Уолтър Скот
Кенилуърт (17)

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА

Простаци, некадърници, дръвници!

Ни почит, ни старание, ни дълг!

Къде се дяна тоз кютук,

когото изпратих тук да ви предупреди?

„УКРОТЯВАНЕ НА ОПЪРНИЧАВАТА“

Едва ли има друг случай, при който човек да изглежда по-непривлекателен на околните, пък и самият той да се чувствува по-неприятно и по-неловко, както след нощно бдение, когато го озарят първите лъчи на утрото. Ето защо дори и най-пленителната хубавица, ако е достатъчно разумна, би трябвало да побърза след прекъснатия от утрото бал да се скрие от погледа на своите възторжени почитатели. Така беше и тази сутрин, когато бледата и немилостива зора освети лицата на дежурилите цяла нощ хора в приемната на замъка Сей и смеси студените си синкави лъчи с червеникавожълтата димна светлина на догарящите лампи и факли. Младият джентълмен, за когото споменахме в предната глава, беше излязъл за малко от помещението, за да разбере кой чука на външната врата. Когато се върна, той бе така изненадан от жалкия и помръкнал вид на своите другари по бдение, че не можа да се сдържи и извика:

— За бога, господа, заприличали сте на истински бухали! Струва ми се, че когато слънцето изгрее, ще ви видя да отлетите със заслепени от светлината му очи, за да се мушнете в близкия бръшлян или в някоя порутена камбанария.

— Я по-добре млъквай, празен дърдорко — ядоса се Блънт, — млъквай, ти казвам. Време ли е сега за подигравки — сега, когато тук, зад тази стена, може би умира въплъщението на силата и мъжеството на Англия?

— Ама че лъжеш! — каза младежът.

— Лъжа ли? — извика Блънт и скочи от мястото си. — Аз лъжа? Как си позволяваш да ми говориш така?

— Да, лъжеш, глуповати заядливецо — отговори младежът.

— Нима не излъга току-що ей тук, на тази пейка? И нима не си един избухлив самодоволен глупак, щом можеш да се разгневиш толкова за една малко по-остра дума? Макар че обичам и уважавам милорда не по-малко от теб или от когото и да било друг, смятам, че ако небето ни то вземе, с него няма да умрат цялата сила и цялото мъжество на Англия.

— Ето какво било! — каза подигравателно Блънт. — Голяма част ще се запази — в твое лице, разбира се.

— А друга част — в тебе, Блънт, и в самия Маркъм и в Трейси, и във всички нас. Аз обаче най-добре ще използувам дарбата, която ни е дало небето.

— И как ще стане това, моля? — продължаваше да го иронизира Блънт. — Открий ни своя таен начин за умножаване на дарбата.

— Ето как, джентълмени — отвърна младежът. — Вие приличате на плодородна земя, която не дава реколта, защото не е добре наторена, а у мен живее един устремен дух, който ще принуди скромните ми дарби доста да се напрягат, за да го догонват. Бъдете сигурни, че моето стремление постоянно ще подтиква мозъка ми към работа.

— Дано да те опази бог от това да не обезумееш — подигра го Блънт. — Аз от своя страна, ако загубим нашия благороден лорд, ще кажа сбогом и на двора, и на войската. Имам петстотин акра жалка земя в Норфък, ще се запилея там и ще сменя меките придворни обувки с подковани селски ботуши.

— О, какво жалко и неблагородно преобразяване! — възкликна неговият противник. — Всъщност ти и сега доста приличаш на селяк: плещите ти са сгърбени, като че ли държиш дръжките на плуга; целият си вмирисан на земя, вместо да излъчваш благоухание, както подобава на придворния кавалер. Обзалагам се, че нерядко се измъкваш оттук, за да се потъркаляш на воля върху някоя купа сено. Може да те оправдае само едно: да се закълнеш с ръка върху дръжката на меча си, че някой от местните земевладелци има хубавичка дъщеря.

— За бога, Уолтър — обади се друг от компанията, — моля те, остави тези шеги, те сега са ненавременни и неуместни, по-добре ни кажи, кой чукаше на вратата?

— Доктор Мастърс, лекарят на нейно величество, изпратен по нарочна нейна заповед, за да се осведоми за здравословното състояние на графа — отвърна Уолтър.

— Ха, какво говориш! — възкликна Трейси. — Това е сигурен знак за доброто й разположение. Веднъж само графът да оздравее, той пак ще премери сили с Лестър. Мастърс при милорда ли е сега?

— Не — отговори Уолтър. — Навярно вече е минал половината път към Гринидж и при това здравата разгневен.

— Да не би да си отказал да го пуснеш? — удиви се Трейси.

— Ти съвсем си се побъркал! — изкрещя Блънт.

— Отказах му така категорично, Блънт, както ти би отказал да дадеш пени на слепия бедняк, както ти, Трейси, упорито отказваш да приемеш настойчивите си кредитори.

— Защо, по дяволите, прати него при вратата? — обърна се Блънт към Трейси.

— Защото тази работа е по-подходяща за неговите години, отколкото за моите — отговори Трейси. — Той обаче безвъзвратно е погубил всички ни. Все едно дали милордът ще остане жив, или не, той никога вече няма да се радва на благосклонността на кралицата.

— И на възможността да издига своите привърженици — подхвърли с презрителна усмивка младежът. — Ето го всъщност болното място, което не търпи да се докосва. Аз наистина не изразявах скръбта си за милорда така шумно като вас, уважаеми господа, но дойде ли момент да му се помогне, няма да отстъпя на никого от вас. Не разбирате ли, че ако този доктор по медицината бе влязъл тук, между него и лечителя на Тресилиан щеше да избухне такава кавга, че не само спящият, но и мъртвият би се пробудил? Добре знам каква врява предизвикват разногласията на лекарите.

— А кой ще поеме вината за несъблюдение заповедта на кралицата? — попита Трейси. — Доктор Мастърс несъмнено е идвал да лекува графа по нареждане на нейно величество.

— Аз съм виновен и ще поема вината върху себе си — заяви твърдо Уолтър.

— В такъв случай — сбогом мечти за успех в кралския двор — рече Блънт. — Въпреки големите ти заложби и стремления, с които се перчиш, ще трябва да се върнеш в твоя Девъншир и като младши член на семейството ще седиш на долния край на масата, ще си отрязваш от печеното заедно със свещеника, ще се грижиш хрътките да бъдат нахранени и ще проверяваш стегнати ли са коланите на конете, когато скуайърът тръгва на лов.

— Не, това няма да стане — извика страстно младежът и по лицето му изби руменина, — докато в Ирландия и в Нидерландия все още има войни и докато в океана има неизследвани пространства. Богатият Запад е осеян с неизвестни страни, а Британия е пълна с храбреци, готови да ги открият. А сега, до скоро виждане, приятели. Ще отида да се поразходя малко и да проверя стражите в двора.

— Това момче сякаш има живак в жилите си — каза Блънт на Маркъм.

— Не само в жилите, но и в мозъка, и в кръвта — продължи мисълта му Маркъм — и това или ще му донесе успех, или ще го провали. Трябва да се признае обаче, че е постъпил смело, като е затворил вратата на Мастърс, и е направил истинска услуга на графа. Нали лечителят на Тресилиан твърдеше, че разбуждането му би могло да доведе до неговата смърт, а Мастърс е в състояние да събуди дори Седемте спящи, ако реши, че те не спят според правилното предписание на медицината.

Утрото беше вече доста напреднало, когато Тресилиан, изморен от нощното бдение, слезе в приемната с радостна новина — графът се бил събудил и не изпитвал вече почти никакви болки; разговарял бодро, погледът му бил по-жив, изобщо всичко показвало, че в здравословното му състояние е настъпила значителна промяна към подобрение. Тресилиан разпореди един или двама от свитата да отидат да му докладват за събитията през нощта и да сменят поста в спалнята му.

Когато предадоха на граф Съсекс за поръчението на кралицата и му разказаха как неговият млад и ревностен поддръжник е отпратил дворцовия лекар, той отначало се засмя, но веднага се опомни и нареди на щалмайстора си Блънт незабавно да вземе една лодка и заедно с Уолтър и Трейси да отиде в двореца Гринидж, за да изкаже със съответната вежливост неговата благодарност към кралицата и да й обясни причината, поради която не е могъл да се възползува от помощта на мъдрия и учен доктор Мастърс.

— По дяволите! — рече Блънт, като слизаше по стълбата.

— Да беше ме изпратил при Лестър с покана за дуел, струва ми се, бих се справил по-лесно със задачата. Но да се явиш пред нашата милостива господарка, пред която всяка дума трябва да е обвита или в позлата, или в захар, е такава тънка сладкарска работа, че моят беден и стар английски ум направо се обърква. Хайде, тръгвай, Трейси! Тръгвай и ти, мастър Уолтър Остроумни, заради когото се заплетохме в цялата тази бъркотия. Да видим ще съумее ли и сега твоят находчив ум, способен да изобретява най-всевъзможни лъскави и бляскави фойерверки, да помогне на един прост човек и да го избави от затруднението с някаква хитра измислица.

— Не се страхувай — рече младежът, — не се страхувай, все някак ще ти помогна. Чакай само да си взема плаща.

— Но той ти е на раменете — учуди се Блънт. — Момчето съвсем се обърка.

— Ами, това е старото наметало на Трейси — отвърна Уолтър. — А аз не мога да дойда в двореца с друго облекло освен с подобаващото на джентълмен.

— Слушай — изсумтя Блънт, — твоите труфила могат да заслепят очите само на някой нищожен прислужник или вратар.

— Известно ми е — отговори младежът, — но все пак ще си взема собствения плащ, а отгоре на това ще си почистя и дрехите, преди да тръгна подире ти.

— Добре, добре — каза примирително Блънт, — стига си вдигал шум заради плаща и дрехите си, а се приготвяй по-бързо, за бога!

Не след дълго те вече се носеха по величествената и обширна гръд на Темза, която в момента слънцето огряваше с целия си блясък.

— Две неща има на този свят, които достойно могат да си съперничат — слънцето на небето и Темза на земята — каза Уолтър на Блънт.

— Слънцето ще ни огрява до самия Гринидж — отвърна Блънт, — а Темза би ни отнесла много по-бързо дотам, ако сега беше часът на отлива.

— И това ли е всичко, което си мислиш за тях, това ли те вълнува, в това ли виждаш единствената полза от съществуването на Краля на Природните сили и Кралицата на Реките — да дадат възможност на трима жалки страхливци, като теб, мен и Трейси, да извършат едно никому ненужно пътуване заради някаква си дворцова вежливост?

— Господи боже — отвърна Блънт, — да не би да съм искал да ми възложат това поръчение? Готов съм да оправдая и слънцето, и Темза за грижата им да ме отведат до място, където нямам особено желание да отида и където — като награда за усилията ми — очаквам да ми се отплатят като на куче, но честна дума — допълни той, като се вглеждаше напред от носа на лодката, — струва ми се, че сме тръгнали напразно. Вижте, лодката на кралицата е до пристана, сякаш нейно величество има намерение всеки момент да отплува по реката.

Това беше вярно. Кралската баржа с развяващия се над нея английски флаг и с гребците в пищните кралски ливреи бе закотвена в подножието на широка стълба, която извеждаше от реката нагоре. Около нея имаше още няколко лодки, предназначени за ония придворни от свитата, които не бе нужно да се намират в непосредствена близост с кралицата. Дворцовите стражи — най-снажните и най-красиви момчета, каквито Англия може да роди — пазеха с алебарди в ръка алеята от вратата на двореца до реката; макар че беше още рано, всичко изглеждаше готово за излизането на кралицата.

— Ей богу, това не предвещава нищо добро за нас — рече Блънт. — Само някаква неприятност би могла да накара кралицата да тръгне на път в такова неподходящо време. Мисля, че е най-добре веднага да се върнем и да съобщим на графа какво сме видели.

— Да съобщим на графа какво сме видели! — повтори думите му Уолтър. — А какво друго сме видели освен лодки и хора с яркочервени къси палта и с алебарди в ръка? Нека изпълним поръчението му и после да му разкажем какво ни е отговорила кралицата.

При тези думи той насочи лодката към един съседен пристан, защото на главния в този момент не би било почтително да се спре, и скочи на брега, последван неохотно от своите нерешителни и плахи другари. Когато наближиха вратата на двореца; един от офицерите на стражата им каза, че не могат да влязат, защото нейно величество щяла да се появи всеки момент. Те споменаха името на граф Съсекс, но и то не се оказа достатъчно силно, за да склони офицера, който заяви, че щял да загуби поста си, ако не изпълнявал точно дадените му заповеди.

— Нали ви казвах — замърмори отново Блънт. — Хайде, скъпи ми Уолтър, моля те, да сядаме в лодката и да се връщаме.

— Преди това искам да видя как ще излезе кралицата — отвърна спокойно младежът.

— Ти си луд — луд за връзване, ей богу! — извика Блънт.

— А пък ти — отвърна Уолтър — изведнъж стана страхливец. Виждал съм те да се справяш сам-самичък с по десетина рошави ирландци наведнъж, а сега си се разтреперал и си готов да побегнеш пред смръщения поглед на една красива дама.

В този миг вратите се разтвориха и през тях започнаха да излизат пищно облечените церемониалмайстори, а пред тях и встрани маршируваше почетната стража, състояща се от четиридесет млади благородници. След тази тържествена група, заобиколена от множество придворни, но така, че да вижда добре наоколо, а и нея да я виждат от всички страни, вървеше и самата Елизабет. Кралицата беше в разцвета на женската си зрелост и в пълния блясък на онова, което за една владетелка се определя с думата красота, а сред по-низшите обществени слоеве би било сметнато само за величествена осанка, съчетана с необикновено и властно лице. Елизабет се опираше на ръката на лорд Хънсдън, който поради роднинството си с нея по майчина линия често бе удостояван с такива знаци на приятелство.

Младият кавалер, за когото така често споменавахме, навярно никога не се бе намирал тъй близо до владетелката. Той започна да се промъква напред към редиците на стражите, за да се възползува по-добре от неочаквания случай. Като го проклинаше за дързостта му, другарят му го дърпаше назад, но Уолтър нетърпеливо се изтръгна от ръцете му. При това непринудено движение богато украсеният му плащ увисна небрежно на едното рамо и откри цялата красота на стройната му фигура. Сваляйки в същото време баретата си, той впи в кралицата поглед, изпълнен с почтително любопитство и със сдържано, но пламенно обожание, което тъй много подхождаше на красивото му лице. Изумени от богатото му облекло и от благородната му външност, стражите го допуснаха толкова близо до мястото, откъдето трябваше да мине кралицата, колкото никога не се допускат обикновените зяпачи. Благодарение на това дръзкият младеж неочаквано се оказа пред самия поглед на Елизабет — поглед, който никога не оставаше безразличен както към възхищението, което тя основателно събуждаше сред поданиците си, така и към красивата и изискана външност на нейните придворни. Като приближи мястото, където стоеше младежът, тя също впи в него изпитателния си поглед, в който се четеше само учудване от смелостта му, неоставящо място за никакво недоволство. Един съвсем незначителен повод неочаквано привлече още повече вниманието й към него. През нощта бе валяло и точно там, където бе застанал младият момък, една кална локвичка затрудняваше преминаването на кралицата. Докато тя се колебаеше дали да мине през нея, младежът сне плаща от рамото си и го разстла върху калта, за да може владетелката да премине по сухо. Елизабет погледна младия човек, който, изчервявайки се силно, придружи този акт на предана почит с дълбок поклон. Кралицата се смути, изчерви се на свой ред, кимна с глава, отмина бързо напред и влезе в баржата си, без да каже нито дума.

— Хайде да си вървим, сър франт — рече Блънт. — Ясно е, че великолепният ти плащ днес ще се нуждае от здраво почистване. Ако си имал намерение да правиш от него килимче за краката, по-добре да си останал със старата дрипа, която е скарана с каквито и да било цветове.

— Докато е мой — каза младежът, като вдигна плаща си от земята и го сгъна, — този плащ никога няма да бъде почистен.

— Ако не се научиш да бъдеш малко по-пестелив, няма за дълго да го запазиш и ще тръгнеш in cuerpo^[1], както казват испанците.

На това място разговорът им бе прекъснат от един член на почетната стража.

— Изпратиха ме — каза той, след като ги огледа внимателно — да потърся един джентълмен без плащ или с изкалян плащ. Струва ми се, че това сте вие, сър — обърна се той към младия кавалер. — Благоволете да ме последвате.

— Но той е мой придружител — обади се Блънт, — аз съм щалмайстор на благородния граф Съсекс.

— Нищо не мога да ви кажа по това — отговори пратеникът.

— Получих заповед направо от самата кралица и тя се отнася само за този джентълмен.

Без да каже нито дума повече, той тръгна и Уолтър го последва, оставяйки другарите си. Очите на Блънт едва не изскочиха из орбитите от учудване. Най-сетне чувствата му се изляха в едно възклицание:

— Дявол да го вземе, кой би могъл да си помисли такова нещо!

Дълбоко озадачен, той поклати глава, върна се при лодката си, качи се в нея и потегли към Детфорд.

През това време пратеникът на кралицата отведе младия благородник до пристана, засвидетелствайки му най-голямо уважение — обстоятелство, което за човек с такова скромно положение би могло да предвещава твърде много. Той настани Уолтър в една от ладиите, определени да придружават баржата на кралицата, която вече се носеше по реката, тласкана от прилива — същия този прилив, за който Блънт съжаляваше толкова, докато пътуваше с другарите си от Детфорд за Гринидж.

По даден от гвардееца знак двамата гребци започнаха така бързо да движат веслата, че ладията скоро приближи кърмата на височайшата баржа, където Елизабет седеше под балдахин, заобиколена от две-три придворни дами и неколцина благородници. Тя на няколко пъти погледна към ладията, в която бе седнал младият човек, казваше по някоя дума на хората около себе си и се засмиваше. Най-сетне един от придворните, очевидно по заповед на кралицата, даде знак ладията да прилепи борд и младежът бе поканен да се прехвърли в баржата. Той скочи изящно и пъргаво на носа на голямата лодка, откъдето бе заведен на кърмата, пред самата кралица, а ладията бавно продължи да плува отзад. Въпреки че самообладанието му бе леко разклатено от известно смущение, младежът издържа достойно погледа на нейно величество. Изкаляният плащ висеше преметнат на ръката му и естествено стана предмет на разговора, който кралицата започна.

— Заради нас вие днес си развалихте хубавия плащ, млади човече. Ние ви благодарим за услугата, макар да ни я оказахте по един необичаен и доста смел начин.

— Щом владетелят е в нужда — отвърна младежът, — дълг на всеки поданик е да бъде смел.

— Ей богу, това бе казано добре, нали, милорд! — обърна се кралицата към една сериозна личност, която седеше до нея и й отговаряше с важно поклащане на главата и неясно мърморене. — Е, младежо, твоята почтителност и твоята смелост няма да останат невъзнаградени. Иди при дворцовия гардеробиер — на когото ще бъде наредено да ти достави друга дреха, за да замениш развалената заради нас — и ще получиш плащ, направен по най-последна мода, давам ти кралската си дума.

— Ако на ваша милост е угодно — започна колебливо Уолтър, — макар че на един толкова скромен слуга на ваше величество не подобава, разбира се, да преценява вашите дарения, но ако все пак ми се позволи да избирам…

— Ти, сигурна съм, би предпочел злато — прекъсна го кралицата. — Това не е хубаво, младежо! Срамно ми е да го кажа, но в нашата столица възможностите за безразсъдно прахосничество са толкова многобройни и разнообразни, че да даваш злато на млади хора, е все едно да хвърляш гориво в огъня, да ги сдобиеш със средства за собственото им погубване. Ако съдбата ми е отредила да живея и да управлявам още, аз ще огранича това неблагопристойно разточителство. Но ти може би си беден — допълни тя — или пък родителите ти са в нужда. Добре тогава, щом искаш — нека бъде злато, но после ще ми докладваш как си го изразходвал.

Уолтър изчака търпеливо кралицата да завърши и сдържано я увери, че на златото би се зарадвал още по-малко и от дрехата, предложена му от нейно величество.

— Но как така, момко! — учуди се кралицата. — Не желаеш нито злато, нито дреха! Какво искаш тогава?

— Да ми разрешите — стига само да не моля за прекалено висока чест, — да ми разрешите да нося плаща, който ви направи тази незначителна услуга, мадам.

— Да ти разреша да носиш собствения си плащ! Това ли искаш, глупаво момче? — попита кралицата.

— Той вече не е мой — каза Уолтър. — В мига, в който кракът на ваше величество се докосна до него, той стана достоен за монарх, но прекалено богат и скъп за предишния му собственик.

Кралицата отново се изчерви и се опита да прикрие със смях лекото си, но приятно учудване и смущение.

— Чували ли сте такова нещо, господа? Явно е, че рицарските романи са завъртели главата на момчето. Трябва да разберем откъде е, за да го върнем здрав и читав на неговите приятели. Ти кой си?

— С позволение на ваша милост, аз съм от свитата на граф Съсекс и бях изпратен заедно с неговия щалмайстор с поръчение до ваше величество.

Добродушният израз, изписан до този момент върху лицето на Елизабет, в миг стана строг и надменен.

— Лорд Съсекс — рече тя — ни научи да отдаваме на неговите поръчения същата важност, каквато той отдава на нашите. Тази сутрин изпратихме при него нашия постоянен придворен лекар, и то по необичайно време, научавайки, че болестта на негова светлост е много по-опасна, отколкото смятахме преди. В нито един европейски двор няма по-опитен и по-осведомен човек в областта на тази свещена и полезна наука от доктор Мастърс и той отиде от наше име при нашия поданик. И какво сварва там — вратата на замъка Сей завардена от въоръжени с пушки стражи, сякаш замъкът се намира на границата с Шотландия, а не в непосредствено съседство с нашия двор. А когато поискал от наше име да бъде допуснат вътре, било му решително отказано. За такова незачитане на нашето благоволение, на нашата преголяма снизходителност, ние няма да приемем — поне засега — никакво извинение, каквото, предполагаме, се съдържа в поръчението на лорд Съсекс.

Това бе казано с такъв тон и бе придружено с такъв израз на лицето, че присъстващите тук приятели на лорд Съсекс изтръпнаха. Този, към когото бе отпратена речта, обаче не се уплаши.

Веднага щом гневният изблик на кралицата му даде възможност, той каза с най-дълбока почит и смирение:

— Ще се осмеля да кажа на ваше милостиво величество, че граф Съсекс не ми е поръчвал да ви предавам неговите извинения.

— Тогава в какво се състои вашето поръчение, сър? — попита кралицата със сприхавост, която — наред с благородните качества — бе отличителна черта на нейния характер. — В опит за оправдание? Или може би в опит за предизвикателство?

— Мадам — отговори младежът, — знаейки, че това оскърбление е почти равно на измяна, лорд Съсекс не можа да намери друго разрешение, освен да залови виновния и да го предаде във вашите ръце и на вашето милосърдие. Когато пристигна пратеникът ви, благородният лорд спеше дълбоко под въздействието на едно специално лекарство, предписано от собствения му лекар. До момента на пробуждането си тази сутрин негова светлост не знаеше нищо за неучтивия отказ, с който бе посрещнато милостивото поръчение на ваше кралско величество.

— А тогава кой от неговите хора, за бога, е дръзнал да наруши заповедта ми, като не е допуснал моя лекар дори само да влезе при оня, при когото го бях изпратила, за да го лекува? — учудено попита кралицата.

— Виновникът за това е пред вас, мадам — отвърна Уолтър, като се поклони ниско. — Единствено аз съм виновен и лордът напълно заслужено ме изпрати тук, за да понеса последствията на едно провинение, за което той е толкова отговорен, колкото сънищата на спящия са отговорни за делата на будния.

— Как? Значи, това си бил ти? Ти си пропъдил моя пратеник и моя личен лекар от замъка Сей? — възкликна кралицата. — Какво е дало повод за подобна дързост на този, който изглежда толкова предан или по-точно, чието поведение говори за безрезервна преданост към неговата върховна господарка?

— Мадам — отговори младежът, който бързо схвана, че въпреки привидната строгост лицето на кралицата не изразява непреклонност, — в нашия край се казва, че по време на лечението лекарят е върховен господар на своя пациент. Благородният лорд по това време беше подвластен на един лечител, чиито съвети му принесоха голяма полза и който изрично забрани пациентът му да се безпокои през нощта, тъй като това можело да му струва живота.

— Твоят господар сигурно се е доверил на някакъв лекар-шарлатанин — каза кралицата.

— Не зная, мадам, но едва сега, след първия си истински сън от дълго време насам, господарят се събуди тази сутрин бодър и пълен със сили.

Придворните се спогледаха един друг, но не толкова от желание да споделят случилото се, колкото с намерението всеки да разбере какво мислят другите за тази новина. Без да се опитва да прикрие задоволството си, кралицата бързо отвърна:

— Честна дума, радвам се, че сега му е по-добре. Ти обаче си постъпил много дръзко, като не си допуснал доктор Мастърс да влезе при графа. Нима не знаеш, че в светото писание е казано: „В многобройността на съветите е сигурността“?

— Да, мадам — рече Уолтър, — но аз съм чувал учени хора да казват, че в случая става дума за сигурността на лекарите, а не на пациентите.

— Бога ми, дете, ти улучи право в болното място — засмя се кралицата, — тъй като познанията ми по еврейски език са доста поизбледнели. Вие какво ще кажете, лорд Линкълн, правилно тълкуване ли даде момчето на този текст?

— Думата „сигурност“, милостива господарко — започна епископът на Линкълн, — в случая е един малко прибързан превод, тъй като еврейската дума…

— Милорд — прекъсна го кралицата, — вече казахме, че сме забравили еврейския език. А сега ти, младежо, кажи как се наричаш и къде си роден?

— Името ми е Роли, милостива кралице. Аз съм най-малкият син на една голяма и благородна фамилия от Девъншир.

— Роли? — повтори Елизабет, сякаш мъчейки се да си припомни нещо. — Не сме ли чували за твоята служба в Ирландия?

— Аз наистина имах щастието да служа там — отговори Роли, — но това едва ли е от такова значение, че да стигне до ушите на ваше величество.

— Те чуват по-добре, отколкото мислиш — каза благосклонно кралицата. — Ние сме чували за младежа, който защищавал един брод на Шенън срещу цяла банда диви ирландски бунтовници, докато реката почервеняла от тяхната и от неговата собствена кръв.

— Може и да съм пролял малко кръв — отговори младежът, като сведе очи, — но аз изпълнявах своя дълг, служейки на ваше величество.

Кралицата замълча за миг, сетне бързо рече:

— Ти си много млад, за да воюваш и да говориш така добре. И все пак трябва да си получиш наказанието, загдето си върнал Мастърс. Нещастният човек се простуди от пътуването по реката, защото получи нашата заповед, след като току-що се бе върнал от посещения в Лондон, но за него беше въпрос на чест и на лоялност незабавно да тръгне отново на път. Така че чуй, мистър Роли: никога няма да сваляш този изцапан плащ — докато не получиш друго повеление от нас. Това ще бъде наказанието ти, а това — прибави тя, като му подаде златно украшение, изработено във формата на шахматна фигура — ти подарявам, за да си го носиш на яката.

Роли, когото природата очевидно бе научила интуитивно на изискани обноски — нещо, което мнозина успяват да овладеят едва след дълъг опит, — се отпусна на едно коляно и поемайки накита от кралицата, целуна пръстите на ръката й. Той знаеше може би по-добре от всички придворни, които в момента я заобикаляха, как да съчетава предаността към кралицата с преклонението пред нейната красота. Първият му опит в това отношение бе толкова сполучлив, че напълно задоволи както суетата, така и властолюбието на Елизабет.

Господарят му граф Съсекс също спечели много от доброто впечатление, което Роли направи на кралицата още при първата му среща с нея.

— Дами и господа — рече кралицата, като оглеждаше свитата си, — струва ми се, че след като сме вече на реката, бихме могли да се откажем от предишното си намерение да ходим в града и да изненадаме нещастния граф Съсекс с едно наше посещение. Той е болен и сигурно се безпокои от мисълта, че е предизвикал недоволството ни, което бе заличено сега от искреното признание на този дързък младеж. Какво ще кажете? Не мислите ли, че най-добре би го успокоила една такава проява на благосклонност, като личната благодарност на кралицата, която му е тъй много задължена за вярната служба?

Лесно е да се предположи, че никой от присъстващите придворни не посмя да възрази срещу това предложение.

— Ваше величество — рече епископът на Линкълн, — вие сте въздухът, който ние дишаме.

Ликът на владетелката е брус за меча на воина, казаха военните, а политиците увериха, че светлината, която се излъчва от лицето на кралицата, е факелът, който озарява пътя на нейните съветници. Дамите единодушно се съгласиха, че никой друг благородник в Англия не заслужава повече почитта на английската владетелка от граф Съсекс — като не се засягат, разбира се, правата на граф Лестър, добавиха най-благоразумните, но Елизабет не обърна видимо внимание на тази забележка. След това бе дадена заповед баржата да отнесе царствения си товар в Детфорд, до най-близкото и най-удобно място за съобщение със замъка Сей, за да може кралицата да прояви своята кралска и майчинска грижа, като се осведоми лично за здравето на граф Съсекс.

Роли, чийто проницателен ум винаги предусещаше и предвиждаше важните последствия, които биха могли понякога да възникнат от най-незначителните събития, побърза да измоли от кралицата разрешение да отиде напред с ладията и да предизвести своя господар за височайшото посещение. Той изказа наивното предположение, че радостната изненада може да навреди на здравето му, тъй както едно силно и подкрепително питие би могло понякога да се окаже фатално за изтощения от продължително боледуване човек.

Дали кралицата сметна, че е прекалено самонадеяно от страна на толкова млад придворен да предлага мнението си, без да са му го искали, или пък у нея отново се събуди подозрението, внушено й от съобщенията, че графът е събрал около себе си въоръжени хора, но тя остро посъветва Роли да пази съвета си, докато не му го поискат, и повтори заповедта си да спрат в Детфорд, като добави:

— Ние лично ще видим какви хора заобикалят лорд Съсекс. „В такъв случай — бог да ни е на помощ! — рече си младият кавалер. — Смели сърца около графа има не едно, но умните глави са малко, а той е твърде болен, за да отдаде необходимите разпоредби. Представям си какво ще заварим: Блънт седи пред обичайното си сутрешно меню — ярмътска херинга и бира, Трейси полива с рейнско вино отвратителните си кървавици, а ония двама съвършени уелсци, Томъс Райе и Евън Евънс, старателно поглъщат овесената си каша с праз и печено сирене. А тя, както казват, се отвращавала от грубите храни, лошите миризми и силните вина. Да би могло поне да им дойде на ум да изгорят малко розмарин в голямата зала! Но, vogue la galre^[2], вече всичко е в ръцете на съдбата. На мен ми провървя тази сутрин — развалих плаща си, но спечелих, струва ми се, разположението на кралицата. Дано провърви така и на моя доблестен покровител!“

Скоро кралската баржа спря на пристана в Детфорд и сред шумните възгласи на народа, които появяването й винаги предизвикваше, кралицата, съпровождана от свитата си, се отправи под носения над главата й балдахин към замъка Сей, където далечните приветствия на тълпата предизвестиха пристигането й. Съсекс, който тъкмо се съветваше с Тресилиан как да си възвърне изгубеното според него благоволение на кралицата, остана безкрайно изненадан, като научи, че тя сама идва при него. На графа му беше известен навикът на кралицата да посещава изтъкнатите придворни, били те здрави или болни, но неочакваността на новината не му остави време за съответните приготовления, с които той добре знаеше, че Елизабет обича да я посрещат, а недодялаността и безредието сред неговата военна свита, засилили се още повече през време на доскорошната му болест, правеха вече напълно невъзможно устройването на желания прием.

Като проклинаше на ум съдбата, която така ненадейно го бе удостоила с това височайшо посещение, той побърза да слезе долу заедно с Тресилиан, чиято необикновена и вълнуваща история бе слушал внимателно досега.

— Добри ми приятелю — каза той, — можеш напълно да разчиташ, че ще подкрепя, доколкото ми е по силите — от чувство за справедливост и от благодарност, — обвинението ти към Варни.

Развитието на събитията скоро ще покаже дали все още бих могъл да повлияя с нещо на моята господарка, или намесата ми в твоите работи по-скоро ще попречи, вместо да ти помогне.

Докато говореше, Съсекс припряно се заметна с подплатената си със самурови кожи мантия, стараейки се да си придаде възможно най-приличен вид за предстоящата среща с кралицата. Грижите му за облеклото обаче не бяха в състояние да заличат тежките следи от дългото боледуване върху лицето му, на което природата бе придала повече сила и твърдост, отколкото красота. Освен това той беше нисък на ръст и макар да имаше широки плещи, атлетическо телосложение и всички необходими качества за бойни подвизи, в една тиха и спокойна зала не представляваше особено приятна гледка за жените. Независимо от уважението и почитта, които кралицата хранеше към него, тези физически недостатъци поставяха Съсекс в далеч по-неизгодно положение от Лестър, който се отличаваше с изисканите си маниери и с красотата си.

Колкото и да бе бързал, графът успя да посрещне кралицата, едва когато тя влизаше в голямата зала и веднага забеляза, че челото й е смръщено. От подозрителния й поглед не бяха убягнали военното облекло и въоръжението на хората от свитата, които изпълваха целия замък, и още първите й думи показваха, че е много недоволна:

— Това кралски гарнизон ли е, лорд Съсекс, че има толкова пики и аркебузи? Или по погрешка сме отминали замъка Сей и сме попаднали в лондонския Тауър?

Лорд Съсекс започна бързо да се оправдава.

— Излишно е — каза тя. — Ние възнамеряваме, милорд, незабавно да сложим край на вашите разногласия с другия изтъкнат лорд на нашата свита и в същото време да порицаем тази дръзка и опасна привичка да се заобикаляте с хора въоръжени, с вид на главорези, сякаш се готвите, в непосредствено съседство с нашата столица, нещо повече — едва ли не в самите предели на нашата кралска резиденция, да поведете гражданска война помежду си. Радваме се, че здравето ви се е подобрило, милорд, макар и без помощта на учения лекар, когото изпратихме при вас. Не е нужно да се извинявате, знаем как е станало всичко и вече наказахме този своеволен младеж, Роли. Впрочем, милорд, ние скоро ще ви отървем от него и ще го вземем в нашата свита. У него има нещо, което го прави достоен за по-добро общество от това, което могат да му предложат вашите прекалено войнствени последователи.

Макар че не можа да си обясни причината за това неочаквано предложение на кралицата, Съсекс се поклони и изказа съгласието си. После настойчиво я помоли да остане, докато поднесат закуската, но не можа да я склони. Като изрече още няколко любезности — много по-хладни и банални, отколкото можеше да се очаква след безспорната проява на благосклонност като личното й посещение, кралицата напусна замъка Сей; донасяйки с идването си вълнение и бъркотия, на отиване тя остави съмнение и тревога.