Уолтър Скот
Кенилуърт (15)

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА

Аз знам добре, че имате арсеник

и витриол, и винен камък, калий…

Помнете, капитане: тоз човек

след време алхимик голям ще стане

и ще открие — не твърдя, но вярвам

бленувания философски камък.

„АЛХИМИКЪТ“^[1]

Тресилиан и спътниците му препускаха с всички сили. Преди тръгването той бе попитал ковача дали не предпочита да заобиколят Бъркшир, където някога бе играл такава видна роля, но Уейланд решително отказа. Той бе използувал краткия си престой в Лидкоут хол, за да се преобрази неузнаваемо. Дългата му и буйна брада бе заменена сега с малки мустачки над горната устна, засукани нагоре по войнишки. Един шивач от селцето Лидкоут (срещу добро възнаграждение) бе проявил изкуството си и под ръководството на своя клиент така основно беше променил външния му вид, че сякаш бе свалил от него цели двайсет години. Преди, покрит целият със сажди и въглищен прах, с буйната си коса и дълга брада, прегърбен поради естеството на занаята си и загрозен от чудатите си ексцентрични дрехи, той изглеждаше на около петдесетгодишен човек. Облечен сега в красивата ливрея на Тресилиан, с меч на кръста и с щит през рамо, Уейланд имаше вид на гиздав и наперен слуга, на когото не можеха да се дадат повече от трийсет, трийсет и пет години — разцвета на човешката възраст. Грубите му дивашки маниери също бяха заменени със самоуверена непринуденост в поведението и с проницателност и живост в погледа.

На въпроса на Тресилиан на какво се дължи това необикновено и пълно видоизменение, Уейланд вместо отговор издекламира два стиха от една съвсем нова по онова време комедия, която, според мнението на някои по-снизходителни критици, предсказваше, че авторът й не е лишен от талант. Ние с удоволствие цитираме тук тези стихове, които гласяха дословно така:

Бан-бан, Ка-Калибан,

друг господар ти е избран.

Макар че Тресилиан не запомни стиховете, те го подсетиха, че Уейланд някога е бил актьор, а това обстоятелство само по себе си вече достатъчно добре обясняваше лекотата, с която той успя да промени така коренно външния си вид. Ковачът също беше убеден, че се е преобразил напълно, и дори съжаляваше, че няма да минат близо до мястото на някогашното му убежище.

— В тези дрехи и под вашето покровителство — каза той — аз не се боя да застана даже и пред съдията Блиндас по време на съдебно заседание. Любопитно ми е също и да узная какво е станало с дяволчето, което ще покаже на всички за какво го бива, стига да успее да се отвърже веднъж от въжето и да избяга от баба си и от учителя. Ами разрушената пещера! На драго сърце бих отишъл да погледна какви поразии е предизвикало взривяването на толкова много барут сред ретортите и шишенцата на доктор Деметрий Дубуби. Готов съм да се обзаложа, че славата ми ще витае над долината на Белия кон още много години, след като тялото ми изгние, а също и че не един глупак продължава да привързва коня си към дирека, да оставя сребърната монета и да изсвирва като моряк при пълно безветрие, за да прикани Уейланд Смит да дойде и да му подкове коня. Конят му обаче ще окуцее съвсем, преди ковачът да отвърне на повикването.

В това Уейланд наистина се оказа пророк. Легендите се раждат тъй лесно, че смътното предание за неговото изключително майсторство в ковашкия занаят и досега се разказва в долината на Белия кон. Нито споменът за победата на Алфред, нито преданието за прославения Пюзи Хорн са се запазили в Бъркшир така добре, както нелепата легенда за Уейланд Смит.

Пътниците бързаха толкова много, че спираха само колкото да нахранят конете и да им дадат възможност да отдъхнат. Понеже много от местата, през които минаваха, бяха под господството на граф Лестър или на подвластни нему хора, те решиха за по-благоразумно да крият както имената си, така и целта на своето пътуване. От голяма полза беше в това отношение помощта на Уейланд Смит (ние ще продължим да го наричаме така, въпреки че истинското му име е Ланселот Уейланд). Той изпитваше истинско удоволствие да отбива майсторски всякакви въпроси, отнасящи се до тях, и се забавляваше да насочва любопитните коняри и собственици на странноприемници по лъжливи следи. По време на краткото им пътуване успя да разпространи три различни и напълно несъстоятелни слуха. Първо: че Тресилиан бил генерал-губернаторът на Ирландия, който пътувал инкогнито за Лондон, за да получи нарежданията на кралицата относно съдбата на големия бунтовник Рори Оуджи Маккарти Макмахоун. Второ: че Тресилиан бил пълномощник на Monsieur^[2], пристигнал в Англия, за да поиска от негово име ръката на Елизабет. Трето: че Тресилиан бил херцог Медина, дошъл тайно, за да изглади спора между Филип II и Елизабет.

Тресилиан се ядосваше и се опитваше да убеди ковача, че с това може да им навлече различни неприятности и че разпространението на подобни измислици ще привлича ненужно вниманието на хората върху тях. Уейланд обаче го успокояваше, твърдейки (а кой би могъл да устои срещу такъв довод!), че всъщност неговата (на Тресилиан) представителна външност в никакъв случай не можела да остане незабелязана и тъкмо заради това било необходимо да се измисли някаква съвсем необикновена причина за трескавото му и тайнствено пътешествие.

Най-после те наближиха столицата; и тук вече, поради по-голямото струпване на непознати хора, появяването им не правеше впечатление, нито предизвикваше въпроси. Накрая влязоха в самия Лондон.

Тресилиан възнамеряваше да отиде направо в Детфорд, където в момента живееше лорд Съсекс, за да бъде по-близко до двора, който се намираше по това време в Гринидж, предпочитаната резиденция на Елизабет и тачена като нейно родно място. Все пак наложи се да направят в Лондон кратък престой, който се удължи неочаквано поради упоритото настояване на Уейланд Смит да му разрешат да се поразходи из града.

— В такъв случай вземай си меча и щита и ме следвай — каза Тресилиан. — Аз също искам да се поразходя, ще вървим заедно.

Той бе принуден да постъпи така, защото все още не беше напълно убеден във верността на новия си подчинен и се страхуваше да го изпусне из поглед в този важен момент, когато страстите на двете съперничещи си фракции в двора на Елизабет се бяха така разгорещили. Уейланд без съпротива прие тази предпазна мярка, за чиято причина навярно се досещаше, но постави като условие на господаря си да се отбият в онези магазинчета на аптекари, които той ще посочи, докато вървят по Флийт стрийт, за да направи необходимите покупки. Тресилиан се съгласи и по даден от спътника си знак влезе с него в четири-пет продавници, като с изненада забеляза, че във всяка от тях Уейланд купуваше едно и също лекарство, но в различни количества. Някои от церовете, които той търсеше, му биваха доставяни още в самото начало, но за други се оказа, че не е така лесно да бъдат намерени, и Тресилиан забеляза също, че за почуда на търговците Уейланд на няколко пъти върна предложените му масла и треви и настояваше да му ги подменят с точно исканите видове, заплашвайки, че ще отиде да ги търси на друго място. Една от търсените съставки обаче не можеше никъде да се намери. Някои аптекари открито си признаваха, че никога не са я виждали, други отричаха изобщо съществуването й, твърдейки, че тя виреела само във въображението на смахнати алхимици. Повечето от тях се опитваха да задоволят клиента, като му предлагаха някакъв заместител, който Уейланд отказваше категорично да приеме въпреки уверенията им, че той притежавал съвсем същите качества. Всички без изключение проявяваха обаче любопитство да разберат за каква цел му е нужна тази билка. Един стар мършав аптекар, на когото Уейланд зададе неизменния си въпрос с думи, които Тресилиан нито разбра, нито запомни, отговори откровено, че това лекарство в Лондон го нямало и че ако все пак случайно се намерело, то би могло да бъде само при евреина Йоуглан.

— Така си и мислех — каза Уейланд.

Като излязоха от магазинчето, той се обърна към Тресилиан:

— Моля да ме извините, сър, но, както знаете, никой майстор не може да работи без необходимите му инструменти. Аз трябва на всяка цена да отида при този Йоуглан. Уверявам ви, че дори това да ни забави повече, отколкото позволява времето ви, ще останете безкрайно доволен от резултата, който ще постигна чрез този рядък цяр. Позволете само — добави той — да мина пред вас, защото сега ще трябва да се отклоним от широката улица, а ако аз ви водя, ще вървим два пъти по-бързо.

Тресилиан се съгласи и този път и като последва ковача по една уличка, която завиваше наляво към реката, установи, че водачът му се движи наистина много бързо и очевидно познава добре града. Те преминаха през цял лабиринт от улици и улички, докато Уейланд най-сетне спря сред една много тясна пресечка, в края на която се съзираше Темза, мътна и нечиста, и на фона й се виждаха кръстосаните saltierways^[3], както би казал мистър Мъмблейзън, мачти на два лихтера, които чакаха прилива. Магазинчето, което търсеха, нямаше стъклена витрина, както в днешно време, а представляваше някаква оградена с жалък платнен навес барака, каквито заемат сега обущарите, отворена отпред като рибарските сергии в наши дни. Отвътре се показа дребен човек, с женствено лице, който по външен вид никак не отговаряше на общоприетата представа за евреин, тъй като беше голобрад и косите му бяха прави и меки. Той много учтиво попита Уейланд какво желае. Когато ковачът назова лекарството, евреинът трепна и върху лицето му се изписа крайно учудване.

— А за какво му е на ваша милост това лекарство, чието име, майн гот, не е споменавано вече четиридесет години, откакто съм аптекар тук?

— Не съм упълномощен да отговарям на такива въпроси — каза Уейланд. — Искам само да знам имаш ли това, което ми трябва, и ако го имаш, ще ми го продадеш ли?

— Ах, майн гот, имам го, как да го нямам, и ще го продам, разбира се, нали затова съм аптекар, за да продавам всякакви лекарства.

Като изрече всичко това, той показа някакъв прах и продължи:

— Но ще струва много пари. Това, което имам, се продава на теглото на златото, на чистото злато, и то шест пъти по-скъпо. То произхожда от планината Синай, където са провъзгласени свещените Мойсееви закони. Растението цъфти само веднъж на сто години.

— Не знам колко често го берат в планината Синай — каза Уейланд, след като разгледа с подчертано пренебрежение предложеното му лекарство, — но аз залагам меча и щита си срещу дългополата ти дреха, че боклукът, който ми предлагаш вместо онова, което търся, може да се бере всеки ден от седмицата в рова на замъка Алипоу.

— Вие сте груб човек — каза евреинът. — А аз нямам по-добро лекарство от това, пък и да имам, няма да го продам без лекарско предписание или без да ми кажете за какво ви трябва.

Ковачът бързо му отвърна нещо на някакъв език, от който Тресилиан не разбра нито една дума. Евреинът обаче остана поразен. Той се вгледа в Уейланд така, сякаш в лицето на някакъв незначителен и невзрачен непознат изведнъж бе разпознал всемогъщ герой или страшен владетел.

— Свети Илия! — извика той, след като се съвзе от първоначалното си стъписване. От предишната подозрителност и не-дружелюбност не остана нито следа, той с изключително раболепие се поклони на Уейланд и го покани да прекрачи жалкия му праг и да ощастливи мизерното му жилище.

— Няма ли да изпиете една чашка с бедния евреин Закарайъс Йоуглан? Токайско ли ще предпочетете или „Лакрима Кристи“? Не бихте ли…

— Твоите предложения ме оскърбяват — прекъсна го Уейланд. — Свърши това, което искам от теб, прекрати по-нататъшните разговори!

Смъмреният израилтянин взе връзката си с ключове, предпазливо отключи една касетка, много по-солидна и здраво затворена от останалите кутии с лекарства, и измъкна едно тайно чекмедже със стъклен похлупак, в което имаше малко количество черен прах. Той подаде праха на Уейланд е най-голяма готовност, докато на лицето му съвсем явно се бе изписала борбата между скъперническото му чувство (очевидно бе, че му се свидеше всяка една прашинка от скъпоценната трева, която клиентът му се тъкмеше да вземе) и раболепната почтителност, която се стараеше да засвидетелства.

— Имаш ли везни? — попита Уейланд.

Евреинът посочи везните, които обикновено употребяваше в магазинчето си, но някак колебливо и дори със страх и смущението му не убягна на ковача.

— Тези не стават, дай други — отсече твърдо Уейланд. — Нима не знаеш, че свещените предмети губят силата си, ако ги мерят на неточни везни?

Евреинът сведе глава, измъкна от някакво обковано със стомана ковчеже красиво изработени везни и докато ги изравняваше, каза:

— С тях правя собствените си опити. Ще се залюлеят дори ако върху им се постави само един косъм от брадата на първосвещеника.

— Тия стават — съгласи се ковачът, отмери си две драхми^[4] от черния прах, загъна го старателно и го постави в кесията си при другите билки. После попита евреина за цената, но той, като поклати глава и се поклони, отговори:

— Каква цена! От хора като вас не се взима нищо. Но вие пак ще дойдете при бедния евреин, нали? Ще надникнете в неговата лаборатория, в която той изсъхна като кратуната на пророк Йона? Ще проявите милост и ще му покажете как да направи поне една малка стъпка по големия път, нали?

— Шт! — прошепна Уейланд, като сложи тайнствено пръст на устните си. — Възможно е пак да се срещнем. Ти вече си достигнал онова, което вашите равини наричат „шахмайм“ — общото сътворение. Засега продължавай да бдиш и да се молиш, защото до новата ни среща трябва да се добереш до „Алхахес Еликсир Самех“.

Като кимна леко в отговор на почтителните поклони на евреина, той важно закрачи по улицата, последван от господаря си, чиято първа забележка по повод разигралата се пред очите му сцена беше, че Уейланд е трябвало да заплати на евреина билката, каквато и да е тя.

— Да му платя? — учуди се ковачът. — По-скоро злият демон да ме накаже, ако направя такова нещо. Да не се страхувах, че ще ми се разсърдите, щях да измъкна от него една-две унции злато срещу същото количество тухлен прах.

— Съветвам те да не се занимаваш с такива мошеничества, докато служиш при мен — смъмри го Тресилиан.

— Нали ви казах — отговори ковачът, — че тъкмо поради тази причина се въздържах да не го направя. Защо обаче наричате такава постъпка мошеничество? Този жалък скелет е достатъчно богат, за да застеле със златни крони цялата улица, на която живее, без да забележи дори, че нещо липсва от железния му сандък. Отгоре на всичко почти е обезумял от желание да получи философския камък! И не видяхте ли как искаше да измами бедния слуга, за какъвто ме взе отначало, като ми предложи боклук, който не струва дори едно пени? „Каквото повикало — такова се обадило“, казал дяволът на въглищаря.^[5] Ако неговото лъжливо лекарство заслужаваше кроните ми, то и моят истински тухлен прах заслужава неговото злато.

— Доколкото знам — каза Тресилиан, — евреите и аптекарите правят подобни работи, но искам да разбереш, че ако един от моите слуги върши такива шарлатании, това унижава достойнството ми и аз няма да го допусна. Надявам се, че си привършил вече с покупките си?

— Да, сър — отговори Уейланд, — и с тези билки още днес ще приготвя безценния орвиентан^[6], това превъзходно лекарство, което почти не можете да намерите в истинския му и полезно действащ вид из тези области на Европа, поради липсата на изключително рядката и скъпоценна съставка, която току-що взех от Йоуглан.

— А защо не купи всичко от едно място? — попита Тресилиан.

— Загубихме почти цял час, за да тичаме от един продавач на церове до друг.

— Ще ви обясня, сър — отговори Уейланд. — Никой не бива да научи тайната ми, а тя нямаше да остане за дълго моя, ако купувах всички съставки от един аптекар.

Те се върнаха в своята странноприемница, прочутата „Вироглава красавица“, и докато слугата на лорд Съсекс приготвяше конете за път, Уейланд взе от готвача едно хаванче, затвори се в стаята и започна да смесва, да стрива и да разбърква в съответни дози купените лекарства с такава бързина и сръчност, които потвърждаваха голямото му умение в аптекарските работи.

Най-сетне лековитият сироп на Уейланд беше готов, конете — оседлани и след едночасова езда конниците пристигнаха в резиденцията на лорд Съсекс — замъка Сей, край Детфорд, който в продължение на много години бе принадлежал на една фамилия, носеща същото име, но от един век насам беше станал собственост на старинния и уважаван род Ивлин. Сегашният представител на този древен род дълбоко споделяше интересите на граф Съсекс и с готовност бе предоставил гостоприемния си дом както на него, така и на многобройната му свита. По-късно в замъка Сей е живял прочутият мистър Ивлин, чийто трактат „Гората“ и до днес се използува като наръчник от английските земеделци, а животът, поведението и принципите му, описани в неговите „Спомени“, би трябвало да служат за ръководство на всеки английски джентълмен.