Уолтър Скот
Кенилуърт (25)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА

Бъди добър към мен из пътя, боже!

Надежда в хорска помощ нямам вече.

О, кой би пожелал жена да бъде —

тъгуваща, обичаща и вярна!

Там, гдето чака ласки, среща грубост,

за щедростта — с неблагодарност плащат.

„ПОКЛОНЕНИЕ НА ЛЮБОВТА“

Лятната привечер беше вече към края си, когато Джанет, разтревожена, че дългото й отсъствие ще предизвика съмнение и разпити, се прибра най-сетне в Къмнър хол и побърза за отиде в стаята, където бе оставила господарката си. Графинята седеше пред една масичка, отпуснала глава върху ръцете си, и нито помръдна, нито дори вдигна поглед при влизането на момичето. Джанет изтича към нея с бързината на мълния и като се опитваше да я привдигне, започна страстно да я моли и да я заклева да я погледне и да й каже какво я е довело до това състояние. Нещастната жена вдигна глава, погледна прислужничката си с безжизнени очи и каза:

— Аз го изпих, Джанет.

— Слава богу! — рече бързо Джанет. — Искам да кажа — слава богу, че не се е случило нещо по-лошо. Лекарството не може да ви навреди. Станете, излезте от това вцепенение, върнете си присъствието на духа!

— Не ме мъчи, Джанет — прошепна графинята, — остави ме да умра на спокойствие, аз съм отровена.

— Не сте, скъпа госпожо! — отвърна поривисто момичето. — Това, което сте изпили, няма да ви навреди, защото преди това взехте противоотрова. Аз бързах насам, за да ви кажа, че е намерен път за вашето спасение.

— Спасение? — възкликна на свой ред графинята, като се изправи енергично на стола: очите й отново си възвърнаха блясъка, а страните й се обагриха с руменина. — Но уви, Джанет, то идва твърде късно.

— Не идва късно, скъпа госпожо, не идва късно! Хайде, станете, дайте ми ръка и нека се поразходим из стаята; не оставяйте въображението ви да свърши работата на отровата! Е, не чувствате ли сега, че владеете напълно тялото си?

— Струва ми се, че вцепенението преминава — отвърна графинята, след като се поразходи малко из стаята, подкрепяна от Джанет. — И все пак възможно ли е това? Нали взех смъртоносна отрова? След като ти излезе, дойде Варни и с поглед, в който аз прочетох съдбата си, ми заповяда да изпия онова страшно лекарство. О, Джанет, няма съмнение, че то е смъртоносно — такъв виночерпец никога не би ти налял нещо безвредно!

— И аз се страхувам, че той не го смята за безвредно — отговори момичето, — но бог обърква плановете на злодеите. Повярвайте ми, готова съм да се закълна в евангелието, в което са всичките ни надежди, че животът ви не е застрашен от това престъпно деяние. Не се ли съпротивлявахте?

— В замъка царуваше пълна тишина — отговори графинята, — ти беше излязла и в стаята нямаше никой друг освен него, а той е способен да извърши всякакво престъпление. Исках да се отърва от омразното му присъствие и изпих онова, което ми предложи. Ти спомена за спасение, Джанет. Възможно ли е такова щастие?

— Ще ви стигнат ли сили да чуете това, което ще ви кажа, и да направите опит?

— Сили ли? — повтори въпроса й графинята. — Попитай сърната, когато острите зъби на хрътките са вече протегнати към нея да я захапят, дали има сили да се прехвърли през пропастта. Готова съм да направя всичко, за да се измъкна оттук.

— Изслушайте ме тогава — каза Джанет. — Един човек, когото считам за ваш истински приятел, често ми се изпречваше на пътя в последно време, предрешен по най-различен начин, и се опитваше да ми заговори, но аз — тъй като едва тази вечер му се изясниха нещата — все го избягвах. Той е търговецът, който ви донесе преди време стоката си, той е пътуващият книжар, който ми продаде книгите. Всеки път, когато излизах от къщи, бях сигурна, че ще го срещна. Днешното събитие обаче ме накара да се реша да поговоря с него. Той е приготвил всичко необходимо за бягството ви и сега ви очаква при задната врата на парка. Имате ли обаче физически сили! Имате ли нужната смелост да предприемете това рисковано начинание?

— Оня, който бяга от смъртта, намира сили — отвърна графинята. — Оня, който се спасява от позор, намира и смелост. Надеждата да се изтръгна от ръцете на мерзавеца, който застрашава живота и честта ми, би ми дала сили да стана дори от смъртното ложе.

— В такъв случай нека бог да ви е на помощ, милейди — рече Джанет. — А сега трябва да се сбогувам с вас ида ви поверя на божията милост и грижа.

— Нима ти няма да избягаш заедно с мен, Джанет? — попита разтревожено графинята. — Нима ще те загубя? Такава ли е твоята преданост?

— Бих избягала заедно с вас с такава готовност, с каквато птичката отлита от клетката, милейди. В такъв случай обаче всичко ще се разкрие много бързо и неизбежно ще тръгнат да ни преследват. Аз трябва да остана и да направя всичко възможно, за да прикривам истината колкото може по-дълго. Бог ще ми прости измамата, защото тя е наложена от нуждата.

— Нима ще трябва да пътувам сама с този непознат? Ами ако това се окаже още по-страшна и заплетена интрига, чиято цел е да ме раздели с теб, единствения ми близък човек, Джанет?

— Не се страхувайте от такова нещо, госпожо — успокои я веднага Джанет. — Този човек е честен в намеренията си спрямо вас, той е приятел на мистър Тресилиан и е дошъл тук по негово нареждане.

— Щом е приятел на Тресилиан, ще му се доверя напълно, както бих се доверила на изпратен от небето ангел, защото на този свят не познавам човек, комуто подлостта, измамата и егоизмът да са по-чужди, отколкото на Тресилиан. Той обикновено забравя себе си, когато може да бъде полезен на другите. Уви, Джанет, колко зле е възнаграден той за своите достойнства!

Те трескаво събраха няколкото вещи, които сметнаха, че ще бъдат необходими на графинята за пътуването, Джанет бързо и сръчно ги пристегна в малък вързоп, като не забрави да пъхне в него и попадналите й под ръка украшения с истинска стойност, както и касетката със скъпоценности, защото прецени мъдро, че биха могли да бъдат от полза при някое непредвидено бъдещо обстоятелство. След това графиня Лестър замени тоалета си с дрехата, която Джанет обличаше обикновено при кратките си излизания от къщи — необходимо бе да се заличат всички външни белези, които можеха да привлекат нечие внимание. Когато тези приготовления привършиха, луната вече се беше издигнала на летния небосклон и всички в замъка се бяха уединили по стаите си за сън и отмора.

Не беше трудно да се излезе от замъка и от парка, трябваше само да се мине незабелязано. Антъни Фостър бе свикнал да гледа на дъщеря си с такова благоговение, с каквото един закоравял престъпник може да гледа на своя ангел-пазител — който въпреки престъпленията му продължава да бди над него, — и й имаше пълно доверие. През деня Джанет беше свободна да върши каквото пожелаеше. Тя имаше ключ от задната врага на парка, така че можеше да ходи по всяко време до селото по домакински работи, които бяха поверени изцяло на нейното ръководство, както и да посещава богослуженията на своята секта. Наистина тази свобода й беше дадена при строгото условие, че няма да се възползува от нея, за да направи нещо, което би улеснило бягството па пленницата — както наричаха графинята, която през последно време бе започнала да проявява признаци па нетърпение и недоволство от наложените й ограничения. И Джанет, разбира се, никога не би нарушила думата си и не би измамила доверието на баща си, ако днешната сцена не бе събудила у нея страшни подозрения. Събитията, на които бе станала свидетелка, не само я оправдаваха за постъпката й, но й вменяваха в дълг да се погрижи преди всичко за спасението на господарката си и да остави настрана всички други съображения.

Графинята и нейната прислужница вървяха с бързи крачки но занемарената и неравна пътека — някога красиво оформена алея, но сега засенчена напълно от клоните на неподкастрените дървета, които се сплитаха над главите им; тук-таме, където брадвата бе направила по някоя просека, луната успяваше да процеди мътната си, призрачна светлина. На много места пътят им се преграждаше от повалени дървета или големи клони, които бяха оставени да лежат на земята, докато им дойде време да ги превърнат в съчки и цепеници. Неудобствата и затрудненията, които създаваха тези препятствия, бързият ход, както и противоречивите чувства па надежда и страх, борещи се в душата й, до такава степен изчерпаха силите на графинята, че Джанет беше принудена да и предложи да спрат за малко, за да си поемат дъх и да съберат нови сили. Те застанаха мълчаливо под сянката на един огромен, стар и чепат дъб и едновременно погледнаха назад към току-що напуснатия замък, чиято дълга, тъмна фасада смътно се съзираше в далечината. Многобройните комини, кули и часовникът се издигаха пад покрива и ясно се очертаваха на фона на лятното небе. Само една светлинка проблясваше от тази тъмна грамада, но бе толкова ниско, сякаш излизаше изпод земята, а не от някакъв прозорец. Ужас обзе графинята.

— Преследват ни! — извика тя и посочи на Джанет светлинката, която я бе изплашила.

Джанет, която бе по-спокойна от господарката си, веднага забеляза, че светлината е неподвижна, и шеппешком обясни на графинята, че тя идва от уединеното помещение, в което алхимикът прави своите тайнствени опити.

— Той е от ония хора — допълни тя, — които не спят нощем и кроят разни злодеяния. Някакъв зъл дух доведе тук точи човек, който е омаял напълно нещастния ми баща с обърканите си приказки за земното богатство и за неземното, свръхчовешко познание. Прав беше достопочтеният мистър Холдфорт, когато — струва ми се, съвсем умишлено, за да можем ние от Къмнър хол да извлечем практическа полза — каза: „Някои — а те не са малко — подобно на нечестивеца Ахав предпочитат по-скоро да слушат измислиците на лъжепророка Седекия, отколкото думите на оня, чрез чиято уста говори господ.“ И добави: „Братя мои, сред вас има мнозина като Седекия. Това са хора, които ви обещават светлината на земното знание, за да се откажете заради тях от божествената истина. С какво са по-добри те от тирана Наас, който искал да се изважда дясното око на покорените от него?“ Той каза още^[1]…

Хубавата пуританка сигурно още дълго би продължила да си припомня проповедта на мистър Холдфорт, но графинята я прекъсна и каза, че вече си е починала достатъчно и може да стигне до задната врата, без да става нужда от втора почивка.

Тръгнаха отново и изминаха останалата част от пътя по-спокойно, без да бързат толкова, както в началото. Това им даде време за размисъл и Джанет за първи път се осмели да попита господарката си къде смята да отиде. Като не получи веднага отговор — в объркването си графинята навярно още не бе успяла да помисли по този важен въпрос, — момичето си позволи да добави:

— Навярно при баща ви, защото там ще бъдете в безопасност и под сигурна закрила.

— Не, Джанет — тъжно отговори графинята. — Аз напуснах Лидкоут хол, когато сърцето ми беше весело, а името — неопетнено. Няма да се върна, докато разрешението на лорда и официалното признание на брака ни не ми дадат възможност да вляза в родния си дом с титлата и почестите, на които той ми е дал право.

— В такъв случай къде ще отидете, госпожо?

— В Кенилуърт, момичето ми — незабавно и самоуверено отговори графинята. — Искам да видя тези тържества, тези великолепни тържества, чиято подготовка е развълнувала цялата страна. Мисля, че когато кралицата на Англия гостува в дома на моя съпруг, присъствието на графиня Лестър няма да бъде неподходящо.

— Ще моля бога да се окажете желан гост! — изтърва се Джанет.

— Ти злоупотребяваш със сегашното ми положение, Джанет, и забравяш своето — рече ядосано графинята.

— Нито едното, нито другото обвинение е вярно, скъпа госпожо — отвърна натъженото момиче. — Нима забравихте, че благородният граф най-строго заповяда да се пази в тайна брака ви тъкмо за да не загуби благосклонността на кралицата? Как тогава можете да мислите, че вашето неочаквано появяване в замъка при това положение на нещата и в присъствието на кралицата би било желано от съпруга ви?

— Значи, ти смяташ, че ще го посрамя! — възкликна графинята. — Пусни ръката ми, ще се оправя и без твоята помощ, и без твоите съвети.

— Не ми се сърдете, милейди — отвърна примирително Джанет, — и ми позволете да ви прикрепям, тъй като пътят е лош, пък и вие не сте свикнали да ходите в тъмно.

— Щом мислиш, че мога да посрамя съпруга си — продължи все още сърдито графинята, — значи, допускаш, че лорд Лестър е способен да одобри или може би сам да поощри нечестните действия на твоя баща и на Варни! Аз обаче ще разкажа всичко на моя добър граф!

— В името на бога, милейди, пощадете баща ми в оплакването си! Нека моите услуги, колкото и скромни да са те, изкупят вината му!

— Бих била несправедлива, мила Джанет, ако постъпя другояче — отвърна графинята, като отново възприе предишния ласкав и доверчив тон в обръщението си към своята вярна прислужница. — Бъди сигурна, Джанет, че няма да навредя на твоя баща нито с една дума. Ти виждаш, мила, че аз желая само едно — да потърся закрилата на моя съпруг. Напускам жилището, което той ми бе предназначил, само поради подлостта на хората, които ме заобикалят, но в нищо друго няма да наруша неговите заповеди. Ще се доверя единствено на него и единствено той ще ме защити. Без негово съгласие никому няма да издам тайната на съюза, който свързва сърцата и съдбите ни. Искам да го видя, за да чуя от неговите уста нарежданията за това, какво трябва да правя по-нататък. Не се опитвай да ме разубеждаваш, Джанет, защото само ще затвърдиш решението ми. Ще ти призная истината: реших без никакво отлагане да узная съдбата си, и то от устата на моя съпруг. А най-верният път да постигна целта си е да го намеря в Кенилуърт.

Джанет бързо премисли всички трудности и усложнения, с които можеше да се сблъска нейната нещастна господарка. Тя беше склонна вече да промени първоначалното си мнение, стигайки до убеждението, че щом графинята е напуснала дома, в който я бе затворил мъжът й, неин пръв дълг е да отиде при него и да му обясни причините за постъпката си. Джанет знаеше колко много държеше графът да запази в тайна своя брак и затова разбираше, че всяка стъпка, предприета от графинята без негово разрешение, която би могла да доведе до разкриването на тази тайна, неизбежно ще предизвика гнева на съпруга й. Ако се върнеше в бащиния си дом, без да признае открито положението си, би опетнила името си; ако пък признаеше всичко, би могла да причини безвъзвратно скъсване с мъжа си. В Кенилуърт тя можеше да се обясни с него. Макар че не изпитваше същото доверие в графа, както господарката си, Джанет все пак не допускаше, че той е способен на съучастие в такива долни и ужасни постъпки, до каквито можеха да прибягват неговите подчинени — от чиято власт сега бягаше графинята, — за да предотвратят оплакванията й от тяхното отношение към нея. Дори и в най-лошия случай — ако графът й откажеше справедливост и закрила и графинята решеше да разкаже открито за сторените й злини — тя би могла да намери там защитник в лицето на Тресилиан и съдник — в лицето на кралицата. Джанет бе доловила това в краткия си разговор с Уейланд, ето защо се примири с намерението на графинята да отиде в Кенилуърт, но я предупреди да бъде много предпазлива, когато уведомява графа за пристигането си.

— А ти самата беше ли предпазлива, Джанет? — попита графинята. — Не откри ли тайната ми на човека, на когото сега трябва да се доверя?

— От мен той не научи нищо — отвърна Джанет. — Не смятам обаче, че знае за вашето положение нещо повече от онова, което предполагат всички други.

— А какво е то?

— Че сте напуснали бащиния си дом… Но вие пак ще ми се разсърдите, ако продължа — рече Джанет и замлъкна.

— Няма да ти се разсърдя, Джанет. Продължавай, аз трябва да се науча да понасям с твърдост лошите слухове, които сама предизвиках с моето безумие. Хората сигурно мислят, че съм напуснала бащиния си дом, за да търся порочни наслаждения. Тази заблуда скоро ще бъде разяснена. Наистина ще бъде, защото аз или ще живея с чисто лице, или изобщо ще престана да живея. Значи, ме считат за любовница на Лестър?

— Повечето говорят за Варни, но някои го смятат само за удобно прикритие за развлеченията на господаря му, защото слуховете за разточителните разходи по уредбата на вашите стаи тайно са се разпространили навсякъде, а всеки знае, че такива разноски не са по силите на Варни. Малцина обаче поддържат открито това мнение, защото става дума за високопоставена личност и хората се страхуват дори да намекват за предположенията си, за да не бъдат наказани от Звездната палата^[2] заради оскърбление на висш придворен.

— Добре е, че тия, които считат славния Дъдли за съучастник на такъв мерзавец като Варни, не смеят да говорят високо. Но ето, че стигнахме вече до вратата. Трябва да се сбогувам с теб, Джанет. Не плачи, мила — каза графинята, като се опитваше да скрие зад престорено безгрижие мъката си от раздялата с вярната прислужничка. — Ние пак ще се срещнем, Джанет, но дотогава смени тази затворена яка е по-открита, за да видят хората каква прекрасна шия имаш, и махни тази вълнена рокля с мъниста, която е подходяща само за камериерка, и се облечи с кадифе и брокат. В стаята ми ще намериш различни платове, които аз с удоволствие ти подарявам. Премени се гиздаво, Джанет! Наистина сега си само прислужничка на нещастна и преследвана жена, лишена и от титла, и от чест, но когато се срещнем отново, трябва да бъдеш облечена красиво, както ще прилича на любимата приближена дама на първата графиня на Англия.

— Дано бог изпълни желанието ви, госпожо! Не защото искам да се кича с красиви дрехи, а за да може под тях сърцата и на двете ни да бият леко и радостно.

Макар и след доста усилия, най-сетне ключът се завъртя в ключалката на вратата и графинята с трепет пристъпи извън стените, които досега — съгласно строгата заповед на съпруга й — бяха границата на нейните разходки. Уейланд Смит, който очакваше неспокойно появяването им, стоеше наблизо, скрит зад живия плет край големия път.

— Всичко ли е наред? — тревожно го попита Джанет, когато той се приближи предпазливо към тях.

— Всичко — отвърна той, — само че не можах да намеря кон за дамата. Тоя долен страхливец Джайлс Гозлинг за нищо на света не се съгласи да ми даде кон, да не би да пострада после заради това. Но както и да е, дамата ще язди моя кон, а аз ще вървя пеш, докато намеря още един. Преследване няма да има, ако вие, прекрасна мис Джанет, не забравите урока, който ви предадох.

— Ще го запомня по-добре, отколкото мъдрата вдовица от Текоа^[3] е запомнила думите на Йоав — отвърна Джанет. — Утре ще кажа, че господарката не е в състояние да стане от постелята.

— Да, а също и че изпитва болка и тежест в главата, има сърцебиене и желание никой да не я безпокои. Не се бойте, те лесно ще повярват и няма да ви безпокоят с излишни въпроси. Тази болест им е добре позната.

— И все пак скоро ще открият отсъствието ми — възрази графинята — и ще я убият за отмъщение! Не, по-добре е да се върна, отколкото да я излагам на такава опасност.

— Не се безпокойте за мене, госпожо — каза Джанет. — Аз бих искала и вие да сте така сигурна в доброто отношение на оня, към когото ще се обърнете за помощ, както аз вярвам, че баща ми, колкото и да е разгневен, няма да позволи никому да ми стори зло.

Уейланд настани графинята на коня си, като преди това нагъна плаща си и го сложи върху седлото, за да й бъде по-удобно.

— Сбогом и нека бог ви помага по пътя! — рече Джанет и още веднъж целуна ръката на господарката си, която й отвърна с мълчалива ласка. После те се откъснаха една от друга и Джанет, обръщайки се към Уейланд, каза:

— Нека небето ви възнагради, ако бъдете предан на тази онеправдана и беззащитна жена, и нека ви накаже, ако я измамите!

— Така да бъде, мила Джанет! — отвърна Уейланд. — Вярвайте ми, аз ще изпълня дълга си, тъй че дори вашите прекрасни очи на светица ще ме погледнат по-благосклонно, когато се видим следващия път.

Последните думи от сбогуването той прошепна на ухото на Джанет и макар че тя не отговори направо, все пак — ръководена очевидно от желанието да не даде повод, който би могто да попречи за спасението на графинята — не охлади надеждата, изразена в словата на Уейланд. Момичето си влезе в парка и заключи отвътре вратата, а Уейланд хвана юздата на коня, поведе го след себе си и те поеха мълчаливо опасното си пътешествие по осветения от луната път.

Уейланд Смит крачеше толкова бързо, колкото му позволяваха силите, но този начин на пътуване беше така бавен, че утрото ги свари едва на десет мили от Къмнър.

— Чума дано натръшка всички хитри кръчмари! — извика Уейланд, който едва сдържаше вече гнева и безпокойството си. — Ако тоя нечестен глупак Джайлс Гозлинг ми беше казал открито преди два дни, че няма да мога да разчитам на него, аз сам щях да се справя. Но тия кръчмари са свикнали да обещават всичко, което им поискаш, а чак когато дойде време да ти Се подкове конят, се оказва, че нямат желязо. Да бях знаел по-рано, щях да измисля поне двайсет други възможности. За такова благородно дело хич нямаше и да се поколебая да открадна някой жребец от съседното пасбище и да го върна после в селото. Дано се изпо-тръшкат от шап всички коне в конюшните на „Черната мечка“!

Графинята се опита да успокои своя спътник, като забеляза, че светлината на утрото ще им помогне да вървят по-бързо.

— Това е вярно, госпожо — отвърна Уейланд, — но през деня по-лесно ще ни забележат, а това би могло да стане лошо начало на нашето пътуване. Никак нямаше да се тревожа, ако бяхме се отдалечили малко повече от тези места. Отдавна знам, че Бъркшир гъмжи от пакостни безделници, които от ранно утро до късна нощ не вършат нищо друго, освен да пъхат носа си в чужди работи. И аз съм страдал преди от тях, та ги зная. Но вие не се страхувайте, любезна госпожо! Нужен е само малко ум и благоприятна възможност, за да се намери цяр на всяка рана.

Безпокойствата на спътника й направиха на графинята по-силно впечатление, отколкото утешителните му думи, с които той се опита да ти посмекчи. Тя започна тревожно да се оглежда наоколо, а когато сенките на нощта се разсеяха и заревото на изток ги предупреди за близкия изгрев на слънцето, тя всеки миг вече очакваше да ги забележат отмъстителни преследвачи или пък да срещнат страшни и непреодолими препятствия, които да сложат край на по-нататъшното им пътуване. Уейланд Смит забеляза безпокойството й и като се упрекваше, че сам е дал повод за нейната тревога, закрачи с престорена бодрост напред. Той ту говореше на коня като познавач на езика на обора, ту си подсвиркваше тихичко разни откъслеци от мелодии, ту убеждаваше графинята, че не ги заплашва никаква опасност, но същевременно се оглеждаше зорко наоколо, за да се увери, че няма нищо, което да опровергае думите му. Те продължиха да се движат напред все така бавно, докато един неочакван случай им даде възможност да продължат пътуването си и по-бързо, и по-удобно.