Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Zen in The Art of Archery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Хелиопол, 1996

Превод от английски: Комо

История

  1. — Добавяне

VII

Ден след ден откривах, че все по-лесно навлизам в церемонията на стрелбата с лък, установена от „Великата доктрина“. Изпълнявах я без усилия или, ако бъда по-точен, чувствах, че ме пренасят през нея като насън. Досега предсказанията на Майстора се потвърждаваха. И все пак, аз не можех да предотвратя разсейването на концентрацията си, точно в момента, когато стрелата трябваше да излети. Изчакването в точката на най-голямо напрежение стана толкова уморително, че напрежението ме отпускаше, но и толкова тонизиращо, че постоянно бивах отклоняван от моето самовглъбяване и се Налагаше да насочвам вниманието си към изстрелването на стрелата.

— Спри да мислиш за изстрела! — възкликваше ми Майсторът. — Така няма да има повече начин да се провалиш!

— Не мога да се въздържа — отвърнах аз. — Напрежението става твърде болезнено.

— Чувстваш го, само защото всъщност не си се освободил от себе си. Толкова е просто всичко. Можеш да научиш от най-обикновеното бамбуково листо, какво трябва да стане. То се навежда все по-надолу и по-надолу под тежестта на снега. Изведнъж снегът се плъзга към земята, без да помръдне листото. Остани и ти така в точката на най-голямо напрежение, докато изстрелът не падне от тебе.

И наистина е така: когато напрежението се осъществи; изстрелът трябва да падне, той трябва да падне от стрелеца като снегът от бамбуковото листо, преди стрелецът изобщо да си помисли за това.

Въпреки всичко, което можех да направя или не бях направил, не можех, да изчакам изстрела да „падне“. Както и преди, нямах друга алтернатива, освен да го пусна нарочно. И този упорит провал ме подтискаше още повече, тъй като се обучавах вече трета година. Няма да отрека, че съм прекарал многобройни мрачни, часове, чудейки се, мога ли да оправдая това пилеене на време, което сякаш не ми даваше никаква съществена връзка с онова, което бях научил и преживял досега. Саркастичната бележка на един мой сънародник, че в Япония могат да се вършат и много по-важни неща от това просяшко изкуство, все ми идваше наум, и въпреки че навремето я бях пропуснал покрай ушите си, въпросът му какво възнамерявам да правя с моето Изкуство, ако изобщо някога го изуча, вече не ми изглеждаше напълно абсурден.

Майсторът сигурно е усещал какво ставаше в ума ми. Той, както ми каза по-късно г-н Комачийя, се бе опитал да прочете едно японско въведение във философията, с цел да открие как би могъл, да ми помогне от страна, която аз вече познавах. Но в края на краищата, той изоставил книгата със сърдита физиономия и отбелязал, че сега наистина разбира, че човек, който се интересува от подобни неща, естествено би намерил Изкуството на стрелба с лък, за необикновено трудно за изучаване.

Прекарахме лятната си ваканция край морето, в самотата на тих, мечтателен пейзаж, отличаващ се с изящната си красота. Бяхме взели своите лъкове с нас като най-важна част от екипировката ни. Ден след ден, аз се концентрирах върху пускането на стрелата. Това се превърна за мен в идея-фикс, което ме караше все по-често да забравям предупрежденията на Майстора, че не трябва да се упражнявам в нищо друго, освен в откъсващо от себе си самовглъбяване. Прехвърляйки в ума си всички възможности, стигнах до извода, че грешката не може да бъде там, където Майсторът подозираше, че е: т.е. в липсата на безцелност и отсъствие на егото, а е във факта, че пръстите на дясната ръка твърде здраво притискаха палеца. Колкото по-дълго се налагаше да чакам за изстрела, толкова по-конвулсивно ги притисках едни към други, без да мисля. Точно в този миг, рекох си, трябва да пусна стрелата. И така, аз бях намерил просто и очевидно решение на проблема. Ако, след като обтегна лъка, внимателно отпусна натиска на пръстите върху палеца, идва мигът, когато палецът, вече незадържан, ще се откъсне от мястото си, все едно спонтанно: по този начин стрелата може да излети светкавично и изстрелът очевидно щеше да „падне като сняг от бамбуков лист“. Това откритие ми се предостави не на последно място и заради измамната си прилика с техниката на стрелбата с пушка. Там показалецът бавно се свива, и постепенно намаляващия натиск преодолява и последната съпротива.

Успях много бързо да убедя себе си, че явно съм поел по вярна следа. Почти всяка стрела излиташе гладко и неочаквано, според моя начин на мислене. Естествено, не пропуснах да забележа и обратната страна на този триумф: прецизната работа на дясната ръка изискваше цялото ми внимание. Но аз се успокоявах с надеждата, че това техническо решение постепенно щеше да се превърне за мен в такъв навик, че вече няма да го забелязвам по-нататък, и че ще дойде ден, когато, благодарение на това, ще съм в състояние да пусна стрела, забравил себе си и несъзнателно, в момента на най-голямо напрежение, и че в този случай техническата сръчност ще се превърне в „духовна“. Затъвайки все повече и повече в това убеждение, аз заглуших надигащия се в мен протест, пренебрегвах съветите На жена си, насочени в противоположна посока, и продължавах с чувството на доволство, че съм направил решителна крачка напред.

Първият ми изстрел след възобновяване на уроците според мен бе бляскав успех. Пуснах стрелата гладко и неочаквано. Известно време Майсторът ме гледа и после каза колебливо, като човек, който се чуди дали да вярва на очите си: „Още веднъж, моля!“ Вторият ми изстрел ми се видя по-добър и от първия. Майсторът пристъпи към мен, без да каже и дума, взе лъка от ръката ми и седна на възглавничка с гръб към мен. Знаех какво означава това и се оттеглих.

На другия ден г-н Комачийя ми извести, че Майсторът се отказва да ме обучава по-нататък, защото съм се опитал да го измамя. Ужасен свръх всякаква мярка, от подобно тълкуване на поведението ми, аз обясних на г-н Комачийя защо, за да не се проточи обучението ми вечно, съм се захванал с този метод за пускане на стрелата. След като той се застъпи за мен, най-накрая Майсторът бе готов да отстъпи, но уроците щяха да продължат при условие да дам устно обещание, никога да не обиждам повече духа на „Великата Доктрина“.

Ако дълбокият срам не ме бе излекувал, то държането на Майстора сигурно щеше да ме излекува. Той не спомена инцидента и с една думала само спокойно каза: „Виждаш какво става, когато не можеш да изчакаш без цел, в състоянието на най-голямо напрежение. Дори не можеш да научиш и това, без да не се питаш постоянно: «Ще успея ли да се справя?» Чакай търпеливо, за да видиш какво ще стане — и как ще стане!“

Изтъкнах пред Майстора, че вече четвърта година се обучавам, а престоят ми в Япония е ограничен.

— Пътят към целта не трябва да се измерва! Какво значение имат седмиците, месеците, годините?

— Ами ако се наложи да се откажа по средата? — попитах аз.

— След като веднъж наистина се освободиш от своето его, можеш да се откажеш винаги. Продължавай да се упражняваш.

И така, отново започнахме от самото начало, сякаш всичко, което бях научил досега, бе станало безполезно. Но изчакването в точката на най-голямо напрежение вече не бе толкова успешно, както преди, сякаш за мен бе невъзможно да се измъкна от коловоза.

Един път попитах Майстора:

— Как ще излети стрелата, ако „аз“ не я пусна?

— „То“ излита, — отвърна ми той.

— Чувал съм те на няколко пъти преди да го казваш, така че, нека то формулирам по друг начин: как мога да чакам изстрела, забравил самия себе си, ако „аз“ не съм там?

— „То“ чака при най-голямото напрежение.

— Но кой или какво е това, „То“[1]?

— Когато веднъж разбереш това, вече няма да имаш нужда от мен. А ако аз се бях опитал да ти дам ключ към него с цената на собствения, си опит, то тогава по-лош учител от мен не би имало и бих заслужавал уволнение! Така че, нека престанем да говорим за това и да продължим с упражненията.

Преминаха седмици, без да направя и крачка напред. В същото време открих, че това въобще не ме безпокои. Уморил ли се бях от всичко това? Дали ще изуча изкуството или не, дали ще разбера какво има предвид Майсторът под „То“ или не, всичко това бе започнало изведнъж да ми се струва толкова далеч от мен, толкова безразлично, че вече съвсем не ме тревожеше. На няколко пъти, решавах да се доверя на Майстора, но когато заставах пред него, изгубвах кураж; бях убеден, че никога няма да чуя нищо друго освен еднообразния отговор: „Не питай, упражнявай се!“ Така че престанах да питам и ми се искаше да престана и да се упражнявам, ако Майсторът не беше ме уловил неумолимо в хватката си. Живеех ден за ден, изпълнявах професионалните си задължения възможно най-съвестно, и в края на краищата престанах да оплаквам факта, че всичките ми усилия през последните няколко години са се оказали безсмислени.

И тогава, един ден, след един изстрел, Майсторът направи дълбок поклон и прекъсна урока.

— Точно сега стреля „То“! — извика той и аз го погледнах объркано. А когато най-накрая разбрах какво бе имал предвид, не успях да подтисна внезапния изблик на радост.

— Това, което казах — строго ми рече Майсторът — не беше похвала, а само твърдение, което не трябва да те вълнува. Нито пък поклонът ми бе предназначен за теб — ти не носиш никаква отговорност за този изстрел. Този път, ти напълно бе забравил за себе си и не си поставяше цел в точката на най-голямо напрежение, така че стрелата падна от тебе като зрял плод. А сега продължавай да се упражняваш, сякаш нищо не е станало.

Едва след като измина доста време, започнаха да се получават и още точни изстрели, й Майсторът ги отбелязваше с дълбок поклон. Как ставаше така, че те излитаха, без аз да правя нищо? Как ставаше така, че здраво стиснатата ми дясна ръка изведнъж отлиташе назад, широко разтворена, тогава не можех да обясня, а и днес все още не мога. Но остава факт, че това се случваше — и само то е важно. Но поне достигнах до точката, когато можех сам да различа истинските изстрели от провалите. Качествената разлика е толкова голяма, че след като веднъж се преживее, не може да не се забележи. Външно, за наблюдателя, истинският изстрел се отличава с омекотяване на дясната ръка, след като отлети назад, така че през тялото не минава тръпка. А след неправилните изстрели, сдържаният дъх се издишва експлозивно, и следващото вдишване не идва достатъчно бързо. След истинските изстрели, дъхът излиза гладко и без усилие, а после въздухът отново се вдишва без бързане. Сърцето продължава да бие равномерно и спокойно, и стрелецът с необезпокоена концентрация може да продължи със следващия изстрел. Но вътрешно, за самия стрелец, истинските изстрели имат ефекта да го накарат да се чувствува така, сякаш денят току-що се е зазорил. Той чувствува, че всичко би могъл да прави както трябва, и — може би, това е; дори още по-важно — да НЕ-ПРАВИ всичко както трябва. Наистина, това състояние се забелязва лесно.

— Но онзи, който Го притежава, каза Майсторът с лека усмивка, — ще се справи добре с това да го притежава, все едно че не Го притежава. Само ненарушеното хладнокръвие може да го приеме по такъв начин, че То да не се страхува да се върне.

Бележки

[1] В настоящата книга, когато Майсторът използва в обясненията си думата „То“, в случая става дума за Той, т.е. Върховният Аз, Космическият Аз, Пра-Азът и висшият Аз в човека. Тъй като Ойген Херигел борави с немския езиков етикет „То“, на английски и на български, в превода би трябвало „То“ да се преведе като „Той“.