Уолтър Скот
Кенилуърт (21)

ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА

Пистол. Аз ида с вест, щастие ви нося,

пристигам тук със златни новини.

Фалстаф. Кажи ми ги човешки, просто.

Пистол. По дяволите всичко долно, земно!

Говоря аз за Африка вълшебна!

„ХЕНРИ IV“, ЧАСТ I

Общото помещение на „Черната мечка“ в Къмнър, където се пренася сега действието на нашия разказ, се радваше тази вечер на необикновено стълпотворение от гости. Наблизо имаше панаир и свадливият търговец на платове от Абингдън заедно с неколцина други мъже, познати от преди на читателя като приятели и клиенти на Джайлс Гозлинг, вече се бяха събрали в обичайния кръг около огнището и обсъждаха новините на деня.

Един весел, шумен и закачлив човек, чийто багаж и дъбов аршин, украсен с месингови деления, подсказваха, че упражнява занаята на Аутолик^[1], беше център на вниманието през цялата вечер и поддържаше веселото настроение на компанията. Трябва да се напомни, че в ония времена амбулантните търговци са били много по-изтъкнати хора от западналите и изродили се улични продавачи в наши дни. Търговията с галантерийни стоки, нужни предимно за женския тоалет, се е водела почти изцяло от тези пътуващи търговци. Ако пък амбулантният търговец достигнел до такова високо положение, че да разнася стоката си с коне, той бил считан вече за важна личност и бил приеман с уважение от най-богатите йомени или свободни поземлени собственици, които срещал по време на пътуванията си.

Поради тази причина и търговецът, за когото говорим, вземаше най-живо участие във всеобщото веселие, от което ехтеше цялата „Черна мечка“. Той си разменяше усмивки с хубавата мис Сесили, смееше се гръмогласно заедно със стопанина, правеше си шеги с натруфения мистър Голдтред, който, без сам да го иска, стана всеобщ прицел тая вечер. Амбулантният търговец и той тъкмо бяха подхванали спор за предимствата на испанските пред черните гасконски чорапи, а стопанинът смигаше на гостите около него, сякаш искаше да каже: „Сега ще падне смях, господа!“, когато откъм Двора се чу тропот на конски копита и някой гръмко повика коняря, прибавяйки за по-голяма убедителност няколко от модните за онова време ругатни.

Конярят Уил, бюфетчията Джон и всички останали слуги, които бяха напуснали местата си, за да вкусят и те някоя и друга троха от вихрената веселба на гостите, се втурнаха презглава към двора. Самият стопанин също се запъти навън, за да посрещне и поздрави както подобава новите гости, и след малко се върна, въвеждайки в помещението своя достоен и порядъчно пийнал вече племенник Майкъл Ламборн, комуто бе поверено опазването на астролога. Дребничкият Аласко бе сменил предишната си дреха с костюм за езда, бе подстригал брадата и веждите си и с това бе смъкнал поне двайсетина години от старческия си вид, така че сега можеше да мине за енергичен човек около шестдесетте, а може би и малко отгоре. Изглеждаше много неспокоен и настойчиво убеждаваше Ламборн да не остават в кръчмата, а да продължат направо за мястото, към което са тръгнали. Ламборн обаче не желаеше да го командуват.

— Кълна се в Рака и в Козирога — крещеше той, — и във всички светила, без да броя ония звезди, чието сияние съм виждал със собствените си очи из южните небеса и в сравнение с които нашите северни мъждиви небесни светлини не са нищо повече от четвъртпенсови свещички — кълна се, повтарям, че няма да допусна заради нечие настроение да се държа нелюбезно. Аз ще остана тук и ще отдам нужното внимание на моя достоен вуйчо. Господи боже! Нима могат да се пренебрегнат родствените връзки. Дай тук галон от най-хубавото си вино, вуйчо, и нека всички пият за здравето на благородния граф Лестър! Как? Няма ли да побъбрем и да си припомним старата ни близост? Няма ли да си поговорим, питам аз?

— На драго сърце, племеннико — отговори стопанинът, който очевидно искаше да се отърве от него, — но имаш ли достатъчно пари, за да платиш хубавото ми вино?

Подобен въпрос често е усмирявал мнозина развеселени пияници, но ни най-малко не повлия на намерението на Майкъл Ламборн.

— Значи, ти се съмняваш във възможностите ми, вуйчо? — попита гой, като измъкна шепа златни и сребърни монети. — С повече основание можеш да се съмняваш в съществуването на Мексико или на Перу! Би могъл да се съмняваш дори в кралската хазна! Боже, пази кралицата! Тя е добрата господарка на моя добър господар.

— Добре, добре, родственико — отвърна кръчмарят. — Моята работа е да продавам вино на оня, който може да го купи. Хайде, помощнико Джек, заеми се с длъжността си! И все пак, Майк, бих искал да знам как да се снабдявам и аз тъй лесно с пари като тебе.

— Е, добре, вуйчо, ще ти открия една тайна. Виждаш ли го това дребно старче? Старо и сбръчкано е като сушените картофи, с които дяволът си прави кашата, но в главата му, вуйчо — само между нас да си остане, — все едно, че е събран целият Потоси^[2]. Ей богу, той може да фабрикува монети по-бързо, отколкото аз изричам ругатни!

— Никога няма да сложа в кесията си пара от неговите, Майкъл — рече стопанинът. — Много добре знам какво се полага за фалшифициране на кралски монети.

— Макар и да си стар, вуйчо, ти си истински глупак. Не ме дърпай за дрехата, докторе, ти също си глупак! И понеже и двамата сте глупаци, трябва да ви обясня, че аз се изразих метафорично.

— Ти полудя ли? — ядоса се старецът. — Дяволът ли е влязъл в тебе? Да се махаме по-бързо оттук, преди да сме привлекли всички погледи.

— Всички погледи ли, казваш? — високо рече Ламборн. — Заблуждаваш се, драги. Давам ти дума, че оттук нататък никой няма вече да посмее да те погледне. Господа, заклевам се в бога, че ще избода с камата си очите на всеки, който се осмели да погледне този стар джентълмен. Стой си спокойно, старче! Всички тук са мои приятели, стари приятели от детинство, и никого няма да издадат.

— Не е ли по-добре да се оттеглиш в отделна стая, племеннико? — рече Джайлс Гозлинг. — Говориш странни и опасни неща, Р сега навсякъде е пълно с шпиони.

— Пет пари не давам за тях — отвърна самоуверено Майкъл.

— Шпиони! Пфю! Аз служа при благородния граф Лестър. А, ето го и виното! Напълни по чаша на всеки, виночерпецо, да пием за здравето на цветето на Англия — благородния граф Лестър! Повтарям — за благородния граф Лестър! А оня, който откаже, е чисто и просто свиня от бандата на Съсекс и аз ще го накарам да вдигне тоста дори ако трябва да му отрежа краката и да ги опуша като свински бут!

Никой не се възпротиви срещу тоста, предложен при такава страшна заплаха, а Майкъл Ламборн, чието пиянско настроение естествено се повиши още повече от новоизпитото вино, взе да възобновява шумно познанствата си с посетителите, които знаеше от по-рано. Те го приемаха почтително и със страх, защото и най-последният от слугите на графа-фаворит, особено пък човек като Ламборн, внушаваше по очевидни причини и едното, и другото чувство.

След като се увери, че придружителят, му няма да отстъпи от своето, старецът престана да спори с него, седна в най-тъмния ъгъл на помещението, поръча си чаша херес и сякаш задряма над нея; стараейки се да привлича колкото се може по-малко внимание към себе си и да не прави нищо, което би могло да напомни за присъствието му на Ламборн, който вече бе подхванал разговор със стария си приятел Голдтред от Абингдън.

— Няма да ми повярваш, приятелю Майк — каза търговецът, — но аз така се радвам, че те виждам, както се радвам, като видя парите на клиента. Е, сега вече, Майк, можеш да сместиш тайничко приятеля си в някой маскарад или в друго някакво забавление.

Ако пък на благородния граф се случи да намине някой път из този край и му потрябва испанска яка или нещо от този род, ти с чиста съвест би могъл да му пошепнеш на ухото: „Моят стар приятел, младият Лорънс Голдтред от Абингдън, има чудесна стока: лен, копринен газ, батиста и други, пък и самият той е такова чудесно момче, че по-добро не може да се намери в целия Бъркшир, и е готов да се бие за ваша свет лост срещу всеки юначага с неговия ръст.“ Би могъл да добавиш също…

— Мога да надрънкам още стотина дяволски измислици, драги — каза Ламборн. — За приятел добрите думи не се пестят.

— От сърце пия за твоето здраве, Майк — вдигна наздравица търговецът. — Впрочем ти би могъл да ни разкажеш и как стои въпросът с новата мода. Току-що тук един амбулантен търговец-мошеник превъзнасяше до небесата старомодните испански чорапи и хулеше гасконските, макар че от пръв поглед се вижда колко красиво подчертават те крака и коляното, особено когато са украсени с разноцветни жартиери в съответствие с цвета на костюма.

— Прекрасно, прекрасно! — отвърна Ламборн. — Това се доказва и от твоите мършави бедра, които се виждат през цепките на канавацата и гюла и напомнят на хурка, от която вълната е изпредена наполовина.

— Нали и аз казвам, че… — рече търговецът, чиято слаба глава също се беше вече завъртяла. — Но къде е този разбойник — амбулатният търговец! Ей сегичка тук, струва ми се, имаше един амбулантен търговец. Стопанино, къде, по дяволите, изчезна този амбулантен търговец?

— Там, където трябва да бъде благоразумният човек, мистър Голдтред — отвърна Джайлс Гозлинг. — Затворил се е в стаята си, пресмята днешната печалба и подготвя стоката си за утре.

— Да върви по дяволите, глупав дърдорко такъв! — заключи търговецът. — Ей богу, не би било лошо да го освободим от стоката му — я ги гледай ти, банда скитащи измамници, ще кръстосват страната и само ще вредят на почтените търговци. В Бъркшир обаче има достатъчно смелчаци, стопанино, и някой от тях може да срещне из пътя този амбулантен търговец.

— Е, да — отговори със смях кръчмарят, — но не трябва да се забравя, че оня, който го срещне, ще си намери майстора, защото амбулантният търговец е як човек.

— Як ли? — попита Голдтред.

— Як! — отвърна стопанинът. — Кълна се, че е як като оня пътуващ търговец, дето здравата натупал Робин Худ, както се казва в песента:

 

И Робин Худ изтегли меч прочут,

търговецът извади своя

и тъй удари с него Робин Худ,

че той едва понесе боя.

 

— Дяволите да го вземат тоя долен мошеник, вдън земя да пропадне! — изруга търговецът. — Щом е такъв, няма какво да му бере грижа човек. А сега ми кажи ти, Майк, мой доблестни Майк, добро ли излезе лененото платно, което спечели от мене?

— Добро, мистър Голдтред, добро, както сам виждаш. Затова искам да ти се отблагодаря за подаръка, като пийнем още по чаша. Хей, момче, я ни напълни шишето!

— Повече няма да ти се случи да спечелиш ленено платно за такъв облог, приятелю Майк — каза търговецът. — Оня начумерен саможивец, Тони Фостър, те ругае, без да си подбира думите, и се кълне, че друг път нямало да ти позволи да му измърсиш прага, защото от твоите богохулства можел да рухне покривът на всеки християнски дом.

— Наистина ли така говори тоя надут лицемерен скъперник? — кресна Ламборн. — А, добре тогава, аз пък ще го накарам още тази вечер да ми дойде на крака, тук, в дома на моя вуйчо, за да чуе нарежданията ми. Такова конско ще му друсна, та цял месец да мисли, че сам дяволът го е пипнал за яката и го разтърсва.

— Е, тука вече прехвърли мярката — каза търговецът. — Тони Фостър да дотича, щом му подсвирнеш? Уви, драги Майк, но ти като че ли е по-добре да идеш да си легнеш.

— Слушай, мършави глупако! — раздразнено извика Ламборн. — Залагам петдесет златни монети срещу първите пет лавици на магазинчето ти — тия от прозореца надолу, — с всичко, което е по тях, че ще накарам Тони Фостър да дойде ей тук, в тази кръчма, преди три пъти да сме изпразнили чашите си.

— Не, не, на такъв голям облог не се хващам — каза търговецът, който поизтрезня от това предложение, защото то ясно показваше, че Ламборн прекалено добре познава тайните на магазинчето му. — Такъв бас не слагам, но ако искаш, готов съм да заложа пет златни монети срещу твоите пет, че Тони Фостър няма да излезе от дома си и няма да се запъти към кръчмата след вечерната молитва нито заради теб, нито заради когото и да било другиго.

— Съгласен — отговори Ламборн. — Хайде, вуйчо, вземи залога и прати някое от твоите момчета до замъка, да предаде това писмо на мастър Фостър и да му каже, че аз, неговият приятел Майкъл Ламборн, го викам да поговоря с него тук, в замъка на моя вуйчо, по извънредно важна работа. Хайде, тичай колкото ти държат краката, момче, защото слънцето вече залязва, а оня негодник си ляга с кокошките, за да пести лоените си свещи.

Слугата хукна да изпълни поръчението, а приятелите продължиха да пият и да се веселят, докато момчето се върна с отговора, че мистър Фостър ей сега ще дойде.

— Спечелих, спечелих! — развика се Ламборн и се спусна да прибере залога.

— Не, не, почакай — възпротиви се търговецът и му прегради пътя. — Първо да дойде, че тогава.

— По дяволите, та той вече трябва да е на прага — упорствуваше Ламборн. — Какво ти каза, момче?

— С ваше позволение — отвърна пратеникът, — показа се на прозореца с пушка в ръка и когато аз, разтреперан от страх, му предадох поръчението ви, отвърна троснато ваша милост да върви на оня свят.

— Предполагам, че е имал пред вид ада — каза Ламборн, — защото той праща там всеки който не е член на конгрегацията.

— Точно така, рече момчето. — Аз употребих другия израз като малко по-поетичен.

— Остроумен хлапак! — отбеляза Майкъл. — Хайде, пийни една глътка да понамокриш поетическата си свирка! И какво още каза Фостър след това?

— Нареди ми да ви предам, че ако имате да му казвате нещо, сам да отидете при него — рече слугата.

— И после?

— После прочете писмото, поразтревожи се, изглежда, и ме попита дали ваша милост не е пийнал, а аз отвърнах, че сте поговорили малко по испански, като човек, който е бил на Канарските острови.

— Марш оттук, глупако глупав, дето се мислиш, че толкова ти сече умът! — изкрещя Ламборн. — Вън! Не, чакай! Какво още каза той?

— Измърмори, че ако не дойдел, ваша милост щял да издрънка всичко, което би трябвало да се пази в тайна. Взе си старата шапка, протрития син плащ и след малко ще бъде тук, както вече ви казах.

— В думите му има истина — рече сякаш на себе си Ламборн.

— Моята глава пак ми изигра старата си долна шега. Но както и да е — corragio, нека дойде! Не съм скитал толкова дълго по света, за да се боя сега от Тони Фостър, все едно дали съм пиян, или не. Хей, дай тука една гарафа студена вода, да кръстя хереса!

Докато Ламборн, поизтрезнял от мисълта за идването на Фостър, се подготвяше за срещата, Джайлс Гозлинг се промъкна крадешком до стаята на амбулантния търговец, когото свари да крачи възбудено напред-назад.

— Вие така ненадейно напуснахте компанията — каза стопанинът на госта.

— Как няма да я напусна, след като се появи самият дявол — отговори амбулантният търговец.

— Не е много любезно от ваша страна да наричате така моя племенник и аз не би трябвало дори да ви отговарям, но, честно казано, Майкъл наистина може да бъде считан за изчадие на ада.

— Та аз не говоря за този самонадеян скандалджия, а за другия, който, доколкото знам… Впрочем кога ще си отидат? И защо са дошли?

— Честна дума, на тези въпроси и аз не мога да отговоря — рече стопанинът. — Чуйте обаче какво ще ви кажа, сър: вие ми донесохте подарък от достойния мистър Тресилиан — камъкът наистина е чудесен…

Той извади пръстена, огледа го и като го скри отново в кесията си, добави, че това било прекалено щедра награда за услугите, които би могъл да направи на своя дарител, и че на него, като прочут сред хората ханджия, не му подобавало да се бърка много в чуждите работи. Беше вече разказал, че не е успял да научи нищо повече от това, че дамата продължавала да живее в Къмнър хол в най-строго усамотение и че на онези, които случайно успявали да я видят, тя изглеждала тъжна и подтисната от самотата си.

— За вас обаче — допълни гой, — ако желаете да удовлетворите господаря си, се открива небивала възможност да сторите това. Тони Фостър идва тук, а на Майкъл Ламборн му трябва само още едно шише вино, за да не бъде в състояние дори и заповедта на кралицата да го помръдне от мястото му. Така че те ще останат гука най-малко един-два часа. И ако вие си нарамите сега стоката, която може да ви послужи като чудесно прикритие, имате изгледи да успеете да убедите стария слуга, спокоен от отсъствието па стопанина, да ви допусне в замъка, за да продадете уж нещо от стоката си на дамата; тогава ще научите за нея много повече, отколкото бих могъл да ви кажа аз или някой друг.

— Честна дума, вие сте прав — отговори Уейланд, тъй като това беше той. — Планът ви е отличен, но според мен — и малко опасен. Ами ако Фостър се върне неочаквано?

— Възможно е — каза стопанинът.

— Или пък, да речем — продължаваше да изказва съмненията си Уейланд, — ако дамата ми благодари хладно за усилията и откаже да говори с мен?

— Което също е възможно — съгласи се Джайлс Гозлинг. — Чудя се, че мистър Тресилиан проявява такава грижа за жена, която не иска и да знае за него.

— И в единия, и в другия случай ще претърпя неуспех — рече Уейланд, — затова вашият план, общо взето, не ми е особено по вкуса.

— И все пак съгласете се, драги господине, че това си е работа на вашия господар, а не моя, и затова вие сам най-добре знаете каква опасност можете да срещнете и доколко сте готов да се изложите на нея. Но не очаквайте други да направят онова, което вие сам не се осмелявате да направите.

— Чакай, чакай — прекъсна го Уейланд. — кажи ми само едно: онзи старец също ли отива в Къмнър?

— Да, струва ми се — отвърна стопанинът. — Техният слуга разправяше, че трябвало да занесе там багажа им, но и на него бирата му подействува така, както хересът на Майкъл.

— Достатъчно — каза Уейланд и по лицето му се изписа решителност. — Аз ще осуетя замислите на този стар злодей. Страхът ми от ехидната му муцуна вече изчезна и сега у мен остана само омразата. Помогни ми да метна багажа на гърба си, драги стопанино! А ти се пази, стари Албумазар^[3]! Твоят хороскоп показва, че те грози опасност и тя идва от съзвездието Голямата мечка.

Той метна на плещите си товара, излезе, воден от стопанина, през задната врата на „Черната мечка“ и пое по една скришна пътечка към Къмнър хол.