Орсън Скот Кард
Сянката на хегемона (14)

Хайдарабад

Публикувано във форума за международна политика от [email protected]

Тема: Къде е Лок, когато имаме нужда от него?

 

Аз ли съм единственият, който би искал Лок да коментира последните събития в Индия? След като Индия прегази бирманската граница, а Пакистан събира войските си в Белуджистан и заплашва Иран и Залива, светът се нуждае от нова гледна точка към Южна Азия. Старите модели явно не работят.

Питам дали Форумът за международна политика е отказал да публикува статията на Лок, когато стана ясно, че авторът е Питър Уигин, или Уигин я е изтеглил по своя воля? Защото, ако решението е на Форума, то меко казано е глупаво. Когато не знаехме истинското име на Лок, всички го слушахме, защото говореше от името на здравия разум, и много често той единствен реагираше разумно в проблемни ситуации или поне пръв виждаше истинските проблеми. Какво значение има дали е тийнейджър, бебе или говорещо прасе?

В този ход на мисли, с изтичането на мандата на хегемона аз все повече започвам да се тревожа кой ще е новият избраник на този пост. Предложението това да бъде Лок, което се появи преди година, беше съвсем уместно. Нека обаче сега издигнем кандидатурата му под истинското му име. Стореното от Ендър Уигин през Войната на Лигата може да бъде повторено от Питър Уигин в назряващия конфликт — да му бъде сложен край.

 

Отговор 14 от Talleyrandophileе@polnet.gov

Не искам да ставам подозрителен, но откъде можем да сме сигурни, че не си Питър Уигин, който се опитва отново да излезе на сцената?

 

Отговор 14.1 от [email protected]

Не искам да влизаме в лични пререкания, но турските военни не дават на американски тийнейджъри, извършващи консултантска дейност в Хаити, да си откриват лични адреси в мрежата им. Разбирам, че понякога във външната политика и най-параноичните изказвания могат да звучат разумно, но ако Питър Уигин може да пише от такъв електронен адрес, значи вече е готов да управлява света. Все пак може би истинското ми име няма да е без значение. Сега съм малко над двайсетте, но съм завършил Военното училище. Може би затова идеята да се даде цялата власт в ръцете на дете не ми се вижда толкова абсурдна.

* * *

Вирломи позна Петра от първия път, когато я видя в Хайдарабад — бяха се срещали и преди. Макар че бе доста по-голяма и се бяха засекли само за една година, тогава Вирломи обръщаше внимание на всяко друго момиче във Военното училище. Не беше много трудно, защото с идването на Петра общият им брой ставаше девет — пет завършиха заедно с Вирломи. В училището като че ли гледаха на момичетата като на неуспешен експеримент.

Тогава Петра бе нахакана, своенравна и гордо отхвърляше всеки опит за съвет. Изглеждаше решена да не отстъпва на момчетата, да се мери по техните стандарти, да се справи с враждебността им без чужда помощ. Вирломи я разбираше. Тя се беше държала по същия начин, в началото. Надяваше се само Петра да не преживее разочарованията, с които се беше сблъскала тя, преди да осъзнае, че момчетата никога няма да я приемат като равна, че едно момиче се нуждае от колкото се може повече приятелства.

Петра създаваше достатъчно силно впечатление, затова Вирломи, разбира се, се сети за нея, когато прочете името й в разказите за Ендъровия джийш след края на войната. Единственото момиче сред тях, арменската Жана д’Арк. Вирломи прочете статиите и се засмя. Значи Петра все пак е постигнала каквото си беше наумила. Браво на нея.

Сетне членовете на Ендъровия джийш бяха отвлечени, а някои — убити и след освобождаването им от Русия Вирломи със свито сърце разбра, че единствената, която остава в неизвестност, е Петра Арканян.

Не се наложи да скърби дълго. Защото неочаквано отрядът от индийски възпитаници на Военното училище получи нов командир — добре познатия им Ахил, когото Лок бе обявил за маниакален убиец. Скоро забелязаха, че навсякъде го придружава мълчаливо, умърлушено момиче, чието име никой не им каза.

Вирломи обаче я познаваше. Петра Арканян.

Каквато и да бе причината Ахил да пази името й в тайна, това никак не се харесваше на Вирломи, затова тя се погрижи всички в отряда да узнаят, че това е изчезналият член на Ендъровия джийш. Разбира се, не споменаваха нищо за Петра пред Ахил — само изпълняваха заповедите му и правеха, каквото поискаше от тях. Скоро всички свикнаха с мълчаливото присъствие на Петра. Другите не я познаваха.

Вирломи обаче знаеше, че щом Петра не говори, значи става нещо лошо. По някакъв начин Ахил я караше да мълчи. Заложник — отвлечен член на семейството? Заплахи? Или нещо друго? Нима Ахил бе прекършил волята на Петра, която навремето изглеждаше толкова непоклатима?

Вирломи се стараеше Ахил да не забележи особения й интерес към Петра. Но наблюдаваше другото момиче, стараеше се да научи колкото се може повече. Петра използваше компютъра си като всички останали, четеше сведенията от разузнаването и всичко останало, което и другите получаваха. Нещо обаче не беше наред и на Вирломи и беше нужно доста време, докато установи какво — Петра не пишеше нищо, когато се включеше в мрежата. Много електронни страници изискваха въвеждане на парола или поне регистрация. Но след като въведеше паролата си за включване сутрин, Петра не пишеше нищо.

„Тя е блокирана — даде си сметка Вирломи, — затова не пише електронни писма на никого. Тя е затворничка. Не може да изпраща послания до външния свят. И не разговаря с никого, защото й е забранено.“

Когато не беше включена в мрежата обаче тя явно работеше усилено, защото от време на време Ахил изпращаше до всички писма с инструкции за нови насоки на работата им. Изразните средства в писмата не бяха на Ахил — разликата в стила личеше ясно. Той получаваше тези идеи за стратегията — при това добри — от Петра, която бе едно от деветте деца, избрани да спасят човечеството от бъгерите. Един от най-острите умове на планетата. А сега робиня на това побъркано белгийче.

Затова, докато другите се възхищаваха от блестящите стратегии, които развиваха за завоевателна война срещу Бирма и Тайланд, докато се прехласваха по гръмките изявления на Ахил, че „Индия най-после ще заеме подобаващото й се място сред другите държави“, Вирломи ставаше все по-скептична. Ахил изобщо не се интересуваше от Индия, колкото и добре да звучаха изказванията му. А когато тя се изкушеше да му повярва, просто поглеждаше Петра, за да си спомни истинската му същност.

Понеже другите явно вярваха в концепцията му за бъдещето на Индия, Вирломи пазеше мнението си за себе си. Наблюдаваше и чакаше Петра да я погледне, за да й намигне или да й се усмихне.

Този ден дойде. Петра я погледна. Вирломи се усмихна.

Петра безучастно отмести поглед, сякаш Вирломи беше стол, а не човек, който се опитва да завърже контакт.

Вирломи не се обезкуражи. Продължи с опитите да привлече вниманието й, докато един ден Петра не мина покрай нея, когато отиваше към чешмата, подхлъзна се и се подпря на стола й. Докато Петра шумно се изправяше, Вирломи ясно чу думите й:

— Престани. Той гледа.

Това беше всичко. Потвърждение на подозренията на Вирломи за Ахил, потвърждение, че Петра я е забелязала, и предупреждение, че няма нужда от помощта й.

Е, нищо ново. Петра никога не се е нуждаела от помощ, нали?

След това, само преди месец, Ахил изпрати писмо до всички със заповед да използват старите планове — първоначалната стратегия за масирано нападение, за хвърляне срещу Бирма на многочислена войска и организиране на постоянни пътища за снабдяване. Това сащиса всички. Ахил не даде обяснение, но изглеждаше необичайно мълчалив и всички разбраха. Блестящата им стратегия беше отхвърлена от възрастните. Планът бе изработен от някои от най-гениалните военни стратези на планетата, а възрастните щяха да я пренебрегнат.

Всички бяха възмутени, но скоро отново се заеха с рутинната работа, опитвайки се да нагодят старите планове за наближаващата война. Разпределението на войски беше друго, провизиите бяха в изобилие в един район и не достигаха в друг, но всичко можеше да се нагоди. Скоро получиха плана на Ахил — или по-скоро на Петра — за изтегляне на армията от пакистанската граница и хвърлянето й срещу Бирма. Планът беше гениален, използваше съществуващите железопътни и въздушни пътища, тъй че да останат невидими от сателитите, докато войската изведнъж не се комплектува на границата. Врагът щеше да има най-много два дни, за да реагира; а ако не беше достатъчно бдителен, щеше да забележи опасността едва ден преди нападението.

Ахил замина за едно от честите си пътувания, но този път Петра също изчезна. Вирломи се страхуваше за нея. Дали бе изпълнила предназначението си и сега той щеше да се отърве от нея?

Но не. Същата нощ, когато Ахил се върна, Петра също се появи.

На сутринта получиха заповед да започнат с придвижването на войската. Щяха да изпълнят находчивия план на Петра за незабелязано прехвърляне на армията на бирманската граница. След това — в противоречие със също толкова находчивия й план — да започнат тромава масирана атака.

Нямаше логика.

Тогава Вирломи получи електронно писмо от министъра на колонизацията — полковник Граф, онзи стар негодник:

Сигурен съм, че ти е известно, че една от възпитаничките на Военното училище, Петра Арканян, не беше освободена заедно с другите участници в отряда на Ендър Уигин. Много съм заинтересован да я намеря и имам основания да смятам, че е била закарана против волята си на територията на Индия. Ако знаеш нещо за местонахождението и състоянието й, моля да ме уведомиш. Сигурен съм, че на нейно място би се радвала някой да направи това за теб.

Почти веднага получи електронно писмо от Ахил:

Сигурно съзнаваш, че по време на война всеки опит да изпратиш информация извън системата на индийската армия ще бъде разглеждан като шпионаж и държавна измяна, което незабавно се наказва със смърт.

Значи Ахил наистина държеше Петра в изолация, далеч от външния свят.

Вирломи дори не се замисли как да постъпи. Това нямаше нищо общо с индийската национална сигурност. Затова, макар че прие сериозно заплахата, тя не смяташе, че е неморално да наруши забраната.

Не писа пряко на полковник Граф. Не можеше да изпрати и писмо, в което по някакъв — дори най-заобиколен — начин да се споменава Петра. Всяко писмо, изпратен от Хайдарабад, се проверяваше. Пък и сега, като се замислеше, тя и другите възпитаници на Военното училище тук, в Отдела за стратегическо планиране, бяха съвсем малко по-свободни от Петра. Нямаше право да напуска територията на базата. Нямаше право да контактува с никого освен със специално упълномощени за това военни.

„Шпионите имат подслушвателни устройства и ампули с отрова — размишляваше Вирломи. — Как обаче се става шпионин, когато единствената ти връзка с околния свят са писмата, но не можеш да пишеш на никого и няма начин да кажеш онова, което искаш, без да те хванат?“

Сигурно и сама щеше да измисли начин, но Петра я улесни. Един ден се приближи зад нея при чешмичката и когато Вирломи се изправи, прошепна:

— Аз съм Бризеида.

Това беше всичко.

Връзката беше ясна — всички във Военното училище знаеха „Илиада“. И след като сега бяха във властта на Ахил, паралелът с Бризеида бе повече от ясен. И все пак имаше несъответствие. Бризеида беше пленничка на друг, а Ахил — истинският — беснееше, че не може да я има. Какво намекваше Петра, като казваше, че е Бризеида?

Сигурно бе свързано с писмото от Граф и предупреждението на Ахил. Значи беше ключ, начин да извести някого за Петра. „Бризеида“ би трябвало да говори нещо на някого навън. Може би имаше някаква закодирана програма и „Бризеида“ беше шифърът. Може би вече някой търсеше Петра, но тя не можеше да се свърже с него, защото нямаше достъп до мрежата.

Вирломи реши да не провежда общо търсене. Ако някой търсеше Петра, посланието би трябвало да е на страница, до която тя има достъп в границите на военната система. Това означаваше, че Вирломи навярно вече е посещавала тази страница.

Официалната й задача в момента бе да определи най-ефективния начин за намаляване риска за снабдителните хеликоптери при минимален разход на гориво. Това бе чисто технически проблем, тъй че нямаше как да оправдае извършването на исторически или теоретични справки.

Саяги обаче, друг възпитаник на Военното училище с пет години по-голям от нея, работеше по проблемите за умиротворяването и спечелване на доверието на местното население в окупираните страни. Затова Вирломи отиде при него:

— Ще полудея от тия алгоритми.

— Искаш ли да ти помогна?

— Не, не, трябва да си почина един-два часа, за да си прочистя мозъка. Аз мога ли да ти помогна с нещо?

Саяги, разбира се, бе получил същите писма като нея и беше достатъчно умен, за да не приеме предложението й буквално.

— Не знам. С какво можеш да ми помогнеш?

— С някое историческо проучване. Или теоретично. По мрежата.

Така му намекваше от какво има нужда. И той я разбра.

— Тогуро. Мразя тази тематика. Имам нужда от данни за неуспешни опити за омиротворяване и подчиняване. Освен това за масови кланета или депортиране.

— Какво си открил досега?

— Нищо. Не съм се ровил в темата.

— Благодаря. Обзор ли искаш, или само връзки към електронни страници?

— Копирай ми, каквото можеш. Но не ми трябват връзки. Така пак ще трябва аз да свърша повечето работа.

Съвсем невинна размяна на реплики. Вирломи вече имаше прикритие.

Върна се при компютъра и се разрови из историческите и теоретическите електронни страници. Не проведе открито търсене за думата „Бризеида“ — би било твърде очевидно, системата за следене щеше да го засече и Ахил, ако забележеше, веднага щеше да направи връзката. Затова Вирломи започна да преглежда заглавията на отделните теми в електронните страници.

Попадна на името Бризеида още във втория.

Беше тема от някого, наричащ себе си Хектор Победоносни. Хектор не беше случайно име — той бил герой и единственият човек, способен да се противопостави на Ахил, но накрая Ахил го убил и влачил трупа му пред стените на Троя.

Все пак посланието беше ясно, ако знаеш, че под Бризеида се има предвид Петра.

Вирломи прегледа още няколко теми, като се преструваше, че чете, но всъщност съчиняваше отговор за Хектор. Когато го измисли, отново се върна на посланието и започна да пише, съзнавайки, че това може да доведе до незабавното й екзекутиране.

Според мен тя завинаги ще си остане непокорна робиня. Няма да прекършат волята и дори да я принудят да мълчи. Колкото до изпращането на послание до някого зад стените на Троя, откъде си сигурен, че тя го е направила? И каква полза? Скоро след това Троя била превзета и всички — избити. Не си ли чувал за Троянския кон? Бризеида е трябвало да предупреди троянците да се пазят от гърците дори когато носят подаръци. Или да го направи чрез някоя вярна приятелка.

Подписа го със собственото си име и електронен адрес. Все пак трябваше да мине като съвсем невинно послание. Всъщност се тревожеше, че може да звучи твърде невинно. Ами ако онзи, който търсеше Петра, не разбереше, че паралелът й с непокорството и мълчанието на Бризеида са свидетелства на очевидец? Или че „вярната приятелка“ е самата Вирломи?

Адресът й обаче идваше от индийската военна мрежа и би трябвало да привлече вниманието.

Сега, след като изпрати посланието, трябваше да продължи с проучването, което Саяги я бе „помолил“ да проведе вместо него. Два досадни часа — пълна загуба на време, ако никой не прочете посланието й.

* * *

Петра се опитваше да не издава интереса си към онова, което правеше Вирломи. Пък и ако Вирломи бе достатъчно умна, за да доведе нещата до успешен край, нямаше нужда да я наблюдава. Петра обаче видя как другото момиче отиде при Саяги и разговаряха за известно време. Забеляза, как Вирломи започна да преглежда различни електронни страници, когато се върна на компютъра си, вместо да пише или да смята. Щеше ли да види темите на Хектор Победоносни?

Дали ще види или не, нямаше значение. Петра не можеше да си позволи да мисли повече за това. Защото в известен смисъл щеше да е по-добре за всички, ако Вирломи не успее. Кой знаеше колко хитър е Ахил? Темата дори можеше да е клопка, ако някой се опита да й помогне. Това би било фатално за всеки, който се доближи до нея.

Ахил обаче не беше вездесъщ. Умен — да, винаги нащрек, играеше сложна игра. Но беше само един човек и не можеше да се сети за всичко. Освен това толкова ли голямо значение имаше за него Петра? Той дори не използва плана й. Може би я държеше само от суета, нищо повече.

Новините от фронта не я изненадваха. Бирманската съпротива бе символична — защото съсредоточаваха силите си само на места, където релефът им осигуряваше превъзходство. Каньони. Мостове.

Напразно, разбира се. Където и да заемеше позиции бирманската армия, индийските сили просто ги помитаха. Бирма нямаше достатъчно войници, за да съсредоточи сериозни войски на повече от няколко места, докато индийците имаха толкова много, че можеха да настъпват навсякъде, оставяйки пред бирманските бастиони само толкова хора, че да блокират противника. Скоро индийските сили установиха контрол над цялата територия на Бирма и настъпиха към планинските проходи към Тайланд.

Там, разбира се, щеше да започне трудното. Защото индийските снабдителни пътища трябваше да преминават през цялата територия на Бирма, а тайландските военновъздушни сили бяха страшен противник, особено след въвеждането в последно време на система за създаване на нови летателни площадки, които можеха да се изграждат, докато самолетът е още в полет. Нямаше полза да бомбардираш пистите им, защото можеха да ги възстановят за два-три часа.

Затова, макар че разузнавателната информация от вътрешността на Тайланд бе много добра — подробна, точна и актуална — по най-важните точки тя беше безполезна. При стратегията, която използваха тайландците, в страната имаше твърде малко важни цели за нападение.

Петра познаваше Суриявонг от Военното училище, който изработваше военната стратегия на Банкок. Явно беше способен. Но й се стори твърде подозрително, когато тайландската стратегия се промени рязко само няколко седмици след като Петра и Ахил пристигнаха в Индия от Русия. Суриявонг беше в Тайланд от близо година. Защо бе тази внезапна промяна? Явно някой ги беше предупредил за идването на Ахил в Хайдарабад и възможните последствия. А може би някой помагаше на Суриявонг и влияеше върху решенията му.

Бийн.

Петра не искаше да повярва, че е мъртъв. Тези послания в мрежата сигурно бяха от него. И макар че Суриявонг бе способен да измисли нова тайландска стратегия, промените бяха толкова неочаквани, без следи за постепенно развитие, че изводът се налагаше от само себе си — някой бе погледнал с нови очи на ситуацията. Кой друг, ако не Бийн?

Проблемът бе, че ако наистина беше Бийн, шпионите на Ахил в Тайланд бяха достатъчно бдителни, за да го забележат. И макар че предишният опит за убийство на Бийн се беше провалил, това едва ли щеше да спре Ахил да опита пак.

Не й се мислеше за това. Щом Бийн се беше спасил веднъж, можеше пак да оцелее. Все пак някой друг сигурно също имаше добри шпиони в Индия.

А може би посланията за Бризеида не бяха оставени от Бийн. Можеше да са от Динк Мийкър например. Само дето това не беше в стила на Динк. Бийн винаги действаше потайно. Динк предпочиташе открития подход. Той би разтръбил открито в мрежата, че Петра е в Хайдарабад, и би поискал веднага да бъде освободена. Бийн беше този, който се досети, че ръководството на Военното училище следи учениците чрез предавателчета, пришити в дрехите им. Съблечи се, както те е майка родила, и учителите няма да имат никаква представа къде си. Бийн не само, че се досети, ами и го направи, посред нощ пълзеше из отдушниците на вентилационната система. Когато й разказа, докато стояха на Ерос и чакаха Войната на Лигата да бъде прекратена, за да могат да се завърнат по домовете си, Петра не му повярва. Докато той не я погледна хладно в очите и не каза:

— Не се шегувам, а дори да е шега, не е много смешна.

— Не го приех за шега. Помислих си, че се хвалиш.

— Така е. Но не бих си губил времето да се хваля с нещо, което не съм направил.

Такъв си беше Бийн — признаваше недостатъците си, без да подценява достойнствата си. Без фалшива скромност, но и без прекалена суетност. Ако си дадеше труд да разговаря с теб, никога не се стараеше да се изкара по-добър или по-лош, отколкото беше.

Във Военното училище тя не го познаваше добре. Как би могла? Петра беше по-голяма и макар че го бе забелязала и на няколко пъти разговаряха (винаги общуваше с новаците, защото знаеше, че имат нужда от приятели, пък били те и момичета), просто нямаха достатъчно поводи да го правят.

След това дойде онзи ужасен случай, когато Петра се опита да предупреди Ендър — оказа се, че всичко е нагласено, че всъщност враговете на Ендър я използват, за да му заложат клопка и да го пребият. Бийн единствен се досети какво става и се намеси. И съвсем естествено си направи извода, че Петра е част от заговора. За известно време продължи да я подозира. Петра още не знаеше кога е повярвал в невинността й, но този случай беше сериозна преграда между тях на Ерос. Затова успяха да се опознаят едва след края на войната.

Тогава Петра осъзна какъв всъщност е Бийн. Трудно беше да гледаш на този дребосък без пренебрежение. Макар всички да знаеха, че той е избран за заместник на Ендър, ако Ендър се огъне под напрежението на битката, на много от тях това не се харесваше. Петра обаче нямаше нищо против. Тя знаеше, че Бийн е най-добрият от Ендъровия джийш. Това не я притесняваше.

Какъв бе всъщност Бийн? Хипофизно джудже. До този извод беше стигнала. При възрастните джуджета по лицата им личеше, че са по-стари, отколкото издава ръстът им. Но понеже Бийн беше дете и деформациите на крайниците му още не се бяха проявили, той си изглеждаше на толкова години, на колкото изглеждаше. Ако разговаряш с него като с дете обаче, преставаше да те слуша. Петра никога не се държеше така, затова Бийн винаги я беше уважавал, освен когато я мислеше за предателка.

Странното бе, че това се дължеше на едно недоразумение. Бийн си мислеше, че Петра се държи с него като с нормален човек, защото е достатъчно зряла, за да не го третира като малко дете. Истината обаче бе, че тя се държеше към него както по принцип към всички малки деца. Просто винаги се отнасяше към децата като към възрастни. Така той я уважаваше, защото си мислеше, че проявява разбиране към него, а всъщност беше чиста случайност.

След края на войната обаче вече нямаше значение. Всички знаеха, че се прибират у дома (без Ендър, както се оказа), и не очакваха да се срещнат отново. Това създаваше някакво чувство за свобода и всички задръжки между тях отпаднаха. Можеха да си кажат всичко открито. Нямаше смисъл да се сърдят един на друг, защото след броени месеци нямаше да има значение. За пръв път можеха да си позволят да се веселят.

И онзи, когото Петра най-много хареса, беше Бийн.

Динк, с когото за известно време бяха близки, малко се дразнеше, че Петра винаги се влачи с Бийн. Дори намекна (само намек, защото не искаше да скъсат завинаги), че имат романтична връзка. Е, нищо чудно да си помисли така — Динк Мийкър вече го тресеше пубертетът и като всички момчета на тази възраст си мислеше, че умствената дейност на всички останали се управлява от половите хормони.

Между Бийн и Петра обаче имаше нещо друго. Не беше като между брат и сестра. Нито като между майка и син или каквато друга психоаналогия можеше да се сети. Тя просто… го харесваше. Беше изгубила страшно много време, за да доказва на сприхави, завистливи и уплашени момчета, че във всяко отношение е по-умна и по-способна от тях, затова доста се изненада, че толкова си допада с някой, толкова надменен, толкова убеден в собствената си безпогрешност, че не се чувства застрашен от нея. Ако тя знаеше нещо по-добре от него, Бийн я слушаше, наблюдаваше, учеше се от нея. Само един се държеше така с нея. Ендър.

Ендър. Понякога ужасно й липсваше. В училището тя го взе под своя закрила — и Бонсо Мадрид, тогавашният им командир, много я тормозеше за това. Когато уменията на Ендър започнаха да си проличават, тя с готовност застана сред онези, който го следваха, подчиняваха му се, оставяха се в неговите ръце, но без да забравя, че е била негова приятелка във време, когато никой друг не е искал да го погледне. Тя бе променила живота му и макар че всички други я смятаха за предателка, Ендър никога не си помисли такова нещо.

Любовта й към Ендър беше странна смесица от почит и копнеж, която я караше да сънува невъзможни сценарии за общото им бъдеще, да слеят живота си, докато смъртта ги раздели, фантазираше си как отглеждат децата си, най-гениалните на света. Представяше си как стои гордо до най-великия човек на Земята (защото такова бе мнението й за него), как открито показва пред всички, че тя е избраницата.

Мечти. След войната Ендър изпадна в немилост. Съсипаха го. Не можеше да понесе, че е станал причина за унищожаването на формиките. И понеже се беше огънала през войната, срамът я караше да страни от него, докато стана твърде късно, докато ги разделиха.

Затова Петра знаеше, че чувствата й към Бийн са съвсем други. За него не си мечтаеше и не фантазираше нищо. Просто го приемаше. Те бяха родени един за друг не като съпруг и съпруга — Боже опази — не като гаджета, а както дясната и лявата ръка се допълват. Просто си прилягаха. Нищо вълнуващо, нищо запаметяващо се. Но все пак важно. Петра знаеше, че от всички деца във Военното училище, от всички в Ендъровия джийш, ще остане близка само с Бийн.

Сетне слязоха от совалката и се разпръснаха по света. И макар че Армения и Гърция бяха сравнително близко — в сравнение с Шен в Япония или Горещата супа в Китай — те нито веднъж не се срещнаха, нито веднъж не си писаха. Петра знаеше, че Бийн ще отиде при семейството си, което досега не е познавал, а тя — ще се сближи със своето. Тя не копнееше за него, нито той за нея. Но и не беше нужно да висят по цял ден заедно и да си бъбрят. Като лявата и дясната ръка, те все още си прилягаха, оставаха си приятели. Когато изпаднеше в нужда, първият, на когото щеше да се обади, беше Бийн.

В свят без Ендър Уигин Бийн бе любимият й човек. За него щеше да скърби най-много, ако му се случеше нещо.

Точно затова се преструваше, че не я е грижа какво ще му стори Ахил, но не беше вярно. Тревожеше се постоянно. Разбира се, боеше се и за себе си — може би малко повече за себе си, отколкото за него — но вече бе загубила един любим човек. И макар че все си казваше как тези детски приятелства няма да имат значение след двайсет години, не искаше да изгуби още един.

Компютърът й изпиука.

На дисплея се появи съобщение:

Какво дремеш? Ела веднага.

Само Ахил би могъл да напише нещо толкова грубо. Тя не дремеше. Мислеше. Но нямаше смисъл да спори с него.

Изключи компютъра и стана.

Беше вечер и навън се смрачаваше. Наистина доста се беше замечтала. Повечето други от дневната смяна в отдела за стратегическо планиране си бяха тръгнали и нощната смяна застъпваше. Двама от дневната все още бяха на бюрата си.

Петра срещна погледа на Вирломи. Другото момиче изглеждаше разтревожено. Това означаваше, че е направила нещо в отговор на темите за Бризеида, и се бои от последствията. Е, имаше защо да се тревожи. Кой можеше да предвиди реакцията на Ахил, когато реши да убие някого? Според Петра той винаги планираше да убие някого, затова нищо в поведението му не би могло да ти подскаже дали ти няма да си следващият. „Прибирай се и се опитай да поспиш, Вирломи — помисли си Петра. — Дори Ахил да е надушил, че се опитваш да ми помогнеш, и да е решил да те убие, няма как да го избегнеш, затова поне се наспи.“

Петра излезе от огромната зала, в която работеха, и тръгна по коридорите като на сън. Наистина ли е била задрямала, когато Ахил й написа съобщението? Не й пукаше.

Предполагаше, че единствена в Отдела за стратегическо планиране знае къде се намира кабинетът на Ахил. Често го посещаваше, но не го смяташе за привилегия. Тя беше робиня. Ахил я пускаше в покоите си, защото не гледаше на нея като на свободен човек.

Едната стена на стаята бе заета от двуизмерен компютърен дисплей, който сега показваше подробна карта на границата между Индия и Бирма. Цял отряд чиновници въвеждаха информацията, която постъпваше от сателитите, и актуализираха картината, за да може Ахил във всеки един момент да променя стратегията. Иначе обстановката бе спартанска. Два стола — твърди — маса, етажерка за книги и койка. Петра предполагаше, че някъде в базата има удобен апартамент с няколко стаи и меко легло, което той никога не използва. Какъвто и да беше, Ахил не обичаше прекаления разкош. Никога не търсеше удобства, поне доколкото го познаваше тя.

Когато Петра влезе, той не отмести очи от картата — но тя беше свикнала. Демонстративната липса на внимание към нея всъщност бе извратен начин да общува с нея. Когато я погледнеше, сякаш виждаше през нея — тогава тя се чувстваше наистина невидима.

— Кампанията върви добре — обяви Ахил.

— Стратегията е глупава. Тайландците ще ви разбият на пух и прах.

— Преди няколко минути са имали малък преврат. Главнокомандващият на тайландската армия е взривил младия Суриявонг. Безпрецедентен случай на професионална завист.

Петра се опита да скрие съжалението си за Суриявонг и отвращението си от Ахил:

— Нали не очакваш да повярвам, че нямаш нищо общо?

— Е, обвиняват индийски агенти, разбира се, но индийците нямат пръст в тази работа.

— Дори чакри?

— Той определено не е индийски шпионин.

— За кого шпионира тогава?

Ахил се засмя:

— Толкова си недоверчива, моя Бризеида.

Петра с мъка запази самообладание, за да не се издаде.

— Да, Пет, ти наистина си моята Бризеида, не си ли даваш сметка?

— Не е съвсем така. Бризеида е била пленничка на друг.

— О, тялото ти е в моя власт, използвам ума ти, но сърцето ти принадлежи на друг.

— Принадлежи на мен.

— Принадлежи на Хектор. Но… имам още една тъжна новина. Суриявонг не е бил сам, когато сградата се е взривила. Сред останките са намерени частици месо, кости и капки кръв от още един човек. За жалост така ми се отнема възможността да влача трупа му пред стените на Троя.

Сърцето на Петра се сви. Дали я е чул, когато казваше на Вирломи: „Аз съм Бризеида“? И кого имаше предвид, когато говореше за Хектор?

— Не разбирам какво искаш да ми кажеш.

— Ох, не ми казвай, че не си забелязала тия съобщения, от които бъка във форумите. За Бризеида, Гуиневир и всякакви други трагични героини, попаднали в плен на някой злодей.

— Какво за тях?

— Знаеш кой ги пише.

— Нима?

— А, бях забравил. Отказваш да играеш на гатанки. Добре, всичко е писано от Бийн, и ти го знаеш.

Петра изпита нежелан приток на емоции — и се постара да ги потисне. Ако съобщенията бяха изпратени от Бийн, значи той все пак бе оцелял от предишния опит за покушение. Това означаваше, че Бийн е „Хектор Победоносен“ и се намира в Банкок, че Ахил го е открил и пак се е опитал да го убие. Че е загинал със Суриявонг.

— Благодаря, че ми казваш какво знам. Така ми спестяваш труда да използвам паметта си.

— Знам, че си сломена, бедна ми Бризеида. Смешното е, че Бийн беше само допълнителен бонус. От самото начало целта ни беше Суриявонг.

— Чудесно. Моите поздравления. Гениален си. Какво искаш още да ти кажа, за да млъкнеш и да ме пуснеш да хапна нещо за вечеря?

Грубото отношение към Ахил беше единствената илюзия за свобода, която й оставаше. Тя знаеше, че това го забавлява. Но не беше толкова глупава, че да му говори така пред други хора.

— Ти се надяваше, че Бийн ще те спаси, нали? — попита той. — Затова старият глупак Граф изпрати онова искане за информация, което ти предаде на Вирломи, за да отговори на Бийн.

Петра започна да се отчайва. Ахил наистина наблюдаваше всичко.

— Хайде, чешмата е първото място, на което сложихме микрофони.

— Мислех, че имаш по-важни занимания.

— Няма по-важно от теб, Пет. Де да можех да те накарам да дойдеш в палатката ми.

— На два пъти ме отвличаш. Следиш ме навсякъде. Не мога да си представя да имаш по-пълна власт над мен.

— Искам да си с мен. Ти все още си мой враг.

— О, как забравих? От мен се очаква с готовност да доставям удоволствие на похитителя си и да му се отдам изцяло.

— Ако го исках, Пет, щях да те изтезавам. Но не искам да те имам по този начин.

— Колко мило.

— Не, ако не мога да те имам по твоя воля, да бъдеш моя съюзничка и приятелка, просто ще те убия. Не си падам по изтезания.

— След като използваш плановете ми.

— Забравяш, че не използвам плановете ти.

— О, да. Защото Суриявонг е мъртъв. Така не се опасяваш от сериозна съпротива.

Ахил се засмя:

— Ами, да, точно така.

Това, разбира се, означаваше, че нищо не е разбрала.

— Лесно е да лъжеш човек, когато е изолиран от света. Получавам само онази информация, която ти ми даваш.

— Да, но ти давам цялата информация. Ако си достатъчно умна да я разтълкуваш правилно.

Петра затвори очи. Бедният Суриявонг не й излизаше от ума. Той винаги работеше толкова усърдно. Даваше всичко за страната си, а собственият му командир го беше убил. Дали е разбрал истината? Петра се надяваше, че не.

Ако продължаваше да мисли за Суриявонг, нямаше да мисли за Бийн.

— Ти не ме слушаш — възнегодува Ахил.

— О, благодаря, че ми каза. Мислех си, че те слушам.

Ахил понечи да каже още нещо, но замълча и рязко вдигна глава. В едното му ухо имаше слушалка, свързана с компютъра му. Някой му говореше.

Ахил се обърна към компютъра си. Написа нещо, прочете нещо. Лицето му остана безизразно — но това беше промяна, защото допреди малко се усмихваше и говореше приятелски. Нещо бе станало. Всъщност Петра го познаваше достатъчно добре и й се стори, че усеща гняв. А може би страх, или поне така се надяваше.

— Не са загинали — досети се тя.

— Млъквай.

Тя се засмя:

— Това ти съобщиха, нали? Агентите ти пак са се наакали. Ако искаш тази работа да стане, Ахиле, трябва сам да си я свършиш.

Той се извъртя към нея и се втренчи в лицето й:

— Изпратил е съобщение от казармата на ударния си отряд в Банкок. Разбира се, чакри го е засякъл.

— Оцелял е. Пак те е надхитрил.

— Измъкнал се е на косъм, но това изобщо не вреди на плановете ми, защото…

— Хайде, хайде, знаеш, че благодарение на него те изритаха от Русия.

Ахил вдигна вежди:

— Значи признаваш, че си изпратила закодирано съобщение.

— Бийн не се нуждае от тайни послания, за да те натупа.

Ахил стана и се приближи. Петра се приготви да я удари, но той постави ръка на гърдите й и я блъсна със стола назад.

Главата й се удари в пода. Прилоша й и й излязоха свитки. Остра болка прониза черепа й, започна да й се гади.

— Извикал е добрата стара сестра Карлота — заговори Ахил; гласът му не издаваше чувства. — Тя обикаля света, за да му помага. Не е ли мило от нейна страна?

Петра едва разбираше какво й говори. „Само не увреждане на мозъка“ — молеше се наум. Това бе единственото, което имаше. Предпочиташе да умре, пред загубата на способностите, на които дължеше всичко, за да бъде такава, каквото е.

— Това обаче ми дава време да организирам една малка изненада — продължи Ахил. — Бийн ще съжалява, че е оцелял.

Петра понечи да каже нещо, но изведнъж забрави какво. Дори забрави последните му думи.

— Какво?

— О, замая ли ти се главата, скъпа ми Пет? Друг път внимавай, когато се клатиш на стола.

Тя изведнъж си спомни думите му. Изненада. За сестра Карлота. Бийн щял да съжалява, че е още жив.

— Сестра Карлота те е прибрала от улицата в Ротердам — каза Петра. — На нея дължиш всичко. Операцията на крака ти. Постъпването във Военното училище.

— Нищо не й дължа. Тя избра Бийн, не разбираш ли? Него изпрати в училището. Мен ме подмина. Аз съм този, който налагаше ред на улицата. Благодарение на мен онзи дребосък Бийн остана жив. Обаче тя изпрати него в космоса, а мен остави в калта.

— Горкото дете.

Той я изрита в ребрата. Петра изохка.

— Колкото до Вирломи, смятам да я използвам, за да ти дам урок какво става, когато не ми се подчиняваш.

— Така ли искаш да спечелиш верността ми?

Той пак я изрита. Петра се опита да се сдържи, но пак изстена. Стратегията на пасивната съпротива не действаше.

Ахил продължи, сякаш нищо не е станало:

— Хайде, защо лежиш там? Ставай.

— Защо просто не ме убиеш? Вирломи се опита да постъпи като достоен човек.

— Вирломи беше предупредена какво ще стане.

— Вирломи е само начин да ме нараниш.

— Не се мисли за толкова важна. Ако исках да те заболи, щях да измисля друг начин.

Отново се престори, че иска да я ритне. Тя се сви, но той не й направи нищо.

Подаде й ръка.

— Хайде, стани, драга ми Пет. Недей да лежиш на пода.

Петра пое ръката му. Отпусна се и той се напрегна, за да я вдигне.

„Глупак! — помисли си тя. — Забравяш, че владея бойни изкуства. Ти не беше във Военното училище достатъчно дълго, за да се научиш.“

Щом стъпи на краката си, тя го блъсна нагоре. Понеже дърпаше в същата посока, Ахил загуби равновесие, залитна и падна върху краката на стола й.

Не удари главата си. Веднага се опита да се изправи, но тя предвиди реакцията му и започна да го рита с тежките си военни обувки. Така въртеше краката си, че винаги го улучваше на места, които не пазеше. Всеки ритник беше болезнен. Ахил се опита да се отдръпне, но тя се нахвърли върху него безмилостно и тъй като той използваше ръцете си, за да пълзи, Петра успя да го изрита в главата, толкова силно, че го разтресе, повали го назад.

Той не изпадна в безсъзнание, но се замая. „Да видим сега дали ще ти хареса.“

Ахил се опита да й приложи някаква хватка от уличния бой, да я изрита в краката, докато гледаше в друга посока. Жалък опит. Тя подскочи и го изрита в слабините.

Ахил изпищя от болка.

— Хайде, ставай — нареди тя. — Ако искаш да убиеш Вирломи, първо трябва да убиеш мен. Давай. Ти си убиецът. Извади оръжието! Смело!

Внезапно, без тя да забележи как, в ръката му наистина се появи пистолет.

— Изритай ме пак — процеди през зъби Ахил. — Да видим дали ще си по-бърза от куршума.

Тя не помръдна.

— Нали искаше да умреш?

Петра се досещаше какво ще стане. Той нямаше да я застреля. Поне докато не убие Вирломи пред очите й.

Бе пропуснала шанса си. Трябваше да му счупи врата, преди да се е окопитил, преди да извади пистолета (от колана си, изпод някоя мебел?). Това не беше честен двубой, трябваше да използва възможността да го унищожи. Инстинктите й обаче бяха взели връх — инстинктът да не убива, а само да обезвреди противника, както я бяха учили във Военното училище.

„Ето още нещо, което трябваше да науча от Ендър. Как да убивам, да се стремя към фаталния удар от самото начало. Защо съм го пренебрегнала?“

Имаше нещо, което Бийн им беше обяснил за Ахил. Граф му го казал, след като Бийн стана причина да върнат Ахил на Земята. Ахил убивал всекиго, който го е видял безпомощен. Дори лекарката, оперирала крака му, защото го е упоила и го е рязала.

Петра току-що го бе унижила. Каквото и да е искал от нея, сега вече нямаше да го желае. Нямаше да търпи да я вижда. Можеше да се смята за мъртва.

При все това, независимо от събитията, тя запази самообладание и измисли нова тактика. Колкото и да беше замаяна, мозъкът й продължаваше да работи. Врагът виждаше нещата по този начин; нека тогава да направим така, че да ги види по друг.

Петра се засмя:

— Не съм предполагала, че ще допуснеш да те натупам така.

Той се изправи бавно, мъчително, без да отмества оръжието от нея.

Тя продължи:

— Винаги съм мислила, че искаш да си шефът, като побойниците във Военното училище. Не съм предполагала, че можеш да имаш кураж като Ендър и Бийн. Досега.

Ахил мълчеше, но стоеше неподвижно. Слушаше я.

— Смешно, нали? Но Бийн и Ендър бяха малки. Не им пукаше. Всички ги гледаха отвисоко, дори аз, затова не се притесняваха, че едно момиче може да е по-способно, по-голямо от тях.

„Хайде — окуражи се мислено, — продължавай да му хвърляш прах в очите.“

— Включиха Ендър в армията на Бонсо твърде рано, преди да го обучат достатъчно. Нищо не умееше. Бонсо заповяда никой да не му помага. Тогава реших да взема това малко беззащитно хлапе под моя закрила. Такива харесвам аз, Ахиле. По-умни, но по-слаби от мен. Започнах да го обучавам. Майната му на Бонсо. Той се държеше като теб досега, постоянно се правеше на голям шеф. Ендър обаче знаеше как да ме върти. Аз го научих на всичко. А след това бях готова да умра за него.

— Ти си извратена — измърмори Ахил.

— Само не ми казвай, че не си знаел. Пистолетът е бил у теб през цялото време, защо ме остави да те натупам — ако това не беше опит…

— Опит за какво?

Гласът му трепереше съвсем леко, но ясно личеше, че е бесен. Тя го бе тласнала отвъд границите на здравия разум, отново в мрака на лудостта. Пред нея стоеше Калигула. Но я слушаше. Ако Петра успееше да представи случилото се в правилната светлина, той можеше да реши… нещо друго. Да направи коня си консул. Да направи Петра…

— Не се ли опитваше да ме съблазниш?

— Ти дори още нямаш цици.

— Не мисля, че циците са най-важни за теб. Иначе нямаше да ме домъкнеш тук. Какви бяха тия приказки, че ме искаш при теб в палатката си? Да съм ти вярна. Че искаш да съм твоя. А през цялото време се правеше на грубиян, тормозеше ме — само за да ме накараш да те намразя. През цялото време те гледах с пренебрежение. За мен ти беше едно нищо, един глупак, управляван от тестостерона, поредният орангутан, който се бие в гърдите. Но изведнъж ти ме остави да те надвия — наистина нарочно го направи? Не очакваше да повярвам, че е било случайно.

Устните му потрепнаха леко.

— Разкри ме. Така ми разваляш цялото удоволствие.

Тя се приближи, докато дулото се опря в корема й, протегна ръка, обхвана врата му и приближи главата му към себе си, за да го целуне.

Нямаше представа как се прави, беше гледала само на кино, но явно й се удаде. Пистолетът остана опрян в корема й, но Ахил я прегърна с другата си ръка и я придърпа по-близо.

Петра си спомни още нещо, което й беше казал Бийн — че последното, което видял Ахил да прави, преди да убие приятелката му Поук, било да я целуне. Бийн го сънуваше в кошмарите си. Как Ахил я целува и докато устните им са допрени, я удушава. При все че не беше видял как става. Може би изобщо не е било така.

Както и да е станало обаче, да целуваш Ахил беше опасно. А и пистолетът му се опираше в корема й. Може би това беше моментът, който чакаше. Може би за това си мечтаеше — да целува момиче и в този миг да я напълни в олово.

„Е, майната ти — помисли си тя. — Предпочитам да умра, вместо да гледам как убиваш Вирломи, задето бе достатъчно състрадателна и храбра, за да ми помогне. Предпочитам да те целуна, вместо да гледам как я застрелваш, а няма нищо по-отвратително на света от това, да се преструвам, че ти си… нещото, което обичам.“

Тя отлепи устните си от неговите, но не го пусна. Не можеше да се отдели от него сега. Той трябваше да повярва, че Петра го желае. Че е готова да влезе в палатката му.

Ахил дишаше леко, учестено. Сърцето му туптеше бързо. Прелюдия към убийство? Или реакция на целувката?

— Казах, че ще убия всеки, който се опита да отговори на Граф — каза той. — Трябва да го направя.

— Тя не е отговорила на Граф, нали? Знам, че трябва да владееш положението, но не е нужно да се престараваш. Тя не знае, че си разбрал какво е направила.

— Ще си помисли, че може да й се размине.

— Аз обаче ще знам, че не се боиш да ми дадеш онова, което искам.

— Какво, да не си мислиш, че си намерила начин да ме накараш да ти дам каквото искаш?

Вече можеше да се отдръпне от него.

— Помислих си, че съм намерила мъж, който не изпитва нужда да се доказва, като потиска хората. Но май съм сгрешила. Прави каквото искаш. Отвращавам се от такива мъже. — Постара се да изрази отвращението си в гласа и изражението си. — Добре, докажи, че си мъж. Застреляй ме. Застреляй всички. Познавам истински мъже. Помислих си, че си от тях.

Той свали пистолета. Петра не издаде облекчението си. Продължи да го гледа в очите.

— Изобщо не си мисли, че си ме разгадала — предупреди той.

— Не ме е грижа дали съм те разгадала. След Ендър и Бийн ти си единственият мъж, който ми позволи да му надделея, само това има значение.

— Това ли ще разправяш на всички?

— На всички ли? Кои всички? Та аз дори нямам приятели тук. Единственият човек, с когото си струва да разговарям, си ти.

Дишането му отново се учести. Очите му отново засвяткаха гневно.

„Къде сбърках?“ — запита се тя.

— Ти ще успееш — заговори отново. — Не знам как ще го направиш, но предчувствам, че ще успееш. Всичко ще е в твоите ръце. Всички ще ти се подчиняват, Ахиле. Правителства, университети, корпорации, всички ще копнеят за одобрението ти. Но когато останем сами, когато никой не ни гледа, и двамата ще знаем, че си достатъчно силен, за да задържиш при себе си една силна жена.

— Ти? Жена?

— Ако не съм жена, какво правиш с мен тук?

— Съблечи се! — заповяда той.

Очите му още блестяха налудничаво. Той я изпитваше. Искаше да се увери…

Че не се преструва. Че наистина се бои от него. Че се опитва да го заблуди.

— Не — заяви тя. — Ти се съблечи.

Налудничавият блясък изчезна.

Той се усмихна.

Пъхна пистолета в панталона си.

— Махай се. Имам да водя война.

— Нощ е. Никой не се бие.

— Войната не е само в бойните действия.

— Кога ще ме допуснеш в палатката си? Какво трябва да направя?

Петра сама не можеше да повярва, че изрича това, след като той я караше да излезе.

— Трябва да станеш онова, от което имам нужда — отвърна Ахил. — А засега не си.

Върна се при бюрото си и седна.

— И изправи стола, преди да излезеш.

Започна да пише на компютъра. Заповеди? За кого? За убийството на някого?

Петра не попита. Изправи стола и излезе.

Прибра се в стаята си и си легна. Знаеше, че я следят на всяка стъпка. Записваха всеки неин ход. Той щеше да прегледа записите, за да провери дали е била искрена. Затова не можеше да се отпусне, да притисне лицето си до таблата на леглото и да заплаче. Трябваше да се държи… как? Как трябваше да играе, за да се представи като жена, която копнее да бъде с мъжа, когото обича?

„Не знам! — искаше й се да закрещи. — Не съм актриса!“

Сетне в главата й се обади друг, по-тих глас: „Напротив, актриса си. При това добра. Защото още си жива.“

Не се чувстваше като победителка. Не трябваше да издава облекчението си. Тревога, гняв — и малко болка от удара в главата — това можеше да покаже.

Дори сама в леглото, на тъмно, тя продължаваше да се преструва. Надяваше се, че няма да направи нещо в съня си, което да я издаде. Нещо, което да предизвика отново онова налудничаво пламъче в очите му.

Разбира се, нямаше гаранция. Налудничавото пламъче не се беше показало, когато Ахил застреля онези хора в микробуса в Русия. „Не си мисли, че си ме разгадала“, така й каза.

„Ти печелиш, Ахиле. Не си мисля, че съм те разгадала. Но се научих как да свиря на една разстроена струна. Това все пак е нещо.

Освен това те повалих в краката си, спуках те от бой, изритах те в топките и те накарах да си мислиш, че ти е харесало. Убий ме още утре, ако щеш — вече ти натрих носа, няма как да го промениш.“

* * *

На сутринта Петра със задоволство установи, че все още е жива. Главата я болеше, ребрата й бяха натъртени, но нямаше нищо счупено.

И беше гладна като вълк. Предишния ден не успя да вечеря, а след като си изяде боя човек явно огладнява особено много. Обикновено не закусваше и нямаше определена маса. По принцип сядаше сама и другите от уважение към чувствата й или от страх от Ахил не й досаждаха.

Сега обаче нещо я накара да занесе табличката си на една маса, където имаше само две свободни места. Разговорите утихнаха и само неколцина я поздравиха. Тя им се усмихна, но се съсредоточи над храната си. Разговорите пак се оживиха.

— Няма начин да се е измъкнала от базата.

— Значи още е тук.

— Освен ако някой не я е отвел.

— Може би са я пратили на специална мисия или нещо такова.

— Според Саяги са я убили.

Тръпки побиха Петра.

— За кого говорите? — попита тя.

Другите я погледнаха, но всички бързо отместиха очи. Накрая един отговори:

— Вирломи.

Вирломи беше изчезнала. Никой не знаеше къде е.

„Убил я е — помисли си Петра. — Каза, че ще го направи, и го направи. Единственото, което спечелих снощи, бе да не го извърши пред очите ми.

Не издържам повече. Ще полудея. Не мога да живея така. Да съм негова пленница и той да убива всеки, който се опита да ми помогне…“

Никой не я поглеждаше. Всички мълчаха.

„Знаят, че Вирломи се е опитала да изпрати информация на Граф, защото сигурно е казала нещо на Саяги, когато отиде при него вчера. А днес вече я няма.“

Петра знаеше, че трябва да се храни, колкото и да е натъжена, колкото и да й се искаше да заплаче, да закрещи и да избяга от столовата, да падне на колене и да моли Господ за прошка… за какво? Защото беше жива, а Вирломи — не.

Хапна, колкото можеше да се насили да изяде, и излезе от стола.

Докато отиваше към стаята си обаче, осъзна нещо: Ахил не би убил Вирломи по този начин. Нямаше смисъл да го прави, без другите да видят как я арестуват и отвеждат. Нямаше полза, ако просто изчезне една нощ.

От друга страна, ако Вирломи избяга, той не би позволил да се разчуе. Така би било още по-зле. Той щеше да запази мълчание, та другите да си мислят, че е мъртва.

Петра си представи как Вирломи дръзко излиза от сградата. Или може би се измъква незабелязано, преоблечена като чистачка? Или беше прескочила оградата и се бе натъкнала на минно поле. Петра дори не знаеше как изглежда базата и как я охраняват. Не я допускаха извън сградата.

„Напразни мечти — помисли си, когато седна да работи. — Вирломи е мъртва, Ахил мълчи, за да ни измъчва с незнание.“

Ахил обаче не се появяваше и Петра започна да си мисли, че Вирломи може би наистина се е измъкнала. „Може би Ахил се крие, защото не иска никой да забележи синините му от снощи. Може би има проблем с топките и е отишъл на лекар — макар че това би означавало смъртна присъда за доктора.“

Може би се криеше, защото Вирломи се беше измъкнала и той не искаше всички да видят безсилния му гняв. Когато я залови, щеше да я довлече в залата и да я застреля, тогава щеше да е в състояние да ги погледне в очите.

Докато това не се случи, все още имаше шанс Вирломи да се е измъкнала.

„Дано да е така, приятелко. Бягай и не се обръщай назад. Прекоси границата, намери си добро скривалище, преплувай в Шри Ланка, вземи кораб за луната. Направи чудо, Вирломи, остани жива.“