Робърт М. Пърсиг
Лайла (5) (Изследване на нравствеността)

5.

Пак стана студено, Федър стана и хвърли още брикети в печката.

След потискащото преживяване в планините бе изпитал желание да се откаже от целия замисъл и да се насочи към нещо по-печелившо, но се оказа, че унинието му е само временно състояние, прелюдия към много по-всеобхватно и значително обяснение за индианците. Този път нямаше да съпоставя индианците и белите от гледната точка на бялата антропология. Щеше да сравни белите и тяхната антропология с индианците и „индианската антропология“ под ъгъл, за който още никой не беше чувал. Щеше да преодолее безизходицата, като разшири гледната точка.

Смяташе, че ключът се крие в ценностите. Те бяха най-слабото място в цялата стена на културния имунитет срещу новите идеи, която антрополозите бяха издигнали около себе си. Бяха длъжни да използуват понятието „ценност“, но според науката на Боас ценности всъщност не съществуват.

А Федър познаваше ценностите. Преди да се качи в планината, беше написал цяла книга за тях. Качеството. Качеството бе ценност. Двете понятия означаваха едно и също. Не само че ценностите бяха най-уязвимото място в стената, Федър вероятно щеше да бъде най-силният, който атакува тази слаба точка.

За атаката най-неочаквано намери подкрепата на един от учениците на Боас — Алфред Крьобер, който заедно с харвардския професор по антропология Клайд Клъкхоун бе оглавил направлението, поставило си за цел да възстанови ценностите в антропологията. По друг повод Клъкхоун пише: „Ценностите предоставят единствената основа за напълно разбираемо осмисляне на културата, защото фактически тъканта на всички култури се определя главно от техните ценности. Това става очевидно веднага щом се опитаме да опишем културата без позоваване на ценностите. Описанието се превръща в безсмислена съвкупност от елементи, свързани помежду си единствено от това, че съществуват едновременно на едно и също място — съвкупност, която може да се подреди със същото основание по азбучен ред или по всякакъв друг начин, подобно списък на дрехи, дадени за химическо чистене.“

Клъкхоун признаваше, че „е смайваща степента, в която дори формалното споменаване на ценностите доскоро се избягваше, особено от антрополозите. Колебанието им може да се обясни с традицията на естествените науки, която за добро или за лошо преобладава в нашата наука.“ Но в „Културата: критичен преглед на понятията и определенията“ те твърдяха, че „културата трябва да включва откритото и системно изучаване на ценностите и ценностните системи, разглеждани като природните явления, които подлежат на наблюдение, описание и сравняване“.

Според тях отрицателното отношение към използуването на ценностите се дължи на обективистични нагласи. Все същата обективност, помисли Федър, създала толкова неприятности на Дюзънбъри. „Именно заради субективната им страна на ценностите е наложено табу от страна на естествените науки, които ги смятат неподходящи за изследване — продължават Крьобер и Клъкхоун. — Вместо това (на ценностите) се отрежда място сред обособените интелектуални занимания, наречени «хуманитарни», които германците включват в «духовната наука». Ценностите са се смятали за вечни, защото са дадени от Бога, произтичат от божественото вдъхновение или най-малкото са разкривани от онази част от човешката душа, която се доближава до божественото, за разлика от тялото и останалите предмети в осезаемия свят. Една нова наука, която се бори да завоюва място и все още не излиза извън рамките на физиката, астрономията, анатомията и зачатъците на физиологията, каквато е западната наука само преди две столетия, може с радост да предостави отдалечената и изненадващо запазена територия на ценностите на философите и богословите, за да се ограничи с изследването на онова, което може да се разглежда механистично.“

Клъкхоун признава, че ценностите са дефинирани зле и са включени в многобройни противоречиви определения, но твърди, че конкретните изследвания не се нуждаят от словесни дефиниции. Според него независимо дали определението е подходящо или не, всички са единодушни по въпроса, какво представляват ценностите на практика. Той се опитва да реши проблема, като в книгата си „Проект за ценностите“ признава правото на всеки да определя ценностите както пожелае, но такъв подход е недопустим за формалните обществени науки.

В „Проект за ценностите“ Клъкхоун говори за пет съседни култури от Югозападна Америка от гледна точка на това, как всяка от тях оценява съседите и чрез този метод им дава сполучливо описание. Но в други книги Федър откри, че ценностите, както всяко друго общо понятие в антропологията, са подложени на обичайните злостни нападки. Ето какво бяха сметнали за необходимо да напишат за ценностите социолозите Джудит Блейк и Кингсли Дейвис:

„Доколкото културните конфигурации, основните ценностни нагласи, преобладаващите нрави и тям подобни се възприемат като отправна точка и определящ фактор, те имат статут на неанализирани предположения. Самите въпроси, които биха ни позволили да разберем нормите, най-често не се задават и става много трудно, ако не и невъзможно да се осмислят някои факти за обществото.“

Нрави, определящи фактори, норми… ето как социолозите вместваха в своя жаргон нещата, които подлагаха на нападки. Така разбираш, че си попаднал вътре в ограденото със стена пространство, помисли си Федър. Жаргонът. Откъснали са се от останалия свят и говорят на жаргон, разбираем единствено за самите тях.

„Нещо още по-лошо — пишеха по-нататък авторите, — обясненията, измамно лесни от гледна точка на нормите или ценностните нагласи, водят до пренебрегване на методологическите проблеми. По силата на присъщите им субективни емоции и морално естество нормите и особено ценностите най-трудно се установяват със сигурност. Те са ябълката на раздора и предметът на споровете… Изследователят… е склонен да обяснява известното с неизвестното, определеното с неопределеното. Той разкрива нормативните принципи толкова мъгляво, че те да са приложими във всякаква ситуация. Така например ако американците харчат много пари за алкохол, театър, кино, тютюн, козметика и бижута, обяснението е много просто — те изповядват идеологията на добре прекараното време. Ако, от друга страна, няма обществена близост между белите и негрите, то е поради ценностите на «расизма». Циничният критик би могъл да препоръча за удобство на произволните тълкувания ценностите на «културата» винаги да се представят по двойки от противоположности.“

„Когато се формулират определения — твърдят Блейк и Дейвис, — за пореден път се доказва мъглявият характер на «ценностите». Ето например определението за «ценностна ориентация» в една книга от 437 страници на същата тема:

Ценностните ориентации са сложни, но ясно структурирани (йерархични) принципи, произтичащи от взаимодействието между три аналитично различими елемента на оценъчния процес — познавателния, афективния и директивния, — които подреждат и насочват безкрайния поток от човешки постъпки и мисли, съотнесени към решаването на «общочовешките проблеми».“

Горкият Клъкхоун, помисли Федър. Това е неговото определение. Беше невъзможно да пробие с него.

От нападките Федър изпита желанието да влезе вътре зад стената и да почне да спори. Твърдението, че ценностите са мъгляви и затова не бива да се използуват при първична класификация, е невярно. Няма нищо мъгляво в преценките от гледна точка на ценностите. Когато гласоподавателят се приближава до изборната урна, той преценява според своите ценности. Какво мъгляво има тук? И изборите не са ли проява на култура? Кое им е мъглявото на нюйоркските фондови борси? Те не се ли занимават с ценности? Ами държавната хазна? Има ли на света нещо по-конкретно от данъчното управление? Както непрекъснато повтаряше Клъкхоун, ценностите никак не са мъгляви, когато се разглеждат от гледна точка на практиката. Те стават мъгляви само когато се съобразяваш с мнението на другите, за да се опиташ да ги вместиш в жаргона на антропологията.

Реакцията срещу „ценностите“ на Крьобер и Клъкхоун ясно показваше какво точно е възпряло Федър да не навлиза в тази област. В нея неизбежно стигаш до задънена улица, защото на всяка крачка трябва да оспорваш използуваните основни понятия. И бездруго е доста трудно да се говори за индианците — в края на всяко изречение неизбежно стигаш до някой метафизичен спор, който е трябвало да се реши преди създаването на антропологията, а не след това.

Точно тук беше проблемът. Цялата културна антропология приличаше на къща, построена върху подвижни интелектуални пясъци. Опиташ ли се да направиш надстройка от данни с някаква теоретична тежест, цялата конструкция потъва и се разпада. Предметът, който иначе би могъл да се нареди сред най-полезните и продуктивни науки, беше западнал не защото хората, които се занимаваха с него, не струваха или темите бяха незначителни, а поради структурата на научните принципи, която не представлява издръжлива основа.

Едно беше ясно — ако Федър искаше да направи нещо в антропологията, трябваше да се насочи не към самата антропология, а към общите предположения, върху които се градеше тя. За да я изведе от задънената улица, трябваше не да се опитва да създаде нова антропологична теоретична структура, а да намери здрави основи за конструкцията. Именно този извод го отпрати към центъра на онзи клон от философията, известен като „метафизика“. Метафизиката му предлагаше разширената гледна точка за съпоставяне на белите и тяхната антропология с индианците и „индианската антропология“, без той да прибягва до покварения, обграден със стена жаргон на бялата антропология.

Ох! Ама че работа! Не бе сигурен дали е лъжица за неговата уста. Щеше да запълни цяла лавица с книги. Цял коридор с лавици! Но колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че освен метафизиката единствената алтернатива е да се откаже.

Все пак изпитваше и някакво облекчение. Метафизиката го беше заинтригувала най-силно, докато следваше философия в Съединените щати и по-късно, като специализант в Индия. Сякаш излизаше на свобода след безкрайните лабиринти и мрежи на непознатата антропология. Най-накрая се озова в собствени води.

Аристотел нарича метафизиката „първата философия“, Тя е съвкупност от най-общите съждения на йерархично подредената мисъл. На едно листче Федър бе преписал определението, че метафизиката е „дял от философията, който се занимава с характера и структурата на действителността“. Тя задава въпроси от рода на: „Реални или измислени са предметите, които възприемаме? Съществува ли външният свят отделно от нашето съзнание? Може ли действителността да се сведе до една-единствена основна субстанция? И ако отговорът е утвърдителен, каква е нейната същност — духовна или материална? Познаваема ли е Вселената, или е неразбираема и хаотична?“

От водещото положение на метафизиката човек би могъл да заключи, че всеки признава нейното съществуване и значение, но всъщност не е така. Макар още в древна Гърция да е заемала централно място във философията, метафизиката не е общопризнат дял от познанието.

Противниците й се разделят на два вида. Първият включва философите на науката, особено групата, наречена „логически позитивисти“, които твърдят, че единствено естествените науки могат с пълно основание да изследват характера на действителността и че метафизиката е просто сбор от недоказуеми твърдения без никаква стойност за научното наблюдение на действителността. За истинното разбиране на действителността метафизиката според тях е прекалено „мистична“. Очевидно към тази група спада Франц Боас, а заради него — и цялата съвременна американска антропология.

Във втората група противници на метафизиката са мистиците. Понятието „мистично“ понякога се смесва с „окултно“ или „свръхестествено“, с магьосниците и вещиците, но смисълът му във философията е друг. Някои от най-почитаните философи са били мистици: Плотин, Сведенборг, Лойола, Шанкарачария и още много други. Всички те споделят убеждението, че същностният характер на действителността е извън езика, че езикът разчленява нещата, докато действителността по природа е неделима. Според дзен-будизма, който е мистична религия, илюзията за разчлененост може да бъде преодоляна чрез медитация. Местната американска църква вярва, че кактусът пейоте предизвиква мистично разбиране у хора, които иначе му се съпротивляват, разбиране, постигано от индианците чрез Търсенията на Прозрение в миналото. Според Дюзънбъри този мистицизъм е абсолютният център на традиционния бит на индианците и както е изтъквал Боас, се намира абсолютно извън сферата на позитивистичната наука и придържащата се към нея антропология.

Исторически мистиците са смятали, че метафизиката е прекалено „научна“, за да обясни истинската същност на действителността. Метафизиката не е действителност. Метафизиката дава имена на действителността. Метафизиката е ресторант, където ти връчват лист с меню от трийсет хиляди страници, но не ти сервират храна.

Федър реши, че отхвърлянето на метафизиката както от мистицизма, така и от науката поради съвършено противоположни причини е добро предзнаменование за неговата Метафизика на Качеството. Излизаше, че ако наистина съществува мост между двете, между разбирането на индианците и разбирането на антрополозите, този мост се намира именно в метафизиката.

Според него от двата вида враждебност към метафизиката по-страшна бе враждебността на мистиците. Те ще ви уверят, че щом отворите вратата на метафизиката, трябва да се простите с всяко истинно разбиране на действителността. Мисълта не е път към действителността. Тя издига пречки по този път, защото опиташ ли се да използуваш мисълта в подхода си към нещо, възникнало преди нея, разсъжденията не те доближават към него. Те те отдалечават. Да дадеш определение на нещо означава да го подчиниш на плетеница взаимовръзки, плод на твоя разум. А сториш ли го, разрушаваш истинното разбиране.

Ключовата реалност на мистицизма, реалността, която Федър бе нарекъл в първата си книга „Качество“, не е метафизична шахматна фигура. Не е нужно да даваш определение на Качеството. Ти го разбираш без определения, още преди да си ги дал. Качеството е непосредствено изживяване, независимо от мисловните абстракции, и е възникнало пред тях.

Качеството е неделимо, неопределимо и непознаваемо в смисъл, че не съществуват познаващ субект и познаван обект, но за метафизиката не може да се твърди същото. Тя задължително трябва да бъде делима, определима и познаваема, иначе изобщо няма да съществува. Тъй като метафизиката е по същество вид диалектическо определение, изразът „Метафизика на Качеството“ е противоречие на термините, логически абсурд.

Положението напомняше математическата дефиниция на случайния, свободен достъп. Колкото повече се мъчи човек да каже какво е случайността, толкова по-малко случайна става тя. Същото може да се каже и за понятията „нула“ или „пространство“. Днес те нямат почти нищо общо с „нищото“. Нулата и пространството са сложни взаимовръзки на „нещото“. Ако Федър кажеше нещо за научния характер на мистичното разбиране, науката би могла да извлече полза, но истинското мистично разбиране щеше най-малкото да пострада. Ако наистина желаеше да направи услуга на Качеството, трябваше да го остави на мира.

Задачата на Федър ставаше непосилна — нали самият той бе настоял в книгата си, че Качеството не се поддава на определяне. И все пак сега бе на път да го дефинира. Не беше ли това своеобразно поражение? Мисълта му се връщаше към този въпрос стотици пъти.

Част от него нашепваше: „Не го прави! Само ще си навлечеш беля. Само ще нахвърляш хиляди тъпи доводи за нещо, което е било съвършено ясно още преди да се обадиш. Ще си спечелиш десет хиляди противници и нула приятели, защото щом отвориш уста да кажеш нещичко за същността на действителността, върху тебе тутакси ще се нахвърлят безброй врагове, вече заявили, че действителността е нещо друго.“

Лошото беше, че само една част от него говореше така. Другата обаче настояваше: „А, направи го въпреки всичко. Интересно е.“ Разумът му не обичаше неопределените неща, да му кажеш да не дефинира Качеството беше все едно да посъветваш някой дебелак да стои по-надалече от хладилника или алкохолик да не стъпва в кръчма. Разумът е привличан неудържимо от самия процес на определяне на Качеството. Преживяването е вълнуващо, въпреки че след него остава някаква мътилка като след препушване или проточил се купон. Или Лайла снощи. Няма вечна красота, както и вечна радост. Как бихме могли да го наречем? Израждане, предположи Федър. В строго мистичен смисъл писането на метафизика е изродена дейност.

Но според него на всичко това можеше да се отговори, че безпощадното, доктринерско избягване на изродеността също е изроденост, макар и от друг вид. От нея са направени фанатиците. Веднъж разкрита, чистотата престава да бъде чистота. Възраженията срещу замърсяването са форма на замърсяване. Единственият човек, който не замърсява мистичната действителност на света със строго установени от метафизиката значения, е нероденият, за чието раждане още никой не е помислил. Ние, останалите, трябва да се примирим, че сме по-малко чисти. Да се напиеш, да имаш вземане-даване със случайни жени от кръчмата и да пишеш метафизика е част от живота.

Федър нямаше какво друго да добави за възраженията на мистиците срещу Метафизиката на Качеството. После се замисли за аргументите на логическия позитивизъм.

Позитивизмът е философия, която приема науката за единствен източник на познание. Той прави строго разграничение между факт и ценност и се отнася враждебно към религията и традиционната метафизика. Позитивизмът води началото си от емпиризма — от идеята, че цялото познание трябва да идва от опита, и се отнася с подозрение към всяка мисъл, дори към научните твърдения, ако те не могат да се сведат до прякото наблюдение. От позитивистична гледна точка философията се ограничава с анализа на научния език.

Федър бе слушал курс по символна логика, воден от Херберт Файгъл — член на прочутия Виенски кръжок на логическия позитивизъм, и помнеше, че се е въодушевявал от възможностите на логиката да пренася математическата точност в решаването на проблемите на философията и в други области. Но дори твърдението, че метафизиката е безсмислена, му се струваше погрешно. Ако си част от един логичен, свързан мисловен свят, не можеш да избегнеш метафизиката. Според Федър критериите на логическия позитивизъм за „смисленост“ бяха чиста метафизика.

Това обаче не беше важно. Метафизиката на Качеството не само че издържа проверката на логическия позитивизъм за смисленост, нещо повече, на този изпит тя получава само отлични бележки. Метафизиката на Качеството изразява по нов начин емпиричната основа на логическия позитивизъм — по-точно, по-изчерпателно, по-убедително от когато и да било. Според нея ценностите не са извън опита, с който се ограничава логическият позитивизъм. Те са същността на опита. Всъщност ценностите са по-емпирични от субектите или обектите.

Независимо от философските си възгледи всеки, който седне на гореща печка, ще потвърди без никакви интелектуални спорове, че се намира в положение с крайно лошо качество, че ценността на затруднението му е с отрицателна стойност. Лошото качество не е мъглява, объркана, скрито религиозна, метафизична абстракция. То е преживяване. А не преценка за преживяването. Нито описание на преживяването. Самата ценност е преживяване. И като такава е напълно предсказуема. Подлежи на проверка от всеки, който би пожелал да си направи труда. Тя може да се възпроизведе. Сред всички останали преживявания е най-недвусмислена, най-трудно може да се сбърка. По-късно човекът може да измисли някакви клетви, за да опише отрицателната ценност, но тя винаги е първична, клетвите идват след нея. Без първичната лоша оценка вторичните клетви никога няма да се появят на бял свят.

Наблягаме така много на това, защото точно тук сме наследили културно бяло петно. Нашата култура ни втълпява, че горещата печка е пряк причинител на клетвите. Втълпява ни, че отрицателните ценности са качество на човека, който изрича клетвите.

Не е така. Ценността се намира между печката и клетвите. Между субекта и обекта. Ценността е по-непосредствена, възприема се по-пряко, отколкото „аз“-а или „предмета“, на който по-късно ще бъде приписана. Ценността е по-_реална_ от печката. Все още не е съвсем сигурно дали причина за лошото качество е печката или може би нещо друго. Съвсем сигурно е обаче лошото качество. То е първичната емпирична действителност, от която по-късно умът ни съгражда такива неща като печките, горещината, клетвите или „аз“-овете.

Изясним ли тази първична взаимовръзка, огромно количество загадки намират своето решение. Емпириците смятат ценностите за толкова объркани, защото вечно се мъчат да ги припишат на субектите или обектите. Така не бива. Всичко се обърква, понеже ценностите не принадлежат нито към едната, нито към другата група. Те са самостоятелна категория.

Метафизиката на Качеството би трябвало да се заеме с категорията Качеството и да покаже, че тя обхваща и субектите, и обектите. Тя би трябвало да разкрие как нещата се подреждат много по-стройно — несравнимо по-стройно, ако възприемем изходното положение, че Качеството е първичната емпирична действителност на този свят…

… но да се разкрие това беше, разбира се, извънредно голяма задача…

… Федър дочу странен шум, съвсем различен от звуците на яхтите, с които бе свикнал. Ослуша се и разбра, че той идва от предната кабина. От Лайла. Тя хъркаше. Чу я да промърморва нещо. После пак притихна…

След малко долови пърпоренето на приближаваща се моторница. Вероятно беше подранил рибар, тръгнал надолу по реката. Скоро цялата кабина леко се разлюля, лампата също се полюшна от вълните след моторницата. После звукът заглъхна и отново настъпи тишина…

… Дали ще може пак да заспи? Припомни си времената, когато беше „нощна птица“ — лягаше си в три-четири сутринта и се будеше около обяд. Тогава му се струваше, че не може да се случи нищо значително в часовете между зазоряването и късния следобед, и затова ги избягваше с всички сили. Сега беше точно обратното. Трябваше да е на крак с изгрева, иначе нещо му липсваше. Нямаше никакво значение, че не върши нищо.

Събра листчетата за Дюзънбъри, сложи ги в кутията, откъдето ги бе извадил, стана и пъхна кутията обратно на мястото й в кабината за управление. Пролуките над главата му просветваха.

Видя, че е облачно. Можеше да се изясни. Отсреща сградите на пристанището бяха сиви. По някои дървета още имаше тук-таме листа, но те бяха кафяви и щяха де паднат всеки миг. Октомврийски цветове.

Бутна капака и подаде глава.

Навън беше студено, но не както преди. Лек ветрец гонеше вълнички към кърмата на яхтата и Федър почувствува полъха му върху лицето си.