Робърт М. Пърсиг
Лайла (19) (Изследване на нравствеността)

20.

Федър дълго стоя в хотелския коридор, без да се замисли къде се намира. После се обърна, влезе в стаята и затвори вратата.

Погледна празното канапе, където бе седял Редфорд. Сякаш присъствието му още се усещаше, ала Федър вече не можеше да разговаря с него.

Прииска му се да си налее едно питие… но в стаята нямаше нищо… Трябваше да се обади да му донесат в стаята.

Всъщност не му се пиеше. Или поне не чак толкова, че да си прави целия този труд. Не знаеше какво му се иска.

Прилив на антикулминационна вълна. Натрупаното по време на срещата напрежение и енергия изведнъж нямаше накъде да се отприщят. Изпита желание да излезе и да хукне по коридорите. Или може би да направи дълга разходка по улиците, докато не спадне напрежението… но краката вече го боляха от предишното продължително ходене.

Приближи се към вратата на балкона. От другата страна на стъклото се виждаше същата фантастична гледка на нощното небе.

Сега обаче не беше толкова свежа.

Когато плащаш луди пари за хотел с хубав изглед, проблемът е, че отначало той е възхитителен, но постепенно става все по-статичен, докато изобщо преставаш да го забелязваш. На яхтата беше по-добре, там гледката се променяше непрекъснато.

От замъглените очертания върху фона на небето личеше, че е почнало да вали. Но балконът беше сух. Сигурно вятърът отвяваше дъжда встрани от сградата.

Федър открехна вратата, отвън с вой нахлу студен въздух. Отвори по-широко, за да мине, излезе на балкона и затвори вратата зад себе си.

Духаше див вятър. Отвесен. Шеметен. Нощното небе ту се замъгляваше, ту се проясняваше от поривите му, които носеха дъжда. Различаваха се само далечните части на парка, защото светлините очертаваха краищата.

Чувствуваше се откъснат от действителността. Като че всичко това се случваше на другиго. Изпитваше известна приповдигнатост, напрежение, объркване, но не и истински чувства. Сякаш беше повреден галванометър, чиято стрелка не може да помръдне, за да отчете промените.

Културен шок. Май преживяваше точно това. Идиотското чувство беше културен шок. Навлизаш в друг свят, където всички ценности са съвършено различни, стъписваш се, всичко се преобръща, вече не можеш да се приспособиш и ето — настъпва културният шок.

Сега се чувствуваше на върха или поне така му се струваше… на противоположния край на някакъв невероятен социален спектър, откъдето бе тръгнал преди двайсет години, когато раздрънканата полицейска камионетка го тръскаше през южните квартали на Чикаго към психиатрията.

По-добре ли беше сега?

Честно казано, не знаеше. Помнеше две неща от онова лудешко пътуване: първо, полицая, който само се хилеше и сякаш му казваше: „Хубавичко ще те оправим, мой човек“, и това като че ли му доставяше удоволствие; второ, невероятното усещане, че се намира едновременно в два свята: в единия е на самото дъно на човешката купчина, а в другия стои точно на върха. Как да разбереш всичко това? Какво да направиш? Полицаят не беше толкова важен, но другото?

Сега пак изпитваше усещането за пълно преобръщане. В първия свят беше на върха, но къде се намираше във втория? На дъното? Не знаеше. Имаше чувството, че ако продаде филмовите права, в първия свят ще се случат големи събития, ала във втория ще се плъзне стремглаво нанякъде. Очакваше вечерта чувството да изчезне, но се излъга.

Някъде дълбоко в ума му просветваше предупредителна лампичка: „Нещо не е наред — нещо не е наред — нещо не е наред.“ Това не беше само въображението му. Беше нещо истинско. Първично възприятие на отрицателно качество. Първо усещаш дали качеството е високо или ниско и чак после търсиш причините, а не обратното. Ето какво усещаше.

Веднъж критикът Джордж Стайнър от „Ню Йоркър“ бе предупредил Федър: „Поне няма защо да се тревожите за екранизация.“ Книгата беше прекалено интелектуална, за да се правят опити да се екранизира. Тогава Федър отвърна на Стайнър, че „Туенти Сенчъри Фокс“ вече разполага с опция за филмова версия на книгата. Критикът го зяпна и после се обърна.

— Какво лошо има в това? — попита Федър.

— Много ще съжалявате — отговори Стайнър.

По-късно един адвокат от Манхатън, който се занимаваше с кино, му каза:

— Вижте какво, ако си харесвате книгата, съветвам ви да не я продавате на Холивуд.

— Какво говорите?

Адвокатът го изгледа смразяващо.

— Много добре зная какво говоря. Години наред се срещам с хора, които не разбират от кино, и ги съветвам същото, което казах и на вас. Но те не ми вярват. После пак идват. Искат да водят съдебни дела. Тогава им напомням: „Вижте! Нали ви предупредих! Продали сте правата. Сега трябва да се примирите!“ Пак ви повтарям, ако обичате книгата си, не я продавайте на Холивуд.

Адвокатът говореше за художествения контрол. В театралните постановки е традиция да не се променя нито една реплика без съгласието на автора, но в киното е едва ли не задължително изцяло да преобърнат текста, без дори да уведомят автора. В края на краищата го е продал, нали така?

Федър се бе надявал, че тази вечер Редфорд ще опровергае всичко това, но се случи точно обратното. Редфорд го потвърди. Той се съгласи със Стайнър и с адвоката.

Затова срещата не се оказа толкова важна, колкото очакваше Федър. Той се вълнуваше, защото е със знаменитост, а не от самата сделка. Беше казал на Редфорд: „Имате ги“, но нищо не беше твърдо, докато не се подпишеше договорът. Предстоеше да уговорят цената, значи можеше да се измъкне.

Почувствува се наистина измамен. Може би това беше обичайният спад след кулминацията, може би Редфорд просто беше уморен от полета, но каквито и да бяха мислите на Федър, той бе убеден, че тази вечер не ги е чул или поне не е чул всичките. Винаги е вълнуващо да се срещнеш със знаменитост, но инак Редфорд явно не се различаваше от другите.

В цялата история липсваше свежест. Редфорд се ползуваше с името на честен човек в деловите отношения, но се занимаваше с бизнес, който имаше точно обратната репутация. От никого не се очакваше да говори каквото мисли. „Сделките“ следват стандартна схема. С честността си Редфорд не побеждаваше схемата, дори не й се противопоставяше.

Не се усещаше съпричастност. Всичко приличаше на продажба на къща, при която бъдещите собственици не се чувствуват задължени да обяснят как смятат да я боядисат или как ще подредят мебелите. Типична холивудска схема. Редфорд създаваше впечатлението, че е водил подобни преговори не един и два пъти. Те се бяха превърнали в нещо като ритуал за него. Сигурно ги беше водил десетина пъти. Просто действуваше според стария модел.

Ето защо се изненада, когато Федър му каза: „Имате ги.“ Сепна се, защото моделът бе нарушен. От Федър се очакваше да се пазари. Точно в този момент можеше да изтръгне желаните от него отстъпки, а той направо се съгласи: огромна грешка в сделки от типа „да се победи противникът“ като при покупко-продажбите на недвижими имоти, където всяка от страните опитва всички възможни тактически ходове, за да откопчи от другата „най-изгодни условия“. Редфорд беше дошъл да получи, не да даде, но когато без никакви усилия изведнъж получи много повече от очакваното, сякаш за миг изгуби равновесие. Поне така изглеждаше.

Това личеше и от забележката, че Федър може да посещава снимачната площадка, „но не всеки ден“. Той никога нямаше да бъде един от създателите, щеше да е само посетител, макар и важен. Ключът се криеше в онзи израз за „омайването“ от кинаджийския жаргон. Той е част от схемата. Продуцентът, сценаристът, режисьорът или всеки, заел се с екранизацията, започва с „омайването“ на автора. Казва му колко пари ще спечели, дава му да подпише опцията, после ходи „да омайва“ финансистите и да им разправя каква велика книга ще получат те. Но щом веднъж се сдобият с книгата и парите, край на омайването. Хората с парите и авторът биват държани на максимално разстояние, а „творците“ се заемат с филма. Променят написаното от Федър, добавят каквото им хрумне, за да го пробутат по-успешно, продават го и се залавят с нещо друго, а той остава с известна сума, която скоро се стопява, и куп лоши спомени, които остават.

Федър потрепери, но не се прибра вътре. Стаята от другата страна на вратата му приличаше на остъклена клетка. Дъждът май беше спрял, светлините блестяха толкова ярко, че облаците в небето приличаха на таван. Предпочиташе да стои на студа.

Плъзна поглед над града, после се взря в малките като бръмбари коли долу на улицата. Много по-лесно беше да стигнеш при тях оттук, отколкото от тях дотук. Може би затова толкова много хора скачат от високо. По-лесно е.

„Ще полудея!“, рече си Федър и се дръпна от бетонения парапет. Откъде ли на човек му хрумват такива мисли?

„Културен шок“. Точно така. „Боговете“. Години наред ги беше наблюдавал. „Боговете“ бяха статичните културни модели. Те никога не изчезват. След като толкова години се бяха мъчили да го убият с провали, сега се преструваха, че са се отказали. Щяха да опитат по обратния път — да го хванат в капана чрез успеха.

Чувствуваше се толкова странно не заради лудия вятър или замъглените от дъжда светлини в небето над парка. Културният шок се дължеше на тези две луди, съвършено различни културни самооценки — две различни действителности на неговото „аз“, които съществуваха успоредно. В едната той беше във фазата, част от света на знаменитости като Редфорд. В другата принадлежеше към нулата, където бяха Райгъл, Лайла и почти всички останали. Щеше да се справи, ако се придържаше само към една от двете културни дефиниции. Но щом се опиташе да се закачи на двата проводника едновременно, го удряше ток.

— Ако станете прекалено известни, ще идете направо в ада — предупреждаваше един дзен-учител в групата, в която беше и Федър.

Думите му звучаха като поредната „дзен-истина“, която привидно е безсмислена. Сега обаче се изпълни със смисъл.

Учителят не говореше за ада, който Данте би разпознал. Дантевият християнски ад е отвъдният живот, изпълнен с вечни мъки, докато адът на дзен е в този свят, тук и сега — в него виждаш живота около себе си, но не можеш да участвуваш. Завинаги си чужденец в собствения си живот, защото в него има нещо, което те възпира. Виждаш как останалите се къпят в живота наоколо, а ти трябва да го пиеш със сламка, осъден на вечна жажда.

Решаваш, че славата и богатството ще те сближат с останалите хора, но се случва точно обратното. Раздвояваш се на човека, който мислиш, че си, и на човека, който всъщност си, и така стигаш до ада на дзен.

Сякаш си в панаирджийска зала с криви огледала, където всяко огледало изкривява образа ти по различен начин. През последната седмица Федър вече видя три свои съвършено различни огледални отражения: огледа се в Райгъл, който отрази образа на нравствен изрод, в Лайла, която отрази образа на скучен, застарял мухльо, и сега в Редфорд, който вероятно щеше да го представи в някакъв героичен образ.

Всеки, до когото се приближаваш, е различно огледало. И тъй като ти си същият като останалите, може би не си нищо друго освен още едно огледало, но няма начин да узнаеш някога дали собствената ти представа за себе си не е само поредния изкривен образ. Може би цял живот виждаш само отражения. Може би не срещаш нищо друго освен огледала. Първо огледалата на родителите, после на приятелите и учителите, сетне на началниците, високопоставените личности, свещениците, министрите и вероятно на писателите и художниците. Нали тяхната работа е също да държат пред теб огледала.

Ала всички огледала са контролирани от културата: от Великана, от боговете; опиташ ли се да избягаш от културата, тя ще почне да те замеря с унищожителни отражения или ще дръпне огледалата, за да те унищожи без тях. Федър си каза, че славата понякога е нещо като пристрастяване към огледалата, своеобразна наркомания, при която ставаш ненаситен за още и още положителни отражения. Огледалата превземат твоя живота и скоро ти вече не знаеш кой всъщност си. Тогава културата поема контрола върху теб и когато почне да ти отнема огледалата и публиката те забрави, се появяват симптомите на оттеглянето. Така се озоваваш в ада на славата, описан от дзен… Хемингуей с простреляния череп или Елвис Пресли, натъпкан с упойващи лекарства. Безкрайната мъчителна експлоатация на Мерилин Монро. И още десетки други. Като че причина за това е известността, огледалата на „боговете“.

Субектно-обектната метафизика предполага, че огледалата са субективни и поради това са нереални и нямат значение, но както много други предположения, това също умишлено пренебрегва очевидното.

То пренебрегва явлението, при което някой като Редфорд тръгва по улицата и наблюдава как, по собствените му думи, хората „зяпват“, когато го видят. Импресариото му каза, че е почти невъзможно да се появи на публично място, защото всички се обръщали и гледали него.

Федър се сети, че и той „зяпна“, когато Редфорд се появи на вратата. Онази сцена с палтото в стил Чарли Чаплин. Какво е това явление „зяпване“? То не е субективна илюзия, а съвсем реална първична действителност, емпирично възприятие.

Сигурно има биологични корени, също както глада, страха или лакомията. Прилича ли на сценичната треска? При него губиш представа за реалното време. Един закован образ на известна личност, например Сънданс Кид, измества динамичния човек от реалното време, който съществува в мига на срещата. Затова на Федър му беше толкова трудно да започне.

Но има и още нещо.

В известността има и видима упадъчност. Тя е вулгарна, упадъчна, безкрайно вълнуваща и понякога се превръща в мания, както сексът понякога изглежда вулгарен и упадъчен, но също е безкрайно вълнуващ и завладяващ.

Сексът и известността. Федър помнеше как преди да се качи на яхтата и да изчезне от Минесота, жените по приемите идваха да се докоснат до него. Някакво момиче, още ненавършило двайсет години, което крещи в екстаз на една от сказките му. Водеща в радиото, която го сграбчва за ръката на обяд и му казва: „Трябва да ви имам точно вас.“ Човек би помислил, че е сандвич или нещо подобно. Цели четирийсет години така и не разбра кое е това нещо, което явно му липсва и което кара жените да се загледат в мъжа. Известността ли? И само тя ли? Струваше му се, че има още нещо.

Мина му през ума, че тук може да се направи сравнение. В усещането, че си знаменитост, има нещо леко неприлично. То може да се сравни с усещането при вида на списанията за секс по вестникарските будки. В тях има нещо смущаващо. И все пак, ако си сигурен, че никой не те наблюдава, вероятно ти се дощява да им хвърлиш един поглед. Част от теб иска да се отърве от списанията, но друга иска да ги разгледа. Това е сблъсък между два модела на качеството — социален и биологичен.

Същото е и с известността, само че сблъсъкът тук е между социалните и интелектуалните модели!

Известността за социалните модели е същото, каквото е сексът за биологичните. Сега вече Федър започваше да проумява. Известността е Динамично Качество в рамките на статичното социално еволюционно равнище. Може да изглежда чисто Динамично Качество, но не е така. Сексуалното желание е Динамичното Качество, което първичните биологични модели са използувани навремето, за да се самоорганизират. Известността е Динамичното Качество, което първобитните социални модели са използували навремето, за да се самоорганизират. Това придава ново значение на известността.

Тя няма никакъв смисъл в субектно-обектната вселена. Но в ценностно структурираната вселена известността с рев излиза на преден план в действителността като огромен, изначален параметър. Превръща се в организираща сила на цялото социално еволюционно равнище. Развитите, сложни човешки общества не биха били възможни без силата на известността. Също и простите.

Странно как един въпрос може кротко да дреме в теб и най-неочаквано отговорът да започне да се разплита.

Известността е културна сила. Точно така. Или поне така изглежда.

Пълна лудост. Хората се спускат с буре по водопада Ниагара с риск да загинат само за да станат известни. Заради известността убийците погубват хора. Може би дори държавите обявяват войни всъщност за да се прочуят още повече. По този въпрос може да се изгради цяла антропология.

Ами разбира се. Ако се върнем назад към най-ранните писмени паметници в историята, към клинописа върху глинените плочки във Вавилон, за какво разказват те? Естествено за една знаменитост: „Аз, Хамурапи, съм повелителят тук. Имам толкова и толкова коне, държанки, роби и волове, аз съм най-великият от всички велики царе и нямате друг избор, освен да ми повярвате.“ Нали за това е измислена писмеността? Или когато четем Ригведа, най-старата религиозна литература на индусите, за какво се говори там? „Дори небесата и земята не са дорасли да стигнат до половината ми. Не съм ли пил сок от сома? Аз в своето величие съм надминал небесата и цялата просторна земя. Не съм ли пил сок от сома?“ Това се тълкува като посвещение на Бога, но стремежът към слава е очевиден. Сега Федър си припомни, че в „Одисеята“ на Омир малко се бе смутил от отъждествяването на Качеството и известността. Може би в Омировите времена, когато еволюцията не е достигала до разграничението между социалното и интелектуалното равнище, двете са били равнозначни.

Пирамидите са били съградени заради известността. Всички статуи, дворци, наметала и накити като белези на социалната власт са само средства да станеш известен. Перата на индианците. Децата, на които се казва, че ще ослепеят, ако зърнат императора. Всички благороднически титли, лордове, преподобни и доктори на европейците са символи на известността. Всички отличия, награди, сини ленти, повишения в службата, всички „висши изборни длъжности“, всички комплименти и ласкателства по чайове и коктейли са начин за утвърждаване на известността. Всички вражди и битки за престиж сред академичните й научните кръгове. Всички засягания от „обиди“. Цялата идея за „запазване на лицето“ в Изтока. Известността. Известността.

Дори полицейската униформа е един вид нейно средство, защото те кара да изпълняваш безпрекословно нарежданията. Без известността никой няма да се подчинява на чужди заповеди и обществото ще се разпадне.

… Гимназията. Точно гимназията е мястото, откъдето тръгва славата на знаменитостите. Тя кара ламтящите за нея да играят футбол всеки следобед. Затова ги има и мажоретките с помпоните. Това е известността. Те се къпят в лъчите й като знаменитости. А Федър дори не бе забелязал, че тя съществува. Но и да беше забелязал, пак нямаше да оцени истинското й значение. Може би затова остана невзрачен. Тя го отдели от тълпата с блеснали очи, красиви дрехи, широки усмивки и шумни разговори.

Спомни си, че в университета силата на известността продължаваше да действува, особено в курсовете и студентските групи. Но там вече бе по-слаба. Всъщност качеството на един университет може да се измери чрез сравнението между относителните достойнства на моделите на известността и на интелектуалните модели. Никъде няма спасение от знаменитостите, дори в най-добрите университети, но там интелектуалците могат да ги пренебрегнат и да общуват само помежду си.

Така или иначе, тук се явяваше цяла неизследвана област, за която Федър никога нямаше да има достатъчно време — антропологията на известността.

Отделни проучвания са правени — антрополозите внимателно изследват племенните модели, за да разберат кой на кого се кланя. Но те са нищожна частица в сравнение с неизползуваните възможности.

Парите и известността са слава и богатство, класическата органична двойка сили в Динамичното създаване на социални ценности. Славата и богатството са огромни Динамични параметри, които определят формата и съдържанието на обществото. Цели университетски катедри, дори отделни колежи се занимават с изучаване на икономика, тоест с богатството, но разполагаме ли с нещо, което да е също толкова отдадено на изучаване на славата? Какъв точно е културният механизъм за контрол над формата на огледалата, които пораждат различните образи на известността? Може ли анализът на силата, променяща огледалата, да допринесе за разрешаване на етническите конфликти? Федър не знаеше отговора. Защо може да минаваш за страхотен примерно в Германия, но прекосиш ли границата с Франция, изведнъж се оказва, че не струваш нищо, без изобщо да си се променял? Кое променя огледалата?

Може би политиката, но тя смесва известността със статичните правни модели и не е чисто научно изследване на известността. Впрочем както днес се преподава политологията, излиза, че известността е нещо случайно за политика. Но си заслужава човек да отиде на което и да е политическо събрание и да се вгледа в движещите му сили, да наблюдава борбата на кандидатите за все по-голяма известност. Те знаят как да я постигнат.

Мислите му продължаваха все в тази посока.

Но според Метафизиката на Качеството зад социалните огледала съществува друга действителност. Точно тази, която Федър беше проучвал. Всъщност зад огледалата има две равнища на действителността — интелектуална действителност и зад нея Динамична действителност.

Според Метафизиката на Качеството възходящото движение от социалните огледала на известността е нравствено придвижване от по-низша към по-висша еволюционна форма. Хората по възможност трябва да се придържат към неговата посока.

Сега вече Федър проумя как кръгът на разсъжденията му за известността се затваря при отправната им точка — екранизацията на книгата. Киното е социално комуникационно средство, а книгата му беше подчертано интелектуална. Именно тук бяха корените на проблема. Вероятно затова Редфорд изглеждаше толкова затворен. Той също е имал резерви. Разбира се, възможно е киното да се използува предимно за интелектуални цели, да се правят документални филми, но Редфорд нямаше никакво намерение да се занимава с документално кино или нещо подобно.

Или по думите на Сам Голдуин: „Ако имаш какво да кажеш, прати телеграма.“ Не снимай филм. Киното не е интелектуално средство за общуване. Киното си е кино. Филмовият бизнес принадлежи на знаменитостите, а те не биха разбрали как да пресъздадат една интелектуална книга като неговата. Дори и да се постараят да го направят, филмът вероятно не би допаднал на зрителите и това би сложило край на доходите им.

Въпреки всичко на Федър все още не му се искаше да се обвързва. Просто трябваше да помисли още малко, да остави нещата да се успокоят и после щеше да види какво му се иска да прави.

В момента обаче виждаше как един социален ценностен модел — филмът, изяжда интелектуалния — неговата книга. По-низша форма на живот щеше да се храни от по-висша. И като такава щеше да е безнравствена. Точно така изглеждаше — безнравствена.

Та затова му се струваше, че има нещо гнило. Огледалата се мъчеха да надделеят над истината. Въобразяват си, че като ти плащат пари, които са социална форма на удовлетворение, имат право да разполагат свободно с интелектуалната истина в книгата. А-ха.

Тези богове. Дърпат конците на всичко.