Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Народен представител

В края на април 1981 г. със съпругата ми за 10–12 дни бяхме на почивка в Хисаря В станцията имаше няколко семейства. Всяка сутрин след закуска се разхождахме из полята и хълмовете край града. Времето беше топло, приятно за излети. Априлското пролетно слънце пробуждаше природата. Ежедневно зеленият килим се увеличаваше. Дърветата се разлистваха, а плодните побеляваха от цвят. Във въздуха се разнасяше приятен аромат. Не случайно едни от най-хубавите стихове и разкази на поети и писатели са за пролетта.

Следобедните часове бяха посветени на филми и почивка. Моето занимание бе подготовката на предварително планирана статия. Вечерите, след новините по телевизията, до късна доба, отново писане и четене. С една дума, съчетаване на приятното с полезното. Така беше винаги, когато намирах възможност да се откъсна за броени дни от напрегнатото ежедневие.

Дните се изнизваха един след друг. Една привечер в станцията пристигна Георги Караманев със съпругата си. Също дошъл за няколко дни на почивка. Когато се срещнахме, той изненадано възкликна:

— Тук ли си? В София те търсят под дърво и камък, а ти се разхождаш по Маймун дере!

— Ето ме. Кой и за какво ме търси?

— Предлагат те за народен представител, мисля, че беше в Девненския избирателен район — Варна и трябва да попълниш съответните документи.

Приятна изненада. Не съм очаквал такова нещо. Да си народен избраник е голяма чест и задължение.

На следващия ден в разговор със секретарката ми Виктория узнах подробности. Помолих я да предаде на кмета на Девня, че ще отида при тях след една седмица.

На 9 май отпътувах за Варна. Вълнувах се. Отивам в район, който почти не познавах. Какви ли не мисли се въртяха в главата ми. Трудно се концентрирах. Самолетът направи завой и се приземи. Слизам по стълбата и тръгвам към аерогарата в потока от пътници. Пред входа на ВИП-а видях двама млади мъже с търсещ поглед. Помислих си, това са моите посрещачи. Застанах пред тях и се представих. Подадоха ръце и почти в един глас казаха: „Вас чакаме“. Единият бе Живко Кузманов, председател на Изпълнителния комитет на общинския народен съвет (кмет), а другият — Стойко Лечев, първи секретар на Общинския комитет на партията. Настаних се в хотел „Черно море“ Варна. Пихме кафе и обменихме мисли за програмата на пребиваването ми. Съобщиха ми за проведеното градско събрание за издигане на кандидатурата ми за народен представител. Потеглихме за Девня.

В Общинския народен съвет инж. Ж. Кузманов направи обширно изложение за Девненската община. От малко село с около три хиляди души, днес Девня наброява около 15 хиляди, превърнала се в голям промишлен район, известен не само у нас, но и далеч зад границите на страната; как живеят хората; какви са перспективите и проблемите за решаване и т.н. След него говориха и други представители на Девня. Слушах внимателно, отбелязвах си проблемите за решаване.

Изненадан бях от големия брой проблеми от национално значение, за решаването на които трябваше да се ангажират ръководители на министерства и ведомства.

Благодарих за издигнатата ми кандидатура за народен представител от община Девня.

В предизборните дни, срещи и поръчения главното бе да се набележат практически мерки за подобряване живота на местното население.

Още същия ден посетихме химическия комплекс. Посрещнаха ни генералният директор и неговите заместници. Изкачихме се на терасата на административната сграда. От нея се откри прекрасна гледка на целия комбинат и Девненската низина. Разглеждахме дълго. Разпитвах за това, онова. Обясниха ми подробно и спокойно. В това време влезе вече познатия ми Димитър Попов — тогавашният председател на Окръжния народен съвет. Поздравихме се сърдечно. Насядахме около масата с разхладителни напитки.

Инж. Евтимов, генерален директор на комплекса, направи подробна информация за успехите и проблемите. Слушах с интерес. Някои от присъстващите слушаха внимателно, но по-голямата част от тях гледаха с блуждаещ поглед. Положението в комбината им бе познато до болка. За мен бе интересно, но не можах да си обясня, защо толкова подробно ме запознават с проблемите си, когато не съм ръководител от Министерството на химическата промишленост, нито от друго централно ведомство. Когато генералният директор приключи, впери поглед в мен и запита:

— Имате ли въпроси към мен?

— Не, не. Благодаря за изчерпателната информация. Тя бе много интересна за мен. Тук съм идвал през 1954 г. като студент на екскурзия. Разгледахме стария содов завод. Сега всичко се е променило. Всичко е ново и впечатляващо. Днес толкова много видях и чух за района, че трудно ми е веднага да го асимилирам. Моля да ме извините, но сега отношение по поставените от вас въпроси не мога да взема.

Навярно Димитър Попов бе забелязал моето смущение и се вмъкна в разговора с репликата:

— Оставете човека. Той става наш народен представител. Ще идва често, тогава ще поставяме въпроси и даваме предложения. Хайде да се разходим да видим производството и хората.

Около час обикаляхме от производство на производство, от цех на цех. После тръгнахме за завода за цимент, в северната част на града. Тук същата процедура: посрещане, информация, разглеждане на производството, разговори с хора. Интересно, и изморително.

Приключи първият предизборен ден. Вечеряхме във Варна. Домакините си тръгнаха. Останах сам. Включих телевизора. Гледах, а не слушах. Виждах образи, чувах говор, но не разбирах какво се говори. В главата ми се редяха епизод след епизод от събитията на днешния ден като на филмова лента. Не издържах. Излязох на улицата да се разходя. Беше прохладно. Имаше лек мирис на влажен морски въздух. Тръгнах към морската градина. Талазите все по-ясно се чуваха. Задуха слаб ветрец. Главата още ми бучеше и тежеше. Тялото постепенно се отпускаше. Разхождах се близо един час. Морските вълни, хладният въздух и лекият ветрец ме освежиха. Седнах на една пейка до самия бряг на морето. Вперих поглед в тъмната шир, прорязана от лунната пътека. Слушах шума на вълните и мислех за предстоящата изборна кампания. Правилно ли днес постъпихме, като разглеждахме производството на двата завода? Нима не трябва да бъдем и сред хората по махали и квартали, в клубовете, дори в механата? Отговор на въпросите дойде от мъдрите слова на дядо ми Панайот, често повтаряни от покойния ми баща: „Синко, най-голямото богатство са хората, помагай на хората и няма да сгрешиш“. Точно сега, в предизборните дни и особено като техен народен избраник имам прекрасната възможност да превърна в дело тези потомствен завет.

Разходката ми подейства ободрително. Прибрах се в хотела. Легнах си. Дълго време не можех да заспя. Отново размишлявах за днешния и утрешния ден. Какво направих днес? Какво предстои утре? Нима ще отида до избирателния район, ще има среща с ръководители от различен ранг, ще разгледаме едно и друго предприятие. А избирателите? Кога ще се срещна с обикновените хора, с многобройните гласоподаватели? Нали те избират своя депутат! Защо да не бъда повече време сред тях? Нямах опит в предизборна кампания. Нямаше и с кого да споделя какво ме вълнува, как да си организирам работата, по кой път да тръгна! И взех решение: утре сутринта си вземам багажа и право в хотела в Девня. Вечерите са най-удобното време за срещи с хората. Какво да правя вечер тук във Варна!

Вторият ден започнах с посещение в завода за производство на захар. После посетихме строителната организация, пристанището на Девня и т.н. Обиколихме почти всички предприятия.

Останаха Районната потребителна кооперация и комунално-битовото стопанство. Помолих за среща с техните ръководства, а след това, ако днес остане време, да видим магазинната мрежа.

В Районната потребителна кооперация ни посрещна млад, атлетично сложен човек с черни къдрави коси и широка усмивка на име Тодор Мутафов. До него бяха неговите заместници и един мургав набит здравеняк — Станчо. Запознах се с всички. Седнахме в заседателната зала край кръгла маса, покрита със зелено сукно. Пиехме вкусен айран. Мутафов подробно информира за работата и трудностите, сред които се открояваше оскъдната материална база, складова и магазинна мрежа. Увлечени в разговора, не забелязахме как стрелките на часовника отмериха два часа. Прекъсна ни кметът с думите:

— В общината има едно китно село Кипра. В него е роден Мутафов. Желаете ли да отидем да го видим?

— Далече ли е? — попитах аз.

— Не. На четири километра от тук — обадиха се в един глас двама-трима души.

— Да тръгваме тогава.

Насред селото, на площада ни чакаха 5–6 жени и възрастен мъж. Най-младата от тях ми поднесе букет цветя. Живко я представи.

— Това е Станка — кметицата.

— Това са нашите активисти, засмяна допълни Станка.

Ръкувах се с всички. Разменихме няколко най-общи приказки. На двадесетина метра от нас бе най-голямата и единствената в селото сграда — читалището. Тук беше и кметството. Седнахме в стаята на кметицата, около голяма маса с няколко стола. На нея имаше четири-пет листовки с моя снимка и 10–12 реда текст — биографични данни. Прочетох ги набързо.

— Селото ни е малко, едва 500 жители, но от тях 282 са гласоподаватели, обясни ни Станка. Започнахме подготовка за изборите, макар че не сме виждали народния представител. Уверявам Ви, проблеми няма да имате, и започна да се смее.

— Значи още не дошъл в селото, трябва да се радвам на пълна изборна победа, продължих шеговито аз и също се усмихнах.

Стана весело. Продължиха разказа с хубави вести: цялото трудоспособно население е на работа, предимно в Девненските заводи и кооператива; всички деца са в детската ясла и градина, почти всички пенсионери помагат в ТКЗС. Безработни няма. През миналата година селото е излъчено за национален първенец по хигиенизиране. И наистина, като се разходихме из селото, видяхме чисти асфалтирани улици, много дървета, китни дворове и белосани двуетажни къщи. Договорихме се след десетина дни да се проведе общоселско събрание. Хванах под ръка Мутафов и го попитах:

— Видях в Девня имате красива хотелска сграда. Дали има свободна стая за преспиване?

— Разбира се, кого имате предвид?

— Себе си. Не ми се остава в хотел „Черно море“.

— Но там имате добри условия, тук е обикновен хотел.

— Такъв ми трябва, да е близко до хората. После ще се договорим какво да правим.

Съобщих на Живко моето решение за оставането ми в Девня.

— Всички народни представители от София отсядат в хотел „Черно море“. Затова и Вас там настанихме. Ако останете тук, мен и др. Лечев ще ни мъмри окръжното ръководство.

— Защо да ви мъмрят. Това е мое желание. Хем ще им направим икономии, хем да ви мъмрят, това не вярвам, обърнах разговора на майтап. Ето ми домакин и придружител, като посочих Мутафов.

Разделихме се. Живко си замина за Варна при семейството, аз и Мутафов се запътихме за хотела в Девня. Настаних се. Отпочинах около половин час. Във фоайето ме чакаха Мутафов и усмихнатия Станчо. Предложиха ми да се разходим. Съгласих се, но в квартал, където има квартален клуб. Споменаха квартал „Ненко Недев“. След броени минути спряхме пред клуба на пенсионерите. На една маса четирима играеха карти, а трима ги гледаха. Отначало не ни забелязаха. Застанахме до правостоящите и загледахме и ние. Един от белотаджиите повдигна глава и едва не се провикна.

— О, Тошко, добре дошъл (това бе приятелско обръщение към Мутафов). Заповядайте. Кое е това момче с теб?

Мутафов се засуети как да ме представи. В това време един от правостоящите, доста възрастен човек, посочи с бастуна към стената, където бе окачена листовка с моята снимка, и рече:

— Не видиш ли? Прилича ми на оня човек. Сигурно е народния.

Всички станаха прави. Ръкувахме се. Започна непринуден разговор. Разбира се на предизборна тема. Досетливият Станчо с едно хлапе донесоха бира. Чукнахме се за здраве и изборен успех. Компанията стана още по-непринудена и приятна. Приказвахме дълго. Разделихме се като приятели с пожелание за доскорошна среща.

Отидохме в клуба на Отечествения фронт в читалището. Там имаше десетина души. Едни седяха край масата и нещо обсъждаха. Явно заседаваха. Други пишеха предизборен лозунг. И при тях срещата премина импровизирано, интересно и приятно. Оплакаха се, че имат много неасфалтирани улици, понякога и питейна вода липсва, магазините са малко, уличното осветление е занемарено и т.н. Помолихме ги да формулират по-важните предложения във вид на поръчения на избирателите, да ги обсъдят на квартално събрание и да ги представят в Общинския народен съвет. Излязохме от клуба. Беше късна вечер. Уличното осветление едва мъждукаше, а много улици бяха тъмни. Хората имаха право.

Прибрахме се в хотела. Макар че бях изморен, поканих Тошко и Станчо да дойдат при мен. Станчо донесе голяма кана с айран. Водеше и възрастен човек. Представи го с думите:

— Запознайте се с бате Райко, зам.-председател на кооперативния съюз, шеф е и на земеделската дружба в града.

Бате Райко се оказа разговорлив и много приятен събеседник, имаше благ характер.

От тази вечер до края на мандата, винаги когато отивах в избирателния район, а това бе често, отсядах в същия скромен апартамент на хотела. Неотлъчно с мен бяха Тошко и Станчо.

Тодор Мутафов — Тошко, бе млад трудолюбив и ученолюбив човек. Завършил две висши образования: математика и икономика. Има склонност към футбола и е републикански съдия. Отначало станал учител, после кмет на село Кипра. Кооператорите го заобичали за трудолюбието му и го избрали за председател на Районната потребителна кооперация. Човек с авторитет, на когото нищо земно не му е чуждо. Не помня за петгодишния ми мандат да има поставена задача на него и на Станчо, която да не е изпълнена. Хора с големи сърца. Станчо бе пословично честен и изпълнителен. Каквато и задача да му се постави казва „готово“. Като че ли друга дума не знаеше.

На другия ден в осем часа във фоайето на хотела се срещнах с Лечев и Кузманов. След любезните реплики се отправихме за източния квартал — Повеляново. В центъра на квартала бе читалището. Там ни посрещнаха местните активисти. Пионерчетата ни поднесоха цветя. В салона разговаряхме подробно за предизборната подготовка и за проблеми на квартала. И тук същите проблеми: недостатъчна търговска мрежа, слабо водоснабдяване, неасфалтирани улици и др. Най-остро поставиха въпроса за замърсяването на въздуха от фабричните комини.

След обед отпътувах за София. През целия полет в съзнанието ми преминаха сърдечните разговори, срещите с хората и техните болки.

Бързата индустриализация, концентрирането на огромни за мащабите на страната производствени мощности на територията на района и значителен брой работна сила са изпреварили десетократно развитието на инфраструктурата и са възникнали големи екологични проблеми. Девненският промишлен гигант бе като колос, облечен в малка дреха, шевовете на която се пукаха във всички посоки. Очевидно, това не е нормално, то е парадокс. Увлечени в бързите и високи темпове на строителство, местните ръководители не са заставили централните органи на управление да положат необходимите грижи за развитие на социалната среда. Очертаваше се огромно поле за работа през целия мандат.

Служебните ми задължения бяха значителни. Априлската кратка почивка и отиването ми до избирателния район увеличиха напрежението. Работехме до късно вечер. Почти всички колеги от отдела бяха знаещи и можещи млади хора. Даваха всичко от себе си за срочно и компетентно изпълнение на поставените ни задачи. Някои от тях, като заместниците ми Стоил Кодинов и Делчо Порязов, поеха и част от моите задължения, тъй като предстоеше отново да бъда при избирателите. Благодарен бях за тяхната отзивчивост, проявено другарско разбиране и оказаното съдействие.

Изборите бяха насрочена за 7 юни. Реших да бъда сред избирателите поне една седмица. За по-бързо придвижване из района пътувах със служебна кола. Взех за съдействие на място сътрудника от отдела Григор Димитров. Той беше роден и учил във Варна и с удоволствие прие поканата ми. Ванчо бе внимателен и добър шофьор, скромен и изпълнителен. По време на пътуването говорихме за моята предизборна реч. Споделих моите впечатления от първата обиколка на района и за хората, с които се срещнах. Очертахме и евентуална програма за предстоящите дни.

Настанихме се в хотела в Девня. Отдъхнахме от дългия път. Дойдоха Тошко и Станчо, Живко Кузманов и Стойко Лечев. Докато разговаряхме за програмата през следващите дни, на врата се показа и Димитър Попов. Разгледахме и дълго дискутирахме по подготвения списък за предизборни поръчения, уточнихме деня и часа на общоградското събрание. Разделихме поръченията на две групи: едната част да обхване мероприятията за контрол от народния представител и да се включат в петгодишния план на окръга и общината, тъй като изискваха средства и намеса от централни министерства и ведомства, а другата — поръчения, които народният представител и общинското ръководство да осигурят с допълнителни местни ресурси. И двете групи поръчения да се прочетат и приемат на общоградското събрание.

В програмата за срещите с избирателите, по дни до изборния ден, централно място заеха контактите с обикновените хора по квартали, клубове и работни места.

Срещата с избирателите от квартал „Ненко Недев“ се проведе в читалището. Председателят на отечественофронтовската организация откри събранието и попита кой желае думата. Един след друг станаха четирима души. Казаха си болките, които вече бяхме чули преди две седмици. Стана нашият познат, пенсионерът бай Георги, и започна:

— С народния вече се познаваме от преди две седмици. Беше тук при нас. Даже пихме по бира и това, дето досега говорите, му го казахме. Ние, пенсионерите имаме едно много важно поръчение, което трябва да се изпълни. Знаете, че квартала ни е много стар. Строиха се много жилища в Повеляново, в центъра, квартал „Химик“ и другаде, а тука не. В апартаментите правят и баня. А тука нямаме дори в целия квартал. Пък и водата често не стига. Та думата ми е, че не може ли да се направи градска баня?

Хората заръкопляскаха. Погледнах към кмета, той бе навел глава. Попитах го тихо:

— Кмете, предлагахте ли досега градска баня?

— Да, но не е включена в плана. Няма пари за проектиране, камо ли за строеж.

Погледнах присъстващите. Всички мълчаха в очакване как ще реагирам.

— Изненадан съм. Не мога да си представя град без централна баня. А тук няма даже и проект. Какво ще кажете, ако се договорим за следното: Ж. Кузманов още утре да започне да търси проектантска организация и да възложи писмено проектирането на банята; с Окръжния народен съвет ще я включим в петгодишния план с необходимите средства; вие да организирате бригади в помощ на строителите за изграждането на банята в следващите две-три години.

В отговор хората заръкопляскаха, Одобриха предложението. Срещнаха се някои трудности, но следващата година се направи първата копка на основите. При всяко посещение в района ходех на обекта, който бе тържествено открит преди края на мандата. В банята имаше и салон-бръснарница и цех за химическо чистене.

Събранието в село Кипра също се проведе в читалището. Ръководеше се от Станка — кметицата. Тя даваше думата, като се обръщаше към присъстващите на собствените им имена. Дойде ред и на бай Стоян. Той стана и се обърна към мен с въпроса:

— Знаете ли, че като вали дъжд с жена си имам големи неприятности!

— Защо? — запитах бай Стоян.

— Защото, докато си идем от овчарнико до дома, ставам кален до ушите.

Всички в залата се разсмяха.

— Улиците на цяло село са асфалтирани, национален първенец сме по хигиенизиране, а петстотин метра до овчарника не можаха поне с чакъл да се насипят.

Попитах Живко и Станка какво може да се направи. Живко рече:

— Проект няма и не може да се направи.

— Какъв ти проект за петстотин метра селски път? Откликнах аз и продължих. Живко можеш ли да намериш булдозер и още утре да дойде да оправи пътя за настилка?

— Мога, ще вземе от комуналното стопанство.

— Бай Стояне, чу ли! От утре пътят се започва.

— Благодарим, каза той и си седна.

Думата взе бай Крум.

— Ние да си кажем приказката, по ако стане. Няма къде пенсионерите да се съберем и дума да си кажем. Не може ли една стая да се направи за клуб на пенсионера?

— То няма къде по една ракия да пием, ти клуб искаш. Кръчмица нямаме, се провикна от последната редица мъж с пресипнал глас. Отново настъпи оживление в залата.

— Досега кметът записа три обекта: път за овчарника, малък клуб и кръчма, обобщих аз. Преди събранието Станка каза, че нямате телефонна централа, и ако и нея запишем, стават четири поръчения. Имате ли други искания?

Кметицата повтори казаното от един младеж: „И младежите искат стая за клуб“.

— Като Ви слушам, спомних си за моето село. Пенкьовци се казва. Далеч е от тук, на другия край на България, в Трънско. Държавата досега е построила малко читалище, в което човек не влиза. Като бях малък, мечтаех да направя голяма кръчма, за да има къде през зимата мъжете приказка да си разкажат. Тогава клубове не се правеха. Нищо не можах да помогна на съселяните си. Защото докато порасна, селото обезлюдя. Няма хора. Училището от пет големи стаи е празно, деца почти няма. Сега съм тук при вас и все едно говоря с мои роднини на село Пенкьовци. В момента нямам ясна представа как да се изпълнят вашите поръчения, но с общинското ръководство ще положим усилия всичко да стане както трябва.

На другата сутрин посетихме детска градина. В нея имаше много деца, предимно мургави — циганчета. Изненадах се. Никъде другаде у нас не съм срещал такова нещо. Децата се хванаха за ръчички и запяха народни песнички. Раздадохме им лакомства — шоколадчета и дъвки. Оставихме и няколко кукли.

— Детската градина е на територията на квартал „Химик“. Тук в блоковите жилища живеят предимно ромски семейства. Мъжете и жените работят в Химкомбината. Детската градина е към него на издръжка и са добре, каза Живко Кузманов.

Жилищните блокове бяха двуетажни, потънали в зеленина. Те са едни от първите, построени за строителите и работниците на стария содов завод. Постепенно освободените жилища се заемали от цигански семейства. Не можахме да разгледаме квартала и да приказваме с хората. Бързахме за квартал „Повеляново“.

Към 14:00 часа бяхме в Общинския съвет. При нас дойде Стойко Лечев. Кметът направи кратка преценка за посещенията по квартали. За следващите два дни предложи да се посетят клубове и читалища. Там вече се подготвят със съответната украса изборните секции, където ще бъдат изборните бюра.

Вечерта отидохме с Гришата и Ванчо без местни придружители до квартал „Химик“, както наричаха циганската махала. Нали и те са гласоподаватели, трябва предварително да си видят кандидата за народен представител. Озовахме се на главната улица. Вдясно от нас близо видяхме купчина хора. Отправихме се към тях. Четирима играеха белот и пиеха бира. Другите мълчаливо наблюдаваха. Сред тях имаше две добре облечени млади симпатични момичета. Застанахме редом до тях. Известно време никой не ни забеляза. Като приключиха играта, започнаха да се договарят кой ще ходи за поредната поръчка бира. Неволно се обадих:

— Може ли и аз да играя? Ако загубя, ще почерпя цяла каса бира.

Всички се обърнаха към мен и придружаващите ме. Любопитно ни огледаха без да говорят. Един от победителите в играта гордо ме попита:

— Добре ли ги играеш?

Настъпи тишина. Едно от момичетата възбудено извика:

— Я-я-я, това е народният. Днес в клуба му видях снимката.

— Я едно, две момчета да ми покажат откъде да купя бирата, каза съобразително Ванчо — шофьора ми.

Момичето, което ме позна, се приближи и застана усмихнато редом до мен. Докато стояхме при тях усмивката не слезе от мургавото й лице. Белот не играхме, но разговаряхме непринудено за много неща. Пихме по бутилка бира, направо от шишето. Компанията ни непрекъснато се увеличаваше. От време на време някой предупреждаваше новодошлите: „Тихо, тук е народният, разговаря с нашите“. Казаха си болките, но се похвалиха и с работата, и с квартирите, и с детската градина. По тъмно се разделихме като приятели. На тръгване момичето ни покани в изборния ден обезателно да ги посетим, за да се уверим, че сто на сто ще гласуват за народния представител и другите кандидати. Гришата ги увери, че това обезателно ще стане, даже определи 11:30 часа да ни чакат пред клуба.

На 5 юни беше предпоследният предизборен ден. Състоя се общоградско събрание за приемане на поръченията на гласоподавателите.

Киносалонът на Повеляново бе препълнен с хора. Сцената бе с тържествена украса. В президиума от дясната ми страна бе седнал досегашният народен представител, около 45-годишен мъж — работник в химкомбината, окачил на ревера си звездата на „Герой на социалистическия труд“. Стойко Лечев откри събранието, а Живко Кузманов информира за предстоящите избори и поръченията на избирателите. След него говориха работник от комбината, млада учителка и животновъд. Пионери с рапорт поднесоха поздравителен адрес. Обърнах се към присъстващите:

„Първите ми думи от тази трибуна, са думи на искрена и дълбока благодарност към вас, които сте в тази зала, към всички трудещи се от 51-и Девненски избирателен район, за доверието, което ми оказахте, като издигнахте моята кандидатура за ваш народен представител в Осмото народно събрание.

Доверието да бъдат кандидат за народен представител на девненската работническа класа приемам като голяма отговорност и висока чест. Добре разбирам, че трябва да вложа много усилия да оправдая доверието, което ми оказвате, като ме изпращате за ваш пълномощник в най-високия орган на държавната власт — Народното събрание.“

По-нататък се спрях на няколко проблем, особено характерни за вътрешния живот на страната и за Девненско-Варненската агломерация. Изрично подчертах, че докато през 1956 година село Девня е наброявало около три хиляди жители, през индустриалното развитие на региона селищната система бързо нараства и вече наброява близо петнадесет хиляди души. Този растеж значително е изпреварил социалното развитие. Инфраструктурата и екологията са в тревожно състояние. Тъкмо тези проблеми следва да бъдат в центъра на вниманието на централната и местната власт и управление през настъпващия мандат. В заключение казах:

„Искам да заявя: нас кандидатите за народни представители никой не ни е упълномощил да сваляме звезди от небето като обещаваме повече от това, което заедно всички ние, с наши сили и труд може да направим през предстоящия петгодишен мандат.“

След моята реч Живко Кузманов прочете списъка на поръченията. Приеха ги единодушно.

Денят е 6 юни, събота, последен предизборен ден, ден за размисъл. Нямаше агитационно-разяснителна работа. Помолих местните ръководители да се разходим и разгледаме околностите на региона. Ходихме и до Вълчи дол. Върнахме се за обяд. Пред хотела ме чакаше Димитър Попов. Поздравихме се другарски. Поприказвахме няколко минути и той предложи да обядваме заедно. Съгласих се. С неговата кола потеглихме по посока на Варна. Стигнахме до хълма, разположен на югозападния край на града. Влязохме в ресторанта „Джанавара“, от терасата се откриваше прекрасна гледка на града и крайбрежната ивица. За първи път от това място се наслаждавах на варненската панорама. Д. Попов ми посочваше и разясняваше различни обекти, кой квартали до къде се простира и т.н. Седнахме край една маса. Нямаше за къде да бързаме. Надълго и нашироко бях информиран за живота в града и окръга. Главна тема бяха откритите проблеми. Слушах внимателно и вътрешно се радвах, че седя редом до човек с висока ерудиция, компетентност и богата душевност. Говореше за реализиране на възложената му работа. Да слушаш човек с такова чувство за отговорност, който влага дух и сърце, е повече от наслада. В главата ми напираха словата на полския поет символист Адам Мицкеевич: „без дух и сърце има скелети само“. По наше време имаше дейци, макар и отделни лица, които работеха „ден за ден“, да отхвърлят задачите, без да държат сметка за получения резултат. Попов бе различен от тях и от първия секретар Тодор Стойчев, който преди два дни бе минал през Девня и в кратък, сух и скучен разговор с неколцина, не остави никаква следа в мислите на хората. Д Попов бе замесен от друго тесто: човек, принадлежащ на обществото, на хората, с които живее и се труди. С такъв човек ме събра съдбата в онези предизборни дни. Един до друг работихме през целия мандат. Не един и два проблема решихме успешно. От една дума се разбирахме. Станахме и останахме приятели. И днес като пенсионери продължаваме да сме най-близки приятели. Често се чуваме по телефона и се питаме: „как си, как са съпругата, децата?, поздрави приятелите“. На такава дружба никой не е в състояние да попречи.

Изборният седми юни бе слънчев и топъл. Отрано започнахме обиколката на изборните секции. Те бяха приветливо украсени, без лозунги и плакати, а постлани с килими, домашни черги и много цветя. Навсякъде имаше приветливо усмихнати лица. Личеше празничното настроение. Пред много секции имаше група музиканти, които свиреха предимно народна музика.

Към 11:15 часа се отправихме към квартал „Химик“. Пред изборната секция се бяха събрали много хора от различни възрасти. Очевидно белотаджиите бяха добре поработили. Пред нас изскочи познатото хубаво мургаво момиче с букет рози в ръка и на висок глас съобщи: „гласуването приключихме, сто на сто за народния!“. Връчи ми розите, повдигна се на пръсти и ме целуна. Насъбралите се се развеселиха и заръкопляскаха. Циганският оркестър засвири мелодичното ганкино хоро. Момичето ме хвана за ръка и потегли към хората с вик: „Хайде всички на хорото“. Изви се кръшно дълго хоро. Някои подвикнаха: „хайде, хайде всички“. Как да не ти се пълни сърцето от радост. Хората с грейнали очи, ритмично подскачат и викат „И-ха-ха“. Започна, без почивка, второ хора, после трето, четвърто. Наобиколиха ме познатите вече физиономии. Един поиска цигара. Извадих кутията и за миг тя бе изпразнена. Решихме да си тръгваме. Оставаше да посетим още две изборни секции. В общинската избирателна комисия ни съобщиха, че до 13 часа са гласували 78 на сто от избирателите. Чакат се работниците от първа смяна, за да приключат. В канцелариите на Районната потребителна кооперация ни посрещнаха Тодор Мутафов, Живко и Стойко. Шефът на районното МВР инж. Денев, казахме му майор Деянов по името на героя от филма „На всеки километър“, доложи, че в района не са отбелязани никакви произшествия. Всичко върви нормално.

В 19:00 часа затвориха изборните секции. Чакахме резултатите. Първи пристигнаха кипренци с радостната вест: сто на сто гласували, сто на сто за кандидатите на Отечествения фронт. Заредиха се и съобщения от други секции. В 21:20 часа дойде председателят на общинския изборен щаб и доложи: „Изборният ден приключи. Сто на сто от гласоподавателите са гласували за народния представител. Имаме няколко недействителни бюлетини за окръжните и общинските съветници и районните съдии. Да ни е честито!“ Връчи на мен пълномощно за избран народен представител от 51-и Девненски избирателен район.

Народното събрание на 16 юни откри своята първа сесия. Многократно съм влизал в сградата на Народното събрание и в неговата пленарна зала. Днес те ми изглеждаха по-особени, по красиви, по-уютни. Докато съм жив няма да забравя този ден — първи депутатски ден в пленарната зала на Народното събрание. Тук, където се коват законите на страната. Тук, където се пресичат като във фокус интересите на различни класи, слоеве и индивиди от годините след Освобождението на българския народ от петвековно османско владичество над родните земи и братя. Този ден, както вече стана дума в предходната глава, положих две клетви за вярност към българския народ.

Работата ми на новия служебен пост ме погълна изцяло. Временно отложих посещенията в избирателния район. Излязох в отпуск от 15 август за осем дни. Два от тях отделих за Девня. Реших да се направи преглед за изпълнението на предизборните поръчения. Срещнах се с местното общинско ръководство. Доложиха, че всичко е нормално, проблеми няма. Приех с доверие информацията. Помолих конкретно да разгледаме в какво състояние са поръченията на кипренци. Докладваха, че пътят до овчарника е вече направен, а за останалите — показаха схема на обект, която трудно разгадах. Помолих за среща с проектанта. В кметството бе дошла млада симпатична дама. Без да чака представянето й, се ръкува с мен и каза:

— Аз съм архитект Вержиния — проектантката. Искали сте да ме видите.

— Приятно ми е да Ви видя, но ставаше дума за поръченията на избирателите от Девня.

— Проектът е готов!

Извади от чантата си един лист. Разгърна го на масата и започна да обяснява:

— Ето Ви ресторанта. Това е кухненският блок, това е салонът за около десет маси, а тук ще е складът. Нещо да кажете?

Гледах и мълчах. Нищо не можах да проумея. Подхвърлих шеговито.

— Освен проект за павилион, друго въображението ми не може да си представи.

— За толкова пари — такъв проект, троснато отговори тя.

— За какви пари става дума?

— Мутафов ми поръча стойността на обекта да не надхвърля двеста хиляди лева. Какво повече мога да направя?

Замислих се. Всички присъстващи ме гледаха внимателно. Потърсих лист хартия. Такъв нямаше. Докато донесат, взех салфетката, поставена под чашата с кока кола, извадих химикалка и започнах да чертая и да обяснявам.

— Ето това ще представлява бъдещият ресторант. Примерно 50–60 места. Тук ще бъде, в северозападната част, кухненският блок. Това нека бъде автоматична пощенска централа. До кухнята разположете две-три павилиона за магазинчета, като ги съедините със сегашната бакалия. Пред ресторанта нека има място за лятна градина. Пред тях сложете прилична сграда и я наречете „младежки дом“, а до него разположете читалня и библиотека. А ето тук да има стая за клуб на пенсионера. Така си представям бъдещия „Търговско-социален комплекс — Девня“. Нещо да кажете?

Всички присъстващи в стаята се бяха надвесили над „чертежа“, слушаха и гледаха ту него, ту мен.

— Та, това наистина е цял търговски комплекс, възкликна Кузманов.

— Не търговски, а търговско-социален комплекс, възкликнах аз.

— Вие архитект ли сте или строителен инженер? — попита Вержиния.

— Не. От Трънско съм, израснал сред майстори-строители и съм верен на дадената дума пред избирателите.

— Да приемем предложението на народния представител, предложи Тошко Мутафов.

— Селото ви е на четири километра от такъв промишлен гигант като Девня. Тук ще идват работниците да си отчитат резултатите от съревнованието и да пият по една ракия за разтуха. От това село е и Тошко. Той и кооперацията ще го направят туристическа атракция за туристите от други страни. Лете може певци и артисти да идват, програми да изнасят…, обосновавам се аз.

— Всичко хубаво, но пари от къде? Обектът в този си вид ще струва поне половин милион лева, продължи архитектката.

— Ето ви кмета, ето и шефа на Районната потребителна кооперация, аз ще им съдействам.

Погледнах лицето на кмета, то бе като вкаменено. От къде ще намери толкова пари? Бюджетът му е предварително определен. Той това и каза:

— За тази година пари нямаме.

— Добре. Сега Вержиния да подготви проекта, да се направи първата копка и от януари следващата година на робата. Кметът да възложи още сега обекта на строителната организация и лично с кметицата на селото ще отговарят за доброволен труд.

Следващото ми посещение в избирателния район бе в началото на октомври. Целта бе да се положи първата копка на социалния комплекс в Кипра. Преди да тръгна специално са обадих на Стефан Желев, зам.-председател на Централния кооперативен съюз по икономическите въпроси, с молба да включи обекта в поименния списък за строителство през следващата година и да осигури необходимите средства. Той се отнесе положително към предложението, като помоли да получи писмени документи и проекти от Районната кооперация в Девня. Обещах да ги донеса лично до средата на октомври.

Пристигнах в Кипра на трети октомври. Насред селото стоеше багер, готов да копае. Събрали се бяха около петдесет души. Подадоха ми кирка, а на Живко Кузманов — лопатата. Редом с Мутафов стояха две момичета в национални носии. Издигнах кирката и ударих два-три пъти в коравата земя. Обърнах се към хората и казах:

— Честито започване на обекта. Догодина на 23 май е празникът на вашето село, тогава ще режем лентата на готовия комплекс.

Багеристът запали машината, раздвижи огромните й челюсти и ги заби в земята. Хората заръкопляскаха. Чуваше се звън на чаши и гласове „Наздраве“. Така се положи началото на изпълнението на предизборните поръчения в Кипра.

Когато с Георги Караманев обикаляхме страната през декември във връзка с новогодишното изложение, на път от Варна за Търговище спряхме за малко в Девня. Не бяхме предупредили никой от местните ръководители за тази визита. Минути след пристигането ни при нас първи дойде Станчо, какво ли може да се скрие от неговото наблюдателно око, а след него и Тошко Мутафов. Централният площад на Девня бе покрит с временни павилиони, пълни със стоки. Имаше и няколко такива за „скара-бира“. Ухаеше на кебапчета, пържоли, печена риба, даже и на греяна гроздова ракия. Пълно бе с хора. Изпълняваше се решението на Комисията по жизненото равнище. Застанахме пред щанда с големи бъчви, пълни с „Осмарски пелин“. Станчо донесе няколко стола и малка масичка. След него младеж носеше пълни чинии с печена риба „Карагьоз“. Сервираха и пелин. Стана импровизирана гощавка. Докато закусвахме, Мутафов ме информира, че обектът в Кипра вече има пълна документация и уверение от Централния кооперативен съюз, че е включен в петгодишния план, че досегашният първи секретар на общинския комитет Стойко Лечев е преминал на работа в Окръжния народен съвет, а на неговото място са избрали Енчо Стоянов. Познавах този човек. Той бе секретар на партийния комитет в химическия комбинат. Професионално добре подготвен, с висше образование и завършил партийна школа. Но понякога говореше повече от необходимото.

В края на януари 1982 година помолих секретарката ми Мария да ме свърже по телефона с кмета на Девня. След като се поздравихме, казах на Ж. Кузманов, че ще бъда при тях в първите дни на февруари за два дни и го помолих за три неща: да направят в местния вестник съобщение за приемен ден на граждани от народния представител; да се подготвят за оперативка във връзка с обекта в Кипра и да докладват за изпълнението на предизборните поръчения. След няколко дни попитах Сергей Давидов, помощникът ми в Министерския съвет, има ли желание и възможност да дойде с мен. Той се съгласи. Тогава поръчах: гответе се с Ванчо за път. Когато пристигнахме в хотела в Девня, чакаха ни Тошко, бате Райко, инж. майор Денев, разбира се, и Станчо. Разговаряхме дълго, до полунощ. Разказаха ми интересни неща, в това число, че новият първи секретар на партията в окръга Димитър Попов почти ежедневно се интересувал не само как се изпълняват плановете, но и за живота на хората и хода на изпълнението на предизборните поръчения.

На сутринта в 9:00 влязохме в малкия салон (заседателната зала на изпълнителния комитет) на общинския съвет. Заедно с мен бяха Ж. Кузманов, зам.-председателят по социалната политика на общината, и юристът от Окръжния народен съвет. Един след друг много души изляха пред нас своята и на семействата им болка. Стремяхме се да удовлетворим техните искания. Някои, обаче, бяха извън нашите сили и правомощия, други отправихме към Окръжния народен съвет. Главното бе внимателното отношение към гражданите. Дори и да не задоволихме всички искания, хората благодариха за добрата дума, която чуха от нас. Тази среща се хареса от населението, дълго говореха за нея. Уточнихме се да я превърнем в традиция. По време на приема в стаята влезе непознато лице. Седна на масата и все нещо си записваше. Увлечен в разговорите с гражданите, не любопитствах кой е този човек. Накрая на приема се представи: „Журналист съм от в. «Народно дело». Намислил съм да пиша статия за тази уникална среща. Затова пристигнах тук“.

Тръгнахме за оперативката на обекта в Кипра. Очаквах да видя положени основите и хора да работят. Нищо подобно. Видях само разкопки, работници нямаше. Чакаха ни началникът на строителната организация и Станка — кметицата, без чаровната усмивка на уста. Останах изумен. Защо не сте работили, защо сега няма хора и защо не ме информирахте преди да дойда? Ядосах се много. Кузманов започна да обяснява:

— Като копаели, работниците се натъкнали на непознати разкопки. Дошли археолозите, предположили, че това са някакви фурни от римско време и запечатали обекта. Още чакат разрешение от Министерството на културата.

— Това разрешение може още месеци наред да се проточи. Ние губим ценно време. Обещахме на 23 май да открием обекта. Хората ще кажат, че нищо не правим. Оставете разкопките в този вид Изместете обекта с няколко метра встрани и работата да продължи.

Кметът ни информира за проектирането на другите обекти: банята, търговския магазин в Повеляново, двата жилищни блока, пътя край магистралата и други. Одобрихме и направения график за строителство.

На 18 май у нас пристигна правителствена делегация от Унгарската народна република за сесия на смесената българо-унгарска комисия по научно-техническо сътрудничество. Водеше се от колегата Йожев Мариай, зам.-председател на Министерския съвет и председател на смесената комисия. Предварително се бяхме договорили сесията да се проведе във Варна, дом № 7 на правителствения дом „Република“. Един ден заведох Мариай да види Девненския комплекс, отделих време да посетим Кипра. Обектът бе пред пуск. Мравуняк от хора работеха на строежа. Високият гост каза нещо тихо. Помолих преводача да преведе за какво става дума.

— Много строителни работници има в България!

— В момента строителните работници на обекта са 18, другите са доброволци от селото. След три дни ще се открива комплексът и всичко трябва да е наред, поясни кметицата на Кипра.

— Толкова доброволци? У нас това е лукс, каза гостенинът.

23 май е денът на село Кипра. По високоговорителите ечеше народна музика. Стичаше се множество от хора. Селото е около 500 жители, а тук вече се събраха не по-малко от 2–2,500 души. Мнозина носеха цветя. Хората се усмихваха и здрависваха.

Комплексът бе изграден във възрожденски стил, с тухлена зидария, турски керемиди и бял камък в основите. Блестеше със своята красота.

Между гостите бе и ген. Д. Борачев, единственият жив партизанин от кървава схватка с фашистите в това село. Той се приближи, хвана ме за ръката и просълзен каза:

— Доживях да видя този красив дом, който сте направили в това революционно село. Благодаря, и ме прегърна бащински.

В 11 часа се изкачихме с Димитър Попов и местното ръководство на трибуната. Гръм от ръкопляскания. Тържеството откри кметицата Станка и даде думата на Ж. Кузманов за слово. Страхил Христов председател на изпълнителния комитет на Окръжния народен съвет, прочете Указ на Държавния съвет за награждаването на строители и организатори с ордени и медали. Сред наградените бяха: с „Червено знаме на труда“ — Тодор Мутафов; архитект Вержиния Попова и бригадира на строителните работници. Стачно Стефанов и още четирима души получиха орден на труда сребърен.

Обърнах се към множеството с думите:

— Да е честит този красив дом на кипренци, девненци и техните гости от Варна, страната и чужбина. Обещанието, поето в предизборните дни, е изпълнено с много труд, но с чест. За девет месеца се зачева и оформя човешкия живот. Така стана и с този красавец: замислен, проектиран и построен с вашата решаваща помощ за девет месеца. Да е честит на всички ни. И прерязах лентата за откриване на обекта, частица от която съхранявам и до днес.

След обяд селяните, официалните гости и строителите бяхме на обща софра в новия ресторант, пред който музиката свиреше народни мелодии. Глъч и подвиквания „наздраве“, „да ни е честит“ отвреме навреме огласяха трапезата. Поиска думата слабичка старица с малки, но искрящи очи, която винаги, когато отивах на строежа, се въртеше край нас, като ни даваше информация какво се прави, кое докъде е стигнало, изправена до стената заговори на висок и ясен глас, като ръкомахаше с дясната си ръка.

— Аз вече минах осемдесетте години. Доживях и у наше село да видя този красив дом, който ни събра всички тук. Денонощно работехме, но стана като в приказките Ако ги нямаше тия момчета пред мен — Станиш Бонев и Димитър Попов, пак щехме празнико на село да правим на мегдано. А сега имаме ресторант и то първокласен.

Приближи се до мен. Станах. Тя ме прегърна и разцелува. Предметна на рамото ми изплетена лично от нея покривка, везано килимче и ми подаде буркан с пчелен мед. И с благословия завърши: „Нека живота да ти е дълъг, а работите да ти вървят по мед“. После даде дарове на Димитър Попов. Всички ръкопляскаха и одобрително се провикнаха — „Браво, бабо Върбе“. Обърна се към съселяните си и каза: — „всички да сте живи и здрави, да се радвате на обекта“. Взе чаша с ракия, с пожелание за здраве я изпи докрай.

Веселието продължи до полунощ.

Комплексът започна своя живот. Кооперативният съюз го стопанисваше добре. Тук ставаха семейни тържества, сватби, изпращане на войници. Идваха хора и от съседните села, особено работници от различни цехове и участъци на Девненския химически комплекс. От следващата година той бе обявен за туристически обект и се посещаваше от чужденци, особено руснаци и немци.

В ресторанта вечер свиреше оркестър. Идваха на гастроли изтъкнати певци и певици. Една вечер, когато бях отседнал за малко в ресторанта, чух приятния глас на известната Росица Кирилова. Тошко, кметицата и ТКЗС-то организираха безплатен обяд за всички желаещи пенсионери от селото. Пенчо Кубадински, председател на Националния съвет на Отечествения фронт, специално посетил и разгледал обекта. Одобрил го с думите: „Чудесен модел за комплекс на всяко средно по големина село в България. Това трябва да се разпространи“.

Всяко лято до 1989 г., когато ходех на почивка във Варна, посещавах кипренци. Веднага се събираха пенсионери и младежи край мен. Приказвахме като приятели. Ходех на гости и в някоя селска къща. Обезателно се отбивах при баба Върба да й връча подаръче за спомен.

За последен път бях в селото през септември 1997 г. Бях на гости при приятели във Варна. Тодор Мутафов настоятелно покани Димитър Попов и мен да отидем да видим селото и родителите му. Осем години не бях стъпвал на площада в Кипра. Слязохме от колата и застанахме с лице към комплекса. Човек не видяхме. Отгоре по пътя вървяха двама старци. Изчакахме ги нарочно да се изравнят с нас и дали ще ни познаят. Загледаха ни. Спряха се. Познаха ни. Ръкувахме се. Единият от тях, без да го питаме, занарежда:

— Е, продадоха го хубавия комплекс. Купи го на безценица един мафиот. Не е от наше село. Веднага дигна цените. Ние вече не ходим в ресторанто и клуба. И младежите се дръпнаха Разтуриха ни хубавото ТКЗС. Заводите даже не работят. Уволниха почти всички от селото и сега сме полугладни. Гледайте, дали че видите некого, а по-рано така ли беше?

— Е, дядо, вече не може да ви помогнем, обади се Попов.

— Работиш ли? го попита другият селянин.

— Не, пенсионер съм, отговори Попов.

— А народния?

— И той е пенсионер.

— Вече не ни искат и наши, и чужди, обадих се аз.

— Епа, така е! замислено каза първият селянин.

Обърнах се към Попов и тихо му казах:

— Колко мъка е легнала в сърцата на хората.

— И по лицата им е изписано, продължи той.

Разделихме се с двамата селяни. Те дълго гледаха след нас.

Предизборните поръчения в Девня до едно се осъществиха до края на мандата ми. Нещо повече. Построиха се още няколко обекта с голямо социално и стопанско значение за населението като: жилищен блок от 16 апартамента в центъра на Девня, супермаркет в Повеляново и др. Осигуриха се валутни средства за внос на очистителни съоръжения за производството на цимент и на химическите заводи. С тяхното въвеждане в експлоатация въздухът и водата в значителна степен се доближиха до своя естествен вид. Средствата за тези съоръжения и за изместване на действащия път Шумен-Варна от центъра до магистралата се осигуриха с годишните уточнения на петгодишния план.

Като председател на правителствената комисия по жизненото равнище адмирирах изграждането на помощни стопанства към предприятията и учрежденията. Ръководството на химкомбината се зае и за година-две разви едно от най-модерните помощни стопанства в окръга. Пред входа на завода разкриха специални помещения за продажба на продукция от това стопанство, макар че поддържаха с месо всички работнически столове. Поевтиня и храната в тях, защото продукцията от помощното стопанство се калкулираше по себестойност, без печалба и данък оборот. И в заводските магазини месото се продаваше с цена по-низка, отколкото в търговската мрежа. Примерът на комбината бе последван и от други предприятия.

Предизборната програма в 51-и девненски избирателен район бе изпълнена. Изградиха се нови обекти. Това не можеше да не се забележи от обикновения човек. Девненци виждаха и чувстваха грижата за тях. Те се отблагодариха с всеотдаен труд и уважение към своите избраници и местни ръководители.

През август 1982 г. бях със семейството си на почивка на Златните пясъци. Дойде да ме види Димитър Попов. Уточнихме се за провеждане на някои мероприятия. По негово предложение се проведе среща с народните представители от Варненски окръг, на която той пожела на всички успешна съвместна работа за изпълнение на предизборните поръчения на избирателите. Делово премина и срещата със Стоян Цанев — директор на местната промишленост. Целият разговор се въртеше около темата: какво може да се направи за следващите две-три години за подобряване на социално-битовото обслужване на хората от Варна и на нейните гости — туристите? Родиха се идеи за построяването на: детска водна пързалка на брега на морето; делфинариум; дом на красотата; цех за тефлонови домакински изделия; няколко цеха за химическо чистене и други.

— Мислил ли си да се направи улица на услугите във Варна, запитах директора.

Не съм. Може да се направи, отговори той.

— Ще говорим с Градския съвет съвместно да уточните коя да е тя и действайте, допълни Попов.

Посочените и други обекти се изградиха един след друг за две-три години.

През тази почивка семейно с Димитър Попов бяхме на гости на кмета на село Кантарджиево. Разгледахме малката и спретната къща, двора с много цветя, различен зеленчук и асма, както и заето-механа. Домакините — гагаузи, бяха гостоприемни и благородни хора. Оставиха у нас незабравими впечатления.

Като водещ листата на депутатите от Варненски окръг ангажиментите ми нараснаха. Участвах не само в мероприятия на окръга във връзка със задълженията ми като народен представител, а и на сесии на Окръжния съвет, на отчетно-изборни конференции, на празници, посещения в заводи и търговски обекти. Винаги, когато можех, оказвах съдействие, но не премълчавах пропуските и несполуките в стопанската дейност.

В изказването си пред отчетно-изборната конференция на окръжната организация на Отечествения фронт през 1984 г. посочих някои негативни тенденции, а именно: в народностопанския комплекс Варненски окръг е на трето място по население, на второ място по промишлени производствени фондове, на трето място по средна работна заплата, на трето място по стокооборот на дребно на човек от населението, на четвърто място по театрални посещения, но окръгът е твърдо на последно място в страната по материални разходи на сто лева стокова продукция в промишлеността, а строителите заемат двадесет и трето място по този показател. Окръгът е на деветнадесето място по използваемост на тракторите, на двадесет и четвърто място по брой на птици, на двадесет и първо място по брой на говеда на 1000 дка стопанисвана земя, на петнадесето място по среден добив на грозде и скромното единадесето място по обществена производителност на труда. Посочените факти едва ли подхождат на икономическото, социалното и културното развитие на Варна.

През 1965 г. присъствах на празника на военноморския флот. С адмирал Янакиев, висок и снажен, душевно богат човек и активен варненски депутат се познавахме добре. Дойде при мен. Здрависахме се дружески и предложи:

— Може ли след парада да отидем до Кранево.

— С удоволствие. Знаеш с теб винаги ми е приятно.

— Отдавна зная, че имаш слабост към помощните стопанства на предприятията. Ще ти покажа, че и ние военните можем да произвеждаме, а не само да консумираме.

Пристигнахме на обекта край Кранево — голям и добре уреден свинекомплекс и помощно стопанство. Информираха ни, че сега поделението не само се задоволява с месо и зеленчуци, но и продава по договор за търговия на едро.

Всеки, който е посетил Варна, знае къде се намира Дворецът на културата. Като народен представител положих усилия за завършването на тази монументална сграда, творение на българската архитектура. Не можех да присъствам на нейното откриване през 1986 г.

В моя разказ — спомени като народен представител искам да благодаря на Страхил Христов — председател на изпълнителния комитет на Окръжния народен съвет. През цялото време на моя мандат в Девненския район той оказваше активно съдействие за изпълнението на поръченията на избирателите. Останах с уважение към него като компетентен и неуморен ръководител.

В продължение на пет години работех с прекрасни варненски приятели и другари. На тях и хилядите техни съграждани и гости от страната и чужбина с голяма обич отдадох част от своя живот.

Кипра и Варна станаха мой втори роден край.

Вторият ми мандат, юни 1986 г. — края на май 1990 година, бе в 20-и бургаски избирателен район. И тук заедно с местните ръководители работехме интензивно и с голяма любов към избирателите. В новоизградения, сравнително добре благоустроен жилищен комплекс се решиха редица проблеми във връзка с разширяването на окръжната болница, поддържането на детските ясли и търговската мрежа, благоустрояването. И тук общуването с обикновените хора бе на преден план. Срещите по клубове и седенки позволиха да се опознаем взаимно. Особено ценна помощ в задълженията ми като депутат ми оказваха първият секретар на окръжния комитет на партията Николай Жишев, председателят на районния народен съвет Слави Станчев и местните ръководители. Слави се оказа мой състудент. Рядко симпатично и работливо момче, със склонност към оперното пеене Често ни развеселяваше с някоя ария от „Риголето“ или „Аида“. Полезни бяха и посещенията в завода за пиво, „Булгарплод“, местна промишленост и други.

И днес са живи в съзнанието ми спомените за двата мандата като народен представител (юни 1981 — май 1990 г.), това бе време на искрена и всеотдайна работа за добруването на хората от различни възрасти. На тях отдадох доверие и уважение.

Срещите с тях ще запазя като скъп спомен завинаги.