Орсън Скот Кард
Сянката на хегемона (15)

Убийство

До: [email protected]

От: [email protected]/orders/sisters/ind

Тема: Моля, препратете това писмо

 

Прикаченият файл е закодиран. Моля, изчакайте дванайсет часа и ако не получите ново писмо от мен, препратете го на Бийн. Той знае шифъра.

* * *

За претърсването и установяването на контрол над цялата база в Банкок бяха достатъчни по-малко от четири часа. Компютърните специалисти щяха да се опитат да разкрият с кого е комуникирал Наресуан и дали е бил замесен в международна игра, или е действал на своя глава. Когато изпълни задачата си, Суриявонг се върна сам в казармата, където чакаше Бийн.

Повечето войници на Бийн се бяха върнали и той ги изпрати да си лягат. Все още гледаше новините, без да им обръща особено внимание — не научаваше нищо ново, просто се интересуваше кой как ще коментира случилото се. В Тайланд всички изявления бяха заредени с патриотичен патос. В чужбина, разбира се, беше различно. В международните канали на версията за индийския заговор се гледаше скептично.

— Защо й е на Индия да провокира тайландска намеса във войната?

— Знаят, че Тайланд рано или късно ще се намеси, независимо дали Бирма ще поиска помощ. Затова са решили да лишат противника от най-добрия му стратег, завършил Военното училище.

— Каква опасност може да представлява едно дете?

— Попитайте формиките, ако намерите някой оцелял.

И така нататък, всички опитваха да се изкарат много умни — или поне по-умни от индийското и тайландското правителство. Типично за журналистите. За Бийн най-важно бе как ще се отрази всичко това на Питър. Дали някой щеше да спомене вероятността Ахил да ръководи нещата в Индия? Нито думичка. Нещо за пакистанските военни маневри край иранската граница? „Банкокския атентат“ бе издухал тази стара новина на заден план. Никой не се замисляше за глобалните последици. Докато МФ държеше ядрените ракети в хангарите, събитията си оставаха регионален проблем на Южна Азия.

Само че не бяха. Всички се правеха на много умни, преструваха се, че нищо не може да ги изненада, затова никой не съзнаваше, че тези събития са съвсем различни от всичко, което се е случвало досега. Най-многобройната нация на света бе обърнала гръб на заклетия си враг, за да завладее една малка държавица на изток. Сега Индия атакуваше Тайланд. Какво означаваше това? Каква беше целта на Индия? Каква полза би могла да има?

Защо не говореха за тези неща?

— Нещо не ми се спи — измърмори Суриявонг.

— Почистихте ли всичко?

— Всички близки сътрудници на чакри са изпратени в отпуск или поставени под домашен арест до изясняване на случая.

— Това означава цялото висше командване.

— Не съвсем. Най-способните полеви офицери са с войската. Те ще водят бойните действия. Един ще бъде извикан за чакри.

— Трябва ти да станеш главнокомандващ.

— Трябва, но никой не ме пита. Не си ли поне малко гладен?

— Късно е.

— Тук е Банкок.

— Е, не съвсем. Това е военна база.

— Кога ще пристигне приятелката ти?

— Утре сутринта. Призори.

— Ух. Ще е малко кисела. Трябва да я посрещнеш на летището.

— Не се бях замислял за това.

— Хайде да вечеряме. Офицерите го правят по всяко време. Можем да вземем двама войници, за да не ни помисли някой за деца.

— Ахил няма да се откаже да ме убие.

— Нас. Този път атентатът беше срещу нас.

— Може да има резервен план.

— Бийн, гладен съм. Ти не си ли гладен? — Суриявонг се обърна към войниците от взвода, който го охраняваше. — От вас няма ли гладни?

— Не — отвърна един. — Вечеряхме в определения час.

— Спи ни се — добави друг.

— Кой е достатъчно бодър, за да дойде в града с нас?

Веднага всички пристъпиха напред.

— Добрият войник винаги е готов да охранява командира си — коментира Бийн.

— Определи двама да дойдат и изпрати останалите да спят — нареди Суриявонг.

— Слушам — отвърна Бийн; обърна се към войниците. — Искам трезва преценка. Кой се чувства най-бодър, за да прекара една безсънна нощ?

— Утре ще ни бъде ли разрешено да се наспим? — попита един.

— Да. Въпросът е кой смята, че това ще се отрази най-малко на ритъма му.

— За мен няма проблем.

Още четирима се обадиха. Бийн избра двамата, които бяха най-близо.

— Двама от останалите да останат на пост за още два часа, след това дежурствата продължават както обикновено.

След като излязоха, следвани на пет метра от телохранителите си, Бийн и Суриявонг най-после имаха възможност да поговорят откровено. Преди това обаче Суриявонг имаше един въпрос:

— Караш войниците да дават нощни дежурства дори тук в базата?

— Какво лошо има?

— Нищо лошо, но… това наистина е параноя.

— Знам, че имам враг, който желае смъртта ми. Враг, който сменя една силна позиция с друга.

— Всеки път все по-силна. В Русия нямаше власт да започне война.

— В Индия също може да няма.

— Войната е факт. Нима твърдиш, че идеята не е негова?

— Идеята е негова, но вероятно още му се налага да убеждава възрастните да я водят.

— Достатъчно е да убедиш подходящите хора и ще ти дадат собствена армия — отбеляза Суриявонг.

— Влез под кожата на неколцина идиоти и ще ти оставят цяла страна за управление. Както са доказали Вашингтон и Наполеон.

— Колко трябва да спечелиш на своя страна, за да ти дадат целия свят?

Бийн не отговори.

— Защо иска да ни убие? — попита Суриявонг. — Съгласен съм с теб, че тази операция беше изцяло дело на Ахил. Индийското правителство не би предприело такова нещо. Индия е демокрация. На убийството на деца не се гледа с добро око. Няма начин да получиш одобрение.

— Може Индия изобщо да не е замесена. Все още не знаем нищо със сигурност.

— Освен, че зад това стои Ахил. Замисли се за всички неща, в които няма логика. Нескопосана военна стратегия, над която вероятно ще успеем да надделеем. Подмолна операция като тази, която може само да срине репутацията на Индия пред света.

— Той очевидно не действа в интерес на Индия. Индийците обаче си мислят, че е на тяхна страна, и сделката с Пакистан бе постигната благодарение на него. Той работи за себе си. И вече се досещам какво би могъл да спечели от отвличането на Ендъровия джийш и опита да те убие.

— Намалява конкуренцията може би.

— Не — отвърна Бийн. — Иска да изкара, че възпитаниците на Военното училище са най-силното оръжие във войната.

— Да, но той не е завършил Военното училище.

— Бил е във Военното училище и е на подходяща възраст. Не му се чака, за да стане владетел на целия свят. Иска всички да повярват, че едно дете може да ги управлява. Ако си струва да те убие, ако си струва да отвлече другарите на Ендър…

„Питър Уигин също има полза от това — даде си сметка Бийн. — Той не е учил във Военното училище, но ако децата стават за световни водачи, писанията му от името на Лок го издигат над другите кандидати. Талантът на военачалник е едно. Да прекратиш Войната на Лигата е много по-голяма заслуга. Така «психопатите, изхвърлени от Военното училище», нямат никакви шансове.“

— Мислиш ли, че това е всичко? — попита Суриявонг.

— Кое да е всичко? — Бийн бе загубил нишката на мисълта си. — А, имаш предвид дали е достатъчна причина Ахил да иска да ни убие? — Бийн се замисли за миг. — Не знам. Може би. Но това не обяснява защо хвърли Индия в много по-кървава война, отколкото й се налага да води.

— Какво ще кажеш за такова обяснение? Да всее такъв страх, че всички да поискат силна хегемония, за да се ограничи мащабът на войната.

— Звучи добре, само дето никой няма да предложи Ахил за хегемон.

— Логично. Изключваш ли възможността Ахил просто да е глупак?

— Да, това е изключено.

— Ами Петра, възможно ли е да го е подмамила да избере по-глупава и разточителна стратегия?

— Възможно е, но Ахил твърде добре умее да чете мислите. Не съм сигурен, че Петра е в състояние да го измами. Никога не съм я виждал да лъже. Не знам дали изобщо може.

— Никога ли не си я виждал да лъже?

Бийн сви рамене:

— След войната се сприятелихме. Тя винаги говори каквото мисли. Понякога премълчава, но после ти го казва в очите. Без преструвки, без потайности. Всичко е черно на бяло.

— Да, за да лъжеш добре, трябва да имаш опит.

— Като чакри ли?

— Този пост не се получава само по военни заслуги. Трябва да направиш добро впечатление на много хора. И добре да си прикриваш следите.

— Нали не намекваш, че тайландското правителство е корумпирано? — уточни Бийн.

— Намеквам, че тайландските управници са ловки политици. Надявам се, че това не те изненадва. Защото съм чувал, че си умно момче.

Взеха кола, за да отидат в града — Суриявонг имаше власт да осигури автомобил и шофьор, просто не я беше използвал досега.

— Къде ще вечеряме? — попита Бийн. — Не съм си взел пътеводителя за ресторантите.

— Израснал съм в семейство с по-добрите готвачи от кой да е ресторант.

— Значи отиваме у вас, така ли?

— Близките ми живеят край Чиангмай.

— Това скоро ще бъде военна зона.

— Затова мисля, че вече са във Виентян, макар че от съображения за сигурност не би трябвало да ми кажат. Баща ми управлява мрежа от малки фабрики за боеприпаси, разпръснати из цялата страна. — Суриявонг се усмихна. — Постарах се да уредя неколцина души от семейството си на такива длъжности в отбранителната система.

— С други думи, той беше най-подходящ за поста.

— Майка ми също беше най-подходяща за поста си. Любовната ни авантюра със западния начин на живот е свършила още преди век.

Накрая се наложи да попитат войниците, а те знаеха само ресторантчета, където можеха да си позволят да се хранят. Седнаха в една денонощна закусвалня в квартал, който не беше нито най-лошият, нито най-хубавият в града. Храната бе удивително евтина, почти без пари.

Суриявонг и войниците се нахвърлиха върху храната, сякаш беше най-хубавото, което вкусваха в живота си.

— Не е ли супер? — възкликна Суриявонг. — Когато родителите ми имаха гости и ядяха префърцунени манджи в трапезарията, ние, децата, отивахме в кухнята и се хранехме с прислугата. Похапвахме от това. Истинска храна.

Сигурно затова американците в „Ям-ям“ в Грийнсбъро обичаха буламачите, които им сервираха там. Детски спомени. Храна, която ти напомня за спокойствие и любов, за поощрения за добро поведение. Днес беше послушен — отиваме на ресторант. Бийн обаче нямаше такива спомени. Не изпитваше носталгия по изтръскването на празни обвивки от храна и облизването на изхвърлени пластмасови чашки, когато остатъците се размазват по носа ти.

За какво да си спомня? За живота в „семейството“ на Ахил? За Военното училище? Едва ли. Животът със семейството му в Гърция бе твърде скорошно събитие, за да стане част от детските му спомени. На Крит му харесваше, той обичаше семейството си, но единствените хубави спомени от детството му бяха от апартамента на сестра Карлота, след като тя го прибра от улицата, нахрани го, осигури му безопасност и го подготвяше за изпитите във Военното училище — билетът му за бягство от Земята, далеч от Ахил.

Това бе единственият период в детството му, когато се почувства в безопасност. И макар че тогава не вярваше в това и не го разбираше, той се чувстваше обичан. Ако намереше ресторант, където да готвят като сестра Карлота в Ротердам, вероятно щеше да се почувства като онези американци в „Ям-ям“ или като тайландците в това заведение.

— На нашия приятел Боромакот храната май не му харесва — измърмори Суриявонг.

Говореше тайски, защото Бийн разбираше вече доста, а войниците не владееха много добре общофлотски.

— Може да не му харесва, но му помага да расте — отбеляза единият войник.

— Скоро ще е колкото теб — каза другият.

— Колко високи стават гърците? — поинтересува се първият.

Бийн застина.

Суриявонг също.

Войниците ги погледнаха разтревожено.

— Какво, видяхте ли нещо?

— Откъде знаете, че е грък? — попита Суриявонг.

Войниците се спогледаха и с мъка скриха усмивките си.

— Явно не са глупави — отбеляза Бийн.

— Гледали сме записите от Бъгерската война, виждали сме лицето ти. Да не си мислеше, че не си известен? Не знаеше ли?

— Никога не сте го споменавали.

— Би било неучтиво.

Бийн се запита колко хора са го познали в Араракуара и Грийнсбъро, но от учтивост не са му казали.

Когато отидоха на летището, часът беше три през нощта. Самолетът трябваше да кацне в шест. Бийн бе твърде възбуден, за да заспи. Предложи да стои на пост, докато Суриявонг и войниците подремнат.

Затова първи забеляза раздвижването в терминала около четирийсет и пет минути преди часа на пристигането. Изправи се и отиде да попита какво става.

— Изчакай, ще съобщим — отвърна му чиновникът на гишето за билети. — Къде са родителите ти? Тук ли са?

Бийн въздъхна. Дотук с известността. Суриявонг поне трябваше да го познаят. А може би не. Служителите от нощната смяна не бяха гледали новините за опита за убийство и сигурно не бяха видели лицето му по телевизията. Бийн извика единия от войниците, за да разучи какво става.

Благодарение на униформата той получи информация, която не биха дали на цивилен. Когато се върна, лицето му беше сериозно.

— Самолетът се е разбил.

Сърцето на Бийн се сви. Ахил? Нима е успял да погуби сестра Карлота?

Невъзможно. Откъде би могъл да знае? Нямаше как да следи самолетните полети по целия свят.

Посланието, което Бийн беше изпратил от казармата. Чакри би могъл да го засече. Ако още не е бил арестуван. Може би е успял да предаде информацията на Ахил или някой посредник. Как иначе Ахил ще узнае, че Карлота идва?

— Този път не е той — заяви Суриявонг, когато Бийн му каза. — Може да има сто причини самолетът да се изгуби от радарите.

— Не казаха, че се е загубил. Казаха, че се е разбил — намеси се войникът.

Суриявонг искрено се натъжи:

— Боромакот, съжалявам.

Веднага се свърза с кабинета на министър-председателя. Да си национален герой, оцелял от опит за убийство, си имаше своите предимства. След броени минути ги ескортираха до заседателната зала на летището, където се бяха събрали членове на правителството и военни, имаха пряка връзка с авиационни експерти и разузнавателни агенции по целия свят.

Самолетът беше паднал над Южен Китай. Полетът бил на „Еър Шанхай“ и Китай третираше инцидента като вътрешен проблем, отказваше да допусне чужди специалисти на мястото на катастрофата. Сателитните снимки обаче показваха достатъчно — имало експлозия и самолетът се разлетял на парчета още във въздуха. Нямаше оцелели.

Оставаше само една слаба надежда. Може би Карлота си беше изпуснала връзката. Може би не е била на борда.

Но се оказа, че е била.

„Можех да я спра — помисли си Бийн. — Когато се доверих на министър-председателя, без да чака Карлота да пристигне, трябваше да й пиша изобщо да не тръгва. Но реших да я чакам и цяла вечер гледах новините, а след това отидох на ресторант.“ Защото искаше да я види. Защото беше уплашен и се нуждаеше от нея.

Защото бе такъв егоист, че не се замисли за опасността, на която може би я излагаше. Тя пътуваше под истинското си име — никога не го беше правила, когато пътуваха заедно. Той ли бе виновен за смъртта й?

Да, защото я повика толкова спешно, че не й остави време да си измисли прикритие. Просто бе уредила полета си от Ватикана и толкоз. Край.

Това беше краят на мисията, както тя гледаше на живота. Толкова неща оставаха недовършени. За друг.

Откакто се бяха срещнали, той само й губеше времето, пречеше й да върши онези неща, които наистина имаха значение в живота й. Принуждаваше я да върши работата си набързо, да се крие заради него. Когато имаше нужда от нея, тя зарязваше всичко. А какво бе сторил в замяна? Какво й беше дал? Завинаги прекъсна работата й. Тя имаше всички основания да му се сърди. Но дори сега, ако имаше възможност да разговарят, Бийн знаеше какво щеше да му каже:

„Аз така си избрах. Ти си една от задачите, които ми е поверил Господ. Животът все някога свършва, затова не ме е страх да се върна при Твореца си. Боя се само за теб, защото той ти е толкова чужд.“

Да можеше само да повярва, че някак си все още е жива. Може би, че е някъде с Поук и я е взела под крилото си, както закриляше навремето Бийн. Че двете се веселят и си спомнят онзи нехранимайко Бийн, дето все прави така, че хората около него да загиват.

Някой докосна ръката му.

— Бийн — прошепна Суриявонг. — Бийн, хайде да тръгваме.

Бийн го погледна и осъзна, че по бузите му текат сълзи.

— Оставам — заяви.

— Не. Тук нищо няма да се реши. Да отидем в правителствената резиденция. Там ще е големият дипломатически цирк.

Бийн изтри очите си с ръкав и се почувства като малко дете. Колко глупаво да се показва в такава светлина пред хората си. Е, можеше и по-зле да е — например ако се опита да прикрие чувствата си или ако помоли да не казват на никого. Той просто реагираше нормално и те го видяха, толкова. Ако сестра Карлота не заслужаваше малко сълзи от човек, за когото е сторила толкова много, за какво изобщо са сълзите и при какви обстоятелства трябва да плачеш?

Навън ги чакаше полицейски ескорт. Суриявонг благодари на двамата войници и им нареди да се връщат в казармата:

— Наспете се добре.

Те му отдадоха чест. После се обърнаха към Бийн и повториха жеста. Стегнато. По войнишки. Без съжаление. Само отдаване на чест. Той ги поздрави по същия начин — без благодарност, само уважение.

* * *

Положението в правителствената резиденция бе ту дразнещо, ту досадно. Китай поддържаше затъмнението. Макар че повечето пътници бяха тайландски бизнесмени и туристи, катастрофата бе станала в китайското въздушно пространство и понеже не ставаше дума за ракетна атака, а по-скоро за заложена бомба, подробностите се пазеха в тайна.

Определено — дело на Ахил, единодушни бяха Бийн и Суриявонг. Бяха говорили обаче достатъчно за Ахил, затова Бийн се съгласи Суриявонг да даде на военните и външното министерство необходимата информация.

Защо й трябваше на Индия да взривява пътнически самолет над Китай? Дали само за да убие една монахиня, идваща на гости на едно гърче в Банкок? Историята бе твърде невероятна, за да им повярват. При все това, малко по малко, след като министърът на колонизацията разкри детайли от психопатологията на Ахил, които не фигурираха дори в статията на Лок, държавните чиновници започнаха да разбират, че наистина това би могло да е послание на психопата към Бийн, доказателство, че той, Ахил, може да убие всеки, когото си поиска.

Докато Суриявонг разговаряше с държавните мъже, заведоха Бийн на горния етаж, в личните покои на министър-председателя, където премиершата любезно го покани в стаята за гости, поинтересува се дали не желае да повикат някой близък или свещеник от която и да било религия. Той й поблагодари и отвърна, че би искал да прекара известно време сам.

Премиершата тихо затвори вратата след себе си и Бийн плака, докато се изтощи, след това заспа свит на пода.

Когато се събуди, слънцето грееше ярко зад спуснатите щори. Очите му още бяха подпухнали от плач. Все още бе като пребит. Събудил се беше вероятно защото му се ходеше по нужда. И беше жаден. Такъв е животът. Наливаш и източваш. Заспиваш и се будиш, заспиваш и се будиш. Е, и чат-пат размножаване. Той обаче все още бе твърде малък за това, а сестра Карлота доброволно се беше отказала от тази част на живота. Затова за тях цикълът бе малко или повече един и същ. Да намери някакъв смисъл в живота. Но какъв? Бийн беше знаменитост. Името му щеше да остане завинаги запечатано в историята. Вероятно само като едно от многото в раздела за Ендър Уигин, но за повечето хора това беше предостатъчно. Когато умреш, вече няма значение.

Карлота нямаше да влезе в историята. Дори като забележка под линия. Всъщност не, не беше вярно. Ахил щеше да стане знаменитост, а тя го беше открила. Заслужаваше повече от бележка под линия. Името й щеше да се помни, но само във връзка с психаря, който я е убил, защото се е чувствал безсилен пред нея, когато го е измъкнала от мизерията.

„Ахил я уби, но разбира се, с моя помощ.“

Бийн се постара да мисли за друго. Отново чувстваше онова парене под клепачите, което предвещава нов поток от сълзи. Стига толкоз. Време беше да се вземе в ръце. Не биваше да губи здрав разум.

В стаята имаше компютър със стандартен софтуер и връзка с мрежата. Скоро Бийн се включи с едно от по-рядко използваните си кодови названия. Граф сигурно знаеше неща, неизвестни за тайландските власти. Питър също. Те щяха да му пишат.

Скоро получи закодирани съобщения и от двамата.

И двете съдържаха едно и също. Препратено послание от сестра Карлота.

Обяснението в двете писма беше едно и също:

Посланието се получило в девет часа сутринта тайландско време. Граф и Питър трябвало да изчакат дванайсет часа, ако Карлота поиска да изтрият писмата. След като обаче научили от независими източници, че няма шанс да е жива, и двамата решили да не чакат повече. Каквото и да беше посланието, сестра Карлота бе програмирала така пощата си, че ако всеки ден лично не блокира процеса, Граф и Питър автоматично да получат писмото, за да му го препратят.

Това означаваше, че всеки ден от живота си тя е мислила за него, старала се е тази информация да не бъде изпратена, но при все това е взела мерки той да получи писмото след смъртта й.

Прощалното й писмо. Бийн не искаше да го чете. Очите му бяха пресъхнали. Нямаше повече сълзи.

Все пак Карлота е искала той да го прочете. И след всичко, което бе сторила за него, нямаше как да не го направи.

Файлът беше двойно закодиран. След като го отвори със своята програма за дешифриране, текстът остана с нейния шифър. Бийн нямаше представа каква може да е паролата, следователно би трябвало да е нещо, за което Карлота е очаквала сам да се досети.

И тъй като се опитваше да намери кода след смъртта й, отговорът беше ясен. Бийн въведе името „Поук“ и дешифрирането започна.

Както очакваше, писмото бе адресирано до него:

Скъпи Юлиане, скъпи Бийн, скъпи приятелю,

 

Може би Ахил ме е убил, може би не е. Знаеш какво мисля за отмъщението. Само Господ има право да наказва, пък и гневът кара хората да вършат глупости, дори умни хора като теб. Ахил трябва да бъде спрян заради деянията му, не заради онова, което ми е причинил. За мен няма значение как ще умра. Важно е само как съм живяла и нека Творецът ме съди.

Тези неща обаче вече са ти известни, не затова ти пиша. Искам да ти дам информация за теб, която имаш право да знаеш. Не е приятно и смятах да изчакам да ти я съобщя, когато си готов за това, но не искам след смъртта ми да живееш в неведение, защото Ахил, или нищожеството, което е сложило край на живота ми, ще има твърде голямо предимство пред теб.

Знаеш, че си роден като част от незаконен научен експеримент, за което е използван ембрион, откраднат от родителите ти. Вече имаш смътни спомени от удивителното ти бягство при унищожаването на събратята ти след края на експеримента. Стореното от теб на тази възраст доказва, че си невероятно интелигентен. Онова, което досега не си знаел, е причината да си толкова умен и какво означава това за бъдещето ти.

Онзи, който е откраднал зародиша ти, беше учен — в известен смисъл. Работил е по проект за генетично подобряване на човешкия интелект. Експериментите му са се основавали на теоретичната работа на един руски биолог на име Антон. Макар че имаше изрични заповеди да не се намесва, Антон смело намери начин да заобиколи програмата и да ми каже какви генетични изменения са ти били направени. (Макар че според него промените биха били успешни само в неоплодена яйцеклетка, това е технически, не теоретичен проблем.)

В човешкия геном има два ключа. Единият е за човешкия интелект. Ако се завърти в едната посока, той блокира способността на мозъка да функционира с максималния си капацитет. При теб ключът на Антон е завъртян в другата посока. Мозъкът ти не е ограничен в растежа си. Способността му да образува нови неврони не е прекъсната в първите месеци от развитието ти. Така мозъкът ти не е ограничен с връзките, образували се по време на ранното ти развитие, а може да създава нови, когато се наложи. В умствено отношение ти си като едногодишно дете, но с жизнен опит. Умствените постижения, които пеленачетата отбелязват постоянно и са далеч над възможностите на възрастните, винаги ще бъдат достъпни за теб. Например през целия си живот ще си способен да овладяваш нови езици, сякаш са ти майчини. Ще си в състояние да правиш и поддържаш връзки в спомените си, които не са по силите на никой друг. С други думи, ти си неизследвана — или може би самоизследваща се — територия.

За тези неограничени възможности обаче трябва да се плати определена цена. Вероятно вече си се досетил. Ако мозъкът ти продължи да расте, какво ще се случи с главата ти? Как всичкият този мозък ще се задържи вътре?

Главата ти, разбира се, продължава да расте. Черепът ти никога няма да се затвори напълно. Естествено, накарах да проследят растежа на главата ти. Процесът е бавен, понеже нарастването на мозъка ти е свързано със създаването на нови, но по-дребни неврони. Освен това се наблюдава известно изтъняване на черепа ти, затова може и да не си забелязал нарастването, но то е факт.

Както виждаш, другата страна на Антоновия ключ е свързана с растежа. Ако не спирахме да растем, щяхме да умираме много млади. За дълголетието обаче е необходимо да се откажем от част от интелекта си, защото мозъкът трябва да спре да расте в ранните етапи на жизнения цикъл. Повечето човеци се поместват в определени тесни граници. Ти излизаш много извън скалата.

Бийн, Юлиане, дете мое, ти ще умреш много млад. Тялото ти ще продължи да расте, но не като в пубертета да направи рязък скок и да спре, когато достигнеш ръста на възрастен човек. Както се изрази един учен, ти никога няма да достигнеш ръста на възрастен, защото такъв ръст няма. Има само ръст при настъпване на смъртта. Ти ще ставаш все по-висок и по-едър, докато сърцето ти се пръсне или гръбнакът ти се пречупи. Казвам ти го направо, защото няма начин да намаля страданието.

Никой не знае в каква насока ще растеш. Отначало хранех някаква надежда, защото растеше по-бавно от първоначалните очаквания. Казаха ми, че при настъпване на пубертета вече ще си настигнал връстниците си по височина, но това не стана. Ти остана доста по-нисък от нормалното. Започнах да се надявам, че Антон греши, че може би ще доживееш до трийсет-четирийсет години, дори до петдесет. През годината, която прекара с близките си обаче, и докато бяхме заедно, растежът ти се ускори. По всичко личи, че ще продължи да се ускорява. Ако доживееш до двайсет години, това ще надмине всички разумни очаквания. Ако умреш, преди да навършиш петнайсет, едва ли ще е изненада. Не мога да сдържа сълзите си, докато пиша тези редове, защото ако има дете, което би трябвало да живее дълго, за да помогне на човечеството, това си ти. Не, ще бъда честна. Плача, защото в много отношения те смятам за свой син и единственото, което ме радва, докато пиша това писмо, е, че ще го прочетеш, след като умра. Най-жестокият кошмар на всеки любящ родител е да погребе детето си. Ние, свещениците и монахините, сме избавени от тази мъка, макар че, както глупаво и по своя воля сторих с теб, сами я търсим.

Имам пълна документация за всички изследвания, проведени с теб. Екипът ще продължи да те изследва, ако позволиш. Адресът им е на края на това писмо. Можеш да имаш доверие на тези хора, защото са честни и знаят, че ако истината за проекта им се разчуе, попадат в голяма опасност, защото генетичното модифициране на човешкия интелект все още е противозаконно. Дали ще им сътрудничиш, зависи само от теб. Те вече имат важни данни. Можеш да продължиш да живееш, без да се интересуваш от тях, можеш да им даваш информация, прави както пожелаеш. Аз лично не се интересувам особено от научната им дейност. Помагах им, защото трябваше да знам какво ще се случи с теб.

Прости ми, че скрих тази информация от теб. Знам, навярно си мислиш, че предпочиташ да си знаел истината от самото начало. В своя защита ще кажа, че е хубаво човек да изживее няколко години в невинност и надежда. Страхувах се, че ако узнаеш твърде рано, ще загубиш тази надежда. При все това, скривайки истината, те лиших от свободата да правиш каквото решиш с живота, който ти остава. Смятах да ти го кажа скоро.

Някои твърдяха, че заради тази малка генетична разлика ти не си човек. Че понеже за включване на Антоновият ключ е нужна двойна промяна в генома, това не би могло да се случи случайно и следователно ти си представител на нов вид, създаден лабораторно. Мога да ти гарантирам обаче, че с Николай сте близнаци, не същества от различни видове, и аз, която те познавам по-добре от всеки друг, никога не съм ставала свидетел на друго от теб освен на дълбоко хуманни постъпки. Знам, че няма да приемеш религиозната ми терминология, но знаеш какво означава тя за мен. Ти имаш душа, дете мое. Спасителят е умрял за теб, както за всяко друго човешко същество. Животът ти е също толкова важен за любящия ни Бог. И за мен, синко.

Ти ще откриеш цел в живота си за времето, което ти остава. Не бъди безразсъден само защото няма да живееш дълго. Но и не пази живота си прекалено ревностно. Смъртта не е трагедия за онзи, който умира. Да пропилееш живота си, преди да умреш, това е трагичното. Ти вече използва времето си по-добре от повечето хора. Но и тепърва ще откриваш много нови цели и ще ги постигаш. А ако на небето има някой, който цени мнението на една стара монахиня, ангелите ще те пазят и много светци ще се молят за теб.

С обич, Карлота

Бийн изтри писмото. Ако му потрябваше, можеше да го изтегли от тайната страница и пак да го разкодира. То обаче се запечата в паметта му. И не само като текст от компютърния дисплей. Докато четеше, гласът на сестра Карлота звучеше в ушите му.

Изключи компютъра. Отиде при прозореца и го отвори. Загледа се към градината на правителствената резиденция. В далечината се виждаха излитащи и кацащи самолети. Опита се да си представи как душата на сестра Карлота се издига като един от тези летателни апарати, но все виждаше как самолетът на „Еър Шанхай“ каца, как старата монахиня слиза, оглежда го от глава до пети и казва: „Трябва да си купиш нови панталони.“

Върна се в стаята и легна, но не за да спи. Остана с отворени очи, втренчен в тавана, и се замисли за живота и смъртта, за любовта и скръбта. Докато размишляваше, имаше чувството, че усеща как костите му растат.