Робърт М. Пърсиг
Лайла (21) (Изследване на нравствеността)

22.

Когато физическият климат изведнъж се променя от високи към ниски температури или от високо към ниско атмосферно налягане, резултатът обикновено е буря. Когато общественият климат се променя от нелепи обществени ограничения върху целия разум към относителен отказ от всички социални модели, резултатът е обществен ураган. Ураганът е историята на двайсети век.

Федър предполагаше, че подобни промени са настъпвали и в миналото. В деня, когато първите протозойски форми са решили да се съберат в метазойско общество. Или в деня, когато първите риби чудаци са решили да напуснат водата. Или вече в историческите времена в деня, когато Сократ умрял, за да утвърди независимостта на интелектуалните модели от обществения им произход. Или в деня, когато Декарт решил да постави себе си в началото на цялата действителност. Тогава всичко се е променяло по законите на еволюцията. И както при почти всички промени, на никого не му е минавало през ума, че се променя.

Федър помисли, че ако трябва да посочи ден, в който господството на обществото над разума е отстъпило пред господство на разума над обществото, би се спрял на 11 ноември 1918 година — деня на примирието, края на Първата световна война. А за човек — символ на промяната, би избрал президента Удроу Уилсън.

Сред всички негови снимки Федър би избрал тази, на която Уилсън обикаля Ню Йорк в открита кола и сваля великолепния си копринен цилиндър — символ на високото му положение във викторианското общество. За водещ цитат би се спрял на някоя от проникновените му речи — символ на високото му положение в интелектуалните кръгове: „Трябва да използуваме разума си, за да спрем една бъдеща война, не можем да разчитаме, че обществените институции ще действуват нравствено от само себе си, те трябва да се направляват от разума.“ Уилсън принадлежи на два свята — викторианското общество и новия интелектуален свят на двайсети век. Той е единственият университетски преподавател, избран за президент на Съединените щати.

Преди Уилсън академичните кръгове били второстепенни и периферни в структурата на властта във викторианското общество. Интелигентността и знанията се смятали за ярка проява на обществен успех, ала от интелектуалците не се очаквало да управляват самото общество. Те били негови ценени слуги, също като свещениците и лекарите. Трябвало да красят обществения парад, но не и да го оглавяват. Ръководството трябвало да се осъществява от практични „делови мъже“. Малцина викторианци подозирали какво ги очаква — само след няколко години интелектуалците, които те идеализират като най-добрите представители на високата им култура, се обръщат срещу тях и разрушават с презрение тази култура.

Викторианският обществен строй и викторианската нравственост, довели до Първата световна война, представяли войната като приключенски сблъсък между благородни личности, отдадени на идеалистична служба на родината, нещо като наследници на рицарите. Викторианците обожавали изящно изрисуваните героични батални платна в дневните си — препускащи към врага кавалеристи с извадени саби или кон, който се завръща без ездач, под заглавието „Лоша вест“. Смъртта намира място в случайния образ на войник в ръцете на другарите си — блед, с извърнати към небето очи.

Първата световна война е нещо съвсем различно. Пушката „Гатлинг“ премахва благородството и героизма. Викторианските художници никога не са изобразявали разкаляно и изровено от снарядите бойно поле с бодлива тел и половин милион гниещи трупове: някои загледани към небето, други с очи в калта, трети с обезобразени лица, които не гледат наникъде. Толкова много убити вече намират смъртта си само в една битка.

Оцелелите не могат да дойдат на себе си, чувствуват се изоставени и не искат да простят на обществото, постъпило така с тях. Присъединяват се към вярата, че разумът трябва да се освободи от старите викториански „добродетели“ и „благородство“ и да ги изведе в един по-смислен свят. За момента на всички им се струва, че снобският, моден викториански свят си е отишъл завинаги.

Промяната се стимулира от новите технологии. Селяните поемат към града и фабриките. Електрификацията превръща нощта в ден и премахва черния труд. Пейзажът се променя от колите и шосетата, както и от скоростта, с която хората вършат всичко. Появява се масовата журналистика. Настъпва времето на радиото и рекламите по него. Овладяването на новите промени вече не зависи от социалните умения. То изисква технически подготвен, аналитичен ум. Можеш да обуздаеш един кон само ако проявиш решителност, дружелюбност и липса на страх. В случая се изискват биологични и социални умения. Но да се справиш с новите технологии е по-различно. Машините нямат никакво отношение към личните биологични и социални качества.

Новите технологии освобождават физически и пренасочват безброй хора от селото към града, от Юга към Севера и от източното към западното крайбрежие. Тези хора се чувствуват откъснати морално и психологически и от статичните обществени модели на викторианското минало. Не знаят какво да правят със себе си. Леки жени, самолети, конкурси за красота по плажовете, радио, свободна любов, „модерно“ изкуство… изведнъж вратата на този затвор на викторианския консерватизъм и конформизъм, за чието съществуване не подозира почти никой, се отваря широко и всички са зашеметени от вълнуващата нова технологична и социална свобода. Ф. Скот Фицджералд е уловил мига на искрящото веселие:

 

Ще има цял оркестър,

и то за нас — охо!

Той цяла нощ ще свири,

за да танцуваме танго.

Там ще ни ръкопляскат

всички от сърце —

на моите красиви дрехи,

на хубавото ти лице.

 

Никой не знае как да преодолее объркаността си. Най-силна е тя у тълкувателите на този период. „Вихърът е цар“ — пише Уолтър Липман в своя „Увод към морала“. Вихърът, хаосът привидно владеят тогавашния свят. Никой сякаш не знае защо и накъде върви. Хората препускат от една мода към друга, от една вестникарска сензация към друга с надеждата, че ще намерят отговор на въпроса, защо се чувствуват объркани, но не го намират и продължават по-нататък. По-възрастните викторианци мърморят, че обществото се изражда, ала никой от младите вече не обръща внимание на старите викторианци.

Времената са хаотични, но хаосът съществува само в социалните модели. Според привържениците на старите обществени модели всичко ценно е безвъзвратно изгубено. Новите интелектуални формулировки обаче унищожават само социалните ценностни модели.

През двайсетте години хората се вълнуват от събития, които показват драматично новото господство на разума над обществото. В хаоса от социални модели вече могат да се провеждат диви, новаторски интелектуални експерименти. Абстрактното изкуство, нехармоничната музика, психоанализата на Фройд, процесът срещу Сако и Ванцети, незачитането на сухия режим. Литературата утвърждава борбата на благородната, свободомислеща личност против смазващото потисничество на лошия обществен конформизъм. Викторианците биват заклеймени заради тяхното тесногръдие, заради социалните им преструвки. Доброто, Качественото вече се проверява не с въпроса „Какво ще каже обществото?“, а се изразявала във въпроса „Какво ще каже разумът?“

Именно противопоставянето между разума и обществото превръща процеса срещу Скоупс през 1925 година в журналистическа сензация. В него един учител от щата Тенеси — Джон Скоупс, бил обвинен в незаконно преподаване на Дарвиновата еволюционна теория.

В процеса има нещо гнило, нещо фалшиво. Той е представен като борба за академична свобода, но подобни битки са се водели векове наред, без да привлекат вниманието на обществеността както делото Скоупс. В един съдебен процес от миналото, когато Скоупс би могъл да бъде изтезаван като еретик, позицията му би изглеждала по-героична. Но през 1925 година адвокатът му Кларънс Дароу всъщност се сражава с беззъб, книжен тигър. Само религиозните фанатици и невежите селяндури от Тенеси се противопоставят на преподаването на еволюционната теория.

Ала истинското значение на процеса изпъква, когато той се разглежда като конфликт между социалните и интелектуалните ценности. Скоупс и Дароу защитават академичната свобода и нещо още по-важно — те съдят дотогавашните статични религиозни модели от миналото. Създават у интелектуалците приятното чувство, че са постигнали отдавна търсена цел. Че отчасти си връщат на църковните фанатици — стълбове на обществото, които векове наред злобно нападат и очернят несъгласните с тях интелектуалци.

Общественият ураган, предизвикан, след като разумът взема връх над общественото начало, е почувствуван най-силно в Европа и особено в Германия, където последиците от Първата световна война са най-опустошителни. Комунизмът и социализмът, тези програми за интелектуален контрол върху обществото, се сблъскват с отпора на реакционните сили на фашизма, програма за обществен контрол над разума. Никъде другаде интелектуалците не са така твърдо решени да отхвърлят стария строй. Никъде другаде старият строй не е така твърд в опитите да разруши крайните изблици на новия интелектуализъм.

Федър си помисли, че нито един исторически или политически анализ не изяснява огромните сили в този процес така ясно, както Метафизиката на Качеството. Гигантската власт на социализма и фашизма, определили облика на нашия век, се обяснява с конфликта между различните еволюционни равнища. Погледнат по такъв начин, конфликтът обяснява движещата сила зад Хитлер не като безумна жажда за власт, а като всеобхватно възвеличаване на властта в обществото и омраза към всичко интелектуално. Неговият антисемитизъм се подклажда от антиинтелектуализма. Омразата му към комунистите се подклажда от антиинтелектуализма. Възторгът му от германския volk произтича пак оттам. От него той черпи сили за фанатичното преследване на всяка интелектуална свобода.

Въпреки че в Съединените щати икономическият и социалният подем не е толкова голям, както в Европа, Франклин Рузвелт и неговият „Нов курс“ предизвикват буря, макар и по-слаба, между обществените и интелектуалните сили. Новият курс има много съставки, но най-важна е убеждението, че интелектуалното планиране от страна на правителството ще подпомогне оздравяването на обществото.

Навсякъде наричат Новия курс програма за фермери, работници и бедняци, но той е нов и за американските интелектуалци. Изведнъж за пръв път те се озовават в центъра на планирането: Тъгуел, Роузънман, Бърл, Моули, Хопкинс, Дъглас, Моргентау, Франкфъртър са все представители на класа, която в миналото би продала труда си срещу малко повече от една работническа надница. Сега обаче интелектуалците имат възможност да дават нареждания на най-изисканите, най-старите и най-богати социални групи в Америка. „Оня човек“, както старите аристократи понякога наричат Рузвелт, предава Съединените американски щати на чуждестранни радикали, „дървени философи“, „комуняги“ и тям подобни. Той е „изменник на своята класа“.

Най-неочаквано пред очите на старите викторианци се създава цяла нова обществена каста — кастата на интелектуалните брамини, която на всичко отгоре стои над техните военни и икономически касти. Новите брамини гледат на тях отвисоко и ги изтласкват чрез политическото си надмощие в Демократическата партия. Социалната снобщина бива заменена от интелектуална. Обраната е осеяна с мозъчни тръстове, стратегически центрове, академични фондации. Разпространява се вицът, че прочутата интелектуална атака срещу викторианското общество в „Теория на консуматорската класа“ трябва да се осъвремени със заглавието „Консумация на теоретизиращата класа“. В обществото е възникнала нова класа: теоретизиращата класа, която явно поставя себе си над досегашните господствуващи социални касти.

Интелектуализмът, уважаван слуга на викторианското общество, се превръща в господар на обществото, а участвуващите в управлението интелектуалци недвусмислено заявяват, че според тях новият ред е най-добрият за страната. Също както изместването на индианците от новите заселници. За индианците то е твърде лошо, но иначе е неизбежна форма на прогреса. Общество, основано на научната истина, не може да не е по-висше от общество, основано на сляпата, безмозъчна социална традиция. Колкото повече съвременният научен светоглед усъвършенствува обществото, толкова повече старата викторианска омраза се разтваря и губи.

И така двайсети век изоставя идеята, че обществото е най-висшето постижение на човека, и възприема схващането, че най-висше постижение е разумът. Академичният свят процъфтява. Студентите стават все повече. Научната степен е на път да се превърне в най-важния символ на общественото положение. Към образованието потичат средства, непознати до този момент в академичния свят. Новите науки навлизат с главоломна скорост в неизследвани, неподозирани територии, а сред най-бързо развиващите се и задъхани области е тази, която интересува Федър най-много — антропологията.

Метафизиката на Качеството бе извървяла дълъг път от времето, когато той смутено четеше антропологична литература в планините на Монтана. Тогава разбра, че през първите десетилетия на нашия век непоклатимата олимпийска „обективност“ на антропологията има свои специфични културни корени. Тя е политическо средство за извоюване на победа над викторианците и тяхната система от социални ценности. Едва ли имаше друга научна област, която така ясно да откроява пропастта между викторианците и новите интелектуалци на двайсети век.

Пропастта е между викторианските еволюционисти и релативистите на двайсети век. Викторианци като Морган, Тайлър и Спенсър смятат, че всички първобитни общества са ранни форми на самото „Общество“, които се стремят да „израснат“ до истинската „цивилизация“ като тази във викторианска Англия. Релативистите следват идеята на Боас за „историческата възстановка“ и заявяват, че няма емпирични научни доказателства за стремежа на първобитните общества към някакво „Общество“.

Според релативистите в културата не е научно ценностите на култура Б да се тълкуват чрез ценностите на култура А. Би било напълно погрешно за един австралийски бушмен антрополог да дойде в Ню Йорк и да обяви гражданите му за изостанали и първобитни, защото не умеят да си служат с бумеранг. Също толкова погрешно ще е за един нюйоркски антрополог да иде в Австралия и да каже, че бушмените са изостанали и първобитни, защото не умеят да четат и пишат. Културите са самобитни исторически модели със свои собствени ценности и не могат да бъдат преценявани от гледна точка на ценностите от други култури. С подкрепата на учението на Боас за научния емпиризъм културните релативисти практически разрушават вярата в предишните викториански еволюционисти и придават на антропологията сегашната й форма.

Тази победа винаги е представяна като победа на научната обективност над ненаучните предразсъдъци, но според Метафизиката на Качеството нещата са по-дълбоки. Невероятният успех на „Модели на културата“ от Рут Бенедикт и „Пълнолетието в Самоа“ от Маргарет Мийд показват нещо друго. Когато една книга за обичаите на остров в южните морета се превръща в бестселър, става ясно, че в нея има нещо повече от академичен интерес към обичаите на тихоокеанския остров. Нещо в книгата явно „настъпва по мазола“, че да възбуди толкова интереса на обществеността. „Нервът“ в случая е конфликтът между обществото и разума.

Тези книги са пълноценни антропологични документи, но и същевременно политически трактати за новия преход от господство на обществото към господство на разума със следната логика: „Ако научно сме показали, че в Самоа може да има свободен секс, който явно не пречи никому, значи разполагаме с доказателство, че може да го имаме и тук, без той да пречи на никого. Трябва да използуваме разума си, за да открием кое е добро и кое зло, вместо само сляпо да следваме собствените си обичаи от миналото.“ Новият културен релативизъм придобива популярност, защото се превръща в могъщо средство за господство на разума над обществото. Интелектът вече може да изразява мнението си за всички форми на обществени обичаи, включително за викторианските, а обществото вече не може да съди разума. Така той очевидно заема водещото място.

Когато задаваме въпроса: „Щом нито една култура, включително викторианската, не може да разграничи доброто от злото, как изобщо да разберем кое е добро и кое зло?“, следва отговор: „Много лесно. Интелектуалците ще ви кажат. За разлика от представителите на изучаваните култури интелектуалците знаят за какво говорят и пишат, защото техните думи не са относителни от културна гледна точка. Казаното от тях е абсолютно, тъй като те се ръководят от науката, а тя е обективна. Обективният наблюдател не изразява относителни мнения, защото той не се намира в наблюдавания от него свят.“

Добрият стар Дюзънбъри. През петдесетте години в Монтана беше отхвърлил същата тази помия. Сега обаче с допълнителната гледна точка за двайсети век, предоставена от Метафизиката на Качеството, можем да проследим откъде идва тази бъркотия. Американските антрополози не биха могли да прегърнат необективността също както сталинистките бюрократи не биха могли да играят на фондовата борса. Причините са едни и същи — идеологията и конформизмът.

Точно тук му е мястото да подчертаем, че Метафизиката на Качеството подкрепя господството на разума над обществото. Според нея разумът е по-висша еволюционна форма в сравнение с обществото. По-добре е една идея да разруши дадено общество, отколкото обществото да задуши идеята. Но Метафизиката на Качеството не спира дотук. Според нея интелектуалният модел, избран да превземе обществото, има един дефект: в субектно-обектната наука няма място за нравственост. Субектно-обектната наука работи единствено с факти. Нравствеността не е обективна действителност. Може да прекараме цял живот пред микроскопа, телескопа или осцилоскопа, но няма да забележим и следа от нравственост. Тя не е там. Нравствеността е в главите ни. Тя съществува само във въображението.

От гледна точка на субектно-обектната наука светът е напълно безцелен, без никакви ценности. Нищо няма смисъл. Нищо не е добро и нищо не е зло. Всичко е само функция, както в машините. От нравствена гледна точка няма нищо лошо в мързела, лъжата, кражбата, самоубийството, убийството, геноцида. От нравствена гледна точка няма нищо лошо, защото изобщо няма нравственост, има само функционалност.

Но сега, когато за пръв път в историята разумът командува обществото, точно този ли е интелектуалният модел, с който той ще управлява?

 

 

Доколкото Федър знаеше, никой досега не е отговорил на този въпрос. Вместо това всички морални кодекси на обществото са зачеркнати, а „репресивното общество“ се използува като оправдание за всички престъпления. Интелектуалците от двайсети век отбелязват, че според викторианците всички деца се раждат в грях и само чрез строга дисциплина могат да се освободят от това състояние. Интелектуалците от двайсети век наричат тези представи „глупости“. „Няма научни доказателства, че децата се раждат в грях“ — казват те. Изобщо идеята за греха не се свързва с обективната действителност. Грехът не е нищо друго освен нарушение на произволни обществени правила, които малките деца не биха могли да познават, камо ли да спазват. Според едно много по-научно обяснение на понятието „грях“ няколко остарели, прогнили и упадъчни социални модела се мъчат да оправдаят съществуването си, като обявяват всички, които не се съобразяват с тях, за лоши, вместо да признаят, че самите те са носители на злото.

Има два начина да се отървем от „греха“, казват интелектуалците. Единият е да принудим всички деца да се съобразяват с отколешните норми, без да си задават въпроса, дали нормите са добри или лоши. Другият е да изучим социалните модели, довели до заклеймяването на „греха“, и да видим как те могат да се променят, та невинните деца да удовлетворяват естествените си потребности, без да бъдат обвинявани в греховност. Ако детето се държи естествено, а обществото определя поведението му като греховно, трябва да се промени самото общество. Ако се отнасяме към децата с доброта и любов и им дадем свободата да мислят и откриват света, те по рационален път ще открият най-доброто за себе си и за света. Защо ще искат да тръгнат в друга посока?

Според новия интелектуализъм на двайсетте години, ако съществуват норми за обществено поведение, те трябва да бъдат установени чрез обществения експеримент, за да се види какво носи най-голямо удовлетворение. Не традициите на обществото, а това, което носи най-голямо удовлетворение на най-много хора, определя кое е нравствено и кое не е. Научният критерий за „порока“ би трябвало да е не въпросът „Одобрява ли обществото или не?“, а въпросът „Разумно ли е, или не е разумно?“

Така например пиенето, което води до пътни произшествия, уволнение или семейни проблеми, е неразумно. Пиенето в тези случаи е порок. То не допринася за най-голямо удовлетворение на най-много хора. Но от друга страна, пиенето не е неразумно, когато води само до социално или интелектуално отпускане. Тогава то не е порок. Същият критерий може да се приложи към хазарта, псуването, лъжата, клеветата и всеки друг „порок“. Отговорът се определя от интелектуалния, а не от социалния аспект.

Нито един „порок“ не е пораждал толкова противоречия, както предбрачният или извънбрачният секс. Няма друга поквара, която викторианците да са осъждали по-яростно, няма друга свобода, която новите интелектуалци да са отстоявали по-разпалено. „От гледна точка на науката половият живот не е нито добро, нито зло“ — твърдят интелектуалците. Той е само биологична функция както яденето или съня. Не е разумно да се отрича тази нормална физическа функция по някакви псевдоморални причини. Ако открехнем вратата за предбрачния секс, само гарантираме свобода, която не пречи никому.

Книги като „Любовникът на лейди Чатърлей“ и „Тропикът на Рака“ са защитавани като велик принос в борбата против потисничеството на обществото. Изменените закони за проституцията и прелюбодейството осигуряват по-голяма свобода. Мнозина очакват, че с възхода на разума сексът ще бъде разглеждан като останалите удобства, без ужасните напрежения и тормоза на потискащото общество, които Зигмунд Фройд разобличава.

И така, през целия двайсети век интелектуалците непрекъснато обясняват причините за престъпността не с биологичната природа на човека, а със социалните модели, които потискат тази природа. Те непрекъснато нападат, осмиват, отхвърлят, подкопават и рушат потисническите модели на викторианското общество с твърдото убеждение, че така човекът ще се излекува от престъпните си наклонности. Като израз на новото си господство над обществото интелектуалците проявяват интерес към антропологията с надеждата, че тя ще осигури факти за формулирането на новите научни правила за управлението на обществото. Ето значението на „Пълнолетието в Самоа“.

А тук, в Щатите, американските индианци, които след последната битка на Къстър са превърнати от викторианците почти в парии, изведнъж се възраждат като образец на първобитнообщинните добродетели. Викторианците презират индианците заради тяхната първобитност. Индианците са в другия край на обществената скала спрямо европейците, които викторианците в САЩ обожават. Сега обаче антрополозите се стичат към колибите и селищата на всяко племе, до което успяват да се доберат, и като иманяри трескаво търсят нова информация за евентуалния нов местен нравствен начин на живот.

Това е нелогично: щом субектно-обектната наука не съзира никъде нравственост, няма научно изследване, което да запълни нравствената празнота, зейнала след отхвърлянето на викторианското общество. Великодушието на интелектуалците, това, че те отричат всички авторитети в обществото, са точно толкова научни, както викторианската дисциплинираност.

Федър се замисли за вълшебния начин, по който този логически пропуск се вписва в първоначалната му теза за двете съставки на американската личност — европейската и индианската. На мястото на старите европейско-викториански нравствени ценности идват нравствените ценности на американските индианци — нежност към децата, максимална свобода, откритост на словото, любов към простотата, близост с природата. Без да има ясна представа откъде идва новата нравственост, цялата страна тръгва в посока, която й се струва правилна.

Новият интелектуализъм се обръща към „обикновените хора“ като източник на културни ценности, а не към старите викториански европейски модели. Художниците и писателите от трийсетте години, като Грант Уд, Томас Харт Бентън, Джеймс Фаръл, Фокнър, Стайнбек и стотици други, проникват дълбоко в корените на безписмената култура на белите американци, за да открият новата нравственост, без да осъзнават, че именно културата на неграмотните бели американци се доближава най-плътно до индианските ценности. Интелектуалците от двайсети век настояват за научно потвърждение на действията си, но промените в Америка всъщност са насочени към ценностите на индианците.

Дори езикът се променя от европейското към индианското. Езикът на викторианците е натруфен, както тапетите им — задръстен с финтифлюшки и растителни мотиви, без никаква функционалност, той отклонява вниманието от скритото съдържание. Новият стил на двайсети век обаче е индиански в своята простота и прямота. Хемингуей, Шъруд Андерсън, Дос Пасос и мнозина други се отличават със стил, който в миналото би се смятал за недодялан. Но сега той въплъщава прямотата и честността на обикновения човек.

Уестърните са още едно доказателство за промяната. Те показват индианските ценности, превърнали се през двайсети век в каубойски и в общоамерикански ценности. Всички знаят, че каубоите на сребристия екран нямат почти нищо общо с прототипите си, но това е без значение. Значение имат ценностите, а не историческата точност.

 

 

Федър бе израснал именно в този нов свят на технически постижения, отслабващи социални модели на властта, научна аморалност, преклонение пред „обикновения човек“ и несъзнателно доближаване към индианските ценности. Отначало отдалечаването от европейските социални ценности върви гладко, децата на викторианците от първото поколение се възползуват от вкоренените викториански социални навици и видимо се чувствуват интелектуално разкрепостени от новата свобода. Проблемите обаче започват с второто поколение, поколението на Федър.

Индианските ценности са подходящи за индианския начин на живот, но те не се вписват особено добре в сложното технологично общество. Самите индианци се чувствуват ужасно, ако се преместят от резерватите в градовете. Градовете функционират благодарение на точността и на внимателното отношение към материалните подробности. Те зависят от способността на хората да се подчинят на властта, все едно дали става дума за полицай, за началника в службата или за автобусен шофьор. Възпитанието, което дава възможност на децата да израснат „природосъобразно“, по индиански модел, невинаги гарантира добро приспособяване към градската среда.

В детството на Федър разумът вече господствуваше над обществото, но резултатите от новата социална свобода се разминаваха с очакванията. Нещо не беше наред. Светът несъмнено бе в по-добра интелектуална и технологична форма и въпреки всичко „качеството“ му не е високо. Нямаше как да разбереш защо качеството му беше ниско. Просто го усещаш.

Понякога Федър се натъкваше на откъслечни размисли какво не е наред, но те бяха разпокъсани и той не можеше да си състави цялостна картина. Помнеше едно представление на „Стъклената менажерия“ от Тенеси Уилямс. В единия край на сцената имаше неонов знак във формата на стрелка, който светваше и угасваше, а под стрелката също с мигаща светлина се изписваше думата „РАЙ“. Идеята бе, че раят е точно в посоката на стрелката:

 

РАЙ → РАЙ → РАЙ →

 

Ала открай време се показваше посоката, самият Рай бе все някъде другаде. Той никога не беше тук, неизменно се намираше в края на някакво интелектуално, технологично пътуване, но и да стигнеш дотам, пак няма да го откриеш. Пак ще видиш надписа:

 

РАЙ → РАЙ → РАЙ →

 

По същия начин Федър веднъж забеляза един театрален афиш — „Бунтовник без причина“; и той намекваше за същото ниско качество, което се забелязваше навсякъде, но не можеше да се изрази с думи.

Задължително бунтовник без причина. Интелектуалците са си запазили всички каузи. За интелектуалците от двайсети век каузите са същото, каквото за викторианците са обноските. Невъзможно е да надминеш викторианец по обноски, както е невъзможно да надминеш интелектуалец от двайсети век по въпроса за каузите. Те са предвидили всичко. В това отчасти се състои проблемът. Срещу него се надига бунтът. Срещу цялото подредено научно познание, което би трябвало да управлява света.

Федър нямаше „кауза“, която да обясни на останалите. Негова кауза беше Качеството на живота му, но то не се побираше в рамките на „обективния“ език на интелектуалците и затова в техните очи изобщо не представляваше кауза. Той си даваше сметка, че създадените от разума технически устройства са нараснали на брой и са станали много по-сложни, ала не вярваше, че способността да се извлича наслада от тези устройства се е увеличила пропорционално. Според него не можеше да се твърди със сигурност, че сега хората са по-щастливи, отколкото през викторианската епоха. „Да търсиш щастието“ бе като да преследваш някакъв създаден от учените механичен заек, който бяга със скоростта на преследвача. А и да го хванеш за миг, той има особен синтетичен, технологичен вкус, който обезсмисля цялото преследване.

Всички сякаш се водеха от „обективното“, „научно“ убеждение, че същността на човека произтича от материалното му тяло. Идеите и обществата са съставки на мозъка, а не обратното. Мозъците не могат да се слеят физически и затова двама души общуват точно както корабните радисти, които изпращат и приемат сигнали в нощта. Научната, интелектуална култура се бе превърнала в култура на милиони самотници, които живеят и умират в единичните килии на духовното уединение и не могат да си говорят, дори не могат да съдят един за друг, защото от строго научна гледна точка това е невъзможно. На всеки човек в единичната килия му внушават, че колкото и да се мъчи, колкото и усилено да работи, той не е нищо повече от животно, което живее и умира както всички останали животни. Би могъл да си измисли нравствени цели, но те са само изкуствени умопостроения. От научна гледна точка той няма цели.

Някъде след двайсетте години се появява тайна самота, толкова всепроникваща и всеобхватна, че едва започваме да осъзнаваме нейните размери. Научната, психиатричната изолация и безплодието се оказват много по-страшен затвор за духа от старите викториански „добродетели“. Онова пътуване с Лайла в трамвая преди толкова време. Тогава Федър изпита същото чувство. Нямаше как да се доближи до Лайла и да я разбере, също както тя никога нямаше да го разбере, защото между тях заставаше разумът с всички негови взаимоотношения, последици и усложнения. Бяха загубили част от реалността си. Живееха в някакъв филм, прожектиран от интелектуалния електромеханичен апарат, който е създаден заради тяхното щастие и им показва:

 

РАЙ → РАЙ → РАЙ →

 

но който неволно ги е лишил от непосредственото изживяване на живота и ги е откъснал един от друг.