Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уейвърли (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kenilworth, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
crecre (2008)

Издание:

Уолтър Скот. Кенилуърт

Роман

Преведе от английски КРАСИМИРА ТОДОРОВА

Редактор ОГНЯНА ИВАНОВА

Художник НИКОЛАЙ НИКОЛОВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ПЕТЪР СТЕФАНОВ

Коректор ИРИНА КЬОСЕВА

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

 

АНГЛИЙСКА. ВТОРО ИЗДАНИЕ. ИЗДАТЕЛСКИ НОМЕР 1047. ДАДЕНА ЗА НАБОР 8.VIII.1984. ПОДПИСАНА ЗА ПЕЧАТ I 1985. ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ II 1985. ФОРМАТ 16/60/90. ПЕЧАТНИ КОЛИ 28. ИЗД. КОЛИ 28. УСЛ. ИЗД. КОЛИ 28,62. ЦЕНА 2,36 ЛВ.

ДИ „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ

ДП „Г. ДИМИТРОВ“, СОФИЯ

с/о Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ШЕСТА

Нали ви казах,

че тя прелюбодейства — казах с кой.

Не стига туй — предателка е тя;

в съюз престъпен с нея е Камило

и знае вече тайни, от които

би трябвало да се срамува тя.

„ЗИМНА ПРИКАЗКА“

Щом влязоха в кабинета на графа, Лестър извади джобния си бележник и започна да пише, като ту се обръщаше към Варни, ту мърмореше под носа си: „Мнозина са свързани здраво с мен — особено по-богатите, които заемат и по-високи служби. Убеден съм също, че мнозина други — като си спомнят добрините, които съм им правил, и си помислят за опасностите, на които сами могат да се изложат в бъдеще — ще ме подкрепят. И тъй, да видим: Ноулс ми е предан, а следователно и островите Гърнзи и Джързи: Хореи командува войските на остров Уайт; моят зет Хънтингдън и Пембрук държат в ръцете си положението в Уейлс, а Бедфорд ще ми помогне да увлека след себе си пуританите, които имат влияние във всички графства; брат ми Уорик е почти равен с мен по богатство, независимост и брой на привържениците; сър Оуен Хоптън ми е верен, а в ръцете му е лондонският Тауър и държавната хазна, която се пази там. Дядо ми и баща ми никога не биха загубили главите си, ако се бяха подготвили така.“

— Но защо изглеждаш така тъжен, Варни? Повярвай ми, че бурята няма да събори никога дърво с такива дълбоки корени.

— Уви, милорд! — въздъхна Варни с великолепно изиграно вълнение, след което върху лицето му отново се появи унилият израз, направил вече впечатление на Лестър.

— Уви ли? — учуди се Лестър. — Но защо „уви“, сър Ричард? И това ли е всичко, което може да каже един новоизпечен рицар в очакване на предстоящата благородна битка? А може би твоето „уви“ показва, че искаш да се измъкнеш от сражението? В такъв случай можеш да напуснеш замъка или да се присъединиш към враговете ми — както намериш за добре.

— Не, милорд — отвърна неговият довереник. — Варни ще се бие и ще умре за вас. Простете ми, че от обич към вас виждам всички огромни и непреодолими трудности, които ви заобикалят, далеч по-ясно, отколкото ви позволява да ги видите вашето благородно сърце. Вие наистина сте силен и могъщ, милорд, но — моля ви да не се обиждате — вашата сила и могъщество са само отражение на светлината, която излъчва благосклонността на кралицата. Докато сте любимец на Елизабет, вие — като изключим само титлата — с нищо не се различавате от истинския суверен. Щом обаче тя ви лиши от милостите, с които ви обсипва, вие ще увехнете по-бързо от тиквата на Пророка. Опълчите ли се срещу Елизабет, не само цялата страна, но и това графство ще се отдръпне от вас. Нещо повече, убеден съм, че дори в този замък, сред вашите привърженици, роднини и слуги, вие ще бъдете затворник, при това затворник, осъден на смърт, стига тя да каже само една дума. Спомнете си, милорд, за Норфък, за могъщия Нортъмбърланд, за блестящия Уестморланд, спомнете си за всички, които са вдигали глава срещу тази мъдра господарка. Те са или убити, или затворени в тъмница, или прокудени в изгнание. За разлика от някои други тронът на Елизабет не може да бъде съборен дори с общите усилия на най-могъщите благородници, защото той се крепи на любовта и предаността на народа. Ако искахте, вие бихте могли да го споделите с Елизабет, но нито вашата, нито която и да е друга сила — собствена или чуждестранна — не е в състояние да го събори или поне да го разклати.

Той млъкна и Лестър злобно захвърли джобния си бележник.

— Може и да си прав — каза той, — и на мен ми е все едно дали верността или страхът ти навяват тия предчувствия. Никой обаче няма да може да каже, че съм се предал без борба. Дай нареждания ония от приближените ми, които са служили под мое командване в Ирландия, да се съберат постепенно в малката крепост. Нека всички наши привърженици и приятели бъдат въоръжени и готови, сякаш очакват нападение от хората на Съсекс. Създай и сред гражданите чувство за опасност — нека се въоръжат и те и да бъдат готови по даден сигнал да нападнат кралската стража и да я обезоръжат.

— Разрешете ми да ви напомня, милорд — рече Варни със същия тъжен и състрадателен израз на лицето, — че вие ми давате заповед да подготвя разоръжаването на телохранителите на кралицата. Това е държавна измяна, но въпреки всичко аз ще ви се подчиня.

— Не се боя — отвърна Лестър със смелостта на отчаянието.

— Не се боя. Зад мен е позорът, пред мен — смъртта, но аз съм длъжен да вървя напред.

Последва ново мълчание, прекъснато накрая от Варни.

— Дойде мигът, от който отдавна се страхувах. Аз трябва или като едно неблагодарно животно да стана свидетел на падението на добрия си и благороден господар, или да разкажа това, което с най-голямо желание бих оставил да потъне в забравата. Хиляди пъти бих предпочел да научите това от всеки друг, но не и от мен.

— За какво говориш или по-точно, какво искаш да кажеш?

— попита графът. — Не трябва да си губим времето за приказки, когато е настъпил моментът да се действува.

— Ще бъда кратък, милорд, и дано даде бог вашият отговор да бъде също толкова кратък! Вашият брак е единствената причина, поради която може да стигнете до сблъскване с кралицата, нали?

— Много добре знаеш, че е така. За какво ти е този празен въпрос?

— Простете ми, милорд, но аз не го зададох случайно. Човек може да рискува благополучието и живота си, за да запази един скъп диамант, но не е ли по-разумно първо да провери дали диамантът няма някакъв недостатък?

— Какво значи това? — извика Лестър и впи поглед в слугата си. — За кого си позволяваш дързостта да говориш?

— Милорд, за съжаление аз съм принуден да говоря за… графиня Еми и ще говоря за нея, дори ако ваша светлост ме убие заради моята преданост.

— Струва ми се, че ще си го заслужиш — каза Лестър, — но продължавай, продължавай, искам да чуя какво ще кажеш.

— В такъв случай, милорд, аз ще си позволя тази смелост. Моят живот ми е толкова скъп, колкото и вашият. Не ми харесват тайните връзки на графинята с Едмънд Тресилиан. Вие го познавате, милорд. Знаете колко силно бе влюбен той в нея и какви усилия трябваше да положи ваша светлост, за да преодолее неговото влияние. Спомняте си сигурно и с каква ярост ме нападаше той, защищавайки тази дама, с единствената цел да принуди ваша светлост да признае открито брака си — вашият злополучен брак, защото другояче не мога да го нарека. Графинята също се стреми с всички средства и на всяка цена да ви накара да направите това.

Лестър се усмихна леко.

— Намеренията ти са добри, сър Ричард. Очевидно ти си готов да пожертвуваш не само своята чест, но и честта на всеки друг, за да ме предпазиш от една ужасна според теб стъпка. Не забравяй обаче — строго и заплашително каза той, — че говориш за графиня Лестър.

— Не съм забравил, милорд, но върша това за доброто на граф Лестър. И тъй — за мен няма никакво съмнение, че още от момента, когато Тресилиан се намеси в работите на графинята, той е действал с нейно съгласие.

— Говориш чисти глупости, Варни, и отгоре на всичко си придаваш сериозния вид на проповедник. Къде и кога са могли да се срещат?

— За съжаление, милорд, мога да ви отговоря прекалено точно. Тъкмо преди оплакването на Тресилиан да бъде предадено на кралицата, аз го срещнах при задната вратичка на Къмнър хол.

— Негоднико, срещнал си го и не си го убил! — извика Лестър.

— Аз го нападнах, милорд, кръстосахме шпаги и ако не бях се подхлъзнал в този момент, Тресилиан сигурно нямаше да ви се изпречва повече на пътя.

Лестър сякаш онемя от учудване. Най-сетне той попита:

— Какви други доказателства можеш да приведеш, Варни, освен собственото си твърдение? Аз ще наказвам строго и затова трябва да преценя всичко спокойно и предпазливо. По дяволите! Не, не, аз трябва да преценя спокойно и предпазливо… спокойно и предпазливо.

Той няколко пъти произнесе за себе си тези думи, сякаш в самите звуци се съдържаше нещо успокояващо. После стисна устни — като че се страхуваше, че от тях ще се изтръгнат проклятия — и още веднъж попита:

— Какви други доказателства имаш?

— Те са повече, отколкото е необходимо, милорд. Бих предпочел да ги зная само аз, защото в такъв случай те биха умрели заедно с мен. Свидетел на всичко обаче е и моят слуга, Майкъл Ламборн, благодарение на когото Тресилиан попадна в замъка. Тъкмо за това взех този скандалджия на служба и го оставих при себе си, за да го принуждавам да държи езика си зад зъбите.

След това Варни каза на Лестър, че срещата между графинята и Тресилиан може лесно да бъде потвърдена от Антъни Фостър и че мнозина жители на Къмнър са присъствали на сключването на облога и видели как Тресилиан и Ламборн тръгнали заедно към замъка. В разказа на Варни нямаше нищо измислено, но като избягваше да каже това направо, той остави у Лестър впечатлението, че срещата между Еми и Тресилиан е продължила повече от няколко минути, колкото бе траяла в действителност.

— Защо не ми е казвано нищо за това? — попита строго Лестър. — Защо всички и най-вече ти, Варни, сте крили от мен такива важни факти?

— Защото, милорд — отвърна Варни, — графинята увери и Фостър, и мен, че Тресилиан се е вмъкнал при нея без нейно предварително знание и съгласие, и аз реших, че в срещата им няма нищо непочтено и че тя сама ще разкаже за нея на ваша светлост. Вие сам знаете с каква неохота обикновено изслушваме подозренията, изказани по отношение на онези, които обичаме, а аз, слава богу, не съм нито подстрекател, нито доносник, за да ги изкажа първи.

— Но с удоволствие им вярваш, сър Ричард. Откъде знаеш, че в тази среща не всичко е било почтено, както ти се изразяваш? Аз мисля, че жената на граф Лестър може да поговори няколко минути с човек като Тресилиан, без да ме оскърби с това и без да събужда подозрения.

— Без съмнение, милорд. Ако мислех другояче, не бих пазил тайната. Цялата работа обаче е в това, че преди да напусне тези места, Тресилиан е установил връзка с кръчмаря в Къмнър, за да може по-късно с негова помощ да отведе графинята. Не след дълго той изпратил там свой пратеник, когото аз се надявам скоро да затворя в сигурната тъмница под кулата Мървин. Килигру и Ламбсби обикалят сега наоколо и го търсят. За своите услуги кръчмарят е получил пръстен, който ваша светлост може би е виждал на ръката на Тресилиан — ето го. Пратеникът проникнал в Къмнър хол като пътуващ търговец, уговорил се с графинята да избягат заедно през нощта и по пътя — за да осъществят по-бързо престъпното си намерение — откраднали коня на някакъв бедняк. Най-сетне пристигнали в замъка и графиня Лестър се настанила… не смея да кажа къде.

— Говори, заповядвам ти! Говори, докато все още имам сили да те слушам!

— Щом настоявате — отвърна Варни, — ще кажа, че графинята веднага е отишла в стаята на Тресилиан и е прекарала там няколко часа — ту заедно с него, ту сама. Бях ви казал, че Тресилиан крие в стаята си любовница, но и през ум не ми е минавало, разбира се, че тази любовница е била…

— Искаш да кажеш — Еми? — прекъсна го Лестър. — Това е лъжа, дяволска лъжа! Тя е честолюбива, лекомислена, нетърпелива, тоест притежава всички характерни женски недостатъци, но да ме измами? Не, никога, никога! Доказателства, дай ми доказателства! — крещеше той, излязъл от кожата си.

— Вчера подир обяд помощник-церемониалмайсторът Каръл я е отвел в тази стая по нейна молба. Рано тази сутрин Ламборн и тъмничарят са я открили пак там.

— Заедно с Тресилиан?

— Не, милорд. Ако си спомняте, снощи Тресилиан бе поставен под арест в стаята на сър Николас Блънт.

— Каръл или някой от останалите знаят ли коя е тя?

— Не, милорд. Каръл и тъмничарят никога не са виждали графинята, а Ламборн не я е познал в тия дрехи. Когато се е опитвал обаче да й попречи да излезе от стаята, в ръката му е останала нейната ръкавица. Мисля, че ваша светлост ще я познае.

С тия думи Варни подаде на Лестър ръкавицата, на която бе изшита с дребни перли емблемата на графа — мечка и тояга.

— Познавам я, познавам я добре — каза Лестър. — Аз й подарих тази ръкавица, а другата беше на ръката й, когато ме прегръщаше днес. — Последните думи бяха казани с треперещ от силно вълнение глас.

— Ваша светлост — продължи Варни, — вие можете да разпитате по-подробно графинята и да разберете дали ви казвам истината.

— Не е необходимо, не е необходимо! — извика графът, а душата му се разкъсваше от мъка. — Това е написано с огнени букви, които сякаш са вдълбани в очните ми ябълки! Аз виждам нейния позор и не мога да видя нищо друго! Боже мой! Заради тази долна жена аз бях готов да изложа на опасност живота на мнозина предани приятели, да разклатя основите на законния трон, да мина с огън и меч през цялата мирна страна, да стана предател на своята господарка, която всъщност ме е направила това, което съм, и която — ако не беше тази проклета женитба — би ме издигнала до най-голямата висота, до която изобщо е възможно да се издигне човек! Бях готов да направя това заради жена, която се забавлява и заговорничи с най-големите ми врагове! А ти, негоднико, защо не ми каза по-рано?

— Милорд — рече Варни, — само една сълза на графинята би могла да измие всичко, казано от мен. Освен това аз сам получих всички тези доказателства едва тази сутрин, след неочакваното пристигане на Антъни Фостър. Той ми предаде подробностите, които е успял да измъкне от кръчмаря Гозлинг и от останалите, разказа ми как е успяла да избяга от Къмнър хол, а пък аз проучих всичко, което е извършила тук.

— Да, аз благодаря на бога, че ми отвори очите! Всичко е ясно, всичко е така жестоко ясно, че в Англия едва ли ще се намери човек, който би имал основание да нарече постъпката ми необмислена, а отмъщението ми — несправедливо. И все пак, Варни, как бих могъл да допусна, че тя, която е толкова млада, толкова красива и толкова нежна, би могла да бъде в същото време и така коварна! Сега разбирам защо така те мрази — теб, моя верен и предан слуга! Ти си пречел на нейните намерения, застрашил си и живота на нейния любовник!

— Никога не съм й давал друг повод за омраза, милорд — отвърна Варни. — Тя знаеше обаче, че моите съвети са насочени към намаляване на нейното влияние над ваша светлост и че аз съм готов — и сега, и всякога — да рискувам живота си в борба с вашите врагове.

— Всичко е прекалено ясно — прошепна Лестър. — И все пак — какво великодушие се излъчваше от нея, когато ме убеждаваше, че е по-добре да се доверя на милостта на кралицата, отколкото да нося дори един миг повече маската на лицемерието! Мисля, че дори самият ангел на истината не би могъл да намери по-убедителни думи, за да изрази стремежите на една възвишена душа. Как е възможно това, Варни? Възможно ли е лъжата така дръзко да си служи с езика на истината? Възможно ли е подлостта до такава степен да прилича на чистотата? Варни, ти служиш при мен от най-ранна възраст, аз те издигнах… бих могъл да те издигна още повече. Мисли, заради мен мисли! Ти имаш остър и проницателен ум… Може би тя е невинна все пак? Докажи, че е невинна, и всичко, което съм направил за теб, ще ти се стори нищо в сравнение с това, което ще получиш!

В гласа на графа имаше толкова много страдание, че дори коравото сърце на Варни трепна. Въпреки своите зли и амбициозни планове той обичаше искрено Лестър, доколкото изобщо един такъв негодник би могъл да обича. Той обаче сподави угризенията на съвестта си, като се успокои с мисълта, че дори и да е причинил на господаря си едно временно страдание — неизбежно при подобни случаи, — направил е това, за да го насочи отново по пътя към трона, който — Варни беше дълбоко убеден в това — Елизабет с удоволствие би споделила с него, ако смъртта на Еми или някаква друга причина сложат край на този брак. Затова той реши да не се отказва от своя дяволски план и след няколко мига размисъл отговори на настойчивите въпроси на графа само с един тъжен поглед, който трябваше да изрази напразните му усилия да намери някакво оправдание за графинята. Най-сетне той вдигна глава и попита с надежда в гласа си, която веднага се предаде и на неговия господар:

— Ако тя е виновна, защо е рискувала да дойде тук? Защо не е избягала при баща си или някъде другаде? Впрочем, какво друго чувство би могло да бъде у нея по-силно от желанието да бъде призната за графиня Лестър?

— Да, наистина! — извика бързо Лестър и надеждата, която за миг бе пламнала в сърцето му при първите думи на Варни, угасна в следващия миг, за да отстъпи място на още по-голяма мъка. — Ти не можеш да вникнеш в глъбините на женската пресметливост, Варни. Аз разбирам всичко. Тя не е искала да загуби титлата и богатството на слепеца, който се е оженил за нея. И ако в своето безумие аз бях вдигнал въстание или пък разгневената кралица нареди да бъда убит, както ме заплашваше тази сутрин, голямото наследство, което по закон се пада на вдовицата на граф Лестър, би било добре дошло за бедния Тресилиан. Защо в такъв случай да не ме тласка към такава опасна стъпка? За нея това би могло да бъде само полезно! Не се опитвай да я защищаваш, Варни! Тя ще ми плати за това с живота си!

— Милорд — каза Варни, — вашата скръб ви обезумява и затова и думите ви са безумни.

— Казах ти да не я защищаваш, Варни! Тя не само ме опозори, тя с удоволствие би ме убила. Скъсани са вече всички връзки, които ни свързваха. Нека умре като предателка и развратница! Според божиите и човешки закони тя заслужава това наказание. Впрочем каква беше тази кутийка, която преди малко ми даде онова момче, като ме помоли да я предам на Тресилиан, тъй като нямал възможност да я занесе на графинята? Тези думи веднага ми направиха силно впечатление, но други грижи ги прогониха от съзнанието ми, за да се върнат сега отново в паметта ми и да ми се сторят още по-престъпни! Това е нейната кутийка за скъпоценности! Отвори я бързо, Варни! Изкърти Ключалката с кинжала си!

„Веднъж тя отказа да се възползува от кинжала ми — помисли си Варни, докато изваждаше кинжала си от ножницата, — за да разреже шнура, с който бе привързано писмото. Сега той ще изиграе за съдбата й много по съществена роля.“

Като използува триъгълното острие на малката си кама, той откачи капака на ковчежето от леките сребърни пантички. Графът едва дочака кутийката да бъде отворена, грабна я от ръцете на сър Ричард, изсипа на пода скъпоценностите, които лежаха в нея, и обезумял от гняв, трескаво започна да търси някакво писмо или бележка, които биха могли да потвърдят мнимото престъпление на невинната графиня. После яростно започна да тъпче пръснатите скъпоценности, крещейки:

— Така унищожавам аз тези жалки дреболии, заради които си обрекла себе си на ранна и преждевременна смърт, а мен — на вечна мъка и угризения на съвестта! Не ми говори за прошка, Варни! Тя е осъдена!

С тия думи той изтича в съседната стая и заключи вратата след себе си.

Варни го проследи с поглед и този път в обичайната му ирония сякаш се промъкнаха и нотки на някакво човешко чувство.

— Жал ми е за него — каза той, — но няма какво да се прави — любовта го е превърнала в дете. Той хвърля и тъпче тези скъпоценни играчки и със същата ярост е готов да разбие и най-крехката от тях — тази, която обичаше преди толкова нежно. Любовта обаче ще бъде забравена, когато изчезне нейният обект. Да, да, той не умее да цени вещите така, както те заслужават, но Варни притежава тази способност. Когато Лестър стане господар, той толкова малко ще мисли за бурите на страстта, които трябваше да издържи по пътя към кралското пристанище, колкото мисли всеки моряк за опасностите на плаването, след като вече е стигнал брега. Все пак не бива да се оставят тук тези предателски камъчета, защото могат да се окажат прекалено силна съблазън за слугите, които почистват стаята.

Докато събираше скъпоценностите и ги слагаше в тайното чекмедже на масата, останало случайно незаключено, Варни видя, че вратата на кабинета на Лестър се отвори, тежките завеси се раздвижиха и се показа лицето на графа. Очите му обаче бяха толкова мътни, а устните и страните — така безкръвни и бледи, че Варни изтръпна от тази неочаквана промяна. Щом погледите им се срещнаха, Лестър веднага се дръпна и хлопна вратата след себе си. Това се повтори два пъти, без Лестър да каже нито дума, и Варни започна да се страхува, че голямата мъка е помрачила ума на графа. На третия път обаче той с кимване на глава повика Варни при себе си. Когато влезе в кабинета, Варни бързо разбра, че странното поведение на неговия господар не е плод на умствено разстройство, а на борбата между противоречиви чувства, предизвикани от жестокото решение. Те прекараха цял час в таен разговор, след като граф Лестър направи огромно усилие, преоблече се и тръгна към своята коронована гостенка.