Робърт М. Пърсиг
Лайла (4) (Изследване на нравствеността)

4.

След като напусна Боузман, Федър се видя с Дюзънбъри само два пъти — веднъж, когато той му дойде на гости и поиска да си почине, защото „се чувствувал особено“, и втория път в Калгари, Албърта, след като беше разбрал, че „особеното“ всъщност е мозъчен тумор и му остават само няколко месеца живот. Тогава беше вглъбен и тъжен, погълнат от вътрешната подготовка за своя край.

Тъгата му отчасти се дължеше на чувството, че е предал индианците. Искаше му се да направи толкова много за тях. Толкова години бе прекарал с тяхното гостоприемство, а сега нямаше как да им се отплати. Федър съзнаваше, че не е откликнал на молбата на Дюзънбъри да му помогне с анализа на данните, но си имаше огромни проблеми и не можеше да направи нищо, пък и вече беше много късно.

Ала шест години по-късно, след успеха на първата му книга, повечето проблеми изчезнаха. Когато възникна въпросът, каква ще е темата на втората книга, нямаше никакво съмнение за отговора. Федър прикачи каравана на стария си пикап марка „Форд“ и пак се отправи към Монтана, към източните равнини, където се намираха резерватите.

Тогава изобщо не съществуваше Метафизика на Качеството и той не предвиждаше нищо подобно. Книгата му се отнасяше до темата за Качеството. Всяко по-нататъшно обсъждане щеше да прилича на пледоарията на адвокат, успял отначало да спечели съдебните заседатели на своя страна, но продължил да говори толкова дълго, че пак ги отблъсква. Сега Федър искаше да говори само за индианците. Имаше много неща за казване.

В резерватите разговаря с индианци, с които се беше запознал при посещението с Дюзънбъри, надяваше се да подеме нещата оттам, където ги бе оставил Дюзънбъри. Всеки път, когато им казваше, че е бил негов приятел, те неизменно отговаряха: „О, да, Дюзънбъри, беше добър човек.“ Продължаваха да говорят известно време, но скоро разговорът ставаше труден и замираше.

Федър не можеше да измиели какво да каже. А дори когато измисляше, говореше толкова спънато и предпазливо, че нарушаваше потока на разговора. Не притежаваше дарбата на Дюзънбъри да води свободен разговор. Не ставаше за такава работа. В края на седмицата Дюзънбъри можеше да прекара цялото си време в безкрайни разговори за семействата и приятелите им, за всичко останало, което имаше значение за тях, и това му доставяше огромно удоволствие. Всъщност точно по тази причина се беше насочил към антропологията. Именно така според него човек прекарваше най-добре почивните дни. Но Федър така и не се научи да води свободен разговор — щом започнеше, неговите мисли се отплесваха към вътрешния му свят на абстракциите и разговорът прекъсваше.

Реши, че ако почете малко антропология, може би ще се научи да разпитва индианците по-добре. Затова си взе довиждане за известно време и от горещите равнини пое нагоре към Скалистите планини близо до Боузман. Там, в колежа, който междувременно беше станал университет, намери най-добрите книги по антропология, после отиде в стар отдалечен къмпинг до гората и се залови да чете. Надяваше се да остане там, докато не се избистри планът на книгата.

Беше му приятно отново да се озове сред спрелите растежа си борове, дивите цветя, хладните нощи и горещите дни. Допадаше му сутрешният ритуал на ставането в студената каравана, включването на отоплението и кроса по планинската пътечка. Когато се връщаше за чая и закуската, в караваната вече беше топло и той можеше удобно да се настани, да чете и да води бележки.

Щеше да е чудесно да напише книгата по този начин, но не се получи. Прочетената антропологическа литература все повече го забавяше, докато не го спря напълно.

Отначало с изумление, а после с все по-голям гняв Федър виждаше как всичко, написано в областта на антропологията, е така нагласено и преправено, че каквото и да имаше да каже той за индианците, щеше да прозвучи неприемливо. Нямаше никакво съмнение. Страниците се трупаха и все по-ясно го убеждаваха, че така няма да стигне доникъде. Можеше да напише напълно честна, вярна и ценна книга по темата, но ако посмееше да я нарече антропологическа, професионалистите щяха или да я пренебрегнат, или да я нападнат, при това и в двата случая книгата щеше да бъде отхвърлена.

Припомни си враждебността и огорчението, с които Дюзънбъри говореше за така наречената „обективна антропология“, но тогава смяташе, че Дюзънбъри е иконоборец. Сега промени мнението си.

Професионалистите щяха да опровергават книгата му примерно така:

„Подобна теза е ярка и интересна, но не би могла да бъде от полза за антропологията без емпирични доказателства. Антропологията се стреми да бъде наука за човека, а не съвкупност от клюки и интуитивни догадки. Не може да се говори за антропология, когато някой без никаква подготовка или опит прекарва една нощ в резерват, където изпълнилите колибата индианци вземат халюциногенно вещество. Твърденията, че е открил нещо, което са пропуснали стотици хора със системна методическа подготовка, посветили целия си живот на тази тема, са израз на прекалено самочувствие, каквото дисциплината на антропологията се опитва да ограничи.

Трябва да се отбележи, че подобни тези не са новост в антропологията. Всъщност те преобладават в началния етап от нейното развитие. Едва в първите години на нашия век Франц Боас и сътрудниците му започват сериозно да си задават въпроса: «Коя част от материала е наука и коя не е?», и благодарение на него спекулативните, интуитивни глупости, неподкрепени от реални факти, биват изкоренявани методично от антропологията.

Всеки антрополог рано или късно стига до спекулативни тези за изучаваните от него култури. Те са част от очарованието, което привлича интереса му в тази област. Ала всеки антрополог е свикнал да запазва тезите за себе си, докато проучването на реалните факти и доказателства не го убеди, че знае за какво става дума.“

Много внушително, няма що! Първо говориш както ние искаме и чак тогава те изслушваме. Федър вече го беше изпитал.

Това винаги означаваше, че си се сблъскал с невидимата стена на предразсъдъците. Никой от другата страна няма намерение да те изслуша — не защото думите ти не са верни, а само защото си застанал от външната страна на стената. По-късно, когато узря идеята за Метафизиката на Качеството, Федър измисли име на стената, за да определи и изясни значението й. Нарече я „културна имунна система“. Но сега разбираше само, че няма да успее с идеите си за индианците, докато не пробие стената. Ако не е признат, беше изключено да направи някакъв принос към антропологията единствено с налудничави идеи. Най-разумно беше да предприеме внимателна атака срещу стената.

В караваната четеше все по-малко и все повече мислеше по проблема. Книгите, струпани навсякъде — по седалките, по пода и рафтовете, бяха безполезни. Мнозина антрополози изглеждаха умни, заинтересовани, човечни, но всички те действуваха зад стената на антропологическата културна имунна система. Федър виждаше, че някои се мъчат да се измъкнат отвъд стената, зад нея обаче те не разполагаха с интелектуални средства, с които да се освободят.

Продължаваше да размишлява за стената и му се стори, че всички пътища зад нея водят към Франц Боас, който през 1899 година става първият професор по антропология в Колумбийския университет и оказва толкова голямо влияние върху нейното развитие, че и до днес антропологията в Щатите е в неговата сянка. Неговите ученици и духовни последователи са се прочули: Маргарет Мийд, Рут Бенедикт, Робърт Лоуи, Едуард Сапир, Алфред Крьобер, Пол Рейдин и други. Те са написали толкова богати антропологически трудове, че понякога наследството им погрешно се отъждествява с цялата културна антропология. Ключът към превземането на стената се криеше в преоценката на философските възгледи на самия Боас.

Боас е завършил математика и физика в Германия през деветнайсети век. Влиянието му се дължи не на разработката на конкретна антропологическа теория, а на утвърждаването на метод за антропологически проучвания. Методът заимствува принципите на „строгата“ наука, която Боас е изучавал.

Маргарет Мийд споделя: „Той бягаше от прибързаните обобщения като от чума и непрекъснато ни предупреждаваше да сме много внимателни.“ Обобщенията трябва да се основават на факти, единствено на факти.

„Несъмнено науката беше негова религия — обяснява Крьобер. — Ранните си убеждения наричаше материалистически. Науката не търпи нищо «субективно», трябва напълно да се изключат преценките на стойностите и по аналогия дори самите стойности като явление.“

На едно листче със заглавие „Голдшмит“ Федър преписа следния цитат: „Боас предаде на учениците си и на антропологията своя емпиризъм, своето грижливо отношение към фактите с всички подробности и пълна документация. Този подход представлява толкова съществен елемент от антропологичното мислене, че понятието «кабинетен антрополог» става хулително и след две поколения ние продължаваме да настояваме да се правят проучвания на място като предпоставка на претенциите за компетентност на антрополога.“

Когато изчете всичко за Боас, Федър вече бе уверен, че е открил източника на имунната система, на която се противопоставяше, същата имунна система, която така яростно бе отхвърлила възгледите на Дюзънбъри. Това беше класическата наука на деветнайсети век с нейното твърдение, че науката е само метод за определяне на истината, а не съвкупност от убеждения. Съществуваха много други антропологически школи освен тази на Боас, но Федър не откри нито една, която да му се противопоставя по въпроса за научната обективност.

Продължи да чете задълбочено — все повече си даваше сметка за отрицателните последици от прилагането на викторианската наука в културната антропология. Всъщност Боас бе пренесъл критериите на естествените науки в културната антропология, за да покаже не само че теориите на кабинетните антрополози не са подкрепени от науката, но и че всяка антропологическа теория не се подкрепя от науката, защото не може да се докаже със строгите методи на физиката, специалността на Боас. Ученият явно е вярвал, че някой ден от фактите ще се роди и такава теория, но почти цял век след неговите очаквания тя не се беше появила. Федър беше убеден, че това никога няма да стане. Културните модели не следват законите на физиката. Как от гледна точка на физичните закони ще докажеш, че в една култура съществува определена нагласа? Какво представлява нагласата от гледна точка на законите за взаимодействието между молекулите? Що е културна ценност? Как може да докажеш научно, че една култура има определени ценности?

Не можеш.

В науката няма ценности. Поне официално. Цялата антропология беше нагласена и подправена така, че никой да не е в състояние да докаже нищо от общ характер за никого. Каквото и да твърдиш, във всеки момент някой проклет глупак може да те обори, че твърдението ти не е научно.

Цялата съществуваща теория се отличаваше с яростни спорове за различия, които изобщо не бяха антропологически. Почти никога не избухваха спорове за точността на наблюденията. Те се водеха за абстрактните значения. Сякаш всяко теоретично твърдение беше сигнал тутакси да започне разгорещена препирня за различията, която не можеше да се разреши с никаква антропологична информация.

Изобщо целият предмет приличаше на магистрала, която гъмжи от ядосани шофьори — те се ругаят и обвиняват един друг, че не умеят да карат, докато всъщност вината е в самата магистрала. Тя е построена като обективно научно изследване на човека, което следва законите на естествените науки. Проблемът обаче бе, че човекът не може да бъде обект на обективно научно изследване — от такива обекти се очаква да не се променят. Те трябва да следват законите на причинно-следствената връзка, та определена причина винаги да води до дадено следствие и така до безкрай. Но с хората не е така. Дори с диваците.

Резултатът беше теоретичен хаос.

На Федър му допадаше едно описание, което бе прочел в книгата „Теорията в антропологията“ на Робърт Манърс и Дейвид Каплан от университета Брандийс. „Из цялата антропологическа литература — пишеха двамата автори — са пръснати многобройни догадки, прозрения, хипотези и обобщения. Те си остават разпокъсани, неразвити и несвързани помежду си, затова често се губят или забравят. Съществува тенденция всяко ново поколение антрополози да започва отначало.“

„Разработването на теорията на културната антропология вече прилича на нива, която преди да бъде разорана, трябва да се разчисти — продължаваха по-нататък авторите на книгата, — туземците от време на време се връщат към обраслите с храсталаци стари ниви, разчистват ги, изгарят растителността и ги обработват няколко години.“

Федър откриваше навсякъде следи от разчистването и изгарянето. Някои антрополози твърдяха, че културата е същност на антропологията. Други пък отричаха съществуването на културата. Трети казваха, че всичко се свежда до историята, четвърти настояваха, че най-важна е структурата. Според някои всичко е функция, според други — ценности. Имаше антрополози, които следваха научния пуризъм на Боас и отричаха съществуването на ценности.

Федър мислено отбеляза идеята, че в антропологията няма ценности, като „мястото“. Именно там стената бе най-уязвима. Нямало ценности значи? Нямало Качество? От тази отправна точка можеше да предприеме нападението.

Очевидно мнозина се стремяха да се измъкнат от метафизичните кавги, като отхвърляха теорията изобщо и се споразумяваха дори да не говорят в стила на теоретичния редукционизъм примерно какво правят диваците като цяло. Ограничаваха се с описанията какво точно е вършел техният дивак в сряда. Това беше безопасно от научна гледна точка и — безполезно за науката.

Антропологът Маршал Салинс пише: „В тази област самият термин «всеобщ» има отрицателна конотация, защото предполага търсене на големи обобщения, каквито академичната, толкова придирчива американска антропология на двайсети век практически е обявила за ненаучни.“

Федър предполагаше, че чрез този метод антрополозите пазят „научната чистота“, но чистотата налага такива ограничения, че в действителност задушава изследванията. Ако не можеш да обобщаваш данните, за какво са ти те?

Наука без обобщения фактически не е наука. Представяте ли си някой да заяви на Айнщайн: „Не можете да кажете «E = mc²». Прекалено общо е, намирисва на редукционизъм. Искаме само физични факти, никакви такива претенциозни теории.“ Чисти глупости. Но антрополозите твърдяха точно това.

Необобщени, данните са просто клюки. Федър четеше и се убеждаваше, че равнището на написаното не стига по-нависоко. Лавица след лавица се запълваха с прашни томове с описания на този или онзи дивак, ала както се убеждаваше Федър, антропологията, „науката за човека“, не успяваше да направлява човешката дейност във века на науката.

Пълна шашмалогия. Антрополозите се мъчеха да се изтеглят, като се дърпаха за собствените коси. Не е възможно кутия А да съдържа кутия Б, която на свой ред съдържа кутия А. Това е шашма. Но тук представяха „наука“, която съдържа „човека“, който съдържа „науката“, която съдържа „човека“, който съдържа „науката“, и така до безкрай.

Федър напусна планините край Боузман с кутии, пълни с листчета, с многобройни тетрадки, изписани с цитати, и с чувството, че не може да направи нищо в антропологията.

Една вечер долу в равнините, в затънтен мотел, когато нямаше нищо за четене, попадна на малък измачкан брой на списание „Янки“, прелисти го и спря на краткия очерк на Кати Слейтър Спенс със заглавие „В търсене на първоаприлския глупак“.

В него се разказваше за един вундеркинд с може би най-високата интелигентност в света, който не постига нищо в живота. „Роден на първи април 1898 година — пишеше в списанието, — Уилям Джеймс Сайдис още на петгодишна възраст знае пет езика и чете Платон в оригинал на древногръцки. Успешно се представя на приемните изпити в Харвард едва осемгодишен, но се налага да изчака три години, за да почне да следва. Въпреки всичко е най-младият випускник на Харвард, завършва с пълно отличие през 1914 година, когато е шестнайсетгодишен. За Сайдис се пише често в рубриката на Рипли «Невероятно, но факт» и името му се появява деветнайсет пъти на първа страница на «Ню Йорк Таймс»“.

„След като завършва Харвард обаче, «детето чудо» се задълбочава в собствените си неясни и привидно безсмислени интереси. Журналистите, които преди са го възхвалявали, сега се нахвърлят срещу него. Най-унищожителният пример е от «Ню Йоркър» през 1937 година. Озаглавена «Първоаприлски глупак», статията в списанието е изпълнена с подигравки за всичко — като се започне от хобитата на Сайдис и се завърши с външния му вид. Сайдис съди списанието за клевета и намеса в личния живот. Печели извънсъдебното уреждане на спора за клевета, Върховният съд на САЩ обаче отхвърля обвинението в намеса в личния му живот с едно забележително решение. «Статията е безмилостна в дисекцията на интимните подробности от личния живот на тъжителя» — постановява съдът, но продължава по-нататък, че Сайдис е «обществена фигура» и поради това не може да настоява за защита от проявения журналистически интерес, който продължава да го преследва до смъртта му през 1944 година. Некролозите го наричат «провала чудо» и «изпепелен гений», който въпреки дарбите си не е постигнал нищо значително.

Дан Махони от Ипсуич, щата Масачузетс, се запознава с историята на Сайдис през 1976 година с огромно учудване. «Какво всъщност е правил и мислил той през цялото това време? — пита се Махони. — Вярно е, че е заемал нископлатени служби, но нали и Айнщайн разработва теорията за относителността като чиновник в патентно бюро. Имах чувството, че у Сайдис е имало нещо много повече, отколкото хората са подозирали.»

През последните десет години Махони се заема да изследва трудовете на Сайдис. На един прашен таван открива обемист ръкопис, озаглавен «Племената и щатите», където Сайдис убедително доказва, че политическата система на Нова Англия е дълбоко повлияна от демократичната федерация на индианците от племето пенакок.“

Федър потръпна при това изречение, но статията продължаваше:

„Когато Махони изпраща книгата на Сайдис «Одушевеното и неодушевеното» на друг гений особняк — Бъкминстър Фулър, Фулър я определя като «чудесна космологична творба», която най-неочаквано предсказва съществуването на черните дупки — още през 1925 година!

Махони открива научнофантастичен роман, икономически и политически трудове и осемдесет и девет статии за Бостън, които Сайдис е писал под псевдоним за един седмичен вестник. «Изумителното е, че може би сме се докоснали само до повърхността на творчеството на Сайдис — заявява Махони. — Така например намерихме една-единствена страница от ръкопис, наречен „Пътеките на мира“, а хора, които са го познавали, твърдят, че са виждали още много ръкописи. Мисля, че ни очакват още доста изненади, свързани с името на Сайдис.»“

Федър остави настрана списанието. Чувствуваше се така, сякаш някой бе разбил прозореца на мотела с камък. После още няколко пъти препрочете статията в унес, все повече изпадаше под нейното въздействие. Не мигна почти цяла нощ.

Излизаше, че още през трийсетте години Сайдис е утвърждавал същата теза за индианците. Мъчел се е да разкаже на хората най-важните неща за собствената им страна, но отплатата е била публично да го нарекат „глупак“ и да не публикуват нищо от произведенията му. Изглежда, нямаше никакви шансове Федър да открие какво е казал Сайдис.

Опита се да се свърже с оня Махони, за когото ставаше дума в статията, но не успя, може би отчасти защото не се стара особено. Знаеше, че дори да се добере до материалите на Сайдис, няма да направи нещо голямо. Не че казаното не беше вярно. Проблемът беше, че то не интересуваше никого.