Орсън Скот Кард
Сянката на хегемона (7)

Публично разкриване

До: [email protected], [email protected]

От: нямазначение@firewall.set

Тема: Ахилесовата пета

 

Драги Питър Уигин,

В тайно писмо до мен отвлечените деца потвърдиха, че са (или са били, когато е било изпратено) заедно в Русия близо до четирийсет и шестия паралел и се опитват да саботират дейността на онези, които искат да използват военния им талант. Тъй като несъмнено скоро ще бъдат разделени и често ще се местят, точното им местоположение не е важно. Убеден съм, вече сте се досетили, че Русия е единствената страна с амбиции и средства да отвлече всички членове на Ендъровия джийш.

Несъмнено съзнавате, че е невъзможно да бъдат спасени с военна намеса — при най-малкия опит за изтеглянето им със сила, те ще бъдат убити, за да се лиши врагът от възможност да ги използва. Не е изключено обаче да се убедят руското правителство и някои от онези, които ги държат, че ще е в интересите на Русия, ако децата бъдат освободени. Това може да се постигне чрез разобличаване на лицето, което почти със сигурност стои зад този безразсъден ход, а псевдонимите, под които пишете, са изключително удобни за тази цел.

Затова предлагам да проведете малко разследване на проникването с взлом в една строго охранявана психиатрична клиника за криминално проявени лица в Белгия по време на Войната на Лигата. Трима надзиратели са били убити, а всички затворници — освободени. Скоро след това всички без един отново са били заловени. Единственият, който се е измъкнал, е бивш ученик във Военното училище. Той стои зад отвличанията. Когато се разкрие, че този психопат държи децата, в руското командване ще настъпят сериозни разногласия. Така висшите военни ще имат и жертвена овца, ако решат да освободят децата.

Не се опитвайте да ме откриете на този електронен адрес. Той вече не съществува. Ако от проучванията, които ще направите, не се досетите кой съм и как да ме намерите, така или иначе няма да има за какво да си говорим.

* * *

Когато отвори писмото до Демостен и установи, че е същото, което бе изпратено до Лок, сърцето на Питър се сви. Поздравът „Драги Питър Уигин“ го потвърждаваше — някой друг освен полемарха бе разкрил самоличността му. Очакваше най-лошото — изнудване или настояване да подкрепи една или друга кауза.

За негова изненада нямаше нищо подобно. Някой твърдеше, че е получил писмо от отвлечените деца — и му предлагаше изкушаващ план за действие. Разбира се, веднага провери в мрежата и откри данни за проникването в строго охраняваната клиника в Генк. По-трудно му беше да намери информация за избягалия затворник. За целта от името на Демостен помоли за помощ един познат в законозащитната система на Германия, а след това (като Лок) се свърза с Антисаботажната комисия към Канцеларията на хегемона.

Името го накара да се засмее, защото беше тема на писмото. Ахил, или както се произнасяше на родния му език „Ашил“. Сираче, спасено от улиците на Ротердам не от друг, а от някаква монахиня, работеща в отдела за набиране на кадри във Военното училище. Ахил бил опериран за коригиране на единия крак, след което постъпил в училището, но само след няколко дни един от другите ученици го разобличил като сериен убиец, макар че все още не бил очистил никого там.

Списъкът на жертвите беше интересен. Убивал всеки, пред когото се е почувствал безпомощен или уязвим. Включително лекаря, който му оправил крака. Странен начин да се отблагодариш.

Когато свърза данните, Питър се убеди, че анонимният му дописник е прав. И фактът, че този психопат използва децата за военни цели, означаваше, че руснаците не знаят нищичко за криминалното му досие. Която и организация да бе освободила Ахил от психиатричната клиника, тя със сигурност не беше дала информацията на военните, които трябваше да работят с него. Ако се разчуеше, във висшите кръгове на руското правителство щеше да избухне грандиозен скандал.

Пък и дори правителството да не освободеше децата, руската армия ревниво пазеше независимостта си от управлението, особено разузнавателните и специалните служби. Много вероятно беше някое от децата да успее да „избяга“, преди правителството да реагира — разбира се, тези действия на своя глава биха принудили властите да дадат официално становище и да представят „ранното освобождаване“ като своя заслуга.

Възможно беше, разбира се, Ахил да убие едно или няколко от децата, щом разбере, че са го разкрили. Така Питър нямаше да се сблъска с тях в битка. Пък и сега, когато знаеше за Ахил, той бе в много по-добра позиция за евентуалния двубой. Ахил убиваше със собствените си ръце. Понеже това беше глупава постъпка, а Ахил не изглеждаше глупав, вероятно изкушението бе твърде голямо. Хората, които се поддават на изкушения, бяха опасни врагове — но не и непобедими.

За първи път от седмици Питър видя лъч надежда. Ето как се отплащаше работата му като Лок и Демостен — хора, които искаха известна информация да стане публично достояние, му я сервираха наготово, без да поискат нещо в замяна. Властта му в голяма степен се дължеше на тази хаотична мрежа от информатори. Той изобщо не смяташе гордостта си за накърнена от това, че анонимните му дописници го „използват“. Ползата беше взаимна. Пък и Питър си беше заслужил тези ценни подаръци.

При все това Питър винаги гледаше зъбите на харизания кон. От името на Лок и Демостен разпрати писма до приятели и информатори в различни държавни служби, търсейки потвърждение на фактите, които смяташе да изнесе. Възможно ли бе проникването в клиниката да е извършено от руски агенти? Наблюдаваше ли се по сателитите някаква необичайна дейност около шейсет и четвъртия паралел, съвпадаща с пристигането или откарването на отвлечените деца? Знаеше ли се нещо за местонахождението на Ахил, което би било в противоречие с теорията, че той стои зад отвличанията?

Два дни му бяха нужни, за да сглоби историята. Първо написа кратка статия от името на Демостен, но осъзна, че тъй като Демостен постоянно предупреждава за руски заговори, може да не го приемат сериозно. Информацията трябваше да бъде изнесена от Лок. Това обаче щеше да е опасно, защото досега Лок гледаше да не се изказва против Русия. Така разкритията за Ахил щяха да се вземат сериозно — но имаше риск Лок да изгуби добрите си връзки с тази страна. Колкото и да не одобряваше действията на правителството си, руснакът оставаше верен на Майка Русия. Не биваше да прекосява определена граница. За много от информаторите му там самото публикуване на такава статия бе пресичане на линията.

Накрая му хрумна оптималното решение. Преди да публикува статията си в „Международни аспекти“, щеше да разпрати на познатите си в Русия копия, за да ги предупреди. Разбира се, експозето щеше да се разпространи сред руските военни. Възможно бе ответната реакция да започне още преди официалното публикуване на материала. Освен това щеше да убеди познатите си, че не се опитва да навреди на Русия, че им дава шанс да почистят или поне да се подготвят.

Статията не беше дълга, но в нея се споменаваха имена и връзки, които други репортери да доразнищят. А те със сигурност щяха да ги доразнищят. Още в първия параграф бе заложена бомба.

„Мозъкът на операцията по отвличането на Ендъровия «джийш» е сериен убиец на име Ахил. Бил е освободен от една психиатрична клиника по време на Войната на Лигата и сега тъмният му гений се използва за изковаване на военната стратегия на Русия. Убивал е неведнъж и сега десет гениални деца, които спасиха света, са изцяло в негова власт. Какво са си мислили руснаците, давайки такава власт на един психопат? Нима кървавото досие на Ахил е било скрито от тях?“

Това беше — в първия параграф наравно с обвиненията Лок даваше на руското правителство и военните вратичка за измъкване от кашата.

Двайсет минути му бяха нужни да изпрати отделни писма до всичките си руски познати. Предупреждаваше ги, че имат шест часа да реагират, преди да изпрати статията на редактора на „Международни аспекти“. Там отделът за фактологическа проверка щеше да я забави с още час-два, но щяха да потвърдят всички факти.

Ръката му се умори от натискане на бутона за изпращане.

Сега му оставаше да прегледа отново данните и да открие самоличността на дописника. Дали бе друг пациент от клиниката? Едва ли — те всички бяха върнати. Служител? Не беше възможно такъв човек да разкрие кой стои зад псевдонимите Лок и Демостен. Някой от полицейската система? По-вероятно — но в новините се споменаваха малко имена на следователи. Освен това откъде да разбере кой от следователите му е пуснал информацията? Не, дописникът му гарантираше, че има само един възможен отговор. Нещо в данните трябваше да му подскаже кой точно е информаторът и как точно да го намери. Ако изпраща писма безразборно на различни детективи, поемаше риск да го разкрият, без да е сигурен, че ще попадне на правилния човек.

Докато търсеше самоличността на информатора, Питър не получи нито едно писмо от руските си познати. Ако обвиненията бяха неоснователни или руските военни знаеха за Ахил и искаха да потулят скандала, вече щеше да е получил безброй писма с молби да не пуска статията, увещания и най-накрая заплахи. Липсата на отговор бе повече от достатъчно потвърждение от руска страна.

Като Демостен той беше русофоб. Като Лок се отнасяше разумно и справедливо към всички народи. Като Питър обаче завиждаше на руското чувство за национална идентичност, на задружността на руснаците, когато страната им е в опасност. Дори американците да са имали такива качества, те бяха изчезнали много преди Питър да се роди. Да си руснак, това бе основното, с което човек се отъждествяваше. Да си американец бе почти толкова важно, колкото да си ротарианец — много важно, ако те изберат на висок пост, но почти без значение в чувствата на обикновения гражданин. Затова, когато планираше бъдещето си, Питър никога не го свързваше с Америка. Американците очакваха да бъдат първи, но нямаха хъс. Демостен се опитваше да подклажда гнева и омразата им, но те се изчерпваха с чиста злоба, не пораждаха желание за действие. Питър трябваше да се установи другаде. Жалко, че не можеше в Русия. В тази страна се съчетаваха непреодолим стремеж към величие и невероятно глупаво управление, можеха да се мерят само с испанските крале. Освен това Ахил пръв се беше намърдал там.

Шест часа, след като изпрати статията на руските си познати, той още веднъж натисна копчето на мишката и я изпрати на редактора. Както очакваше, след три минути получи отговор:

„Сигурен ли си?“

На което отговори:

„Провери. Източниците потвърждават.“

След това си легна.

Събуди се, преди да е заспал съвсем. Затвори книгата и очите си, но не бяха изминали и две минути, когато си даде сметка, че търси информатора в съвсем грешна посока. Информацията не беше дошла от детектив. Беше някой, свързан с МФ на много високо ниво, някой, който знаеше, че Питър Уигин е Лок и Демостен. Но не Граф или Чамраджнагар — те не биха оставили намек за самоличността си. Беше друг, някой, на когото вероятно имаха доверие.

Но никой от МФ не се споменаваше в информацията за бягството на Ахил. Освен монахинята, която го бе открила.

Той отново прочете писмото. Възможно ли беше да е от монахинята? Може би, но защо такава анонимност? И защо отвлечените деца ще се опитват да се свържат с нея?

Тя ли ги бе вербувала?

Питър стана и отиде при бюрото си. Потърси информация за отвлечените деца. Всички бяха влезли във Военното училище по обичайния ред; никое не е било доведено от монахинята, тъй че никое нямаше причина да търси помощ от нея.

Каква друга връзка можеше да има? Ахил бил бездомно сираче по улиците на Ротердам, когато сестра Карлота открила военния му талант — нямаше никаква семейна връзка. Освен ако не беше като онова гърче в Ендъровия джийш, което бе загинало от ракета преди няколко седмици. Смятало се, че е сираче, но във Военното училище открили родителите му.

Сираче. Загинал при ракетна атака. Как се казваше? Юлиан Делфики. По прякор Бийн. Име, което си избрал като сираче… къде?

В Ротердам. Също като Ахил.

Не беше трудно да се досети, че сестра Карлота е открила и Бийн, и Ахил. Бийн бе сред другарите на Ендър на Ерос при последната битка. Само той не беше отвлечен, а го убиха. Смяташе се, че причината е силната охрана от гръцки военни. Тъй като не можели да го отвлекат, похитителите предпочели да го очистят, за да не може друг да го използва. А може би не е имало никакъв опит за отвличане, защото Ахил вече го е познавал и по-важно, Бийн е знаел твърде много за Ахил?

Ами ако Бийн не беше загинал? Ако се криеше, защитен от заблудата, че е мъртъв? Съвсем логично беше отвлечените деца да потърсят помощ от него, понеже той единствен от отряда им, освен Ендър, бе на свобода. Кой друг би имал такъв силен мотив да работи за освобождаването им и в същото време да е достатъчно умен, за да измисли такава сложна стратегия като изложената в анонимното писмо?

Сякаш строеше къщичка от карти, малко по малко — но с всеки скок на интуицията отбелязваше точно попадение. Писмото бе от Бийн, Юлиан Делфики. Как да се свърже с него? Бийн можеше да е навсякъде. Нямаше да го открие, понеже всички, които знаеха, че е жив, щяха да твърдят, че е умрял, и да откажат да приемат съобщение за него.

Отговорът отново беше в писмото. Сестра Карлота.

Питър имаше един познат във Ватикана — спаринг-партньор във войната на идеи между участниците в разгарящата се от време на време дискусия в клуба по международни отношения в мрежата. В Рим би трябвало да е ранно утро. Ако в Италия имаше някой на работното си място в този ранен час, това несъмнено бе усърдният монах в бюрото за външни дела на Ватикана.

Наистина, отговорът дойде след петнайсет минути:

„Местонахождението на сестра Карлота се пази в тайна. Може да се води кореспонденция. Аз няма да чета писмата ви, ако минават през мен. (Човек не може да работи тук, ако не знае как да си затваря очите.)“

Питър съчини писмо до Бийн и го изпрати — до сестра Карлота. Ако някой знаеше как да намери Юлиан Делфики, това бе монахинята, която го е открила. Това беше единственото възможно решение на задачата, зададена му от информатора.

Накрая Питър пак си легна, но знаеше, че няма да спи дълго — вероятно цяла нощ щеше да снове до компютъра и обратно, да проверява реакцията на статията си.

Ами ако никого не го беше грижа? Ако нищо не станеше? Ако бе компрометирал фатално името Лок, без да постигне нищо?

Докато лежеше и се правеше, че спи, той се заслуша в похъркването на родителите си в стаята от другата страна на коридора. Беше едновременно странно и успокоително. Странно, защото, докато се тревожеше дали нещо написано от него ще има международен отглас, той все още живееше с родителите си — беше единственото им дете, останало вкъщи. Успокоително, защото този шум му бе познат от съвсем малък, вдъхваше му увереност, че те са още живи, че са наблизо, че ако чудовищата, дебнещи в тъмните ъгли на стаята, изскочат, ще има кой да чуе виковете му.

С годините чудовищата приемаха различни образи и се криеха в ъглите на други стаи, далеч от неговата, но този шум от спалнята на родителите му бе доказателство, че светът още не е свършил.

Не знаеше защо, но беше сигурен, че писмото, което бе изпратил до Юлиан Делфики чрез сестра Карлота и познатия си във Ватикана, ще сложи край на продължителната му идилия, когато си играеше със света, докато майка му переше. Най-накрая щеше да се включи пряко в играта, не като спокойния и дистанциран коментатор Лок или като ожесточения демагог Демостен, тези два въображаеми образа, а като Питър Уигин, младеж от плът и кръв, когото можеш да хванеш, да нараниш, да убиеш.

Ако нещо не му даваше мира, то беше тази мисъл. Но вместо това той почувства облекчение. Спокойствие. Дългото чакане най-после бе към края си. Заспа и се събуди едва когато майка му го извика за закуска.

Баща му четеше вестник.

— Какви са новините, татко?

— Казват, че децата били отвлечени от руснаците. Че били в ръцете на сериен убиец. Невероятно как са разкрили всичко за тоя Ахил. Измъкнали са го от някаква лудница в Белгия. Побъркан свят. Можеше и Ендър да е сред тях.

Баща му поклати глава. Питър забеляза как майка му застина за миг при споменаването на Ендър. „Да, да, мамо, знам, че той е любимият ти син и скърбиш за него всеки път, когато чуеш името му. И ти е мъка за обичаната ти дъщеря Валънтайн, която напусна Земята и никога няма да се върне, или поне не докато си жива. Но все още имаш първородния си син, умния и красив Питър, който някой ден ще ти донесе умни и хубави внуци, а също и някои екстри, като например вечен мир на Земята и обединение на всички народи под една власт. Това не е ли някаква утеха?“

Едва ли.

— Как се казва убиецът… Ахил ли?

— Няма фамилно име. Като поп певец.

Питър потрепери. Не заради това, което каза баща му, а защото за толкова малко се сдържа да не го поправи с вярното произношение на „Ашил“. Не знаеше дали във вестниците се споменава, че името е френско. Как щеше да обясни, че знае правилното произношение?

— Русия отрича ли? — поинтересува се.

Баща му отново прегледа статията.

— Не пише.

— Супер. Значи сигурно е вярно.

— Ако беше вярно, щяха да отрекат. Такива са руснаците.

Сякаш баща му знаеше „какви са руснаците“.

„Трябва да се махна оттук — помисли си Питър, — да заживея самостоятелно. Вече съм студент. Опитвам се да освободя десет затворници от другия край на света. Мога да използвам част от парите, които припечелвам като журналист, за да си плащам квартира.

Може би трябва да го направя още сега, та ако Ахил ме открие и реши да ме убие, да не излагам родителите си на опасност.“

Наред с тази мисъл обаче му хрумна и друга, по-зловеща: „Може би ако се изнеса, ще взривят къщата, докато ме няма, както са направили с Юлиан Делфики. Тогава ще си помислят, че съм загинал и за известно време ще съм в безопасност.

Не, не искам родителите ми да умрат! Какво чудовище трябва да съм, за да го пожелал? Не искам.“

Питър обаче никога не се заблуждаваше, или поне не за дълго. Не искаше родителите му да умират, най-малкото при атака, насочена към него. Знаеше обаче, че ако се случи, предпочита да не е с тях. Най-добре, разбира се, ако вкъщи нямаше никой. Но… най-вече той да не е там.

О, да. Точно това Валънтайн мразеше в него. Бе забравил. Точно затова Ендър бе любимият син. Разбира се, Ендър унищожи цял вид извънземни, да не споменаваме момчето в банята на Военното училище. Но той не беше егоист като Питър.

— Защо не се храниш, Питър? — попита майка му.

— Извинявай, бях се замислил. Днес излизат резултатите от един тест.

— По кой предмет?

— Световна история.

— Не ти ли се струва странно, че след години в учебниците по история ще се споменава името на брат ти?

— Не е странно. Това е една от екстрите, които получаваш, когато спасиш света.

Въпреки шегата той мислено отправи към майка си едно по-мрачно обещание: „Ще станеш жив свидетел, мамо, че докато името на Ендър ще се споменава в една-две глави, моето ще се среща на всяка страница.“

— Трябва да тръгвам — каза баща му. — Успех на теста.

— Тестът вече мина, тате. Днес излизат оценките.

— Това имах предвид. Късмет с оценките.

— Благодаря.

Питър отново се наведе над храната, докато майка му изпращаше баща му на вратата и го целуна.

„Дали и на мен ще ми се случи някой ден? — запита се Питър. — Ще има ли и мен кой да ме целува за довиждане на вратата? Или ще е някой, който да ми завърже очите, преди да ме застрелят? Зависи как ще се обърнат нещата.“