Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Роден край

Роден дом

Родният ми край е Трънско — западната част на България. Родното ми село е Пенкьовци. То се намира в най-южната част на околията. На изток граничи с Дивля — Радомирско, на юг — с Трекляно, Кюстендилско, а на север и запад с Одраница и Докьовци, Трънско. От четирите страни на билата на планините като стражи охраняват селото военни коти. Дядо ми разказваше, че те са поставени още преди Първата световна война. И сега може да се видят, макар че са изоставени и забравени. Селото по територия е голямо. За един ден не може да се обходи. По дължина, по р. Пенкьовска, е около 14–15 км, а на ширина не по-малко от 10 км. То е планинско село. Махалите са накацали по билата на баирите. Почти всички схлупени къщи са боядисани в бяло — да се виждат от далече.

Нашата махала — Калчовци, е кацнала точно над селото, от северната му страна. Казвам над селото, защото от долу, от централната махала, за да се изкачиш до нашата ти трябва поне един час за ходене пеш, а слизането става за 10—15 мин. В центъра на селото има не повече от 10–11 къщи, четирикласно училище и малка читалищна сграда, единственият строеж след девети септември 1944 г. Църквата „Св. Петка“ е в западната част на селото. Дядо ми разказваше нейната история. Строена още през турско робство и заровена със земя, само кръстът се е виждал. След Освобождението я разкрили и започнала да се пълни с хора.

Селото по население беше голямо — около 2 хил. човека — до края на Втората световна война. На село съм учил в три отделения (класове). Учителка ми беше Евгения — попадията. Добра учителка. Спомням си, в първо отделение бях 52 номер по азбучен ред. След мен бяха две деца близначки — Цеца и Цветанка, от махалата Бошковци, и едно момче на име Юри — от долната махала. В селото имаше и прогимназия, до църквата, в горната махала. В нея се учеха и деца от двете съседни села. В нашата махала живееха три рода — Никониеви, Стаменови и Ангелови, в стари селски къщи. Не съм изследвал родословното дърво. По разказите на дядо ми Панайот и неговият дядо е роден и отрасъл в това село. Същото се отнася и за рода на майка ми. Така че коренът ми е от Краище, Трънско.

На село живеехме в нищета и патриархално

Казвам в нищета, защото родът Ангелови беше един от най-бедните не само в нашата махала, но и в селото Дядо ми имаше двама братя — Иван и Тоне, една дъщеря и пет сина. Всички синове ставали на 12–13 години строителни работници. Такива оставали до края на живота си. Целият ми род са потомствени строителни работници. Всяка година като прелетните птици тръгват на път! В края на февруари — към строежите в Самоковско и София, а после се настанили в Перник. През ноември потеглят обратно — от строежите към село. Зиме махалата беше пълна с хора — 82 човека. Да се не нарадваш. Особено ние децата. На кофтора (домашна печка) винаги имаше двакилограмов чайник, пълен с греяна ракия. Казваха й „трънски чай“. Изпиеше ли се, наливаше се отново. Плодовата греяна ракия беше неотменим атрибут и на софрата, а тя беше бедна. Лете главната храна бяха черният хляб от ечемик или скроб — рядък качамак. Зиме, особено като се върнеха мъжете от работа, имаше вкусно трънско вариво (свинско със зеле). Като свърши това ядене, заместваше го крушовата вода с чеснов лук. Защо? Защото земята, която имахме, беше достатъчно, но камениста и бедна на добиви. На камениста почва дори трева не расте. Добивите от ечемик бяха около 100 кг, пшеницата, която рядко се сееше, даваше по 110–120 кг от декар. Около 2–3 декара се сееха с ръж и толкова — с овес. Наторяването на нивите бе от оборите на двата вола и 18–20 овце. Нямахме градини със зеленчук. Без вода нищо не расте. В махалата вода за пиене се вадеше от бунари с 8–12 м дълбочина. Лете пресъхваха. Вземахме вода от местността „Долината“. Но тя не беше питейна. Ползваше се за животните, а край тях и ние. Тази нищета принуждаваше мъжете да ходят на работа по градовете. Със сръчните си ръце да строят домове на хората.

Казвам патриархално, защото земята, горите, пасищата, животните, храната бяха общи на целия род. Двамата по-големи братя на баща ми — Симо и Веле, веднага след женитбата си напуснали село и свили семейни гнезда в градовете. Симо — в Перник, а Веле — в Шумен. Така, че детските години изкарахме с дядо и баба и двамата по-малки братя на баща ми. Панайотовият род бе от три семейства и от 15 човека. Къщата ни беше от две стаи и голяма селска кухня с огнище (камина). Ние бяхме в една стая с най-малкия брат Иван и трите му деца. В другата стая бяха настанени дядо с баба Руса и предпоследния брат — Димитър, също с три деца. Аз бях най-голямото дете. Може би затова дядо много ме обичаше. Винаги ходех с него, напъхал моята ръчичка в неговата лапа. Гледаше ме като свой наследник. Учеше ме да работя като него. Често обичаше да казва: „учи се да работиш сега, да ти е лесно, когато порастеш“. До края на живота си ще помня неговите мъдри думи: „богатството на човек не е в имането, богатството е в доверието и уважението на хората.“ Тази потомствена черта не напусна баща ми и братята му до последния им дъх. Тя се наследи и от мен, брат ми и нашите братовчеди. Няма да забравя и волската кола, с която дядо прекарваше снопи, сено, дърва, брашно от водната мелница. Много обичаше да ме качи в колата, да седне до мен и да приказва какво ли не. А когато пътувахме вечер, вдигаше глава към небето, обсипано с безброй звезди, и започваше да обяснява като същински астроном, без някога да е чел някаква книга.

Стаята, където спяхме, беше с южно изложение. Когато имаше луна, стаята се огряваше от нея. Детското легло, на което спяхме с брат ми Драган, беше обърнато към прозорците. Особено при пълнолуние единият, после другият прозорец се изпълваха с огромния лунен диск. По цели часове я гледах, без да мигна. Тя сякаш ме викаше: „ела при мен!“. Какво ли не си фантазирах. Дядо ми и пълнолунието имат най-голямата заслуга за развитие на моето въображение още от ранни детски години.

През лятото на 1942 г. баща ми неочаквано пристигна на село. Беше вършитба. Затвориха се с мама Тодорка в стаята и дълго говориха. Като излязоха, мама беше с насълзени очи. Приближи се до мен и брат ми, прегърна ни през рамо и рече: „деца, заминаваме за Перник“.

И двамата заплакахме. Баща ми беше суров човек. Дойде при нас и викна: „Какво сте се разревали. Мисля ви доброто, а вие плачете?“

След някой ден мама събра два-три вързопа багаж и потеглихме на път. От махалата, по Миладинска река, до село Дивля пътят е 4 км. Изминахме го пеш. В Дивля за първи път видях и се качих на кабриолет. Конете запрепускаха, а ние с брат ми завикахме: „хайде, хайде…“

Пристигнахме на гара Земен. Там видях за първи път влак. Огромната машина, бълваща черен дим, бавно навлизаше по коловоза на гарата. Бързо се качихме на един вагон и потеглихме за Перник. Приключиха детските ми години на село. Макар че и през следващите няколко години ходехме на село, вече бяхме гражданчета. Романтиката и мизерията на селския живот бяха вече зад гърба ни.

В миньорския град нашата къща от стая и кухня се намираше на юг от гарата, в посока към планина „Голо бърдо“. Улицата носеше името „Люлин“, на друга планина на изток от Перник. Не беше шосирана. Лете беше сухо, но пролет и есен, при дъждовно време газехме кал до колене. Брат ми често негодуваше: „Ега ти градо! У Калчовци поне нямаше тази кал“. Тогава къщата ни беше последна от дясната страна на улицата. Живеехме фактически край града. Баща ми всеки обед идваше у дома. Обядвахме заедно и за 10–15 мин. лягаше и почиваше. Тогава тръгваше за работа. Не мина и месец и купи малко радио. Много се зарадвахме. С брат ми отначало играехме в малкия 250-метров двор. Постепенно започнахме да излизаме на улицата. Запознахме се с босоногите хлапаци от нашата улица. Започна строежът на новата ни къща — сегашната. След някой и друг месец влязохме в нея още неомазана. Ходихме и на училище. Ежедневието влезе в своя ритъм. Лошото не закъсня. През зимата на 1944 г. взеха баща ми запас. Отначало служеше в тилова част в София, а после го прехвърлиха в Перник като охрана на водопроводния резервоар. Той се намираше на километър-два от нашата къща и с брат ми често ходехме при него. Баща ми ни даваше парчета хляб и мухлясали бисквити. Бяхме полугладни.

Дойде Девети септември 1944 г. Не знаехме какво означава тази дата. Всички деца от махалата тръгнаха към центъра на града. С брат ми не останахме назад. В хор с другите деца и ние викахме: „Свобода на народа! Свобода на народа! …“

Стигнахме до Околийското управление. От него излезе висок и много слаб човек в полувоенна униформа, с черна къдрава коса. Покачи се на нещо и заговори. Викахме много пъти „ура!“

Занизаха се ден след ден, година след година, та чак до 1963 г. живях в Перник. Там завърших гимназия. Редовно се прибирах и през студентските години. Като завърших висше образование, продължих да работя в този град близо осем години.

Град Перник стана второто ми родно място.