да забележи че капакът на автомобила е отворен и да се досети, че коварната жена по някакъв начин е повредила двигателя. Как беше успяла да се измъкне от къщата? Как беше посмял да го стори?

За пръв път Так усети страх.

Погледна вляво и забеляза, че гумите и на двата пикапа са надупчени. Повтаряше се старата история с караваната на Карвърови с тази разлика, че сега него бяха хванали капана, а това ни най-малко не му се нравеше. Остава камионите, но въпреки че Так знаеше къде са ключове — в чекмеджетата в служебната стаичка имаше ключове за всичко — нямаше да са му от полза; не можеше да кара подобни страшилища. Кери Риптън знаеше да се оправя с камионите, но Так се беше разделил с неговите способности в мига, в който се прехвърли в тялото на Джоузефсън. В ролята си на Елън Карвър беше способен да възстанови донякъде паметта на Риптън, Джоузефсън и Ентрейджиън (макар че и техните спомени избеляваха като снимки, оставени на слънце), но не и техните качества, познания и способности.

Кучка проклета!

Так неспокойно стискаше юмруци. Дразнеше се от измокрените с кръв гащи, от окървавената фланелка, даваше си сметка, че бедрата на Елън са облени с кръв. Затова затвори очи и се опита да проследи Мери с мисълта си.

— Ми хим, ен шоу. Ен тоу! Ен ТОУ.

В началото нищо не се получи, посрещна го само неприятното усещане за режеща болка в корема на Елън.

И ужас. Ужас при мисълта, че оная курва може вече да си е отишла. Най-накрая забеляза това, което търсеше — този път не с очите на Елън, но с нечии уши, които предаваха звука в нейните: тайнствено ехо, което очерта в съзнанието му женски силует.

Сигналът идваше от кръжащ над мината прилеп, усетил присъствието на Мери, докато тя се катереше по северния склон. Жената далеч не беше свежа и бодра, напротив, спираше на всеки десетина крачки, за да си поеме дъх и погледне никой ли не я преследва. Прилепът повече от ясно „виждаше“ миризмите, които излъчваше изтощеното й тяло и от това, което Так получи като сведение, част от смелостта му се върна. Защото усещаше дъха на човешки страх. На онзи страх, който при случай лесно може да прерасне в паника.

Така или иначе Мери се намираше на по-малко от четиристотин метра от ръба, след което я чакаше далеч по-лесното нанадолнище. Прилепът усещаше, че тя е изморена и задъхана, но никъде около нея не се носеше онази резлива миризма на пълно изтощение. Засега. Освен това Мери не кървеше като заклано прасе. Вярно, кръвоизливите не бяха излезли напълно от контрол, не още, но кой знае кога и това щеше да дойде. Навярно времето, което Так беше прекарал на ръба на ини, часовете, в които беше обмислял своите следващи ходове, се бяха оказали фатални, но кой би повярвал, че това може да се случи?

Дали да не прати кан той да я спрат? Онези, които не бяха в периметъра на рудника и не представляваха част от ми хим?

Би могъл, но каква полза? Можеше да обкръжи Мери със змии и паяци, със съскащи диви котки и лаещи койоти, но най-вероятно кучката би минала през тях също както Мойсей според хорските приказки, бе повел еврейския народ право през вълните на Червено море. Тя сигурно знаеше, че „Елън“ не може да й навреди. Ако не го беше разбрала, и досега щеше да си стои в бараката, навярно щеше да се сгуши в някой ъгъл и да крещи от ужас, докато се скъсат гласните й струни.

Как беше разбрала? Да не би от дрисливото християнче? Или е получила съобщение от Бога на това християнче, от неговия кан так! Нямаше значение. Както нямаше значение и това, че тялото на Елън започваше да се разлага, докато Мери имаше близо километър преднина.

— Каквото ще да става, идвам при теб, скъпа — обеща Так и пое към пътя.

Елън обърна глава, изплю кървава храчка и зловещо се усмихна. Не приличаше на жена, която е възнамерявала да се кандидатира за член на училищното настоятелство, нито на такава, с която са обичали да обядват в „Китайско щастие“ приятелките й, още по-малко на почтената госпожа, чиято най-съкровена, най-скандална сексуална фантазия е била да се люби с мъжагата от рекламата за диетична кола.

— И да бързаш, и да не бързаш, мръсницо, няма да ми избягаш.

3.

Черната сянка повторно връхлетя върху нея и Мери махна заплашително с ръка да я прогони.

— Върви по дяволите! — изруга тя и опита да си поеме дъх.

Прилепът изкрещя в нощта и се издигна на безопасна височина, но така и не се отказа. Кръжеше над жената като разузнавателен самолет и Мери придобиваше все по-силното усещане, че точно това му е целта. Вдигна глава — оставаха й някакви си двеста метра, докато изкачи склона и се измъкне от изкопа, но силите я напускаха. Имаше усещането, че не вдишва, а буквално отхапва въздуха със зъби. Сърцето й биеше като барабан, усещаше болки в гърба си. Беше си мислила, че за жена, прехвърлила трийсетте, се намира в чудесна форма, но три посещения седмично в гимнастическия салон не са достатъчни за подобно изпитание…

Изведнъж чакълът под гумените й подметки поддаде и преди да се усети, Мери загуби равновесие. В последния момент се отпусна на коляно, та да не падне, но дънките й се съдраха и заострените камъчета се впиха в крака й. Топла кръв рукна по прасеца й.

Прилепът отново я връхлетя.

— Разкарай се, кръвопиецо! — извика вбесена Мери и замахна с юмрук. Ударът се оказа неочаквано точен. С кокалчетата на пръстите си усети крехките костици на крилото, прилепът се преметна във въздуха и се удари в земята на няколко крачки пред нея. Започна безсилно да отваря и затваря уста и да се взира — поне така изглеждаше — с незрящите си очи в лицето й. Мери се надигна и го смаза с подметката си. Докато слушаше хрущенето на костите, не се сдържа и изпищя от удоволствие.

Канеше се да продължи нагоре, когато забеляза сянка, раздвижила се на черния фон на склона.

— Мери? — обади се глас, който донякъде приличаше на гласа на Елън Карвър. Беше дрезгав и приглушен, все едно Елън бе настинала. — Мер, почакай ме! Искам да вървим заедно! Искам да видя Дейвид! Ще отидем заедно при него!

— Върви по дяволите! — отвърна й Мери. Обърна гръб на съществото, което я преследваше, пое си въздух и потърка болното място на гърба си. Ако можеше, щеше да побегне, но нямаше сили.

— Лошо момиче! — подвикна й подигравателно Елън. — Не можеш да избягаш, скъпа, не го ли разбираш?

Билото на склона изглеждаше безкрайно далеч, че Мери сведе поглед и сама се застави да върви по-бързо. На два пъти падна на земята и съвсем се задъха. Искаше й се Елън отново да я извика, но тя мълчеше. Мери не смееше да се обърне, да не би да умре от страх, ако я види близо до себе си.

Пет метра преди края на склона най-сетне намери сили да погледне назад. Елън беше на по-малко от двайсет метра след нея и безшумно се бореше за всяка глътка въздух. При всяко издишване от устата й потичаше кръв. Усети, че Мери я наблюдава, заплашително се намръщи и протегна ръце към нея, но не можа да я хване.

Мери изведнъж установи, че може да тича. Навярно всичко се дължеше на погледа на Елън Карвър — поглед, в който не се четеше нищо човешко. Нищо.

Най-сетне се добра до върха на склона. Гърдите й свиреха при всяко вдишване. Закрачи по пътя, който след трийсет метра се спусна почти отвесно надолу. Насред пустинята се забелязваше примигваща жълта светлинка: светофарът в центъра на града.

Мери реши да го използва за ориентир и се затича по-бързо.

4.

— Какво правиш, Дейвид? — попита разтревожено Ралф.

Момчето беше прекарало няколко минути в дълбока концентрация, навярно пак се беше молило на Господ, но сега беше станало и вървеше към задната врата на камиона. Ралф реагира инстинктивно и застана между сина си и вратата. Стив ги гледаше и споделяше чувствата на бащата. Каза си обаче, че това едва ли ще промени нещата. Ако Дейвид беше решил да излезе, значи щеше да го стори. Момчето показа портфейла:

— Отивам да му го върна.

— Не, никъде няма да вървиш — поклати решително глава Ралф. — За Бога, Дейвид, ти дори не знаеш къде се намира в момента човекът. Мен ако питаш, трябва да е напуснал града. Толкоз по-добре, че се отървахме от тоя боклук.

— Знам къде се намира в момента — отговори му спокойно Дейвид. — Мога да го намеря. Още е наблизо. — След известно колебание добави: — От мен се очаква да го намеря.

— Така ли? — Стив не можеше да възприеме променения си глас, все едно се беше подмладил. — Нали каза, че веригата е скъсана?

— Да, но това беше преди да видя снимката в портфейла. Трябва да отида при него. Трябва да го намеря още сега. Това е нашият единствен шанс.

— Не разбирам — призна си Ралф, но все пак отстъпи по-далеч от вратата. — Какво означава тази снимка?

— Нямам време да обяснявам, татко. Но дори и да имах, не мисля, че бих могъл.

— Ние трябва ли да дойдем с теб? — попита Синтия.

Дейвид поклати глава:

— Ще се върна, ако успея. Заедно с Джони.

— Това е лудост — рече баща му, но гласът му звучеше глух и безпомощен. — Ако сега излезеш, зверовете ще те разкъсат.

— Койотът не ме разкъса, когато бях в затвора — напомни му Дейвид. — Опасно е не ако изляза, а ако всички останем тук.

Погледна към Стив, сетне се обърна към вратата. Стив кимна и отвори плъзгащата се врата. Пустинната нощ като хладна целувка докосна лицето му.

Дейвид се приближи до баща си и го прегърна. Внезапно усети как онази могъща сила отново го подхваща. Сгърчи се в прегръдката на баща си, пое дълбоко въздух и с невиждащ поглед отстъпи назад. Протегнатите му ръце конвулсивно се загърчиха.

— Дейвид! — изплаши се Ралф. — Дейвид, какво…

Ненадейно всичко свърши. Този път силата го напусна почти веднага. Момчето обаче виждаше ясно рудника; все едно го наблюдаваше от ниско прелитащ самолет. Дочуваше тихия повей на вятъра и нечий глас

(ми хим, ен тау! ми хим, ен тоу!)

който зовеше. Глас, който не принадлежеше на човешко същество.

Направи усилие да прогони образите от съзнанието си и да погледне отново тримата около себе си — това бяха те, последните членове на дружеството на оцелелите след Коли Ентрейджиън. Стив и Синтия бяха застанали един до друг, баща му стоеше надвесен над него.

— Какво стана? — попита Ралф, разтърсен от уплаха. — Милостиви Боже, какво се случи?

Дейвид видя, че е изпуснал портфейла и се наведе да го вдигне. Не, в никакъв случай не биваше да го оставя тук. Канеше се да го натика в задния джоб на дънките си, после се сети, че точно по този начин Джони го беше изгубил, затова го пъхна в пазвата си.

— Трябва да отидете в рудника — каза на баща си. — Татко, ти, Стив и Синтия трябва веднага да тръгнете за китайската мина. Мери има нужда от помощ. Разбирате ли ме? Мери иска помощ!

— За какво говор…

— Успяла е да избяга, сега тича надолу по пътя към града, а Так е по петите й. Трябва да вървите. Веднага!

Ралф отново понечи да го хване, но сякаш сам не знаеше какво иска. Дейвид се отдръпна и скочи от камиона.

— Дейвид! — извика Синтия след него. — Мислиш ли, че трябва да се разделяме?

— Не — отговори й той от разстояние. Чувстваше се отчаян, объркан, дори леко замаян. — Знам, че изглежда неправилно, и на мен ми се струва така, но няма как другояче да постъпим! Имайте ми вяра! Това е единственият изход!

— Върни се! — извика Ралф.

Момчето се обърна, колкото да види обезумелия поглед на баща си.

— Татко, тръгвай! Тръгвайте и тримата. Длъжни сте. Помогнете й! За Бога, помогнете на Мери!

И преди някой да е задал друг въпрос, Дейвид Карвър им обърна гръб и хукна в мрака, като придържаше скъпоценния (триста деветдесет и пет долара в „Барнис“) портфейл от крокодилска кожа на Джон Едуард Маринвил.

5.

Ралф понечи да последва сина си, но Стив го хвана за раменете, а Синтия — през кръста.

— Пуснете ме! — крещеше бащата и се бореше с двамата… Е, не се бореше с кой знае какви сили, така че Стив усети прилив на надежда.

— Няма — отвърна му Синтия. — Нека вярваме, че знае какво върши.

— Не бива да загубя и него — опита с последни сили да се отскубне Ралф, но накрая се отказа. — Не бива!

— Може би единственият начин да не го допуснем, е да правим каквото ни каже той — обади се Синтия.

Ралф въздъхна дълбоко.

— Синът ми хукна да гони онова копеле. — Все едно говореше сам на себе си. Все едно си изясняваше фактите. — Отиде подир онова надуто копеле, за да му върне портфейла, а като го попитаме защо, отговаря: „Защото такава е волята Божия!“

— Да, може би си прав — съгласи се с половин уста Синтия и сложи ръка на рамото му. Ралф отвори очи и й се усмихна. — Знаеш ли обаче къде е проблемът? Че най-вероятно това е самата истина.

Ралф потърси съчувствието на Стив.

— Няма да го изоставиш. Няма да качиш Мери, да свърнеш по прекия път към шосето и да оставиш момчето ми в града, нали?

Стив поклати глава.

Ралф сякаш се овладя. Изражението му подсказваше, че решението е взето и всяко отстъпление — забранено. Странна мисъл мина през ума на Стив: за пръв път, откакто се бе срещнал с двамата Карвър, виждаше сина в бащата.

— Така да бъде — рече Ралф. — Ще оставим на Бог да закриля сина ми, докато се върнем. — Скочи на свой ред от камиона и мрачно погледна към далечния край на улицата. — Уповавам се на Бог, онова копеле Маринвил не би си мръднал и пръста.