Астрид Линдгрен
Нови пакости на Емил от Льонеберя (3)

ПОНЕДЕЛНИК, 26 ДЕКЕМВРИ,
КОГАТО ЕМИЛ УСТРОИ ГОЛЯМОТО ОПУСТОШЕНИЕ В КАТХУЛТ
И ХВАНА КОМАНДОРШАТА ВЪВ ВЪЛЧАТА ЯМА

Преди да дойде Коледа трябваше да отмине начумерената, дъждовна и мрачна есен, а тя никъде не е кой знае колко весела. Не беше весела и в Катхулт. Алфред вървеше подир воловете в поройния дъжд и ореше каменистите ниви, а в браздата зад него подтичваше Емил. Той помагаше на Алфред да вика по воловете, които бяха лениви, държаха се невъзможно и просто не разбираха защо изобщо трябва да се оре. Но нали се мръкваше много рано, та Алфред разпрегна и всички се повлякоха към къщи, Алфред и Емил, и воловете. После Алфред и Емил влязоха в кухнята с големи буци пръст по ботушите си, от което Лина щеше да се пръсне от яд, защото си пазеше току-що изтърканите дъски.

— Ужасно е дребнава — каза Алфред. — Който се ожени за нея, бял ден няма да види в живота си.

— И това сигурно ще си ти — отговори му Емил.

Алфред млъкна и се замисли.

— Не, знаеш ли, сигурно няма да съм аз — продума той най-сетне. — Просто не смея. Ама не смея и да й го кажа.

— Искаш ли АЗ да й го кажа? — предложи Емил, който беше безстрашен и храбър колкото си иска, но Алфред не искаше.

— Такова нещо трябва да се каже внимателно — рече той, — за да не се засегне.

Алфред дълго се чуди как най-внимателно би могъл да каже на Лина, че не иска да се ожени за нея, но не можа да измисли подходящ начин.

Есенният мрак тежеше над Катхулт. Още към три часа след обяд трябваше да запалят газената лампа в кухнята и после се събираха там и всеки си гледаше работата. Майката на Емил въртеше чекръка и предеше тънка бяла прежда за чорапи на Емил и Ида. Лина чепкаше вълна и Кроса-Мая й помагаше отвреме-навреме. Таткото на Емил изкърпваше обущата и по този начин пестеше много пари, които иначе би взел селският обущар. Алфред не искаше да остане по-назад и си кърпеше чорапите. Те вечно имаха големи дупки на палците и петите, но Алфред на бърза ръка ги съшиваше. Лина с удоволствие би му помогнала, но Алфред не й позволяваше.

— Знаеш ли, тогава вече няма отърване — обясняваше той на Емил. — Колкото и внимателно да й го кажа, нищо няма да помогне.

Емил и Ида най-често седяха под масата и си играеха с котката. Веднъж Емил се опита да убеди Ида, че котката всъщност е вълк, а когато тя не искаше да му повярва, той нададе такъв вълчи вой, че всички в кухнята подскочиха. Майка му го попита какво означава този вой, а Емил отговори:

— Тук под масата има вълк!

Кроса-Мая веднага започна да разказва за вълци, а Емил и Ида радостно изпълзяха отдолу, за да я слушат. Те знаеха, че сега щеше да последва нещо много страшно, защото Кроса-Мая разправяше само страхотии. Ако не бяха истории за убийци и крадци, за призраци и таласъми, тогава бяха за жестоки главорези, ужасни пожари, страхотни нещастия, смъртоносни болести и чудовищни животни. Като вълците, например.

— Когато бях малка — подхвана Кроса-Мая, — тук в Смоланд имаше много вълци, много нещо!

— А после дошъл за щастие Карл XII и ги изтребил — добави Лина.

Ех, как се разлюти Кроса-Мая — вярно, че беше стара, ама не чак толкова стара колкото я изкара Лина.

— Говориш сякаш нямаш ум в главата си! — викна Кроса-Мая и не искаше да разказва повече. Но Емил взе да й се умилква и тя най-сетне се смили и заразправя страшни ужасии за вълци и как копаели вълчи ями и ловели в тях вълци, когато тя била малка.

— Значи Карл XII не е имало нужда да идва — обади се Лина, но веднага си замълча. Обаче беше късно. Кроса-Мая пак се ядоса и нищо чудно! Защото трябва да знаете, че Карл XII е бил шведски крал преди стотици години, а Кроса-Мая наистина не беше чак толкова стара и древна.

Но Емил й се примоли и тогава тя заразправя за вълколаците, които били най-страшните вълци и излизали на лов само при пълнолуние. Вълколаците знаели да говорят, каза Кроса-Мая, защото не били обикновени вълци, а нещо средно между вълк и човек и затова били най-опасните чудовища. Ако срещнеш такъв вълколак на лунна светлина, можеш направо да се простиш с живота, тъй като по-лоши зверове от тях нямало. И затуй хората би трябвало да си седят у дома в лунни нощи, рече Кроса-Мая и стрелна Лина с остър поглед.

— Но Карл XII… — започна Лина. В същия миг Кроса-Мая тръшна чепкалата на земята и каза, че сега щяла да си върви, защото се чувствувала много стара и уморена.

Вечерта, когато Емил и Ида си легнаха в своите креватчета в спалнята, отново започнаха да си говорят за вълците.

— Добре, че сега вече ги няма — въздъхна Ида.

— Няма ли?! — сопна се Емил. — Ти откъде знаеш, щом като нямаме вълча яма, в която да се хващат!

Той лежа дълго буден и си мислеше и колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че само да имаха вълча яма, сигурно в нея щеше да се хване вълк. И какъвто си беше пъргав, още на другата сутрин започна да копае вълча яма в прохода между дърводелската барака и склада за храна. Това беше мястото, където лятно време растеше толкова много коприва, но сега тя лежеше на земята черна и повяхнала.

Да изкопаеш вълча яма отнема доста дълго време, нали трябва да е дълбока, та вълкът да не може да излезе, след като веднъж е влязъл. Алфред помагаше на Емил и отвреме-навреме изхвърляше по някоя лопата пръст, но въпреки това капанът бе готов едва къде Коледа.

— Няма значение — казваше Алфред. — Вълците и без това излизат от гората чак през зимата, когато стане студено и изгладнеят.

Малката Ида потрепера като си представи изгладнелите вълци в гората, които щяха да се примъкнат в някоя студена зимна нощ и да завият около стопанството. Но Емил никак не трепереше. Той гледаше Алфред с блестящи очи и се радваше на вълка, който щеше да се хване в неговия капан.

— Сега остава само да го покрием с пръчки и клонки, та вълкът да не види, че там има яма — рече той доволно и Алфред беше на същото мнение.

— Точно така! Всяко нещо си има цаката! — казваше Столе-Йоке и си пощеше, въшките с палците на краката!

В Льонеберя имаше такава поговорка, но именно Алфред не трябваше да я повтаря, защото Столе-Йоке беше неговият собствен дядо, който живееше в приюта за бедняци в Льонеберя, а човек не бива да се присмива на дядо си. Всъщност Алфред не искаше да му се подиграе, и през ум дори не му минаваше! Просто си говореше, както говореха всички.

Сега трябваше само да дочакат вълчата зима и тя наистина дойде. Точно преди Коледа сви страшен студ и заваля такъв сняг, че да не му се нарадваш! Валеше над цял Катхулт и над цяла Льонеберя, и над цял Смоланд, докато всичко заедно заприлича на огромна пряспа. Коловете на оградите едва-едва се подаваха от снега, колкото човек да разпознае къде минават пътищата. А че между бараката, дето служеше за килер, и дърводелската барака се криеше капан за вълци, това не би могло да забележи никое животинско око. Снегът се стелеше над него мек, бял и равен като килим и Емил всяка вечер се молеше дано не се счупят прътите и клонките, преди да дойде вълкът и да тупне вътре.

Всички в Катхулт си имаха много работа, защото там се подготвяха за Коледа както си му беше редът. Първо идваше голямото коледно чистене. Лина и Кроса-Мая лежаха върху заледеното мостче над Катхултския поток и плакнеха прането, а Лина плачеше и духаше пръстите си, които я боляха, защото кожата и ноктите й се бяха напукали. После заколваха голямото коледно прасе, а след туй според Лина в кухнята не оставаше място за хората от всичките наденици, луканки, и лебервурсти, и метвурсти, и кървавици, които се блъскаха там с шунките и пачите, и филетата, и какво ли не още. За Коледа трябваше непременно да има и хвойнова бира. Майката на Емил я приготовляваше в голямото буре в бараката. А сетне печаха толкова видове хляб, та да ти настръхне косата: погачи и млечни питки, и ръжени хлебчета, и симиди, и обикновен пшеничен хляб, а освен това меденки и едни особени малки вкусни кравайчета, и целувки, и маслени бисквити и просто не е възможно да се изброи всичко. И после, естествено, идваше ред на свещите — тях също трябваше да приготвят сами. Майката на Емил и Лина прекараха почти цяла нощ да леят свещи — големи свещи и малки свещи, и разклонени свещи, защото щяха да правят истинско коледно празненство. Алфред и Емил впрегнаха Лукас в дърварската шейна и потеглиха към гората за елха, а таткото на Емил отиде в хамбара и изрови няколко снопа ечемик, които беше скрил за врабците.

— Това е същинска лудост — роптаеше той, — ама нали и врабците трябва да разберат кога е Коледа.

Беше обаче необходимо да се помисли и за някои други, на които също им се искаше да разберат, че е Коледа: всички сиромаси в приюта! Вие сигурно не знаете какво са сиромаси, нито пък какво е приют за бедни и трябва само да се радвате, че не знаете. Приют за бедни беше нещо, което съществуваше едно време и ако трябва да го опиша подробно, сигурно ще излезе много по-ужасяващо от всичките страхотии на Кроса-Мая за убийци, таласъми и диви зверове. Представете си малка западнала колиба с една-две стаички, и цялата тази колиба пълна с бедни, съсипани старци, които живеят там, потънали в мръсотия, въшки, глад и нищета и тогава ще разберете какво са сиромаси и какво е приют за бедни. Приютът в Льонеберя не беше по-лош от други, но все пак е ужасно да попаднеш на такова място, когато остарееш и вече не можеш да се грижиш сам за себе си.

— Горкият ми дядо — казваше Алфред, — никак не му е весел животът. И все пак би могло да се понася, ако Командоршата не беше такава вещица.

Командоршата управляваше приюта. Всъщност и тя беше от сиромасите, но като най-едра, най-силна и най-злобна, бяха й възложили да се разпорежда в приюта, което никога не би се случило, ако Емил беше пораснал и станал председател на общинския съвет. Но, за съжаление, той все още беше малко момче и не можеше да стори нищо на Командоршата. Дядото на Алфред се страхуваше от нея и всички останали бедняци — също.

— Разбираш ли, тя се държи като ревящ лъв сред стадо овце — казваше Столе-Йоке. На стари години Йоке бе станал особен и говореше, сякаш чете от библията, но иначе беше добряк и Алфред много обичаше своя дядо.

Сиромасите от приюта почти никога не успяваха да се наситят като хората и туй наистина беше ужасен позор, твърдеше майката на Емил.

— Клетите нещастници, и те трябва да получат нещо за Коледа — заяви тя. По тази причина, два-три дни преди Коледа, хората видяха как Емил и Ида крачат по заснежения път към приюта, подхванали от двете страни една голяма кошница. В нея майката на Емил бе сложила какви ли не вкусни неща, парчета от всички видове наденици и салами, от пачата, шунката, имаш погачи и кървавица, сусамени кифли и меденки, и свещи, и една кутийка емфие за Столе-Йоке.

Само този, който е гладувал дълго време, може да разбере колко много се зарадваха сиромасите от приюта, когато Емил и Ида влязоха при тях със своята кошница. Всички искаха веднага да започнат да ядат — Столе-Йоке и Кале Спатията, и Юхан Стотинката, и Лудия Никлас, и Фия Хитрушата, и Малката Клосан, и баба Виберг, и Салия-Амалия и както се казваха всички останали. Но Командоршата викна:

— Не преди Бъдни вечер — това да ви е ясно!

И никой не посмя да възрази.

Емил и Ида се прибраха и после дойде Бъдни вечер. Тогава в Катхулт стана много весело и на първия ден на Коледа — също. Отидоха на коледната служба в Льонеберя и Емил сияеше от радост, докато се возеше в голямата шейна, защото Лукас и Маркус тичаха така, че снегът се пръскаше около копитата им, и оставиха всички други шейни далеч зад себе си.

Докато траеше службата Емил седя тихо и мирно и изобщо се държа толкова прилично, че майка му записа в синята тетрадка:

„Тува Мумче всъщнуст е дубро и не прави Пакусти пуне на гулеми Празнитси!“

Емил се държа също така смирено през целия първи коледен ден. Двамата с Ида си играеха кротко с коледните подаръци и над Катхулт цареше благодатен покой.

Но сетне настъпи вторият ден на Коледа, а тогава таткото и майката на Емил бяха канени на коледна гощавка в стопанството Скорпхулт, което се намираше чак на другия край на общината. Нали всички в Льонеберя познаваха Емил и затуй децата не бяха канени.

— На мен ми е все едно — заяви Емил, — но за хората от Скорпхулт ще е неприятно. Нали по този начин тези нещастници никога няма да се запознаят с мен!

— Да, нито пък с мен — добави Ида. Естествено, родителите смятаха да оставят Лина у дома да пази децата, но още рано сутринта тя се разхленчи, че искала непременно да отиде на гости у майка си, която живееше в една колиба близо до Скорпхулт. Лина сигурно си беше направила сметката колко ще й е лесно да пътува с шейната, която и без друго отива в тази посока.

— Хайде, аз ще наглеждам децата — предложи Алфред. — Нали има храна, пък ще гледам да не напипат кибрита или нещо друго.

— Добре, ама ти си знаеш какви ги върши Емил — предупреди го таткото на Емил и втренчи мрачен поглед пред себе си, но майката на Емил веднага се обади:

— Емил е добро момченце. Поне на Коледа няма да прави пакости. Стига си ревала, Лина, ще те вземем!

Така и стана.

Алфред, Емил и Ида застанаха на кухненския прозорец и гледаха как шейната се спусна по хълма, а когато престана да се вижда, Емил щастливо заподскача.

— Ура! Сега ще стане весело! — извика той. Но в същия миг Ида посочи с тъничкия си показалец към пътя.

— Я гледайте, там идва Столе-Йоке! — каза тя.

— Наистина! — учуди се Алфред. — Сега пък какво ли е станало?

Работата бе там, че Столе-Йоке не биваше да излиза от приюта. Нали не беше съвсем наред с главата, та вечно се губеше. Така поне твърдеше Командоршата.

— Той не може да се оправи ни насам, ни натам — казваше тя. — А пък аз нямам време да тичам да го търся, като се запилее нанякъде.

Но Йоке все пак стигаше до Катхулт и сега се носеше по пътя като съсухрено кожено парцалче, с развята бяла коса, а малко по-късно влезе през кухненската врата, хлипайки и потънал в сълзи.

— Не получихме никаква кървавица — изхълца той. — И никакъв салам. Командоршата си прибра всичко.

После не можа да каже нищо повече, защото се заливаше от плач.

Тогава Емил се ядоса, ама така страшно се ядоса, че Алфред и Ида просто не смееха да го погледнат. В очите му проблясна някакъв див пламък и той грабна една порцеланова съдинка от масата.

— Да му мисли Командоршата! — кресна той и запрати съдинката по стената, та парчетата се разлетяха като виелица. — Дайте ми пушкътъ!

Алфред наистина се изплаши.

— Моля ти се, по-спокойно — каза той. — Вредно е да се ядосва човек толкова много.

После Алфред взе да милва и утешава нещастния си дядо и го попита защо Командоршата е направила такова ужасно нещо, но Йоке само повтаряше:

— Не получихме никаква кървавица. И никакъв салам. И аз не си получих емфието-о-о — хлипаше той.

Тогава Ида отново посочи към пътя.

— Гледайте, там идва Малката Клосан — провикна се тя.

— За да ме прибере — рече Йоке и целият се разтрепера.

Малката Клосан беше дребна, пъргава баба от бедняшкия приют и Командоршата я пращаше в Катхулт колкото пъти Йоке изчезнеше. Той най-често отиваше там, защото нали там живееше Алфред, пък и майката на Емил, която беше толкова мила с бедните.

От Малката Клосан научиха как станало всичко. Командоршата скрила храната в един шкаф на тавана, където по това време на годината било студено и подходящо. Но когато отишла на Бъдни вечер да извади нещата от склада, липсвала една мъничка, жалка наденица и Командоршата просто се разбесняла.

— Като ревящ лъв сред стадо овце — допълни Столе-Йоке и Малката Клосан се съгласи с него. Олеле, каква врява дигнала Командоршата за тази наденичка и държала на всяка цена да спипа грешника, който я бил откраднал.

— Защото на Бъдни вечер ще стане такова нещо, че ангелите небесни ще се разплачат! — заявила тя. И наистина така станало, увери ги Малката Клосан. Защото никой не искал да признае, че е взел наденицата, колкото и да се карала и да крещяла Командоршата. Някои дори смятали, че Командоршата е измислила цялата история, за да вземе всички вкусни неща за себе си, но така или иначе, на Бъдни вечер наистина било толкова тъжно, че ангелите небесни биха се разплакали, завърши Малката Клосан. Командоршата седяла цял ден в таванската си стаичка, със запалени свещи наредени по масата, и се тъпчела с наденици и кървавица, и шунка, и сусамени кравайчета, докато едва не се пръснала, тази дебела мечка, а долу край стените седели всички останали и плачели, защото хапнали само малко солена скумрия, въпреки че било Бъдни вечер.

Същото станало и на самата Коледа. Командоршата се заклела още веднъж, че никой няма да получи дори половин парченце кървавица, докато не се яви крадецът на наденицата да си признае, и докато чакала да стане това, тя седяла горе в стаята си и непрестанно ядяла и не говорела с никого. Малката Клосан ходела да наднича през ключалката горе-долу през един час и видяла как всичките лакомства, които изпратила майката на Емил, малко по малко изчезнали в огромната уста на Командоршата. Но сега сигурно се е изплашила, че Столе-Йоке е отишъл в Катхулт, за да я обади, защото казала на Малката Клосан на всяка цена да го прибере незабавно.

— И затуй ще е най-добре да си вървим веднага, Йоке — завърши Малката Клосан.

— Да, дядо — рече Алфред. — Тежко на този, който е беден!

Емил не продума. Той седеше на сандъка за дърва и скърцаше със зъби. Дълго след като Йоке и Малката Клосан вече не се виждаха, той още седеше там и личеше че усилено размишлява. Най-сетне удари с юмрук по сандъка и каза:

— Някой ще устрои голямо угощение!

— Кой? — попита Ида.

Емил блъсна още веднъж с юмрук по сандъка.

— Аз! — заяви той. И после им разказа какво ще направи. Такава гощавка, че да се разчуе, защото искал всички сиромаси от приюта на Льонеберя да дойдат в Катхулт и то начаса!

— Слушай, Емиле — обади се малката Ида плахо, — сигурен ли си, че това не е пакост?

Алфред също се разтревожи и реши, че може би все пак е пакост, но Емил ги увери, че съвсем не е. Това било добро дело, на което ангелите небесни щели да ръкопляскат точно толкова, колкото преди това плакали заради мизерната Коледа в бедняшкия приют.

— А и мама ще се зарадва — довърши Емил.

— Ами татко? — възрази Ида.

— Хм! — рече Емил. — Но така или иначе не е пакост.

После помълча и пак се замисли.

— Ама как да ги измъкна от бърлогата на лъва… това ще е най-трудното — каза той. — Хайде, да вървим и да опитаме!

По това време Командоршата беше изплюскала всички наденици, салами и кървавици, шунката и пачата, всички сусамени кравайчета и меденките до една, а освен това бе изсмъркала и цялото емфие на Столе-Йоке. Сега си седеше в таванската стаичка в много мрачно настроение, както се случва, когато човек е направил нещо непочтено, и на всичко отгоре е преял с кървавица. Не й се слизаше долу при другите, защото те само въздишаха, гледаха я накриво и не й продумваха.

Но както си седеше Командоршата в мрачно настроение, изведнъж чу, че някой хлопа на външната врата и забърза по таванската стълба, за да види кой идва.

На прага стоеше Емил. Емил от Катхулт. И Командоршата много се смути, като си представи, че Столе-Йоке или Малката Клосан може да са избъбрили всичко и Емил е дошъл заради това.

Но малкият Емил само се поклони учтиво и каза:

— Дали не съм си забравил тук джобното ножче, когато идвах напоследък?

Я вижте, какъв беше хитър, наш Емил! Джобното ножче лежеше мирно и тихо в собствения му джоб, но нали му трябваше някакво извинение, за да дойде в приюта и затова каза тъй.

Командоршата го увери, че не били виждали никакво ножче.

А Емил продължи:

— Усладиха ли ви се надениците? И пачата и всичко останало?

Командоршата сведе очи и се загледа упорито в широките си стъпала.

— Естествено, естествено — забъбри тя, — да, стопанката на Катхулт си знае, от какво има нужда сиромахът. Поздрави я най-сърдечно!

И тогава Емил каза онова, което беше дошъл да каже, но той го спомена ей тъй, мимоходом, сякаш не беше никак важно.

— Мама и татко са на гощавка в Скорпхулт — рече той.

Командоршата изведнъж се оживи:

— Значи днес имало гощавка в Скорпхулт — а пък аз да не знам!

Не, защото иначе отдавна да си там, помисли си Емил. Както всички в Льонеберя и той знаеше, че ако някъде имаше угощение, не минаваше много време и Командоршата влизаше през кухненската врата — то ставаше като по часовник. И просто не можеха да се отърват от нея, докато не опита поне от баницата. Тя би минала през огън и вода, за да я почерпят с баница. И ако някога сте ходили на угощение в Льонеберя, ще знаете еднакво добре като Командоршата, че в такива случаи на масата стоят дълги редици от баници в лъснати бакърени тави, които гостите са донесли като подарък или „дарение“, както казват в Льонеберя.

— Седемнайсет баници — заяви Емил. — Какво ще кажеш, а?

Сега, каквото си е право, Емил не можеше да знае дали в Скорпхулт е имало седемнайсет баници и той всъщност не твърдеше такова нещо, защото не искаше да лъже! Само заяви много хитричко:

— Седемнайсет баници, какво ще кажеш, а?

— Какво бих могла да кажа! — възкликна Командоршата.

След това Емил си тръгна. Беше си свършил работата. Той знаеше, че до половин час Командоршата щеше да се запъти към Скорпхулт.

И в това отношение Емил наистина бе си направил вярно сметката. Той и Алфред и малката Ида дебнеха иззад един куп дърва и видяха как Командоршата излезе, загърната в най-дебелия си вълнен шал и с просешката торба под мишница, за да тръгне към Скорпхулт. Но представете си само каква вещица беше: взе, че ЗАКЛЮЧИ вратата отвън и пъхна ключа в торбата! И каква стана тя? Всичките нещастни сиромаси останаха заключени като в затвор, а Командоршата вероятно смяташе, че така е редно. Нека само се опита Столе-Йоке да избяга пак — щеше да види тогава кой държи властта и че с нея шега не бива!

След туй Командоршата припна към Скорпхулт колкото й държаха дебелите крака.

Емил отиде и дръпна вратата, да провери колко здраво е заключена. Алфред и малката Ида сториха същото — о да, заключена беше, грешка нямаше.

Всичките бедняци се струпаха край прозорците и гледаха изплашено тримата, които стояха отвън и искаха да влязат. Но Емил се провикна:

— Каня ви на гощавка в Катхулт, стига да можем да ви извадим!

Тогава от приюта прозвуча жужене, като от пчелен кошер. Та туй беше изключително събитие и голяма веселба, но в същото време — ужасна подлост и за нищо на света не можеха да измислят как да се измъкнат навън.

Сега сигурно ще питате: ами защо не са отворили някой прозорец да се прекачат през него — толкова ли щеше да е трудно? Забелязвам, че не сте чували какво се правеше едно време с вътрешните прозорци. През зимата не можеше да се отвори нито един прозорец на приюта и то само заради вътрешните прозорци. Защото те бяха здраво заковани и облепени с хартиени ивици, та вятърът да не духа и свири през пролуките.

Може би се чудите как са проветрявали? Мили деца, какви глупави въпроси задавате! Кой е казал, че в приюта изобщо са проветрявали — никой не се интересуваше от подобни смахнати неща, защото никой не копнееше за повече чист въздух от онзи, който влизаше през комина на огнището и през цепнатините в попуканите стени и подове.

Не, през прозорците нямаше да се измъкнат клетите сиромаси! Всъщност, имаше ЕДИН прозорец, който можеше да се отвори, но той беше на таванската стаичка на Командоршата, а никой старец — колкото и да е беден — няма да скочи от четири метра височина, за да отиде на угощение, защото вместо там, би отишъл право на оня свят, това поне беше сигурно.

Но Емил не се отказваше заради дреболии. Той намери една стълба, мушната зад бараката за дърва и я изправи под прозореца на Командоршата, който Малката Клосан радостно бе отворила. Алфред се изкачи по стълбата. Той беше едър и силен и като нищо пренасяше дребните мършави бедняци. Вярно, че охкаха и се вайкаха, но все пак всички излязоха и се озоваха долу. Всички, с изключение на Салия Амалия. Тя просто не смееше и не искаше. Но баба Виберг й обеща да и донесе колкото може да носи храна от гощавката и Амалия се успокои.

Ако в този ден някой пътуваше по пътя към Катхулт точно по здрач, сигурно би помислил, че вижда цяла върволица сиви привидения, които куцаха, пълзяха и се задъхваха по нагорнищата към Катхулт. А те наистина приличаха на призраци с парцаливите си дрехи, нещастните бедняци, но все пак бяха весели като птички и ликуваха като деца — ех, колко отдавна не бяха ходили на коледно угощение! Освен това се радваха, като си мислеха за Командоршата, която щеше скоро да се върне и да завари приюта празен, с една единствена беднячка в него.

— Хи-хи, така й се пада — кикотеше се Юхан Стотинката, — хи-хи, ще си остане без бедняци, пък да види тогава, дали ще й е хубаво!

Всички се разсмяха доволно. Но като влязоха в коледно украсената кухня на Катхулт и Емил запали пет големи разклонени свещи, чиито пламъци се отразяваха в излъсканите бакърени съдове по стените, и всичко светна и заблестя, тогава те се смълчаха, а Столе-Йоке помисли, че е попаднал в рая.

— Ето, тук има светлина и блаженство без край — каза той и се разплака, защото Столе-Йоке си плачеше не само от мъка, а и от радост. Но тогава се обади Емил:

— А СЕГА ЩЕ ВИ НАГОСТЯ!

И каква гощавка стана! Емил и Алфред и малката Ида си помагаха да носят от килера, колкото можеха да държат. А сега искам да узнаете какво имаше върху кухненската маса на Катхулт, след като тримата престанаха да носят.

Там имаше:

Една чиния кървавица

Една чиния свински наденички

Една чиния пача

Една чиния лебервурст

Една чиния метвурст

Една чиния кюфтета

Една чиния телешки котлети

Една чиния свинско филе

Една чиния булгурен салам

Една чиния картофени бухти

Една чиния маринована скумрия

Една чиния пастърма

Една чиния желиран език

Една чиния шницели

Един поднос с голямата коледна шунка

Един поднос с голямата коледна пита кашкавал

Един поднос с погачи

Един поднос с кифли

Един поднос с ръжени хлебчета

Едно буренце хвойнова бира

Една кана мляко

Един супник, пълен със сутляш

Една тава баница

Една купа захаросани сини сливи

Една тава с ябълкова пита

Една купа разбита сметана

Една купа сладко от ягоди

Една купа захаросани круши и

Едно цяло печено прасенце, гарнирано с какво ли не.

Мисля, че това беше всичко. Не може да съм забравила повече от три, най-много четири неща — хайде, в краен случай да речем пет, но иначе смятам, че изброих всичко.

И те седяха около масата, всичките съсухрени сиромаси от бедняшкия приют в Льонеберя, седяха много търпеливо и чакаха, но след всяка чиния или поднос, които се донасяха, очите им все повече овлажняваха.

Най-сетне Емил каза:

— Заповядайте, яжте до насита!

И те започнаха да ядат, честна дума, така се разядоха, че нищо друго не се чуваше!

Алфред и Емил, и малката Ида също седнаха да ядат. Но Ида не можа да преглътне повече от две кюфтета, защото се замисли. Отново започна да се пита, дали все пак това не беше пакост. Внезапно си спомни, че утре — олеле! — утре, на третия ден на Коледа в Катхулт бяха канени всички роднини от Ингаторп! А ето, че цялото ядене изчезваше безвъзвратно! Тя се заслуша как всички около масата хрускаха, хрупкаха, мляскаха и сърбаха. Звучеше, сякаш глутница диви зверове са се нахвърлили върху тавите, подносите и чиниите. Малката Ида разбираше, че по този начин ядат само много изгладнели хора, но въпреки това й стана страшно. Тя дръпна Емил за ръкава и му пошушна на ухото, за да не чуе никой друг.

— Сигурен ли си, че туй не е пакост? Помисли, защото утре ще дойдат всички от Ингаторп!

— Те са достатъчно дебели — отговори Емил спокойно. — Не е ли по-добре храната да отиде там, където ще има полза от нея?

Но той все пак се поразтревожи, защото както вървяха нещата, нямаше изгледи след угощението да остане дори и половин кървавица. Онова, което не влизаше в устата, тайничко се пъхаше в торби и джобове и докато се обърнаха, съдовете се изпразниха.

— Сега опустоших свинското филе — обади се Кале Спатията и набучи последното парче свинско филе.

— Аз пък опустоших маринованата скумрия — добави Фия Хитрушата.

„Опустоших“, казваха те, а то означаваше, че са взели всичко и чинията е останала празна.

— Сега вече опустошихме всичко — заяви накрая Лудия Никлас и едва ли някога е изричал по-верни слова. Затова на туй угощение в Катхулт по-късно винаги му викаха „Голямото опустошение в Катхулт“, защото трябва да знаете, че за него се говори дълго не само в Льонеберя, но и в околните общини.

Остана едно единствено нещо и то беше цялото печено прасенце. Стоеше си то на масата и гледаше тъжно с очи от захарна глазура.

— Олеле, това прасе ми прилича на таласъмче — каза Фия Хитрушата. — Просто не смея да го докосна!

Тя за първи път виждаше цяло печено прасенце и останалите — също. Затова сякаш изпитваха някакво уважение към това прасе и не се докосваха до него.

— Случайно да има още малко наденица? — попита Кале Спатията, след като всички чинии останаха празни. Но тогава Емил заяви, че в цял Катхулт в този час имало една единствена наденица, а тя била забучена с клечка върху неговата вълча яма. И там щяла да остане като примамка за вълка, който той отдавна чакал, та нито Кале Спатията, нито който и да било друг нямало да я получи.

Изведнъж баба Виберг нададе страшен писък.

— Салия Амалия! — викна тя. — Ето, че я забравихме!

Тя се заоглежда объркано и очите й се спряха на прасето.

— Бива ли да й занесем това, на Амалия? Въпреки че прилича на таласъм. Какво ще кажеш, Емиле?

— Хайде, занесете й го! — въздъхна Емил. Всички бяха толкова сити, че не можеха да се помръднат, а да се довлекат пешком до приюта просто не биха били в състояние.

— Ще тръгнем с дърварската шейна — реши Емил. Така и стана. В Катхулт имаха дърварска шейна, голяма и дълга, която наричаха Влекача. На Влекача можеха да натоварят колкото си искат сиромаси, макар и в момента да бяха по-дебели от обикновено.

Беше се стъмнило, по небето блестяха звезди, освен туй имаше и пълнолуние, и пресен сняг и меко, тихо време — изобщо, прекрасна вечер за пътуване с шейна.

Емил и Алфред с общи усилия натовариха всички на Влекача.

Най-отпред седеше баба Виберг с прасето, после останалите по ред на номерата, а най-отзад — малката Ида и Емил, и Алфред.

— Да тръгваме! — викна Емил.

И те се понесоха надолу по склоновете на Катхулт, та снегът се вдигаше зад тях като прах, а всичките бедняци викаха от удоволствие, защото отдавна не бяха се возили на шейна, ей, как викаха, само прасето си мълчеше най-отпред между ръцете на баба Виберг и се пулеше като призрак на лунната светлина.

Ами Командоршата, тя какво ли правеше? Да, и това ще научите. Много ми се иска да можехте да я видите като се прибираше от своята банична разходка до Скорпхулт! Представете си как приближава, увита в сивия си вълнен шал, тлъста и доволна, как измъква ключа и го пъха в ключалката — тихичко се изкикотва, като си мисли какви ли са станали кротки и покорни всичките дрипльовци там вътре, да, да, нека знаят занапред кой заповядва тук — Командоршата и никой друг!

А после завърта ключа, прекрачва прага, влиза в предверието…, но защо е толкова тихо? Да не би да спят вече бедняците, или просто седят и се цупят? Луната грее през прозорците на приюта и осветява всяко ъгълче — защо тогава тя не вижда жива душа? ЗАЩОТО ТАМ НЯМА НИКОГО! Да, да, Командоршо, там няма жива душа!

Изведнъж Командоршата се разтреперва от главата до петите, никога през целия й живот не я е хващал такъв страх. Кой може да минава през заключени врати? Само ангелите небесни… да, такава ще е работата! Тия жалки нещастници, които тя измами и им открадна надениците, кървавицата и емфието, тях именно ангелите небесни са отнесли на някое по-добро място от приюта. Само нея са оставили тук в беда и нищета, ох, ох, ох! Командоршата започва да скимти като куче.

Но изведнъж долита глас откъм единия нар, където нещо мъничко и жалко лежи свито под завивките.

— Какво си се разхленчила? — пита Салия Амалия.

Ех, колко бързо се окопитва Командоршата! Колко бързо изтръгва със заплахи цялата истина от Амалия! Умее ги тези неща Командоршата!

А след това поема бегом към Катхулт. Сега ще ги прибере, своите дрипльовци, и то трябва да стане бързо и трябва да стане тихо, за да не се вдига много шум около тази работа в Льонеберя.

Катхулт лежи тъй красиво под лунната светлина! Тя вижда, че през прозорците на кухнята свети, сякаш са запалени много свещи. Изведнъж я досрамява и не може да се реши да влезе. Иска първо да надзърне през единия прозорец и да види, дали там наистина гощават нейните сиромаси. Но й трябва сандък или нещо друго, върху което да се покатери, защото иначе не достига до горе. Командоршата се отбива към дърводелската барака, за да си намери нещо. И наистина намира. Но не сандък. Намира наденица. Как може такова нещо, една разкошна шпекова наденичка се мъдри забучена на клечка насред снега, огряна от лунна светлина. Вярно, че Командоршата в момента се е натъпкала с баница до пръсване, но тя знае колко бързо човек огладнява отново, а да оставиш цяла наденица да стърчи там и да стане зян би било просто безумие, смята Командоршата. И тя прави една крачка. Една единствена дълга крачка.

Ей така едно време ловяха вълци в Смоланд. Именно в този миг, когато Командоршата падна във вълчата яма, приключи угощението в Катхулт и всички бедняци излязоха и насядаха в шейната, за да се приберат. Тогава откъм вълчата яма не се чу никакъв звук, защото Командоршата отначало не искаше да вика за помощ. Сигурно мислеше, че сама ще може да изпълзи нагоре и затова си премълча.

И така нейните сиромаси се понесоха в облак сняг по надолнищата, стигнаха до приюта, намериха — колко странно — вратата отключена, влязоха и направо се заклатиха към леглата си, съвсем изтощени от преяждане и от пътуването с шейната, но по-весели отколкото са били от години насам.

А към Катхулт потеглиха Емил и Алфред, и малката Ида, под светлината на луната и блясъка на звездите. Емил и Алфред теглеха шейната, а на Ида позволиха да се вози по целия път, защото беше толкова мъничка.

Ако някога сте се пързаляли с шейни по такива заснежени пътища като тези около Льонеберя, в една спокойна лунна вечер, тогава сигурно знаете, каква странна тишина цари, сякаш целият свят си е легнал да спи. И можете да си представите колко ли е страшно, ако в тази тишина внезапно прозвучи зловещ вой. А ето, че Емил и Алфред, и Ида извличаха шейната по последния склон, без да подозират нищо лошо и внезапно дочуха откъм вълчата яма на Емил някакъв вой, който би могъл да смрази кръвчицата на когото и да било. Малката Ида пребледня и в този миг много закопня за майка си. Обаче Емил — не! Той подскочи като козле от луда радост!

— В моята яма има вълк! — викна той. — Ох, къде ми е пушкътъ?

Воят ставаше все по-страшен, колкото повече приближаваха. Той ехтеше над Катхулт и човек би помислил, че гората е пълна с вълци, които отговарят на жалбите на пленения вълк.

Но Алфред рече:

— Странни звуци издава този вълк! Я слушай!

И те спряха в лунната светлина и се ослушаха в странното виене на вълка.

— Помощ, помощ, ПОМОЩ! — виеше той.

Очите на Емил заискриха.

— Вълколак! — провикна се той. — Честна дума, хванал се е вълколак!

С няколко скока се озова до ямата преди другите. И там видя какъв вълк си беше хванал. Никакъв вълколак, а само тази долна Командорша. Емил просто побесня — какво търсеше тя в неговата яма?! Той искаше ИСТИНСКИ вълк! Но след това поразмисли. Може би все пак имаше някакъв смисъл в това, че Командоршата бе паднала във вълчата яма. Хрумна му, че биха могли да я поукротят, за да стане малко по-добра и не толкова зла, дори му дойде на ум, че направо можеха да я научат да си знае мястото. Защото това беше нещо, което Командоршата трябваше да научи. Затова той се провикна към Алфред и Ида:

— Елате тук! Елате да видите какъв грозен чорлав звяр!

И тримата застанаха, вперили очи в Командоршата, която със сивия си вълнен шал действително наподобяваше на вълк.

— Сигурен ли си, че това е вълколак? — попита малката Ида с разтреперан глас.

— Можеш да ми повярваш — потвърди Емил. — Това е една злобна стара вълколачка и нищо друго, а те са най-опасните от всички.

— Да, защото са страшно лакоми — допълни Алфред.

— Именно. Гледай я тази — продължи Емил. — Кой знае колко много е изплюскала през живота си! Но сега ще се сложи край на тази работа. Алфред, дай ми пушкътъ!

— Но, Емиле, миличък, не виждаш ли коя съм аз? — пропищя Командоршата, защото се изплаши до смърт, когато Емил заговори за пушката си. Тя нали не знаеше, че това е само играчка, която Алфред веднъж издялка за Емил.

— Алфред, ти чу ли какво каза вълколакът? — попита Емил. — Защото аз не успях да чуя!

Алфред поклати глава.

— Нито пък аз.

— Освен това хич не ме е грижа — продължи Емил. — Дай ми пушкътъ, Алфред! Тогава Командоршата се разкрещя:

— Не виждате ли, че АЗ паднах в тази яма?

— Какво казва? — обърна се Емил към Алфред. — Че дошла за салама?

— Ами тук вече няма салам — отговори Алфред.

— Нито пък наденици, и толкова по-добре — добави Емил, — иначе скоро цялата яма щеше да се напълни със стари вълколаци. Дай ми пушкътъ, Алфред!

Сега Командоршата вече зарева с пълен глас.

— Ужасно сте лоши и аз ще се оплача! — хлипаше тя.

— Какво казва? Че обича погача? — попита Емил.

— Сигурно обича — рече Алфред. — Ама ние и погача нямаме.

— Не, в цял Смоланд не останаха погачи — продължи да я дразни Емил, — защото Командоршата ги изплюска.

А Командоршата почна да вие още по-страшно от преди, защото вече разбра, че Емил знае колко грозно е постъпила към Столе-Йоке и другите нещастници. Тя ридаеше така, че Емил я съжали, защото това момче наистина имаше добро сърце. Но ако искаха да станат промени в приюта, на Командоршата не биваше да й се размине толкова лесно и затова Емил каза:

— Слушай, Алфред, ако се загледаш по-отблизо в този вълколак, не ти ли се струва, че прилича малко на Командоршата от приюта за бедни?

— Дума да не става! — възрази Алфред. — Командоршата е по-страшна от всички вълколаци в цял Смоланд.

— Прав си — отговори Емил, — че вълколаците са същински сладурчета в сравнение с Командоршата. Защото тя не е готова да даде никому нищо. Питам се кой ли взе всъщност онази наденичка от шкафа?

— Аз я взех — проплака Командоршата. — Аз я взех! Всичко ще си призная, стига да ми помогнете да се махна оттук!

Тогава Емил и Алфред се спогледаха и се усмихнаха под мустак.

— Алфред — обади се Емил, — къде са ти били очите? Не виждаш ли, че туй НАИСТИНА е Командоршата! И никакъв вълколак!

— Леле, майчице! — възкликна Алфред. — Как можахме така да се припознаем?

— И аз не мога да разбера — рече Емил. — Те че си приличат, приличат си, ама доколкото знам, никой вълколак няма такъв шал.

— Наистина няма! Ама мустаци имат и вълколаците, нали?

— Еее, Алфред, няма да обиждаш Командоршата — смъмри го Емил. — Върви да донесеш стълба!

И така, спуснаха на Командоршата една стълба в ямата и тя се изкачи по нея като продължаваше да реве с целия си глас, а след това хукна, та въздухът засвистя край ушите й, защото бързаше да се махне от Катхулт завинаги. Кракът й повече нямаше да стъпи там. Но преди да изчезне зад завоя, тя се обърна и извика:

— Да, НАИСТИНА взех наденицата, грях ми на душата, но на Бъдни вечер бях го забравила. Заклевам се, че бях забравила.

— Толкова по-добре, че поседя тук, та да си припомниш — каза Емил. — Все пак, хитра работа, да си имаш вълча яма!

А Командоршата препускаше по надолнищата, колкото я държаха дебелите крака и пристигна доста задъхана в приюта. Те спяха сега, нейните сиромаси, във въшлясалите си легла, и Командоршата за нищо на света не искаше да ги събуди. Затова се вмъкна тихо като призрак — никога не бе стъпвала толкова безшумно.

Всичките й бедняци бяха по местата си, здрави и читави, и тя ги преброи като овце. Столе-Йоке и Кале Спатията, Юхан Стотинката и Лудия Никлас, Фия Хитрушата и малката Клосан, баба Виберг и Салия Амалия — тя видя, че всички са там. Но изведнъж видя още нещо. Върху масата до леглото на Салия Амалия стоеше… о, беда и ужас, там стоеше ПРИЗРАК, да, истински призрак, макар че приличаше на прасе, на ужасно, малко, лунно прасе, а може би там стоеше вълколак и я гледаше със зловещи бели очи!

Толкова много страхове в един и същи ден, много й дойде на Командоршата. Тя изпъшка и се строполи на пода. Там си остана и не дойде на себе си, докато през прозорците на бедняшкия приют не грейна слънцето и започна третият ден на Коледа.

На третия ден на Коледа, както вече казах, роднините от Ингаторп бяха канени на гощавка в Катхулт — ох, ох, ох, каква гощавка би могло да има? Е, все пак, намери се пресносолно свинско месо в килера, а печено свинско с картофи и лучен сос може да се поднесе дори на някой крал, ако стане нужда.

Но когато майката на Емил седна вечерта да пише в синята тетрадка, трябва да се признае, че й беше много мъчно, и по страницата до днес личат петна, сякаш някой е плакал над нея.

„Третя ден на колидъ, ф гулямъ мъкъ, Вечиртъ“, е написано като заглавие. А отдолу „Днесс цел ден сидя ф Дървуделскътъ гуркоту Мумче. Фсъщност Наистинъ е дубро Мумчету макар пунякугъ дъ мислйъ, че савсем е щуро.“

Но животът в Катхулт продължаваше. Зимата бързо отмина и дойде пролетта. Емил седеше често в дърводелската барака, а когато не беше там, играеше с Ида и яздеше Лукас и караше колата с млякото, и дразнеше Лина, и си говореше с Алфред и малко по малко му хрумваха нови поразии, които правеха живота му богат и разнообразен от сутрин до вечер, та в началото на месец май той имаше не по-малко от сто двайсет и пет дървени човечета на полицата в дърводелската барака — браво на момчето!

Алфред не правеше пакости, но въпреки това си имаше грижи, защото все още не се осмеляваше да каже онази работа на Лина. Че не иска да се ожени за нея.

— Не е ли все пак най-добре АЗ да й го съобщя — предложи Емил, но Алфред не искаше да чуе за подобно нещо.

— Нали знаеш, то трябва да се каже внимателно, та да не се засегне.

Алфред беше наистина добра душица и просто не можеше да реши как най-внимателно да каже това на Лина. Но една събота вечер, в началото на май, когато Лина седеше на стъпалата пред ратайската къщурка и упорито го чакаше да излезе, за да се лигави с нея, Алфред изведнъж реши: сега или никога! Наведе се през прозореца и се провикна:

— Слушай, Лина! Отдавна си мислех да ти кажа нещо!

Лина се разкикоти, защото си мислеше, че ще последва нещо, което много й се искаше да чуе.

— Какво е то, миличък Алфред? — извика тя в отговор. — Какво искаш да ми кажеш?

— Виж какво, тая работа с жененето, дето я говорехме… я да вземем да плюем на нея!

Да, тъй го рече горкият Алфред. Ужасно е, че трябва да се повтори. Може би не биваше да ви го разкажа, защото не искам да ви уча на лоши думи, освен онез, които вече знаете. Но все пак помнете, че Алфред беше само един беден ратай от Льонеберя, а вие не сте. Той просто не можа да измисли по-изискан начин да се изрази, а толкова време бе си блъскал главата, горкият Алфред. Впрочем Лина изобщо не се обиди.

— Така си мислиш! — заяви тя. — Ще видиш ти, кой крив, кой прав!

И в този миг Алфред разбра, че сигурно никога няма да се отърве от Лина. Но тъкмо тази вечер му се искаше все пак да е щастлив и свободен и затова отиде с Емил на катхултското езеро да ловят костури.

Беше една толкова красива вечер, каквито няма почти никъде, освен в Смоланд. Всички храсти в Катхулт цъфтяха, косовете пееха, комарите жужеха, а костурите кълвяха, че просто драго да ти стане. Емил и Алфред седяха и гледаха как поплавъците подскачат върху гладката вода. Не разговаряха много, но им беше хубаво. Седяха там, докато слънцето започна да залязва и тогава се запътиха към дома: Алфред с костурите, нанизани на хвойново клонче, а Емил свирукаше на бъзова свирка, която му беше издялкал Алфред. Тръгнаха през горичката, по криволичещата пътека под пролетно зелените брези. Емил надуваше свирката, та смайваше косовете, но изведнъж замлъкна и извади свирката от устата си.

— Знаеш ли какво ще правя утре? — попита той.

— Не — отвърна му Алфред. — Някоя пакост ли?

Емил пъхна пак свирката в уста и започна да свири. Известно време вървеше и свиреше и мислеше усилено.

— Не знам — рече най-сетне. — Никога не знам дали ще е пакост, докато не е станала.