Орсън Скот Кард
Сянката на хегемона (12)

Исламабад

До: [email protected]

От: [email protected]

Тема: Условия за сътрудничество

 

Господин Лебон, оценявам колко трудно ви е било да се обърнете към мен. Вярвам, че мога да ви предложа ценни мнения и съвети, а също така, че сте смел мъж, готов да работи за народа, който управлява, затова съм убеден, че предложенията ми ще бъдат възприети.

Условията, които предлагате обаче, са неприемливи. Не смятам да идвам в Хаити под прикритие или да се представям за турист или студент, за да скриете факта, че се съветвате с един американски тийнейджър. Аз си оставам авторът на всяка дума, написана от Лок, и името ми още стои върху предложенията за договори, които сложиха край на Войната на Лигата. Затова ще дойда открито, за да ви консултирам. Ако досегашната ми репутация не е достатъчна причина да ме поканите открито, тогава фактът, че съм брат на Ендър Уигин, на когото съвсем наскоро бе поверена съдбата на цялото човечество, би трябвало да послужи като прецедент, който да следвате без стеснение. Да не споменаваме присъствието на деца от Военното училище в командването на почти всяка армия на Земята. Сумата, която предлагате, е много щедра, но така и няма да бъде изплатена, защото не съм съгласен да дойда тайно, а ако ме поканите открито, ще откажа да получавам каквато и да било заплата, дори покриване на разноските, докато пребивавам в страната ви. Като чужденец вероятно не споделям напълно дълбоката ви и безкористна любов към хаитянския народ, но желая всеки народ на Земята да се наслаждава на свободата, дадена му по рождение, затова не бих приел заплащане за помощта, която ще ви окажа.

Като ме поканите открито, ще намалите риска за себе си, защото ако мерките, които предложа, са непопулярни, можете да хвърлите вината върху мен. Освен това рискът, който аз поемам, като идвам открито, е много по-голям, понеже ако се сметне, че предложенията ми са неразумни, или установите, че не действат, лично ще понеса последствията. Говоря открито, защото трябва да погледнем действителността в очите: убеден съм, че предложенията ми ще са разумни и ще доведат до отлични резултати. Когато свършим работата си, можете да постъпите като Цинцинат и да се оттеглите във вилата си, а аз да последвам примера на Солон и да отплавам от бреговете на Хаити — и двамата с чиста съвест, че сме дали на народа ви добър шанс да заеме полагащото му се място в света.

С уважение,

Питър Уигин

* * *

Петра нито за миг не забравяше, че е пленничка и робиня. Като повечето пленници обаче, като повечето роби, живеейки ден за ден, тя свикна с неволята и намери начин да остане вярна на себе си при строгите ограничения, които й налагаха.

Пазеха я неотлъчно и компютърът й бе свързан така, че да не може да изпраща съобщения. Нямаше да има второ послание до Бийн. И макар да виждаше, че някой (възможно ли беше Бийн все пак да е оцелял?) се опитва да се свърже с нея, като й оставя във всеки военен, исторически или географски форум съобщения, посветени на известни пленнички на един или друг военачалник, тя не им обръщаше внимание. Не можеше да отговори, затова нямаше смисъл да си губи времето с напразни опити.

Накрая работата, която й бяха наложили, се превърна в интересно предизвикателство. Как да организира кампания срещу Бирма, Тайланд и най-накрая Виетнам, като сломи всяка съпротива, но без да предизвика намеса от страна на Китай? Веднага прецени, че многочислеността на индийската армия е най-голямата й слабост, защото не можеха да се осигурят безопасни пътища за снабдяване. Затова, за разлика от другите стратези, които Ахил използваше — предимно индийчета, завършили Военното училище — Петра не се занимаваше с планиране на масирани кампании. Накрая индийските сили така или иначе щяха да се принудят да се разделят, освен ако бирманската и тайландската армия не се строят послушно, за да бъдат изклани. Затова тя планира нестандартна кампания — внезапни удари от малки, подвижни подразделения, които можеха да се изхранват на място. Малкото бронетранспортьори щяха да се движат напред, снабдявани с гориво от самолети.

Знаеше, че това е единственият смислен план, и не само защото решаваше някои сериозни проблеми. Струпването на десет милиона войници близо до китайската граница неминуемо щеше да предизвика Китай да се намеси. При нейния план никога нямаше да се получи такова струпване, което да бъде възприето като заплаха. Освен това така войската нямаше да се изтощи. По-голямата част от индийските сили, щеше да остане в резерв, готова за удар, когато врагът бъде отслабен.

Ахил, разбира се, раздаде копия от плана й на другите — наричаше го „сътрудничество“, но всъщност беше чисто налагане на неговата воля. Другите с готовност му се подчиняваха и сега се стараеха да му се харесат. Усещаха, разбира се, че Ахил иска да унижи Петра, и послушно се включиха в играта. Подиграваха се на плана й, сякаш всеки глупак можеше да види, че е безнадежден, макар критиките им да бяха за дреболии и да не засягаха основната й идея. Тя търпеше, защото беше робиня и защото се надяваше в крайна сметка някой от тях да си даде сметка, че Ахил ги манипулира и използва. Знаеше също, че е свършила блестяща работа и би било чудесна ирония, ако индийската армия — всъщност Ахил — не го използва, а предпочете масовото самоунищожение.

Фактът, че е създала ефективна стратегия за индийска експанзия в Югоизточна Азия, ни най-малко не тревожеше съвестта й. Тя знаеше, че планът никога няма да бъде използван. Дори стратегията на малките, бързодействащи отряди не решаваше проблема, че Индия ще воюва на два фронта. Пакистан нямаше да пропусне възможността, ако историческият му противник започне война на изток.

Ахил просто бе избрал неподходяща страна, от която да започне войната. Тикал Чапекар, индийският министър-председател, бе амбициозен човек с илюзии, че защитава благородна кауза. Той може би наистина вярваше на Ахил и се стремеше към „обединение“ на Югоизточна Азия. Дори можеше да започне войната. Бързо обаче щяха да се откажат, когато Пакистан започнеше да се подготвя за нападение от запад. Индийският авантюризъм щеше да бъде пресечен в зародиш от самото начало, както винаги.

Дори го спомена пред Ахил, когато той я посети след толкова гръмогласното осмиване на плана й от другите стратези.

— Използвай който план си поискаш, нищо няма да стане.

Ахил просто смени темата — когато я посещаваше, предпочиташе да говорят за миналото, като старци, съживяващи стари спомени. Помниш ли Военното училище? Помниш ли това, помниш ли онова? Искаше й се да закрещи, че той е бил там само няколко дни, преди Бийн да го провеси в отдушника и да го принуди да признае за престъпленията си. Той нямаше право да си спомня с носталгия за Военното училище. Единственото, което постигаше, бе да омърси нейните спомени, защото сега при всяко споменаване на училището й се приискваше да смени темата.

Кой би предположил, че ще гледа на Военното училище като на най-свободния и щастлив период от живота си? Навремето изобщо не й се струваше така.

Честно казано, животът в плен не беше мъчителен. Докато Ахил беше в Хайдарабад, тя управляваше базата, макар че никога не я оставяха без надзор. Можеше да ползва библиотеката и да прави проучвания — макар че някой пазач всеки път проверяваше дали се е регистрирала със своето име с всички ограничения, които произтичаха от това. Можеше да тича по прашните пътища на военния полигон — и понякога почти забравяше другите стъпки зад нея, отекващи в ритъм с нейните. Можеше да яде каквото си поиска, да спи когато поиска. Понякога почти забравяше, че не е свободна. Много по-често обаче си даваше сметка, че пленът й може да продължи вечно, и почти губеше надежда.

Само посланията на Бийн я поддържаха. Не можеше да му отговори и затова спря да гледа на тях като на реално общуване. Те се превърнаха в нещо по-дълбоко от обикновен опит за установяване на контакт. Бяха доказателства, че не са я забравили. Доказателство, че Петра Арканян от Военното училище още има приятел, който я обича и не се е отказал да я спаси. Всяко послание бе като хладна целувка върху пламтящо от треска чело.

Един ден Ахил дойде и й каза, че заминава.

Тя веднага си помисли, че ще я заключат в стаята под стража, докато той се върне.

— Този път няма да те затваряме — обяви той. — Идваш с мен.

— Значи някъде в Индия.

— В известен смисъл да, но в друг — не.

— Игричките ти ме отегчават. — Тя се прозина. — Няма да дойда.

— О, не е за пропускане, пък и няма значение какво искаш, защото имам нужда от теб, затова ще дойдеш.

— За какво съм ти?

— Ох, май трябва да съм по-конкретен. Трябваш ми, за да наблюдаваш една среща.

— Защо? Ако не е успешен опит за атентат срещу теб, нямам желание да гледам нищо, в което участваш.

— Срещата е в Исламабад.

Петра нямаше готова остроумна забележка за тази новина. Столицата на Пакистан. Не можеше да бъде. Каква работа можеше да има Ахил там? И защо ще взима и нея?

Отидоха със самолет — което, разбира се, й напомни за напрегнатия полет на идване в Индия. „Отворената врата — дали не трябваше да го дръпна и заедно да се размажем долу?“

По време на полета Ахил й показа писмо, което изпратил на Гафар Вахаби, „министър-председателя“ на Пакистан — всъщност, разбира се, военен диктатор… или меч на исляма, ако предпочитате това прозвище. Писмото беше шедьовър на хитрите манипулации. Все пак никога не би привлякло вниманието на Исламабад, ако не беше изпратено от Хайдарабад, седалището на индийското върховно командване. Макар че в текста не се споменаваше, писмото предполагаше, че Ахил отива в Пакистан като официален пратеник на индийското правителство.

Колко пъти индийски военен самолет бе кацал в тази пакистанска база край Исламабад? Колко пъти индийски войници бяха стъпвали на пакистанска земя — въоръжени? И всичко това, за да придружат едно белгийче и една арменка на среща с някакъв второстепенен пакистански военен.

Ескорт от пакистански военни функционери с каменни лица ги придружи до сграда близо до мястото, където бе кацнал самолетът им, а сега го презареждаха. Когато се качиха на втория етаж, главният им придружител нареди:

— Ескортът ви ще остане тук.

— Разбира се — отвърна Ахил, — но асистентката ми ще дойде с мен. Трябва да имам свидетел да ми напомня подробностите, ако паметта ми изневери.

Индийските войници се строиха покрай стените. Ахил и Петра влязоха през отворената врата.

В стаята имаше само двама души и Петра веднага позна единия от снимките. Той им даде знак да седнат.

Петра мълчаливо се приближи до стола си, без да отмества очи от Гафар Вахаби, пакистанския премиер. Настани се до Ахил, но малко по-назад; помощникът на министър-председателя седна от дясната му страна. Писмото на Ахил някак си бе отворило всички врати, до самия връх на властта.

Не се нуждаеха от преводач, защото, макар че общофлотският не им беше роден език, и двамата го бяха научили в най-ранна възраст, говореха го перфектно. Вахаби изглеждаше скептично настроен и замислен, но поне не се стараеше да ги унижи — не ги накара да чакат, лично ги покани в стаята и не се опита да дразни Ахил.

— Поканих ви, защото искам да чуя предложението ви — каза той. — Говорете.

На Петра толкова й се искаше Ахил да допусне някаква фатална грешка — да се ухили глупаво или да се опита да се покаже голям умник.

— Господин премиер, опасявам се, че ще прозвучи, сякаш ви изнасям лекция по индийска история, на вас, специалиста в тази област. Всъщност всичко, което ще кажа, съм научил от вашата книга.

— Лесно е да прочетеш книгата ми. Какво сте научили от нея, което да не знам?

— Следващата стъпка — обяви Ахил. — Стъпка, толкова очевидна, че се изненадвам как сте пропуснали да я видите.

— Значи ще обсъждаме книгата ми, така ли?

Вахаби се усмихна, за да компенсира враждебната нотка в гласа си.

— В нея вие непрекъснато изтъквате великите постижения на индийския народ, как са потънали в забрава, заличени, пренебрегнати, отхвърляни. Индийската цивилизация се третира като по-нисша от месопотамската, египетската и дори по-късно появилата се китайска. Арийските нашественици са донесли езика и религията си и са ги наложили на индийския народ. Моголите и англичаните също са привнесли от вярванията и нравите си. Искам да ви уверя, че книгата ви се радва на голямо внимание във висшите кръгове на индийското правителство заради непредубеденото ви отношение към религиите, донесени в Индия от нашествениците.

Петра знаеше, че това не е просто ласкателство. Бе наистина смело пакистански учен да напише история на индийския субконтинент, без да възхвалява исляма и да обявява хиндуизма за примитивна религия.

Вахаби вдигна ръка:

— Написал съм го като учен. Сега изразявам мнението на народа. Надявам се, книгата ми не ви е подвела, че се стремя към някаква донкихотовска мисия за обединяване на Индия. Пакистан е решен да запази чистотата си.

— Моля, не си вадете прибързани заключения. Съгласен съм с вас, че повторното обединение е невъзможно. Всъщност това е безсмислена дума. Индуси и мюсюлмани никога не са били единни освен под чуждо владичество, тъй че как биха могли да се обединят повторно?

Вахаби кимна и изчака Ахил да продължи.

— Онова, което открих в книгата ви, бе силното чувство за величие, присъщо на индийския народ. Тук са възникнали велики религии. Родени са велики мислители, които са променили света. И въпреки това вече двеста години, когато хората говорят за велики сили, никога не вземат предвид Индия и Пакистан. Никога не са ги зачитали. Това ви ядосва и натъжава.

— Повече ме натъжава, но все пак аз съм стар човек и темпераментът ми се е поукротил.

— Когато Китай се размърда, светът трепери, но никой не обръща внимание на Индия. Ислямският свят се разтриса, когато Ирак или Турция, Иран или Египет наклонят везните на една или друга страна, но никой не счита Пакистан, устоявал твърдо позициите си през цялата си история, за лидер. Защо?

— Ако знаех отговора, щях да напиша друга книга.

— В далечното минало има много причини, но всички се свеждат до едно. Индийският народ никога не е постигал нищо заедно.

— Пак приказки за единство.

— В никакъв случай. Пакистан не може да заеме полагащото му се място на лидер в ислямския свят, защото винаги когато се обърне на запад, чува тежките стъпки на Индия зад гърба си. Индия не може да заеме полагащото й се място на изток, защото пакистанската заплаха й пречи.

Петра се възхити на тази умела манипулация.

— Вярата в Господ е вкоренена в Пакистан и Индия по-силно, отколкото където и да било другаде. Неслучайно тук са възникнали велики религии или са достигнали най-чистата си форма. Пакистан обаче пречи на Индия да достигне величието си, на изток, а Индия пречи на Пакистан да достигне величието си на запад.

— Вярно е, но няма как да се реши — отвърна Вахаби.

— Напротив. Нека да ви напомня друг случай от историята, само няколко години преди създаването на Пакистан като държава. В Европа две велики нации се противопоставили една на друга — Хитлерова Германия и Сталинска Русия. Тези двама властници са били чудовища, но са осъзнали, че съперничеството държи ръцете им вързани. Никоя от двете страни не можела да постигне нищо, докато другата заплашвала да се възползва от всяка слабост.

— Сравнявате Индия и Пакистан с Хитлер и Сталин?

— В никакъв случай, защото досега Индия и Пакистан са показали по-малко здрав разум и по-малко самообладание от тези двама изверги.

Вахаби се обърна към помощника си:

— Както винаги, Индия измисли нов начин да ни обиди.

Адютантът стана и му помогна да се изправи.

— Господин премиер, мислех ви за мъдър човек — не се обезкуражи Ахил. — Никой не може да види жеста ви. Никой няма да ви цитира. Не губите нищо, като ме изслушате, а ако си тръгнете, ще изпуснете много.

Петра се удиви от тази остра реплика. Дали Ахил не отиваше твърде далеч с прямия подход? Всеки нормален човек би се извинил за неуместното сравнение с Хитлер и Сталин. Но не и Ахил. Е, този път определено стигна твърде далеч. Ако тази среща се провали, цялата му стратегия отиваше на боклука.

Вахаби не седна.

— Казвайте, каквото имате да казвате. И бързо.

— Хитлер и Сталин изпратили външните си министри, Рибентроп и Молотов, и въпреки взаимните нападки, подписали пакт за ненападение и си поделили Полша. Вярно е, че след две години Хитлер нарушава договора, което причинява смъртта на милиони хора и довежда до провала на Хитлер, но това няма значение за сегашната ситуация, защото за разлика от онези двама диктатори, вие с Чапекар сте достойни мъже — и двамата сте индийци и служите вярно на Господ.

— Да кажете, че с Чапекар служим на Господ е богохулство за единия или другия, или и за двамата.

— Господ обича тази земя и е отделил на Индия велика съдба — заяви Ахил толкова пламенно, че ако не го познаваше, Петра би си помислила, че е религиозен. — Наистина ли вярвате, че Господ иска Индия и Пакистан да останат в сянка само защото Индия не се е събудила за волята на Аллаха?

— Не се интересувам за мнението на атеисти и луди за Аллах.

„Напълно си прав“ — помисли си Петра.

— Аз също — продължи Ахил. — Но едно мога да ви кажа. Ако с Чапекар подпишете договор, не за обединение, а за ненападение, ще си поделите Азия. Нима след десетилетия траен мир помежду им, мюсюлманите няма да се гордеят с хиндуистите и хиндуистите с мюсюлманите? Няма ли да стане възможно хиндуистите да се вслушат в учението на Корана, да го погледнат не като книга на смъртния си враг, а като свещеното писание на своите братя, които заедно с Индия управляват Азия? Ако не харесвате примера с Хитлер и Сталин, погледнете Испания и Португалия, амбициозни колонизатори, съжителстващи на Иберийския полуостров. Португалия — на изток — е била по-малка и по-слаба, но също така дързък изследовател на открития океан. Испания изпратила един мореплавател — италианец — но той открил Новия свят.

Петра отново долови леко ласкателство. Без да го казва направо, Ахил сравняваше Португалия — по-храбрата нация — с Пакистан, а нацията, постигнала могъщество благодарение на късмета — с Индия.

— Можеха да воюват и да се унищожат взаимно или да се изтощят до безсилие. Вместо това се подчинили на решението на папата, който очертал линия през земното кълбо и дал всичко на изток на Португалия, а всичко на запад — на Испания. Очертайте своята линия върху Земята, Гафар Вахаби. Обявете, че няма да воювате срещу великия индийски народ, който още не се е вслушал в словото на Аллах, и така ще дадете на целия свят пример за чистотата на Пакистан. Междувременно Тикал Чапекар ще обедини цяла Източна Азия под ръководството на Индия, за което тези народи отдавна копнеят. След това, в по-добри времена, когато хиндуистите се отворят за Свещената книга, ислямът ще се разпространи за един миг от Делхи до Ханой.

Вахаби бавно седна.

Ахил замълча.

Петра разбра, че дързостта на Ахил е постигнала успех.

— Ханой — измърмори Вахаби. — Защо не Пекин?

— В деня, когато индусите мюсюлмани станат пазители на светите места, хиндуистите ще влязат в забранения град.

Вахаби се изсмя:

— Това е скандално.

— Така е. Но е истина. Всичко, което казвам. Защото точно това сочи вашата книга. Това е очевидният извод, стига Индия и Пакистан да имат достатъчно далновидни и смели водачи.

— Какво значение има за вас?

— Аз мечтая за мир на Земята.

— И затова подтиквате Индия и Пакистан към война?

— Опитвам се да ви накарам да не воювате помежду си.

— Мислите ли, че Иран ще приеме без бой водачеството на Пакистан? Мислите ли, че турците ще ни разцелуват? Това единство може да се постигне само със сила.

— Да, но вие ще го създадете. И след като ислямът бъде обединен под водачеството на индусите, никой вече няма да го унижава. Една велика мюсюлманска нация и една велика хиндуистка нация в мир помежду си и толкова могъщи, че никой не ще посмее да ги нападне. Така ще дойде мирът на Земята. С божията воля.

— Иншаллах — повтори Вахаби. — Сега обаче е моментът да попитам кой ви е упълномощил да говорите тези неща? Вие нямате власт в Индия. Откъде да знам, че не са ви изпратили да ме подмамите, докато индийската войска се събира за поредното с нищо непровокирано нападение?

Петра се почуди дали Ахил съзнателно е подтикнал Вахаби да зададе точно този въпрос, за да може да завърши с драматичния финал. Защото вместо отговор момчето просто извади един лист хартия от папката, която носеше, и я подаде на пакистанския премиер. Отдолу имаше малък подпис със синьо мастило.

— Какво е това? — попита Вахаби.

— Моето пълномощие — отвърна Ахил и подаде листа на Петра.

Тя стана и го занесе в средата на стаята, където помощникът на Вахаби го взе.

Вахаби прочете документа и поклати глава:

— И той е подписал това?

— Не просто го подписа. Попитайте сателитния си екип какво прави индийската армия дори в момента.

— Нима се оттеглят от границата?

— Някой трябва първи да покаже, че има доверие на другия. Това е възможността, която чакате, вие и всичките ви предци. Индийската армия се изтегля. Можете да изпратите войските си. Можете да превърнете този мирен жест в кървава баня. Или да дадете заповед войските ви да се оттеглят на север и запад. Иран чака от вас да му покажете чистотата на исляма. Халифатът в Истанбул чака да го освободите от оковите на светската власт. Зад вас ще бъдат само братята ви индийци, с добронамерено очакване да покажете, че тази избрана от Господ земя най-после е готова да се въздигне.

— Спестете си речите — прекъсна го Вахаби. — Разбира се, първо ще трябва да се уверя, че подписът е оригинален и индийската армия наистина се оттегля.

— Направете каквото трябва. Аз се връщам в Индия.

— Без да получите отговора ми?

— Не съм ви питал нищо. Тикал Чапекар ви задава този въпрос, на него трябва да дадете отговор. Аз съм само куриер.

С тези думи Ахил се изправи. Петра също. Ахил дръзко се приближи до Вахаби и му подаде ръка.

— Простете за дързостта, но не искам да се върна в Индия, ако не мога да се похваля, че съм се ръкувал с Гафар Вахаби.

Вахаби стисна ръката му.

— Ето, чуждестранен просяко.

Очите му проблеснаха игриво. Ахил се усмихна.

„Нима успя? — недоумяваше Петра. — Молотов и Рибентроп са преговаряли седмици наред. Ахил постигна целта си от една среща.“

Какви бяха вълшебните думи?

Когато излязоха и тръгнаха, придружавани от четиримата индийски войници — нейните пазачи — Петра си даде сметка, че не е имало вълшебни думи. Ахил просто беше наблюдавал двамата мъже и бе преценил амбициите им, стремежа им за величие. Просто им даваше мира, за който и двамата тайно копнееха.

Петра не беше присъствала на срещата с Чапекар, когато Ахил бе получил подписания пакт за ненападение и гаранциите за изтегляне, но си го представяше. „Вие трябва да направите първата стъпка — е казал Ахил. — Вярно е, че мюсюлманите могат да се възползват, да ви нападнат, но разполагате с най-голямата армия на света и управлявате най-великия народ. Нека ви нападнат. Ще поемете удара и ще ги пометете като вълна. Така никой няма да ви обвини.“

Сега всичко бе уредено. Плановете за нашествие в Бирма и Тайланд не бяха безцелни упражнения. Щяха да бъдат използвани. Нейния или нечий друг. Щеше да се пролее кръв. Ахил щеше да получи своята война.

„Дори не направих опит да саботирам плановете му — даде си сметка тя. — Толкова бях сигурна, че няма да бъдат използвани, че не си дадох труда да вкарам грешки. Може да излязат успешни.

Какво направих?“

Сега разбираше защо Ахил я е взел. Искаше да се изфука, разбира се — по някаква причина изпитваше нужда някой да стане свидетел на триумфа му. Но имаше и нещо друго. Искаше да й покаже, че все пак ще направи онова, което тя толкова му повтаряше, че е непостижимо.

Най-лошото бе, че Петра тайно се надяваше планът й да бъде използван, не защото искаше Ахил да спечели войната, а за да натрие носовете на всички ония нещастници от Военното училище, които й се бяха присмели.

„Трябва някак да се свържа с Бийн. Трябва да го предупредя, за да каже на властите в Бирма и Тайланд. Трябва по някакъв начин да проваля собствения си план за нападение, иначе смъртта на много хора ще тежи на съвестта ми.“

Погледна Ахил, който дремеше на седалката, без да се интересува от километрите, които прелитаха, за да се върне там, откъдето щеше да започне войните и завоеванията си. Ако не бяха убийствата, щеше да е забележително момче. Той беше изгонен от Военното училище и носеше клеймото „психопат“, но при все това някак си бе успял да влезе под кожата не на едно, а на три правителства на водещи световни сили.

„Станах свидетел на последния му триумф и още не знам как го постигна.“

Тя си спомни една притча от детството си, за Адам и Ева в градината и за говорещата змия. Тогава, за ужас на близките си, бе казала: „Що за глупачка е тази Ева, да вярва на една змия?“ Сега обаче разбираше, защото чу гласа на змията и видя как един мъдър и влиятелен човек се подмами по лъжите й.

Изяж плода и ще постигнеш съкровените си копнежи. Това не е зло, а благородно дело. Ще получиш похвала за това.

И е вкусен.