Робърт М. Пърсиг
Лайла (20) (Изследване на нравствеността)

21.

Наистина застудяваше.

Федър се приближи до голямата стъклена плъзгаща се врата, дръпна я и със съскащия вятър бързо се мушна вътре.

Ах. Тук беше топло. И тихо. Стаята все още приличаше на опразнена сцена, след като публиката се е разотишла. Нощната пеперуда сега кръжеше около аплика точно над канапето, където бе седял Редфорд. Попадна под абажура, изпод него се дочу слаб шум, после утихна. Федър изчака да чуе пеперудата отново, но не долови никакъв звук. Може би си почиваше… Може би беше изгоряла на горещата крушка…

Същото може да направи известността с човека…

Разнесе се звук като от вода по тръбите на горния етаж, после вой, сякаш плачеше малко момиченце. Около тригодишно. Или идваше от телевизора. Женски глас се мъчеше да го успокои. Звучеше добре. Възпитан. Не просташки. После замлъкна. Не беше от телевизора.

Федър се зачуди кога ли е построен хотелът. Вероятно през двайсетте години. Най-хубавият период. Градът е създаден от викторианците, но истински е процъфтявал през двайсетте години.

… Шегата за викторианската метафора с нощната пеперуда гласи, че според науката пеперудата всъщност не лети към пламъка. Тя в действителност се стреми да лети по права линия. Пеперудите се ориентират, като поддържат полета си под постоянен ъгъл спрямо Слънцето или Луната и успяват, защото поради отдалечеността на Слънцето и Луната постоянният ъгъл насочва пеперудата, всъщност по права линия. Ала постоянният ъгъл спрямо близката крушка се превръща в кръг. Затова пеперудата почва непрекъснато да се върти. Пеперудите не умират заради динамичен стремеж към „по-висш живот“. Това са викториански глупости. Причината е статичният биологичен ценностен модел. Те не са в състояние да се променят.

Градът създаваше у Федър подобно усещане. Той се чувствуваше като пеперуда, изправена пред опасността да бъде въвлечена в орбитата на известността. Сигурно някога в праисторическите времена, още преди известността да придобие значение, хората са можели да се осланят на естествените си желания, за да вървят по права линия. Но след изобретяването на това изкуствено слънце — известността, е започнало кръговото движение. В праисторическата епоха мозъците са успявали да се справят с физическите и биологичните модели, ала дали са достатъчно Динамични да се справят със съвременните социални модели? Може би научното обяснение не намалява силата на викторианската метафора. Може би се вписва в нея.

Странно, разговорът с Редфорд неочаквано стигна до училището „Блейк“. Когато Федър каза, че е учил там, Редфорд го изгледа учудено. Сякаш очакваше да чуе от Федър нещо, за което отдавна е копнял.

„Светът е малък“ — рече Федър и Редфорд се съгласи с него. Федър щеше да му каже още нещо, но не стигнаха дотам. Какво беше то?

А, да, щеше да му каже, че става дума за нещо повече от пари въпреки всички пакарди, имения край Минетонка и другите символи на капитализма. „Изискаността“, за която говори, беше наследство от викторианските времена.

Същите викторианци въодушевяваха и Редфорд. Беше направил много филми за тази епоха. Сигурно както мнозина и той се интересуваше от тях. Викторианците представляват последният наистина статичен социален модел, с който разполагаме! И може би той изпълва със завист хората, които намират живота си прекалено хаотичен и несигурен. Нещо в твърдите им убеждения за доброто и злото сигурно би привлякло човек, израснал в затънтените части на Южна Калифорния през четирийсетте и петдесетте години. Самият Редфорд силно напомняше викторианец — въздържан, с добри обноски, изискан. Сигурно затова живее в Ню Йорк. Допада му викторианската изисканост, която все още се среща на места.

Може би щеше да е прекалено и въпреки това Федър би могъл да разкаже на Редфорд за училищната пиеса в пети класи, озаглавена „Мечтата на скъперника“. В нея той изпълняваше ролята на скъперника, когото различни житейски случки приучават на щедрост. Пиеската бе добре подбрана за училището „Блейк“. Мъничката сцена беше претъпкана с бъдещи милионерчета. После в съблекалнята дойде плешив стар викторианец, ръкува се с него, поздрави го и дълго му говори с изискано проявен интерес, а сетне един от учителите го попита: „Знаеш ли кой беше това?“ Федър, разбира се, не знаеше. Но след двайсет години попадна на статия в едно списание за „Дженерал Милс“, най-голямата в света мелничарска фирма, и тогава изведнъж позна лицето на дребния плешив старец. Беше основателят на „Дженерал Милс“.

Лицето се запечата в паметта му като несвързан отломък. Човекът беше един от най-големите великани на превзетата от злото и алчността капиталистическа традиция на викторианците, но непосредственото първо впечатление беше, че е любезен, дружелюбен и изискан.

Федър нямаше понятие как изглежда днес „Блейк“, ала тогава училището беше пропито от викторианските традиции и ценности. Всяка сутрин в параклиса директорът държеше проповеди на различни теми от викторианския морал. Всеотдайността и енергичността му напомняха за Теодор Рузвелт. Споменът беше толкова ярък, че дори сега Федър веднага би разпознал лицето му в тълпата.

Директорът очевидно нямаше никакви съмнения за това, какво представлява качеството. За него Качеството беше начинът и духът, които добре възпитаните хора олицетворяват. Учителите го разбираха за разлика от момчетата. Ако се учеха добре, играеха добре и проявяваха сериозно отношение към живота, имаха възможност някой ден да станат достойни хора. Но в очите на учителите нямаше и помен от увереност, че всичко това ще се случи в близко бъдеще. Учителите винаги знаеха със сигурност кое е добро и кое лошо. За учениците беше ясно, че никога няма да отговорят на изискванията. Беше като калвинистката Милост. Имаш възможност. Нищо повече. Даваха ти възможност.

Милостта и моралът винаги бяха външни. Човек не се раждаше с тях. Можеше само да се стреми към тях. Той върши лоши неща, защото е лош, и наказанието при провинение всъщност беше опит лошото да се оформи в нещо по-добро. Думата „оформяне“ имаше голямо значение. Материалът, който учителите се мъчеха да оформят, беше по природа неизкоренимо лош, но те действуваха, сякаш моделираха глина с бой, затваряне и порицания, за да оформят нещо поне с външни признаци на доброто, макар и да съзнаваха, че отдолу се запазва все същият негоден материал.

Истината, знанието, красотата, всички идеали на човечеството са външни обекти и се предават от поколение на поколение като горящ факел. Директорът твърдеше, че всяко поколение трябва да го държи високо и дори с цената на живота си да го пази, за да не угасне.

Факелът. Символ на цялото училище. Беше изобразен в училищната емблема. Трябваше да се предава от поколение на поколение, за да осветява пътя на човечеството в ръцете на хората, които разбират значението му и са достатъчно силни и чисти да отстояват неговите идеали. Никога не се казваше какво ще стане, ако факелът угасне, но Федър предполагаше, че ще настъпи нещо като свършекът на света. Ще се сложи край на целия напредък, постигнат след като човекът се е изтръгнал от мрака. Никой не се съмняваше, че единственото предназначение на директора е да ни предаде факела. Бяхме ли достойни да го поемем? От всекиго се очакваше да погледне на въпроса сериозно. Федър не правеше изключение.

Мина му през ума, че продължава да върши същото в размита и променена форма. Точно това беше Метафизиката на Качеството — смешен факел, който нито един викторианец не би приел, за да освети пътя на човечеството през мрака.

Какъв старомоден образ. Просто ужасен. И все пак съществуваше, изгаряше го още от детството.

След двайсетина-трийсет години продължаваше да сънува, че върви по пътеката между дъбовете с кафяви листа нагоре по хълма към сградите на училището „Блейк“. Но те бяха заключени и запустели и той не можеше да влезе вътре. Опитваше всяка врата, напразно. Поглеждаше през прозореца на библиотеката, като затуляше очите си отстрани с шепи, за да не му пречи светлината. Там се виждаше старовремски часовник е люлеещо се махало; но нямаше никой. Движеше се само махалото. После сънят прекъсваше.

Пеперудата пак забръмча до лампата.

Може би Федър трябваше да отвори голямата стъклена врата към балкона и да я прогони навън в мрака…

Щеше ли постъпката му да е нравствена?

Не знаеше достатъчно за пеперудите, за да е сигурен в положителния или отрицателния отговор.

Вероятно пеперудата просто щеше да се насочи към друга светлина, към някой прожектор и там да намери края си.

Но ако излетеше от балкона толкова високо, че да се освободи от светлините на града, да види Луната и да изправи полета си? Тогава щеше ли Федър да е постъпил нравствено? Какво казва Метафизиката на Качеството по този въпрос?

По-добре да не се бърка. Може би пеперудата се подчиняваше на свои собствени модели, а той пък имаше свои, каквито и да бяха те. Сигурно Метафизика на Качеството. Във всеки случай нямаше да хукне като някой романтичен викторианец да прогонва пеперуди навън.

Такава беше викторианската позиция — лепваше по някое романтично понятие към социалното качество, без всъщност да осмисля Качеството.

Както и да е, днес всички изискани викториански динозаври са изчезнали и вече можеш да ги гледаш с по-малко тревога и противопоставяне, отколкото те самите гледат на теб.

Федър реши, че неговите мисли, а сигурно и мислите на Редфорд и на мнозина други непрекъснато се връщат към тях заради нещо изключително важно и загадъчно, случило се във времето, което ни отделя от тях. Според него опиташ ли се да се върнеш към викторианците, да проумееш същината им, проглеждаш и за обществените сили, разтърсили света след тях. Те се изправят пред нас като динозаври именно защото между нас и тях съществува пропаст. Настъпила е огромна културна мутация. Те наистина са или различен културен вид. Факелът на Метафизиката на Качеството като че ли осветява пропастта и ни помага да разберем, че тя е една от най-дълбоките в историята.

Ако искаше да се изразява точно за викторианците, трябваше да внимава да не ги представя като обособена група от хора. Смисълът, който влагаше в понятието „викторианско“, се свеждаше до определен модел обществени ценности, господствували в периода между Гражданската война в Америка и Първата световна война, а не до биологичен модел. Жизненият път на Марк Твен съвпада с този период, но Федър не го възприемаше като викторианец. Неговият коронен номер е хуморът, осмиващ викторианската надутост. Той е антипод на викторианците. От друга страна, Хърбърт Хувър и Дъглас Макартър биологично са почти изцяло извън викторианския период. Въпреки това са викторианци, защото социалните им ценности са викториански.

Федър си каза, че метафизиката на веществото не успява да осветли пропастта между нас и викторианците, защото според нея и обществото, и разумът принадлежат на биологията. Тя твърди, че обществото и разумът не са веществени и затова не могат да са реални, а действителността свършва с биологията. Обществото и разумът са мимолетни достояния на действителността. Следователно в метафизиката на веществото разграничението между обществото и разума наподобява разграничението между съдържанието на левия и десния джоб на биологичния човек.

Ала в метафизиката на ценностите обществото и разумът са ценностни модели. Те са реални. Самостоятелни са. Не са „свойства“ на човека, също както котките не са свойство на котешката храна и дървото не е свойство на почвата. Биологичният човек създава обществото точно колкото почвата „създава“ дървото. Моделът на дървото зависи от минералите в почвата и ще загине без тях, но той не се създава от химичния модел на почвата. Моделът на дървото е враждебен на химичния почвен модел. Той „експлоатира“ почвата, „изяжда“ я заради собствените си цели, както котката изяжда котешката храна за собствените си цели. По такъв начин биологичният човек е експлоатиран и изяждан от социалните модели, които в основата си са враждебни на биологичните му ценности.

Същото важи за разума и обществото. Интелектът има свои модели и цели, които не зависят от обществото, както обществото не зависи от биологията. Метафизиката на ценностите дава възможност да се види, че конфликтът между разума и обществото е не по-малко ожесточен от конфликта между обществото и биологията или между биологията и смъртта. Биологията е победила смъртта преди милиарди години. Обществото е победило биологията преди хиляди години. Но разумът и обществото все още се борят и там се крие ключът към разбирането и на викторианците, и на двайсети век.

Според Метафизиката на Качеството разликата между ценностния модел, наречен „викториански“, и периода след Първата световна война, който го измества, се състои в катаклизма, разместил пластовете на статичните ценности, в ценностното земетресение с такива разтърсващи последици, че ние все още сме замаяни от него, толкова замаяни, та продължаваме да не разбираме какво ни се е случило. Зараждането както на демократичния, така и на комунистическия социализъм и на фашизма като реакция срещу тях е последица от земетресението. Цялото „изгубено поколение“ на двайсети век, чийто дух неизменно се предава на следващите поколения, също е последица от земетресението. Нравственият провал на двайсети век е последица от него. Ще има и още последици.

Викторианската култура се различава от съвременната по това, че викторианците са последните хора, които са убедени: интелектуалните модели са подчинени на социалните. Викторианският модел се основава на социални, а не на нравствени норми. И те много приличат на декоративните им мебели от ковано желязо — скъпи на вид, с евтина изработка, крехки, студени и неудобни.

Новопоявилата се култура за пръв път в историята приема, че моделите на обществото трябва да се подчинят на моделите на разума. Най-важният въпрос на нашия век е: „Социалните ли модели на нашия свят ще управляват интелектуалния ни живот, или интелектуалният ни живот ще управлява социалните модели?“ Победители в битката излязоха интелектуалните модели.

Това прозрение осмисля много неща. Днес викторианците ни се виждат толкова повърхностни и лицемерни поради пропастта в ценностите. Макар и наши предшественици, те принадлежат към различна култура. Не можеш да разбереш представител на друга култура, без да държиш сметка за различията в ценностите. Ако един французин запита: „Как е възможно германците да понасят начина си на живот?“, той няма да получи отговор, докато прилага към него френските ценности. Ако германецът на свой ред попита: „Как французите понасят начина си на живот?“, той няма да получи отговор, докато не се откаже да прилага към него германските ценности. Когато се питаме как викторианците са понасяли лицемерния си и повърхностен начин на живот, не можем да се надяваме на съдържателен отговор, ако налагаме върху тях несъществувалите тогава ценности на двайсети век.

Приемем ли, че същността на викторианския ценностен модел се състои в поставянето на обществото над всичко друго, нещата идват на мястото си. Това, което днес наричаме викторианско лицемерие, изобщо не се е смятало за лицемерно. Било е добродетелен опит хората да се придържат и в мислите си към общественото благоприличие. За викторианците качеството и интелектуалността не са били свързани по такъв начин, че качеството задължително да минава проверката за интелектуален смисъл. Според тях проверката за всичко се изчерпвала с въпроса: „Как ще погледне на това обществото?“

Да се проверява дали обществените форми имат интелектуален смисъл се е смятало за „неблаговидно“, а викторианците твърдо вярвали в обществената благовидност и я смятали за висш белег на цивилизованост. Понятието „благовидност“ претърпява интересни промени, историята му е поучителна, а влаганото в него викторианско съдържание е още по-показателно. Още калвинистите говорят за „състоянието на благодат“ като вид „просветление“. Но при викторианците „божествената благодат“ се измества от „обществената благовидност“.

За ранните калвинисти и за нас принизяването на това понятие изглежда недопустимо, но става разбираемо, ако приемем, че според викторианските ценностни модели обществото действително е било Бог. По думите на Едит Уортън викторианците са се бояли от скандалите повече, отколкото от болестите. Вярата в религиозните ценности на прадедите им била загубена и на нейно място дошла вярата в обществото. Корсетът на обществото според тях е единственото спасение от бездната на злото. Формализмът и превзетата скромност са опит за потискане на злото чрез недопускането му във „висшите“ помисли и при викторианците представите за духовно извисен и социално издигнат човек се покриват. Между тях няма никаква разлика. „Бог е съвършен благородник и по всяка вероятност и владика.“ Да бъдеш благородник се е смятало за възможно най-голямото приближаване до Бога още тук, на земята.

Всичко това обяснява защо викторианските забогатели разбойници в Америка сляпо подражавали на европейската аристокрация по толкова смехотворен за нас начин. То обяснява и модата сред викторианските богаташи да плащат луди пари, за да бъдат включени в биографиите на „изтъкнати граждани“. Обяснява защо викторианците толкова презирали борческата страна в личността на американеца и ставали жалки в безкрайното си желание да я прикрият. Те искали да я зачеркнат от живота си, да я потулят с всички възможни средства.

Това обяснява силната омраза на викторианците към индианците. Твърдението: „Единственият добър индианец е мъртвият индианец“, е викторианско. Идеята за изтребление на всички индианци се налага едва след деветнайсети век. Викторианците се стремели да унищожат „непълноценните“ общества, които според тях са проявление на злото. Колониализмът, който преди това е бил икономическа възможност, по времето на викторианците се превръща в морална кауза, в „бремето на белия човек“ да разпространява техните социални модели и добродетели по целия свят.

Истината, знанието, красотата, всички идеали на човечеството се предават от поколение на поколение като пламтящ факел, казваше директорът на училището, всяко поколение трябва да го държи високо и да го защитава дори с цената на живота си, за да не угасне. Но за него факелът се свеждаше до статичния викториански модел на обществените ценности. Директорът не знаеше или предпочиташе да премълчава, че факелът на викторианския романтичен идеализъм е угаснал много преди той да произнесе тези думи през трийсетте години на двайсети век. А може би се мъчеше да го запали отново.

Но няма как да запалиш отново факела с викторианските ценностни модели. Веднъж излязъл от бутилката на обществените ограничения, духът на разума много трудно ще се върне пак в нея. Пък и е безнравствено да се опитваш да го натикаш обратно в бутилката. Общество, което се мъчи да ограничи истината заради собствените си цели, е по-низша еволюционна форма от истината, която се мъчи да ограничи обществото заради собствените си цели.

Викторианците са задушавали истината винаги, когато тя им е изглеждала неприемлива за обществото, също както са потискали мислите си за засъхналия конски тор по улиците, откъдето са минавали с файтоните си. Прекрасно са знаели, че торът е около тях. Вдишвали са и са усещали миризмата. Но според тях било неблагоприлично да мислиш за него. Било просташко да говориш ясно и открито. Никога не го допускали, освен когато били притиснати от изключителни обществени обстоятелства, защото простащината била форма на злото.

Понеже се смятало за лошо да говориш открито за истината, апаратът им за самокоригиране на обществото закърнял и се парализирал. Къщите, общественият живот се изпълнили с труфила, които неудържимо се трупали. Безсмислената украса била толкова тежка, че било почти невъзможно да се разбере предназначението на предмета. Първоначалният му замисъл се губел под безбройните финтифлюшки и къдрички.

Накрая същото се случило и с умовете им. Езикът им се изпълнил с декоративни финтифлюшки, които неудържимо се трупали, докато не станал напълно неразбираем. Хората обаче не смеели да признаят, че не го разбират, защото това би било проява на простащина и лошо възпитание.

След закърняването на викторианския дух и обрамчването на ума с обществени ограничения се затворили всички пътища към качеството с изключение на социалното. Така обществената база, лишена от интелектуално съдържание и биологична целенасоченост, бавно и безпомощно се приближавала към собственото си глупаво самоунищожение: към безсмисленото избиване на милионите нейни деца на бойните полета през Първата световна война.