Ойген Херигел
Дзен и изкуството на стрелба с лък (5)

I

На пръв поглед за Дзен би изглеждало недопустимо унизително (независимо как разбира читателят думата „ДЗЕН“) да бъде свързван с нещо толкова земно и банално като стрелбата с лък. Дори и ако бихме искали да направим изключение и открием случайно стрелец, известен като „изкусен“, той едва ли би проявил склонност да характеризира това изкуство като нещо повече от спортна форма на храброст и юначност. Също бихме очаквали разказ за смайващите подвизи на японските майстори, трикове, които имат предимството, че разчитат на почитана от старо време нерушима традиция в използването на лъка и стрелата. В Далечния Изток едва от няколко поколения насам, старите бойни оръжия са заменени от съвременни оръжия, и познанията за боравенето с тях по никакъв начин не са станали безполезни, а напротив тези изкуства са продължили да се развиват. Те са се практикували във все по-широки кръгове. Може ли тогава, човек да не очаква описание на особения метод, по който днес стрелбата с лък се практикува като национален спорт в Япония?

Нищо не може да бъде по-погрешно от подобно очакване. Под „стрелба с лък“ в традиционния смисъл, която той цени като изкуство и почита като национално наследство — японецът не разбира спорт, а колкото и странно да звучи първоначално това, религиозен ритуал. И съответно под „изкуството“ на стрелбата с лък той не разбира умението на спортиста, което може да бъде контролирано, повече или по-малко, чрез физически упражнения, а способност, чийто корен трябва да се търси в духовните упражнения и чиято цел се състои в това да улучи една духовна мишена, така че фундаментално стрелецът се цели в себе си и дори, че той може да успее да улучи себе си.

Това без съмнение звучи озадачаващо. Как, би казал читателят, да повярваме, че стрелбата с лък, която някога е била упражнявана в състезания на живот и смърт, не е оцеляла дори като спорт, а е деградирала до духовно упражнение? От каква полза тогава са лъкът, стрелата и мишената? Това не отрича ли мъжественото старо изкуство и честното значение на стрелбата с лък, и не поставя ли на тяхно място нещо мъгляво, ако не и определено фантастично?

Трябва обаче да помним, че особеният дух на това изкуство, далеч от това, отново да се върне към допотопното използване на лъка и стрелата в днешно време, винаги е бил неотменимо свързан с тях. Сега още по-отчетливо и убедително се проявява това, но с тази разлика, че вече не трябва да се доказва в кървави състезания. Не би било обаче, също така вярно, да се твърди, че традиционната техника на стрелбата с лък, поради това, че в битките тя вече не е от значение, се е превърнала в приятен начин за убиване на време. „Великата философия“ на стрелбата с лък ни казва нещо съвсем различно. Според нея, стрелбата с лък все още е въпрос на живот и смърт до такава степен, че представлява състезание на стрелеца със самия себе си; и този вид състезание не е. жалък заместител, а основата на всички състезания, насочени навън, известни като състезания с физически противник. В това състезание на стрелеца със себе си, се разкрива тайната същност на това изкуство, и наставленията в него не ограничават нищо съществено в същността на Изкуството чрез отказа от утилитарния край, с който са завършвали рицарските битки.

Ето защо всеки, който днес се посвещава на това изкуство, ще получи за неговата Традиция от историята неоспоримото предимство, да не бъде изкушаван да подмени своето разбиране за „Великата доктрина“, чрез практически цели — макар и да ги крие от себе си. Защото достъпът до изкуството — всички майстори на лъка във всички времена са единодушно в това, се дава единствено на онези, които са „чисти“ по сърце, и които са преодолели лутанията по второстепенни цели.

От тази гледна точка, човек би се запитал, как разбират японските майстори това състезание на стрелеца със самия себе си и въобще как го описват. Отговорът им вероятно би прозвучал крайно загадъчно. За тях, състезанието се състои в това, че стрелецът се цели в себе си — и все пак не в себе си; улучва себе си — и все пак не себе си, и така се превръща едновременно в онзи, който се цели, и в самата цел; в онзи, който нанася удара и в онова, което понася удара. Или, ако използваме изрази, най-близки до сърцето на Майсторите, за стрелеца е необходимо да се превърне, въпреки самия себе си, в неподвижен център. После идва върховното и последно чудо: изкуството става „безизкуствено“, стрелбата се превръща в „не-стрелба“, стрелба без лък и стрели; Учителят отново става ученик, Майсторът — начинаещ, краят — начало, а началото — съвършенство.

За хората от Изтока тези тайнствени формули са ясни и познати истини, но за нас те са напълно озадачаващи. Ето защо, трябва да навлезем по-дълбоко в тази тема. Доста дълго време не е било тайна, дори и за нас, европейците, че японските изкуства в тяхната вътрешна форма, произлизат от общ корен, а именно — от Будизма. Това е толкова вярно за изкуството на стрелбата с лък, колкото и за рисуването с мастило, за изкуството на театъра, за чаената церемония, за изкуството на подреждане на цветя, както и за боя с меч (сабя)^[1]. Всички те предполагат духовно отношение в този, който ги следва и всяко от тях го развива по свой собствен начин, като отношение, което в най-възвишената си форма е характерно за Будизма и определя природата на типа човек-свещеник. Нямам предвид Будизма в обикновения смисъл, нито пък тук разглеждам определено съзерцателната форма на будизма, която поради доста достъпната литература е единствената, която познаваме в Европа и за която понякога дори твърдим, че разбираме. Имам предвид Дхяна-будизма, който в Япония е познат като „ДЗЕН“ и изобщо не представлява съзерцание, а напротив непосредствено преживяване на онова, което като бездънна основа на Битието, не Може да бъде осъзнато по интелектуален начин и не може да бъде схванато и интерпретирано, дори и след най-практически и безспорни преживявания. За него важи правилото, че човек го знае, като не го знае. Заради тези си качества, Дзен-будизмът е тръгнал по пътища, които чрез методично потапяне в себе си, водят до осъзнаване, в най-дълбокото дъно на душата на неназоваемата Безосновност и Безкачественост — нещо повече, до обединяване в едно с тях. Във връзка със стрелбата с лък, това е изразено по много експериментален път и вероятно поради това, езикът с който се обяснява може и да подведе. Но накратко, това означава, че духовните упражнения, благодарение единствено на които техниката на стрелбата с лък се превръща в изкуство, ако всичко върви добре, изкуственото става „безискуствено“, са мистични упражнения, и съответно стрелбата с лък при никакви обстоятелства не може да означава само външно действие със стрела и лък, а напротив е вътрешен акт, вътре в самия човек. Лъкът и стрелата са само претекст за нещо, което може да се случи съвсем спокойно и без тях, т.е. само път към дадена цел, а не самата цел. Те са само спомагателни средства за последния решителен скок.

Като имаме предвид, всичко това, нищо не може да бъде по-препоръчително от това, че човек трябва да бъде способен да се обърне към обяснения на Дзен-будисти, които биха му помогнали да вникне в същността. Всъщност, такива не липсват. В своите „Есета върху Дзен-будизма“, Д. Т. Судзуки е успял да покаже, че японската култура и Дзен са тясно свързани, и че японското изкуство, духовното отношение на самурая, японският начин на живот, моралът, естетиката и до известна степен дори и интелектуалният живот на японеца, дължат своите особености на тази Дзен-основа. Като такива, те не могат да бъдат разбрани както трябва от никой, който не е незапознат предварително с тях.

Книгата на Судзуки, от изключително значение, както и изследванията на други японски учени предизвикаха в последно време широк интерес. Общо се приема, че Дхиана-будизмът е роден в Индия. След като преминава през дълбоки промени, получава най-пълно развитие в Китай. Най-накрая той е възприет в Япония, където и до днес се практикува като жива традиция. В последното десетилетие в това духовно направление се откриват неочаквани пътища, чието разбиране е от огромно значение за модерния човек.

Въпреки всички усилия на експертите по Дзен обаче, прозрението, до което ние, европейците, можем да достигнем относно същността на Дзен, си остава изключително ограничено. Сякаш тази същност се съпротивлява на по-дълбокото проникване. Само след няколко крачки, интуицията на човека, търсеща пипнешком, се натъква на непреодолими бариери. Обвит в непроницаем мрак, Дзен вероятно изглежда като най-странната загадка, която духовният живот на Изтока е измислил някога: неразрешима и все пак неустоимо привлекателна.

Причината за това болезнено чувство за недостъпност лежи до известна степен в стила на изложение, който досега е бил приет за Дзен. Нито един разумен човек не би очаквал от един адепт на Дзен, да си позволи нещо повече от намек за преживяванията, които са го освободили и променили, или да се опита да опише невъобразимата и неизразима „Истина“, чрез която живее той сега. В това отношение, Дзен е склонен към чист интроспективен мистицизъм. Освен ако не навлезем в мистични преживявания чрез пряко участие, ние оставаме отвън, колкото и да се мъчим да се вмъкнем. Този закон, на който се подчинява целия истински мистицизъм, не допуска изключения. Не е противоречие, че съществува изобилие от Дзен-текстове, считани за свещени. Тяхната особеност е, че те разкриват своя даряващ живота смисъл, само пред онези, които са се показали достойни за решителното преживяване и които поради това, могат да извлекат от тези текстове потвърждение на онова, което те самите вече притежават и са, независимо от тях. За неопитния, от друга страна, те остават не само неми — как той би могъл да чете между редовете — или пък непогрешимо го довеждат до най-безнадеждно духовно объркване, дори той да подхожда към тях предпазливо и със самоотвержена преданост. Както и целият мистицизъм, Дзен може да бъде разбран само от онзи, който сам е мистик и поради това не се изкушава да постига с подръчни средства онова, което мистичното преживяване скрива от него.

И все пак човекът, преобразен от Дзен, който е преминал през „огъня на истината“, води твърде убедителен, че да бъде подминат, живот.

Така че, не бихме поискали твърде много, ако зададем въпроса, водени от чувството за духовно привличане, желаещи да намерим път към безименната сила, можеща да прави такива чудеса: защо всъщност водените просто от любопитство, нямат право да питат каквото и да е? Като очакваме адептът на Дзен, поне да ни опише пътя, който води към целта.

На първото стъпало, нито един мистик и нито един изучаващ Дзен, не е човекът, който е завършен чрез самоусъвършенстване. Колко много още ще има той да овладее, преди най-накрая да получи Просветление за истината! Колко често по Пътя, ще го измъчва отчаяното чувство, че се опитва да постигне невъзможното! И все пак невъзможното един ден става възможно. Няма ли място тогава за надеждата, че едно внимателно описание на този дълъг и труден път, би ни позволило поне едно нещо: да се попитаме дали желаем да го изминем?

Подобни описания на Пътя и спирките по него, почти изцяло липсват в Дзен-Литературата. Това частично се дължи на факта, че адептът на Дзен е против даването на всякакви наставления за щастлив живот. От личен опит той знае, че никой не Може да измине Пътя без съзнателното ръководство на опитен Учител, т.е. без помощта на Майстора. От друга страна, не по-малко основателен е фактът, че неговите преживявания, неговите постижения и духовни трансформации, доколкото все още остават „негови“, трябва да бъдат овладени и трансформирани отново и отново, докато всичко негово^[2], нисше — личностно бъде унищожено. Единствено на този начин, той може да получи основа за преживявания, които също като „всеобхватната Истина“ го издигат до равнище, което вече не е просто неговият всекидневен, личен (на егото) живот. Той живее, занапред. Но онова, което живее, вече не е той.

От тази гледна точка, ние можем да разберем защо адептът на Дзен избягва да говори за себе си и своя напредък. Не защото той смята, че е нескромно да говори, а защото счита това за предателство към Дзен. Дори да се реши да каже нещо за самия Дзен, това би му струвало болезнени търсения в сърцето. Пред себе си той има предупреждаващия пример на един от най-великите Майстори, който когато го питали какво е Дзен, продължил да стои неподвижно; без нищо да каже, все едно, че не е чул въпроса. Как тогава, който и да било адепт, би се изкушил да опише същността, която убягва от описания.

В тези обстоятелства, и аз бих бягал от отговорност, ако се огранича с низ от парадокси или пък намеря спасение зад стена от надуто звучащи думи. Моето намерение беше да хвърля светлина върху природата на Дзен така, както тя засяга едно от Изкуствата, върху което е наложила печата си. Тази светлина със сигурност, не е просветление в смисъла, който е фундаментален за Дзен, но поне показва, че зад непроницаемите стени от мъгла, трябва да има нещо, и която като лятна светкавица, отбелязва далечната буря. Разбирано така, Изкуството на стрелбата с лък по-скоро е подготвителна школа за Дзен, защото дава възможност на начинаещия да постигне по-ясна представа, чрез работата на собствените си ръце, за събития, които сами по себе си не са разбираеми. Казано обективно, напълнее възможно да се тръгне към Дзен от всяко едно от Изкуствата, който споменах.

Както и да е, смятам, че мога да постигна моята цел най-ефективно, като опиша курса, който обучаващият се в Изкуството на стрелбата с лък, трябва да измине. За да бъда по-точен, ще се опитам да сумирам 6-годишния курс от наставления и напътствия, които получих от един от най-великите Майстори на това Изкуство, по време на престоя си в Япония. Така че, моите собствени преживявания ми дадоха възможност да предприема това начинание. С цел да стана още повече разбираем — защото дори и в тази подготвителна школа има достатъчно загадки, нямам друга възможност освен тази, подробно да си припомня всички бариери, които трябваше да преодолея, всички намеси, с които трябваше да се преборя, преди да успея да проникна в духа на Великата Доктрина. Говоря единствено за себе си, защото не виждам друг начин да се постигне, целта, която съм си поставил. По същата причина, ще огранича равносметката си до най-важното, за да изпъкне по-ясно същността. Съзнателно се въздържам от описания на обстановката, в която съм получавал наставлението, от припомняне на сцени, фиксирали се в паметта ми, и преди всичко от това да скицирам образа на Майстора — колкото и изкушаващо да е всичко това. Всичко трябва да бъде съсредоточено върху Изкуството на стрелбата с лък, което както го усещам понякога, е много по-трудно да се обясни, отколкото да се научи. А изложението трябва да стигне точката, където започваме да различаваме онези далечни хоризонти, зад които Дзен диша и живее.