Уолтър Скот
Кенилуърт (11)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Край пътя той колиба си избра,

която никои друг не пожела.

Гори огнище, чука той върти

и наковалнята от звън ехти.

Искри летят и бързо той снове,

додето коня сръчно подкове.

ГЕЙ. „ТРИВИЯ“

Тресилиан се съгласи с Джайлс Гозлинг, че трябва да се избегне възможността някой ранобуден местен жител да то види в околностите на Къмнър. Ето защо стопанинът го насочи към различни пътеки и пътечки, по които трябваше да мине и да спазва точно всички завои и отклонения, за да излезе на главния път за Марлбъро.

Такъв вид указания обаче, както и всякакви съвети изобщо, е много по-лесно да се дадат, отколкото да се изпълнят. Сложният забъркан път, нощната тъмнина, непознатата местност, както и тъжните и объркани мисли, които не му даваха покой, забавиха толкова много пътуването на Тресилиан, че утрото то свари едва в долината на Белия кон, известна с нанесеното някога тук поражение над датчаните. Конят му бе загубил една от предните си подкови и окуцяването на животното заплашваше да сложи край на пътуването. Ето защо първата работа на Тресилиан бе да разпита къде би могъл да намери ковач, но почти нищо не можа да разбере от кратките и неясни отговори на един-двама недодялани и свъсени селяни, тръгнали рано на работа. Загрижен другарят му по пътуване да страда колкото се може по-малко от сполетялата го беда, Тресилиан слезе и поведе коня към някакво селце, с надеждата да намери там така нужния му занаятчия или поне да научи има ли наблизо такъв. По една дълга и кална пътека той най-сетне изгази до селцето, съставено всъщност само от пет-шест жалки колиби. Един-двама селяци, чийто окаян вид напълно отговаряше на жилищата им, се щураха пред вратите, канейки се да започнат всекидневния си тежък труд. Една от колибите изглеждаше малко по-прилична от останалите, а старицата, която метеше пред прага — не така недодялана, като съседите си. Именно към нея се обърна Тресилиан със задавания вече на няколко пъти въпрос: има ли наблизо ковач или някакво място, където конят би могъл да почине и да се нахрани? Старицата го изгледа някак особено и отвърна:

— Ковач ли? Има ковач, разбира се. А защо ти трябва той, момко?

— За да ми подкове коня, любезна жено — отговори Тресилиан. — Както виждаш, загубил си е една от предните подкови.

— Мистър Холидей! — изкрещя старицата, без да даде пряк отговор. — Мистър Еразъм Холидей, излез, ако обичаш, тука, да поговориш с човека!

— Favete unguis^[1] — чу се някакъв глас отвътре. — Сега не мога да изляза, Гамър Слъдж, защото съм в най-сладкия миг на моите утринни занимания.

— Не, не, моля те, мистър Холидей, хайде излез! Тук някакъв човек иска да отиде при Уейланд Смит^[2], пък на мен не ми се ще да му посочвам пътя към дявола; конят му си е загубил подковата.

— Quid mihi cum caballo^[3]? — възрази отвътре ученият мъж. — Сякаш в околността има само един умен човек и без него не може да се подковават коне.

Най-после на вратата се появи достопочтеният учител. Професията му можеше веднага да се отгатне по дрехите. Неговото високо, мършаво, недодялано и прегърбено тяло бе увенчано с глава, покрита с права черна коса, започнала вече да посивява. Лицето му имаше оня характерен властен израз, който, предполагам, сам Дионисий е пренесъл от трона на училищната катедра и го е завещал в наследство на всички представители на тази професия. Черната му, наподобяваща расо, ленена дреха, бе препасана с пояс, на който вместо нож или някакво друго оръжие беше окачен голям кожен калъф за мастилница и перо. От другата страна, сякаш по подобие на дървената сабя на Арлекин, бе затъкната учителската му пръчка. В ръката си държеше парцалива книга, в четенето на която се бе вдълбочил преди малко.

Като видя Тресилиан, той много по-добре от останалите селски жители разбра какъв човек стои пред riero, свали шапката си и го поздрави със следните думи:

— Salve, domine. Intelligisne linguam Latinam?^[4]

Тресилиан събра всичките си познания по латински и отговори:

— Linguae Latinae haud penitus ignarus, venia tua, domine eruditissime, vernaculam lidentius loguor^[5].

Отговорът по латински направи на учителя такова силно впечатление, каквото — както казват — прави масонският знак на членовете на зидарското братство. Той изведнъж прояви голям интерес към учения пътник, изслуша внимателно разказа му за уморения кон и изгубената подкова, след което тържествено каза:

— Най-лесното и просто нещо, уважаеми, би било да ви отговоря, че тук, на една миля от тези tuguria^[6], живее най-добрият faber ferrarius, най-умелият ковач, който някога е приковавал подкова към конско копито. И кажа ли ви го, сигурен съм, вие ще сметнете, че сте compos voti^[7] или, както казва простият народ в такива случаи, че работата ви е опечена.

— Поне бих получил пряк отговор на един прост въпрос, което, изглежда, трудно се постига тук — каза Тресилиан.

— Да се изпрати жив човек при Уейланд Смит — намеси се старицата, — е все едно да се прати грешна душа по дявола.

— Мълчи, Гамър Слъдж — рече педагогът, — pauca verba^[8], Гамър Слъдж, гледай си подсладената пшеничена каша, Гамър Слъдж; curetur jentaculum^[9], Гамър Слъдж, на този джентълмен съвсем не му е до твоите брътвежи.

После се обърна към Тресилиан и продължи с предишния превзет тон:

— И тъй, многоуважаеми, вие наистина ли ще се сметнете felix bis terque^[10], ако ви посоча жилището на споменатия вече ковач?

— Сър — отговори Тресилиан, — ако направите това, аз бих имал всичко, от което се нуждая в момента — кон, годен да ме отведе… извън обсега на вашата начетеност.

Последните думи той измърмори на себе си.

— Oh, саеса mens mortalium^[11] — възкликна ученият мъж. — Много добре го е казал Юний Ювенал: „Numinibus vota exaudita malignisi“^[12]

— Многоучени магистре — рече Тресилиан, — вашата начетеност така многократно надвишава моите скромни умствени способности, че ще трябва да ме извините, ако потърся другаде упътвания, които да мога по-добре да разбера.

— Ето пак същото — отбеляза педагогът. — Как бягате в незнанието си от оня, който иска да ви поучи! Съвършено правилно казва Квинтилиан…

— Моля ви, сър, оставете засега Квинтилиан и ми отговорете накратко и на английски — стига вашата начетеност да благоволи да слезе така ниско, — има ли тук място, където може да се нахрани конят, докато го подковат?

— Такава любезност и аз мога да ви окажа, сър — каза учителят, — макар че в нашето бедно селце (nostra paupera regna) няма истинска hospitium^[13] — нека използувам думата, която употребява моят съименник Еразъм; но понеже сте пили малко от извора на науката или поне сте докоснали устни до него, ще използвам цялото си влияние пред добрата стопанка на този дом, за да ви нагости с чиния пшеничена каша — полезна и питателна храна, на която още не съм открил латинското название, — а конят ви да получи място в обора заедно с наръч прясно сено, каквото добрата женица Слъдж има в такова изобилие, щото за кравата й може да се каже, че foenum habet in cornu^[14], и ако вие благоволите да ми доставите удоволствие с компанията си, вашето угощение няма да ви струва ne semissem quidem^[15], тъй като Гамър Слъдж ми е крайно задължена за грижите, които положих за нейния многообещаващ наследник Дики, когото най-старателно разходих из морфологията.

— Бог да те възнагради за това, мистър Еразъм — обади се добродушната Гамър, — и дано направи така, че мъничкият ми Дики да я изучи добре тая наука. А колкото до останалото, ако джентълменът е съгласен да остане, закуската ще бъде на масата, преди да успее да се избърше с пешкира. И не съм такава безсрамница, че да искам пари за храната нито на коня, нито на човека.

Имайки пред вид състоянието на коня си, Тресилиан в последна сметка реши, че за момента не може да направи нищо по-добро, освен да приеме поканата, изказана на такъв висок и учен стил и потвърдена така гостоприемно. Той се надяваше, че след като изчерпи всички теми за разговор, любезният педагог може би ще благоволи да му каже къде да намери ковача, за когото говореха. Ето защо влезе в колибата, седна на масата заедно с учения магистър Еразъм Холидей, хапна от неговата пшеничена каша и в продължение на половин час слуша изпълнения с „учени“ думи разказ за живота му, преди да успее да го накара да мине на друга тема. Надяваме се, че читателят не би имал нищо против да съпроводим този учен мъж в подробния разказ, с който той удостои Тресилиан. Ето го и самия разказ.

Той се родил в Хогзнортън, където според народната поговорка свинете свирели на орган, поговорка, която педагогът тълкуваше алегорично, твърдейки, че ставало дума за стадото на Епикур, към чиято порода се е причислявал сам Хорапий. Името си, Еразъм, дължал отчасти на своя баща, сина на прочутата перачка, която поддържала чисто бельото на великия учен по време на неговото пребиваване в Оксфорд — задача малко затруднителнУ поради обстоятелството, че ученият притежавал само две ризи и както тя се изразявала, „едната трябвало да пере другата“. Останките на едната от тези camicae^[16], похвали се мистър Холидей, били негово притежание, благодарение на щастливото хрумване на баба му да ги задържи като залог за неплатената сметка. Той обаче беше убеден, че по-съществената и по-решаващата причина да му бъде дадено името Еразъм е било тайното предчувствие на майка му, че у детето, което трябвало да кръстят, бил скрит гений, който един ден ще му позволи да си съперничи в славата с големия амстердамски учен. Фамилното име на учителя също бе за него повод за безкрайни разсъждения и тълкувания, както и собственото. Той беше склонен да смята, че носи името Холидей^[17], защото оставял твърде малко ваканция на учениците си. Следователно — казваше той — класическо название за учител e ludi magister^[18], тъй като именно заради учителя децата се лишават от игрите си. Смяташе обаче за основателно и друго едно тълкувание на името си, свързано с изключителното му умение да урежда карнавални шествия, селски танци, пролетни тържества и всевъзможни други празнични забавления, за които, уверяваше той Тресилиан, в цяла Англия нямало по-пригоден и по-находчив ум от неговия. Благодарение на изобретателността и остроумието си в тази област станал известен на много почитаеми личности в страната и в двора и най-вече — на благородния граф Лестър.

— И макар сега да изглежда, че ме е забравил сред многобройността на държавните си работи — допълни учителят, — сигурен съм, че наложи ли му се да устройва празненство за развлечение на нейна милост кралицата, веднага ще хукнат пратеници да търсят скромната колиба на Еразъм Холидей. А междувременно, уважаеми сър, parvo contentus^[19] слушам морфологическите и синтактическите разбори на моите ученици и запълвам останалото си време с помощта на музите. Писмата си до чуждестранните учени винаги подписвам с името Еразъм аб Дие Фаусто и се радвам на почитта, оказвана на учените, които носят тази титла. Ученият Дидрикус Бъкеркокиус например ми посвети своя трактат за буквата „тау“, титулувайки ме именно по този начин. Накратко казано, сър, аз съм щастлив и много известен човек.

— Дано бъде все така, сър — каза пътникът. — Разрешете ми обаче да ви задам един въпрос, като използувам вашия учен език: „Quid hoc ad Iphycli boves?“^[20] Какво отношение има всичко това към подковаването на моя нещастен кон?

— Festina lente^[21] — възрази ученият мъж. — Скоро ще стигнем до тази тема. Навярно знаете, че преди две-три години из тия места се появи един човек, който сам се представяше като доктор Дубуби, макар че никога не би се подписал дори magister artium^[22], ако не го е подтиквал гладният му корем. Ако пък случайно е имал някаква учена степен, то трябва да му я е дал самият дявол, защото беше от ония хора, които простолюдието нарича знахар, врач или нещо подобно. Виждам, че сте нетърпелив, драги господине, но ако човек се откаже от своя начин на разказване, какво основание имате да мислите, че ще възприеме тъкмо вашия?

— Добре, учени господине — отвърна Тресилиан, — разказвайте както си знаете, само че нека крачим с по-бърза крачка, защото времето ми е късо.

— И тъй, сър — подхвана Еразъм Холидей с предизвикателно спокойствие, — аз не твърдя, че този същият Деметрий — така се е подписвал в чужбина — е бил истински магьосник. Сигурно е обаче, че се е представял за член на мистичния орден „Розовият кръст“, за последовател на Гибер^[23], lex nomine cujus venit verbum vernaculum,^[24] gibberish^[25]. Лекувал рани, като мажел е лековит мехлем оръжието вместо самата рана, предсказвал бъдещето по линиите на ръката, намирал откраднато с помощта на сито и ножици за стрижене на овце, берял ливадник и семена от мъжка папрат, които можели да направят човека невидим, подхвърлял, че уж в най-близко време щял да открие панацея или, с други думи, еликсир, който лекува всичко, и се препоръчвал, че можел да превръща хубаво олово в лошо сребро.

— С други думи — подхвърли Тресилиан, — той е бил шарлатанин и най-обикновен измамник. И все пак какво отношение има това към моя кон и подковата, която той изгуби?

— Ако имате търпение, уважаеми — отвърна бъбривият човек, — скоро ще разберете. Patientia^[26], многоуважаеми, което според нашия Марк Тулий означава difficilium rerum diurna perpessio^[27]. Както вече казах, този Деметрий Дубуби отначало имал работа с простия народ, но после се прославил и inter magnates, т.е. сред видните личности в страната, и може би е щял да се домогне до по-големи дела, ако — не съм сигурен в това и не го твърдя, но така се говори сред хората — през една тъмна нощ дяволът не предявил правата си и не отнесъл Деметрий със себе си. Оттогава никой не го е видял, нито го е чул. Сега вече идва medulla, същината на моя разказ. Този доктор Дубуби имал слуга — един жалък подлец, който му помагал: наклаждал пещта и поддържал необходимата температура, смесвал лекарствата, чертаел окръжности, подмамвал пациенти et siede caeteris^[28]. След тайнственото изчезване на доктора, многоуважаеми господине, което стана по такъв начин, че ужаси цялата околност, този жалък глупак реши, че, както пише Марон, Uno avulso, non deficit alter^[29]. Подобно на всички чираци, които след смъртта или оттеглянето на майстора се настаняват в работилницата му и поемат неговата работа, и този Уейланд пое опасния занаят на своя починал господар. И макар, многоуважаеми, хората винаги да са склонни да се отнасят с доверие към лъжливите претенции на разни недостойни личности, които се представят за опитни и сръчни доктори по медицина, а всъщност са само най-обикновени saltim banqui и charlatani^[30], шмекериите на този жалък глупак Уейланд бяха толкова недодялани, че никой не им повярва и дори последният селяндур бе готов да го погне, следвайки изкълчената в селските уста мисъл на Персий:

 

D?uis helleborum, certo compescere puncto Nescius examen? Vetat hoc natura medendi.

 

Макар и не много сполучливо, аз преведох тази мисъл така:

 

Как дръзваш с чемерика да играеш,

да правиш лек, Без да знаеш

ти лекарско изкуство? Ще се каеш.

 

Към това се прибавяше и лошата слава на господаря и неговата необичайна и тайнствена смърт — или поне внезапното му изчезване — и никой, като изключим само най-дръзките храбреци, не отиваше при слугата за помощ и съвет. Поради това окаяният негодник в началото едва не умря от глад. Но дяволът, който му помагаше след смъртта на Деметрий или Дубуби, ако искате, му внуши нова хитрост. Дали поради дяволското внушение, дали поради усвояването на занаята на младини — не знам, — но този мошеник подковава коне по-добре от всеки друг оттук до Исландия. Той изостави практиката си сред двуногата и лишена от перушина порода, наречена човечество, и се залови само с подковаването на коне.

— Така ли? — попита Тресилиан. — И къде живее той оттогава насам? Наистина ли добре подковава коне? Покажете ми по-бързо жилището му.

На учителя никак не му стана приятно, че го прекъсват, и възкликна:

— Oh, caeca mens mortalium! Повтарям го, макар че току-що го цитирах! Бих искал класиците да ме дарят с такова могъщо средство, че да спирам ония, които стремглаво вървят към собствената си гибел. Чуйте, моля ви, какъв човек е той, преди да се изложите на опасността…

— Отгоре на всичко не взема пари за работата си — намеси се стопанката, която стоеше настрана и слушаше в захлас изисканите думи и мъдрите мисли, леещи се така гладко от устата на нейния учен наемател, мистър Холидей. Тази намеса раздразни учителя повече и от намесата на пътника.

— Мълчи, Гамър Слъдж! — рече той. — Знай си мястото, ако обичаш, Sufflamina^[31], Гамър Слъдж, и ме остави да разясня този въпрос на нашия уважаем гост. Сър — продължи той, като пак се обърна към Тресилиан, — макар и с груб език, тази бабичка казва истината. Този faber ferrarius, или, с други думи, ковач, действително от никого не взима пари.

— А това е най-сигурният знак, че си има работа със сатаната — обади се пак Гамър Слъдж. — Истинският християнин никога няма да се откаже от отплата за своя труд.

— Старицата пак налучка истината — обади се учителят.

— Rem acu tetigit — бодна c иглата точно в целта. Уейланд наистина не взима пари и на никого не се показва.

— Ами този луд, защото аз го считам за такъв — каза пътникът, — владее ли си добре занаята?

— Сър, тук трябва да отдадем заслуженото на дявола. Дори Вулкан заедно с всичките си циклопи не би могъл да го надмине. Повярвайте ми обаче, никак не е благоразумно да се обръщате за съвет и помощ към оня, който открито поддържа връзки с твореца на злото.

— Въпреки всичко аз трябва да рискувам, мистър Холидей — каза Тресилиан, като стана. — Конят сигурно вече се е нахранил, затова ще ви благодаря за гостоприемството и ще ви помоля да ми покажете жилището на този човек, за да мога да продължа пътуването си.

— Да, да, покажи му го, мистър Еразъм — каза старицата, която очевидно искаше вече да освободи къщата си от госта. — Да върви, щом дяволът го кара.

— Do manus^[32] — каза учителят. — Ще се подчиня, но нека цял свят ми е свидетел, че обясних на този уважаем джентълмен какъв голям грях ще си докара на душата, ако стане клиент на дявола. Аз обаче няма да тръгна с госта, а ще изпратя ученика си. Ricarde! Adsis, nebulo^[33].

— Не, в никакъв случай не — възрази старицата. — Погубвай си твоята душа, щом искаш, но за такава работа моят внук няма да мръдне оттука. Чудя ти се, господин учителю, как можеш да възлагаш на малкия Дики такава заръка.

— Недей така, драга Гамър Слъдж — отвърна педагогът, — Рикардус ще отиде само до върха на хълма и ще посочи с пръст на чужденеца жилището на Уейланд Смит. Нищо лошо няма да му се случи, уверявам те. Сутринта той пости, прочете една глава от седемдесетте тълковника^[34] и си взе урока по гръцкия Нов завет.

— А пък аз — каза Гамър Слъдж — съм му зашила клонче от самодивско дърво в яката на палтенцето още тогава, когато този мръсен разбойник започна да прави своите шмекерии с хората и с животните по тия места.

— Тъй като силно подозирам, че той често наминава край този магьосник, за да се забавлява, мисля, че би могъл още веднъж да отиде дотам или някъде наблизо, за да ни угоди на нас и да помогне на непознатия. Ergo heus, Ricarde! Adsis, quaeso, mi didascule!^[35]

Най-сетне тъй нежно призованият ученик, препъвайки се, влезе в стаята. Беше доста особен, недодялан и грозноват хлапак. По дребния му ръст можеше да се заключи, че е дванайсет-тринайсетгодишен, но навярно беше по-голям поне с още две години. Имаше червеникави коси, загоряло от слънцето, обсипано с лунички лице, чип нос, удължена брадичка и будни сиви очи, които гледаха някак смешно встрани, сякаш беше леко кривоглед. Трудно бе да се въздържиш да не се разсмееш при вида на това човече, особено когато Гамър Слъдж, която взе да го прегръща и целува, въпреки че той се бореше и риташе, за да се отскубне от ласките й, го нарече: „Бисер мой безценен и красив!“

— Ricarde — каза възпитателят, — ти трябва веднага, т.е. prefecto^[36], да отидеш до върха на хълма и да покажеш на този джентълмен работилницата на Уейланд Смит.

— Какво благопристойно утринно занимание — каза хлапакът на по-добър език, отколкото Тресилиан очакваше. — Ами ако изведнъж дяводът ме грабне и ме отнесе, преди да успея да се върна?

— Да, да, ей богу — отново се намеси Гамър Слъдж, — може и да го направи. Трябваше два пъти да премислиш, господин учителю, преди да решиш да изпратиш нежното ми гълъбче по такава работа. Не затова ти пълня корема и обличам грешното ти тяло, казвам ти го.

— Стига! Nugae^[37], драга Гамър Слъдж — отвърна учителят. — Уверявам те, че сатаната, ако изобщо в случая има намесен сатана, няма да отскубне и косъм от главата му, защото Дики от своя страна ще прочете pater^[38] и ще победи злия дух — Eumenides, Stygiumque nefas^[39].

— Аз пък, както казах вече, съм му зашила клонче от самодивско дърво в яката — продължи жената — и това ще му помогне повече от цялата твоя ученост — да го знаеш. Така или иначе, не е съвсем безопасно да тръгнеш да търсиш дявола или неговите помощници.

— Мило момче — каза Тресилиан, разбрал от лукавата усмивка, изписана по лицето на Дики, че той ще направи това, което на него му се иска, а не онова, което по-възрастните му налагат, — nie ти дам една сребърна монета, ако ти, миличък, ме заведеш до ковачницата на този човек.

Момчето му отправи кос, многозначителен поглед, с който явно изразяваше съгласието си, и в същото време извика:

— Да ви заведа при Уейланд Смит? Нима не чухте, чичко, като казах, че дяволът може да ме отнесе така, както ястребът (той погледна през прозореца) отнася сега едно от бабините пилета?

— Ястребът! Ястребът! — закрещя старата жена и забравяйки в уплахата си всичко друго, хукна да помага на пилетата толкова бързо, колкото й позволяваха старческите крака.

— Хайде сега — каза хлапакът на Тресилиан. — грабвайте шапката си, извеждайте коня и ми дайте обещаната сребърна монета.

— Не, не, чакай малко, чакай — намеси се възпитателят, — Sufflamina, Ricarde!^[40]

— Вие почакайте — прекъсна го Дики — и помислете как ще отговаряте пред баба за това, че сте ме изпратили при дявола.

Разбрал каква отговорност си е навлякъл, учителят се втурна припряно да хване хлапето и да го задържи, но Дики му се изплъзна из ръцете, изхвръкна от колибата и за миг се добра до върха на близкия хълм. Знаейки от дълъг опит, че не може да настигне ученика си, отчаяният педагог прибягна до помощта на най-ласкавите епитети в латинския речник, за да го склони да се върне. Беглецът обаче остана глух за mi anime, corcullum meum^[41] и другите подобни класически нежности и продължи да подскача на билото на баира като горски дух при лунна светлина и с най-различни знаци да приканва своя нов познат, Тресилиан, да го последва.

Без да се бави, пътникът изведе коня си и побърза да се присъедини към своя палав водач, като преди това все пак успя почти насила да пъхне в ръката на изоставения възпитател възнаграждението за оказаното гостоприемство, което отчасти успокои страха на учителя от предстоящата среща с възрастната господарка на дома. Срещата явно се състоя много скоро след това; защото, преди още Тресилиан и водачът му да бяха се отдалечили, дочуха крясъците на пресипнал женски глас и класическите ругатни на мистър Еразъм Холидей. Дики Слъдж обаче, глух както за гласа на майчинската нежност, така и за учителския авторитет, продължи да подтичва безгрижно пред Тресилиан, като подхвърли само, че ако ония прегракнат от викане, биха могли да оближат гърнето от меда, тъй като вчера вечер той бил излапал медената пита.