Станиш Бонев
Времето, в което живях, и хората, с които работих (11)

В академията за обществени науки и социално управление

След освобождаването ми като заместник-председател на Министерския съвет и председател на Държавния комитет за планиране дните си прекарвах в домашния ми кабинет на таванския етаж. Четях и осмислях изминатия си житейски път.

Един декемврийски ден Милко Балев ме покани да се срещнем. Съобщи ми, че молбата ми за пенсиониране не се удовлетворява и че има решение на Политбюро да бъда назначен за ректор на Академията за обществени науки и социално управление (АОНСУ). Вътрешно не бях убеден, защото не познавах конкретно дейността й. На 31 декември 1985 г. Георги Атанасов, кандидат-член на Политбюро и секретар на Централния комитет на партията, ме представи пред ръководството на академията. В кабинета на ректора бяха всички зам.-ректори и доц. Станьо Калпушанов, секретар на партийния комитет на Научно-учебния комплекс (НУК), единствен от присъстващите, когото познавах. Г. Атанасов съобщи решението на Политбюро и не пропусна да поясни, че съм дългогодишен преподавател и доцент във ВИИ „Карл Маркс“. Отбеляза също, че ще бъда и председател на Научно-учебния комплекс. Разисквания нямаше.

Научно-учебният комплекс включваше научните звена при Централния комитет на партията. Освен академията, в него влизаха: Институт за съвременни социални теории, с директор проф. Александър Лилов; Институт по история на БКП, с директор Давид Елазар; Институт за социално управление, с директор титуляр доц. Емил Христов, а изпълняващ длъжността — доц. Огнян Панов. На територията на академията бяха и Електронно-изчислителен център, Междуокръжна партийна школа и медико-санитарна част. В тези звена работеха голям брой учени и преподаватели, помощен, административен и обслужващ персонал. В различните курсове и школи годишно се обучаваха няколко хиляди български кадри и около хиляда студенти и курсисти от 43 държави.

Когато влязох първия работен ден в кабинета на ректора, си мислех: „Е, бай Станише, както ми казваха Тано Цолов и близките приятели, отново, за кой ли път, трябва да доказваш себе си, да доказваш, че можеш и трябва да изпълниш възложената ти работа“. Нова работа, нови проблеми!

Всяко начало е трудно. Давах си сметка, че тук ще ми бъде двойно по-трудно. Защото познавах психиката на преподавателя и знаех, че това са хора, неудовлетворени от постигнатото, недооценени в живота, хора със самочувствие. Това се отнася особено за дългогодишните преподаватели, каквито тук имаше в изобилие. Разчитах на натрупания стопански и преподавателски опит. Дадох си кураж и потеглих напред.

Позвъних на Анна Дерменджиева, с трудов стаж като секретарка при различни ректори, да помоли проф. Александър Колев, ако има възможност, да дойде при мен, който като зам.-ректор близо две години изпълняваше функциите на ректор.

Той влезе при мен с няколко папки под мишница. Честитихме си новата година и взаимно си пожелахме успешна съвместна работа. Подробно ме запозна с обстановката в Академията и с текущите задачи. Проблемите оставихме за следващия път.

Повече от 30 години бях свикнал да работя сутрин от 8 часа до късно вечер. Особено в Държавния комитет за планиране. А сега тишина и спокойствие. Постепенно се адаптирах. Преподавателите идваха на работа два дни седмично: вторник и петък. В останалите дни — ако имат учебни занятия или се провеждаха определени мероприятия.

Академията бе с голям колектив от преподаватели и служители. Идваха и хонорувани лектори. Основните й звена бяха: Институт по марксизъм-ленинизъм (ИМЛ); Център по икономика; Център по партийно строителство и Център по идеология. Проведох срещи с техните ръководства, със завеждащите катедри и секции, с отделни преподаватели и служители.

Първото ми запознаване бе с работата на Института по марксизъм-ленинизъм (ИМЛ), с директор проф. Асен Кътов. С него разговаряхме подробно, надълго и нашироко. Проф. Кътов бе остроумен и находчив учен — философ, с научни изследвания главно в областта на екологията. Кой ли философски и екологичен проблем не засегнахме. Подробно го разпитах за състоянието на кадровия потенциал на института. Той с мъка сподели:

— Това ми е болното място. Не успях да сплотя колектива. Раздираме се от скандали още от времето на Висшата партийна школа. Моля те, приеми моята оставка.

— Защо? Оставам с впечатление, че добре си вършите работата.

— Повече нямам сили да работя с някои самозвани учени.

След консултация с проф. Александър Колев и преподаватели от техния институт се стигна до извода, че трябва да се удовлетвори молбата му. До края на престоя ми в академията и след това с него продължихме да бъдем приятели.

Второто ми посещение бе в Центъра по икономика, ръководен от изтъкнатия учен проф. д-р Васил Мишев. Той бе специалист по икономика и организация на селскостопанското производство, завеждащ катедрата по икономическия механизъм на управление. Васката, както тогава го наричах, подробно ме запозна с функциите и задачите на центъра, с качествата на кадровия потенциал. И той ме изненада.

— Моля, приемете оставката ми, не мога повече.

— Защо? Познаваме се отдавна, имаш всички необходими качества за ръководител на научен институт. Аз те моля, помогни на новия ректор.

— Лично на теб винаги ще помагам. Член съм на Академичния съвет, оставам и завеждащ катедра, с каквото мога ще помагам. Бъди спокоен, разчитай на мен.

Какво повече да кажа за такъв хубав и умен човек!

Поредната среща бе с проф. Рачко Рачков, директор на Центъра по партийно строителство. Него също познавах от няколко години. Имах впечатление, че е високомерен и всезнаещ. Разговорът ни потвърди предишното ми мнение. Думите му се сипеха като водопад. Похвали се, че повече от научните сътрудници в центъра са бивши партийни работници, хора с партиен опит. Нещо повече. Предяви претенции да го имам предвид в предстоящите избори за ръководството на Академията за зам.-ректор по научната или учебната работа.

Директорът на Центъра по идеология — проф. Васил Момов, отсъстваше. Той работеше в Централния комитет на партията като първи зам.-зав. отдел „Пропаганда и агитация“ и рядко посещаваше центъра. В него се срещнах с двама „стари“ приятели: доц. Иван Георгиев и доц. Кирил Михайлов. Познавах ги още като аспиранти в Академията за обществени науки в Москва, където бях на специализация през пролетта на 1972 г. Умни и делови момчета. В обширен разговор те назоваха нещата със собствените им имена: кое е хубаво и кое не върви не само в работата на техния център, а и в цялата система на Академията. Рядко се срещат такива откровени и правдиви хора!

Време бе да надникна и в научноизследователската работа. Заместник-ректор по тези въпроси бе доц. Таньо Танев. Един ден го срещнах в коридора на ректората и го помолих в удобно за него време да ме информира за работата.

— Готов съм, отсече той, откога чакам да ме извикаш.

— Заповядайте след 10 минути.

Той говори дълго. Слушах внимателно, без да го прекъсвам. Като приключи запитах:

— И все пак, кои са темите на по-главните изследвания, които след приемане от научен съвет могат да се изпратят на потребителя за ползване в неговата работа?

Не можа да отговори утвърдително. Затова отново попитах:

— какъв научен продукт могат да дадат учените от Академията на потребителя на нашата продукция?

— Ама аз добре си върша работата, имам опит и в партийната работа. Попитайте проф. Колев, той ще Ви каже, даже съм активен борец…

От срещите, които проведох с десетина други научни работници — професори и доценти, разбрах, че в Академията силно е подценена научноизследователската работа. При това 50 на сто от годишния норматив на всеки преподавател бе за такава дейност, заинтересувах се отделите на Централния комитет на партията ползват ли научни разработки на учени от Академията. Отговорът бе отрицателен. Според впечатленията си с Чудомир Александров, секретар на Централния комитет на партията и наблюдаващ работата на Академията. Отговорът бе кратък:

— Защо ме занимаващ, ти можеш да се оправиш. Имаш подкрепата ми.

Другият зам.-ректор бе проф. Иван Луцов, човек с богат опит на дългогодишен ерудиран преподавател във Висшата партийна школа и Академията. Той ръководеше учебно-преподавателската работа. Подробно ме информира за двегодишните курсове, в които се учат ръководни кадри с висше образование и минимум двегодишен практически опит, както и за краткосрочните курсове — от 10 дни до 6 месеца, за специализираните курсове — едно- или двудневни. Познаваше добре работата си. Бе скромен учен и човек. Накрая заяви, че изтича вторият му мандат като зам.-ректор и съгласно законовите разпоредби няма право да се кандидатира отново на предстоящите избори. И тук се откри „дупка“. Помолих професора и занапред да помага на онзи, който ще го замести, и на мен. До края на престоя ми в Академията проф. Ив. Луцов честно и с професионален усет даваше своя дял за всяко наше начинание.

Останах доволен и от срещата си с проф. Борис Боев, зам.-ректор по обучението на кадри от други държави.

Вече два месеца не бях виждал зам.-ректора Иван Вълов, който отговаряше за печатната база на Академията. От разговора ни стана ясно, че изпълнява длъжността си формално. Откровено споделих, че само за тази функция не е нужна длъжност „зам.-ректор“, тъй като има директор и обемът на работа не е голям. Ив. Вълов остана на длъжността си до Общото събрание.

Продължиха срещите с научни работници и преподаватели, със служители от обслужващия блок, с аспиранти, студенти и курсисти. Посетих Медико-санитарната част, заведенията за хранене и общежитията. Опознавах и хората и работата.

Предстоеше да се срещна и с ръководителите на останалите звена, съставляващи Научно-учебния комплекс. Насрочих специална среща. Присъстваха проф. Александър Лилов, Давид Елазар и доц. Огнян Панов. Със задоволство се прие идеята за срещи всяко тримесечие за обсъждане и приемане на мерки за общи мероприятия. Това не бе правено от години. Така например бе назряла необходимостта да се състави и приеме единна програма за социалното развитие на четирите звена на територията на Комплекса. Тази задача се възложи на Кольо Кацаров, помощник-ректор на Академията, отговарящ за обслужващия блок и на профкомитетите на четирите звена. Задачата бе изпълнена — прие се такава програма.

В началото на април 1986 г. в разговор с проф. Ал. Колев споделих:

— Време е да се заемем с подготовка на Общото събрание на Академията.

— Да. Аз вече нахвърлих схемата на доклада и дадох срок до края на този месец всеки зам.-ректор да представи своя отчет.

— Добре. Значи към 15–20 май ще разполагаме с първи вариант на доклада.

— Отчетът трябва да е от Ваше име.

— Защо от мое име? Отчитате четиригодишна дейност, през която не съм стъпил тук. Докладът ще е от името на Ректорския съвет, а ти ще си докладчик. Ако се наложи, мога да подготвя кратко встъпително слово.

Отчетът се обсъди на ректорски съвет, а после и в академичния съвет. В него имаше повече от необходимата информация за извършената научноизследователска и учебна работа. Изобилстваше с количествени показатели. Липсваше анализ за качеството на работата.

Общото събрание се състоя на 11 юни. Председателстваше го Иван Вълов. В президиума участваха членовете на Ректорския съвет и Чудомир Александров.

Във встъпителното си слово посочих:

„Общото събрание на Академията има отговорната задача да направи анализ и изводи за работата през отчетния период (1982–1985 г.) и да очертае предстоящите задачи. Най-общо равносметката е положителна. Всеки е непосредствен участник и в хубавите дела, и в допуснатите слабости. Нашата научна неудовлетвореност от постигнатото ни заставя критично и самокритично да огледаме изминатия път, внимателно да анализираме нашата работа от висотата на принципно новата ситуация, която ще ни постави утрешният ден, най-отговорно да формулираме новите цели и задачи, които си поставяме за предстоящия период — 1986–1990 г.

Анализът на научните изследвания показва:

— недостатъчна обвързаност с най-актуалните проблеми, които сега решава държавата;

— непреодоляно дребнотемие, констативност, «калкулиране на факти», вместо очертаване на възможни алтернативи за решаване;

— описание на постановки и тези от произведенията на класиците, вместо задълбочен анализ и изучаване на реалните обществени процеси и явления, разкриване на тенденции и закономерности;

— в много случаи опериране с крайно беден и ограничен научен апарат и традиционни методи за изследване.

Нужна е ясна позиция за преустройство в организацията, съдържанието и управлението на научноизследователската работа. Нужни са качествена промяна в нашето мислене и действие, нови методологически подходи, критерии и методи в научните изследвания. Нужно е при научното изследване «в известното да се търси неизвестното» при новите условия на динамичния обществен живот. Незабавно да се формират програмни колективи от най-добрите сили на Академията, научно-учебния комплекс и други научни учреждения, както и да се включат изтъкнати специалисти от практиката. В центъра на съдържателната част и главен критерий за оценка на научните разработки да стане завършеният краен научен продукт във вид на нови идеи, стратегия на развитие, програма за реализация, концепция, модел, сравнителен анализ, експертно заключение, методика, нормативен акт и други. Планът за научноизследователската работа да има «открит» характер и непрекъснато да се допълва с теми от потребителите на крайния научен продукт.

Стои открит и въпросът за научния живот на Академията и по-специално за провеждане на научно-теоретични и приложни конференции, дискусии по значителни и актуални проблеми, симпозиуми, семинари, кръгли маси и други. В отчетния доклад факти за такава дейност няма. Очевидно трябва да се набележат практически мерки за подем в това направление.

За преподготовката и повишаването на квалификацията на ръководните кадри в отчетния доклад има обилна информация. Много от кадрите, които са преминали обучение в Академията, с благодарност се отнасят както за предоставената им възможност да повишат своето образователно и културно равнище, така и към преподавателите, които са им помогнали да постигнат това. Динамичното развитие на обществения живот налага да се извърши преустройство и на учебния процес. Онова, което е постигнато, е добро и достатъчно за вчерашния ден, но то вече не може да ни задоволи за днешния, а още повече за утрешния ден. Нужно е да се дава изпреварваща подготовка на висшите ръководни кадри в страната, които ще ръководят и управляват държавния апарат, стопанските организации и фирми, трудовите колективи в нова ситуация. Изкуството да управляваш непрекъснато се изучава и обогатява и от теорията, и от практиката. Колкото по-дълбоко се осмисли това преустройство, толкова по-полезни ще бъдем на кадрите, които се обучават.

Необходимо е да се подготвят учебни планове както за двегодишния редовен и тригодишния задочен курс, така и за краткосрочните курсове. Сега тези планове робуват на дисциплинарния и просветителния подход. Има не само дублиране, многократно повторение на едни и същи теми и занятия. За отстраняване на тази слабост е нужно да се приложат междудисциплинарният и проблемно-блоковият подход, да се четат проблемни лекции.

Решително да се издигне научното равнище на преподавателската дейност. Задачата е да се дадат на курсистите знания и умения как практически да си служат с диалектическия метод, самостоятелно да изучават произведенията на класиците, да се повишава техният професионализъм, да овладяват изкуството за работа с трудовите колективи.

Още по-гъвкава, действена и конкретна да стане работата с всеки курсист, с цел да се създава у тях усет към новото, положителното, да се научат на диалог, на нестандартно мислене и действие при конкретни условия на работа.

Има широко поле за съществени изменения в системата на аспирантурата и докторантурата при обучението на чуждестранните студенти и аспиранти.

Много и злободневни са проблемите в социалната сфера на Научно-учебния комплекс. Нерешен е жилищният въпрос. Условията на труд и хигиена са на ниско равнище. Базата за отдих и почивка е недостатъчна. Административното обслужване в много случаи е примитивно. Общественото хранене не задоволява.

В количествено отношение резултатите през изминалия мандат са значителни във всички сфери на дейността, а в качествено отношение постигнатото все още не отговаря на новите изисквания. Налице е несъответствие между количеството и качеството в многостранната ни работа. Нужен е осезателен преход от екстензивност към интензивност в дейността на Академията. Единственият критерий за оценка на кадрите ще бъде техният личен принос за изпълнение в срок и качествено на възложените задачи.“

Пръв взе думата проф. Васил Вичев, съвместител в Центъра по идеология. Той заяви:

— Бях се подготвил да критикувам, защото в отчетния доклад само се информира, без да се дава ясна линия за бъдещата работа. Ректорът ми отне написаното. Изцяло подкрепям неговото встъпително слово.

Почти всички, изказали се, в една или друг астепен, подкрепиха споделените идеи. Постави се задачата основно да се преработи предварително раздадената резолюция, която да се утвърди на заседание от бъдещия академичен съвет. Новият съвет наброяваше 43 души, т.е. всички кандидати, които получиха петдесет плюс един глас.

На новоизбрания академичен съвет предложих ректорски съвет в състав: проф. Александър Колев, за първи зам.-ректор; за зам.-ректори: проф. Димитър Ананиев, тогава доцент, проф. Велин Боев, проф. Атанаси Ганев, проф. Борис Боев; за пом.-ректор Кольо Кацаров; и по право — директорите на научните звена, профпредседателя, секретаря на партийния комитет и на Комсомола. Над 50 на сто от състава бе обновен.

Единодушното ми избиране за ректор, приемането на концепцията за преустройството на Академията, както и избирането ми за член на Централния комитет на партията от 13 партиен конгрес и за народен представител на Бургаския регион ми вдъхнаха сили и кураж за добросъвестно изпълнение на възложените задачи. Отново стъпих здраво на краката си. Походката ми стана по-уверена, а действията — по-целенасочени.

От началото на август излязох в отпуск. Заминах на почивка в курорта „Златни пясъци“. От години наред не бях изкарвал цяла смяна със семейството си, сред колеги и приятели. Не можех да повярвам. Цял ден се разхождах по красивия морски бряг, а вечерите — ах тези лунни вечери, с приятни разходки по алеите, наслаждавайки се на шума на морските вълни!

В началото на септември — отново на работа. Поканих зам.-ректорите и след свободен разговор изложих вижданията си за организация на работата:

— Проф. Александър Колев да поеме окончателното формулиране на решенията на Общото събрание и да организира координацията и контрола за тяхното изпълнение. Да предложи мерки за повишаване квалификацията на преподавателския състав;

— Проф. Велин Баев да формира програмни колективи за разработване на научни проблеми за Научно-учебния комплекс, примерно за „Световния революционен процес в края на ХХ век“, „Научно-техническата революция и личността“ и др. На равнище на Академията да се помисли за: „Социално-икономическата политика в системата на управлението на страната за периода до 2000-та година“; „Икономическият подход и използването на стоково-паричните отношения“; „Субективният фактор и научно-технологичната революция“ и др. Заедно с институтите и центровете да се съставят програмни колективи за разработване на теми, заявени от консуматорите на научния продукт. В негова помощ да се назначи проф. Мария Тренева, енергиен научен работник и дългогодишен преподавател в Академията;

— Проф. Димитър Ананиев да се заеме с издигането на по-високо равнище аспирантурата на българските и чуждестранните кадри и да се въведе ред в печатната база и финансовата дейност;

— Проф. Атанас Ганев да съсредоточи вниманието си за издигане на по-високо равнище обучението на българските студенти и слушатели. В негова помощ да се назначат двама нови декани и се създаде отдел по методология на обучението с ръководител проф. Ив. Луцов;

— Проф. Борис Боев да продължи работата с чуждестранните студенти, като обърне особено внимание на качеството на обучението;

— Пом.-ректорът К. Кацаров да организира изпълнението на приетата социална програма и да предложи мерки за икономи на 250–300 хил. лева от годишния бюджет на Академията;

— За активизиране на научната дейност да се организира и проведе научно-теоретична конференция. Има благодатна тема. През следващата година се навършват 170 години от раждането на великия Карл Маркс и 120 години от публикуването на неговото произведение „Капиталът“.

Животът в Академията продължи с нов ритъм. Всички се заеха с възложените им задачи.

На заседание на ръководството на научно-учебния комплекс с В. Боев споделихме идеята за конференцията. Всички с акламации приеха да участват. Проф. Ал. Лилов обеща най-активно да се включи Институтът за съвременни социални теории. Проведоха се срещи с преподаватели — обществоведи от Софийския университет, Икономическия институт, БАН и други. Като докладчици се включиха видни български учени, като: чл.кор. проф. Никола Попов, проф. Жак Аройо, проф. Иван Йорданов, проф. Иван Кирилов, проф. Стоян Шалманов, проф. Нансен Бехар и други. Поканихме учени от други страни: Съветския съюз, Германската демократична република, Полша, Чехословакия, Унгария.

Конференцията, която се проведе през юни 1987 г., се превърна в междууниверситетско и международно мероприятие. Премина при голям успех. Проведе се в аулата на Академията. Вместо предвидените два, продължи три дни, като втория ден заседаваха четири секции. Прочетоха се 52 доклада и над 108 научни съобщения и изказвания. Подготвих и прочетох доклад на тема „С метода на Марк към актуалните проблеми на нашата съвременност“. Ето някои моменти от него:

„1867 е най-щастливата година за цялото семейство на Маркс и за неговите приятели. След повече от четвърт век в края на март Маркс завършва преписването на първата книга на «Капиталът». Радостта от завършеното дело се споделя с Енгелс — човекът, който с чиста душа и с голяма отзивчивост по най-многообразен начин участва в сътворяването на книгата на най-великите открития на обществознанието.

«Капиталът» е уникално явление в световната литература и епохално събитие в духовния живот на човечеството.

В това класическо произведение за пръв път в историята на науката се анализират «капиталистическият начин на производство и съответните му производствени и разменни отношения» (т.е. на капиталистическото — бел. е моя) общество“ (К. Маркс, Ф.Енгелс, съч. Т. 23, с. 8, 12).

Маркс разшифрова тайната: как капиталът е дошъл на света, „изпускащ кръв и мръсотия от всичките си пори, от главата до петите“ (пак там, с. 762), как и от какво нараства и продължава да се увеличава, а експлоатацията на работническата класа да става все по-жестока. Той постави теорията за принадената стойност като крайъгълен камък при разкриване основното противоречие на капитализма и неговото разпадане на две противоположни класи.

Маркс пръв изследва възникването, разцвета и историческата преходност на капиталистическата формация. Той разкри главните страни и основните закони, които регулират раждането, съществуването и развитието на тази формация. Именно Маркс отрече твърдението на предшестващите го икономисти, че законите на икономическия живот са еднакви и за миналото, и за настоящето.

„Капиталът“ е най-ярка изява на революцията, която Маркс и Енгелс извършват в развитието на философията, политическата икономия и социалистическите учения. Това е така, защото в това произведение по-пълно, всестранно и дълбоко са:

обосновани основните принципи на диалектико-материалистическата методология и органично са свързани материализмът и диалектиката;

показана е истинската същност на материалното и идеалното, най-дълбоко е изследвано взаимоотношение между битие и мислене;

разкрито е конкретното съдържание на диалектическите закони като закони на развитието на природата, обществото и мисленето;

очертани са конкретните изисквания на единството между теория и практика;

всестранно е изследвано взаимодействието между производителни сили и производствени отношения;

очертани са материалните, социалните и идейните предпоставки и принципи за изграждане на безкласово общество на асоциираните производители.

Едва ли с посочването на тези научни открития може да се изчерпи многостранното богатство на „Капиталът“. Ще са нужни томове, за да се разкрие въздействието, което тази книга е оказвала, оказва и ще оказва върху обществения и научния живот от времето на нейната поява до днес. Но и казаното е достатъчно, за да се заяви, че през последните 120 години няма друга книга, която да е революционизирала света толкова много, както „Капиталът“.

Той е „генетичният код“ на всички големи революционни социални промени на ХХ век.

Обществото очаква от учените-обществоведи конкретен принос в теоретичното разработване, в търсенето и намирането на конкретни практически решения по актуалните проблеми на нашата съвременност. Преустройството, което започна в икономиката и в другите сфери на обществения живот, налага да се преустрои и фронтът на обществените науки.

Преустройството означава да не робуваме на себе си, да не смятаме онова, което е изследвано, за веднъж завинаги дадено.

За да се постигне на дело преустройство в обществознанието, са нужни научна критика, свободно мислене, взаимен обмен на мнения, генериране на идеи, т.е. нужен е научен спор.

Без критика с научни доказателства, а не по личностни съображения, няма развитие на теоретичната мисъл.

Без свободно мислене върху основата на точно и вярно представяне на действителния живот в неговата цялост, а не с безпочвено теоретизиране и единични факти, няма съпричастност на учени към колективната мисъл на обществото.

Без взаимен обмен на мнения по най-новите научни постижения и разработки, а не укриване на научни продукти, няма научна етика и морал.

Без генериране на идеи няма нови научни приноси, категории и понятия, няма приток на жива струя в науката. Обобщено казано, чрез спор с научни доказателства и по законите на науката се раждат нови открития и новни решения, има научен живот и обогатяване на творческата мисъл.

В този дух се очаква да протече научният диалог по предмета на нашата конференция.

Коя е главната и определяща предпоставка, за да има теоретично осветляване и практическо решаване на актуалните проблеми на нашата съвременност, за разгръщане на съдържателен научен живот и творчество в изследването?

Главното и определящото е да се овладее и прилага методът на Маркс. Класиците разглеждат своето учение не като веднъж завинаги завършено, като „рецепта“ за всяка държава и стъпало на развитие, за всички социални ситуации, а като ръководство за действие. „Целият светоглед на Маркс, писа Енгелс, е не доктрина, а метод. Той дава не готови догми, а опорни точки за по-нататъшно изследване и метода за изследване“ (Маркс, К., Енгелс, Ф. — Съч. Т. 39, с. 340).

И днес, в нашето време, на бурно развитие на научно-технологичната революция, време на качествено нов растеж на обществения живот, време на борба за оцеляване на човечеството и за запазване живота на нашия дом — планетата Земя, време на велики открития в природата и Космоса, повече от всякога са ни нужни методът на Маркс, автентичният Маркс, нов прочит на Маркс, за да се направи точен анализ на новите реалности и да се извлекат оптимални изводи и научнообосновани решения.

Всяко общество „не е нещо веднъж завинаги установено, а трябва да се схваща като намиращо се в процес на непрекъснато изменение и преобразование“ (пак там, т. 37, с. 380). Обективният анализ на конкретните исторически условия и реалности наложи да се поеме курс за качествено ново състояние на обществото. Карл Марк мечтаеше за общество, в което „безпокойството на мисълта ще ражда велики проекти, за общество, което ще бъде в непрекъснато движение“. (Вж. Капиталът 120 години, Партиздат, С., 19881 с. 11–16).

Успехът на конференцията бе налице, въпреки недостатъчното участие на политикономисти, философи и историци от Академията. Подготвиха се два тома сборници с докладите, научните съобщения и изказвания на конференцията. Единият — „Капиталът — 120 години“ с помощта на чл. кор. проф. Стоян Михайлов се издаде от „Партиздат“. Вторият, под същото заглавие, издаде печатната база в Академията.

В началото на юни 1987 г. предстоеше закриване на учебната година за двегодишното редовно и тригодишното задочно обучение. Присъства и говори генералният секретар на Централния комитет на партията — Тодор Живков. Той започна речта си спокойно, без бележки. За първи път каза, че партията не е и не може да бъде „етаж в управлението на страната“. Всички присъстващи бяха изненадани от еретичните за това време мисли. Тези мисли бяха изказани от Т. Живков две и половина години преди Ноемврийския пленум на Централния комитет на партията от 1989 г. и то в Академията за обществени науки и социално управление. След речта си той връчи дипломите за завършено второ висше образование на отличниците от випуска. На вечерята с випускниците и преподавателите в ресторанта на Академията приветствие към госта поднесе проф. Филип Генов, заслужил деятел на науката.

Тодор Живков отново поздрави всички и пожела успешна работа и претворяване в живота и практиката на наученото в Академията.

Поиска да каже нещо за мен:

„Вие познавате вашия ректор отскоро, а аз — от 15–20 години. Той е честен човек, много работлив и умен икономист. Добре работи като заместник-председател на правителството и като председател на Държавния комитет за планиране. Аз обърквах нещата в икономиката, а той ги оправяше, той вършеше черната работа. Добре се разбирахме… Предлагам да пием за негово здраве, за здравето на всички преподаватели и за вас курсистите, по чиито повод се събрахме на тази хубава вечеря. Наздраве!“

На 13 юни заминах в командировка в Латинска Америка с цел да присъствам на Осмия, първия свободен, конгрес на Бразилската комунистическа партия. Придружаваше ме Иван Петров, дипломат, тогава инструктор в Международния отдел на Централния комитет на партията, високообразован, отлично владеещ португалски и испански езици, говорими в този регион на света.

От името на Централния комитет на Българската комунистическа партия от трибуната на конгреса казах:

„Ние високо оценяваме предложението на Бразилия за превръщането на Южния атлантик в зона на мир и сътрудничество, активното й участие в групата за подкрепа на Контадора, за мирно съвместно решаване на конфликти в Централна Америка; нейните усилия, наред с останалите латиноамерикански страни, за преустройство на международните икономически отношения върху равноправна и демократична основа, за справедливо решаване на проблема с непосилния външен дълг“.

Бразилия е федеративна република. Държавен и правителствен глава бе президентът Жозе Сарней, който ни прие официално. Законодателен орган е Националният конгрес, състоящ се от Камара на депутатите и Федерален сенат. Територията на страната (заедно с островите) е 8512 хил. кв. км., а населението — 127 млн. души^[1]. Държавният език е португалски. Столицата Бразилия е нова, построена през петдесетте години. Град с широки и прави улици, без тротоари, високи и добре изградени здания. От високо столицата архитектурно наподобява силует на самолет. В Бразилия престояхме шест дни. Два дни разглеждахме красивия Рио де Жанейро.

Посетихме макар и за кратко Уругвай. Отседнахме в столицата Монтевидео. Там се срещнахме с Арисменди, генерален секретар на Уругвайската комунистическа партия — един от ветераните на работническото движение в Латинска Америка. Вечеряхме заедно в резиденцията на временно управляващия нашето посолство. Уругвай също е президентска репулика. Аграрна страна, с развито животновъдство, главно за износ на месо и месни продукти, вълна, сурови и преработени кожи. По територия Уругвай е по-голяма от България — 189 хил. кв. км, а с население около три милиона души, състоящо се главно от европейски заселници.

Посетихме и столицата на Аржентина — Буенос Айрес. И тук държавен и правителствен глава е президентът. При нашето посещение той се казваше Р. Алфонсин. Висш законодателен орган на страната е Националният конгрес, състоящ се от Сенат и Камара на депутатите. Територията на страната заема 2777 хил. кв. км., а населението бе 29,7 млн. души, по-голяма част от които са испаноговорящи аржентинци. В областта на икономиката Аржентина е една от страните на Латинска Америка със средно развит капитализъм. След Втората световна война в страната се развиват металургията и металообработването, машиностроенето, автомобилостроенето и химическата промишленост. Въпреки това, тя е главно износител на суровини, предимно от аграрен характер. Около половината от стойността на износа се пада на зърното, месото и кожите. През 1983 г. на власт идва партията на Гражданско-радикалния съюз, създаден през 1957 г. на основата на най-старата буржоазна партия от 1891 г. Ползва се с подкрепата на част от работническата класа. Аржентинската комунистическа партия, създадена през 1918 г. работи легално.

На летището в Буенос Айрес ни посрещна българският посланик — Чамов, с когото се познавахме още когато бе заместник-министър на външните работи. Запозна ни с обстановката в Аржентина и програмата на нашия престой, в която бе включена среща с шефа на управляващата партия — господин Атафава.

Домакинът — строен човек, с побелели коси, любезно ни приветства и накратко информира за някои показатели във връзка с икономиката на Аржентина. Президентът е предложил план за модернизация на икономиката, тъй като националният доход и работната заплата ежегодно намаляват, а външният дълг расте — вече е 43,6 млрд. щ. долара, при годишен износ от 8,7 млрд. щ. долара, като само годишната лихва по дълга възлиза на 4,2 млрд. щ. долара. Износът има едва 42 на сто възвръщаемост.

Беседата продължи в дух на взаимност. Посочих, че партията на Гражданско-радикалния съюз в Аржентина и нашата партия са основани в една и съща година — 1891. И двете партии имат подкрепата на работническата класа и на селяните. И двете се борят за добруването на народа, срещу всяко чуждо владичество. Той вдигна двете си ръце нагоре, над главата си в знак на съгласие. Продължих със сравнителни данни и мястото в света на всяка от нашите държави: по територия, по население, по раждаемост, по смъртност, по средна работна заплата и пенсия (в долари); за консумация на човек от населението в Аржентина и България на месо и месни продукти, мляко и млечни произведения, плодове и зеленчуци и др.

В заключение дойдохме до извода, че можем да си подадем ръце и в мир да градим щастливото утре на своите народи. Разделихме се като приятели.

Буенос Айрес е най-яркият латиноамерикански град от европейски тип. Запознахме се със забележителности, посетихме научен институт, проведохме две срещи с бизнесмени. Помогнахме на Посолството и на търговския ни представител в установяване на добри контакти.

Посещението в Бразилия, Уругвай и Аржентина обогати и нашите познания за живота и бита на хората от тези страни.

През август със семейството си бях на почивка на Златни пясъци. Имаше достатъчно време и за отдих, и да обмисля планове за в бъдеще. Една вечер по време на разходка споделих с Милко Григоров — заместник-председател на Държавния съвет, и съпругата ми, че е крайно време да напиша нов хабилитационен труд за професура. Имах необходимите научни публикации, но трябваше да се даде ново лице на последните изследвания. Идеята ми се посрещна с акламации и от двамата. Предстоеще да събера материали и да осмисля съдържанието на научния си труд.

Започнах работа в началото на септември. По установилата се вече традиция, събрах заместник-ректорите, за да уточним задачите през новата учебна 1987–1988 г. Изтъкна се, че е необходимо центърът на тежестта в работата занапред да се пренесе върху качеството на научноизследователската и преподавателската дейност. За миг не си представях, че по пътя на реализацията на тази задача ще се натъкна на толкова много подводни камъни.

В края на септември в кабинета ми влезе проф. Д. Ананиев с намръщено лице и свита папка под мишница. Поздравихме се. Седна и замълча. Познавах го добре и веднага предположих, че ще ме сюрпризира с нещо неприятно. Не се излъгах.

— Ние се напъваме да оправяме нещата, а хората си трупат пари. Почти всички преподаватели, в това число и колегите зам.-ректори, за изтеклата година имат от 200–250 до 500–600 часа наднормени.

— Нима е възможно това? И аз чета лекции в Икономическия институт, но рядко има преподавател с повече от 50–60 часа наднормени годишно.

— Ти постави задача на Кольо Кацаров да се икономисат за тази година един милион лева, но с тези часове задачата отива „на кино“.

— Ще реализираме икономии. Трябва да видим какъв е нормативът за натовареност на преподавателите. Тук има нещо нередно.

Извиках проф. Ал. Колев. Той прие този непонятен за нас факт като нормално явление. След няколко дни ректорският съвет, въпреки нашето възражение, реши наднормените часове да се изплатят, а на следващо заседание да се разгледат учебната натовареност и нормативът на преподавателите.

Това бе първият огромен подводен камък, обрасъл с много водорасли, които го бяха направили опасно хлъзгав. Той трябваше да се почиства внимателни и грижливо.

Вторият подводен камък бе нормативът по учебни дисциплини. И тук се натъкнахме на проблеми: повторения на теми, рутинност и раздуване на часове. За куриоз ще посоча, че дисциплината „Основи на партийното строителство“ пред чуждестранните студенти бе с норматив от 360 часа. Когато възразих, че това е анормално, преподавателите по тази дисциплина ме изкараха едва ли не „антипартиен“. Въпреки техните възражения, се прие компромисно решение. Останаха 220 часа, т.е. 140 часа по-малко. И този подводен камък, твърде ръбест, трябваше да се почиства.

Третият подводен камък бе качеството на преподавания материал. Школският характер на преподаване бе характерен при обучението и на българските, и на чуждестранните кадри. Този проблем не можеше лесно да се реши. Бе необходимо да се обновява преподавателския състав. И това започнахме да правим въпреки голямата съпротива на някои посредствени преподаватели.

Едва ли казах всичко, на което се натъкнахме и което трябваше внимателно, но твърдо постепенно и неотстъпно да се променя. Спечелихме си много неприятели. Усмихват ти се, ласкаят те, а зад гърба ти приказват какво ли не. И доносничат не само пред съответни органи, а и пред най-отговорни лица от висшия ешелон на партията и държавата.

Въпреки неприятностите в Академията помолих Чудомир Александров за двумесечен отпуск. Съгласи се. Исках да довърша хабилитационния си труд. В края на март го представих в катедрата по „Народностопанско планиране“ при ВИИ „К. Маркс“ за обсъждане. Конкурсът за професор бе обявен за срок от три месеца. Процедурата вървеше сравнително бързо. През юли научният съвет в института гласува присвояване на званието „професор“, а Висшата атестационна комисия на 23 ноември 1988 г. ми издаде свидетелство като професор по планиране на народното стопанство.

В средата на март в откровен разговор с проф. Д. Ананиев, проф. В. Боев, проф. Ил. Георгиев и доц. Ив. Георгиев споделих мисли за необходимостта от радикално преустройство на Академията и предложих в този кръг да се напишат и обсъдят съответни мерки. Изложих схематично моето виждане, как си представям бъдещето на Академията в съвременните условия. Предоставих им думата. Всички по принцип подкрепиха и доразвиха изложените идеи. Посочиха и неспоменати от мен проблеми за решаване. Започнахме работа. В началото на юни имаше готов вариант на концепция за преустройството на цялостната дейност на Академията. Търсех подходяща момент да информирам на най-високо място.

Поисках среща с Т. Живков във връзка с приключване на учебната година. На срещата му предадох писмо-покана да гостува при връчване на дипломите на випускниците. В най-общ план го информирах и за новата концепция. Той предложи да я оформя във вид на Съображения, от негово име, и да му я предам след срещата в Академията, която насрочихме за 7 юли. По негова инициатива срещата се проведе в резиденция „Бояна“ с участието на Секретариата на Централния комитет на партията. Това отношение на партийния и държавен ръководител се посрещна с благодарност от всички курсисти и преподаватели в Академията. Мнозина от тях не бяха стъпвали в залата за пленуми на дом № 1 и в резиденцията. Срещата премина сърдечно. След няколко дни връчих на Т. Живков съображения за преустройството на Академията.

— Престои пленум на Централния комитет на партията за преустройството на научния фронт. Ще видим, какво ще се реши, и есента ще работим по материала за Академията. Ти да не забравиш, трябва да се изкажеш на пленума.

— Не възразявам, има какво да се каже.

Със съдействието на моите колеги се подготвих и изказах пред пленума на Централния комитет на партията. Ето някои от нашите съображения:

„Изправени сме пред нови социални реалности. Тяхното изучаване и осмисляне изисква ново, по-високо равнище на теорията за обществото и за човека. Животът налага да се ускори преустройството на обществените науки, да се освободят те от дълбоко вкоренилите се негативни явления в тяхната методология и съдържание, да се преодолее изоставането и да се осъществи ускорено развитие, съответстващо на обективно нарастващите потребности.

Става дума да се освободи общественото знание от коментаторско-догматичното тълкуване на класиците и обяснение за съвременните реалности на света. В обществените науки все още са силни схематизмът и доктринерството. Това води към закостеняване на мисълта, опростяване и вулгаризация на много марксистки положения.

Новата социална ситуация изисква: отказ от догми, стереотипи и схеми, станали вече несъстоятелни; да се търсят, намират и реализират в живота нестандартни вариантни решения.

Това може да се постигне чрез усвояване и умело прилагане на диалектическия метод.

Необходимо е да се превъзмогне притъпената критичност на обществените науки към действителността и теоретичните концепции. Често се забравя, че класиците разглеждаха своето учение като критично и революционно, като ръководство за действие.

А това неизбежно води до апологетика, идеализиране на действителността, страх от изследване на негативните процеси и явления, от дискусионните актуални проблеми, което предизвиква упадък на марксистката научна дискусия, снижава културата на научния спор. А без научен спор няма генериране на нови идеи, на нови категории и понятия, на свежа струя в науката. Без критично осмисляне на реалните явления и процеси не могат да се извлекат опит и поуки от извървения път. Без критика с научни доказателства и научна етика няма обогатяване и движение на теоретичната мисъл.

Неразделна част от обществените науки са политическите науки. Без тяхното развитие не е възможно да се осигурят необходимите научни изследвания с многовариантни предложения за решение на назрели въпроси на властта, демокрацията и самоуправлението.

За да се преодолее изоставането на политическите науки, е нужно да се решат поне два въпроса.

Единият е за правилното съотношение на наука и политика. Политиката се основава на науката, но тя включва и идеали, класови ценностни ориентации, компромиси, чувства и настроения, определен романтизъм. Тези елементи са предпоставка за различни ненаучни отклонения и деформации.

Другият е за границата на политизирането на обществени събития и процеси. Когато то е прекалено, води до самовъзхваляване на собствената ни дейност, до опростяване на сложни събития и процеси, до опериране с ограничени класови категории, до подценяване на общонационални и общочовешки ценности, до заменяне на истината с правдоподобност. Върху тази основа нашето мислене става пристрастно и необективно.

Назрял е и въпросът да се създадат център и база за развитие на обществено-политическите науки. Такъв естествен център и база у нас може да бъде нашата академия. Логично е на нея да се възложи задачата на национален координатор по политическите науки и съответно на това да се развият нейните функции, структура и организация. В нея могат успешно да се съчетаят политическото обучение на ръководните кадри, развитието на обществено-политическите науки и подготовката на научни кадри за тези науки.

Целесъобразно ще бъде повсеместно да се създадат програмни колективи като съвременна форма на организация на научния труд в световен мащаб. За целта е необходимо:

Първо. Те да се формират за решаването на крупни научни проблеми и актуални социални поръчки, които не могат да бъдат решени в стационарните звена и които дават възможност да се правят пробиви във фундаменталните изследвания.

Второ. Те да се образуват на доброволна основа и да се възглавяват от талантливи учени, като в тях участват специалисти с висок професионализъм и взаимна съвместимост.

Трето. Да има гъвкаво съчетаване и преливане между двете формации — програмна и стационарна, да има многообразие на подходите и формите на организация на научната дейност.

Четвърто. Да се изграждат на основата и в съответствие с икономическия механизъм и стопанската сметка при отчитане спецификата на една или друга научна дейност.

Пето. Да се свържат материалните и моралните стимули с ефекта на крайния научен продукт.

Много важно е кой оценява научния продукт. Сегашната система, основаваща се главно на самооценка и групова оценка (експерти, научни съвети, рецензенти), е социално неефективна. И тук е назряла необходимостта от дълбоки промени. Оценката трябва да се дава от потребителя на научния продукт от гледна точка на това как изменя практиката, как преобразува живота на хората. Сегашните критерии за растежа на научните кадри не спомагат за повишаване ефективността на научните изследвания. За научен растеж на кадрите се изискват монографии, студии, статии, дисертации, които в много случаи са откъснати от обществената практика. Това води до дребнотемие. За да стане професор, преподавателят трябва да пише и трупа количество публикации, да чака откриване на дълга бюрократична процедура. В архивите на Висшата атестационна комисия има томове с декларирани научни приноси, минимален процент от които са получили реализация в живота. Тук са нужни радикални мерки. Една от тях е научни степени и звания да се дават за създаване на научен продукт за изменение на практиката във вид на нова концепция, програма за реализация, методика, обществена технология, ситуационен анализ и др. Ето това трябва да бъде главното.“

Веднага в почивките между заседанията на пленума чух различни оценки за изказването. Много уважавани от мен учени-обществоведи го оцениха като смело, критично и конструктивно. Даже като най-критично. Други, главно политически дейци, като добро за научна дискусия, но аполитично за пленум на ЦК на партията, тъй като нямало политика. Трети. Да му мисля за езика, с който съм си служил. Независимо от тези мнения смятам, че изпълних своя дълг: да кажа свободно онова, което мисля, без да се страхувам от последстивята.

На 24 юли заминах за 15 дни в Африка с две задачи: едната — да участвам в работата на Конгоанската партия на труда, и другата — да прочета лекция в Нигерийския център за подготовка на висши кадри. Подготвих се старателно и за двете мероприятия. Самолетната връзка за Конго бе трудна за реализиране. Избрах връзката през Париж. Искрено бях доволен, че отново ще мога да се насладя на неговите забележителности, макар и за 36 часа. Особено силно впечатление ми направи новопостроения център в югозападната част на града, зад Триумфалната арка. Очите ми не можаха да се наситят на пленяващата архитектура, просторните булеварди, чистотата и зеленината. Гледах смаяно. Разхождах се бавно. Дишах с пълни гърди и славех труда на човека-строител на бъдещите градове.

От летището на Париж до Бразавил пътувах през нощта. Сутринта рано пристигнах полусънен. Посрещна ме нашият посланик в Конго — Георги Владиков — вторият член на нашата делегация.

Народна република Конго има територия 342 хил. кв. км.^[2] Населението е едва 1,7 млн. души. Столицата е Бразивил, която посещавах за втори път. През 1960 г. страната е провъзгласена за независима република. Начело на държавата е президент, който едновременно е ръководител и на правителството и председател на Централния комитет на Конгоанската партия на труда.

Управляващата партия, на чийто конгрес поднесох приветствие, е единствена в страната, създадена през 1969 г. Нейна теоретична и организационна основа е марксизмът-ленинизмът. Тя ръководи страната със социалистическа ориентация. Подкрепя се от масовите обществени организации. Страната е активен член на ООН, Организацията за африканско единство, Движението на необвързаните страни и други. През март 1969 г. на Третия извънреден конгрес на партията е избран за председател на Централния комитет и за президент Денис Сесу-Нгесо. И с него се срещнах за втори път. На конгреса ми направи особено впечатление, че всички делегати и гости бяха призовани по микрофона да стават прави за посрещане на президента. Той влизаше с тържествена походка, облечен в лъскаво военно имущество и сядаше в специален фотьойл пред президиума, където бе и моето място като ръководител на българската делегация. На приема, след приключване на конгреса, президентът специално поздрави нашата делегация за помощта и подкрепата, оказвана на неговата държава. Пожела да дойде в България и да посети курорта „Златни пясъци“, където е пребивавал преди няколко години.

Конго има слаборазвита икономика. Селското стопанство е примитивно. В него е заето повече от 60 на сто от трудоспособното население. Произвежда се просо, маниока, картофи, фасул, а за износ — маслодайна палма, фъстъци, захарна тръстика, кафе и други. Постепенно изграждат селскостопански кооперативи. Слаборазвитата промишленост произвежда дървесина, малко нефт, хранителни и текстилни стоки. Страната изпълняваше своя втори петгодишен план.

Бях специален гост и на Центъра за подготовка на висши кадри, с когото нашата академия имаше контакти. Подписахме протокол за двегодишно сътрудничество между Центъра и Академията.

След Бразивил посетих Лусака — столицата на Замбия. Пътувах през реката с малко корабче. До полета на самолета имах на разположение пет часа, през което време се запознах с някои от забележителностите на града. От Лусака до Яунде, столицата на Камерун, в самолета „Бойнг“ бях единственият бял човек.

На летището в Лагос, целта на моето пътуване, ме посрещна посланика в Нигерия — Константинов — любезен и внимателен човек. Той ме запозна с обстановката и направихме програма за престоя ми.

Нигерия, държава в Западна Африка, има 923,8 хил. кв.км територия с 85,2 млн. души население. На 28 август 1985 г. в страната е извършен нов военен преврат. Държавен глава е президентът. Тогава бе генерал майор Ибрахаим Барандиба. На мястото на Върховния военен съвет са създадени Ръководен военен съвет от 28 члена, Съвет на щатите, отговарящ за деветнадесетте щата, и Съвет на министрите. След преврата политическите партии са забранени. Нигерия е член на ООН, Организацията за африканско единство, Движението на необвързаните страни.

Нигерия има голям промишлен потенциал. Четвъртият по величина производител на нефт в ОПЕК. В същото време е една от страните с огромен външен дълг, близък до латиноамериканските държави. В икономиката господстват английски и други чуждестранни монополи. Добивите на нефт, природен газ, въглища, олово, желязна руда, боксит и др. са значителни. Има добре развита хранително-вкусова и текстилна промишленост. Основните селскостопански култури са маслинена палма, какао, фъстъци, каучук и памук. Правителството провежда линия на съживяване на икономиката, намаляване на зависимостта от други страни и осигуряване на трудова заетост. Тук в Нигерия имаше голяма българска колония, главно от строители и геолози.

Дойде денят да върна визитата на шефа на Центъра за подготовка на висши кадри, също генерал, сподвижник на президента. Центърът се намираше на 750 км от Лагос. Имаше богата материална база. Туксе учеше елитът на управляващата партия. В управлението на щатите се прилага принципът на ротацията на всеки две години. Преди поемане на длъжност кадрите преминават шестмесечно обучение в школата. Такива бяха слушателите, пред които изнесох лекция.

Зам.-началникът на школата представи нашия посланик и мен, като отбеляза, че това е първият социалистически професор, който ги посещава и че съм приятел на техния генерал.

В лекцията си посочих данни, характеризиращи двете страни — Нигерия и България, като държави, икономики, жизнен стандарт на населението. Виждах как любопитството на слушателите растеше. Описах функциите и задачите на Академията, която бе посетена от техния шеф, генерал — ръководител на школата, чиято визита връщам сега. Всички започнаха да ръкопляскат. Обосновах ролята и значението на обучението на ръководните кадри на съвременния етап на общественото развитие. Лекцията приключи в два учебни часа. Оставих два часа за въпроси и отговори.

В града, непосредствено до хотела, имаше няколко ниски постройки, населени с български работници, на които бяхме на гости.

Когато се върнах в Лагос, генералът, ръководител на Центъра, се бе завърнал от чужбина. Вечеряхме на панорамата на най-представителния хотел в града. Разговаряхме дълго като приятели по различни теми. Имаше подробна информация за нашето посещение и лекцията в центъра. Предложих до края на годината да подпишем договор за сътрудничество между двете учебни заведения.

С посланика Константинов за два дни посетихме Народна република Бенин. То територия тя е колкото България — 112 хил. кв. км., а по население 3,6 млн. души. Столицата е Порто Ново, а резиденцията на президента, правителството и чуждите посолства се помещават в Котону. Много бедна държава. Произвеждат се предимно палмови ядки за масло, какао, кафе, памук и фъстъци главно за износ. Президентът на страната М. Кереку е главнокомандващ въоръжените сили и ръководител на военнореволюционното правителство. Управляваща, от 1975 г. е Партията на народната революция в Бенин.

Започна новата учебна 1988–1989 година. На ректорски съвет се уточниха главните предстоящи задачи. През последната година на мандата си положиха много усилия за осъществяване решенията на Общото събрание. С проф. Д. Ананиев, проф. В. Боев и доц. Ив. Георгиев се договорихме да продължим и приключим работата по Съображенията за преустройството на Академията. След неколкократни дискусии се стигна до извода за нейното радикално преустройство. Обоснова се и в проекта за решение се записа: разформироване на съществуващата и създаване на нов тип Академия за обществено-политически науки; изработване на нов щат и бюджет на Академията, като чрез тях се отстранят дублиращите се звена и ненужни длъжности; преназначаване само на онези научно-преподавателски кадри, които имат необходимите професионални знания и научни постижения; окрупняване на катедрите и превръщането им в основни научно-учебни звена; постепенно, но решително намаляване броя и издръжката на чуждестранните ръководни кадри и т.н.

Както се вижда, проектът за решение бе твърде смел. Предадох го на генералния секретар в края на януари 1989 г. Той лично ми позвъни по телефона и изказа положителна оценка за съображенията. Предложи още веднъж да се помисли относно разформироването на Академията и нейното интегриране с другите самостоятелни звена на Научно-учебния комплекс и в скоро време да се съберем да разискваме подробно.

Дойде 10 ноември 1989 г. Проведе се пленум на Централния комитет на партията на тема „За хода на преустройството на сегашния етап, за подготовката на четиринадесетия партиен конгрес“. Бих искал да отбележа най-бегло впечатлението си като един от участващите в неговите заседания.

Председателстващият Георги Атанасов, член на Политбюро и председател на Министерския съвет, откри пленума и предостави думата на Тодор Живков за встъпително слово. С жива и свежа мисъл, без да чете, той говори час и десетина минути. Имаше няколко изказвания.

Георги Атанасов обяви, че от 15:00 часа ще има закрито заседание с участието само на членовете и кандидат-членовете на Централния комитет. Обядвахме и се разходихме из алеите на резиденцията. Чакахме да дойде времето за заседанието. Всички знаехме съдържанието на точка втора — „Организационни“, т.е. за оставката на Т. Живков. Нямаше никаква паника и суматоха. Смяната на генералния секретар се приемаше от колегите като нещо нормално и естествено.

Пленумът изслуша с вниманието мотивите на Политбюро за освобождаването на генералния секретар. Започнаха изказванията. Всеки свободно можеше да вземе думата. Нямаше ограничения и за времетраенето на изказванията. Един след друг ставаха членове на Централния комитет. Ако изключим 2–3 изказвания и необичайната поза на Т. Живков, всичко премина нормално. Единодушно се прие предложението за освобождаването му и се изказа благодарност за неговата дългогодишна дейност начело на партията и държавата. Видях лично как Петър Младенов, новоизбрания генерален секретар, дружески го изпрати до асансьора. Драми и клюки нямаше.

Няколко дни след пленума, така наречените „реформатори“ подеха непочтена игра за самоутвърждаване и разчистване на сметки.

На втория ноемврийски пленум, състоял се на 16, бяха освободени от Централния комитет няколко негови членове от т.нар. най-близко „обкръжение“ на Т. Живков. Голямата „метла“ бе на третия извънреден Декемврийски пленум, състоял се на 8 в Централния комитет. Тогава новото Политбюро извади от състава на Централния комитет, без мотиви и разисквания 22 членове и 4 кандидат-членове. Сред тях бях и аз. Имаше желаещи да се изкажат, но не им се даде думата, нали вече бе в действие курса към „демокрация“. Това се случваше за първи път, откакто присъствам на такива заседания. Този пленум бе в пълно противоречие с принципите на партийно ръководство и нормите на партиен живот.

В мен назря мисълта да си дам оставката като ректор на Академията. Давах си ясна сметка, че няма да бъда пълноценен в работата си. Предчуствах, че там няма почва за ползотворна дейност в условията на партийни борби по върховете, че ще изплуват на повърхността стари страсти и неудовлетворените от кариерата си ще вземат връх. Предчуствието ми се оказа вярно.

Надигна се мръсна вълна и в Академията. Главните „играчи“, както се очакваше, бяха от Центъра за партийно строителство. Там беше гнездото на най-големите догматици в науката и посредствени партийни пропагандисти и агитатори, но не и на учени-обществоведи. Редица от тези кадри нямаха научни приноси нито в теорията нито в практиката. Години наред някои преподаватели от Центъра за партийно строителство съзнателно спъваха всяка инициатива за въвеждане на нещо ново, нетрадиционно, но полезно за подобряване обучението на ръководните кадри. Сега удари техният час да нарекат себе си „реформатори“ и да се заемат с „преустройване“ на академията. По етични съображения няма да споменавам имена. Тях достатъчно добре ги познава научно-преподавателският колектив. За съжаление те съумяха в това смътно време да въвлекат след себе си още някои преподаватели, главно активни борци, служители и технически персонал. Гледах ги и не вярвах на очите си.

Колко коварен е бацилът на посредствеността! Поразява стар и млад. Колко много той е загрозил лицата на хората в едно от най-престижните, за времето си, учреждения на партията! Да, тук, където четири години вложих много усилия за издигане престижа и авторитета на академията, за подобряване условията на работа на преподаватели и служители, при новата обстановка изведнъж показа своето нечисто лице посредствеността. Бацилът на посредствеността за съжаление не бе изолирано явление само в академията. От ден на ден той поразяваше все повече и повече партийни кадри в центъра и по места. И днес ми се иска да извикам с пълен глас: „Добри хора, пазете се от посредствеността!“

Без да се съветвам с никого, освен със съпругата си, насрочих за 25 декември 1989 г. заседание на Академичния съвет. Той бе властен да ме освободи от заеманата длъжност. Открих заседанието с няколко думи и предложих да бъда освободен като ректор и член на Съвета. Молбата ми се прие. Разтоварих от себе си огромно бреме. Олекна ми. Спокойно се разделих с хората, с които работих четири години.

Още същия ден, след обяд, отидох при Стефан Вучков, зав. отдел „Финансово-домакински“ на Централния комитет на партията. Разказах му за моето намерение да се пенсионирам и помолих да ми даде за попълване необходимите документи. Отклоних настоятелните му увещания да продължа да работя.

Бях в зряла възраст — петдесет и осем години. С натрупаните знания и опит още можеше да давам своя труд и знания за просперирането на нашата държава.

Волята ми беше: трябва да напусна строя!