Орсън Скот Кард
Сянката на хегемона (3)

Послание в бутилка

До: [email protected]/orders/sisters/ind

От: [email protected]

Тема: Опасност

 

Не знам къде сте и това е хубаво, защото смятам, че сте в голяма опасност и колкото по-трудно ви открия, толкова по-добре.

Тъй като вече не съм в МФ, не съм в течение на събитията там, но от новините научих за отвличането на повечето деца, които служеха в Командната школа. Това би могло да е дело на всеки. Има предостатъчно държави и групировки, способни да замислят и изпълнят този план. Трябва да знаете, че само за едно от тези деца не е имало опит за отвличане. От един приятел научих, че вилата в Итака, където са почивали Бийн и семейството му, е била взривена с толкова мощен експлозив, че околните постройки също са били попилени, а обитателите им — загинали. Бийн и близките му са се спасили и сега са под охрана от гръцките военни. Ало беше тайна, атентаторите навярно щяха да си помислят, че са успели, но като повечето правителства гръцкото пропуска информация като сито. Убийците сигурно вече знаят по-добре от мен къде се намира Бийн.

Има само един човек на Земята, който иска смъртта на Бийн.

Това означава, че хората, които измъкнаха Ахил от лудницата, не просто го използват — той диктува или поне влияе върху решенията им, за да постигне личните си цели. Вие сте в опасност. Бийн — в още по-голяма. Трябва да се скрие много добре, а не може да го направи сам. За да бъдете предпазени, единственото решение е двамата да се махнете от планетата. След броени месеци ще тръгнат първите ни колонизаторски кораби. Ако само аз знам истинската ви самоличност, ще останете в безопасност до излитането. Но час по-скоро трябва да измъкнем Бийн от Гърция. Ще ми сътрудничите ли?

Не казвайте къде сте. По-късно ще се разберем как да се срещнем.

* * *

За глупачка ли я смятаха?

Половин час й беше достатъчен, за да разбере, че не са турци. Не че имаше някакви познания по езика, но докато бърбореха, все изпускаха по някоя руска дума. Тя не знаеше и руски, само няколко заемки в арменския. Азерите също имаха такива заемки. Въпросът беше там, че когато руска дума влезе в арменския, тя се произнася с арменски акцент. Тия смешници звучаха съвсем като руснаци. Трябваше да си гибон в училище за бавноразвиващи се, за да не усетиш, че само се преструват на тюрки.

Когато реши, че е научила достатъчно, доколкото можеше със затворени очи и само от слушане, Петра заговори на общофлотски:

— Прекосихме ли вече Кавказ? Пишка ми се.

Някой изруга.

— Искам да пикая — настоя тя.

Отвори очи и примигна. Лежеше на пода на някаква сухопътна машина. Понечи да седне.

Някой я притисна с крак.

— О, много е умно да не се показвам, докато пътуваме към летището, но как ще ме прехвърлите в самолета, без да ви видят? Искате да изляза и да се кача сама, да се държа, сякаш нищо не се е случило, така ли?

— Ще се държиш, както ти кажем, или ще те убием — изсъска мъжът, който я беше блъснал.

— Ако имахте заповеди да ме убиете, щяхте да го направите още в Маралик.

Тя пак понечи да седне и пак я блъснаха.

— Слушайте внимателно — заговори. — Отвлякохте ме, защото някой иска да командвам армията му. Това означава, че ще се срещна с най-големите шефове. Те не са толкова глупави да си мислят, че ще ме склонят да направя нещо свястно за тях, ако не искам. Затова са ви заповядали да не убивате майка ми. Тъй че ако откажа да им сътруднича, докато не видя топките ти в пликче, мислиш ли, че ще подвоумят кое е по-ценно? Моят мозък или твоите топки?

— Имаме разрешение да те убием.

Няколко секунди й бяха достатъчни, за да се досети при какви условия някой би дал такова разрешение на такива малоумници.

— Само ако има непосредствена опасност да ме спасят. Тогава биха предпочели да съм мъртва, отколкото да попадна в чужди ръце. Интересно как бихте го доказали, ако стане тук, на летище „Гюнири“.

Отново ругатня, този пък друга.

Някой избълва цяло изречение на руски. Тя схвана смисъла по интонацията и мрачния смях: „Предупредиха ви, че е вундеркинд“.

Вундеркинд, по дяволите. Ако беше толкова умна, защо не предвиди, че някой може да реши да отвлече децата, които спечелиха войната? Да, вероятно отвличаха всички, не само нея, защото беше твърде назад в списъка, та някой извън Армения да избере точно нея. Когато завари входната врата заключена, трябваше да изтича в полицията, а не да влиза отзад. Това заключване на вратата бе друг глупав ход от тяхна страна. В Русия хората заключваха къщите си, сигурно им се струваше нормално. Трябваше по-добре да се подготвят. Не че имаше някакво значение сега. Освен че знаеше, че не са чак толкова внимателни и умни. Всеки може да отвлече нищо неподозиращ човек.

— Значи Русия е тръгнала да завладява света, а?

— Млък.

— Не говоря руски, да знаеш. И нямам никакво намерение да го науча.

— Няма да се наложи — обади се една жена.

— Каква ирония — засмя се Петра. — Русия иска да завладее света, но за да го постигне, се налага да говори на английски.

Кракът я притисна по-силно на пода.

— Внимавай да не си носиш топките в пликче.

След няколко секунди кракът се вдигна.

Тя седна и никой не й попречи.

— Развържете ме, за да седна като хората. Хайде! Ръцете ме заболяха! Нищо ли не сте научили в това КГБ? Когато човек е в безсъзнание, не бива да нарушаваш кръвообращението на крайниците му. Отряд яки руски мъжаги би трябвало лесно да се справят с едно четиринайсетгодишно арменче.

Развързаха я и я сложиха да седне между онзи, който я бе притиснал с крак, и един друг, който никога не я поглеждаше в лицето, а постоянно се озърташе ту през левия, ту през десния прозорец.

— На летище „Гюнири“ ли сме?

— Познато ли ти е?

— Никога не съм била тук. Кога съм имала време за това? В живота си само два пъти съм пътувала със самолет, веднъж от Ереван, когато бях на пет, и веднъж при завръщането си сега.

— Досетила се е, че е „Гюнири“, защото е най-близкото летище, от което не излитат товарни самолети — обясни жената.

Говореше абсолютно безизразно. В гласа й не звучеше нито омраза, нито уважение… нищо.

— Кой гений измисли това? Защото пленените пълководци обикновено не са много старателни.

— Първо, защо, по дяволите, си мислиш, че знаем? — попита жената. — Второ, защо не си затвориш плювалника и не изчакаш да ти кажат?

— Защото съм весела, общителна и обичам да си създавам приятелства.

— Ти си нагла, досадна и обичаш да дразниш хората — контрира жената.

— О, предварително ли сте ме проучвали?

— Не, беше просто наблюдение.

Значи жената имаше чувство за хумор. Може би.

— Само се молете да се прехвърлите през Кавказ, преди да ви сгащи арменската въздушна отбрана.

Грубиянът изсумтя презрително, което доказваше, че не разбира от ирония.

— Сигурно имате малък самолет и ще летим над Черно море, Сателитите на МФ веднага ще засекат местоположението ми.

— Вече не служиш в МФ — отбеляза жената.

— Което означава, че не им дреме какво ще се случи с теб — изсмя се грубиянът.

Бяха спрели до малък самолет.

— Реактивен, впечатлена съм. Има ли оръдия? Или просто е зареден с експлозиви, ако противовъздушната отбрана ви принуди да се приземите?

— Дали да не те завържем пак? — попита жената.

— На хората в диспечерската кула ще им се стори подозрително.

— Изкарайте я.

Като пълни глупаци мъжете от двете й страни отвориха вратите си и й оставиха избор през коя да слезе. И тя избра. Избра грубияна, защото вече знаеше, че е тъпак, а за другия можеше само да предполага. О, да, беше пълен тъпак, защото я хвана само с едната ръка, докато с другата затваряше вратата. Затова тя се наклони на една страна, сякаш се е препънала, изкара го от равновесие и все още използвайки ръката му за опора, го изрита в слабините и коляното. Той я изпусна, падна и започна да се гърчи, като с едната ръка се притискаше между краката, а с другата се опитваше да намести капачката си.

Нима си въобразяваха, че е забравила уроците по самоотбрана? Нали го предупреди, че ще си носи топките в пликче.

Побягна и със задоволство установи какъв напредък има благодарение на уроците по физическо. Изведнъж си даде сметка, че не я гонят. Това означаваше, че не смятат за нужно.

В следващия момент усети остро убождане по рамото. Забави ход, но преди да спре съвсем, припадна.

* * *

Този път я държаха упоена, докато достигнаха крайната си цел, и тъй като не виждаше друго освен стени — вероятно на подземен бункер — можеше само да гадае къде са я откарали. Някъде в Русия. А от натъртванията по краката, ръцете и врата и ожулванията по коленете, дланите и носа си, можеше да съди, че не са се старали да внимават много. Наказание за това, че беше нагла и досадна. А може би просто ги бе подразнила.

По някое време дойде лекарка и намаза раните й със специална щипеща смес от спирт и киселина, или поне така изглеждаше.

— Това, в случай че не ме боли достатъчно, ли беше?

Лекарката не отговори. Явно я бяха предупредили какво става с онези, които се подлъжат да разговарят с нея.

— На онзи, когото изритах, ампутирахте ли му топките?

Пак никакъв отговор. Никаква реакция на шегата. Възможно ли беше това да е единственият образован човек в Русия, който не говори общофлотски?

Носеха й храна, лампите се включваха и изгасваха, но никой не дойде да говори с нея и не я пускаха от стаята. През дебелата врата не се чуваше нищо. Стана й ясно, че това е наказание за непослушанието й и че за известно време ще полежи в изолация.

Беше решена да не моли за милост. Всъщност, когато осъзна, че са я изолирали, тя се затвори още повече в себе си и престана да говори на хората, които влизаха. Те също не се опитваха да общуват, тъй че посещенията им преминаваха в пълно мълчание.

Не подозираха колко необщителна умее да бъде, каква способност има да си създава въображаем свят, независим от реалния, и да живее в него. Можеше напълно да се вглъби в спомените си. Да преиграва цели разговори. Да ги променя така, сякаш когато ги е водила, е казала най-находчивите неща.

Можеше дори да съживи всяка секунда от битките на Ерос. Особено битката, в разгара на която заспа. Спомняше си колко изтощена се чувстваше. Как отчаяно се опитваше да остане будна, как умът й отказваше да работи, как започна да забравя къде се намира и какво прави, дори коя е.

За да се отърси от безспирно повтарящата се сцена, тя се опита да мисли за други неща. За родителите си, за малкото си братче. Спомняше си всичко, което бяха казали и направили от завръщането й, но след известно време останаха само спомените отпреди Военното училище. Спомени, които девет години бе потискала. Очакванията за щастлив живот сред най-близките й хора, който й беше отнет. Последното сбогом с плачещата й майка. Докосването на баща й, когато я водеше към колата. Тази ръка, която винаги й вдъхваше спокойствие. Досега. Този път обаче същата тази ръка я водеше на едно място, където никога нямаше да се почувства в безопасност. Наистина, изборът да отиде беше неин — но тя бе само дете и знаеше, че това решение се очаква от нея. Че трябва да устои на изкушението да избяга при разплаканата си майка, да се притисне до нея и да каже:

„Не, не искам да отивам, нека друг да става войник, искам да остана, да готвя с мама и да си играя с куклите. Не искам да отивам в космоса и да се уча да избивам странни и жестоки същества… както и хора, които са ми се доверили, а аз… заспах.“

Никак не беше весело да живееш сама със спомените си.

Опита се да обяви гладна стачка, не поглеждаше храната, която й носеха, не поемаше течности. Очакваше, че някой ще й проговори, че ще се опитат да я увещават. Но не. Лекарката дойде, направи й инжекция и когато Петра се събуди, на ръка й имаше белези от система за кръвопреливане. Даде си сметка, че няма смисъл да гладува.

Отначало не се беше замисляла да си води календар, но след преливането започна да отбелязва дните върху собственото си тяло, забиваше нокът в китката си, докато потече кръв. Седем дни на лявата ръка, после на дясната. Оставаше само да запомни броя на седмиците.

На третата се отказа. Даде си сметка, че търпението на похитителите няма да се изчерпи толкова лесно. Все пак те бяха отвлекли и други, а някой от тях сигурно се беше съгласил да им помага. Затова нищо не им пречеше да я държат в килията, а когато излезеше, щеше да е най-изостанала от всички в онова, което вършеха.

Какво пък, голяма работа. Тя и без това никога нямаше да се съгласи да им помага.

Ако обаче се надяваше да се измъкне от това място, първо трябваше да се махне от килията, да спечели доверието на похитителите.

Доверие. Значи трябваше да лъже, да им хвърля прах в очите. Трябваше да го прави по най-убедителния начин. Дългият престой в килията, разбира се, щеше да й помогне — всеки знаеше, че продължителната изолация предизвиква непредсказуемо душевно напрежение. Похитителите навярно вече знаеха от другите, че тя първа не издържа на натоварването при сраженията на Ерос, и това също щеше да я улесни. Значи лесно щяха да повярват, че се е огънала.

Заплака. Не беше трудно. Доста дълго бе сдържала сълзите си. Тя обаче вложи още чувство, заплака с глас, не спираше. Носът й се запуши, но тя не се изсекна. Сълзите й се лееха като река, но тя не ги бършеше. Възглавницата й прогизна от сълзи и покри със сополи, но тя не избягваше мокрите места. Напротив, търкаше глава си в нея, докато косата й не се сплъсти. Сополите се размазаха по лицето й. Стараеше се да не преиграва, за да не се усъмнят. Почуди се дали да спре да плаче, когато някой влезе в стаята, но се отказа — реши, че ще изглежда по-убедително, ако се държи, сякаш не забелязва какво става около нея.

Планът й подейства. След един ден дойдоха и пак я упоиха. Когато се събуди, лежеше в болнично легло и през прозореца се виждаше безоблачното северно небе. До нея седеше Динк Мийкър.

— Здрасти, Динк.

— Здрасти, Петра. Добре ги метна тия некадърници.

— Правя каквото мога. Кой още е тук?

— Ти си последната, която изкараха от изолатора. Отвлекли са целия отряд от Ерос, Петра. Освен Ендър, разбира се. И Бийн.

— Да не е в изолатора?

— Не, никой не е крил от нас кого държат в килиите. Ти изнесе добро представление.

— Кой беше предпоследният?

— Няма значение. Всички излязохме още на първата седмица. Ти издържа пет.

Значи две седмици и половина, преди да започне да си води календара.

— Аз ли съм най-глупавата?

— Ти си най-големият инат.

— Знае ли се къде сме?

— В Русия.

— Имах предвид къде в Русия.

— Далеч от границата, както ни увериха.

— Какво е положението?

— Много дебели стени. Никакви инструменти. Постоянно наблюдение. Претеглят всичко, което отделяме. Не се шегувам.

— Какво искат от нас?

— Някакво подобие на Военното училище. Отначало се опъвахме, но накрая на Флай му писна. Един от учителите започна да цитира някакво тъпо определение от Фон Клаузевиц и Флай продължи цитата, изречение по изречение, параграф по параграф. Останалите се присъединихме, доколкото можехме — тъй де, никой няма паметта на Флай, но се справихме сносно. Накрая се убедиха, че можем да обучаваме малоумните им ученици. Тъй че засега… само ще си играем на война.

— Пак ли? Мислиш ли, че ще ни използват в истински битки?

— Не, това е само симулация. Стратегия за война между Русия и Туркменистан. Русия срещу съюз между Туркменистан, Казахстан, Азербайджан и Турция. Война срещу САЩ и Канада. Война срещу старото НАТО без Германия. Война срещу Германия. И така нататък. Китай. Индия. А също някои абсолютни глупости. Например война между Бразилия и Перу, което няма никакъв смисъл, но може би ни изпитват по някакъв начин, де да знам.

— Всичко това за пет седмици?

— Три седмици тъпи уроци, след това две седмици военни игри. Когато завършим плана, ще го пуснат на компютър, за да ни покажат как е минало. Някой ден ще проумеят, че единственият начин да направят нещо свястно е някой да състави боен план и за противниковата страна.

— Предполагам, че вече си им го казал.

— Казах им, но не слушат. Военни, какво да ги правиш? Като гледаш такива, разбираш защо е създадено Военното училище. Ако войните се водеха само от възрастни, досега светът да е населен с бъгери.

— Подслушват ли ни?

— Мисля, че записват и после преглеждат всичко, да не би да си предаваме безгласни съобщения.

Петра се усмихна.

— Защо реши да им сътрудничиш? — поинтересува се той.

Тя сви рамене:

— Не съм сигурна, че съм решила.

— Хей, не биха те извадили от килията, ако не си показала искрено желание да бъдеш добро послушно дете.

Тя поклати глава:

— Не съм им давала основание да смятат така.

— Е, както и да е, ти си последната от джийша на Ендър, която се огъна.

Чу се тихо бръмчене.

— Времето ми изтече — каза Динк, стана, наведе се, целуна я по челото и излезе.

* * *

Шест седмици по-късно Петра дори започна да се забавлява. По желание на децата похитителите най-после осигуриха свястна екипировка. Софтуер, позволяващ реалистично водене на военните игри. Достъп до мрежите, за да проучат терена и възможностите на противника и симулацията да има поне някаква връзка с действителността — макар че от броя на върнатите по една или друга неясна причина съобщения ставаше ясно, че всяко писмо се цензурира. Радваха се, че са заедно, упражняваха се и по всичко приличаха на доволни от живота руски командири.

Петра обаче знаеше, че всички се преструват. Премълчаваха някои неща. Допускаха глупави грешки, а това при бойни условия би създало пропуски, които един способен противник веднага би използвал. Може би похитителите им го осъзнаваха, може би не. Така поне децата се чувстваха по-добре, макар че никога не го обсъждаха. Но тъй като всеки правеше така и никой не се възползваше от уж неволно допуснатите грешки на другите в играта, можеше се предполага, че всички мислят по един начин.

Приказваха си за много неща — за омразата си към похитителите, за Основното училище, Военното и Командната школа. И разбира се, за Ендър. Той бе недосегаем за тези негодници, затова се стараеха да говорят повече за него, как МФ ще го използва, за да провали глупавите планове на руснаците. Знаеха, че това са празни приказки, че Флотът няма да се намеси. Но все говореха за Ендър, той беше най-силният им коз.

Докато един ден не им казаха, че Ендър и сестра му Валънтайн са заминали с колонизационен кораб.

— Дори не знаех, че има сестра — измърмори Горещата супа.

Никой не коментира, но всички знаеха, че лъже. Известно им беше, че Ендър има сестра. Но… каквото и да беше намислил Горещата супа, щяха да се включат в играта и да видят какво ще излезе.

— Каквото и да разправят, едно е сигурно — заяви той. — Уигин още е с нас.

Пак не разбраха какво иска да каже. След кратка пауза Шен се удари в гърдите и извика:

— В сърцата ни завинаги.

— Да — каза Горещата супа. — Ендър е в сърцата ни.

Наблегна на името „Ендър“.

Но преди това беше казал Уигин.

Преди това наблегна на факта, че Ендър има сестра. Знаеха, че има и брат. На Ерос, докато Ендър лежеше и се възстановяваше от шока, след като научиха, че битката е била истинска, Мейзър Ракъм им разказа някои неща за него. А през Войната на Лигата, когато бяха обсадени, Бийн им разказа още. Обясни им какво означават братът и сестрата на Ендър за него, защо Ендър е бил роден въпреки закона за ограничаване на ражданията: защото и двете деца били гениални, но брат му бил твърде агресивен, а сестра му — прекалено миролюбива. Откъде знае всичко това, Бийн не казваше, но информацията се беше запечатала в умовете им, неразривно свързана с времето веднага след победата във Войната с формиките и преди разгрома на полемарха при опита му да наложи контрол над МФ.

Затова, когато Горещата супа каза: „Уигин още е с нас“, явно нямаше предвид Ендър или Валънтайн, защото те очевидно не бяха „с нас“.

Питър, така се казваше брат му. Питър Уигин. Горещата супа искаше да им каже, че той — вероятно не по-малко гениален от Ендър — все още е на Земята. Може би ако някак успееха да се свържат с него, той щеше да помогне на старите бойни другари на брат си. Може би щеше да измисли как да ги освободи.

Трябваше само да намерят начин да се свържат.

Нямаше смисъл да пробват с електронно писмо — последното, което им трябваше, бе похитителите им да видят куп писма, адресирани до всеки възможен вариант на името Питър Уигин и всеки възможен пощенски сървър в мрежата. Същата вечер Алай им разказа приказката за духа в бутилката, изхвърлена на морския бряг. Всички слушаха с престорен интерес, но знаеха, че в разказа се крие някакъв таен план. И наистина:

— Рибарят си помислил, че в бутилката има послание от корабокрушенец, но когато я отворил, отвътре излязъл черен дим…

Всички разбраха. Трябваше да изпратят послание в бутилка, което да достигне до всички по целия свят, но само братът на Ендър, Питър, да го разбере.

На Петра обаче й хрумна, че докато всички тези умници измислят как да се свържат с Питър Уигин, тя може да състави алтернативен план. Питър Уигин не беше единственият, който можеше да им помогне. Бийн също бе на свобода. И макар че със сигурност се криеше и това ограничаваше възможностите му за действие, не беше изключено да го намерят.

В продължение на седмица тя обмисляше плана си, отхвърляше идея след идея.

Накрая измисли нещо, което може би щеше да мине през цензурата.

Много внимателно състави текста на посланието, така че всяка дума да си е на мястото. Запомни го наизуст, после изчисли двоичния код на всяка буква в стандартен двубитов формат и запомни и това. Ставаше доста трудно. Трябваше да го направи в главата си, защото всичко написано на хартия или на компютър стигаше до похитителите.

Междувременно намери сложна черно-бяла рисунка на дракон в някаква японска страница и я запази в малък файл. След като най-после състави на ум цялостния код на съобщението, няколко минути й бяха достатъчни, за да преработи рисунката. Добави я като част от подписа си във всяко писмо, което изпращаше. Всичко това стана за толкова кратко време, че похитителите едва ли щяха да се усъмнят. Щяха да го приемат за обикновена прищявка. Ако я попитат, щеше да обясни, че е използвала рисунката в памет на армия „Дракон“ на Ендър във Военното училище.

Разбира се, не беше само рисунката. Отдолу имаше стихче:

На всеки свой приятел

дракона прати.

За щастието ключа

той в този ден държи.

Ако се усъмнят, щеше да каже, че това е просто за закачка. Ако не й повярват, щяха да махнат дракона и да се наложи да търси друг начин. От този момент нататък изпращаше дракончето с всяко писмо, включително на другите деца. Започна да го получава с техните съобщения, значи се бяха досетили и й помагаха. Дали похитителите допускаха рисунката да излиза извън сградата, нямаше представа — поне отначало. Накрая започна да я получава в писма от външния свят. От пръв поглед разбра, че е успяла — закодираното й съобщение все още бе включено в рисунката. Не го бяха изтрили.

Сега оставаше Бийн да го види — и да се вгледа достатъчно внимателно, за да осъзнае, че има скрит код.