Робърт М. Пърсиг
Лайла (23) (Изследване на нравствеността)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Федър, или Метафизика на качеството (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lila, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (юли 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (юли 2008 г.)

Издание:

Издателство „Хемус“ ООД, 1993 г.

История

  1. — Добавяне

Трета част

24.

„Притежава ли Лайла Качество?“ Въпросът изглеждаше неизчерпаем. Федър вече бе измислил един отговор: „Биологично да, социално не“, но той не стигаше до най-дълбоката същност. Тук имаше още нещо освен социалното и биологичното.

Федър дочу гласове в коридора, които станаха по-силни и се доближиха, после пак се отдалечиха.

Всъщност след края на Първата световна война в картината се намесва и интелектуалното равнище, което започва да господствува над всичко. Именно интелектуалното равнище объркваше всичко. Въпросът, дали промискуитетът е нравствен, е имал своето решение от праисторическите времена до викторианската епоха, но изведнъж всичко се обръща с главата надолу заради новото господство на разума, който твърди, че безразборните полови връзки не са нито морални, нито неморални, те са аморално човешко поведение.

Сигурно затова Райгъл се ядоса толкова в Кингстън. Според него Лайла беше безнравствена, защото бе разбила едно семейство и бе съсипала общественото положение на един мъж — биологичен модел на качеството и секса, — бе разрушила един социален модел на качеството, едно семейство и една кариера. Райгъл се вбесяваше, че тъкмо в такива моменти се намесват разни интелектуалци като Федър, които заявяват, че не е било разумно да се потискат биологичните нагони, че такива въпроси трябвало да се решават на основата на разума, а не на обществените норми.

Но ако Райгъл отъждествяваше Федър с този кодекс на отношенията между разума и обществото и причинените от него вълни на обществен подем, той явно бъркаше. Метафизиката на Качеството изкоренява интелектуалния източник на объркването. Учените твърдят: „Науката не се занимава с ценности. Науката се занимава само с факти.“

В субектно-обектната метафизика това банално съждение е неоспоримо, ала Метафизиката на Качеството задава въпроса, с кои ценности не се занимава науката.

Земното притегляне е неорганичен ценностен модел. Но науката не се ли занимава с него? Истината е интелектуален ценностен модел. Науката не се ли занимава с нея? Ученият може на основата на разума да възрази, че нравственият въпрос: „Редно ли е да убиваш ближния?“, не е въпрос на науката. Но може ли със същата увереност да твърди, че нравственият въпрос: „Редно ли е да се фалшифицират научни данни?“, не е въпрос на науката? Може ли като учен да заяви, че науката не се занимава с фалшифицирането на научни данни? Ако реши да извърта и се помъчи да твърди, че това е нравствен въпрос за науката, но не е част от нея, той ще изпадне в шизофрения. По такъв начин ще признае, че съществува реален свят, който науката не е в състояние да разбере.

Метафизиката на Качеството ясно заявява, че науката не се занимава единствено със социалните ценности и нравственост, особено църковните.

За това съществуват важни исторически причини:

Учението за липсата на връзка между науката и нравствеността в обществото може да се проследи чак до древногръцкото убеждение, че мисълта е независима от обществото, съществува самостоятелно и няма родители. Древните гърци, като например Сократ и Питагор, проправят пътя за основния принцип на науката — истината съществува независимо от общественото мнение. Определят я прякото наблюдение или по експериментален път, а не разпространеното мнение. Идеята за независимостта на науката от обществото никак не е била безопасна за ранните си поддръжници. Заради нея са умирали хора.

Борците, бранили науката от контрола на църквата, твърдят, че науката не се занимава с нравствеността. Интелектуалците оставят църквата да решава въпросите на нравственото. Но по-обхватната интелектуална конструкция на Метафизиката на Качеството изяснява, че политическата битка на науката за освобождаване от господството на обществените морални норми всъщност е нравствена! Тя е битка на по-висшето, интелектуалното еволюционно равнище, което се стреми да не бъде погълнато от по-низшето, социалното равнище.

След като изясни изхода на политическата битка, Метафизиката на Качеството може да се върне към първоначалния въпрос и да го зададе по следния начин: „Всъщност колко независима е науката от обществото?“ Отговорът е: „Изобщо не е независима.“ Науката, за която социалните модели нямат значение, е също толкова нереална и абсурдна, както обществото, за което биологичните модели нямат значение. Тя е невъзможна.

Ако обществото изобщо не намира място в научните открития, къде тогава се раждат научните хипотези? Ако наблюдателят е напълно обективен и записва единствено наблюденията си, къде ще наблюдава хипотезите? Атомите не разнасят хипотезите за себе си като ръчен багаж. Щом приемаме, че съществува изцяло субектно-обектна наука с отношения единствено между разума и материята, целият въпрос се превръща в неизбежна интелектуална черна дупка.

Нашите научни описания на природата винаги са извлечени от културата. Природата ни казва само онова, което нашата култура ни предразполага да чуем. Подбираме неорганичните модели, които ще наблюдаваме, и онези, които ще пренебрегнем, на основата на социалните ценностни модели, а отказът от подбор се осланя на биологичните ценностни модели.

Декартовото „Мисля, следователно съществувам“ е исторически разтърсваща декларация за независимостта на интелектуалното еволюционно равнище от социалното, но дали Декарт би казал същото, ако беше китайски философ от седемнайсети век? И дори отговорът да е утвърдителен, щеше ли някой в Китай през седемнайсети век да го нарече блестящ мислител и да впише името му в историята? Декартовото твърдение би било вярно само ако гласеше: „Френската култура от седемнайсети век съществува, следователно аз мисля, следователно съществувам.“

Метафизиката на Качеството решава проблема с взаимоотношенията между разума и обществото, субекта и обекта, разума и материята, като ги съотнася към по-мащабна система на осмисляне. Предметите са неорганични и биологични ценности, докато субектите са социални и интелектуални ценности. Те не са две загадъчни вселени, които се носят в някакъв субектно-обектен сън без никаква реална връзка помежду си. Те имат реална еволюционна връзка. И характерът на връзката им е нравствен.

В рамките на еволюционната връзка можем да видим, че разумът има функции, които представят науката и философията в различна светлина. Разумът никога не си е поставял еволюционната цел да разкрие изначалния смисъл на Вселената. Подобно намерение му е приписано сравнително неотдавна. Историческата му цел е да помогне на обществото да намери храна, да разкрие опасностите, да победи враговете. Той може да се справи добре или зле в зависимост от понятията, които изобретява за целта.

Клетките Динамично изобретяват животните, за да се съхранят и усъвършенствуват. Животните Динамично изобретяват обществата, а обществата на свой ред Динамично изобретяват по същите причини интелектуалното познание. Ето защо на въпроса: „Каква е целта на цялото интелектуално познание?“, Метафизиката на Качеството отговаря: „Главната цел на познанието е да усъвършенствува и съхрани обществото по Динамичен път.“ Познанието е надрасло историческата цел и се превръща в самоцел, също както обществото е надрасло първоначалната си цел да запази физически човешкия род и се е превърнало в самоцел. Този процес на отдалечаване от първоначалните цели в посока към по-висше Качество е нравствен растеж. Той обаче не премахва първоначалните цели. И когато нещата се объркат и се отдалечат прекалено много, полезно е да се напомни каква е отправната точка.

Метафизиката на Качеството посочва, че общественият хаос на двайсети век може да се намали чрез връщане към отправната точка и преоценка на изминатия път. Според нея господството на обществото над разума е безнравствено поради същите причини, които определят безнравствеността на господството на родителите над децата. Но това не означава, че децата трябва да убият родителите си, нито пък че интелектуалците трябва да убият обществото. Интелектът може да поддържа статичните модели на обществото, без да се страхува от господството, като внимателно разграничава нравствените въпроси от социално-биологичен и интелектуално-социален характер и не допуска посегателства в едната или другата посока.

Важен тук е сблъсъкът не просто между общественото и биологичното, а между два съвършено различни нравствени кодекса, където обществото е средният термин. Съществува нравствен кодекс на отношенията между общественото и биологичното, както и нравствен кодекс на отношенията между разума и обществото. Всъщност Райгъл не нападаше Лайла, той нападаше нравствения кодекс на отношенията между разума и обществото.

В битката на общественото срещу биологичното новите интелектуалци на двайсети век застават на страната на биологията. Обществото може да се справи с биологията само със затвори, оръжие, полиция и армия. Но когато интелектуалците начело на обществото подкрепят биологичното в борбата срещу общественото, обществото попада под кръстосан огън и остава беззащитно.

Според Метафизиката на Качеството нравствените кодекси всъщност са не два, а пет — кодекси на отношенията между неорганичното и хаотичното, между биологичното и неорганичното, между социалното и биологичното, между интелектуалното и социалното, между Динамично и статично. Последният вид, кодексът на отношенията между Динамичното и статичното, утвърждава, че доброто в живота не се определя от общественото или интелектуалното, или биологичното. Доброто е свобода от господството на който и да е статичен модел, но тя не се постига непременно чрез разрушаване на самите модели.

Райгъл тълкуваше най-новата история на нравствеността може би по доста опростен начин: старите кодекси срещу новия хаос. Но според Метафизиката на Качеството нещата не са чак толкова прости. Анализът на различните нравствени системи разглежда историята на двайсети век по съвсем различен начин:

До Първата световна война господствуват обществените кодекси. В периода между двете световни войни господството на интелектуалците е неоспоримо. От края на Втората световна война до седемдесетте години интелектуалците продължават да господствуват, но към тях се отправят все по-големи предизвикателства, които могат да се нарекат с името „неуспялата революция на хипитата“. А от началото на седемдесетте години се наблюдава бавно и объркано, неразумно отдръпване назад към някакви псевдовикториански нравствени позиции, съпътствувано от безпрецедентно и необяснимо нарастване на престъпността.

Измежду всички изброени етапи най-често погрешно се обясняват последните два. Тълкуват хипитата като лекомислени, разглезени деца, а последвалият ги период като „завръщане към ценностите“, каквото и да е неговото съдържание. Но Метафизиката на Качеството се придържа към противоположното мнение — според нея нравственият напредък е в революцията на хипитата, а сегашният период е разпадане на ценностите.

Революцията на хипитата от осемдесетте години е нравствена революция както срещу обществото, така и срещу интелектуалността. Тя е ново обществено явление, което нито един интелектуалец не е предвидил и не е успял да обясни. Революцията се извършва от децата на заможните, добре образовани, „съвременни“ хора. Те изведнъж се нахвърлят срещу родителите, училището и обществото с неподозирана омраза. Тук интелектуалците на двайсети век не се борят за нов рай, като се освобождават от викторианските ограничения. Те се сблъскват с нещо съвсем различно.

Федър смяташе, че промените се разбират толкова трудно, защото врагът е самото „разбиране“, статичният разум. Книгата, олицетворяваща културата на този период — „По пътя“ на Джек Керуак, представлява безкрайна лекция против разума. „… Всички мои приятели в Ню Йорк бяха в отрицателната кошмарна позиция да сразят обществото с измъчените си книжни, политически или психоаналитични причини — пише Керуак, — но Дийн (главният герой в романа) просто се втурва в обществото, жаден за хляб и любов, без да го е грижа за друго.“

През двайсетте години се смята, че обществото е причина за човешките нещастия и че разумът може да ги излекува, но през шейсетте години вече се шири мнението, че и обществото, и разумът причиняват всички нещастия, а изходът е в преодоляването на обществото и разума. Всичко, което интелектуалците от двайсетте години се борят да създадат, децата цветя от шейсетте години се борят да разрушат. Задължителният репертоар включва презрение към нормите, материалните придобивки, войната, полицията, науката, техниката. Важно място заема „продухването“ на мозъците. Наркотиците, които разрушават способността да се разсъждава, са почти свещени. В евангелие се превръщат източните религии, като например дзен и веданта, които обещават освобождение от затвора на разума. Подражава се на културните ценности на чернокожите и индианците, доколкото те са антиинтелектуални. Анархията става най-популярната политика, а мръсотията, бедността и хаосът — най-популярният начин на живот. Дегенератските прояви са самоцел. Добро е всичко, с което се отърсваш от сковаващата интелектуална хватка на социално-интелектуалната върхушка.

Към края на шейсетте интелектуализмът на двайсетте години попада в невъзможен капан. Ако продължи да се застъпва за още по-пълно освобождаване от викторианските обществени ограничения, ще привлича само повече хипита, които всъщност довеждат антивикторианството до крайност. Но ако, от друга страна, възприеме по-съзидателен подход да се съобразява с обществото и така да противодействува на хипитата, само ще привлича повече викторианци в редовете на реакционната десница.

Двойното политическо поражение е неизбежно и през 1968 година то отрязва един от последните велики либерални лидери интелектуалци от периода на Новия курс — кандидата на Демократическата партия в президентските избори Хюбърт Хъмфри.

„Нагледал съм се на такива работи! — възкликва Хъмфри на злополучния конгрес на демократите през 1968 година. — Видял съм предостатъчно!“ Но той не намира обяснение, нито изход, както впрочем всички останали. Великата революция на интелектуалците от първата половина на двайсети век, тази очовечена от разума мечта за „Велико общество“, е убита в собствената клопка на освобождението от обществените ограничения.

Федър смяташе, че революцията на хипитата би могла да отбележи същия напредък спрямо двайсетте години, както самото второ десетилетие спрямо социалните деветдесет години на миналия век, но след анализа стигна до извода, че революцията на шейсетте с техния „Динамизъм“ е допуснал катастрофална грешка, която я смазва още преди фактическото й начало.

След като хипитата отхвърлят наследените обществени и интелектуални модели, остават само два пътя напред: към биологичното качество и към Динамичното Качество. Революционерите от шейсетте години смятат, че тъй като и двете са антиобществени и антиинтелектуални, би трябвало да са тъждествени. Ето голямата им грешка.

Американските автори, които по онова време пишат за дзен-будизма, са красноречив пример за объркването. Често се смята, че при дзен-будизма „всичко може да мине“ без затруднения. Ако изпълняваш всички свои хрумвания, без да се съобразяваш с обществените норми, ще проявиш заложеното в природата ти начало на Буда. Това не може да не е звучало странно за дошлите в САЩ японски учители по дзен. Японският дзен-будизъм е така педантично привързан към нормите на обществената дисциплина, че пред него пуританите изглеждат едва ли не разпуснати.

През петдесетте и шейсетте години Федър също бе смесвал биологичното качество и Динамичното Качество, но Метафизиката на Качеството очевидно му помогна да преодолее объркването. Когато се получи объркване между биологичното качество и Динамичното Качество, резултатът е нарастване на Динамичното. Това е изключително разрушителна форма на израждане, пример за нея са убийствата в Мансън, лудостта в Джоунстаун и общото увеличаване на престъпността и наркоманията в цялата страна. В началото на седемдесетте години хората започват да го осъзнават и се отдръпват от движението, а революцията на хипитата, също както революцията на интелектуалците през двайсетте години, се превръща в неуспял морален бунт.

Федър вече виждаше как нравствените движения търпят провал. Революцията на интелектуалците подкопава устоите на социалните модели, а революцията на хипитата — основите както на статичните, така и на интелектуалните модели. На тяхно място не идва нищо по-добро. В резултат се влошава социалното и интелектуалното качество. Спада общото равнище на интелигентността в Съединените щати според стандартните тестове. Организираната престъпност става все по-могъща и по-зловеща. Градските гета се разрастват и опасностите в тях се увеличават. Краят на двайсети век в Америка прилича на затегнат и ръждив интелектуален, социален и икономически колан — обществото се отказва от Динамичното усъвършенствуване И се мъчи бавно да се върне към последната статична дупка, към викторианството. Нахлуват все нови и нови Динамични чуждестранни култури, защото то е неконкурентно. В бедните градски квартали, където старите викториански морални норми са почти разрушени, не се заражда мечтаният от революционерите нов рай. Те изпадат отново под властта на терора, насилието и бандите убийци — старата биологична нравственост за правото на силния в праисторическото разбойничество, което първобитните общества си поставят за цел да превъзмогнат.

 

 

Федър обърна поглед към прозореца на хотелската стая и мрака зад него. Всеки път, когато се връщаше в Ню Йорк, си задаваше един и същи въпрос: ще оцелее ли този град или не? В него винаги са съществували социални проблеми, но той ги е преодолявал и е излизал оттам укрепнал. Можеше да се повтори същото, ала този път перспективите не изглеждаха блестящи. Федър си спомни заглавието, с което през викторианската епоха Ръдиард Киплинг описва Калкута — „Градът на ужасните нощи“: Ето в какво се превръщаше Ню Йорк.

Няма по-Динамично място в света, но цената, която трябва да платиш, за да бъдеш Динамичен, е нестабилността. Всяка Динамична ситуация е заплашена от сътресения, разяждане и дори пълен провал. Винаги когато правиш стъпки към неизвестното, поемаш риска да бъдеш смазан от него. Винаги се е водела битка между най-Динамичните и най-моралните, от една страна, и най-биологичните и най-неморалните, от друга, между отличниците и двойкаджиите. Хората от междинните групи живеят в други квартали и предградия и се занимават със статични неща. Но сега победата май беше на страната на втората група.

От хотелския прозорец с изглед към парка сякаш се виждаше как от гетата в северната част се надига ужасна нощ, как социалните модели са затъмнени от нахлуващите необуздани биологични модели, които затягат обръча и постепенно приспиват Ню Йорк за вечен сън. Това не е война на раси или култури. Войната се води от обществото срещу моделите на разума и моделите на биологията, отслабени от допуснатите през двайсети век грешки.

Най-зловещото в разпадането на Римската империя е, че завоевателите й така и не разбрали, че са я покорили. Те парализирали моделите на римската обществена структура до такава степен, че всички просто я забравили. Данъците станали несъбираеми. Във войската от варвари наемници вече не се плащали заплати. Всичко рухнало. Моделите на цивилизацията били забравени и на тяхно място се настанила тъмна епоха.

Федър не беше съвсем сигурен, но му се струваше, че по улиците забелязва една особена кротост, каквато не помнеше да е виждал преди. Зловещата кротост на остарелите и покварени култури, кротостта на неаполитанските улични песни и старите мексикански canciones. Тя не се дължи на липса на насилие, напротив, породена е от прекомерното насилие. Живей и остави другите да живеят. Избягвай неприятностите. Кротостта на човек, който се е отказал да се бори открито, защото е прекалено опасно. Федър изпитваше лошото чувство, че тук става нещо подобно на разпадането на Римската империя. Зловещото в Ню Йорк сега беше, че моделите, на които се крепеше градът, оставаха неразбрани или че хората, които ги разбираха, нямаха власт върху останалите.

Смъртоносната нощ се спускаше над града, защото бяха парализирани интелектуалните модели, които би трябвало да управляват, да разкриват заплахата и да поведат битката срещу нея. Парализата се дължеше не на външни сили, а на вътрешния строеж на тези модели, които тъкмо затова не успяваха да осмислят събитията.

Все едно да наблюдаваш как паякът изчаква, докато осата се готви да го нападне. Той може да избяга по всяко време, за да спаси живота си, но не го прави. Просто чака, скован от някакъв вътрешен модел на реакциите, поради който не успява да забележи смъртната опасност. Осата снася яйцата си в тялото на паяка и животът му продължава, докато ларвите не го заръфат и не го унищожат бавно.

Според Федър Метафизиката на Качеството можеше да замести парализиращата интелектуална система, която не противостои на разрухата. Парализата на Щатите е парализа на нравствените модели. Нравствеността не може да функционира нормално, защото от интелектуална гледна точка е обявена за незаконна от господствуващата в съвременното обществознание субектно-обектна метафизика. Субектно-обектните модели никога не са имали за цел да управляват обществото и не се занимават с това. Но когато получат възможността да го управляват, да определят моралните норми и да диктуват ценностите, когато обявят, че няма ценности и няма морал, резултатът не е напредък. Резултатът е катастрофа в обществото.

Точно този интелектуален модел на аморална „обективност“ е в дъното на влошаващото се положение в американското общество, защото руши статичните социални ценности, които биха предотвратили процеса на влошаване. Той заклеймява социалното потисничество като най-големия враг на свободата, но не успява да предложи нравствен принцип, разграничаващ Галилей, който се бори срещу потисничеството на обществото, от най-обикновения престъпник, който също му се противопоставя по свой начин. Затова защитава и двамата. И именно тук се корени проблемът.

 

 

Федър помнеше събиранията на интелектуалци като него през петдесетте и шейсетте години, които всъщност изразяваха възхищението си от епизодичните появи на разни престъпни типове. „Ето ни — сякаш казваха те, — пласьори на наркотици, деца цветя, анархисти, борци за граждански права, университетски преподаватели — всички ние сме братя по оръжие в битката против жестокия и покварен обществен строй, който е общият ни враг.“

Всички по тези събирания мразеха ченгетата. Всичко, което се противопоставяше на полицията, се смяташе за добро. Защо? Ами защото полицаите не проявяват интелектуалност по нито един въпрос. Те са само опората на обществения строй. Почитат системата и мразят интелектуалците. Почти кастово разделение. Полицията принадлежеше към низшата каста. Интелектуалците поставяха себе си над престъпността и насилието, с които полицаите се бореха всекидневно. Освен това полицаите не бяха и достатъчно образовани. Най-добре беше да им се отнеме оръжието. Така щяха да заприличат на полицията в Англия, където нещата вървяха по-добре. Смяташе се, че престъпността се поражда от полицейските репресии.

В цялата тази тълпа блудкавата, неизбистрена каша, наречена „права на човека“, минаваше за морал. Освен това човек трябваше да е „разумен“. Федър не беше чувал съдържанието на тези понятия да се разкрива някъде. Очакваше се те да се приемат безрезервно.

Сега вече знаеше, че никой не ги обяснява, защото не може. В субектно-обектното възприемане на света тези понятия нямат никакво значение. Не съществуват „права на човека“. Не съществува нравствена разумност. Има само субекти и обекти, нищо друго.

Единствено Метафизиката на Качеството може да разплете сантименталното кълбо от логически несъществуващи понятия. Според нея под „права на човека“ обикновено се подразбира моралният кодекс на взаимоотношенията между разума и обществото, нравственото право на разума да се освободи от контрола на обществото. Свобода на словото, свобода на сдружаването и на пътуването, съдопроизводство със съдебни заседатели, неприкосновеност на личността, управление на основата на съгласието — тези „права на човека“ без изключение са въпроси на взаимоотношенията между разума и обществото. Според Метафизиката на Качеството „правата на човека“ имат не само сантиментална, но и разумна, метафизична основа. Те имат първостепенно значение за еволюцията от по-низши към по-висши форми на живот. Зад тях стоят истински неща.

Но освен това Метафизиката на Качеството посочва, че моралният кодекс на отношенията между разума и обществото изобщо не се покрива с моралните кодекси на отношенията между общественото и биологичното, възникнали още в праисторически времена. Те представляват съвършено различни нравствени равнища и не бива да се смесват.

Ключовото понятие при объркването на двете равнища е „общество“. Добро ли е обществото, или е зло? Въпросът подвежда, защото понятието „общество“ се появява и на двете равнища, но в единия случай е по-висшият еволюционен модел, а в другия — по-низшият. Ако двете равнища на морални кодекси не се разграничат, може да изпаднем в парализиращо объркване дали обществото е нравствено или безнравствено. Точно това парализиращо объркване е присъщо на всички днешни съждения за нравствеността и обществото.

Идеята, че „човек се ражда свободен, но навсякъде е окован“, никога не е била вярна. Няма по-жестоки вериги от веригите на биологичната необходимост, която не подминава никого. Обществото съществува главно за да освободи хората от биологичните вериги. То така изумително добре се е справило със задачата си, че интелектуалците понякога забравят този факт и му отвръщат с позорна неблагодарност.

Днес живеем в интелектуален и технически рай, но и в нравствен и социален кошмар, защото в борбата си да се освободи от социалното равнище интелектуалното пренебрегва ролята на общественото в контрола над биологичното. Интелектуалците не разбират, че океанът от биологично качество непрекъснато е потискан от обществения ред.

Биологичното качество е необходимо за оцеляването. Но когато заплашва обществото с гнет и разруха, то се превръща в зло само по себе си, във „Великия сатана“ на западната култура от двайсети век. Една от причините за фанатизма на фундаменталистките мюсюлмански култури е омразата им към Запада, освободил биологичните сили на злото, срещу които ислямът се е борил векове наред.

Метафизиката на Качеството подчертава, че вярата на интелектуалците от двайсети век в изначалното добро у човека е колкото спонтанна и естествена, толкова и катастрофално наивна. Идеалът за едно хармонично общество, където всеки доброволно сътрудничи с всички останали за общото благо, не е нищо друго освен чудовищна измислица.

Той се разминава с научните факти. Изследванията на костите, останали от пещерните хора, показват, че във времената, предшествували обществото, нормата е канибализмът, не сътрудничеството. Първобитните племена като американските индианци никога не са поддържали добри отношения със съседите си. Организирали са засади, подлагали са ги на мъчения, пръсвали са черепите на децата върху скалите. Ако човекът е добър по рождение, тогава може би доброто у него е изобретило обществените институции за потискане на тази биологична диващина.

Изведнъж се оказва, че сме се върнали при отправната точка: при основателите на американската култура — пуританите, така отдадени на борбата за освобождаване от „първородния грях“. Митовете, с които те обясняват първородния грях, вече не вършат работа в науката, но вгледаме ли се какво в тяхното общество е било обявено за грях, ще видим нещо забележително. Пиенето, танците, сексът, свиренето на цигулка, хазартът, мързелът са все биологични удоволствия. Ранната пуританска нравственост до голяма степен е потискала биологичното качество. В Метафизиката на Качеството старата пуританска догма е изчезнала, но практическите и нравствените съждения намират разумно обяснение.

Викторианците всъщност не вярват като Федър в биологичните ограничения на старите пуритани. Те скъсват с техните норми. Ала на думи им остават верни и на мода се запазва старата школа на биологично потисничество с нейния принцип „Ако щадиш пръчката, не жалиш детето“. Творбите на децата, възпитани в тази традиция, показват обаче колко по-почтени и социално зрели са те в сравнение със съвременните хора. Интелектуалците от двайсетте години се борят против старите обществени норми, но са израсли в техния дух и затова причиненото от тях разпадане на предишните норми не ги променя. Ала от него страдат потомците им, израсли вече без нормите.

Метафизиката на Качеството стига до заключението, че старите пуритански и викториански обществени норми не бива да се следват сляпо, но също така не бива да се нападат безразборно. Те трябва да се изтупат от праха и да се преразгледат справедливо и безпристрастно, за да се откроят намеренията им и реалните им постижения при изграждането на едно по-силно общество. Трябва да разберем, че когато подкопава интелектуалната свобода заради собствените си цели, обществото представлява абсолютното зло, но когато потиска биологичната свобода заради собствените си цели, то от нравствена гледна точка е абсолютното добро. Моралното добро и зло не са само „обичаи“. Те са реални като камъните и дърветата. Опустошителните симпатии на интелектуалците от шейсетте години и от по-късно време към беззаконието несъмнено произтичат от обществения строй, възприеман като общ враг. Но Метафизиката на Качеството стига до извода, че подобни симпатии всъщност са глупави. Той се потвърждава от десетилетията след шейсетте години.

Федър си спомни един разговор от началото на шейсетте години с преподавател от Чикагския университет, който се изнасяше от съседния на университета квартал Удлоун, защото там се заселваха чернокожи престъпници и ставаше опасно да живее с тях. Федър отбеляза, че преместването не решава проблема.

Тогава професорът избухна:

— Какво знаеш ти! Опитахме всичко! Провеждахме семинари, създавахме кръжоци, организирахме съвети. Години наред се трудихме. Опитахме всичко. Безрезултатно! Нямаш представа какво поражение е това за нас — добави професорът. — Сякаш изобщо не сме опитвали нищо.

Тогава Федър не знаеше какво да отговори, но сега вече бе наясно. Не е вярно, че разумът сам може да се справи с биологичната престъпност, че можеш с приказки да ликвидираш престъпленията. Интелектуалните модели не са в състояние пряко да контролират биологичните. Единствено социалните модели могат да се справят с биологичните, а общественото и биологичното не общуват помежду си с думи. Средство за общуване винаги е полицаят или войникът с неговото оръжие. Всички исторически закони, всички доводи, всички конституции, харти за правата на човека и декларации за независимостта не са нищо друго освен указания за армията и полицията. Те се обезсмислят, ако армията и полицията не могат да изпълняват и не изпълняват правилно указанията им.

Сега вече Федър смяташе, че объркването на професора се дължи отчасти на привързаността му към интелектуалните учения на двайсети век, за които неговият университет бе допринесъл значително. Друга причина вероятно беше обстоятелството, че престъпниците бяха чернокожи. Ако в квартала се заселваше бяла измет — крадци, изнасилвачи и убийци, — реакцията би била много по-яростна, но когато белите се опълчват срещу чернокожите заради грабежите, изнасилванията и убийствата, те дават възможност да бъдат обвинени в расизъм. При тогавашното обществено мнение нито един интелектуалец не смееше открито да се изложи на опасността да бъде обвинен в расизъм. Самата мисъл за това го сковаваше. Парализа.

Същото обвинение е част от парализата на днешния Ню Йорк. Точно сега.

Обвиненията в „расизъм“ се коренят още в началата на субектно-обектната метафизика, според която всеки човек е обект с определени свойства, наречени култура. Субектно-обектната метафизика разглежда биологичния и културния човек като различни страни на едно молекулярно цяло. Оттам тя твърди, че да говориш против хората заради културните им особености е също толкова безнравствено, както да ги нападаш заради генетичните им характеристики. Тази идея се подкрепя от антропологичното учение за културния релативизъм, според което за една култура не може да съдиш чрез ценностите на друга. Науката твърди, че не съществува нравственост извън културната и затова всяка морална цензура над моделите на престъпността сред малцинствата в града е безнравствена сама по себе си. Ето откъде произтича парализата.

Метафизиката на Качеството също се връща към началата, но тя подчертава, че човекът е съставен от статични еволюционни равнища, които реагират на Динамичното Качество. Според нея биологичните и културните модели често се групират заедно, но да твърдиш, че културният модел е неотменна част от биологичния човек е все едно да вярваш, че програмите „Лотус 1, 2 и 3“ са неотменна част от компютрите „Ай Би Ем“. Това не е вярно. Културите са източник не на цялата нравственост, а само на ограничена част от нея. Културите могат да се оценяват от нравствена гледна точка според приноса им към еволюцията на живота.

Култура, която подкрепя господството на социалните ценности над биологичните, във всички случаи е по-висша от културите, които не го подкрепят, а култура, която подкрепя господството на интелектуалните ценности над социалните, във всички случаи е по-висша от останалите. Безнравствено е да се говори против хората заради цвета на кожата им или други генетични особености, които не могат да бъдат променени, пък и нямат никакво значение. Не е безнравствено обаче да се говори против човек заради културните му особености, ако те са безнравствени, защото могат да бъдат променяни и имат значение.

Чернокожите нямат право да нарушават обществените норми и да обвиняват в „расизъм“ всеки, който се помъчи да ги спре, ако самите норми не са расистки. Обвиненията в такива случаи се превръщат в клевета. Борбата в защита на обществените норми не е война между чернокожи и бели, испаноговорящи и чернокожи, бедни и богати и дори между глупави и умни, тя не е културно противопоставяне. Войната се води между биологичното и общественото.

Това е война на биологичните чернокожи и биологичните бели срещу обществените чернокожи и обществените бели. Генетичните модели внасят само объркване. И за да сложи край на парализата на обществото в тази война, разумът трябва да знае на чия страна е и твърдо да застане на нейните позиции. Когато биологичните ценности подкопават социалните, интелектуалците са длъжни да разкрият социалното поведение независимо от етническата му обвързаност и да го подкрепят безрезервно. Те са длъжни също да разкрият биологичното поведение независимо от етническата му обвързаност и да ограничат или разрушат гибелните биологични модели безмилостно, както лекарят унищожава вирусите, преди биологичните модели да са разрушили обществото.

Градът на ужасните нощи. Какъв кошмар!

 

 

Федър се замисли какво ще се случи с Лайла, която се луташе от едно място на друго. Сигурно имаше достатъчно опит, за да се погрижи за себе си, и все пак Федър се тревожеше. Мъчно му беше за нея.

Стана, отиде в спалнята и погледна леглото — чудеше се дали да легне да спи. Реши да вземе душ. Скоро нямаше да му се отдаде такава възможност.

После се сети, че няма смисъл да остава в хотелската стая. Беше свършил работата си с Редфорд. Трябваше да се върне на реката и да се погрижи за яхтата. Предния ден беше проверил въжетата, но можеше да се случи нещо, да мине някой шлеп и вълните да направят беля. Лайла беше казала, че ще иде да си вземе куфара, но както му се беше ядосала, за предпочитане беше той да е там. Особено в този град. В тази ужасна нощ.

Федър взе душ и окончателно реши да си прибере багажа и да се върне да спи на яхтата.

Облече се, приготви пътната чанта и се накани да тръгва. С едната ръка взе торбата с непрочетената кореспонденция, с другата за равновесие грабна пътната чанта и се запъти през хола към вратата. Тогава забеляза, че пеперудата още пърха под абажура на лампата и продължава личната си война против силите на мрака. Хвърли последен поглед към вълшебния прозорец отсреща при балкона и затвори завинаги вратата зад себе си.

Докато чакаше асансьора в коридора, се заслуша във виенето на вятъра в асансьорната шахта. Вятърът виеше. За хората с яхти звуците му са изпълнени със смисъл, който останалите рядко разбират.

Изведнъж му хрумна, че пеперудата изобщо не се е мъчила да стигне чак дотук. Тя просто се е качила с асансьора както всички останали. Съвременна пеперуда. С мрака са се борили само викторианските пеперуди.

При тази мисъл се усмихна лекичко.