Уолтър Скот
Кенилуърт (34)

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ВТОРА

Дори най-мъдрият монарх греши,

повтаря слабостта общочовешка.

На рицарството шпагата поставя

тъй често върху рамо, на което

дамгата на палача по-подхожда.

Какво пък? Кралят върши туй, що може:

за намерението ще го съдим,

а не за резултатите случайни.

СТАРА ПИЕСА

— Тъжно е да се гледа — каза кралицата, когато изведоха Тресилиан — как разумът на един мъдър и учен човек се помрачава. Тази открита проява на умственото му разстройство явно доказва неоснователността на неговите оплаквания и обвинения. Лорд Лестър, ние не сме забравили молбата ви, която ни отправихте преди време относно вашия верен слуга Варни, чиито способности и вярност заслужават да бъдат наградени, тъй като ние знаем много добре, че както вие, така и всички ваши приближени сте ни безкрайно предани. Ние с още по-голямо удоволствие ще отдадем дължимата почест на мистър Варни, тъй като сме ваша гостенка, при това, страхуваме се, такава, която ви създава много грижи и тревоги. Иска ни се също да удовлетворим и стария рицар от Девън, сър Хю Робсарт, за чиято дъщеря е женен Варни. Надяваме се, че един такъв знак на нашата благосклонност, с какъвто смятаме да го удостоим, би помогнал сър Хю Робсарт да се примири със своя зет. Дайте ми шпагата си, лорд Лестър.

Графът откачи шпагата си и като се отпусна на коляно, я подаде на Елизабет. Тя бавно я пое, изтегли я от ножницата, и докато придворните дами, които стояха наоколо, искрено или престорено потръпнаха и отвърнаха очи, Елизабет с любопитство взе да оглежда блестящата полирана повърхност и богатите украшения на шпагата от дамаска стомана.

— Ако бях мъж — каза тя, — сигурно щях да пазя вярната си шпага не по-малко грижливо от който и да е от моите предци. Аз и сега я гледам с удоволствие и навярно бих могла като феята, за която съм чела в една италианска поема^[1] — ако кръщелникът ми Харингтън беше тук, щеше съвсем точно да ни цитира откъса, — да си вчесвам косите и да си глася шапката пред такова стоманено огледало. Ричард Варни, приближете се и застанете на колене! В името на бога и на свети Георги, ние ви посвещаваме в рицарско звание! Бъдете верен, храбър и щастлив! Станете, сър Ричард Варни.

Варни стана, поклони се ниско на кралицата, която му бе оказала такава висока чест, и се оттегли.

— Цялата останала част от ритуала на посвещението ще бъде довършена утре в параклиса — каза кралицата, — тъй като възнамеряваме да намерим другар на сър Ричард Варни. И тъй като трябва да сме безпристрастни в отдаването на тези почести, ще се обърнем за съвет към нашия братовчед Съсекс.

От пристигането в Кенилуърт, пък и от самото начало на пътуването на кралицата този благороден граф постоянно оставаше на втори план и затова тъмният облак не слизаше от челото му — обстоятелство, което не се бе изплъзнало от погледа на кралицата; ето защо тя реши да разсее недоволството му с един такъв знак на благосклонност, която щеше да бъде още по-удовлетворителна, защото се проявяваше в момент, когато триумфът на неговия съперник изглеждаше безспорен. Това съответствуваше напълно на принципите на нейната политика на запазване на равновесието между враждуващите групи.

Съсекс бързо се приближи към Елизабет. На въпроса й кой благородник сред неговите приближени е най-заслужил да бъде удостоен с рицарско звание, графът без колебание отговори, че би се осмелил да предложи Тресилиан, човека, на когото дължи живота си, прославения воин и учен, от благороден и неопетнен род.

— Но за съжаление — додаде той — страхувам се, че днешният случай… — И замълча.

— Доволна съм от вашето благоразумие, милорд — рече Елизабет. — Ако след днешния случай решим да наградим Тресилиан, нашите поданици ще ни помислят за не по-малко безумни от него, макар че ние не съзряхме лоши намерения в постъпките на този нещастен душевно болен джентълмен.

— Тогава — каза малко разочаровано Съсекс — позволете ми, ваше величество, да предложа моя щалмайстор, Николас Блънт, джентълмен от стар и благороден род, който вярно служи на ваше величество в Шотландия и Ирландия и в доблестни сражения получи много рани, но никога не остана длъжен на врага.

Елизабет не можа да се въздържи и леко сви рамене. Графиня Рътланд разбра по поведението на кралицата, че тя се е надявала да чуе от Съсекс името на Роли, което би й дало възможност едновременно да зачете неговата препоръка и да удовлетвори собственото си желание, изчака Елизабет да одобри предложението на Съсекс и побърза да заяви, че след като двамата знатни придворни са получили разрешение да предложат кандидат за рицарското звание, тя се надява, че и на нея ще бъде оказана същата милост, за да може да изрази мнението и желанието на присъстващите придворни дами.

— Нямаше да бъда жена, ако откажа на такава молба — отговори с усмивка кралицата.

— Тогава — продължи графинята — от името на тези прекрасни дами аз моля ваше величество да удостои с рицарски сан Уолтър Роли, чийто произход, бойни подвизи и готовността му да служи с меч и перо на нашия пол го правят напълно достоен за такава награда.

— Благодаря ви, прекрасни дами — каза Елизабет. — Молбата ви ще бъде удовлетворена и благородният кавалер Без Плащ ще стане, както вие искате, доблестният рицар Без Плащ. Нека двамата кандидати за рицарско звание дойдат при мен.

Блънт, който бе отишъл да изпрати Тресилиан и да го настани на сигурно място, още не се беше върнал, но Роли излезе напред, отпусна се на едно коляно и прие от кралицата-девственица почетната титла, която едва ли някога е била давана на по-достоен и по-прославен човек.

Малко след това влезе и Николас Блънт. Посрещайки го при вратата на залата, Съсекс набързо му съобщи за благосклонното намерение на кралицата и сега бе ред на Блънт да пристъпи към трона. Наистина забавна и едновременно тъжна гледка представлява честният и благоразумен човек, който заради каприза на някоя хубавица или по някаква друга причина изведнъж попадне в плен на онази лекомислена суетност, подобаваща единствено на младежите и на франтовете, които до такава степен свикват с нея, че тя им става втора природа.

Нещастният Блънт бе изпаднал сега тъкмо в такова положение. Главата му и без това се бе замаяла от необичайно пищната му премяна, както и от убеждението, че такова бляскаво облекло изисква и по-особено поведение, така че съобщението за неочакваното издигане дойде като капак на всичко и допринесе за окончателното тържество на новопридобитото самодоволство над природната същност на Блънт. От простоват и несръчен, но честен човек той се бе превърнал в новоизлюпено и безкрайно смешно конте.

Бъдещият рицар трябваше за нещастие да прекоси залата от край до край и той тръгна гордо към трона, като така енергично замяташе настрани върховете на обувките си, че при всяка крачка едрите му прасци се набиваха в очи пред всичко друго и цялата му фигура заприличваше на старинен нож с криво острие. Видът и походката му издаваха такова смешно съчетание на стеснителност и самодоволство, че привържениците на Лестър не можаха да се въздържат и се разкискаха, а без да искат, към този смях се присъединиха и мнозина от хората на Съсекс, макар че по-скоро изпитваха желание да гризат ноктите си от срам. Съсекс също загуби всякакво търпение и когато Блънт се изравни с него, не се въздържа да му прошепне на ухото: „Да те вземат дяволите! Не можеш ли да ходиш като мъж и като войник?“ Тази забележка накара честният Блънт да трепне и да спре за миг, но като погледна червените си чорапи и жълтите рози, той отново си възвърна самоувереността и продължи да крачи както преди.

Елизабет с подчертана неохота удостои нещастника с рицарското звание. Умната кралица разбираше, че почетните титли трябва да се раздават по-предпазливо и по-умерено, докато Стюартите, които наследиха нейната корона, ги раздаваха с такава безразсъдна щедрост, че ги обезцениха напълно.

Блънт едва-що бе успял да стане и да се оттегли, когато тя се обърна към графиня Рътланд.

— Нашият женски ум, мила Рътланд — каза тя, — е далеч по-проницателен от ума на тези облечени в жилетка и панталони надменни същества. От тримата само твоят избраник е излят от истински метал, върху който може да се постави рицарски печат.

— Аз мисля все пак, че приятелят на лорд Лестър, сър Ричард Варни, има известни достойнства — отвърна графинята.

— Варни има хитро лице и гъвкав език — възрази кралицата. — Страхувам се, че ще се окаже негодник, но отдавна бях обещала на графа… Лорд Съсекс според мен трябва да си е загубил ума, щом като ни препоръча първо побъркания Тресилиан, а след това оня недодялан глупак. Трябва да ти призная, Рътланд, че когато стоеше на колене пред мен и си пулеше очите и кривеше лице, сякаш устата му беше пълна с гореща каша, изпитах желание да го ударя не по рамото, а по главата.

— — Вие го ударихте доста силно, ваше величество — каза графинята. — Ние, дето стояхме отзад, чухме как шпагата иззвънтя по ключицата му, а нещастникът едва не подскочи от болка.

— Не можал да се въздържа — засмя се кралицача. — Ние обаче ще изпратим този сър Николас в Ирландия или в Шотландия, или някъде другаде, за да избавим нашия двор от такъв комичен рицар. На бойното поле той може и да е добър войник, по в парадната зала е истинско магаре.

После разговорът стана общ и не след дълго поканиха всички на масата.

За да се отзоват на тази покана, гостите трябваше да прекосят вътрешния двор на замъка и през него да стигнат до новите крила. В едно от тях имаше голяма банкетна зала, която бе подредена с подходящата за такъв тържествен случай пищност.

Масите бяха отрупани с най-различни съдове и прибори. Някои бяха изящни, други имаха причудлива форма и украса, но — взето заедно — всичко това правеше силно впечатление с великолепието си, с пищността на изработката и с ценността на материала, от който бе сътворено. На главната маса например бе поставена една седефена солница във формата на кораб — с котви, флагчета, платна, шестнайсет оръдия от сребро и сребърни военни гербове. На носа на кораба се издигаше фигурата на Фортуна, която бе стъпила върху земния глобус и държеше знаме в ръка. Една друга солница бе направена от чисто сребро и представляваше лебед с разперени криле. В чест на рицарството на масата бе поставена сребърна статуя, изобразяваща свети Георги Победоносец на кон как убива змея. Статуята имаше и чисто практическо предназначение — опашката на коня служеше като кутия за ножове, а гръдта на змея се използуваше като нож за отваряне на стриди.

По пътя до банкетната зала и особено в двора около ново-посветените рицари се тълпяха херолди и менестрели с обичайния възглас: „Largesse — largesse, chevaliers tr?s hardis!“^[2] Тази старинна фраза подканваше да се развържат кесиите и да се прояви щедрост към ония, които щяха да вписват в хералдическата книга девиза на гербовете на рицарите и да възпяват подвизите, с които са се прочули. Естествено поканата не остана без отговор от страна на ония, към които бе отправена. Варни даряваше просителите с престорена благосклонност и скромност, а Роли — с елегантната небрежност на човек, който се е издигнал напълно заслужено и има ясно съзнание за собствените си качества. Честният Блънт раздаде докрай онова, което шивачът бе оставил от шестмесечния му доход, в бързината изпусна няколко монети, наведе се да ги търси и после раздаде и тях с угриженото лице на клисар, който разпределя милостиня между бедните.

Даренията се приемаха с обичайните в подобни случаи викове: „Да живее!“ Понеже сред тълпата имаше повече привърженици на лорд Лестър, името на Варни се чуваше по-често и се произнасяше по-високо от имената на останалите двама. Най-много се проявяваше Ламборн, който ревеше: „Здраве и щастие на сър Ричард Варни!“, „Да живее сър Ричард Варни!“, „В целия свят няма и не е имало по-достоен рицар!“ — но неочаквано понижи гласа си и добави: „…от времето на доблестния сър Пандар Троянски.“^[3] Този неочакван край на гръмките му поздравления предизвика бурния смях на всички, които го чуха.

Излишно е да описваме подробно самото пиршество. То премина толкова блестящо и бе посрещнато от кралицата с такова нескрито задоволство, че Лестър се прибра в покоите си опиянен от радост. Неговото честолюбие бе напълно задоволено. Варни, който бе сменил разкошния си костюм с прости домашни дрехи, дойде, както всяка друга вечер, при господаря си, за да изпълни обичайните си задължения.

— Сър Ричард — каза Лестър с усмивка, — тези ваши задължения на слуга не подобават на новата ви титла.

— Милорд — отвърна Варни, — готов съм да се откажа от тази титла, ако трябва да се отделя от вас заради нея.

— Ти умееш да бъдеш благодарен, но аз не бива да ти позволявам да вършиш неща, които биха могли да подронят авторитета ти пред другите.

Въпреки че говореше така, Лестър продължаваше да приема услугите на Варни, а новопосветеният рицар си вършеше работата така, сякаш тя наистина му доставяше удоволствие.

— Аз не се боя от погрешната преценка на хората — каза той в отговор на думите на Лестър, — тъй като в замъка няма… позволете ми да разкопчея огърлицата ви… няма човек, който да не смята, че съвсем скоро хора с далеч по-големи титли от тази, с която аз, благодарение на добрината ви, се сдобих, ще изпълняват при вас работата на слуги и ще считат това за чест.

— Наистина можеше да бъде така — прошепна с неволна въздишка графът и добави: — Дай ми плаща, Варни. Искам да погледам небето. Не наближава ли пълнолуние?

— Да, милорд, поне според календара — отвърна Варни. Лестър се приближи до една врата, която водеше към малък, издаден напред каменен балкон с характерен за готическите замъци назъбен парапет, разтвори я широко и излезе навън. От мястото, където той застана, се откриваше просторна гледка към езерото-и към гората зад него. Ярката лунна светлина обливаше бистрите сини води и далечните дъбове и брястове. Луната плуваше високо в небето, заобиколена от хиляди и хиляди по-малки светила. В целия свят сякаш царуваше пълна тишина, нарушавана от време на време от гласовете на патрулите (където и да се намираше кралицата, тази длъжност се изпълняваше от нейните телохранители) и от далечния лай на кучетата, обезпокоявани от приготовленията на конярите и ловците за големия лов, който щеше да бъде развлечението за следващия ден.

Лестър съзерцаваше синия небесен свод с пламенно въодушевление, докато Варни, останал скрит в полутъмната стая, с тайно задоволство наблюдаваше как господарят му протяга ръце към звездите.

— О вие, далечни небесни светила, изпълнени с живот и огън!

— шепнеше заклинателно честолюбивият граф. — Вие изминавате своя тайнствен път в тишина, но мъдреците са ви дали език, за да предсказвате. Кажете ми тогава, какъв край е предопределен на моя земен път? Ще бъде ли величието, към което се стремя, толкова бляскаво, неповторимо и трайно, колкото е вашето? Или съм обречен да оставя само една ярка, но краткотрайна следа в нощната тъмнина и да падна след това на земята, като някоя от тези жалки ракети, с които хората се опитват да затъмнят лъчите ви?

Той продължи още няколко минути да съзерцава мълчаливо небето, сетне се обърна и влезе в стаята, където Варни изглеждаше изцяло погълнат с прибирането на скъпоценностите на графа в една касетка.

— Какво каза Аласко за моя хороскоп? — попита Лестър.

— Ти вече ми говори за това, но то ми се изплъзна из ума, тъй като не гледам сериозно на тази наука.

— Мнозина учени и известни хора са мислели другояче — отвърна Варни. — Не искам да лаская ваша светлост и затова ще кажа откровено, че споделям тяхното мнение.

— О ти, Саул сред пророците! Аз мислех, че се отнасяш с недоверие към всичко, което не можеш да видиш, да чуеш, да помиришеш, да пипнеш или да изпробваш на вкус, и бях убеден, че се уповаваш само на собствените си чувства.

— Милорд, може би тъкмо сега се заблуждавам, защото от цялото си сърце желая да се осъществи всичко, което ви предсказва астрологията. Аласко твърди, че благоприятната за вас планета е достигнала кулминационната си точка, а неблагоприятната — той не пожела да се изрази по-ясно, — макар и все още да не е победена окончателно, съвсем явно е затъмнена от слънцето или — доколкото си спомням това, което той каза — се отдалечава.

— Да, наистина е така — съгласи се Лестър, който държеше в ръцете си таблица с астрологически изчисления и я разглеждаше внимателно. — По-силното влияние ще победи и аз вярвам, че лошото ще отмине. Помогни ми да си сваля плаща, сър Ричард, и остани при мен, докато заспя, ако това не унижава рицарския ти сан. Чувствувам, че вълненията и тревогите на днешния ден са сгорещили кръвта ми и сега тя се блъска в жилите ми като поток от разтопено олово. Моля те, остани, докато умората притвори очите ми.

Варни грижливо настани господаря си в леглото, сложи на мраморната масичка при възглавницата масивна сребърна нощна лампа и постави до нея един кинжал. За да защити очите си от светлината на лампата — а може би от погледа на Варни, — Лестър дръпна тежката, обшита със злато копринена завеса на балдахина и лицето му остана в сянка. Варни седна близо до леглото, но с гръб към господаря си, за да му покаже, че не го наблюдава, и спокойно зачака Лестър сам да заговори по въпроса, който бе завладял мислите му.

— Е, Варни — обади се графът, който напразно очакваше неговият верен слуга пръв да започне разговора, — говорят ли хората за благосклонността на кралицата към мен?

— За какво друго има да говорят, милорд, когато тя се проявява така очебийно?

— Да, тя наистина е добра и милостива към мен — каза след кратка пауза Лестър, — но ненапразно е казано: „Не се уповавай на господари“.

— Мъдра и вярна мисъл — отвърна Варни, — освен ако съумееш да свържеш интересите им така тясно с твоите, че те — щат не щат — да стоят кротко на ръката ти, като сокол с качулка.

— Знам какво имаш пред вид — каза нетърпеливо Лестър, — макар че днес ти подбираш думите си по-внимателно и предпазливо от всеки друг път. Искаш да кажеш, че ако пожелая, мога да се оженя за кралицата?

— Вие го казвате, милорд, а не аз. Това обаче няма никакво значение, защото който и да го каже, то отговаря на мислите на деветдесет и девет на сто от англичаните.

— Да, но стотният знае повече от всички — каза Лестър и се обърна на другата страна. — Ти например много добре знаеш, че съществува пречка, която не може да се преодолее.

— Може, милорд, стига звездите да казват истината — отвърна спокойно Варни.

— Я виж, ти започна да говориш за звездите! Нали не вярваше в тях, пък и в каквото и да било друго?

— Грешите, милорд. Ако ми позволите да кажа, аз вярвам в много неща, по които може да се отгатне бъдещето. Вярвам например, че ако през април валят дъждове, през май ще цъфнат цветя; ако през лятото има слънце — ще узрее житото. Като се облягам на моята проста и естествена философия, аз вярвам, че щом звездите са обещали нещо, предсказанието им ще се сбъдне. Не мога да не вярвам в онова, което искам и очаквам да се случи на земята, само заради обстоятелството, че астролозите са го прочели предварително на небето.

— Имаш право — каза Лестър и пак се размърда неспокойно в леглото. — Действително целият свят очаква това. Получих известия от реформистката църква в Германия, от Нидерландия, от Швейцария, в които това се изтъква като важно условие за мира и спокойствието в Европа. Франция няма да се противопостави. Управляващата партия в Шотландия вижда в това гаранция за своята сигурност. Испания се страхува, но не е в състряние да го предотврати. Въпреки всичко обаче ти знаеш, че това е невъзможно.

— Не, милорд, не зная… Графинята е неразположена…

— Негодник! — извика Лестър, скочи от леглото и грабна кинжала, който стоеше на масичката до него. — Това, значи, ти е влязло в главата? Убийство обаче няма да ти позволя да извършиш!

— За какъв ме мислите, милорд? — рече Варни, възприемайки високомерния тон на несправедливо заподозрян човек. — Струва ми се, че не съм казал нищо, което би ви дало повод за такова страшно обвинение. Споменах само, че графинята е болна. И макар да е графиня — красива и обичлива, — нима вие, ваша светлост, мислите, че е безсмъртна? Тя би могла да умре и тогава вашата ръка отново ще ви принадлежи.

— Махни се, махни се! — изкрещя Лестър. — Не искам да слушам повече за това.

— Лека нощ, милорд — каза Варни, преструвайки се, че е схванал последните думи на графа като заповед да се оттегли. Гласът на Лестър обаче го спря.

— Не, не, няма да те оставя да ми се изплъзнеш току-така, безумецо — рече той. — Изглежда, че рицарското звание ти е разбъркало ума. Нима не разбираш, че говориш за неосъществимото като за възможно?

— Милорд — отвърна Варни, — аз от сърце желая дълъг живот на вашата прекрасна графиня, но знам, че нито вашата любов, нито моите благопожелания могат да я направят безсмъртна. И дори бог да й даде — за нейна, а следователно и за ваша радост — дълъг живот, аз не виждам причини да не станете въпреки всичко крал на Англия.

— Варни, ти наистина си полудял.

— Бих искал да имам същата увереност в това, че скоро ще стана господар на доходно имение — каза шеговито Варни. — Нима не сме чували, че в някои страни съществуват така наречените двойни бракове, които се сключват между хора с различно обществено положение и не са пречка за съпруга да се свърже по-късно с по-подходяща за сана му жена?

— Чувал съм, че това се прави в Германия — отвърна Лестър.

— И най-учените доктори по теология в чуждестранните университети доказват правото на това с примери от Стария завет. В края на краищата какво лошо има? Красивата съпруга, избрана по любов, споделя с вас вашите тайни часове за отмора и наслада. Честта й не е накърнена, съвестта й може да бъде спокойна. Ако небето ви дари с наследник, имате достатъчно средства, за да го осигурите по царски. Наред с това вие ще имате възможност да отделите на Елизабет десет пъти повече време и десет хиляди пъти по-голямо внимание, отколкото дон Филип Испански отделяше някога на нейната сестра Мария, което не й пречеше, както знаете, да го люби безумно въпреки неговото равнодушие и пренебрежение. Единственото, което ще се иска от вас, е да мълчите и да се владеете добре и тогава ще можете да държите вашата Елинор и вашата Розамунд на достатъчно разстояние една от друга^[4]. Разрешете ми само да ви намеря убежище, което няма да успее да открие нито една ревнива кралица.

В продължение на няколко минути Лестър не каза нито дума, после въздъхна и отговори:

— Това е невъзможно. Лека нощ, сър Ричард Варни… Не, почакай малко. Би ли могъл да си обясниш защо Тресилиан се появи днес пред кралицата така небрежно облечен? За да умилостиви нежното й сърце, предполагам, и да предизвика у нея състрадание към влюбения, който, изоставен от любимата, е изоставил и сам себе си.

Варни сподави подигравателната си усмивка и отвърна:

— Струва ми се, че мистър Тресилиан съвсем не е имал такова нещо на ум.

— Какво искаш да кажеш, Варни? В твоята насмешка винаги се крие някакво коварство.

— Милорд, аз искам само да кажа, че Тресилиан е открил правилния път за лечение на сърдечната си скръб. В кулата Мървин, където го настаних поради някои мои съображения, той не е сам, а с приятелка — жената или сестрата на някакъв актьор, струва ми се.

— Приятелка! Навярно искаш да кажеш — любовница?

— Да, милорд. Каква друга жена прекарва по цели часове в стаята на един мъж?

— Ей богу, тази историйка си струва да ое разкаже при удобен случай — каза Лестър. — Никога не съм им вярвал на тези лицемерни книжни плъхове с мними добродетели! Виж го ти този мистър Тресилиан как свободно разполага с моя дом. Ако не му обърна внимание, той ще трябва да се благодари само на някои спомени. Не бих искал да му пакостя повече, отколкото е необходимо. И все пак — не го изпускай от очи, Варни!

— Нали тъкмо затова го настаних в кулата Мървин. Там той е под зоркото наблюдение на моя най-бдителен, но за съжаление твърде често пиян слуга, Майкъл Ламборн, за когото вече уведомих ваше височество.

— Височество! — извика Лестър. — Каква е пък тази титла?

— Изтръгна се от устата ми, без да искам, милорд, но звучи толкова естествено, че не ми се ще да я взема обратно.

— Това твое повишение съвсем ти е завъртяло главата — каза с усмивка Лестър. — Така е, новите почести опиват силно като младо вино.

— Дано ваша светлост в близко време има възможност да каже това, изхождайки от собствен опит — отвърна Варни, пожела лека нощ на господаря си и се оттегли.