Ойген Херигел
Дзен и изкуството на стрелба с лък (9)

V

Този разговор — първият ни интимен разговор, откакто бях започнал обучението си, ме озадачи неимоверно. Най-после бяхме докоснали темата, заради която се бях заел да уча стрелба е лък. Не беше ли напускането на себе си, за което бе говорил Майсторът, етап по пътя към празнотата и Посвещението? Не бях ли стигнал точката, където влиянието на Дзен върху Изкуството на стрелбата с лък, започва да се долавя? Каквото и да бе отношението между безцелната способност да чакаш и пускането на стрелата в, точния момент, когато напрежението спонтанно се осъществява, в момента не можех да преценя. Но защо да се опитваме да формулираме чрез мисъл онова, на което можеше да ни научи само опитът? Не беше ли крайно време да изоставя този безплоден навик? Колко често мълчаливо бях завиждал на всички онези ученици на Майстора, които също като децата, го оставяха да ги хване за ръка и да ги поведе! Колко прекрасно, сигурно би било, да направиш това без всякакви резерви! Подобно отношение не водеше задължително до безразличие и духовна стагнация. Не биха ли могли децата, поне да задават въпроси?

По време на следващия урок, Майсторът — за мое разочарование, продължи с предишните упражнения: обтягане, задържане, пускане; Но от цялото това насърчаване, нямаше никаква полза. Въпреки че се опитвах, в съгласие с неговите наставления, да не се поддавам на напрежението, а да продължавам да се боря, сякаш природата на лъка не ми бе поставила ограничения; въпреки че се мъчех да изчакам, докато напрежението спонтанно не се освободи и осъществи в изстрела, въпреки всички мои усилия, нито веднъж не улучих; тези ми усилия сякаш бяха омагьосани, зле скалъпени, треперещи. Едва когато стана ясно, че да се продължават тези упражнения е не само безсмислено, но и определена опасно, тъй като предусещането на провала все повече и повече ме потискаше, Майсторът ги прекъсна и ми постави съвсем нова задача.

— Когато в бъдеще идвате на урок, — предупредили той, — по пътя насам трябва да изострите вниманието си. Фокусирайте ума си върху онова, което става в тренировъчната зала. Преминавайте край всичко, без да го забелязвате, сякаш в света има само едно-единствено нещо, което е важно и истинско, и то е стрелбата с лък!

Процесът на освобождаване от себе си, също бе разделен на отделни части, които трябваше да се отработят внимателно. И тук Майсторът се задоволи с кратки намеци. За изпълнението на тези упражнения е важно ученикът да разбира, а понякога — просто да отгатва, какво се изисква от него. Ето защо, няма нужда да концептуализираме разликите, традиционно изразявани чрез образи. И кой знае дали тези образи, ровени от вековен опит, не отиват много по-дълбоко от цялото наше внимателно изчислено познание?

Първата стъпка по този път вече бе направена. Тя бе довела до отпускане на тялото, без което лъкът не може да бъде обтегнат както трябва. Ако стрелата се пусне както трябва, физическото пускане сега трябва да прерасне в умствено и духовно пускане, така че да направи съзнанието не само подвижно, но свободно: подвижно, защото е свободно, и свободно, поради изначалната си подвижност, и тази изначална подвижност съществено се различава от всичко онова, което обикновено разбираме под подвижен ум. Така между тези две състояния на телесно отпускане, от една страна, и духовна свобода — от друга, има разлика в нивата, която не може да бъде преодоляна само с контрол върху дишането, а само чрез оттегляне от всички възможни грижи, чрез пълна липса на „его“: така че душата, потънала в себе си, да се отзове сред изобилието на безименния си произход.

Изискването да затвориш вратата на сетивата, не става чрез енергично отвръщане от света на разума, а по-скоро с готовност да отстъпваш без съпротива. За да се осъществява инстинктивно тази бездеятелна дейност, на душата е нужна вътрешна съсредоточеност, и тя побеждава чрез съсредоточаването върху дишането. Това се осъществява съзнателно и то с такава съзнателност, която граничи с педантизъм. Вдишването, както и издишването, се упражнява, отново и отново, само по себе си, с най-голямо старание. Не се налага човек да чака дълго за резултат. Колкото повече се съсредоточава човек върху дишането, толкова повече отстъпват външните стимули на заден план. Те се стапят с нещо като сподавен рев, който човек отначало чува само с половин ухо, а в края той не го безпокои повече от далечния рев на морето, който след като човек свикне с него, вече не му обръща внимание. Постепенно човек развива имунитет към по-силните стимули, а в същото време, отделянето от тях става по-лесно и по-бързо. Трябва само да се внимава, тялото да е отпуснато, независимо дали е изправено, седящо или лежащо, и ако човек се съсредоточи върху дишането, той скоро усеща, че е обграден с непроницаем слой тишина. Човек усеща и знае единствено онова, което диша. И, за да отдели себе си от това усещане и познание, не е необходимо току-що взето решение, защото дишането от само себе си, се забавя, става все повече и повече икономично, и накрая, стигнало до сподавена монотонност, изобщо убягва от вниманието на човека.

Това изключително състояние на неосъзнато себевглъбяване, за лош късмет не продължава твърде дълго. То е податливо на външни безпокойства. Сякаш възникнали отнякъде настроения, чувства, желания, безпокойства, дори мисли, непрекъснато се надигат в безсмислена бъркотия, и колкото по-далечни и нелепи са те, колкото по-малко общо имат с онова, върху което човек е съсредоточил съзнанието си, толкова по-упорито те му досаждат. Сякаш искат да си отмъстят на съзнанието, задето чрез съсредоточаване, е докоснало царства, които инак никога не би могло да докосне. Единственият успешен начин да ги обезвредим, е да продължаваме да дишаме, спокойно и без да се замисляме, да влезем в приятелски отношения с всичко, което се появи на сцената, да привикнем с него, да го гледаме уравновесено и накрая да се уморим от гледане. По този начин, човек постепенно влиза в състояние, подобно на разтапящата дрямка на ръба на заспиването.

Да заспим — това е опасността, която трябва да се избегне. Тя се посреща със странен скок на съсредоточаването, може би сравним с подскока на човек, неспал цяла нощ, когато осъзнае, че животът му зависи от това, всички негови сетива да са нащрек. И ако този скок, поне веднъж е бил успешен, сигурно е, че може да бъде повторен. С негова помощ, душата стига до точката, където започва да вибрира от само себе си, вътре в себе си — спокойна пулсация, която може да се извиси в чувството, инак изживявано само рядко насън, или необикновена лекота, и възторжената увереност, че можеш да изпращаш енергии във всички посоки, да усилваш или изпускаш напрежения до най-тънката им степен.

Това състояние, в което за нищо не мислиш, нищо не планираш, към нищо не се стремиш, желаеш или очакваш, което не е насочено в никоя определена посока и все пак се познава като способност и на възможното, и на невъзможното, чиято сила е толкова непоколебима — това състояние, което в основата си, е безцелно и „без-аз-но“, Майсторът нарича истински „духовно“. То всъщност е натоварено с духовно осъзнаване и затова се нарича също и „правилно присъствие на съзнанието“. Това означава, че съзнанието или духът присъства навсякъде, защото никъде не е прикован към никое определено място. И То^[1] може да продължи да присъства, защото, дори и отнесено към този или онзи обект, То не се прикрепя към него чрез размисъл, защото по този начин губи изначалната си подвижност. Също като водата, която изпълва вира, която винаги е готова отново да потече нанякъде, То може да работи с неизтощима сила, защото е свободно. То може да е отворено към всичко, защото е празно. Това състояние по същество е изначално състояние, и неговият символ — празният кръг — не е празен откъм значение; за онзи, който стои вътре в него.

Вън от пълнотата на това присъствие на съзнанието, необезпокояван от никакъв външен мотив, изучаващият Изкуството, освободил се от всякакви връзки, трябва да практикува своето изкуство. Но, ако е решил да се потопи до самозабрава в съзидателния процес, практикуването на Изкуството трябва да върви по предварително изгладен път. Защото, ако в своето самовглъбяване, той се види изправен пред ситуация, в която той не би се хвърлил инстинктивно, първо той трябва, да я възприеме съзнателно. Тогава той отново ще влезе във всички отношения, с които е скъсал; ще бъде също като събудил се човек, който обмисля програмата си за деня, но не и като Събудения, който живее и работи в изначалното състояние. Никога няма да му се случи това, сякаш отделните части на творческия процес, са поставени в ръцете му от по-висша сила и тя да си играе с тях; никога няма да изживее опияняващото трептене, чрез което с него се свързва едно събитие, когато той е просто един трепет, и как всичко, което той прави, вече се е осъществило, преди той да го разбере.

Необходимото откъсване и освобождаване от егото, обръщането навътре и ускорения ритъм на живота до достигане на пълно присъствие на съзнанието не се оставят на случая иди на благоприятните условия, а най-малко биват изоставени на самия процес на творчество, който вече изисква цялата сила на практикуващия Изкуството, с надеждата, че желаното съсредоточаване, ще се появи от само себе си. Преди да прави и твори, преди да започне да се посвещава на задачата си и да се адаптира към нея, практикуващият Изкуството, придобива това присъствие на съзнанието и го проверява чрез практика. Но от момента, когато успее да го улови, не просто на редки интервали, но когато може да го придобие сам само за няколко мига, съсредоточаването също като дишането, се свързва със стрелбата с лък. За да започне по-лесно процесът на опъване на лъка и пускане на стрелата, стрелецът, който е коленичил на една страна и е започнал да се съсредоточава, става на крака, церемониално пристъпва към мишената и с дълбок поклон протяга лъка; и стрелата като жертвени дарове, после поставя стрелата, вдига лъка, опъва го и чака в състояние на върховна духовна будност. След пускането на стрелата, подобно на светкавица, и изпускането на напрежението, стрелецът остава в позицията, заета веднага след изстрела, докато, след като бавно издиша, е принуден отново да поеме дъх. Едва тогава, отпуска ръка надолу, покланя се на мишената, и ако няма повече да стреля, спокойно отстъпва назад.

Стрелбата с лък се е превърнала в церемония, която служи като пример за „Великата Доктрина“.

Дори и ако ученикът на този етап, не схваща истинското значение на своите изстрели, той поне разбира защо стрелбата с лък не може да бъде спорт или просто гимнастическо упражнение. Той разбира защо онази нейна част, която се научава технически, трябва да се упражнява до степен на пресита. Ако всичко зависи от това, стрелецът да не си поставя цел и да се разтвори в събитието, тогава външната му реализация трябва да става автоматично, без вече да се нуждае от контролиращия или размишляващия разум.