Ойген Херигел
Дзен и изкуството на стрелба с лък (7)

III

Това, че не е лесно да се следва пътя на „безизкуственото изкуство“, научихме още по време на първия урок. Майсторът започна да ни показва най-различни японски лъкове и да ни обяснява, че необикновената им еластичност се дължи на особената им конструкция, а освен това и на материала, от който предимно се изготвят, а именно — бамбук. Но за него изглеждаше дори още по-важно, да забележим благородната форма, която лъкът — над 6 фута дълъг — заема, веднага щом се натегне, и която става все по-изненадваща, колкото повече се опъва тетивата. „Когато се опъне до крайност, лъкът обхваща в себе си «Всичко-то» — обясни Майсторът. — ето защо е важно да научим как правилно Да опъваме тетивата.“ После той сграбчи най-хубавия и най-силния от своите лъкове, застана в церемониална, достойна поза, опъна леко и пусна на няколко пъти тетивата. Звукът бе остро изщракване, примесено с дълбоко барабанене, което човек никога не забравя, след като го е чул едва няколко пъти — толкова странно е то, толкова вълнуващо сграбчва сърцето. От древни времена, на него се приписва способността да притежаваш тайна сила, прогонваща злите духове, и аз вярвам, че тази интерпретация, е пуснала корени във всеки японец. След този значителен акт на въвеждане — акт на пречистване и първоначално посвещаване в тайните, Майсторът ни заповяда да го наблюдаваме внимателно. Той постави стрела на тетивата, опъна я толкова силно, че аз се уплаших, че тя няма да издържи на напрежението да обгърне „Всичко-то“, и пусна стрелата. Всичко това изглеждаше не само много красиво, но и той сякаш го постигаше без никакво усилие. После ми даде наставление: „Сега ти направи същото, но помни, че. стрелбата с лък не е предназначена за заякване на мускулите. Когато опъваш тетивата, не трябва да влагаш цялата сила на тялото си, а трябва да се научиш да оставяш само двете ти длани, да вършат работата, а ръката и рамото ти да остават отпуснати, като безстрастни наблюдатели. Едва когато постигнеш това, ще си изпълнил едно от условията, които правят рисуването и стрелбата духовни.“

С тези думи той сграбчи ръцете ми и бавно ги, поведе през фазите на движението, като създаваше по този начин в мен навика, който щеше да се наложи да изпълнявам в бъдеще.

Още от първия опит със средно натегнат лък за, упражнения, аз забелязах, че за да го огъна, ми е нужна значителна сила. Така е, тъй като японският лък, за разлика от европейския спортен лък, не се държи на нивото на рамото, от която позиция можете да го опъвате с всичка сила. По-скоро веднага щом поставите стрелата, вие изнасяте лъка нагоре с почти изцяло опънати ръце, тъй че ръцете на стрелеца се намират някъде над главата му. И съответно единственото нещо, което той може да направи, е да ги дръпне равномерно встрани, наляво и надясно, и колкото повече ги раздалечава, толкова повече те се извиват надолу, докато лявата длан, която държи лъка, спре на нивото на очите, с опъната ръка, а дясната длан, която опъва тетивата, се държи със сгъната ръка над дясното рамо, тъй че върхът на трифутовата стрела стърчи леко отвъд външния ръб на лъка — толкова широко е пространството. В тази поза, стрелецът трябва да остане за известно време, преди да пусне стрелата. Силата, необходима за този необичаен метод за държане и опъване на лъка, накара ръцете ми да затреперят след няколко мига, а дишането ми все повече и повече се затрудняваше. Положението не се подобри и в последвалите седмици. Опъването на тетивата продължаваше да бъде много трудно, и въпреки че се упражнявах най-усърдно, то отказваше да се превърне в „духовно“. За да се успокоя, се залових за мисълта, че сигурно, има някаква хватка, която Майсторът по някакви причини не желае да сподели, и ме обзе амбицията да я разкрия.

Твърдо решен да постигна целта си, продължих да се упражнявам. Майсторът следеше с внимание усилията ми, мълчаливо поправяше напрегнатата ми поза, хвалеше ентусиазма ми, но ме упрекваше, че прахосвам силата си. Инак ме оставяше да правя каквото искам. Но винаги докосваше болното ми място, когато докато обтягах тетивата, той непрекъснато викаше: „Отпусни се! Отпусни се!“ — междувременно бе научил тази дума — макар и никога, да не губеше търпението и учтивостта си. И дойде денят, в който аз бях онзи, който изгуби търпение и си признах, че изобщо не бих могъл да обтегна лъка по изисквания начин.

„Не можеш — възкликна Майсторът, — защото не дишаш правилно. Потисни внимателно дъха си надолу след като вдишаш, така че коремната стена да бъде здраво опъната, и го задръж там за малко. После издишай възможно най-бавно и равномерно, и след кратка пауза отново бързо вдишай — вдишвай и издишвай постоянно, с ритъм, който постепенно сам ще се установи. Ако го направиш както трябва, ще видиш, че с всеки ден, стрелбата става по-лесна. Защото чрез такова дишане, ти не само ще откриеш, източника на цялата духовна сила, но и ще накараш този източник да блика по-изобилно и да се разлива по-лесно По крайниците ти, колкото по-отпуснат си ти самият“. И сякаш, за да го докаже, той опъна силния си лък и ме покани да застана зад него и да пипна мускулите на ръцете му. Наистина те бяха съвсем отпуснати, сякаш изобщо не извършваха никаква работа.

Упражнявах новия начин на дишане, отначало без лък и стрела, докато накрая започнах да дишам така естествено. Лекото усещане за дискомфорт, което се забелязваше в началото, скоро бе преодоляно. Майсторът придаваше голяма важност на това да се издишва възможно най-бавно и равномерно до самия край — за по-добра практика и контрол, той ни караше да комбинираме това с тананикането на дадена нота. Едва когато нотата заглъхнеше с последното издишване, той ни позволяваше отново да вдишаме. Вдишването, бе казал веднъж Майсторът, свързва и съчетава; като задържаш дъха си, ти караш, всичко да върви както трябва, а издишването отпуска и завършва всичко чрез преодоляването на всички ограничения. Но ние, все още не разбирахме това, което ни казва.

Сега Майсторът продължи, като свърза дишането, което ние, естествено, не бяхме упражнявали само заради самото дишане, със самата стрелба с лък. Единният процес на опъване на лъка и изстрелване на стрелата, бе разделен на части: сграбчване на лъка, поставяне на стрелата, вдигане на лъка, опъване и изчакване в точката на най-силно напрежение, пускане на стрелата. Всяка от тях започваше с вдишване, бе поддържана със стабилно задържане на потиснатия надолу въздух и завършваше с издишване. Резултатът бе, че дишането зае мястото си спонтанно и не само акцентира върху отделните пози и движения на ръцете, но и ги свърза в ритмическа последователност, зависеща за всеки от нас от състоянието на неговите дихателни способности. Въпреки, че бе разделен на части, цялостният процес изглеждате като живо същество, което изцяло се съдържаше в себе си и далеч не можеше да се сравнява с гимнастическо упражнение, към което могат да се добавят или отнемат елементи, без това да унищожава характера му.

Не мога да мисля за онова време, без отново и отново да си спомням, колко трудно ми беше в началото да овладея правилно дишането си. Въпреки, че технически дишах правилно, когато и да се опитвах да задържа отпуснати мускулите на ръката и рамото си, докато опъвах лъка, мускулите на краката ми се вдървяваха още повече, сякаш животът ми зависеше от това, дали съм стъпил твърдо и стабилно на земята. И сякаш като Антей, аз извличах сила от земята. Често Майсторът нямаше друг избор, освен да удари бързо като светкавица някой от мускулите на крака ми и да го притисне в някоя особено чувствителна точка.

Когато, за да се оправдая, веднъж отбелязах, че съзнателно правя усилие да се поддържам отпуснат, той ми отвърна: „Тъкмо там е проблемът, ти правиш усилие да мислиш за това. Съсредоточи се изцяло върху дишането, сякаш нямаш какво друго да правиш!“ Доста време ми бе необходимо, преди да успея да постигна онова, което искаше от мен Майсторът. Ала успях. Научих се толкова естествено, без всякакви усилия, да отпускам дишането си, че понякога имах чувството, че не самият аз дишам, а — колкото и странно да звучи — „съм дишан“. И дори и, когато в часовете на дълбок размисъл, се борех с тази дръзка идея, вече не можех да се съмнявам, че дишането извършва всичко онова, което бе обещал Майсторът. Отвреме-навреме — все по-често с течение на времето — успявах да опъна лъка и да го държа обтегнат до момента на пускането, оставайки с напълно отпуснато тяло, без Да мога да обясня как точно става така. Качествената разлика между тези няколко успешни изстрелвания и неизброимите провали, бе толкова убедителна, че бях готов да призная, че най-после съм разбрал, какво означава да опънеш лъка „по духовен път“.

И ето, какво било: не техническа хитрост, която напусто се бях опитвал да схвана, а освобождаващ контрол над дишането, което даваше нови, стигащи далеч възможности. Казвам това, не без опасения, защото зная много добре, колко голямо е изкушението да се поддадеш на чуждо влияние, и оплетен в примката на самоизмамата, да преувеличиш важността на дадено преживяване, просто защото то е толкова необикновено. Но въпреки всички двусмислици и трезвата резервираност, резултатите, получени чрез новото дишане — защото след време аз вече можех да опъна дори и якия лък на Майстора, при това с отпуснати мускули, бяха твърде определени, и реални, че да могат да се отрекат.

Когато обсъждах това с г-н Комачийя, веднъж го попитах, защо Майсторът толкова дълго е наблюдавал безполезните Ми усилия да опъна лъка „чрез дух“. Защо не е настоял да дишам правилно още от самото начало. „Един велик Майстор — отвърна той, — трябва да бъде и велик Учител. При нас тези две неща вървят ръка за ръка. Ако бе започнал уроците с дихателните упражнения, той никога не би успял да те убеди, че им дължиш нещо с решаващо значение. Трябваше да претърпиш корабокрушение чрез твоите собствени усилия, преди да бъдеш готов да грабнеш спасителния пояс, който той ти е хвърлил. Повярвай ми, от собствен опит знам, че Майсторът познава теб и всеки свой ученик много по-добре, отколкото се познаваме ние самите. Той чете в душите на своите ученици много повече от онова, което те смеят да си признаят.“