Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

При първите български металурзи

Откровено казано, трудно си намерих подходяща работа. Имаше места за икономисти в „Мини Перник“, в строителната организация, където работеше баща ми, в металургичен завод „Ленин“ и другаде. Нямаше кой да ми помогне, да ме подкрепи. Предпочетох да кандидатствам в металургичния завод. Той беше нов и най-голям в България. Предполагах, и не се излъгах, че там ще имам възможност за учене и за изява. Влязох при началника на плановия отдел. Като разбра, че съм млад специалист и перничанин, въобще не ме погледна. Впоследствие разбрах, че в мое лице, като местен човек, с висше образование, видял потенциален конкурент и затова отказал да ме назначи. Предпочитал софиянци, които с единия крак били в столицата. Помогна ми моят брат Драган, който тогава беше майстор-стомановар в Мартеновия цех на завода. Постъпих като икономист в този цех. Това е най-ниската длъжност по специалността. Попълних и подадох първата и последната молба за работа през целия ми трудов стаж. Писал съм още три молби — за асистент, за доцент и за професор, но за работа — не, макар че трудовият ми стаж след висше образование е около 34 години.

Плановикът на цеха — Владимир Динев, ме прие с желание. Помагаше ми да разбера формите за съставяне и отчитане плана на цеха. Добре ме посрещна и ръководството на цеха. Сприятелих се с началниците на смени, майсторите и други работници. Адаптирах се бързо. И аз поведох борба за повече, по-качествена и по-евтина стомана. Скоро ме преместиха на по-отговорна работа в завода. Тя ми даде възможност да се запозная отблизо с икономиката на целия завод. Най-отговорно се заех с нейното изучаване.

По моя инициатива през юни 1957 г. се организира и проведе първата в завода научно-теоретична конференция на тема: „Пътища за повишаване производителността на труда и снижаване себестойността на продукцията в металургичния завод «Ленин».“ За докладващи склоних главния инженер на завода — Серафим Илчев, и Георги Витанов — старши себестойчик в отдел „Планов“. Поех редакцията и синхрона на докладите. Отпечатахме ги в триста броя. Раздадохме ги предварително на участниците и специално на тези, на които разчитахме да се изкажат. Конференцията продължи два дни при огромен интерес. Систематизирахме и предадохме на заводското и цеховите ръководства направените препоръки за практиката. Директорът на завода — Петър Марковски, награди с парични суми докладчиците. След конференцията написах първата си статия, която бе отпечатана във в. „Работническо дело“. Още тогава мои приятели ме съветваха: „заеми се с научна работа, практиката ти в завода е достатъчна“.

За шести октомври 1959 г. се насрочи заводска партийна конференция. Бях избран за секретар на заводския партиен комитет. Още нямах навършени 28 години. Най-големият завод в България имаше най-младия партиен секретар. В завода работеха няколко хиляди човека. Той имаше огромни производствени фондове, нова технология, млад и все още недостатъчно квалифициран трудов колектив. Усвояваха се нови, непознати за страната професии: доменчик, стомановар, петляр, газовчик и други. Трудно се изпълняваше планът по количество на продукцията. Да не говорим за качествените икономически показатели. Един факт: себестойността на готовата продукция — проката (валцованите черни метали), беше от 2 до 2,3 пъти по-висока от тази в заводете на „Круп“ в ГФР. Как може с такава себестойност да си конкурентноспособен на международния пазар! Но за това тогава не ставаше дума. Горестоящите органи казваха: „на Родината трябва метал, давайте метал на всяка цена.“ Колко пъти с директорите на завода, а те бяха трима поред, докато работех на тази длъжност, ходехме в различни министерства и Държавния комитет за планиране да убеждаваме за реален, изпълним план по основните показатели. Кому е нужно да се измъчват хората, а да получават низки заплати. Централните органи и по-специално Министерство на промишлеността, съгласувано с Комитета за планиране, „спускаше“ плана на завода по широка гама от показатели. Трудно могат да се изброят. С плана административно се определяха какво и колко да се произведе, с какво качество и асортимент, на кого и как да се продаде, кой да го купи, с какви материални ресурси да се произведе, насоките на техническото развитие, с какъв фонд „Работна заплата“ и с каква средна работна заплата да се работи, каква да е себестойността и то по асортимент и т.н. Големият брой централно утвърждавани показатели неминуемо водеше до противоречие и необвързаност между тях. Тези показатели в много случаи се установяваха по метода на динамиката, а не върху основата на действителните възможности на техниката и кадрите. Такъв прекален централизъм ограничаваше самоинициативата и творчеството на заводския колектив. При такива условия трябваше заводската и цеховите партийни организации да организират широка гама от организационни и масовополитически мероприятия за мобилизиране на колективите за изпълнение на плановите показатели, за производството на повече и с необходимото качество чугун, стомана и прокат.

Макар млад и с недостатъчно опит изпълнявах добросъвестно и всеотдайно възложената ми работа. Нямах работно време. Престоявах в цеховете по 12–14 часа на денонощието. Главното, с което се заех, бе да се икономизира партийната работа. Свиках партийните секретари, а те не бяха малко — 18 човека, и им казах: „всеки ще работи с молив в ръка. Трябва на всеки работник да се разясни какъв план следва да се изпълнява и при какви условия. На това трябва да се подчини цялостната партийнополитическа работа, в т.ч. и нагледната агитация. Друг критерий за нашата работа не може да има.“

Примерът на завода за икономизиране на партийната работа бе последван от други предприятия в окръга. Оценяваха положително нашите усилия мнозина от ръководителите на окръга. Един от тях, и то първият секретар на партията в окръга — Александър Димитров, доскорошен комсомолски лидер, не одобри нашите усилия. В началото на април 1961 г. за първи път влезе в моя кабинет. Зарадвах се и възкликнах:

— Заповядайте другарю секретар, седнете!

— Бързам, дойдох да ти съобщя решението на Секретариата на Централния комитет на партията, че си освободен от работа.

— Как така изведнъж? — подех аз.

— Лесно. Търси си работа!

Обърна се и излезе, като тръшна силно вратата след себе си. Бях като ударен от гръм. Сякаш някой беше бръкнал с мръсна ръка в душата ми. Дълго време седях сам. Не можех повече. Трябваше да споделя с някого случилото се, за да ми олекне. Съпругата ми вече не беше на работа в завода. Затова отворих съседната врата. Там беше Кирил Нешков — технически секретар на Комитета, честен и трудолюбив човек.

— Чичо Киро, — така му казвах, защото беше 15 години по-възрастен от мен, — разбра ли какво стана?

Той мълчешком сви рамене. Явно всичко беше чул и разбрал.

— И аз съм „стрелян заек“, но, както се постъпва с теб, на нищо не прилича.

— Прилича, не прилича, факт е.

След кратка пауза, чичо Киро отново поде темата:

— Сега какво ще правиш?

— Първо, трябва да запазя спокойствие. Още повече, че отдавна искам да премина на преподавателска работа. Знаеш, че преди три месеца се явих на конкурс и го спечелих. Второ, трябва да организираме заводска конференция. Тя ме е избрала, тя единствена може да ме освободи. Трето, да отида в Икономическия институт и премина на работа от хоноруван в редовен асистент.

— Ами, ако не те освободят на конференцията? Познавам хората от завода, те ценят и уважават. Кой знае кого ще доведат? Те няма да се съгласят.

— Хайде да се заемем за работа. Все едно, че нищо не се е случило — казах аз.

След няколко дни бях в София. Имах семинарни занятия със студентите. Като приключих с тях, реших да отида да разгледам ЦУМ (Централен универсален магазин). Отдавна не бях влизал в него. Нямах бърза работа в завода, пък и трудно ми беше да гледам хората. Като преминах през градината зад мавзолея, излязох от източната страна на Българската народна банка. Пред мен бе Партийният дом. Застанах. Една мисъл мина през съзнанието ми: „защо не вляза и питам кои са мотивите за моето освобождаване“. Но, кого да питам? Ще поискам да ме приеме Борис Велчев — той беше секретар на Централния комитет на партията по организационните въпроси. Влязох в сградата откъм ул. „Знеполе“. Представих се на офицера на Пропуски и помолих за среща с Борис Велчев. Оказа се, че в момента е свободен и може да ме приеме. Отначало започнах разказа си смутено и припряно. Окопитих се. Заговорих спокойно. Помолих да ми каже, защо ме освобождават, тъй като нито Димитров, нито някой друг в Перник ми беше обяснил това. Той ме слушаше внимателно и нещо стенографираше. Изведнъж ме прекъсна и попита:

— Сега какво смяташ да правиш?

— Имам работа, ще стана редовен асистент във ВИИ „К. Маркс“. Отдавна желая това. Досега не ме пускаха от Градския комитет на партията.

— Няма решение за твоето освобождаване. Димитров неправилно те е информирал.

Изпаднах в недоумение. Как може да се злоупотребява така с висш партиен орган! И продължих:

— Независимо от това, желая да напусна. След една седмица е заводската конференция и ще ме освободят от работа.

Той замълча, не взе отношение. Попита:

— На теб Димитров помагаше ли ти? Вашият завод е най-големия в България.

— Не. Идваше в завода, срещаше се с директора и някои инженери. Правиха някакви рационализации, но при мен не е идвал и не ми е помагал. Преди него, както знаете, първи секретар на окръга беше Стоян Гюров. Той много често ми се обаждаше по телефона, идваше и в завода и се интересуваше как върви работата, имам ли проблеми. Помагаше ми какво и как да направя. А с Ал. Димитров преди няколко дни за първи път се видяхме лице в лице.

— Отиди си в завода!

Тръгнах си. Не бях разбрал смисъла на последното изречение. Вървейки по коридора и по стълбите, като че ли имах криле. Казах истината. Олекна ми. Радвах се, че от първи май отивам в Института като редовен асистент. Този разговор споделих със съпругата си, която в момента работеше в София. Тя одобри постъпката ми и пожела успешна работа в Института.

Запазих в тайна проведената среща с Борис Велчев. Споделих за нея само с чичо Киро и двама приятели. След седмица се проведе извънреден пленум на Окръжния комитет на партията. Ал. Димитров беше освободен като първи секретар и на мястото му беше избран Андрей Михайлов. Същият ден се обади по телефона Стефан Крумов — секретар на Окръжния комитет по стопанските въпроси, и ми възложи незабавно да събера партийните секретари и заводския партиен комитет. Не каза защо. Пред тях той съобщи решението за освобождаването на един и избора на друг първи секретар на окръга. Погледна ме и каза:

— Вашият секретар остава на работа. Бюрото на Комитета прецени, че неговото освобождаване е прищявка на Александър Димитров и молим да ни извини за случилото се.

След срещата Ст. Крумов дълго седя при мен. Приказвахме главно за работата. По едно време ми рече:

— Борис Велчев беше на пленума и специално ме пита за теб. Каза, че си му направил хубаво впечатление. И аз те уважавам!

Така приключи тази драма, предизвикана от главозамаял се „интелигент“. Продължих да работя в завода. Директорът на завода инж. Гено Генов беше работлив и добър стопанин, грижеше се за хората. С него работех добре. Наред със задачите по плана полагахме усилия за подобряване на социално-битовото обслужване на инженерно-техническия персонал и на работниците.

В завода работеха денонощно пет работнически стола и един — пет дни седмично, за ИТР персонал. Храната беше евтина и питателна. За стотинки можеше да се нахраниш с три блюда. Мнозина носеха храна за вкъщи. Имахме край завода и едно от първите в страната помощно стопанство. В него работеха трудоустроени работници. Продукцията, която се получаваше в стопанството, се влагаше по себестойност, с което още повече се поевтиняваше храната. Остър беше жилищният проблем. Приехме специална програма за неговото решаване. От 225 построени апартамента през 1959 г., през 1962 г. броят им нарасна на 1080. Целта беше за няколко години всяко нуждаещо се семейство да има свой дом. Сега тези жилища са основата на кв. „Изток“ на Перник.

През 1961 г. започна строителството на културен дом на металурга. И днес той е културното средище на квартала и завода. Всяка пролет, през април, се провеждаше фестивал на художествената самодейност. Заводският хор стана един от най-добрите в окръга. Издаваше се заводски вестник „Ленинец“. Не изоставаха физкултурата и спортът. Положиха се основите на футболния отбор „Металург“, на представителен волейболен отбор. Инж. Йордан Георгиев — началник на конструкторския отдел на завода, заедно със съветски специалисти положиха много усилия и създадоха отбор по хокей на лед.

В завода се работеше пълноценно. Най-голям принос за това имаха младите и ентусиазирани специалисти. Сред тях в битката за метал се калиха такива кадри като инженерите Серафим Илчев, Петър Димитров, Иван Бояджиев, Серафим Христов, Христо Бонин, Крум Атанасов, Борислав Савов, Иван Болчев, Владимир Добринов, Цанко Цанков, Цонко Цолов, Цеко Цеков, Димитър Георгиев, Ангел Николов, Тодор Вретенаров, Райчо Божилов, Иван Димов, Иван Караиванов, Борис Дракалийски, Никола Калчев, Кольо Колев, Ангел Запрянов, Лазар Минтов, Димитър Киров, Йордан Георгиев, Атанас Атанасов, Кирил Дрехарски, Петър Начев, Стахил Петров, Недка Малчева, Надя Илчева, Соня Давидова, Мария Камберова, Цветко Пехливанов, Иван Пашов, Бончо Радков, Антон Драгулев и други; икономистите: Димитър Маринчев, Димитър Йорданов, Янко Петров, Георги Витанов, Георги Евгениев, Никола Васев, Джунко Джунков, Димитър Вергов, Иван Попов, Тодор Гогов, Владимир Димитров, Раждуни Гилигиян, Мария Арнаудова, Димитър Павлов, Любомир Христов, Мария Пецева, Станка Иванова и много други.

Не може да се говори за първите български металурзи, без да се споменат имената на главните майстори, герои на социалистическия труд: в мартеновия цех — Карамфил Боянов (бай Каро); в доменния цех — Иван Котев; в прокатния цех — Свилен Методиев и на пещозидарите — Георги Йосифов. Те бяха мъже със силна воля, добри и щедри, готови да дадат всичко от себе си, за да работят пещите и становете безаварийно и ефективно, за да израстват млади кадри, овладяващи новите металургични професии.

В завода имаше многобройна и активна младежка организация. Секретар на заводския комитет на организацията бе Мария Миленова — енергична, добра и великодушна, готова да помогне на всеки при нужда. Тя бе обичан и уважаван младежки ръководител.

Всеотдайно работеха и профсъюзните ръководители на заводската организация, отначало Студенко Николов, а после доменчика Данаил Костов.

С повечето от посочените лица ме свързват незабравими спомени. Много от тях впоследствие станаха професори, министри и заместник-министри, генерални директори на стопански организации, окръжни и профсъюзни деятели, народни представители.

Заводът бе ковачница на кадри и за металургичния комбинат „Кремиковци“, за много централни ведомства и министерства.

Може да се попита: защо при такива кадри се изпълняваше трудно планът на завода? Основателен въпрос. Но планът се изпълнява не само с напрегнат труд. Главното е да се създадат условия за труд и да се определи приемлив, реален план. Тъкмо това не се разбираше от някои горестоящи органи, които превърнаха завода в мелници за кадри. Всяка година, по мое време, нов директор, нов главен инженер, нов началник на мартеновия цех, превърнал се в костелив орех на завода. Смени се директорът инж. Гено Генов с Борис Богданов, него — с Михаил Дойчев. Смени се главният инженер Серафим Илчев с Иван Бояджиев, него — с Петър Димитров. За една година, мисля, че беше 1962, в мартеновия цех се смениха седем началници на цеха. Спомням си случая с министър Георги Павлов и един високопоставен партиен работник. Дойдоха в завода да освободят директора Борис Богданов и да „коронясат“ за такъв Михаил Дойчев. Министърът обоснова смяната и решиха да си тръгват. Партийният работник ме погледна и рече:

— Внимавай, ти много се задържа! Идва ред и на теб!

Не задържах „острия“ си език зад зъбите и рекох:

— Престанете да сменяте Ръководството, като циганин тоягите си. Заемете се да се създадат нормални условия за работа.

Георги Павлов хвана ръката ми и рече:

— Съгласен съм с теб, на завода това му е нужно.

Новият директор се засмя и каза:

— Хем ги критикува, хем им даде ценно предложение.

С Михаил Дойчев работих около 6 месеца. От него научих много уроци. Имаше богат стопански опит и притежаваше голяма култура. Зае се с главното — създаване нормални условия на работа, доверие и спокойствие в кадрите, строга технологична и трудова дисциплина. В това отношение Дойчев намери пълна подкрепа от наша страна и преобладаващата част от инженерно-техническия персонал.

Два случая са твърде характерни за съвместната ни дейност. Единият е за летвата при скока на височина и сметачната линийка. Вече споменах, че всички показатели на плана на завода се регламентираха „от горе“, от централните органи за планиране. Това предопределяше усилията на работещите „долу“ в производството. В края на януари 1962 г. планът на завода за годината още не беше окончателно уточнен от централните органи. Дойчев ми се обади и предложи да отидем заедно в Държавния комитет за планиране, за да изложим нашите съображения по плана на завода. Обади се на инж. Марий Иванов — тогава зам.-председател на комитета за планиране, да ни приеме. В определения ден и час прекрачихме прага на „червената сграда“ на бул. „Дондуков“ № 3, така наричаха комитета за планиране, защото винаги сградата се боядисваше в червено. На входа на комитета той ме спря и каза:

— Днес ще изпълняваме плана на завода за годината. Ти си честен и принципен човек. Аз ще говоря, ти ще ме поддържаш.

— Съгласен съм.

Влязохме при инж. М. Иванов. Там бяха още трима човека. Познах само единия от тях — инж. Ленгарски, специалист по металургия. Директорът на завода изложи спокойно и аргументирано нашите съображения. Реакцията на инж. Ленгарски и другите двама специалисти беше остра. С Дойчев, кажи речи, се хванаха „гуша за гуша“. Инж. М. Иванов ги гледаше и се подсмиваше. Аз мълчах и мислех какви аргументи да изложа. Ленгарски извади сметачната линийка и започна да смята:

— Една мартенова пещ има толкова площ, по толкова тона метал от единица площ, дава толкова метал на плавка. За 24 часа произвежда толкова тона продукция и т.н.

Не издържах и се намесих:

— Инж. Ленгарски, производството на метал не е права линия, не е математика, да кажеш две по две е равно на четири. При него влияят много фактора — например нестандартен скраб, недостатъчна квалификация на кадрите, аварии в електрозахранването и т.н. Вие сте инженер металург, елате да се направи снимка на работата за 24 часа на пещите и тогава ще се види тяхното ефективно работно време. Когато се даде на стомановарите нереален план, те въобще не се борят за неговото изпълнение. Всички ние тук можем да скочим на височина 100 см, но ако ни се постави летвата на 110 см, ще направим два-три опита и ще се откажем, защото прирастът от 10 см е висок. Но ако летвата се постави на 100 см, които сме скачали до вчера, или на 102 см, ще направим усилия и след някоя тренировка ще постигнем не само тях, но може да скочим и това, което искате вие — 110 см. По професия съм плановик. Моля Ви, откажете се да планирате по метода на динамиката. Той е порочен и за планирането, и за държавата.

— Достатъчно, достатъчно. — прекъсна ме инж. М. Иванов. Примерът е убедителен. Предлагам да дадем на завода глътка въздух и утвърдим нормален план за тази година.

— Това искаме — в един глас заявихме с Дойчев. Когато станах в началото на 70-те години секретар на Министерския съвет и Комитета за стопанска координация, инж. М. Иванов беше министър на машиностроенето. Често се виждахме. Той с усмивка ме питаше:

— Какво става с линийката и летвата?

— Трябва глътка въздух — отговарях усмихнат и аз.

Другият случай е за червените книжки. По онова време в завода имаше няколко съветски специалисти — инженери по определени професии. Добре работихме с тях. Те помагаха безкористно. Много пъти заедно с нас при авария седяха по цели нощи край пещите и становете до отстраняване на повредите. Поклон пред техния благороден труд. Сред тях бе инж. Любченко, в мартеновия цех, по професия стомановар. С него се срещах няколко пъти с молба да даде съвет как да се подобри работата, главно в областта на технологията. Помагаше, но с мерки от типа на организационно-техническите мероприятия, които в много случаи бяха под равнището на предложенията на нашите инженери и техници. Един ден, вместо да дойде при мен или при директора на завода, отишъл при Андрей Михайлов, първи секретар на Окръжния комитет на партията, и се оплакал, че в завода не се изпълняват препоръките му, затова с изпълнението на плана се изостава. Андрей Михайлов ми се обади по телефона и с нервен глас поръча да събера инженерно-техническия персонал от управлението на завода и от мартеновия цех, пред който иска да говори за изпълнението на плана. Озадачих се: първият секретар ще говори за изпълнението на плана на завода! Обадих се на директора и попитах: „какво да правим?“ Той веднага разпореди на главния инженер за организиране на срещата. Тя се проведе в салона на завода. Директорът предостави думата на първия секретар. Той ни „мъмри“, че трудно изпълняваме плана, а не внедряваме в производството препоръките на съветските специалисти. „На родината трябва метал, а ИТР и партийната организация в завода си правят «оглушки».“ Даже ни заплаши:

— Ако спешно не се вземат мерки за внедряване препоръките на инж. Любченко, ще предложа на Министерството на промишлеността да потърси строга отговорност на стопанското ръководство, а на двамата секретари — заводския и цеховия, аз ще взема червените (т.е. партийните) книжки.

— Защо само две книжки, вземете повече, в завода има достатъчно. И ги хвърлете в пещите, ще се получи повече метал — невъздържано се обадих аз.

— Ти с „езоповия език“ ще си счупиш главата, — рече Първият.

— Тихо, тихо, ще се оправим — каза Михаил Дойчев и закри срещата.

Подобни ситуации имаше твърде много. Един писател може да напише цял роман, не по-малко интересен от „Битка по пътя“ на съветската писателка Галина Николаевна. Да, наистина, годините, които прекарах при първите български металурзи, ме научиха на много неща. Едно от тях е, че животът е борба, непрекъсната борба за истината, за назоваване нещата със собствените им имена. Така постъпвах в следващите битки по житейския си път.

Дойде време за раздяла с металурзите. На 30 юни 1962 г. на пленум на Градския комитет на партията в Перник ме избраха за секретар на комитета. Неочакваното ми издигане на такъв отговорен пост, едва тридесет и една годишен, за мен бе чест и задължение. Чест, защото Перник имаше славна история и бе един от най-големите работнически центрове в страната. Тук са работели изтъкнати ръководни дейци като: Темелко Ненков, Александър Миленов, Фердинанд Тодоров, Григор Илиев, Свилен Веселинов, Стоян Гюров, Янаки Савов, Михаил Дойчев, Стойо Ангелов, Кирил Чолев и много други. Задължение, защото трябваше да отговоря на доверието на онези, които ме избраха, с дела, инициативи и уважение към всеки пернишки гражданин, да допринеса с моя труд за още по-добър живот на обикновените трудови хора. За мен бе удоволствие, че ще работя и работих с такива авторитетни ръководители като: Стефан Крумов, Стоил Христов, Борис Богданов Колчак, Иванка Николова, генерал Никола Коцев, Митко Янев, Стойне Иванов, Милчо Чайров, инж. Борис Чолев, инж. Димитър Борисов, инж. Стамен Стаменов, Вера Иванова, Цеца Ботева, Иван Димитров, Димитър Цеков, Стоян Драгомиров и др.

Повишението ми в партийната йерархия се посрещна отрицателно от моята съпруга. Още по-зле то се посрещна от колегите от катедрата в Института. Проф. Никола Вълев ми каза, че ще обяви нов конкурс, за да си изберат друг асистент. Употребих много усилия да го склоня да бъда още една учебна година хоноруван асистент. И днес съм благодарен на колегите Мило Кичович и Алекос Хаджимихалис за подкрепата и поемането от тях на част от определените за мен часове, за да може нормално да протича учебната работа със студентите.

Имах и друга трудност. Предложих за секретар на партийния комитет в завода инж. Христо Бонин. Андрей Михайлов, който беше и първи секретар на градския комитет и някои от членовете на Бюрото се възпротивиха, тъй като Христо имаше по-малко от една година партиен стаж. Съгласно устава на партията за секретар на заводски партиен комитет се изискваше тригодишен партиен стаж. Макар че ме обвиниха в еретизъм, устоях предложението си, въпреки нарушаване на партийния устав.

Новите задачи ме погълнаха изцяло. Съкратих августовската си отпуска наполовина. Сравнително бързо се адаптирах към новата обстановка и новите задачи. Установиха се добри взаимоотношения с колегите от комитета и градския актив. Работата тръгна нормално. Не закъсняха обаче отново някои проблеми в стила и методите на работа. А. Михайлов беше свикнал всичко, което ставаше в града, да му се докладва в най-големи подробности. Дейността ми в завода ме научи на самостоятелност при вземането на решения и, разбира се, на поемане на отговорност за тяхната ефективност. Борис Богданов — секретар по стопанските въпроси, си взе дългосрочен отпуск за приключване на висшето си задочно икономическо обучение. Цялата тежест за работата се стовари върху мен, дори воденето на ежеседмичните заседания на бюрото. Стараех се всичко да бъде в ред. Веднъж, два пъти пред колеги А. Михайлов беше подметнал: „нашето секретарче мисли, че комитета му е завода и може сам да я кара“. Опитах да се изгладят отношенията ни, но той все търсеше грешки в работата ми. Омръзнаха ми неговите забележки и опекунство. Обичаше да действа „из засада“.

Появи се критична статия за завод „Ленин“ в окръжния в. „Димитровско знаме“. Един от авторите беше Стефан Вучков. Срещнах го и му казах: „как можа да се подпишеш под този парцал?“ Ставаше дума за статията. Той обясни, че без да е чел статията, са го подписали от редакцията. Позвънил на главния редактор на вестника и помолил да се свали неговият подпис, тъй като аз не я одобрявам. Веднага журналистите се оплакали на първия секретар. Той, вместо да ме извика и да се изясни въпросът, на първото заседание на бюрото на комитета постави извънредна точка и предложи да бъда наказан с „мъмрене“, за това, че в „някой си завод“ съм нарекъл окръжния вестник „парцал“. Нервно станах и предложих той да бъде наказан с „порицание“ за лъжа, тъй като в никакъв завод не съм казвал това, а пред неговия помощник — Стефан Вучков. Сами разбирате какво се получи. Бюрото не наказа никого, но мисълта за бързо напускане не ме изостави. В това отношение определена роля изиграха един забележителен човек — д-р Мирчо Найденов, и съпругата ми. В края на септември 1963 г. А. Михайлов предложи, по моя молба, и пленумът на градския комитет ме освободи от длъжността секретар.

Мнозина колеги негодуваха, защо правя това, тъй като в Перник съм имал блестяща перспектива. Отговарях им лаконично: „Всеки човек е свободен сам да определя съдбата си и сам да се справя с нея“. Избрах друг път, друго поприще за моето по-нататъшно развитие.

Практическият опит, който натрупах в Перник, ме научи на много неща. Преди да продължа по-нататък жизнения си път, трябваше да се огледам и да осмисля натрупания опит. А това можеше да стане най-добре чрез знанието, чрез увеличаване имуществото в склада на моя умствен и духовен живот.

Дойде време да осъществя следващата си мечта — да се заема с научно-преподавателска работа. Съзнавах, че поемам голям риск в живота си. Рискът прави живота по-интересен.

Този риск беше по моя воля и по мое желание.