Робърт М. Пърсиг
Лайла (27) (Изследване на нравствеността)

28.

Обърнат към отсрещния бряг на реката, Федър насочи яхтата надолу по течението. Вече бе в средата на реката, разстоянието между него и града го успокои.

Ама че сутрин! Не беше успял дори да се облече. Пристанът се беше отдалечил, не се виждаха хората, които го следяха с поглед. Мостът „Джордж Вашингтон“ нагоре по реката вече се губеше зад скалите.

Федър забеляза засъхваща кръв на палубата до кабината за управление. Намали скоростта, закрепи руля и слезе долу да потърси парцал. Намери дрехите си върху койката и отнесе всичко на палубата. Освободи руля и пак насочи яхтата по курса. После изтърка всички кървави петна.

Вече не бързаше. Много странно. След цялата бъркотия и припряност изведнъж разполагаше с неограничено време. Нямаше никакви задължения. Никакви отговорности.

… Освен Лайла там долу. Но тя не бързаше за никъде.

Какво щеше да прави с нея?

… Щеше да продължи пътуването, предположи той.

Наистина не бързаше. Не го притискаха никакви срокове…

Освен наложените от леда и снега. Но това не беше проблем. Федър можеше просто да тръгне на юг и да остави Лайла в кабината, ако тя искаше.

Ден, сякаш видян насън. Слънцето беше изгряло. По реката нямаше почти никакви лодки.

Докато се обличаше, забеляза по брега на Манхатън стари зелени сгради, които приличаха на складове над водата. Изглеждаха прогнили и изоставени. Напомняха му нещо.

Някога, много отдавна беше виждал тези сгради…

… Стълбата беше стръмна, нагоре, нагоре — към голям кораб с огромни червени комини, а той вървеше след майка си — изглеждаше ужасно притеснена. Спря да погледне цимента под стълбичката, но тя го подкани: „Бързо! Бързо! Корабът ще тръгне!“, точно в този миг оглушително изрева сирената за мъгливо време, той се уплаши и затича по стълбичката. Беше едва четиригодишен, корабът се казваше „Мавритания“ и трябваше да отплава за Англия.

… Стори му се, че сградите на кея са същите, от които бе тръгнал корабът. Сега бяха развалини.

Беше толкова отдавна… Селим… Селим… откъде идваше това? От една приказка, която му четеше майка му. Селим рибарят, Селим хлебарят и вълшебният остров, откъдето двамата едва се спасили, преди островът да потъне в морето. Приказката беше свързана с това място в паметта му.

Много странно. По реката още нямаше никакво движение освен един шлеп и лодка надолу по течението. На хоризонта, далече на юг след гората от сгради се виждаше Статуята на свободата.

Странно — от пътуването си в ранното детство помнеше стария кей на „Мавритания“, но не и Статуята на свободата.

Години след това пак посети Ню Йорк и заедно с група туристи се изкачи вътре в Статуята на свободата Помнеше зеленикавата мед и усещането за овехтялост, поддържащите вериги напомняха за стар викториански мост. Нагоре желязната стълба ставаше все по-малка и по-тясна, хората се движеха все по-бавно и изведнъж го обхвана клаустрофобия. Нямаше как да се отскубне от опашката! Пред него вървеше много пълна жена, която шумно показваше колко е уморително да се изкачва. Сякаш щеше всеки миг да припадне. Федър си представи как цялата опашка след кея се катурва като подредени една зад друга плочки от домино и той неизбежно пада с останалите. Не беше сигурен дали ще удържи жената, ако политне.

… Хванат в капан и изтръпнал от клаустрофобия подир дебеланата вътре в Статуята на свободата. Какъв алегоричен сюжет за един разказ за Америка, си каза той по-късно.

Федър забеляза, че по палубата са разхвърляни въжета, които трябваше да прибере. Закрепи руля, отиде в предната част, взе едно въже, отнесе го в кабината и после, докато изправяше курса, нави въжето и го занесе в склада. След това пак закрепи руля и повтори действието, докато не прибра и останалите четири въжета, електрическия кабел и фендерите. Когато свърши, вече приближаваше долната част на Манхатън.

От страната на Ню Джързи се виждаха доста хубави викториански къщи. Някои бяха с високи покриви, но бяха изненадващо малко. Високо над брега и пътя към скалите се издигаше катедрала. Федър вече можеше да различи колко стръмни са скалите. Сигурно заради това постройките на този бряг бяха значително по-малко, отколкото на другия.

Статуята се приближаваше все повече и Федър виждаше високо вдигнатия факел на училището „Блейк“ — викторианска статуя и въпреки това внушителна, особено погледната от водата. Впечатлението се дължи главно на размерите. И местоположението. Ако беше обикновена паркова скулптура, вдъхновението би изчезнало.

Движението по реката вече се бе оживило. При Гавърнърс Айланд няколко влекача дърпаха на буксир голям кораб към Ист Ривър. В далечината май се виждаше фериботът до Стейтън Айланд. Наближаваше туристическо корабче.

Отначало Федър не разбра защо е така силно наклонено, после се сети, че всички пътници са застанали от страната на Манхатън и наблюдават очертанията на града на хоризонта.

Каква гледка! Облаците се отразяваха в стъклата на някои от най-високите сгради. Рапсодия в синьо. Засега кулите на Световния търговски център сякаш бяха спечелили състезанието по височина, но останалите небостъргачи се правеха, че не забелязват. Всички те заедно преставаха да са отделни сгради или част от града, превръщаха се в нещо неподозирано. Някаква непредвидена енергия и мощ като че ли непрекъснато изненадваха всекиго с величието си. Никой не ги беше създал. Те се бяха създали сами. Великанът беше свое собствено творение.

Мостът „Веразано“ се приближаваше все повече. Отдолу Федър виждаше черта, вероятно отсрещния бряг на долния залив. Това беше последният мост. Последният!

Докато се приближаваше към моста, Федър долови дълбоко, ритмично вдигане и спускане. Сякаш се люлееше на трапец. Обаче бавно. Много бавно. Яхтата се вдигаше и се спускаше. После още едно вдигане и още едно спускане. И сетне пак. Океанът.

Внезапно осъзна, че не знае накъде се е запътил. Пак закрепи руля, слезе долу, извади от чекмеджето куп карти — от Лайла все още нямаше следа — и се върна на палубата. Запрехвърля картите, докато не намери една, озаглавена „Нюйоркското пристанище“. Отзад на картата беше изобразен долният залив, изпъстрен с шамандури по определените маршрути за корабите. В дъното на долния залив се намираше Санди Хук, а в средата на Санди Хук — заливът Хорсшу Коув. Сигурно за това място му бе говорил Райгъл.

Според картата между моста и залива имаше десетина морски мили. Шамандурите бяха толкова многобройни, че не беше ясно коя какъв маршрут показва, но според картата това нямаше значение, защото беше невъзможно да се отклони. Всъщност бе в по-голяма безопасност извън канала, където големите кораби не можеха да навлязат.

Докато мостът се отдалечаваше, Федър долови промяна в шума на двигателя и забеляза, че стрелката на термометъра е стигнала близо до червената линия. Намали оборотите почти до нула.

Сигурно във водния охладител на двигателя беше проникнала мръсотия от реката. Не се случваше за пръв път. Охладителят поемаше вода от голяма дълбочина и линията на корпуса беше силно извита, така че Федър не можеше да забележи боклуците и да ги изтегли с кука. Трябваше да се качи на лодката и да се помъчи да ги изчисти. Сега обаче нямаше как да го стори — океанският прилив, навлязъл навътре в реката, щеше да подмята лодката във всички посоки. Трябваше да изчака, докато стигне залива.

От югозападния бряг на Ню Джързи се надигаше свеж бриз. Не беше изключено Федър да стигне с платна чак до залива.

Изключи двигателя и за миг се наслади на тишината. Дочуваха се само лекото шумолене на бриза и плясъкът на вълните в корпуса, който утихваше с намаляването на скоростта. С набраната инерция Федър насочи яхтата в посоката на попътния вятър и тръгна към мачтата, за да опъне основното платно.

Яхтата се издигаше и се спускаше по вълните, вдигнати от прилива, и Федър едва запазваше равновесие, но след като опъна платното и ориентира курса по вятъра, тя спря да се клати и бързо набра скорост. Изведнъж Федър се почувствува много добре. Пое в кабината управлението на курса, придържаше се към вятъра и увеличи още повече скоростта. Пак изпита предишната мореплавателска треска. За пръв път след езерото Онтарио излизаше в открити води и приливът му върна старото усещане.

На изток се простираше хоризонтът, без следа от сушата. Някъде далече се виждаше кораб, който очевидно се насочваше към яхтата. Нямаше страшно. Федър само трябваше да плава извън канала.

В този миг старият Панчо би се усмихнал.

Мореплавателската треска беше като маларията. Изчезваше за продължително време, понякога за години, а после внезапно се връщаше както сега — напомняше самия прилив.

Федър се сети как много отдавна хареса една песен, озаглавена „Платноходът «Джон Б.»“, с необикновен ритъм, който ту се ускоряваше, ту се забавяше. Тогава не можеше да си обясни защо му допада толкова, но един ден си даде сметка, че нейният ритъм му напомня морския прилив. Вълните те носят, зад тебе са вятърът и морето, яхтата върви напред, повдига се пред всяка минаваща отдолу вълна, а после се спуска и за миг замира, докато вълната се понася напред.

Това движение никога не му беше неприятно, може би защото той много го обичаше. То се сливаше с мореплавателската треска.

Федър помнеше деня, когато за пръв път изпита треската. Беше Коледа след шестия му рожден ден. Родителите му бяха купили най-скъпия глобус, който можеха да си позволят — тежък, на дървена поставка. Федър го въртеше непрекъснато. Оттам научи очертанията и имената на всички континенти и повечето държави и морета в света: Арабия, Африка, Южна Америка, Индия, Австралия, Испания, Средиземноморието, Черно море, Каспийско море. Очароваше го мисълта, че целият град, където живее, е само малка точица върху глобуса, а по-голямата част от глобуса е синя. Ако искаше наистина да види света, не можеше да не прекоси огромната синева.

После години наред непрекъснато четеше една книга за кораби. Бавно я прелистваше отново и отново, мъчеше се да си представи как ще се чувствува а някоя от малките украсени каюти при кърмата с прозорчета, през които като сър Франсис Дрейк да наблюдава вълните от прилива. Цял живот след това подир дългите пътувания винаги спираше на пристанището и гледаше лодките и корабите.

Приближи се до Санди Хук. Заливът май не се бе променил особено от времето на дървените платноходи на Верацано и Хъдсън. В северния край се виждаха радиокули и стари на вид сгради, които приличаха на останки от изоставени укрепления. Другото изглеждаше почти напълно запустяло.

Яхтата се мушна зад вълнолома, приливът утихна, а от югозападния вятър остана само лек полъх. Заливът му заприлича на континентално езеро — спокойно и заобиколено отвсякъде със суша. Федър сви кливера, за да понамали скоростта, и за миг слезе долу да провери дълбочината на дъното. Горе в кабината пак нямаше никаква следа от Лайла.

Федър се върна на палубата и огледа залива. Хареса му. Откъм запад беше изложен на вятъра, но според картата беше плитък и в западна посока имаше дълъг вълнолом, който сигурно отбиваше големите вълни. Но сега повърхността беше съвършено гладка. На брега беше спокойно, бяха закотвени само няколко платноходки и по тях не се виждаше никой. Красота.

Когато уредът показа десет стъпки дълбочина, Федър зави, спусна платното, приготви котвата, включи и изключи двигателя, за да я пусне, сви платното и слезе долу.

Прибра картата и включи радиото на вълните на метеорологичната станция на бреговата охрана, за да чуе прогнозата. За следващите няколко дни се очакваха леки югозападни ветрове и хубаво време преди застудяването. Чудесно. Щеше да има време да реши какво ще прави с Лайла, преди да се отправи към океана.