Орсън Скот Кард
Сянката на хегемона (13)

Предупреждения

До: [email protected]/orders/sisters/ind

От: [email protected]

Тема: Намерена?

 

Мисля, че открихме Петра. Мой добър приятел в Исламабад, който знае за интереса ми към нея, ми съобщи, че вчера Вахаби се е срещнал със странна делегация от Делхи — юноша, който може да е само Ахил, и момиче, което през цялото време е мълчало. Дали е било Петра? Според мен е много вероятно.

Бийн трябва да получи тази информация. Първо, приятелят ми ми каза, че почти веднага след срещата е била издадена заповед за изтегляне на пакистанските войски от границата с Индия. Това, съчетано с вече забелязаното оттегляне на индийските войски от границата, говори, че може би ставаме свидетели на невъзможното — след два века периодични, но хронични военни конфликти двете страни правят реален опит за постигане на мир. Както изглежда, това става под ръководството или с помощта на Ахил. (Тъй като много от колонистите ни са индийци, някои служители в моето министерство се опасяват, че установяването на траен мир на субконтинента може да бъде заплаха за работата ни!)

Второ, фактът, че Ахил е взел Петра на споменатата мисия, говори, че тя може би доброволно участва в плановете му. Като имаме предвид, че в Русия Ахил успя да примами Влад на своя страна, макар и за кратко, не бих се изненадал, ако Петра също се е превърнала от скептик в искрен негов последовател. Бийн трябва да бъде предупреден за тази възможност, защото може да се окаже, че иска да спаси някого, който не желае да го спасяват.

Трето, кажете на Бийн, че мога да се свържа с бивши възпитаници на Военното училище, които работят за индийското висше командване в Хайдарабад. Няма да искам от тях да изневерят на страната си, но ще помоля за информация за Петра, ако са видели или чули нещо. Мисля, че е възможно в това отношение верността към Военното училище да надделее над патриотичните чувства.

* * *

Малкият отряд на Бийн оправдаваше всичките му очаквания. Не бяха елитни войници като децата във Военното училище — не ги подбираха според командните им умения — но в някои отношения това улесняваше обучението им. Не се стремяха постоянно да анализират и да предвиждат. Освен това във Военното училище много войници се престараваха, за да се докажат пред някого — командирите хвърляха много усилия да фокусират вниманието им върху основните цели на армията.

Бийн обаче знаеше, че в реалния свят обикновено човек се сблъсква с обратния проблем — повечето войници се стараят да не се справят добре с нищо и да не учат твърде бързо от страх да не бъдат обявени за натегачи. Лекарството и за двата проблема беше едно и също. Бийн се стараеше да си създаде репутация на строг, но справедлив командир.

Нямаше любимци, не се сприятеляваше, но винаги забелязваше, когато някой се справя добре, и го поощряваше. Гледаше да не прекалява с похвалите. Забележките му обикновено бяха кратки: „Сержант, отрядът ти се справи безгрешно.“ Позволяваше си специална похвала само при отлични резултати, а и тогава се задоволяваше с едно резервирано: „Браво“.

Точно както очакваше, редките, но заслужени похвали скоро се превърнаха в най-ценната му валута. Войниците, които се справяха добре, нямаха специални привилегии и не получаваха допълнителна власт, затова другите не ги намразваха. Похвалите бяха сдържани и никога не ги караха да се чувстват неудобно. Напротив, така отличниците печелеха уважението на другарите си и всеки вземаше пример от тях. Да спечелиш одобрението на Бийн се превърна в основна цел на войниците.

Това беше истинската власт. Твърдението на Фридрих Велики, че войниците трябва да се страхуват от командирите си повече, отколкото от врага, бе пълна глупост. Войниците трябва да знаят, че командирът им ги уважава, и да ценят това уважение повече от живота си. Освен това трябва да знаят, че уважението на командира им е основателно — че наистина са добри войници, за каквито ги смятат началниците им.

Бийн бе използвал краткия си период в командването във Военното училище, за да се обучава — всеки път водеше войниците си към провал, защото се стараеше да се самообучава, а не да трупа точки. Това потискаше хората му, но на него не му дремеше — знаеше, че няма да остане още дълго с тях, че времето му във Военното училище е към края си. Тук, в Тайланд, му предстояха истински битки, съзнаваше, че залозите са високи и опасността за живота на войниците му ще е реална. Целта му беше победа, не трупане на опит.

Освен това зад очевидния мотив се криеше и друг, по-дълбок. В определен момент през наближаващата война — или дори преди това, ако имаше късмет — той щеше да използва част от ударния си отряд за дръзка спасителна мисия, вероятно дълбоко в сърцето на Индия. Нямаше място за грешки. Той щеше да измъкне Петра. Щеше да успее.

Натоварваше се безкомпромисно, както товареше войниците си. Тренираше наравно с тях — едно дете да прави всички упражнения, на които се подлагаха мъжете. Тичаше с тях и ако раницата му бе по-лека от техните, то беше, защото се нуждаеше от по-малко храна, за да живее. Налагаше се да носи по-малки, по-леки оръжия, но никой не го упрекваше — пък и всички виждаха, че куршумите му улучват мишената толкова често, колкото и техните. Нямаше нещо, което да ги накара, а сам да не направи. И когато не се представеше достатъчно добре, не се срамуваше да се обърне към някой от най-способните си войници за оценка и съвет — след това изпълняваше препоръките им.

Това беше нечувано — командир да покаже неумение или слабост пред подчинените си. При други обстоятелства Бийн също не би постъпил така, защото ползата обикновено не оправдаваше риска. Той обаче възнамеряваше да участва с тях в сложни маневри, а досега обучението му беше само теоретично. Трябваше да стане истински войник, за да може да се справя с проблемите и спешните ситуации по време на военните действия, да не изостава от войниците си, да се сражава редом с тях.

Отначало някои войници се опитваха да го щадят, заради младостта и дребния му ръст. Той обаче тихо, но категорично отказваше помощта им. „Трябва да науча и това“ — заявяваше и така слагаше край на спора. Разбира се, войниците го наблюдаваха внимателно, за да видят как се справя с високите изисквания, които им поставяше. Виждаха как се напряга до последни сили. Виждаха, че не се пази от нищо, че излиза от калта по-мръсен от всички, че преодолява препятствията по същия начин, че не се храни по-добре, че не спи на по-мека постеля при полевите учения.

Не можеха да оценят, че организира отряда си по модела на Военното училище. Раздели двестате си човека на пет роти по четирийсет. Всяка рота по подобие на Ендъровата армия се състоеше от пет взвода по осем души. Всеки отряд трябваше да е способен да изпълнява самостоятелни мисии; всяка рота трябваше да е абсолютно независима. От друга страна, той се стараеше да развива наблюдателността им, способността им да забелязват онова, което трябва да видят.

— Вие сте моите очи — казваше им. — Трябва да гледате за онова, което търся и което може да е важно. Винаги ще ви казвам какво планирам и защо, за да можете да видите проблеми, които не съм предвидил и биха могли да променят плановете ми. Веднага ще ми казвате. Най-добрият начин да запазя живота ви е, като знам всичко, което минава през главите ви по време на битка. Най-добър шанс да оцелеете ще имате, ако знаете какво минава през моята глава.

Разбира се, знаеше, че не може да им казва всичко, и несъмнено те също го разбираха. Бийн обаче отделяше необичайно много време да разяснява на хората си причините, стоящи зад всяка заповед, и очакваше ротните и взводните му командири да постъпват по същия начин с войниците.

— Така ще знаете, че ако ви дам заповед, без да обяснявам, то е, защото няма време за губене и трябва да се действа веднага — но все пак има основателна причина, която бих ви казал, ако можех.

Веднъж, когато дойде да види как вървят ученията, Суриявонг го попита дали препоръчва този вид обучение да се въведе в цялата армия.

— В никакъв случай — отвърна Бийн.

— Ако при теб работи успешно, защо да не действа навсякъде?

— Обикновено не е необходимо и няма време за това.

— Ти обаче го правиш.

— Тези войници ще изпълняват невъзможни задачи. Няма да излизат на фронта срещу врага. Ще ги изпращаме на трудни, сложни мисии пред очите на противника и няма да имат възможност да се върнат, за да получат нови заповеди. Ще се налага да се нагаждат на място и да постигат успех. Това е невъзможно, ако не разбират целта, стояща зад заповедите. Трябва да знаят точно какво си мислят командирите им, за да има абсолютно доверие… и за да могат да компенсират неизбежните слабости на командира.

— Твоите слабости?

— Колкото и да не ти се вярва, Суриявонг, да. Аз имам слабости.

Това му спечели лека усмивка от Сури — рядка похвала.

— Проблеми с растежа ли имаш? — поинтересува се той.

Бийн погледна глезените си. Вече бе сменил две униформи, сега му шиеха трета. Беше станал почти колкото Суриявонг при пристигането му в Банкок преди половин година. Растежът не му причиняваше болка. Въпреки това се тревожеше, защото не виждаше други признаци за навлизане в пубертета. Защо, след като толкова години си беше останал дребосък, тялото изведнъж бе решило да наваксва?

Не изпитваше никой от проблемите на юношеството — не се чувстваше тромаво, защото можеше да достига с крайниците си по-надалеч, отколкото бе свикнал; не изпитваше приток на хормони, които биха могли да замъглят ума му и да го разсеят. Ако пораснеше достатъчно, за да си служи по-добре с оръжията, това щеше да е само плюс.

— Надявам се някой ден да стана мъж като теб — сподели.

Суриявонг изсумтя. Бийн знаеше, че Сърдиткото ще сметне това за шега. Подсъзнателно обаче щеше да се почувства поласкан, защото винаги ставаше така. Важно бе Суриявонг постоянно да получава уверения, че Бийн зачита положението му и няма намерение да го измести.

Оттогава бяха минали месеци и сега Бийн можеше да представи на Суриявонг дълъг списък от мисии, за които хората му са обучени и могат да изпълняват по всяко време. Така официално обявяваше, че е готов.

Тогава се получи писмото от Граф. Карлота му го препрати веднага щом го получи. Петра беше жива. Най-вероятно беше с Ахил в Хайдарабад.

Бийн незабавно уведоми Суриявонг, че според доверени източници Индия и Пакистан са постигнали примирие и са изтеглили войските от общата си граница — заедно с мнение, че до три седмици може да се очаква нападение над Бирма.

Колкото до втората част от писмото на Граф, твърдението, че Петра може да е преминала на страната на Ахил, беше абсурдно — ако Граф си вярваше, значи не познаваше Петра. Все пак Бийн се тревожеше, че тя е толкова безсилна, та изглежда, че е на страната на Ахил. Това момиче бе свикнало да изказва мнението си независимо какви наказания може да си навлече. Ако мълчеше, значи бе загубила надежда.

„Не получава ли посланията ми? Нима Ахил толкова я е изолирал, че няма достъп до мрежата? Това обяснява липсата на отговор. Но Петра е свикнала да се справя сама. Не, това не обяснява мълчанието й.“

Може би такава бе стратегията й за овладяване на положението. Да мълчи, та Ахил да забрави колко много го мрази. Макар че тя със сигурност вече го познаваше достатъчно, за да знае, че той не забравя нищо. Да мълчи, за да избегне още по-пълната изолация — възможно. Дори Петра би се научила да си затваря устата, ако всеки път, когато я отвори, все повече я лишават от достъп до информация.

Все пак накрая Бийн трябваше да приеме вероятността Граф да е прав. Петра беше човек. Боеше се от смъртта като всеки друг. И ако наистина е станала свидетел на застрелването на двамата си телохранители в Русия, ако Ахил е извършил лично убийствата — което бе много вероятно — сега Петра се изправяше пред проблем, с който не се бе сблъсквала преди. Във Военното училище си позволяваше да се държи дръзко с командирите и учителите, защото най-лошото, което можеше да й се случи, бе да я мъмрят. С Ахил тя се боеше от смъртта.

А страхът от смъртта променя мирогледа, Бийн го знаеше. В най-ранните си години беше живял в постоянен страх. Освен това бе прекарал доста време под властта на Ахил. Макар че никога не забравяше опасността, дори Бийн бе започнал да си мисли, че Ахил всъщност не е толкова лош човек, че е добър водач, който извършва храбри постъпки за „семейството“ си от улични бандити. Навремето Бийн му се възхищаваше и се учеше от него — докато Ахил уби Поук.

Петра се страхуваше от Ахил и бе започнала да се подчинява; трябваше да го наблюдава внимателно, за да оцелее. А като го наблюдаваше, може би бе започнала да му се възхищава. Обща черта на приматите е да се подчиняват и дори да почитат онзи, който има власт да ги убие. Дори да се съпротивляваш на тези чувства, няма как да ги прогониш.

„Тя обаче ще го преодолее, когато се измъкне от тази власт. Аз го преодолях. Петра също ще се справи. Затова, дори Граф да е прав и Петра да е станала нещо като последователка на Ахил, щом я измъкна от ръцете му, тя пак ще се обърне против него.“

При все това трябваше да е подготвен — да я измъкне, дори тя да се съпротивлява и да се опита да ги предаде.

Веднага добави пушки с приспивателни инжекции и упойващи вещества към арсенала и обучението на отряда си.

Разбира се, имаше нужда да знае повече твърди факти, за да планира операция за спасяването й. Писа на Питър с молба да използва някои от старите си информатори като Демостен и да измъкне сведения за Хайдарабад. Иначе Бийн нямаше как да шпионира врага, без да издаде местонахождението си, а по никакъв начин не можеше да поиска информация за Хайдарабад от Суриявонг. Дори Суриявонг да беше благосклонно настроен — напоследък наистина му осигуряваше повече сведения — нямаше с какво да оправдае интереса си към седалището на главното командване на индийската армия.

Няколко дни след като писа на Питър, докато се упражняваше заедно с хората си да използват приспивателните спринцовки и медикаментите, Бийн осъзна още един важен проблем, произтичащ от възможното сътрудничество на Петра с Ахил. Защото никоя от стратегиите му не отчиташе план, който би могъл да е създаден от Петра.

Поиска да се срещне със Суриявонг и чакри. През всичките тези месеци нито веднъж не беше виждал лицето на главнокомандващия, затова се изненада, че срещата бе уредена веднага — без никакво забавяне. Заявил бе желанието си, когато стана в пет часа сутринта. В седем двамата със Суриявонг вече бяха в кабинета на чакри.

Сури имаше време само да прошепне раздразнено: „За какво е всичко това?“, преди чакри да даде начало на обсъждането.

— За какво е всичко това? — попита главнокомандващият.

Усмихна се на Суриявонг; знаеше, че изказва неговия въпрос. В същото време усмивката му изразяваше подигравка. Сякаш казваше: „Явно все пак не успя да се справиш с гърчето.“

— Току-що ми попадна информация, която и двамата трябва да знаете — започна Бийн.

Разбира се, това намекваше, че Суриявонг може би няма да оцени важността на информацията, затова се налага да я съобщи лично на чакри Наресуан.

— Нека никой не се засяга. Просто положението е спешно.

— Каква може да е тази информация, която вече да не знаем? — попита Наресуан.

— Нещо, което научих от един приятел с добри връзки. Всичките ни планове се основаваха на предположението, че индийската армия ще предприеме стандартната стратегия — да нападне Бирма и Тайланд с многобройни войски. Сега обаче научих, че Петра Арканян, една от Ендъровия джийш, може би работи за индийците. И за миг не съм си помислял, че може да сътрудничи на Ахил, но такава възможност съществува. И ако тя командва, врагът изобщо няма да ни наводни с войска.

— Интересно — измърмори чакри. — Каква стратегия би предприела тя?

— Пак ще използва численото превъзходство, но не с огромна войска. Вероятно ще има многобройни нападения от по-малки отряди, всеки със задача да нанесе удар, да привлече вниманието, след което да изчезне. Дори не се налага да се оттеглят. Могат да се изхранват на място и по-късно отново да се съберат. Всеки лесно може да бъде разгромен, само дето няма да има с кого да се сражаваме. Докато стигнем на мястото, те ще са изчезнали. Няма да има пътища за доставка. Няма да има уязвими точки, само удар след удар, докато вече не сме в състояние да отбиваме всички атаки. Тогава ударите ще станат по-масирани. Когато стигнем на място с отслабената ни войска, врагът ще е готов. Ще унищожава отрядите ни един подир друг.

Чакри погледна Суриявонг, който каза:

— Боромакот е прав. Могат да поддържат такава стратегия вечно. Няма какво да направим срещу тях, защото имат неизчерпаем резерв от сили и с отделните нападения ще рискуват съвсем малко. Всяка наша загуба обаче ще е непоправима и всяко отстъпление ще им дава предимство.

— Защо Ахил да не може сам да се сети за тази стратегия? — поинтересува се чакри. — Казват, че е умно момче.

— Това е стратегия на предпазливостта — обясни Бийн. — Щадяща живота на войниците. И много постепенна.

— Ахил не щади ли живота на войниците си?

Бийн се замисли за „семейството“ на Ахил по улиците на Ротердам. Всъщност Ахил много се грижеше за живота на другите деца. Много се стараеше да не се излагат на риск. Но само защото силата му зависеше от запазването на всяко едно от тях. И ако едно от децата пострадаше, другите щяха да го изоставят. С индийската армия случаят не беше такъв. Ахил бе готов да ги изразходва като дребни монети.

Целта на Ахил обаче не беше да управлява Индия, а да владее света. Затова трябваше да си спечели репутация на грижлив командир. Да създаде впечатление, че цени живота на войниците си.

— Понякога ги щади, когато му изнася — рече Бийн. — Затова, ако Петра му предложи такъв план, той би го приел.

— В такъв случай какво ще кажеш, ако ти съобщя, че войната срещу Бирма вече е факт? — попита чакри. — И става дума за масирано нападение от многобройна индийска армия точно както предполагаше в първия си доклад до нас?

Бийн се стъписа. Вече? Договорът за ненападение между Индия и Пакистан действаше едва от няколко дни. Не беше възможно да са мобилизирали армията си толкова бързо.

За негова изненада Суриявонг също не знаеше, че войната е започнала.

— Кампанията беше изключително добре планирана — обясни чакри. — Бирманците имаха само един ден да реагират. Индийската армия настъпи мълниеносно. Дали е планирано от този злодей Ахил, от гениалната ти приятелка Петра или от някой малоумен индийски генерал, операцията беше брилянтна.

— Това означава, че не са приели плана на Петра — обяви Бийн. — Или че тя нарочно саботира стратегията на индийците. Това ме успокоява и моля за извинение, че ненужно вдигнах тревога. Мога ли да попитам, господин генерал, дали Тайланд ще се намеси във войната?

— Бирма не ни е молила за помощ — отвърна чакри.

— Докато Бирма поиска помощ, индийската армия ще е пред вратите ни.

— Затова няма да чакаме да искат помощ.

— Ами Китай?

Чакри примигна изненадано, преди да отговори:

— Какво за Китай?

— Предупредиха ли Индия? Има ли някаква реакция?

— За китайските въпроси има друга правителствена служба.

— Индия може да има два пъти по-голямо население от Китай, но китайската армия е по-добре въоръжена. Индия не би предизвикала китайска намеса.

— По-добре въоръжена, но могат ли да я използват ефективно? Войските им са струпани по руската граница. Ще са нужни седмици, докато ги прехвърлят тук. Ако Индия планира мълниеносен удар, Китай с нищо не може да й попречи.

— Стига МФ да не се намесва — вметна Суриявонг, — а Чамраджнагар няма да допусне нападение над Индия.

— О, има и друга новина — каза главнокомандващият. — Десет минути след нападението над Бирма Чамраджнагар подаде оставка. Ще се върне на Земята — в Индия — за да оглави коалиционното правителство на разрастващата се Индийска империя. Защото, разбира се, докато достигне планетата, войната ще е свършила, по една или друга причина.

— Кой е новият полемарх? — попита Бийн.

— Това е проблемът. Много хора се чудят кого ще назначи хегемонът, като се има предвид, че вече никой не може да се довери на никого. Някои смятат, че изобщо не е нужно хегемонът да назначава полемарх. От Войната на Лигата караме без стратегос. За какво ни е изобщо Международен флот?

— Като гаранция срещу ядрените ракети — намеси се Суриявонг.

— Това е единственият сериозен довод за запазване на МФ. Но много правителства смятат, че ролята му може да бъде ограничена само в космоса. Така ще е достатъчно да се запази само малка част от флота. Колкото до колонизационната програма, много хора смятат, че това е само загуба на пари, когато тук на Земята се разгаря война. Добре, стига уроци. Имаме сериозна работа. Ще ви потърсим, ако се реши, че имаме нужда от вас.

Бийн се изненада от небрежното отношение на чакри. Той се държеше враждебно не само към чужденчето, а и към другия възпитаник на Военното училище.

Суриявонг не остави нещата така:

— При какви обстоятелства ще ни потърсите? Ако плановете ми проработят, няма да ме потърсите. Ако се провалят, това ще е доказателство, че за нищо не ставам, и пак няма да се интересувате от мен.

Главнокомандващият се замисли за миг, след това отвърна:

— Не се бях замислил за това. Да, прав си.

— Не, вие грешите — кипна Суриявонг. — По време на война нищо не върви по план. Трябва да се нагаждаме. Аз и другите възпитаници на Военното училище сме обучени на това. Трябва да ни информирате за всяко ново развитие. Вместо това вие ме изолирате. Трябваше да науча новините още щом се събудих тази сутрин. Защо ме отрязвате?

„По същата причина, поради която ти ме отряза — помисли си Бийн. — Чакри трябва да обере всички лаври за победата: «Възпитаниците на Военното училище ни съветваха във фазата на планиране, но когато започне истинска война, разбира се, не могат да оставят деца да командват.» А ако стане провал: «Придържахме се към плановете на децата от училището, но те се оказаха неподготвени за реалния свят.»“ Чакри се презастраховаше.

Суриявонг явно също го разбра, защото се отказа да спори. Изправи се.

— Позволете да изляза.

— Позволявам. На теб също, Боромакот. А, и вероятно ще си вземем войниците, които Суриявонг ти даде да си играеш. Ще ги върнем в предишните им подразделения. Моля те, веднага ги подготви за тръгване.

Бийн също се изправи.

— Тайланд ще се включи във войната, така ли?

— Ще бъдете информирани за всичко, което трябва да знаете, когато дойде време да го научите.

Щом излязоха, Суриявонг закрачи бързо. Бийн трябваше да подтичва, за да го настигне.

— Не искам да разговарям с теб — заяви Суриявонг.

— Не се дръж като дете. Той просто постъпва с теб, както ти постъпи с мен. Аз цупих ли се?

Суриявонг спря и се обърна към Бийн:

— Всичко е заради глупавата ти среща!

— Той вече те беше отрязал. Още преди да поискам да се срещнем.

Суриявонг знаеше, че Бийн е прав.

— Отнеха ми цялото влияние — оплака се.

— Аз пък никога не съм имал. Какво ще правим сега?

— Да правим ли? Ако чакри забранява, никой няма да се подчинява на заповедите ми. Без власт аз съм просто едно момче, твърде малко, за да го вземат в армията.

— Първо трябва да помислим какво означава всичко това.

— Означава, че чакри е бесен кариерист — заяви Суриявонг.

— Хайде, ела да се разходим навън.

— На открито също могат да ни подслушват, ако поискат.

— Там ще се наложи да си дадат труд, за да го направят. Тук думите ни се записват автоматично.

Излязоха от главната квартира на тайландската армия и отидоха на детската площадка при блоковете за семейните офицери. Когато седнаха на люлките, Бийн забеляза, че вече изглежда по-големият от двамата.

— Твоят ударен отряд ще бъде разформирован точно когато може да има най-голяма нужда от него — мрачно измърмори Суриявонг.

— Не, няма.

— Как така?

— Защото ти избра хората ми от гарнизона, който охранява столицата. Тези войници няма да бъдат изпратени на фронта. Ще останат в Банкок. Сега е важно да задържим цялата си екипировка на едно място, където можем да я вземем бързо. Мислиш ли, че още имаш власт да го осигуриш?

— Предполагам. Стига да го представя като рутинно предаване на склад.

— Освен това знаеш къде служат тези войници. Когато имаме нужда от тях, можеш да ги събереш.

— Ако се опитам да го направя, ще ми прекъснат достъпа до мрежата.

— Ако се наложи да го направим, достъпът до мрежата ще е без значение.

— Защото ще сме загубили войната.

— Помисли си. Само глупав кариерист би те унижил така. Нарочно искаше да те обезкуражи. Обидил ли си го по някакъв начин?

— Винаги обиждам хората — отвърна Суриявонг. — Затова във Военното училище ме наричаха Сърдитко. Единственият човек, който изглежда по-надменен от мен, си ти.

— Наресуан глупак ли е?

— Досега не мислех така.

— Значи днес е тръгнало умни хора да действат като глупаци.

— Да не намекваш, че и аз съм глупак?

— Намеквам, че Ахил също действа глупаво.

— Защото атакува с многобройна армия ли? Ти сам каза, че трябва да се очаква. Явно Петра не му е предложила по-добър план.

— Или той не го използва.

— Да, но това е глупаво.

— Значи, ако Петра му е подготвила по-добър план и той е решил да не го използва, днес и двамата с чакри вършат глупости. Твърдението на главнокомандващия, че няма влияние във външната политика, също е опашата лъжа.

— За Китай ли имаш предвид? — Суриявонг се замисли за миг. — Прав си, той наистина има влияние. Но може би просто не иска да знаем какво правят китайците. Може би затова е толкова сигурен, че няма да има нужда от нас и че не се налага да нахлуем в Бирма. Може би знае, че китайците ни идват на помощ.

— Така. Ето как само от наблюдения и официалната информация можем да научим много за събитията. Ако китайците се намесят и спрат индийците, преди Ахил да стигне до Тайланд, ще знаем, че чакри Наресуан е хитър кариерист, а не глупак. Ако обаче Китай не се намеси, ще е чудно защо Наресуан, който не е глупак, постъпва толкова глупаво.

— В какво го подозираш?

— Колкото до Ахил, каквато и да е причината да действа така, това е глупава постъпка.

— Не, глупаво е, само ако Петра му е подготвила по-добър план и той не го използва.

— Напротив. Глупаво е при всяко положение. Да започне война при условие, че Китай може да се намеси. Това е канска глупост.

— Значи навярно знае, че Китай няма да се намеси, и тогава чакри ще е единственият глупак.

— Ще наблюдаваме и ще видим.

— Ще наблюдавам и ще скърцам със зъби.

— Да наблюдаваме заедно. Хайде да се откажем от тази глупава конкуренция помежду си. Ти си загрижен за Тайланд. Аз искам да разбера какво прави Ахил и да го спра. В този момент целите ни почти се припокриват. Нека всеки да сподели с другия онова, което знае.

— Ти не знаеш нищо.

— Не знам нищо, което ти знаеш. А ти не знаеш нищо, което аз знам.

— Какво би могъл да знаеш? — упорстваше Суриявонг. — Лично прекъснах достъпа ти до шпионската мрежа.

— Знаех за договора между Индия и Пакистан.

— Ние също.

— Но не ми казахте, а аз въпреки това знаех.

Суриявонг кимна:

— Дори предоставянето на информация да е само от моя страна, това трябваше да стане отдавна, не мислиш ли?

— Няма значение кога е трябвало да стане. Важно е какво ще се случва отсега нататък.

Отидоха в офицерската столова и обядваха. След това се върнаха в квартирата на Суриявонг, освободиха персонала и след като останаха сами, седнаха в кабинета на Сури и започнаха да наблюдават хода на войната по световната мрежа. Бирманците се съпротивляваха храбро, но безрезултатно.

— Полша през 1939 година — отбеляза Бийн.

— А тук в Тайланд седим и гледаме безучастно като Франция и Англия.

— Поне Китай не участва в завладяването на Бирма, както руснаците са нахлули в Полша от изток.

— Това не е голямо успокоение — измърмори Суриявонг.

Бийн обаче се чудеше защо Китай не се намесва. От Пекин нямаше никаква реакция. Никакъв коментар за войната, развиваща се пред прага им. Какво бяха намислили китайците?

— Може би Пакистан не е единствената страна, която е подписала договор за ненападение с Индия — предположи Бийн.

— Защо? Какво печели Китай?

— Виетнам може би.

— Това не е нищо в сравнение със заплахата от съсредоточаването на многобройна индийска войска в задния двор на Китай.

Скоро, за да се разсеят от лошите новини — и от разочарованието, че са изолирани от играта — престанаха да гледат и се отдадоха на спомени от Военното училище. Не споменаваха лошите неща, само смешните случки и с весело настроение посрещнаха вечерта, докато навън се стъмни.

Този следобед със Суриявонг, когато вече бяха приятели, напомни на Бийн за дома — за Крит, родителите му, Николай. През повечето време се опитваше да не мисли за тях, но сега, докато със Суриявонг се забавляваха, го обхвана тъга. През тази една година Бийн бе водил нещо като нормален живот, но сега това го нямаше. Разбит на парченца като къщата, в която прекарваха ваканцията си. Като намиращия се под правителствена охрана апартамент, от който Граф и сестра Карлота ги бяха измъкнали толкова навреме.

Изведнъж го обхвана страх. Той осъзна нещо, макар че нямаше представа как. Умът му бе направил връзката, незнайно как, но той беше убеден, че е прав.

— Има ли начин да излезем оттук незабелязано? — прошепна толкова тихо, че сам едва се чуваше.

Суриявонг, който тъкмо разказваше за навика на майор Андерсън да си бърка в носа, когато си мислеше, че не го гледат, го погледна, сякаш беше полудял:

— Какво, на криеница ли искаш да си играем?

Бийн настоя шепнешком:

— Трябва да се измъкнем.

Суриявонг разбра и също зашепна:

— Не знам. Винаги използвам вратите. Както повечето врати, те се виждат от двете страни.

— Канализацията? Отоплителната система?

— Тук е Банкок, няма отопление.

— Някакъв начин да се измъкнем?

Суриявонг заговори нормално:

— Ще погледна плановете. Но утре, човече, утре. Вече е късно, а така се заплеснахме, че изпуснахме вечерята.

Бийн го сграбчи за рамото и го принуди да го погледне в очите.

— Суриявонг — прошепна още по-тихо от преди, — не се шегувам. Трябва веднага да се махнем от тази сграда. Незабелязано.

Накрая Суриявонг разбра: Бийн беше сериозно уплашен. Сури пак зашепна:

— Защо? Какво става?

— Само ми кажи как да се махнем.

Суриявонг затвори очи.

— Подземни дренажи — прошепна. — Стари канали. Тези временни постройки са издигнати върху стария параден плац. Под постройката преминава плитка канавка. Почти не се забелязва, но има място да се пропълзи.

— Как можем да проникнем под сграда от вътрешната страна?

Суриявонг поклати глава.

— Тези временни постройки са от картон.

За да го докаже, повдигна ъгълчето на големия килим в средата на стаята, нави го и без усилие откърти парче от пода. Тревата отдолу бе пожълтяла от липса на светлина. Между земята и пода не се виждаше пролука.

— Къде е канавката? — попита Бийн.

Суриявонг отново се замисли.

— Мисля, че преминава под антрето. Но там килимът е закован.

Бийн увеличи звука на телевизора и излезе в коридора. Хвана килима от края и го задърпа с все сила. Разлетяха се пухчета. Суриявонг го спря:

— Мисля, че е някъде тук.

Пак откъртиха парче от пода. Този път в пожълтялата трева имаше лека вдлъбнатина.

— Можеш ли да се промъкнеш оттук? — попита Бийн.

— Няма проблем, ти си с по-голямата главата.

Бийн се промъкна през пролуката. Земята беше мокра — все пак бяха в Банкок — и той за никога минути прогизна и целият се накаля. На сглобките между отделните плоскости беше най-тясно. На два пъти дори се наложи да копае с ножчето си, за да освободи място за главата си. Все пак напредваше доста бързо и след няколко минути се измъкна навън в мрака. При все това остана залегнал. Суриявонг се измъкна след него, но продължи да пълзи, без да вдига главата си, макар че нямаше представа какво е намислил Бийн. Продължиха така, докато достигнаха мястото, където канавката преминаваше под следващата временна постройка.

— Моля те, кажи ми, че няма да пълзим и под тази сграда.

Бийн огледа светлите петна от луната и близките лампи. Трябваше да разчита, че врагът му е поне малко непредпазлив. Ако използваха инфрачервени лъчи, усилията му бяха напразни. Ако обаче просто наблюдаваха вратите, двамата със Сърдитко вече бяха на място, където бавните, предпазливи движения не би трябвало да се забележат.

Бийн понечи да се изправи.

Суриявонг го хвана за крака. Бийн го погледна. Тайландчето му даде знак да натърка лицето и ръцете си.

Бийн беше забравил. Кожата му бе по-светла от на Суриявонг. Отразяваше повече светлина.

Той натърка с кал лицето, ушите и ръцете си. Суриявонг кимна.

Изправиха се бавно и спокойно заобиколиха сградата. Зад ъгъла имаше храсти, където можеха да се скрият. Изчакаха няколко минути в мрака, после непринудено се отдалечиха от сградата, сякаш току-що са излезли през вратата. Бийн се надяваше, че никой, който наблюдава къщата на Суриявонг, няма да ги забележи, но дори да ги видят, да не им обърнат внимание — особено на ниския им ръст.

Едва когато се отдалечиха на неколкостотин метра, Суриявонг заговори:

— Би ли ми казал как се казва тази игра?

— Спасяване на кожите.

— Не съм подозирал, че параноидната шизофрения се развива толкова бързо.

— Те се опитаха два пъти. И не се поколебаха да убият близките ми заедно с мен.

— Добре, но ние просто си говорехме. Какво видя?

— Нищо.

— Или чу?

— Не. Просто предчувствие.

— Само не ми казвай, че си екстрасенс.

— Не съм, но нещо от събитията през последните няколко часа подсъзнателно ме предупреди. Аз не пренебрегвам страховете си. Вслушвам се в тях.

— Действа ли?

— Още съм жив. Трябва ми обществен компютър. Можем ли да се измъкнем от базата?

— Зависи от мащаба на заговора срещу теб. Аз пък трябва да се изкъпя.

— Какво ще кажеш за някоя компютърна зала?

— Добре, при спирката на трамвая има. Но няма ли да е голяма ирония, ако убийците ти също го използват?

— Убийците ми са вътрешни хора.

Суриявонг се разтревожи:

— Дори не си сигурен, че някой иска да те убие, а твърдиш, че е вътрешен човек в тайландската армия.

— Ахил иска да ме убие, а той не е в Русия. Индия няма шпионска служба, способна да организира такава операция във висшето командване. Затова Ахил трябва да е подкупил някого.

— Тук никой не служи на индийските интереси — заяви Суриявонг.

— Може би, но Индия не е единствената страна, в която Ахил има приятели. Той поживя за известно време в Русия. Сигурно си е създал и други връзки.

— Не е за вярване, Бийн. Не бих се учудил, ако изведнъж се разсмееш и кажеш, че ме гъбаркаш. Но тогава вече ще те убия.

— Може да греша, но не се шегувам.

Влязоха в компютърния клуб, който беше празен. Бийн се включи в мрежата с едно от многото си фалшиви имена и написа писмо до Граф и сестра Карлота:

Знаете кой съм. Подозирам, че срещу мен се готви покушение. Веднага предупредете хората си в тайландското правителство, че такъв опит се готви и че са замесени хора от близкото обкръжение на чакри. Никой друг не би успял. Мисля, че чакри също знае. Ако има замесени индийци, вината ще бъде хвърлена върху тях.

— Не можеш да пишеш така — възмути се Суриявонг. — Нямаш доказателства срещу Наресуан. Мразя го, но той е верен на Тайланд.

— Може да е верен на Тайланд и пак да иска да ме убие.

— Не и мен.

— Ако искат да изкарат убийството дело на външен враг, най-правдоподобно ще е един храбър тайландец да загине с мен. Мислиш ли, че няма да го нагласят като акция на индийски ударен отряд? Това би било повод за обявяване на война, нали?

— Чакри не се нуждае от повод.

— Сигурно не иска бирманците да си помислят, че Тайланд иска да заграби част от страната им.

Бийн продължи с писмото:

Кажете им, че със Суриявонг сме живи. Ще се покажем, когато видим сестра Карлота в компанията на поне един висш тайландски държавник, когото Суриявонг познава. Моля ви, действайте незабавно. Ако греша, ще попаднете в неловко положение. Ако съм прав, ще ми спасите живота.

— Стомахът ми се свива, като си представя какво унижение ме чака — измърмори Суриявонг. — На кого пишеш?

— На хора, на които имам доверие. Като теб.

Преди да изпрати съобщението, Бийн добави и адреса на Питър като „Лок“.

— Познаваш ли брата на Ендър Уигин? — попита Суриявонг.

— Виждали сме се.

Бийн излезе от мрежата.

— Какво ще правим сега? — поинтересува се Суриявонг.

— Ще се скрием някъде.

Тогава чуха взрив. Прозорците се разтресоха. Земята потрепери. Лампите примигнаха. Компютрите се рестартираха.

— Точно навреме — отбеляза Бийн.

— Какво беше това?

— Ами, мисля, че вече сме мъртви.

— Къде ще се скрием?

— Щом взривиха сградата, значи си мислят, че сме още там. Затова сега няма да ни търсят. Можем да отидем в моята казарма. Хората ми ще ни скрият.

— Залагаш живота ми на това? — изненада се Суриявонг.

— Да. И фактът, че още си жив, доказва, че засега се справям добре.

Когато излязоха, видяха военни коли, които с пълна скорост се приближаваха към сивия димен облак, сияещ на лунната светлина. Други отиваха към входа на базата. Целият район щеше да бъде отцепен.

Когато стигнаха казармата, където бе разквартируван ударният отряд на Бийн, чуха стрелба.

— Сега убиват мнимите индийски шпиони, върху които ще бъде хвърлена вината — обясни той. — Главнокомандващият с прискърбие ще уведоми правителството, че са оказали съпротива и никой не е заловен жив.

— Пак го обвиняваш. Защо? Откъде се досети, че ще стане така?

— Предполагам, защото твърде много умни хора се проявиха като глупаци. Ахил и чакри. Освен това се държа твърде дръпнато с нас. Защо? Защото не му е било приятно, че трябва да ни убие. Трябвало е да докаже пред себе си, че сме малки предатели, покварени от МФ. Че сме опасни за Тайланд. След като ни намрази и започна да се бои от нас, вече няма проблем да ни убие.

— Това с нищо не подсказва, че смятат да ни убият точно сега.

— Вероятно са смятали да го направят в моята квартира, но аз останах с теб. Възможно е да са обмисляли и друг вариант: чакри да ни повика някъде и да бъдем убити там. Ние обаче останахме с часове в твоята квартира и те са си дали сметка, че това е идеалната възможност. Трябвало е да поискат разрешение от главнокомандващия да го направят преди уговореното време. Наложило се е бързо да докарат мнимите индийски атентатори — може дори да са били истински шпиони. Или упоени тайландски престъпници, у които ще бъдат намерени уличаващи документи.

— Не ме интересува кои са — измърмори Суриявонг. — Все още не разбирам как се досети.

— Аз също не мога да си го обясня. Обикновено бързо анализирам фактите и веднага разбирам защо знам едно или друго нещо. Понякога обаче се досещам подсъзнателно. Така стана при последната ни битка с Ендър. Бяхме обречени. Не виждах изход. Неочаквано казах нещо, иронична забележка, мрачна шега — и в нея се съдържаше решението, от което Ендър имаше нужда. След това се опитах да проследя тези подсъзнателни хрумвания. Премислих целия си живот и си спомних как и в други случаи съм казвал неща, до които не съм достигнал по логичен път. Например когато Ахил лежеше пред нас на земята и казах на Поук да го убие. Тя не поиска, а не можах да я убедя, понеже не знаех защо я карам да го направи. При все това съм разбирал какъв е той. Знаел съм, че трябва да умре, защото иначе ще я убие.

— Знаеш ли какво мисля? Мисля, че си чул нещо отвън. Или си мярнал нещо с периферното зрение, когато сме влизали. Някого, който ни следи. Това е предизвикало реакцията ти.

Бийн сви рамене:

— Може и да си прав: Както казах, не знам.

Бяха минали часове, но ключалките на вратите още разпознаваха дланта на Бийн и се отваряха, без да задействат алармите. Похитителите му не си бяха направили труда да му отнемат достъпа. Някой компютър някъде щеше да регистрира влизането му в сградите, но програмата работеше без надзор и докато някой погледне регистъра, приятелите му вече щяха да са уредили нещата.

Бийн със задоволство установи, че макар хората му да бяха оставени сами в казармата, дисциплината не е спаднала. Още с влизането им, Бийн и Суриявонг бяха сграбчени, притиснати до стената и претърсени за оръжие.

— Браво — похвали ги Бийн.

— Господин командир! — смая се войникът.

— И Суриявонг.

— Сър! — в един глас възкликнаха двамата часови.

Неколцина други се събудиха от шумотевицата.

— Не светвайте лампите — побърза да предупреди Бийн. — И говорете тихо. Заредете оръжията. Пригответе се за тръгване.

— Тръгване? — изненада се Суриявонг.

— Ако се досетят, че сме тук, и решат да довършат работата, това място няма никаква защита.

Докато неколцина войници тихо събуждаха спящите и всички започнаха да се обличат и зареждат оръжията си, Бийн накара един от часовите да го заведе при компютъра.

— Включи се с твоята парола — заповяда му.

Щом се включиха в мрежата, Бийн седна и използвайки кодовото име на войника, написа до Граф, сестра Карлота и Питър:

Двата пакета са на сигурно място и чакат да бъдат прибрани. Моля, действайте бързо, преди пратките да бъдат върнати на изпращача.

Бийн изпрати на разузнаване един взвод, разделен на четири двойки. Когато се завърнаха, изпрати още четири двойки от друг взвод. Искаше хората му да разберат, че наистина спешно трябва да се измъкнат от казармата.

Междувременно пусна телевизора. Новината вече се беше разчула. Индийски агенти проникнали в базата на тайландското командване и взривили една временна постройка, при което загинал Суриявонг, най-изтъкнатият тайландски възпитаник на Военното училище, който ръководел стратегическото планиране на армията през последната година и половина, след завръщането си от космоса. Това беше голяма национална трагедия. Данните все още не бяха потвърдени, но според предварителните сведения неколцина от нападателите били убити от войниците, които героично отбранявали Суриявонг. Друг възпитаник на Военното училище, който бил на посещение в страната, също загинал.

Неколцина от войниците на Бийн се изкискаха, но скоро лицата им помръкнаха. Репортажът говореше, че онзи, който е дал информацията, смята Бийн и Суриявонг за мъртви. Значи е знаел със сигурност, че са били в сградата, а това бе възможно само ако са открили труповете или квартирата на Суриявонг е била под постоянно наблюдение. Понеже труповете очевидно не бяха намерени, авторът на официалния доклад би трябвало да участва в заговора.

— Разбирам защо искат да убият Боромакот — измърмори Суриявонг. — Но защо ще убиват мен?

Войниците се засмяха. Бийн се усмихна.

Патрулите се завръщаха и той изпращаше нови. Засега никой не се навърташе около казармата. По новините предаваха реакцията на различни коментатори. Индия явно искаше да обезсили Тайланд, елиминирайки най-големия военен гений на страната. Това не можеше да мине безнаказано. Правителството нямаше друг избор, освен да обяви война и да се съюзи с Бирма срещу агресора.

Получи се нова информация. Министър-председателят заявил, че лично ще поеме нещата в свои ръце. Във висшето командване явно имаше сериозни пропуски, щом бяха допуснали индийски шпиони в главната си база. Затова, за да защитят репутацията на чакри и да бъде сигурно, че виновниците няма да заличат следите, разследването щеше да бъде поверено на банкокската градска полиция, а пожарната команда щеше да направи огледа на разрушената сграда.

— Браво — отбеляза доволно Суриявонг. — Аргументите на министър-председателя са силни и главнокомандващият няма как да откаже достъп на полицията до базата.

— Ако пожарникарите дойдат достатъчно бързо — съгласи се Бийн, — може дори да попречат на хората на чакри да влязат в сградата, преди да е изстинала достатъчно от пожара. Така няма да разберат, че не сме били там.

Отвън се чу вой на сирени — полицията и пожарникарите вече идваха. Бийн очакваше да чуе изстрели, но това не стана.

Два от патрулите му дотичаха.

— Някой идва, но не са войници. Полицаи. Шестнайсет и един цивилен.

— Само един ли? — попита Бийн. — Има ли с тях една жена?

— Няма жена, само един цивилен е. Мисля, че е самият министър-председател.

Бийн изпрати още съгледвачи да се уверят, че наблизо няма военни отряди.

— Откъде са разбрали, че сме тук? — недоумяваше Суриявонг.

— От досиетата в кабинета на главнокомандващия може да са установили, че войникът, който е изпратил последното електронно писмо, е бил в тази казарма.

— Значи можем да се покажем, а?

— Още не.

Патрулът се върна:

— Министър-председателят иска да влезе сам в казармата.

— Поканете го.

— Сигурен ли си, че не носи експлозиви под дрехите и няма да ни взриви? — попита Суриявонг. — Така де, досега оцеляхме благодарение на параноята ти.

Сякаш в отговор на въпроса му по телевизията показаха как главнокомандващият напуска базата с полицейски ескорт. Репортерът обясни, че Наресуан си е подал оставката като чакри, но министър-председателят твърдял, че само излиза в отпуска. Междувременно министърът на отбраната лично щял да поеме ръководството на генералния щаб, а неколцина генерали били извикани от провинциални гарнизони, за да поемат други важни постове. Дотогава командването щяло да остане под контрола на полицията.

— Докато не узнаем как тези шпиони са проникнали в базата, не можем да бъдем сигурни в системата си за сигурност — обяви министърът на отбраната.

Министър-председателят влезе.

— Добър вечер, Суриявонг — поздрави и се поклони ниско.

— Господин премиер. — Суриявонг се поклони значително по-небрежно.

„Ох, суета“ — помисли си Бийн.

— Една монахиня всеки момент ще пристигне — обяви министър-председателят, — но се надяваме, че ще ми се доверите и без нея. Идва от другия край на света.

Бийн излезе напред и заговори на нелош тайски:

— Господине, мисля, че със Суриявонг сме в най-голяма безопасност сред верните ми войници, повече от където и да било другаде в града.

Министър-председателят погледна въоръжените, застанали мирно войници.

— Значи някой има лична войска на територията на тази база.

— Не ме разбрахте правилно. Тези войници служат вярно на вас. Вие сте техният командир, защото сега вие командвате тайландската армия.

Министър-председателят кимна леко и се обърна към войниците:

— Заповядвам ви да арестувате този чужденец.

Те незабавно сграбчиха Бийн и го претърсиха.

Очите на Суриявонг се разшириха, но той не издаде по друг начин изненадата си.

Министър-председателят се усмихна:

— Пуснете го. Преди да вземе отпуска по свое желание, чакри ме предупреди, че тези войници са предатели и вече не се подчиняват на тайландското командване. Виждам, че са ме заблудили. Признавам, че имате право. Тук сте в безопасност, те ще ви охраняват, докато установим мащабите на заговора. Дори ще съм благодарен, ако изпратите сто от войниците си да помагат на полицията да установи контрол над базата.

— Настоявам да вземете всички освен осем — каза Бийн.

— Кои осем?

— Всеки от тези осемчленни взводове може да издържи един ден срещу цялата индийска войска, господин премиер.

Това, разбира се, беше абсурдно, но звучеше хубаво и на хората му им харесваше да го чуват.

— В такъв случай, Суриявонг, ще съм ти благодарен, ако поемеш командването на тези войници без един взвод и установите контрол над базата от мое име. Един взвод, разбира се, ще те придружава навсякъде и ще те охранява.

— Слушам.

— Спомням си, че при последната предизборна кампания казах, че децата на Тайланд са ключът за оцеляването на нашата нация. Не съм подозирал колко буквално и колко скоро ще се потвърди това.

— Когато сестра Карлота пристигне, можете да й кажете, че вече нямаме нужда от нея — рече Бийн, — но все пак ще се радвам да я видя, ако има време.

— Ще й предам. Сега да се захващаме за работа. Предстои ни дълга нощ.

Всички сериозно се заеха със задачите си. Суриявонг извика командирите на взводове. Бийн се изненада, че ги познаваше по име и лице. Суриявонг можеше да не е общувал много с Бийн, но определено бе следил внимателно какво прави. Едва когато взводовете тръгнаха — с по един полицай като бойно знаме — министър-председателят и Суриявонг си позволиха да се усмихнат.

— Благодаря, че ми повярвахте — каза Бийн.

— Не знаех дали да вярвам на Лок — отвърна премиерът, — а министърът на колонизацията все пак е цивилно лице, но когато папата ми телефонира лично, нямаше начин да не повярвам. Време е да се покажа пред нацията и да кажа истината за случилото се.

— Индийските агенти наистина са направили опит да убият мен и чуждестранния ми гост, но сме оцелели благодарение на бързите действия на героичните тайландски войници, нали така? — опита се да отгатне Суриявонг. — Или гостът ми все пак е загинал?

— Боя се, че е загинал — предложи Бийн. — Разхвърчал се е на парченца при взрива.

— Във всеки случай — добави Суриявонг, — ще уверите тайландския народ, че враговете на родината ни са получили добър урок, че тайландските военни бдят на поста си.

— Радвам се, че работиш за военните, Суриявонг — отвърна премиерът. — Не бих искал да си ми опонент в предизборната борба.

— Не е възможно да сме опоненти, защото не можем да имаме разногласия.

Всички разбраха шегата, но никой не се засмя. Суриявонг, министър-председателят и осмината войници излязоха. Бийн остана с последния взвод и заедно продължиха да слушат лъжите по телевизията.

Докато слушаше монотонните гласове на коментаторите, Бийн се замисли за Ахил. Той някак си бе узнал, че Бийн е жив — може би чрез чакри. Но ако чакри бе на страната на Ахил, защо беше измислил сценария със смъртта на Суриявонг като повод да обяви война на Индия? Нямаше логика. Намесването на Тайланд във войната от самото начало бе само във вреда на Индия. Това в комбинация с разточителната стратегия на масираното нападение създаваше впечатление, че Ахил е пълен идиот.

Той обаче не беше идиот. Следователно играеше някаква друга, по-сложна игра, която Бийн въпреки прехваленото си шесто чувство не можеше да схване. И съвсем скоро, ако вече не му беше известно, Ахил щеше да узнае, че Бийн не е мъртъв.

„Той е в настроение да убива — помисли си Бийн.

Петра, моля те, помогни ми да те спася.“