Ойген Херигел
Дзен и изкуството на стрелба с лък (15)

XI

Сред Майсторите на меча (сабята), въз основа на техния собствен опит и на опита на учениците им, се приема за доказано, че начинаещият, колкото й силен и схватлив да е, и колкото и храбър и безстрашен да, е от самото начало, губи не само липсата си на самосъзнание, но и увереността в себе си, веднага щом започне да взема уроци. Той се запознава с всички технически възможности, чрез които животът му може да бъде заплашен в битка, и въпреки че скоро става способен да напряга вниманието си в най-висша степен, да наблюдава изострено своя противник, да отбива ударите му правилно ида напада ефективно, всъщност той е по-зле отпреди, когато, полу на шега и полу на сериозно, е удрял напосоки покрай себе си под вдъхновението на момента, както му е диктувала радостта от битката. Сега той е принуден да признае, че е на разположение на милостта на всеки, който е по-силен, по-пъргав и по-опитен от него. Той не вижда пред себе си друг отворен път, освен безкрайни упражнения без прекъсване, а неговият инструктор също не може да му даде друг съвет засега. И така, начинаещият залага всичко на това, да надмине другите и дори самия себе си. Той придобива брилянтна техника, която му възвръща известна част от неговата загубена самоувереност, и мисли, че все повече се приближава към желаната цел. Инструкторът, обаче, мисли по друг начин — и с право, твърди Такуан, тъй като цялото умение на начинаещия води само до това, че „сабята открадва сърцето му“.

И все пак, първоначалните наставления могат да бъдат предадени по друг начин; те са съвършено приспособени към начинаещия. И все пак, те не водят към целта, и това инструкторът прекрасно, знае. Това, че ученикът не се превръща в Майстор на меча (сабята), въпреки своето старание и дори въпреки вродените си умения, е достатъчно лесно за разбиране. Но защо става така, че той, който отдавна е научил да не се подвежда по горещината на битката, а да поддържа разума си хладен, за да запази силата си, и който сега се чувства кален в дългите битки й едва ли може да намери сред целия свой кръг равен себе си противник — защо тогава, ако го преценим по най-високите стандарти, в последния момент той се проваля и не постига никакъв напредък?

Причината според Такуан е, че ученикът не може да престане да гледа своя противник, как последния борави с меча; той винаги мисли как най-добре да го атакува и изчаква момента, когато ще го свари неподготвен. Накратко, той през цялото време разчита на Изкуството и знанията на противника. С това, казва Такуан, той изгубва своето „присъствие на сърцето“: решителният удар винаги идва твърде късно и той не е способен да „обърне меча (сабята) на противника срещу самия него“. Колкото повече се опитва той, да направи изяществото на боравенето с меча (сабята) зависимо от собствените му мисли, от съзнателното използване на неговите умения, от неговия боен опит и тактика, толкова повече той се намесва и пречи на „свободната работа на сърцето“. Какво трябва да се направи тогава? Как сръчността се превръща в „духовна“ и как самостоятелният контрол върху техниката се превръща в майсторско владеене на меча (сабята)? Според както ни се доверява от Майсторите, това е възможно. Само, ако ученикът загуби своите цел и чувство за „аз“. Той трябва да бъде научен да се отделя, не само от противника си, но и от самия себе си. Той трябва да мине през етапа, на който все още се намира, да го остави завинаги след себе си, дори и с риска на непоправим провал. Не звучи ли това също толкова безсмислено, както и изискването, стрелецът да улучва, без да се прицелва, т.е., че трябва изобщо да изгуби от погледа си и целта, и своето намерение да я улучи? Струва си, обаче, да си спомним, че майсторското владеене на меча (сабята), чиято същност Такуан описва, се е защитило в хиляди състезания…

Работата на инструктора не е в това да показва самия път, а да даде възможност на ученика да добие чувство за този път към целта, като го приспособява към неговите индивидуални особености. Ето защо, той ще започне, като го обучава да избягва ударите инстинктивно, дори и ако те му идват напълно изненадващо. Судзуки, описва в един прекрасен анекдот, изключително оригиналния метод, използван от един инструктор, за Да освети на тази далеч не лека задача.

Японските майстори на фехтовката понякога използват метода за обучение на Дзен. Веднъж, когато един ученик дошъл при един Майстор, за да го обучава на Изкуството на фехтовката, Майсторът, който се бил оттеглил в планинската си колиба, се съгласил да поеме задачата. Накарал ученика да му помага да събира дърва за огрев, да носи вода от близкия извор, да цепи дърва, да пали огъня, да готви ориз, да мете стаите и градината, и общо взето да се грижи за неговото домакинство. Не съществува общоприето или техническо учение за това изкуство. След известно време, недоволство обзело младежа, защото не бил дошъл при стареца да му работи като прислужник, а да научи Изкуството на боя е меч (сабя). Тъй че един ден, той се приближил до Майстора и го помолил да го учи. Майсторът се съгласил. Резултатът бил, че младежът не можел да върши никаква работа, без да се чувствува под заплаха. Когато рано сутринта започвал да готви ориза, Майсторът се появявал и го удрял с пръчка отзад. По средата на метенето, той усещал отнякъде, от неизвестна посока, същия удар. Нямал никакъв покой, винаги трябвало да бъде нащрек. Изминали цели години, преди той да се научи успешно да отбива удара, откъдето и да идвал той. Но майсторът все още не бил съвсем доволен от него. Един ден ученикът открил Майстора да готви сам зеленчуци на открит огън. Той си наумил да се възползва от тази възможност. Грабнал голямата тояга и я стоварил върху главата на Майстора, който тъкмо се бил навел над тенджерата да разбърка яденето. Но Майсторът лесно отбил тоягата на ученика с капака на тенджерата. Това отворило ума на ученика към тайните на Изкуството; досега скрити за него. Тогава, той за пръв път оценил несравнимата доброта на Майстора.

Ученикът трябва да развие ново усещане, или поточно, нова будност на всичките си сетива, която ще му даде възможност да избягва опасни удари, сякаш може да ги предотврати, когато идват. След като веднъж е усъвършенствал това изкуство на избягването, вече няма нужда да съсредоточава вниманието си единствено върху движенията на своя противник или дори на няколко противника едновременно. По-скоро той вижда, и усеща какво ще стане, и в същия този момент, той вече е избегнал ефекта му, без възприемането и избягването да са разделени дори „на косъм разстояние“. Точно това е онова, което има значение: светкавична реакция, която няма по-нататъшна нужда от съзнателно наблюдение. В това отношение, поне ученикът успява да стане независим от всякаква съзнателна цел. Всичко това е голямо постижение.

Онова, което е много, много по-трудно и наистина от решително значение, е задачата да се спре ученика да мисли и да преценява, как най-добре да атакува противника. Всъщност той трябва да прочисти ума си от мисълта, че изобщо има работа с противник, и че това е въпрос на живот и смърт.

Започва се с това, че ученикът разбира тези наставления — едва ли би могъл да постъпи иначе, които означават, че на този етап, за него е достатъчно да се въздържи от наблюдение и мисли относно поведението на своя противник. Той приема това „не-наблюдение“ много сериозно и се контролира при всяка стъпка. Но пропуска да отбележи, че като съсредоточава своето внимание върху самия себе си, той неизменно вижда самия себе си като боеца, който на всяка цена трябва да избегне наблюдението над противника си. Каквото и да прави, той тайно продължава да мисли за него. Едва привидно, той се е отделил от противника, и колкото повече се старае да го забрави, толкова по-здраво се връзва за него.

Необходимо е дълго и много внимателно психологическо насочване, за да се убеди ученика, че фундаментално той не е спечелил нищо от тази промяна в посоката на вниманието. Той трябва да се научи да не зачита себе си също така решително, както не зачита и противника си, и в радикалния смисъл, да не обръща внимание на своя „аз“, да няма цел. Много търпение, много горчива практика е необходима — също както при стрелбата е лък. Но след като веднъж, тази практика е довела до целта, и последната следа на зачитане на себе си, изчезва в чистата липса на цел.

Това състояние на безцелно отделяне, автоматично е последвано от един Вид поведение, което притежава изненадваща прилика с предхождащия етап на инстинктивно избягване. Също както и на онзи етап, не съществува, дори и косъм разстояние между виждането на замисления удар и избягването му, така че сега не съществува прекъсване във времето, между отбягване и действие. В мига на отбягването, боецът нанася удар, и само след миг, смъртоносният удар следва, уверен и неустоим. Сякаш мечът сам борави, също както казваме ние, при стрелбата с лък, „То“ се прицелва и улучва така, че и тук „То“ заема мястото на егото, и се възползва от лекотата и сръчността, която егото придобива само чрез съзнателни усилия. И тук също, това „То“ е само име за нещо, което нито може да бъде разбрано нито да бъде уловено, и което се разкрива само на онези, които са го изпитали.

Съвършенството в Изкуството на боя с меч (сабя) се достига, според Такуан, когато сърцето вече не се безпокои от мисълта за „ти и аз“, за противника и неговия меч, за собствения меч (сабя) и затова как да се борави с него. Не съществува вече дори и мисълта за живота и смъртта. Всичко е празнота: собственото ти „аз“, проблясващият меч и ръцете, които го въртят. Дори и мисълта за празнотата вече е изчезнала. От тази абсолютна празнота, твърди Такуан, идва най-чудесното разгръщане на дейността.

Онова, което е вярно за стрелбата с лък и боя с меч (сабя), важи също така и за всички останали Изкуства. По същия начин майсторството при рисуването с мастило се придобива, само когато ръката, упражняваща съвършен контрол над техниката, изпълнява онова, което трепти пред окото на съзнанието в същия миг, когато съзнанието започва да го оформя, без да ги разделя дори косъм разстояние. Тогава рисуването се превръща в спонтанна калиграфия. И тук наставленията на художника биха могли да бъдат следните: прекарай десет години, наблюдавайки бамбука, превърни се сам в бамбук, после забрави всичко и рисувай.

Майсторът на меча е също толкова неосъзнаващ себе си, колкото и начинаещия. Безстрастността, която той е загубил в началото на своето обучение, той печели отново в края му като незаличима характерна черта. Но, за разлика от начинаещия, той се държи резервирано. Той е спокоен и не мисли, липсва му й най-малкото желание да се показва. Между етапите на ученичеството и Майсторството, се простират дълги, наситени със събития години на неуморна практика. Под влиянието на Дзен, неговото умение се превръща в духовно, а самият той, станал вече много по-свободен чрез духовна борба, е преобразен. Мечът (сабята), който сега се е превърнал в негова „душа“, вече не почива леко в ножницата си. Той го вади, само когато това е неизбежно. Лесно може да се случи така, че да избегне битка е недостоен противник, някой надут глупак, който се хвали с мускулите си, или да приеме предизвикателството на страхливеца с безразлична усмивка; макар че от друга страна, извън оценката му за врага, нещо в него ще настоява за битка, която не може да донесе нищо друго, освен сигурна смърт за последния. Това са чувствата, които управляват характера на самурая по несравнимия „Път на рицарството“, известен като Бушидо. Защото по-високо от всичко друго, по-високо от славата, победата, и дори живота, стои „Мечът на Истината“, който го води и съди.

Също както и начинаещият, Майсторът на меча (сабята), е безстрашен, но за разлика от него той с всеки изминат ден, става все повече и повече не поддаващ се на страх. Годините на неспирна медитация, са го научили, че животът и смъртта в основата си, са едно и също. Той вече не знае какво е нито страх за живота, нито ужас от смъртта. Той живее — и това е абсолютно характерно за Дзен — достатъчно щастливо на този свят, но е готов по всяко време да го напусне, без мисълта за смъртта ни най-малко да го тревожи. Не заради друго, самураите са избрали за свой най-верен символ крехкия черешов цвят. Също като венчелистче, което пада в утринната светлина, кротко към земята, така и безстрашният трябва да се отдели от живота, тихо и без да се вълнува вътрешно.

Освобождаването от страха от смъртта, не означава да се преструваш пред себе си, когато ти е добре, че няма и да трепнеш пред лицето на смъртта, и че няма от какво да се страхуваш. По-скоро онзи, който е господар и на живота, и на смъртта, е свободен от всякакъв страх до такава степен, че вече изобщо не е способен да изпитва страх. Онези, които не познават силата на строгата и, продължителна медитация, не могат да съдят за победата над себе си, която, тя прави възможна. При всички случаи, усъвършенствалият се Майстор при всяко движение издава своето безстрашие — не с думи, а с цялото си поведение: човек трябва просто да го погледне, за да бъде дълбоко поразен. Непоклатимото безстрашие само по себе си, се издига до Майсторство, което в природата на нещата се осъзнава само от малцина. Като доказателство за Това, ще цитирам пасаж от „Хагакуре“^[1], който датира от около средата на 17-ти век: „Ягю Таджима-но-Ками бил велик Майстор на меча и бил учител на Шогуна Токугава Йемицу в това Изкуство на по онова време. Един от личните телохранители на Шогуна дошъл един ден при Таджима-но-Ками, да се учи нафехтовка. Майсторът казал: «Като те гледам, ти самият си Майстор на фехтовката; моля те, кажи ми към коя школа принадлежиш, преди да влезем във връзката „Учител-ученик“». Телохранителят казал: «Срам ме е да призная, но никога не съм изучавал това Изкуство». — «Да ме измамиш ли искаш? Аз съм учител на почитаемия Шогун, и знам, че окото ми винаги съди вярно!» — «Съжалявам, че предизвиквам честта Ви, но наистина нищо не знам!»“

Това решително отричане от страна на посетителя, накарало Майстора на Меча да се замислили той най-накрая казал:

— Щом го казваш значи, това е така. Но все пак, аз съм сигурен, че в нещо си Майстор, макар и да не знам в какво.

— Щом настоявате, ще Ви кажа. Има едно нещо, в което мога да твърдя, че съм завършен Майстор. Когато бях още малък, ми дойде наум, Че като самурай, при никакви обстоятелства не трябваше да се страхувам от смъртта, и в продължение на няколко години, аз се борех е проблема за смъртта й най-накрая, той престана да ме тревожи. Може би за това намеквате?

— Точно така! — възкликнал Таджима-но-Ками. — Точно това имам предвид. Радвам се, че не съм сбъркал в преценката си. Защото всички тайни на боя с меч също се крият в това да се освободиш от мисълта за смъртта. Обучил съм в това толкова стотици ученици, но досега никой от тях не е заслужил да се нарича майстор на меча. Ти нямаш нужда от техническо обучение, ти вече си майстор.

От древни времена залата за тренировки, където се изучава Изкуството на боя с мечове, се нарича „Място на просветлението“.

Всеки Майстор, който упражнява Изкуство, оформено от Дзен, е като проблясък на светкавица от облака на всеобхватната Истина. Тази Истина присъства в свободното движение на неговия дух, и тъй тя го среща отново, в „То“, като своя собствена изначална и безименна същност. Той отново и отново среща тази същност като най-върховните възможности на своето собствено същество, така че Истината приема за него — а чрез него и за другите — хиляди видове и форми.

Въпреки безпримерната дисциплина, на която търпеливо и смирено се е подлагал, той все пак е още далеч от това да бъде толкова проникнат и озарен от Дзен, че да бъде поддържан от Него във всичко, което прави, тъй че животът му се състои само от добри състояния. Върховната свобода все още не е станала за него необходимост.

Ако той е неустоимо тласкан към тази цел, трябва отново да поеме по пътя си, да поеме пътя към безизкуственото Изкуство. Той трябва да се осмели да скочи в Началото, както и да живее според Истината и в Истината, като човек, превърнал се в едно цяло с нея. Той трябва отново да стане ученик, начинаещ; да преодолее последния и най-стръмен етап от Пътя, да премине през нови преображения. Ако оцелее след неговите изпитания, съдбата му е изпълнена: лице в лице, той съзерцава нерушимата Истина, Истината отвъд всички истини. Началото на всички начала, което няма форма, Празнотата, която е Всичко, погълнат е от нея и от нея излиза прероден.