Робърт М. Пърсиг
Лайла (26) (Изследване на нравствеността)

27.

В съня му се стори, че някой стреля по него, после разбра, че всъщност не сънува. Някой блъскаше по корпуса на яхтата.

— Добре де! — извика Федър. — Само една минута.

Сигурно беше началникът на пристана, дошъл за такса или нещо подобно.

Федър стана и както беше по пижама, плъзна капака и го отвори. Не познаваше човека. Беше чернокож, широко усмихнат, с ослепително бяла и чиста куртка. Сякаш току-що беше слязъл от етикета на пакет ориз марка „Чичо Бен“.

— Първи помощник се явява на вашите заповеди, сър! — каза той и бързо козирува, все така усмихнат.

Куртката беше с големи лъскави месингови копчета. Федър недоумяваше откъде ли ги е намерил. Човекът сякаш се хилеше на самия себе си.

— Какво искате? — попита Федър.

— Дойдох да почна работа.

— Сбъркали сте яхтата.

— Нищо подобно. Само дето не можеш да ме познаеш в униформата. Къде е Лайла?

Федър изведнъж го позна. Беше Джейми, човекът, когото видяха в бара.

— Още спи — отговори Федър.

— Спи ли! — Джейми отметна глава и се изсмя. — Ей, мой човек, ще ти се качи на главата! Вече минава десет сутринта.

Джейми показа златния си часовник.

— Време е да става!

Гласът му беше много силен. Федър забеляза, че ги наблюдава някакъв човек от една друга яхта.

Джейми пак се засмя, после усмихнат огледа яхтата.

— Добре ме метнахте. Както разправяше Лайла, трябваше да е поне пет пъти по-голяма. А то било нищо и никаква черупка.

На два пъти хвърли поглед към Федър да проследи реакцията.

— Е, карай! Няма нищо. На мен ми стига. Само дето Лайла ме излъга.

Федър се помъчи да се съсредоточи. За какво, по дяволите, му говореше тоя?

— Какво ти е казала Лайла? — попита той.

— Каза ми да се явя на работа тая сутрин. Ето ме.

— Това е лудост — възрази Федър. — Няма такова нещо.

Широката усмивка изчезна от лицето на Джейми. То придоби объркано, обидено изражение.

— Май ще трябва да си поприказвам с нея — проговори след малко Джейми и стъпи на борда.

Начинът, по който прескочи въжетата, издаваше, че не е никакъв моряк — не поиска разрешение, беше с калните си обувки. Федър понечи да го смъмри за мръсните обувки, но изведнъж забеляза, че по кея се приближава Ричард Райгъл. Райгъл му махна и се приближи. Той пък откъде се взе?

— Слизам долу да поговоря с нея — каза Джейми.

Федър поклати глава.

— Уморена е.

Джейми също поклати глава.

— Не се обиждай, ама не знаеш за Лайла нищо.

— Не, уморена е.

— Не, мой човек. Тя винаги така приказва. Знам как да се оправя.

Джейми заслиза по стълбата.

— Ей сега ще се качим горе — обеща той.

Федър почна да се тревожи. Усети, че Райгъл го наблюдава, и се обърна към него:

— Не знаех, че си тук.

— Дойдох преди известно време — каза Райгъл. — Кой е този?

— Някакъв приятел на Лайла.

— А тя още ли е тук?

— Загазила е — каза Федър и погледна Райгъл, — наистина… Райгъл присви очи. Сякаш се канеше да каже нещо, но после размисли. Най-накрая продума:

— Сега какво ще правиш?

— Не зная — призна Федър. — Току-що се събудих. Още не съм измислил.

Още преди Райгъл да отговори, отдолу се разнесе приглушен шум, после вик, после шумолене и още един вик.

Ненадейно Джейми показа лице. На безупречната бяла куртка до едно от копчетата аленееше голямо кърваво петно. Той притискаше с ръка окървавената си буза.

— Тая проклета мръсница! — изрева Джейми и се измъкна горе на палубата.

Посегна да се опре на парапета и Федър забеляза на бузата му кървава резка.

— Кучка проклета! Ще я убия!

Федър не знаеше къде точно да намери превръзка, с която да спре кървенето. Сигурно имаше някъде долу.

— Пуснете ме! — не млъкваше Джейми. — Ще извикам полиция!

— Какво стана? — попита Райгъл, а зад рамото му вече надничаше собственикът на другата яхта.

— Опита се да ме убие!

Джейми го погледна. Нещо в изражението на Райгъл го възпираше. Джейми прескочи въжетата и стъпи на кея. Пак хвърли поглед към Райгъл.

— Истина ви казвам! Опита се да ме убие!

Изражението на Райгъл остана непроменено. Джейми се обърна и закрачи по пристана към административната сграда. Завъртя глава през рамо и погледна назад.

— Ще викна полиция. Опита се да ме_ убие_. Ще си го получи.

Федър обърна очи към Райгъл и другия човек, който продължаваше да гледа втренчено.

— Я да сляза долу и да видя какво се е случило — обади се Федър.

— По-добре се махай оттук — каза Райгъл.

— Какво? Защо? Нищо не съм направил.

— Няма значение — настоя Райгъл.

Изглеждаше ядосан както на закуската в Кингстън.

Федър видя, че Джейми разговаря с хората пред сградата в другия край на пристана. Той жестикулираше, размахваше едната си ръка, а с другата притискаше бузата. Човекът зад Райгъл тръгна натам.

— И аз ще ида да чуя какво казва — обясни Райгъл и се дръпна. Федър виждаше, че пред сградата, накъдето се запъти Райгъл, се води някакъв спор.

Какво ли правеше Лайла? Тишината долу беше зловеща. Федър заслиза по стълбата и видя, че вратата към кабината е затворена.

Приближи се и бавно я отвори. Лайла лежеше на койката. Носът й кървеше. Държеше в ръката си джобно ножче. Унесеният поглед от снощи беше изчезнал. По чаршафа под нея имаше малки петна кръв.

— Защо го направи? — попита Федър.

— Той уби бебето ми.

— Как?

Лайла посочи пода.

Федър забеляза куклата с лице към пода. Загледа се в нея, докато претегляше внимателно думите си.

Най-накрая проговори:

— Да я вдигна ли?

Лайла не отвърна нищо.

Федър вдигна куклата много внимателно с две ръце и леко я сложи до Лайла.

— Тук не ми харесва — каза тя.

Федър отиде да й донесе парче тоалетна хартия за кървящия нос.

— Дай да видя.

Носът й не изглеждаше счупен. Но мястото под окото й започваше да се подува. Тя здраво стискаше джобното ножче.

Не беше време за разговори.

Федър дочу почукване отвън.

Качи се по стълбата и пак видя Райгъл.

— Отиде си — обясни Райгъл, — но хората се разтревожиха. Някои искат да извикат полиция. Казах им, че тъкмо си се канел да отплаваш. Най-добре е да тръгнеш веднага.

— Какво ще направи полицията? — запита Федър.

Райгъл изглеждаше раздразнен.

— Оставаш или още пет секунди, или още пет седмици. Кое избираш?

Федър се замисли.

— Добре — каза той, — развържи въжето на носа.

— Сам си го развържи.

— Какво ти става?

— Съучастие и подстрекателство…

— За Бога!

— Ти ще тръгнеш, а аз оставам с тези хора.

Федър го изгледа и поклати глава. Господи, каква бъркотия. Скочи на пристана, грабна електрическия кабел и го хвърли на борда, освободи въжето на кърмата и също го прибра. Докато прибираше въжетата на носа, видя, че събраните пред сградата хора гледат към него. И тоя Райгъл е един, да се появи точно сега! И както обикновено беше прав.

Федър метна въжетата на борда и с две ръце отблъсна яхтата от кея. Течението подхвана кърмата. Федър грабна въже със скоба и се прехвърли на борда.

— Можеш да хвърлиш котва в Санди Хук — извика му Райгъл. — В залива Хорсшу. Има го на картата.

Федър ловко се придвижваше към кърмата над разбърканите въжета, за да поеме управлението, но в кабината забеляза, че ключът за двигателя липсва. Яхтата беше неуправляема, затова пък течението я отнасяше към реката, далеч от пристана. Федър скочи долу, отвори най-горното чекмедже на масичката за навигационните карти и намери ключа. Бързо се качи горе, пъхна ключа и запали двигателя.

Само да не откаже точно сега.

Не. Включи и Федър го остави известно време да загрява.

Пристанът вече се намираше на шейсет-седемдесет стъпки, ала се виждаше как Райгъл разговаря с насъбралите се около него хора. Федър мина на скорост, увеличи оборотите и им помаха. Те не му отвърнаха, но и не сваляха поглед от него.

Един от тях сви ръце на фуния и се помъчи да извика нещо, само че дизеловият двигател го заглуши. Федър им махна още веднъж и се насочи по реката към брега на Ню Джързи.

Уф!

Погледна назад през рамо. Разстоянието между яхтата и пристана непрекъснато се увеличаваше, а фигурите се смаляваха. Сякаш значението им намаляваше заедно с техните размери.

Гледката на целия град сега се разкриваше пред него откъм водата. Пристанът се разтваряше в градския контур. Изпъкваха зелените дървета по алеята, а над тях се открояваха високите жилищни сгради. Вече се виждаха и големите небостъргачи в центъра, които се издигаха над блоковете.

Великанът!

Изпита особено чувство.

Този път едва се измъкна от лапите му.