Ойген Херигел
Дзен и изкуството на стрелба с лък (12)

VIII

— Е, поне минахме най-лошото — казах аз на Майстора, когато един ден той съобщи, че ще започнем някои нови упражнения.

— Онзи, който има да измине сто мили, трябва да смята изминатите 90, за половината от пътуването — цитира ми той пословицата в отговор, — Нашето ново упражнение е стрелянето по мишена.

Онова, което досега служеше за мишена, в която се забиват стрелите, бе свитък слама върху дървена поставка, срещу която заставахме на разстояние две стрели, поставени една след друга. От друга страна, мишената, поставена на разстояние около шест фута, се поставя върху висок пясъчен насип с широка основа, който се струпва срещу три стени, и също като залата, в която е застанал стрелецът, е покрит с красиво извит покрив от плочки. Двете зали са свързани с високи дървени прегради, които я отрязват от външното пространство, където стават толкова странни неща. Майсторът продължи и ни демонстрира стрелба в мишена: и двете стрели се забиха в центъра на мишената. После той ни помоли да изпълним церемонията точно както преди, и без да си позволяваме мишената да ни разсейва, да изчакаме при най-високото напрежение стрелата „да падне“. Стройните бамбукови стрели излетяха в правилната посока, но не улучиха дори пясъчния насип, да не говорим за мишената, и се забиха в земята точно пред нея. „Стрелите ви не успяват — отбеляза Майсторът — защото не стигат достатъчно далеч «духовно». Трябва да действате така, сякаш целта е безкрайно далеч. За майсторите на лъка е обичаен факт, включен в опита на всеки, това, че един добър стрелец може да стреля по-надалеч със средно силен лък, от неодухотворен стрелец с най-силен лък. Това не зависи от лъка, от присъствието на съзнанието, от жизнеността и от будността, е които стреляш. За да се развихри в пълна сила тази духовна будност, трябва да изпълняват те церемонията по друг начин: по-скоро по начина, по който танцува добрият танцьор. Ако правите така, движението ви избликва от центъра, от седалището на правилното дишане. Вместо да изпълнявате церемонията като нещо, научено наизуст, тя би трябвало да бъде, сякаш вие я създавате под вдъхновението на мига, точно така както, танцьорът и танцът са едно и също. Като изпълнявате церемонията като религиозен танц, духовната ви будност ще се развие с пълна сила.“

Не знам, докъде успях да стигна с „танцуването“ на, церемонията и оттам — с активирането й от центъра. Изстрелите ми вече не бяха твърде къси, но все пак не успявах да уцеля мишената. Това ми подсказа да попитам Майстора, защо досега никога не ни е обяснил как да се прицелваме. Трябва, предположих аз, да има Ням, каква връзка между мишената и върха на стрелата, и оттук — и одобрен метод на прицелване, който да прави? възможно улучването на мишената.

— Разбира се, има — отвърна Майсторът — и вие лесно можете сами да откриете необходимата цел. Но, ако уцелвате мишената почти с Всеки изстрел, вие не сте нищо повече от стрелец-фокусник, който обича да се показва. За професионалиста, който брои попаденията си, мишената е само някакво си нещастно парче хартия, което той разкъсва на парченца. „Великата Доктрина“ поддържа, че това са чисти дяволски номера. Тя не знае нищо за мишената, поставена на определено разстояние от стрелеца. Тя знае само за целта, в която не можеш да се прицелиш технически, и тя нарича тази цел, ако изобщо я нарича някак, БУДА.

След тези думи, които той изрече така, сякаш се разбираха от само себе си, Майсторът ни каза внимателно да наблюдаваме очите му, докато стреля. Както и, докато изпълняваше церемонията, те бяха почти затворени, и ние не добивахме впечатление, че се прицелва. Ние послушно се упражнявахме да изстрелваме стрелите, без да се прицелваме. Отначало съвсем не ме вълнуваше, къде отиват моите стрели. Дори и случайните попадения не ме вълнуваха, защото знаех, че що се отнася до мен, те са само щастлива случайност. Но в края, това стреляне на посоки, се оказа твърде тежко за мен. Отново се поддадох на изкушението да започна да се безпокоя. Майсторът се преструваше, че не забелязва безпокойството ми, докато един ден не му признах, че съм на края на силите си.

— Тревожиш се ненужно — успокои ме Майсторът. — Изгони от ума си мисълта за уцелването! Можеш да бъдеш Майстор, дори и не всеки твой изстрел да улучва. Улучването на мишената е само външно доказателство и потвърждение на твоята безцелност в най-висшата й степен, на твоята липса на его, твоето самоотрицание, или както ти харесва да наричаш това състояние. Има различни степени на майсторство, и само когато си овладял и последната, можеш да бъдеш сигурен, че няма да пропуснеш целта.

— Тъкмо това не мога да проумея — отвърнах аз. — Мисля, че разбирам какво имате предвид под истинската вътрешна цел, която трябва да бъде улучена. Но как става така, че външната цел, хартиеният диск, се улучват от стрелеца, без той да се прицели, и улучваният а са само външно потвърждение на вътрешни събития — точно тази връзка ми убягва.

— Ти си в плен на илюзия — рече след малко Майсторът — ако си мислиш, че дори и най-грубото разбиране на тези трудни връзки, би ти помогнало. Това са процеси, които са извън обхвата на разбирането. Не забравяй, че дори и в Природата има връзки, които не могат да се разберат, и все пак са Толкова истински, че сме свикнали с тях, сякаш те не могат да бъдат по-различни. Ще ти дам пример, над който често съм умувал. Паякът плете паяжината си, без да знае, че съществуват мухи, които ще се хванат в нея. Мухата, танцуваща безгрижно по слънчевия лъч, се улавя в мрежата, без да знае какво я чака. Но чрез тях двамата, „То“ танцува, и външното, и вътрешното се обединяват в този танц. По същия начин стрелецът улучва мишената, без да се прицелва — нищо повече не мога да кажа.

Колкото и да завладя мислите ми това сравнение — макар че, естествено, не можах да стигна до задоволителен извод нещо в мен отказа да бъде успокоено и не ми позволяваше да продължа да се упражнявам, без да се тревожа. Възражението се оформи в ума ми, като с течение на седмици, придобиваше все по-отчетливи очертания. Ето защо попитах:

— Не е ли по-добре обяснимо, че след толкова години практика, вие неволно вдигате лъка и стрелата с увереността на сомнамбул, така че, въпреки че не се прицелвате съзнателно, улучвате мишената — просто не можете да я улучите?

Майсторът, отдавна свикнал с досадните ми въпроси, поклати глава:

— Не отричам — рече той след кратко мълчание, че в онова, което казваш, има нещо вярно. Аз наистина заставам срещу целта по такъв начин, че съм задължен да я видя, дори и да не обръщам умишлено взора си в тази посока. От друга страна, знам, че това виждане не е достатъчно, не решава нищо, не обяснява нищо, защото виждам целта, сякаш не я виждам.

— Тогава трябва да можете да я уцелите със завързани очи — дръзнах аз.

Майсторът ме погледна така, че се уплаших, че съм го обидил, и ми рече:

— Ела тази вечер да ме видиш.

Седнах срещу него на възглавничка. Той ми подаде чаша чай, но не каза и дума. Така седяхме дълго време. Не се чуваше никакъв звук освен пеенето на чайника върху, горещите въглени. Най-накрая Майсторът стана и ме покани с жест да го последвам. Залата за тренировки бе ярко осветена. Майсторът ми нареди, да сложа восъчна свещ, дълга и тънка като игла; пред мишената, но да не паля лампата в пясъка на мишената. Там беше толкова тъмно, че аз дори не виждах очертанията й, и ако не беше малкото пламъче на свещта, може би щях да гадая, къде е разположена мишената, макар да не можех да позная съвсем точно. Майсторът „изтанцува“ церемонията. Първата му стрела полетя от ослепителната светлина към дълбоката нощ. По звука познах, че е улучил мишената. И втората, улучи. Когато включих лампата под мишената, за свое смайване установих, Че първата стрела се е забила право в центъра, а втората е разцепила стеблото на първата и е преминала през; острието й, преди да се забие до нея. Не се осмелих да извадя стрелите поотделно, а ги отнесох на Майстора заедно с мишената. Той ги огледа критично. „Първият изстрел — каза най-накрая той, — не е кой знае какво, ще си помислиш ти, защото след толкова много години, аз така добре познавам стойката на мишената си, че дори и в пълен мрак трябва да знам къде се намира тя. Може и така да е, и аз не се опитвам да твърдя, че е иначе. Но втората стрела, която е уцелила първата, — какво ще кажеш за нея? Аз, във всеки случай, знам, че не на моя «аз» се пада честта за този изстрел. «То» стреля и «То» улучи. Нека се поклоним на целта, както пред Буда!“

Майсторът очевидно бе улучил и мен с двете стрели; защото като че за една нощ бях преобразен, без да се поддавам вече на изкушението да се тревожа за стрелите си и за това какво става с тях. Майсторът още повече укрепи това мое отношение, като никога, той не гледаше мишената, а наблюдаваше само стрелеца, сякаш това най-сигурно можеше да му каже, къде е паднала стрелата. Когато го разпитвах, той свободно признаваше, че това е така, и аз можех нееднократно да докажа на себе си, че сигурността на тези негови преценки, не беше ни на косъм по-долу от сигурността на неговите стрели. Така, чрез най-дълбока концентрация, той прехвърляше духа на своето Изкуство към учениците си и не се страхувам да потвърдя от собствен опит — сам аз достатъчно дълго се съмнявах в това — че когато се говори за непосредствена комуникация, това не е само образен израз, а осезаема реалност. Майсторът комуникираше с нас по това време и чрез друга форма на помощ, и също говореше за нея по подобен начин като за непосредствено прехвърляне на духа. Ако дълго време стрелях лошо, Майсторът стреляше няколко пъти с моя лък. Подобрението бе смайващо: сякаш лъкът позволяваше да бъде опъван по различен начин, е по-голяма охота, по-разбрано. Това не се случваше само с мен. Дори и най-възрастните и най-опитните му ученици, мъже, занимаващи се с какво ли не, приемаха това за установен факт, и се учудваха, че задавам въпроси като човек, който иска да се увери напълно. По подобен начин, нито един Майстор на меча (сабята) не може да бъде отклонен от убеждението си, че всеки меч (сабя), изработен е толкова тежък труд и безкрайни грижи, поема от духа на ковача, който точно заради това работи, облечен специален в ритуален костюм. Опитът им е твърде поразителен, а те самите са твърде сръчни, че да не са забелязвали как реагира един меч (сабя) в ръцете им.

Един ден, Майсторът извика в момента, в който пуснах стрелата: „«То» е там! Поклони се на целта!“ По-късно, когато погледнах към мишената — за лош късмет не можах да се сдържа — видях, че стрелата едва е одраскала ръба. „Това бе правилен изстрел — каза решително Майсторът — и затова «То» трябва да започне. Но стига за днес, инак ти ще положиш специални усилия при следващия изстрел и ще развалиш доброто начало.“ По-нататък, няколко от тези правилни изстрели дойдоха в близка последователност и улучиха мишената — разбира се, покрай многото повече неуспешни. Но ако дори и най-малкия проблясък на доволство се появяваше на лицето ми, Майсторът се обръщаше към мен с нескрита ярост. „За какво мислиш? — викаше ми той. — Вече знаеш, че не трябва да скърбиш за несполучливите изстрели; сега трябва да се научиш да не се радваш на сполучливите. Трябва да се освободиш от ударите на удоволствието и болката, и да се научиш да се издигаш над тях с лесно равнодушие, да се радващ така, сякаш не ти, а някой друг е стрелял добре. И това трябва да упражняваш без прекъсване — не можеш да разбереш колко важно е то“.

През тези седмици и месеци, преминах през най-трудната школа в живота си, и въпреки че не винаги ми беше лесно да приема дисциплината, постепенно проумях колко много дължа на нея. Тя унищожи последните следи на безпокойство в мен и колебанията в настроението ми. „Разбираш ли сега — ме попита един ден Майсторът след особено добър изстрел — какво имам предвид под «То стреля», «То улучва»“?

— Боя се, че не съм разбрал нищо повече — отвърнах аз. — Дори и най-простите неща ми се виждат объркани. „Аз“ ли опъвам лъка, или лъкът опъва мен до състояние на най-голямо напрежение? „Аз“ ли улучвам целта, или целта ме улучва? „То“ духовно ли е, когато то виждам през очите на тялото, или телесно, когато го виждам през очите на духа — или и двете, или нито едното? Лък, стрела, цел и его — всички преливат едно в друго и аз вече не мога да ги отделям. И дори и нуждата за отделяне е изчезнала. Защото веднага щом взема лъка и стрелям, всичко става толкова ясно и прямо, и толкова абсурдно просто…

— Сега най-после — намеси се Майсторът тетивата на лъка се е врязала в теб.