Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

В търсене на нови стопански решения

Всеки човек, за да влезе активно в живота, трябва да има ново разбиране за събитията, процесите и явленията. Новото разбиране може да се постигне с повече знания. Знанието е силата, която помага на човек да се бори за преодоляване на препятствията по пътя напред и нагоре. В това отношение плодотворни за моето по-нататъшно развитие се оказаха тридесетте ми години.

От първи октомври 1963 г. станах редовен асистент във ВИИ „Карл Маркс“. Вече имах опита от две и половина години водене на семинари като хоноруван асистент. Един семестър четох лекции по специалността „Планиране и баланс на народното стопанство“ с вечерно обучение. Сега, като редовен асистент, имах достатъчно време да задълбоча и разширя обхвата на материята, за да направя по-интересен и привлекателен всеки семинар, всяка лекция. За кратко време постигнах това и до края на преподавателската си дейност не съм преставал да обогатявам, от научна и практическа гледна точка, лекциите си.

Колегите от катедрата ме посрещнаха радушно. Катедреният съвет ми възложи да чета лекции пред студентите от вечерното обучение, да водя семинарите по специалността на студентите-плановици, и упражненията по „Баланс на народното стопанство“. Имах седмично 14 часа занятия. Това беше нормалната натовареност за асистент. Ежедневието ми навлезе в своя ритъм. Чувствах, че се увеличават знанията ми по професията. За това главно ми помогна и изслушването на целия курс лекции на академик Евгени Матеев по „Баланс на народното стопанство“ и на проф. Тодор Ангелов по „Основи на планирането на народното стопанство“.

В началото на 1964 г. с мен се случи събитие, което коренно промени по-нататъшното ми развитие като човек, научен работник и професионалист-плановик. Беше 13 февруари. Пристигнах в катедрата от Перник в 7:50 ч. Седнах край масата. Извадих бележките си и започнах да се концентрирам за предстоящите 4 часа семинарни занятия. Телефонът позвъня. Вдигнах слушалката. Човек с непознат глас търсеше мен.

— Аз съм, моля кажете!

— Казвам се Атанас Белински, помощник съм на Тодор Живков по икономическите въпроси в Централния комитет на партията. Може ли да дойдеш при мен?

— Имам занятия със студентите от 9 часа.

— Ако тръгнеш веднага, до тогава ще приключим разговора и ще се върнеш.

Изпаднах в недоумение, За какво ли ме търси такава личност? Написах бележка на колегите, ако закъснея, да предупредят студентите да ме чакат. От „Стефан Караджа“ № 15, където тогава се помещаваше нашата катедра, до Партийния дом отидох за 5–6 минути. Офицерът от служба „Пропуски“ ме насочи към втория етаж. Намерих кабинета на Белински. Вратата беше отворена. Докато се представя, той ме покани да седна. При него имаше още едно непознато лице, мъж в зряла възраст, с прошарена коса и кръгло лице. Белински направо започна:

— Търсим помощник на председателя на Министерския съвет Тодор Живков. Имаме шест кандидати. Вие сте в списъка.

— Аз не съм кандидатствал. Току що дойдох в института. Обичам научно-педагогическата работа и това желая да работя.

— Кой ще ти попречи. Ще продължиш да работиш и в института.

— Не съм добре и със здравето. През септември миналата година имах кръвоизлив на дванадесетопръстника. Не съм подготвен достатъчно да заема такава отговорна работа.

— Ще се научиш. Завършил си с отличен успех. Имаш практически опит в завод. Сега си асистент по планиране. Получихме хубави отзиви за досегашната ти работа. Тъкмо такъв човек ни трябва. Тук ще работиш главно с една работна група при председателя на Министерския съвет по новата система на планиране и ръководство на народното стопанство. Ето това е ръководителят на групата — Гриша Филипов, зам.-председател на плановия комитет. Запознайте се.

— Белински, щом другар не желае, остави, намерим друг — каза с лек руски акцент Гриша Филипов.

— Отивай си на занятия, се обърна към мен Белински, и след обяд към 16 ч. ми се обади.

Тръгнах си. Бях зашеметен. Дори не казах довиждане. В катедрата колегите ме чакаха. Разказах им за случилото се. Съгласно уговорката в 16 ч. се обадих по телефона на Белински. Предложи ми да отида при него. Влязох в кабинета му. Отново, както сутринта, беше с димяща цигара в уста. Прелистваше някакви зелени папки и мълчеше. Помолих за разрешение и аз да запаля цигара. След няколко минути ми подаде една от папките и рече:

— Ето ти заповед за назначаване. Докладвах на Тодор Живков. Той каза, че такъв човек ни трябва и подписа. След една седмица ще те извика. Сега отиваш при доктора, той е в течение на въпроса.

— Защо да ходя при доктор, не съм чак толкова болен?

— Не знаеш ли на кого казваме „доктора“? Това е д-р Никола Манолов — главният секретар на Министерския съвет.

Взех купчината папки и излязох. Прекосих „Дондуков“ и намерих служебния вход на Министерския съвет. Офицерът на пропуски ме изпрати до асансьора и натисна бутона за третия етаж. Главният секретар ме посрещна любезно. Седнах край малката кръгла маса до бюрото му. Почерпи ме с кафе. Обширна беше темата на разговора ни. С наблюдателното си око д-р Манолов забеляза в мен безпокойство и запита:

— Какво те смущава?

— Много неща. Моля Ви, направете необходимото в заповедта да се добави текст, че мога да запазя правото си като асистент в института.

— Не е нужен такъв текст, но щом те смущава, ще го допълня и ще помоля заповедта да се преподпише.

Още същия ден ме настаниха в кабинет 256 в средното крило на сградата. Оставих папките, които носех, и се отправих към Централна гара, София.

Пристигнах в Перник. Прибрах се у дома мълчалив и смутен. Съпругата ми няколко пъти ме попита какво се е случило? Дълго мълчах. Помолих я да седне до мен, извадих от джоба си заповедта и я подадох.

— Как стана това?

— И аз не зная. Извикаха ме и …

— Ами института, затова ли искаше да отидеш толкова много на работа като преподавател?

— Обещаха ми да продължа като хоноруван.

— Никога не напускай научно-преподавателската си работа. Това е твоето призвание. Запомни го от мен за цял живот.

— И аз така мисля.

Подробно описах назначаването ми в Министерския съвет, защото за мен беше голямо преживяване. Такова събитие човек помни цял живот.

В материалите, които ми даде Атанас Белински, намерих:

— Стенограма от дискусията между учени и стопански дейци по докладната записка на Т. Живков „За нова система на планиране и ръководство на народното стопанство“ от 9 октомври 1963 г.;

— Решение на Бюрото на Министерския съвет от 22, 23 и 24 януари 1964 г., с което се приемат принципните положения на новата система и за провеждане на икономически експеримент в голям брой предприятия и отрасли;

— Решение за създаване към Председателя на Министерския съвет на работна група от специалисти — стопански дейци, научни работници и други, която да осигури по-нататъшно разработване на конкретните форми и средства за прилагане на новата система и да организира нейното експериментиране.

Веднага се заех с изучаване на материалите. Още първия прочит ме застави да се замисля сериозно. Значи онова, което най-много ме вълнуваше в работата ми в металургичния завод, вече се разбира и чувства в най-високите етажи на управлението на страната. Заслужава си да дам и своя личен принос!

След два дни се срещнах с Гриша Филипов. Заедно набелязахме няколко въпроса, които да се обсъдят от работната група и да се направи план за нейната работа. Съобщих му, че доктор Манолов е осигурил кабинет за работа и за заседание на групата на 2-я етаж в Министерския съвет.

Не мина и седмица, когато се проведе и заседание на правителството. То заседаваше веднъж, по изключение два пъти, месечно. Председателят на правителството — Тодор Живков, беше дошъл на това заседание. След като то приключи, Николина Попова — неговата секретарка, ме извика. Тодор Живков ме посрещна в огромния си кабинет е думите:

— Здравей, как си?

— Добре съм, адаптирам се. Благодаря Ви за доверието.

— Какво ще правим сега?

— Започнахме с подготовка на плана за работа на групата.

— Добре, ти ще работиш главно с групата. От време на време ще ме информираш. Запознай се с материалите от дискусията по новата система.

— Сега ги изучавам.

— Добре. Ти имаш практически опит. Приземявай теоретиците от групата. Приятна работа.

За първи път се срещах и разговарях с Тодор Живков.

Направи ми впечатление на земен човек.

Работната група се състоеше от:

к.ик.н. Гриша Филипов — зам.-председател на Държавния комитет за планиране — ръководител;

доц. к.ик.н. Давид Давидов — първи зам.-председател на Комитета по труда и работната заплата;

к.ик.н. Димитър Баждаров — първи зам.-министър на финансите;

проф. к.ик.н. Иван Виденов — зам.-председател на Комитета по цените при Министерския съвет;

доц. к.ик.н. Емил Христов — от Висшата партийна школа;

доц. к.ик.н. Георги Петров — от ВИИ „Карл Маркс“;

Александър Манолов — секретар на ЦС на БПС;

Георги Димов — зам.-председател на Българската народна банка.

Както се вижда, съставът на групата бе добре подбран. Всички имаха висока теоретична подготовка и заемаха отговорни държавни постове. До един бяха участвали в дискусията по Докладната записка за планиране и ръководство на народното стопанство. Изказванията им бяха съдържателни. Едно от най-хубавите сред тях бе на Емил Христов. Навярно затова бе включен в състава на групата.

Насрочено бе първото заседание на работната група. Гриша Филипов ме представи на всички присъстващи. Обсъди се примерен Правилник за стопанска дейност на предприятията и организациите, които ще експериментират новата система. Прие се и планът за работа на групата. Уточнихме се да започне съставянето на списък на около 50 предприятия, които ще експериментират. Тази задача се оказа не лека. Трябваше да се подберат предприятия и организации, които имат нормални условия за работа, реален план за годината, добро стопанско ръководство и осигурена реализация на продукцията. Посетихме предприятия и обяснихме принципите на новата система. Искахме на място да се уверим, че имат условия за работа.

С Гр. Филипов бяхме в завода за производство на обувки в София. Разяснихме каквото трябваше. Констатира се, че заводът има компетентно ръководство и може да се включи в списъка. Стана главният счетоводител на завода и рече:

— Вие казвате, че заплатата на работниците и целия колектив ще зависи от крайния стопански резултат, от реализацията на продукцията.

— Да, това е един от основните принципи, — обади се Гриша Филипов.

— Но в завода има залежали около 2 млн. чифта обувки. Какво да ги правим?

— Ще се осигури търговците да ги изкупят. От сега нататък ще произвеждате това, което пазарът изисква.

Съгласиха се. Обадих се на зам.-министъра на вътрешната търговия — Григор Ваклиев, и го помолих да уреди въпроса. След около час той ми позвъни и каза:

— В складовете на „Търговия на едро“ има залежали около 6 млн. чифта обувки. Ако купим и тези на завода, ще станат 8 млн. Какво да правя?

— Изкупете обувките на завода, ако са качествени. Занапред да се сключи договор със завода да произвежда това, което е нужно за търговските организации и населението, — предложих аз.

Въпреки трудностите, се оформи и утвърди списъкът на предприятията и организациите, които да експериментират новата система.

От 1 април 1964 г. започна икономическият експеримент в повече от 50 предприятия — 27 промишлени, 10 търговски и 4 строителни, една проектантска организация, в кооперативната търговия на 1 окръг и частично в ТКЗС от 4 окръга. В края на същата година на принципите на новата система работиха около 81 550 човека (6,5 на сто) от заетия персонал в народното стопанство. Експериментирането през 1964 г., макар и в ограничен размер, обхвана предприятия и организации от почти всички отрасли на материалното производство.

Големите и отговорни задачи, поставени с Генералната перспектива за развитие на страната през периода 1961–1980 г. и четвъртия петгодишен план за периода 1961–1965 г., предполагаха при планирането на народното стопанство водещо място да заемат повишаването на производителността на труда, подобряването на качеството и разнообразяването на асортимента на продукцията. Действащата система на планиране и ръководство на народното стопанство в България в голяма степен бе изчерпала своите възможности. Тя бе типична за по-ниско стъпало на развитието на производителните сили и за екстензивния тип възпроизводствен процес. Не удовлетворяваше нарасналите мащаби и изисквания на базата, на новото съдържание и по-нататъшното развитие на народното стопанство. Тази система вече не спомагаше за ефективно разрешаване на възникващите икономически противоречия и в голяма степен ставаше спирачка на динамичния икономически растеж.

Проблемът бе да се внесат качествени изменения, цялостно да се усъвършенства действащата система на планиране и ръководство на народното стопанство. Поради това се пристъпи към създаване на нова система на планиране и ръководство на народното стопанство.

Първият вариант на принципите на тази система, както се посочи, са изложени в Докладната записка на Т. Живков от 9 октомври 1963 г. Те непрекъснато се обогатяваха и прецизираха по време на икономическия експеримент от април 1964 г. до края на 1968 г. До какво в основни линии се свеждаха тези принципи:

Първо. Усъвършенстване на системата на планиране.

Основен недостатък на действащата система на стопанско ръководство бе фетишизирането на плана. Неговото изпълнение и преизпълнение по определен брой утвърдени показатели бе единственият критерий за оценка на резултатите от стопанската дейност на отделни предприятия и организации, на цели отрасли.

Прекаленият централизъм в планирането спъваше инициативата, самостоятелността и творчеството на отделните производствени колективи както при съставянето, така и при изпълнението на плановете, водеше до противоречие и необвързаност между отделните показатели, до нескончаеми и частични корекции и изменения в утвърдените показатели. Механичното планиране по метода на динамиката водеше до възпроизводство на отрасловата структура без отчитане потребностите на гражданите и обществото.

Главното направление за изменение на системата на планиране бе чрез нея да се създадат материални стимули и условия предприятието и неговият колектив да се заинтересоват за съставянето на реален и максимално ефективен план, изгоден както за него, така и за народното стопанство. Затова бе необходимо да се приложат последователно и докрай принципите на стопанската сметка и на материалната заинтересованост. Това означаваше дейността на производствените колективи и заплащането на техния труд да се свържат главно с ефективното използване на основните и оборотните фондове и с действителните крайни резултати от производството, т.е. с реализацията на продукцията.

Прилагането на тези принципи при планирането съществено изменяше ролята на централния планов орган — Държавния комитет за планиране. Той трябваше да се заеме главно с перспективното развитие на народното стопанство и върху основата на това да предлага най-целесъобразни народностопански темпове и пропорции, да координира междуотрасловите връзки и дейности на отделните звена и участието в международното разделение на труда. Централно да се утвърждават няколко обобщаващи показатели, от които зависи планомерното, пропорционалното развитие на производството и осигуряването на основните материални и финансови баланси.

Второ. Укрепване на стопанската сметка и засилване на материалната заинтересованост.

Принципите на стопанската сметка и самоиздръжката се прилагаха формално. Подценени бяха стоково-паричните отношения и материалната заинтересованост. Производството на нетърсена от населението скъпа, некачествена и с низки технико-икономически показатели продукция непрекъснато растеше. Материалната заинтересованост на работниците и ръководителите на предприятията в много малка степен зависеше от крайния стопански резултат. Икономическата роля на категорията „печалба“ бе крайно принизена. Преодоляването на тези и други недостатъци налагаше, да се напълни с ново съдържание стопанската сметка и нейният основен принцип — самоиздържането, във всяко предприятие и организация. Заплатата на всеки работник и ръководител на стопанско звено да зависи от количеството на произведената продукция, от нейното качество, от реализираните икономии на енергия, суровини и материали, от степента на използването на машините и съоръженията.

Решаващо значение за прилагането на тези принципи имаше подобряването на системата на цените и ценообразуването. Обективно изискване е цената да се доближава максимално до стойността, предприятията да имат възможност да се самоиздържат и да получават печалба. Следователно печалбата от всяка дейност трябваше да се превърне в главна икономическа категория, да заеме централно място в системата от икономически лостове, които действат в предприятието.

Трето. Промени във финансирането и кредитирането на разширеното възпроизводство на основните фондове.

При досегашната система на централизирано разпределение на капиталните вложения предприятията и организациите не се бореха за изработване и приемане на най-ефективни варианти за разширяване и обновяване на основните фондове.

Налагаше се да се внесат радикални промени в системата на планиране и организацията на капиталното строителство. Да се въведе дългосрочното кредитиране на капиталното строителство, на разширяването и преустройството на основните фондове; задължението да се възстановява дългосрочният кредит при определена лихва, за ползването му с цел повишаване икономическата ефективност на капиталните вложения. Запази се централизираното планиране и регулиране на общия обем на капиталните вложения на отрасли и подотрасли съобразно с финансовите, материалните и трудовите ресурси на държавата. Безвъзмездното финансиране се допуска за някои крупни обекти и особено за някои нови производства, жп линии, мини, здравни и културни обекти. Строителните и проектантските организации трябваше да се превърнат в рентабилни, самоиздържащи се предприятия.

Четвърто. Усъвършенстване системата на договорните отношения.

Договорната система не бе изградена на солидна икономическа основа. Прилаганите незначителни санкции за неизпълнение на договорите не засягаха пряко производствените колективи и техните ръководства. Глобите и неустойките се включваха в себестойността на продукцията и оттам се отразяваха върху приходите на Държавния бюджет. В много случаи взаимно се опрощаваха между доставчици и потребители.

Нужно бе ново съдържание на договорите и договорната система, да се поставят на основата на стоково-паричните отношения между предприятията и организациите. Договорът да стане икономическа основа на плана. Когато не се изпълняват договорите, да се плащат неустойки и щети, които да намаляват печалбата на виновната страна. Намалява ли се печалбата, се намалява доходът на колектива И обратно. Когато контрагентът е виновен, неустойките и щетите да се понесат от него напълно. Предприятията-производители да понасят щетите от производството на нетърсена и некачествена стока. Търговските организации, след като са приели продукцията на производителя, отговарят за нейното съхраняване и реализиране. На същия принцип да работят и външнотърговските организации и снабдителните предприятия.

Предложените принципи на новата система можеше да доведат до някои отрицателни тенденции в развитието на икономиката. За това се предвиждаха съответни регулатори, които да са в състояние да ги ограничат до минимум. Тези регулатори са: запазване на централизираното планиране и финансиране на народното стопанство; цените и ценообразуването; новата договорна система; данъкът върху печалбата. И не на последно място, държавата си запазваше правото и занапред да регулира работната заплата.

Следователно изработването на принципите на новата система на планиране и ръководство на народното стопанство поставя стопанската дейност в по-пълно съответствие с изискванията на действието на обективните икономически закони на общественото развитие при конкретните условия на страната. Тя преодоляваше в голяма степен противопоставянето между закона за планомерното развитие и закона за стойността, между плана и пазара. Планирането и стимулирането на колективите се разглеждат в единство и взаимообвързаност.

Изработването на новата система за планиране и ръководство и нейното експериментиране в ограничен кръг предприятия и организации бе ново явление в световната социалистическа система. България беше пионерът. Сред политици и икономисти в чужбина тя породи противоречиви мнения. Едни смятаха, че българите търсят нови методи, форми и средства за разкриване на потенциалните възможности за повишаване ефективността на производството. Други, главно привърженици на традиционните методи на планиране и ръководство, смятаха, че това е отстъпление от централизираното планиране на народното стопанство, а трети, едва не окачиха етикета „проява на ревизионизъм“. Тези отзиви в чужбина намериха почва и у нас. Някои дори я окачествиха като еретизъм. Трябваше да се положат много усилия, да се обосноват теоретически и приложат практически принципите на новата система.

Реши се да се проведат консултации с водещи съветски учени. В средата на май 1964 г. Емил Христов и аз заминахме за Москва Това беше второто ми посещение в съветската столица. Направихме план за срещи с учени от Академията за обществени науки и Висшия институт за народно стопанство „Г. Плеханов“. Разговорите бяха интересни от теоретическа и практическа гледна точка. Предварително се бяхме договорили „да купуваме“, а не да „продаваме“ идеи и съображения. Затова предимно задавахме въпроси, на които учените ни отговаряха. Когато посетихме Висшия икономически институт „Г. Плеханов“ се срещнах с аспиранта Петко Павлов — мой състудент, сега професор в Икономическия институт на БАН. Той ме запита с кого съм в Москва.

— С Емил Христов от Висшата партийна школа.

— А, този ли, за когото тук в Москва се носят легенди за неговата аспирантура.

— Какви легенди? — запитах изненадано.

— Направил хубава дисертация по материалното стимулиране в промишлеността. Трябвало да я защити през юни 1963 г., обаче двамата му рецензенти — руски професори, дали отрицателни заключения. Той си събрал багажа и заминал за София.

— Но той има научна степен кандидат на икономическите науки, — намесих се изненадано аз.

— Да, въпросът е как я получи? След подготовка в София, в продължение на три месеца, се връща отново в Академията и се яви на защита. С тебешир в ръка изписва няколко черни дъски с таблици и доказателства и оборва една след друга всичките критични бележки на рецензентите. Присъстващите в залата го аплодирали, а научният съвет единодушно му присъжда научната степен. Така че той е първият аспирант-чужденец, защитил тук в Москва с две отрицателни рецензии. За този факт тук се говори с възхищение.

Вечерта в хотела разказах на Емил за този разговор. Той свенливо слушаше и потвърди разказа с малка бележка. Едната рецензия имала дори израза, че дисертацията била „пълна с ревизионизъм и антисъветизъм“. Едва склонил професора да отпадне думата „антисъветизъм“, но той пак останал с отрицателно становище за дисертацията.

Разказвам този факт, за да подкрепя моето мнение, че Емил Христов имаше желязна логика на мислене. Това си качество не веднъж проявяваше в дискусиите на работната група и в дейността си след нея. Командировката ни свърза в приятелство, което крепнеше през следващите години и продължава в днешно време.

В началото на юни 1964 г. се обсъди как да се организира по-нататъшната работа на работната група. Стигна се до изводът, че трябва да се съставят и утвърдят правила за работа, да се изработят правилници и наредби, от които да се ръководят в дейността си организациите и предприятията при експериментирането на новата система.

Подготовката им се разпредели между членовете на работната група. Съгласувано с председателя на правителството се възложи на заинтересовани министерства и ведомства да представят свои варианти-предложения. Общата координация и съгласуване на документите се възложи на ръководителя и на секретаря на групата.

Изработването на документите изискваше значителни познания и висока компетентност по механизма на управление на народното стопанство в цялост и на неговите части. При това не просто познаване на досегашните нормативни актове, а и на постановките за тяхното радикално преустройване, за привеждането им в съответствие с принципите и изискванията на новата система на планиране и ръководство на народното стопанство. Това беше трудна и много отговорна работа.

Наложи се да се увеличи броят на хората, които ежедневно да работят по тези документи. Първоначално се привлякоха на щатна работа Владимир Ваканов — началник отдел „Методология“ в плановия комитет, и като нещатни сътрудници: Иван Гелев — главен специалист в Комитета по труда и работната заплата, Исак Леви — главен специалист в плановия комитет, проф. Борис Първулов — доцент във Висшия икономически институт, проф. Витали Таджер — от Софийския университет и ст.н.с. Стоил Кодинов — от Икономическия институт на БАН. От апарата на Министерския съвет бяха включени съветниците: Борис Панчев — юрист, Йордан Азгоров — финансист. Всеки един от горепосочените даде своя личен принос за подготовката на нормативните документи.

В края на септември почти всички министерства и ведомства внесоха своите предложения за правилници и наредби. Същото направиха и членовете на работната група. Така по всеки документ има по два варианта. Осигури се препис и на действащите в момента нормативни актове в съответната област. Организира се тяхното последователно обсъждане. Наложи се групата да заседава почти ежедневно.

При дискусията нямаше чинопочитание. Налагаше се взаимното уважение, изслушване мнението на опонента и търсене на решение чрез доказателства от теоретична и практическа гледна точка. Всякакви „пагони“ на един или друг член на групата бяха свалени. Всеки участник в дискусията свободно, без ограничения на времето, можеше да изрази своето мнение не веднъж, а многократно. Търсеше се най-добро, рационално решение на даден проблем, на възникнала ситуация.

Дискусията по подготовката на документите продължи повече от три месеца. Трябваше да се докладват на председателя на правителството и да се внесат за приемане на специално заседание. В средата на януари 1965 г. Т. Живков насрочи среща с работната група за запознаване с подготвените материали. На срещата бе поканил и председателя на Държавния комитет за планиране — доц. инж. Апостол Пашев, председателя на Комитета по труда и работната заплата — генерал Мишо Мишев, министъра на финансите — Димитър Попов, и председателя на Българската народна банка — Кирил Несторов.

Подготвените проектодокументи докладва Гриша Филипов, с присъщия му руски акцент. Като приключи, се предостави думата на Д. Попов. Той сложи очилата си, прелисти малкото си бележниче и спокойно каза:

— Както посочи преждеговоришият, Филип Григоров…

Бурен смях огласи залата. Т. Живков не разбра за какво се смеем, и попита:

— Какъв е този смях?

Ат. Белински отговори:

— Смеем се, че Попов обърна името на Гришата, вместо Гриша Филипов, го нарече Филип Григоров.

— Защо бе, Попе? — фамилиарно се обърна той към Д. Попов.

— Той обърна наопаки цялото ми министерство, та защо аз да не обърна името му!

Т. Живков със своя заразителен смях обиколи два пъти с бавни крачки масата, около която бяхме насядали.

Специално искам да отбележа, че Д. Попов беше изключително колоритна личност. Той беше кмет на София и един от най-добрите български министри на финансите. Способен финансист и с природно надарено чувство за хумор. Винаги поддържаше предложенията за усъвършенстване на новата система и със симпатия се отнасяше към нас, работещите по тези въпроси. Като дългогодишен министър на финансите беше един от най-авторитетните членове на правителството. Не случайно по-късно той първи беше удостоен със званието „Заслужил икономист“.

Отварям скоба за руския акцент в говора на Гриша Филипов. Той е роден в Украйна. Майка му е рускиня, а баща му е бил там като икономически емигрант. В края на 30-те години семейството му се връща в България и тогава Гришата започва да учи бащиния си език. Завършва гимназия и за антифашистка дейност попада в затвора. Получава доживотна присъда. След победата на 9 септември 1944 г. заминава за Москва да учи висше икономическо образование. Като отличник продължава и аспирантура. По тази причина той смесва майчиния с бащиния си език и въпреки стремежа му да говори литературно български, окончанията на думите му завършваха с неправилно поставяне на ударението и на частицата „та“. Гриша Филипов бе родолюбец и патриот от висока класа.

Заседанието на Министерския съвет за разглеждане и утвърждаване на проектодокументите се насрочи за началото на февруари 1965 г. Дневният ред беше обявен без вносител на предложенията. Това означаваше, че се внася със съгласието на председателя на Министерския съвет. Д-р Манолов покани всички членове на работната група да присъстват на заседанието. Пръв говори Георги Павлов — министър на химията, след него взе думата Марий Иванов — министър на машиностроенето. Предоставена бе думата и на министрите Дора Белчева, Мако Даков, Атанас Димитров, Пеко Таков и други. Реч в подкрепа на внесените документи произнесе Тано Цолов — зам.-председател на Министерския съвет. Изказалите се направиха много предложения и допълнения, които трябваше да се преценят и отразят в документите.

Д-р Никола Манолов оказа ценна помощ за окончателното редактиране на правилниците, наредбите и указанията. Подготви се и се прие Постановление на Министерския съвет № 10 от 16 февруари 1965 г. То съдържаше 15 точки, три от които искам да спомена:

1. Да преминат към експериментиране на новата система на планиране и ръководство на народното стопанство от 1 април 1965 г. следните предприятия и организации:

— предприятията от системата на леката промишленост, без ДСП „Текстилни влакна“, ДИП „Изида“ и стъкларският завод в Плевен;

— от хранителната промишленост — „Винпром“, „Българско пиво“, „Българска захар“ и „Родопа“;

— държавните и кооперативните търговски предприятия и организации в София и окръзите: Михайловградски, Русенски, Варненски и Плевенски;

— стопанските предприятия на Главното управление по туризма;

— ИПП „Промпроект“ и „Земпроект“ — София;

— ДСП „Петрол“ и СП „Вторични суровини“;

— ДСО „Български плодове, зеленчуци и консерви“, ДТП „Български тютюни“ и „Българска роза“;

— ДЗС и ТКЗС в окръзите: Плевенски, Пазарджишки, Толбухински и Силистренски;

— два обекта на „Заводски строежи“ и два обекта на „Хидрострой“;

— всички останали предприятия и организации, в които се експериментираше новата система през 1964 г.

4. Създава се междуведомствена комисия в състав: председател — председателя на Държавния комитет за паниране, и членове — министъра на финансите, председателя на Комитета по труда и работната заплата, председателя на Държавния комитет за наука и технически прогрес и председателя на Българската народна банка, със задачи:

— да подпомага работата на ведомствата и предприятията по приложението на новата система на планиране и ръководство на народното стопанство;

— да набелязва мероприятия и оперативно да решава възникналите въпроси по приложението на новата система;

— да контролира и периодически да отчита резултатите от приложението на новата система и да информира Министерския съвет;

— да обобщава опита на ведомствата и предприятията по приложението на новата система и съвместно с групата при председателя на Министерския съвет да прави предложения за подобряване и усъвършенстване на примерните правилници и наредбите по експериментирането й.

5. Предлага на Президиума на Народното събрание да издаде указ за изменение на Указа за овластяване на Министерския съвет да утвърждава за пробно приложение нови правила във връзка с дейността на стопанските организации и предприятия съгласно с приложения проект.

От приведените текстове на постановлението се вижда, че експериментирането на новата система значително се разшири, обхвана цели подотрасли в народното стопанство. Междуведомствената комисия с предоставените й пълномощия се превърна във важен орган на правителството. Оформена беше и заповед за поименно определяне на нейния състав. Заедно с работната група тя наброяваше 15 човека, в т.ч. проф. Борис Първулов и аз, като секретар на комисията и на работната група. С указ на Президиума на Народното събрание се овласти Правителството да издава нормативни актове за прилагането на новата система. Това право беше преотстъпено на междуведомствената комисия.

Всичко това увеличи ежедневните задачи на апарата на работната група. По предложение на Т. Живков, Емил Христов беше назначен на основна работа като консултант на групата. Впоследствие на такъв статут премина и Борис Първулов. На основна работа преминаха Исак Леви и Иван Гелев. Увеличи се и броят на доброволните сътрудници от централните министерства и ведомства и научни организации. С тези мерки работата тръгна по-нормално и пълноценно.

През 1965 г. групата подготви проект на Тезиси за Основни положения на новата система на планиране и ръководство на народното стопанство. Първият вариант на тезисите беше възложен за изработване на Емил Христов. В края на септември в работната група започна тяхното обсъждане и доразвитие. Всички от групата дадоха ценни идеи и предложения. Особено полезни бяха тези на Гриша Филипов, Давид Давидов и Димитър Баждаров. След приемане тезисите бяха публикувани в ежедневния и периодичния печат за общонародно обсъждане. То продължи пет месеца и приключи с пленум на ЦК на БКП, състоял се на 26 и 27 април 1966 г. Министерският съвет с постановление № 29 от 10 юни 1966 г. утвърди „Основни положения на новата система за ръководство на народното стопанство“. От началото на 1967 г. новата система започна да се прилага в цялото народно стопанство.

Дискусиите в работната група с видни български учени и стопански дейци, както и работата ми по нормативните актове за прилагане на новата система разшириха и обогатиха знанията ми не само по планирането, но и за функционирането на механизма за управление на народното стопанство. По-интересни станаха лекциите и семинарите ми със студентите в Икономическия институт. Черпех информация от първоизточника, от кухнята за нормотворчество. Заедно с Владимир Ваканов съставихме качествено нови Временни указания за реда, начина и сроковете за съставяне на годишните народностопански и финансови планове по новите показатели за предприятията, които работеха по новата система. Тези указания се утвърдиха с Постановление № 10 на Министерския съвет от 16 февруари 1965 г.

Работата ми в най-висшата администрация ми помагаше да се занимавам и с научноизследователска работа. По идея на проф. Б. Първулов, член на редколегията на сп. „Икономическа мисъл“, през втората половина на 1965 г. подготвих и в края на годината представих на списанието, едно от най-авторитетните за времето си, статия „Повишаване на научното равнище на планирането на народното стопанство“. Членовете на редколегията дадоха висока оценка за съдържанието на статията. Главният редактор, уважаваният учен и преподавател проф. Кръстьо Добрев, заяви: „Рядко чета представена за списанието статия с такова възхищение. Написана е с научни доводи, културно и на разбираем за читателя език. Доволен съм, че се запознах лично и с младия й автор.“

Високата оценка ме поощри за по-нататъшни търсения на решения в областта на теорията за планиране на народното стопанство. Статията беше отпечатана в книга 1 на списанието, 1966 г.

Започнах да събирам материали и да осмислям написването на брошура със заглавие: „Проблеми на планирането при новата система на ръководство на народното стопанство“. Нейната подготовка продължи близо година. Предложих я за издаване на издателство „Профиздат“. Отпечата се в голям за икономическата литература тираж. Тази брошура стана основа за написване на хабилитационния ми труд за доцент под заглавие „Планиране и икономически лостове“.

През лятото на 1966 г. у нас започна създаването на нова форма на държавно управление на производството — държавните стопански обединения. Първите обединения бяха „Родопа“ и „Булгарплод“. Хората ги нарекоха „червеното“ и „зеленото“ чудовища под влияние на прожектирането по екраните на латиноамериканския филм „Зеленото чудовище“. Те обхванаха изкупуването, производството и търговията на едро на месо и месни произведения и на плодове и зеленчуци.

Имаше интерес за създаване на обединения и в други подотрасли и производства. В началото на юни 1966 г. докладвах на Председателя на Министерския съвет две справки за поредно заседание на правителството и завършената редакция на Основните положения на новата система за ръководство на народното стопанство. Между другото той ми нареди:

— Трябва да се организира изработването на Примерен правилник за устройството и дейността на държавните стопански обединения.

— Нямаме опит, литературните източници за тръстове и концерни са оскъдни. Трудно ще ни бъде.

— Нима досега ви беше леко? Ще се справите.

— Няма да е излишно да посетим някои фирми в Западна Европа.

— Съгласен съм. Заминете с Емил Христов. Вижте и „купете“ каквото ви интересува.

Генералният директор на ДСО „Родопа“ — Коста Янков ни командирова за 20 дни в Англия, Белгия, Франция и ГФР. Ръководител на групата бе Никола Димитров — зам.-генерален директор на обединението по икономическите въпроси. В групата се включиха Георги Евгениев и Георги Кюркчиев от Комитета по труда и работната заплата.

Пристигнахме в Лондон на 12 юли в ранния следобед. Посрещнаха ни от търговското представителство. Деловата работа в Англия в химическия концерн „Ай-Си-Ай“ и строителната фирма по същество проведе Емил Христов. Той знаеше добре английски и френски езици, служеше си със стенография. В Лондон търговският представител Борис Христов уреди делови обяд на цялата група с известния бизнесмен на плодове и зеленчуци г-н Кирил Мишев. Той беше от български произход и с охота ни разказа много неща.

Най-полезно бе пребиваването ни в заводите „Круп“, гр. Есен — Германия. Тук престояхме 10 дни. Шест от тях бяха изпълнени с лекции и дискусии за тръстовата организация на фирмата. Всички бяхме изумени от готовността на лекторите да изложат на високо равнище организацията на труда в тяхната фирма. Придружаващият ни инж. Бах, специалист по връзките с Югославия и България, създаде отлична организация във връзка с нашето пребиваване. Посетихме и гр. Трир, родното място на великия Маркс, къщата-музей на Круп, бяхме на дегустация на мозелски вина в избата на „Круп“. Накрая, когато благодарихме на домакините за богатата информация и гостоприемството, те заявиха: „Онова, което ви разказваме, е днешната организация на труда при нас. Какво смятаме за утрешния ден и в бъдеще не ви казахме“. Явно техните специалисти мислеха и гледаха с години напред.

Определено посещението ни в западните страни изигра положителна роля при подготовката на Устройствения правилник за държавните стопански обединения у нас.

През октомври 1966 г. в Министерския съвет беше внесено предложение от зам.-председателя на правителството Пенчо Кубадински, който тогава беше и министър на транспорта, за създаване на ДСО „Държавен автомобилен транспорт“ (ДАП). Насрочи се заседание за обсъждане и приемане на постановление на правителството. Както и друг път, бях подготвил кратка справка по предложението с някои критични бележки. В деня преди заседанието в 8:30 часа ме извикаха при Т. Живков.

— Ти ще я прочетеш на заседанието. Добре е написана. — каза председателят на правителството.

— По-добре е Вие да опонирате на вносителя. Той е заместник-председател на Министерския съвет.

— Ти си я готвил, ти ще я прочетеш. — отсече председателят.

Бях присъствал на много заседания на Министерския съвет, но никога не бях говорил. Влязох в заседателната зала. Започнаха разискванията по дневния ред. Стигна се до въпросната точка. Пръв взе думата инж. Апостол Пашев — председател на плановия комитет. Още не изрекъл две-три изречения, П. Кубадински го смъмри, че не разбира тези въпроси. Така той постъпи и с Георги Павлов, Мако Даков и други министри. Стана Тано Цолов, зам.-председател на правителството, и с него същата история. Пред всички остро си размениха реплики. Мислех си какво ли ще направи с мен. Това беше първата ми изява пред правителството. Ще предам накратко изказаните от мен съображения.

„Предложението за създаването на ДСО «Държавен автомобилен транспорт» заслужава оценка по достойнство. Това е положително явление в нашия обществен живот. Отдавна е назряла необходимостта от премахване на нерационалните, дублиращи се и кръстосани превози на товари по цялата страна. Сега много полупразни, с ненатоварен капацитет камиони, извършват дълги и неефективни превози. С предложението се прави опит да се внесе ред в това отношение. В него, обаче, има съществени недостатъци и непълноти. Ето някои от тях:

Първо. Обединението се превръща в монополист на превозите в България. Знаете, че това е опасно явление. Монополът не търпи конкуренция. Където няма конкуренция, има високи, монополни цени, в повечето случаи неизгодни за ползвателя на превозите.

Второ. Изземва се т.н. «ведомствен транспорт», собственост главно на предприятията-производители. Вярно е, че сега този вид транспорт е силно развит, в много случаи се използва неефективно. Защо трябва да се ликвидира по административен път? Очевидно се предлага несполучливо решение. Как трябва да се реши? Отговорът е — по икономически път, като се въведат единни тарифи, цената да е една на превозен тон километър както за ДАП, така и за ведомствения транспорт. Всяко предприятие трябва да има свобода само да преценява и да избира дали да развива собствен транспорт или да ползва услугите на специализирания за превози ДАП. Следователно икономическата изгода, а не административното нареждане, трябва да бъде определяща и решаваща.

Имам още няколко бележки, които предоставям в писмен вид“.

Тъй като знаех справката наизуст, говорех и гледах как реагират членовете на правителството и вносителя. От време на време поглеждах бележките си. Видях, че мнозина министри се обърнаха да ме видят, тъй като не ме познаваха. Никой не ме прекъсна. Като приключих, П. Кубадински каза: „Оттеглям си предложението, ще го внеса допълнително“.

След заседанието П. Кубадински ме покани на кафе в кабинета си. Дълго приказвахме за какво ли не. Накрая предложи заедно да оформим предложението за създаване на обединението. Подготвихме по същество нов вариант, който правителството прие с незначителни допълнения и изменения.

В края на годината междуведомствената комисия и работната група бяха закрити. Създаде се, считано от 1 януари 1967 г., Комисия по новата система в Министерския съвет. Председател стана Гриша Филипов, а първи зам.-председател — Давид Давидов. И двамата преминаха на основна работа в комисията. Мен ме преназначиха за секретар на комисията. В състава й влязоха почти всички членове на работната група. На мястото на трагично загиналия Димитър Баждаров бе включен Белчо Белчев — зам.-министър на финансите. Увеличи се и броят на сътрудниците. На щатна работа бяха назначени Иван Михов — финансист, Димитър Давидков — по стопанската сметка, Васил Маханилов — по цените и ценообразуването, Борис Михайлов — по транспорта. Проф. Витали Таджер и ст.н.с. Стоил Кодинов преминаха на полущатна работа. Това беше висококвалифициран състав, който се ползваше с голямо уважение както сред апарата на Министерския съвет, така и сред Министерства, ведомства и стопански организации.

Главната функция на комисията беше върху основата на натрупания опит от експериментирането на новата система да се усъвършенстват нормативните актове и документи и оказване на непосредствена помощ на министерства, ведомства и стопански организации за тяхното прилагане в цялото народно стопанство. Тази задача бе успешно изпълнена. Направи се конкретен план за изработване и обсъждане на всички временни правилници, наредби и указания. Работни групи, с помощта на широк състав от специалисти от съответните министерства, ведомства и научни работници, подготвяха проектите. Един след друг се обсъждаха в комисията. Тя се превърна в научно-практическа лаборатория за изработване на нормативни актове. Правителството на свое заседание ги утвърди с Постановление № 50 от 1968 г. От 1 януари същата година в цялото народно стопанство се прилагаха новата система и новите нормативни актове.

Друга функция на комисията бе разгръщането на разяснителна работа по новите документи. Често се посещаваха стопански организации и предприятия, провеждаха се съвещания на окръжните стопански активи, издаваха се помощни и разяснителни материали. Средствата за масова информация все по-активно вземаха участие в икономическия живот и разпространяваха положителния опит, критикуваха недостатъците и отрицателните прояви при прилагането на новата система.

Беше замислена и проведена международна конференция за усъвършенстване системата на управление на народното стопанство. Такава конференция се провеждаше за първи път. Делегациите на Съветския съюз, Германската демократична република, Полша, Чехословакия и Унгария дадоха висока оценка на нашите разработки и провеждания експеримент. Историческа истина е, че НР България беше първата социалистическа страна в търсене на нови решения в механизма за управление на обществения живот. Тази истина не бива да се подценява, нито да се забравя.

През 1968 г. Гр. Филипов, Д. Давидов и Ем. Христов подготвиха материали за „Основни насоки за усъвършенстване на социалното управление на народното стопанство“. От разработките, които направих, една намери място в основния материал. Тя се отнасяше за съотношението между производство на средства за производство и производство на средства за потребление. Общоприето в политическата икономия бе положението, че производството на група „А“ — производството на средства за производство, следва да изпреварва група „Б“ — производството на средства за потребление. Постановката бе, че е възможно през отделни години в зависимост от потребностите на общественото производство средствата за потребление да изпреварват по темп на нарастване производството на средства за производство, без това да се превръща в трайна тенденция.

Тази постановка се обоснова с изградената значителна за нашите мащаби материално-техническа база и с непрекъснатото нарастване на материалните потребности на населението. Независимо, че не бе приложена в практиката през следващите години, тя бе ново виждане в теорията и практиката на обществено-икономическия живот.

В работата на комисията имаше трудни моменти, породени от прояви на догматизъм и администриране на ръководители на министерства и ведомства, на окръзи и стопански обединения. Срещу тези прояви комисията проявяваше непримиримост и се стремеше да разяснява предимствата на новата система. За това спомогна сплотеният колектив от единомишленици на комисията. Бяха ни чужди явления като егоизъм, кариеризъм, еснафство и злепоставяне. Живеехме и работехме задружно.

На 31 декември 1968 г. Министерският съвет имаше кратко заседание. След него председателят на Министерския съвет поздрави всички служители на правителството с настъпването на Новата 1969 г. Нашата комисия знаеше за нейното закриване и бяхме насрочили скромно тържество. Присъствахме всички щатни служители. Гриша Филипов произнесе кратко слово, изпълнено с думи на благодарност към всички ни за ползотворната неколкогодишна работа. Обърна се към присъстващите и продължи: „Преди час завърши последното за тази година заседание на правителството. Взеха се важни решения. Закри се нашата Комисия. Образува се нов орган на Министерския съвет — Комитет за стопанска координация, с председател Живко Живков. За секретар на Комитета и на Министерския съвет бе избран Станиш Бонев. Това за него и за всички нас е заслужена награда. Знаете, че той бе първият щатен служител към правителството по новата система на планиране и ръководство на народното стопанство. Той допринесе много за успешната работа от началото на работната група, а после и на комисията по новата система. Предлагам тост за негово здраве и ползотворна работа на новото поприще!“

Главните усилия в научната ми дейност през 1967 а 1968 г. бяха насочени към написването на монографията „Планиране и икономически лостове“. От заглавието на книгата се вижда, че става дума за ново виждане, за нова философия при планирането на народното стопанство.

Още в началото, в уводната част на книгата се дава определение на планирането на народното стопанство. Планирането е съзнателно, предварително определяне и поддържане на обективно необходимите пропорции в развитието на народното стопанство в съответствие с изискванията на единната система на икономическите закони и конкретните условия на развитието на страната, съобразно с целите на социалистическото общество.

В рецензията си проф. В. Никифоров пише: „В икономическата литература все още няма достатъчно пълна и точна формулировка на планирането. Много автори пишат за планирането, но не дават определение за него. Кандидатът прави опит за такова определение… Той има предвид планирането на народното стопанство, а не цялостното планиране на обществото, т.е., че има предвид социално-икономическото планиране, а не социалното планиране. Това определение, което съдържа основните черти на социалистическото планиране, в последствие залегна в «Наредбата за планирането», утвърдена от Министерския съвет.“

В глава първа — обективните икономически закони и планирането, се анализират теоретичните основи на планирането като наука. За да се повишава научното равнище на планирането на народното стопанство, е необходимо преда всичко да се преодолеят неправилните и субективистичните схващания за действието на обективните закони и за механизма за тяхното използване. Обективните икономическа закони за първи път в икономическата литература у нас се разглеждат в тяхната взаимна обусловеност и съподчиненост, като единна система. Това твърдение е отправен пункт в по-нататъшните изследвания. Не се отбягват парливите и дискусионните в икономическата теория и практика проблеми като:

— равнозначност на понятията „планомерност“ и „пропорционалност“;

— надценяване ролята и мястото на закона за планомерното развитие;

— подценяване ролята и мястото на закона за стойността;

— същност и роля на стоковото производство при социализма;

— място и роля на пазара и неговото съзнателно използване при планирането на народното стопанство и други.

Тези проблеми се обосновават с теоретически съображения и доказателства и се прави изводът, че всяко отклонение на планирането от изискването на единната система на икономическите закони носи по-големи или по-малки щети или загуби на народното стопанство, на обществото.

Разглеждат се новите икономически условия, в които навлезе страната в началото на 60-те години и планирането. След обстоен анализ се прави изводът за необходимостта от постоянно усъвършенстване на планирането на народното стопанство, като необходим, закономерен процес в развитието на социалистическия начин на производство. Внасят се и нови моменти в определянето, същността и съдържанието на единния народностопански план. „Качествено новото, пише проф. В. Никифоров, тук са два момента: първо — данни за световното равнище и второ — средствата, с помощта на които ще бъдат постигнати тези показатели. Тази постановка е дадена още през септември 1967 г. Отбелязвам това, за да подчертая, че тя е формулирана близо три години преди да се приложи в практиката на планирането у нас — при изработването и приемането на концепции за развитието на страната през шестата петилетка и при изработването на концепциите на отраслите и моделите на обединенията.“

Друго особено важно предложение, което се прави, е в бъдеще да се разработват единният план и държавният бюджет като един документ, тъй като те отразяват две страни на единния възпроизводствен процес.

По-нататък се „прави стройно изложение, пише проф. В. Никифоров, на методологическите принципи на планирането, като се посочва, че в икономическата литература в чужбина и у нас няма единна постановка и единно схващане по този въпрос. Те могат да се формулират по следния начин:

1. централистично и демократично начало при планирането (демократически централизъм);

2. единство между перспективното и текущото планиране. Непрекъснатост на планирането;

3. оптималност на плановите решения и

4. съгласуваност на икономическите интереси при планирането.“

„Приносът тук, пише проф. Ив. Хаджииванов, се състои не толкова в посочване на въпросните принципи, колкото в тяхната обстойна теоретическа интерпретация, в разкриването на техния смисъл и значение за нашата планова практика. Тук авторът на рецензирания труд в редица случаи е успял да проведе задълбочен критичен анализ и на тази основа да подскаже редица интересни решения и предложения, които имат висока научна стойност.“ Най-важното е, че тези принципи се разглеждат не като „механическа съвкупност от общи правила, а като система от правила, чието единство отразява единството на системата от икономически закони в практиката на планирането. Принципите не могат да се използват откъснато един от друг, а трябва да се използват в тяхната взаимна връзка и обусловеност“.

За разлика от много съветски и български икономисти, които изхождат от положението, че прогнозите имат вероятен и небалансов характер и ги смятат за предпланова работа, авторът твърди, че и прогнозите са планова дейност. „Както прогнозата, така и планът имат един и същи обект, една и съща методология. Независимо, че прогнозата не координира, а предвижда, независимо, че прогнозата «разузнава», а планът организира и координира, прогнозата е необходим елемент на планирането и трябва да се разглежда като планова дейност“. Прогнозата дава какво и как може да се направи, а планът — какво и как трябва да се направи. Прогнозата е входна информация, а планът — програма, система от сигнали за непрекъснато действие Дава се едно от най-правилните определения на прогнозата. Тези постановки се потвърдиха и от практиката с Постановление № 4 на Министерския съвет от 1970 г.

„Оригинална е разработката, пише проф. В. Никифоров, на принципа за оптималност на плановите решения. Като споделя схващането на някои икономисти по въпроса за критерия на оптимизация на народностопанските пропорции, доказва нейната ценност и необходимостта да се търси и намира оптималното решение на всички степени на планирането. Обяснява единството и съгласуваността между двете групи и средства за оптимално решение: едната — икономическите лостове на планиране, а другата — съвременните икономически модели, икономическа кибернетика и електронноизчислителна техника.“

Голяма научна и практическа стойност има прилагането на принципа за съгласуваност на икономическите интереси при планирането. Като се разглеждат различните схващания сред икономистите за мястото и ролята на материалните и моралните стимули към труда, се стига до извода, че те не трябва да се противопоставят, а трябва да се търсят обективно необходимите форми на тяхната диалектическа връзка и обусловеност. Това са две страни на една обективна основа — качествено новите производствени отношения.

В усъвършенстване на системата на планирането, също са изказани нови положения и смели идеи. За първи път в икономическата литература се заменя понятието „разчетни“ с понятието „информативни“ показатели. Отхвърлят се някои и се утвърждават нови принципи на изграждане на системата на показателите на планирането, съответстващи на сегашното развитие на науката за планирането и на неговата практика. Излага се едно рационално съотношение между утвърждаваните и информативните показатели на единния план и което е особено ценно — разкрива се природата на качествено новото съдържание на централно утвърждаваните показатели при новите условия. Дава се оригинална трактовка на проблема за критерия за оценка на стопанската дейност. За първи път в икономическата литература се формулира на какви изисквания трябва да отговаря този критерий.

„Оригинален и приносен характер, пише проф. В. Никифоров, в икономическата литература има и схващането относно начина на съставянето на оптимален единен план. Така например той обосновава както в трудовете «Планиране и икономически лостове», «Нов подход в планирането», така и в други публикации нов икономически подход при съставянето на единния план“. Този нов подход означава да се изостави досегашният административен подход, изграден главно на основата на едностранна информация от централните органи за планиране към неговите съставни части — стопанските единици. Новият подход се представя и подробно аргументира като единен непрекъснат, а не замръзнал процес на взаимна информация и реакция на цялото и неговите части в посока на повишаване ефективността на общественото производство и удовлетворяване на все повече и повече растящите потребности на човека. Информацията от центъра към стопанските единици трябва да послужи за изработване на уводен проект на петгодишния план с предварително зададена пропорция между натрупване и потребление. Подробно са изложени начинът и съдържанието за изработвано на този уводен проект.

Главно средство при съставянето както на единния план, така и на плановете на стопанските единица е системата от икономически лостове. Функциите на тези лостове в процеса на съставянето и изпълнението на плана трябва да се изпълняват от нормативите с оглед да се поставят при еднакви изходни условия всички стопански единици. По своя характер те трябва да бъдат дългосрочни и единни за цялото народно стопанство или най-много групови (отраслови), а не краткосрочни и индивидуални. Разкрива се тяхната същност и класификация, въпросът за тяхната задължителност при съставянето на плана в центъра и по стопански единици. Впоследствие при изработването на новия икономически механизъм на ръководство на народното стопанство тези положения намират практическо приложение. „Приносът на автора, пише проф. Ив. Хаджииванов, се заключава в кибернетичния аспект на третиране на този важен проблем“.

В книгата се отстоява и ново виждане за същността и ролята на текущите планове. Те са средство за уточняване и развитие на петгодишния план. Текущият годишен план добива характер на система от мероприятия, които осигуряват решаването на главните цели и задачи, утвърдени с петгодишния план… Те не следва да се утвърждават в досегашния им вид, а да се разработват оперативни мероприятия за съответните години, с оглед да се осигури изпълнението на задачите, поставени с петгодишния план, съобразно с изменилите се условия в развитието на народното стопанство. Бюджетният, кредитният, касовият и валутният план трябва да играят ролята на планово средство за осигуряване на петгодишния план, тъй като се изработват и утвърждават ежегодно. Логично е да се приложи принципът: при планирането никой по-горен орган не трябва да се занимава с въпроси, с които може да се занимава по-долен орган. Прилагането на този принцип в голяма степен обогатява практиката на планирането.

Икономиката като наука и практика е подчинена на обективни закони, които са не по-малко обективни от природните закони и които не зависят от обществено-икономическата система. Щом и при социалистическото производство са налице стоково-парични отношения, се предполага гъвкаво използване на икономическите лостове като инструменти на планирането. Тъкмо икономическите категории: цени, данъци, кредит, пари, печалба, работна заплата, стопанска сметка и други служат за създаването на икономически лостове, които са необходим елемент на социалистическата икономика. Именно разглеждането на икономическите лостове като инструменти на планирането са предмет на глава пета от анализирания научен труд. Този проблем, като сърцевина на механизма на управление на народното стопанство, за първи път се разглежда в икономическата литература не само у нас, но и в страните от социалистическата общност. Да се поставят и дискутират тези проблеми преди близо 32 години изискваше мъжество и научна смелост. Тяхната интерпретация има и днес своето актуално значение.

В книгата икономическите лостове се разглеждат като единна взаимно обвързана комплексна система, насочена към реализиране на държавната стопанска политика през даден планов период напред. Как на практика може да се прояви това? Определяща роля при координацията на възпроизводствения процес има оптимизирането на пропорцията между натрупване и потребление. Тъкмо единната взаимно обвързана система на икономическите лостове има главна роля за реализирането и на пропорцията между натрупване и потребление в съответствие с държавната политика през даден планов период напред. Например, ако държавната стопанска политика за даден планов период е насочена към по-висок темп на нарастване на натрупването, тя следва да проведе линия на забавяне темпа на нарастване на потреблението чрез увеличаване размера на ставките за данъчно облагане на предприятията и размера на работната заплата и чрез стимулирането на нови инвестиции, като намали размера на данъка върху производствените фондове и направи финансови облекчения на дебиторите (например като намали процента за погасяване на заемите и др.). Ако пък държавната стопанска политика за даден планов период напред е насочена към увеличаване темпа на нарастване на потреблението с оглед да се подобри жизненото равнище на народа, то следва да се проведе линия на забавяне темпа на натрупването чрез намаляване на размера на ставките за данъчно облагане на предприятията и увеличаване размера на данъка върху производствените фондове и материалните стимули за постигането на по-високи стопански резултати за повишаване равнището на рентабилността на отделните стопански единици, а оттам ще се увеличи и допълнителното възнаграждение на онези, които са допринесли за тези стопански резултати.

С научна аргументация се критикува неправилното изграждане и използване на различните икономически лостове. Особено важно място сред тях заемат цените и ценообразуването, тъй като цената е важен въпрос за всеки стокопроизводител. Обстойната критика на съществуващата система на цени, в основата на които лежат финансови, фискални и „планови“ съображения, завършва с извода, че обществената стойност е обективен критерий за планиране на цените. Колкото цените са по-близо до стойността, колкото повече изразяват икономическата ефективност от производството на отделна стока, толкова по-добре може да функционира научнообоснованата система на народното стопанство. Такава система създава реална основа за формиране на народностопанските пропорции, съдейства за развитие на оптимална структура на производството за интензивно развитие на отделните отрасли, за повишаване на рентабилността на икономиката. Изказват се съображения в полза на влиянието на външнотърговските цени върху вътрешното ценообразуване. Използването на международните цени за целите на националното ценообразуване изисква да се разкрие онази международна цена, която е очистена от временните и случайни явления на капиталистическата конюнктура и която отчита типичните, масовите, устойчивите тенденции на търговските сделки, извършвани при относително нормални условия на международната размяна за един по-продължителен период напред. Като се споделя мнението за гъвкавост при ценообразуването, се анализират различните видове (групи) цени. Не се споделя мнението на някои икономисти за свободно ценообразуване.

Съществено място в книгата е отделено на данъчната система.

Кои са обективните предпоставки и условия за изграждането на тази система?

— да съответства на стоковия характер на производството;

— да се изгражда на обективна основа, т.е. да изхожда от фактическите резултати, а не от изпълнението и преизпълнението на плана;

— да бъде по принцип дългосрочна;

— да осигурява стабилност, равномерност и редовност на постъпленията в държавния бюджет;

— да бъде по принцип единна за всички предприятия, т.е. да има всеобщ характер;

— да служи като елемент за съзнателна координация на възпроизводствения процес;

— да осигурява условия за пълно прилагане на принципите на пълна стопанска сметка;

— да бъде проста и разбираема за онези, които ще я прилагат.

Такава данъчна система ще осигурява еднопосочност на интересите на трудещите се, на предприятията и на държавата, напълва се с икономическо съдържание.

Аналогични са разработките и за митата, експортните премии, кредита, фондовете, договорите, работната заплата и други като икономически лостове при планирането на народното стопанство.

Как се посрещна публикуването на „Планиране и икономически лостове“?

За оценката, за постиженията на един автор определено значение има и отношението към неговите разработки на други компетентни изследователи. Както характерът на проблемите, които се третират, така и изводите и препоръките, до които се достига, привлякоха вниманието на много изтъкнати научни дейци. Едни се позоваваха на постановките, други се заеха да ги рецензират. Ето някои от по-характерните случаи. Към първите може да се споменат проф. Димитър Димитров в монографията си „Правни проблеми на новата система на ръководство на народното стопанство в НР България“, проф. Димитър Йорданов в статията си „Някои теоретически изводи от прилагането на стопанската сметка при новата система на народното стопанство“ и други автори. Към вторите може да се споменат: Григор Попов, в. „Работническо дело“ от 8 март 1969 г. „Актуални проблеми на нашата икономика“; Георги Бабурски, в. „Икономически живот“ от 23 януари 1969 г. в статията „Планирането в новите условия“; проф. М. Кичович, сп. „Икономическа мисъл“ от 1969 г. в статията „Актуални проблеми на планирането“ и други.

Висока и положителна оценка на тази книга бе дадена от съветския икономист Виктор Карцев, в сп. „Вопросы экономики“ бр. б от 1970 г. В нея се казва: „В рецензираната книга на известния български икономист Ст. Бонев се разглежда широк кръг въпроси: единната система на обективните икономически закони, развитие на методологическите принципи на планирането, усъвършенстване системата на показателите и новия подход към съставяне на оптимален народностопански план. Значително място в книгата заема въпросът за икономическите лостове в качеството на инструменти на планирането… Книгата представлява несъмнен интерес. В нея сравнително пълно и дълбоко са осветлени основните положения на новата система на планиране и ръководство на народното стопанство в България“.

Книгата се посрещна с интерес и от много стопански дейци и студентите-икономисти. Нейното написване в продължение на три години допринесе за обогатяване, разширяване и задълбочаване на знанията ми, за още по-активно включване в творческата работа на Комисията по новата система на ръководство на народното стопанство.

Определено може да се каже: едно от най-радикалните мероприятия в търсенето на нови подходи и методи, на научнообосновани решения през шестдесетте години в България бе изработването, експериментирането и прилагането на новата система на ръководство на народното стопанство.