Том Кланси
Безпощадно (5)

3.
Пленничество

След като върна цялата си водолазна екипировка в бункера, Кели взе една ръчна количка, за да превози продуктите от яхтата. Роузън настоя да му помогне. Новите винтове щяха да пристигнат едва на следващия ден, пък и хирургът явно не бързаше отново да пътешества с яхтата си.

— Значи — каза Кели — преподаваш хирургия?

— Да, стана вече осем години.

Роузън подреди пакетите с продукти на количката.

— Не приличаш на хирург.

Сам прие комплимента спокойно.

— Е, не всички приличаме на цигулари. Баща ми беше зидар.

— Моят пък пожарникар.

Кели подкара количката към бункера.

— Като се заговорихме за хирурзи… — Роузън посочи гърдите на Джон. — Попаднал си на добър специалист. Тези белези явно са били ужасни рани.

Кели почти спря.

— Да, онзи път наистина постъпих безразсъдно. Но не беше толкова зле, колкото изглежда. Само ми одраска дробовете.

— И на мен така ми се струва — изръмжа Роузън. — Минало е само на около пет сантиметра от сърцето ти. Голяма работа.

Кели пренесе пакетите в килерчето.

— Хубаво е да говориш със специалист, док — забеляза той и мислено затвори очи при спомена. — Всичко бе просто безразсъдство.

— Колко време си бил там?

— Общо ли? Около осемнадесет месеца. Зависи дали ще броим времето, прекарано в болница.

— Вътре на стената висеше военноморски кръст. За това ли са ти го дали?

Кели поклати глава.

— Не, за друго. Трябваше да отида на север и да измъкна един пилот на свален A-6. Не ме раниха, но въпреки това се разболях ужасно. Разните там драскотини от тръни и храсти се инфектираха от водата в реката. Можеш ли да си представиш? Оттам си изкарах три седмици в болницата. Беше по-ужасно и от раняване.

— Мястото не е от най-хубавите, нали? — попита Роузън, докато се връщаха за последния товар.

— Разправят, че там има сто различни вида змии. Деветдесет и девет са отровни.

— А последната?

Кели подаде един кашон на лекаря.

— Тя направо те гълта целия — засмя се той. — И на мен не ми хареса, но това ми беше работата, така че измъкнах онзи пилот. Адмиралът ме направи старшина и ми даде медал. Ела да ти покажа моята красавица.

Джон махна на Сам да се качи на борда. Разглеждането на яхтата продължи пет минути, през които лекарят внимателно изучаваше всички разлики между „Спрингър“ и неговата. Оборудването бе модерно, но не префърцунено. Сам разбра, че този човек знае какво прави. Пък и картите му бяха нови. Кели извади две бири от хладилника и подаде едната на лекаря.

— Как беше в Окинава? — попита е усмивка той.

Двамата мъже се оглеждаха и преценяваха един друг и гледката явно им харесваше.

Роузън повдигна рамене и красноречиво изръмжа:

— Напрегнато. Бяхме затрупани от работа, а ония камикадзе явно си мислеха, че червеният кръст на кораба е нарисуван, за да се прицелват по-добре.

— Работехте ли и по време на нападенията?

— Ранените не могат да чакат, Кели.

Джон довърши бирата си.

— На ваше място аз сигурно щях да отвръщам на огъня. Изчакай малко да събера нещата на Пам и се връщаме обратно при климатичната инсталация.

Той отиде в задната каюта и взе сака на момичето. Роузън вече бе слязъл на кея и Кели му го подхвърли. Сам обаче се обърна твърде късно, изпусна сака и той се приземи на бетона. Някои от нещата се разпиляха и макар на пет-шест метра от мястото, Кели успя да забележи какво не е наред още преди Сам да е извърнал глава.

На кея лежеше голяма пластмасова тубичка за лекарства без етикет. Капачката се бе развила и до нея се виждаха две капсули.

Някои неща се разбират от пръв поглед. Роузън се наведе, вдигна тубичката и прибра капсулите вътре, преди да я затвори. После я подаде на Кели.

— Знам, че не са твои, Джон.

— Какво е това, Сам?

Гласът на лекаря прозвуча като олицетворение на безстрастието:

— Търговското име е „Куалюд“. Метаквалон. Това е барбитурат, успокоително. Хапчета за сън. Използват го, за да изпращат пациентите в страната на сънищата. Доста е силно. Всъщност дори малко повече от силно. Мнозина смятат, че не трябва да се продава в аптеките. Няма етикет. Значи не е взето с рецепта.

Кели изведнъж се почувства ужасно стар и изморен. И някак си предаден.

— Аха.

— Не знаеше ли?

— Сам, ние току-що се срещнахме. Не са изминали и двадесет и четири часа. Не знам нищичко за нея.

Роузън се протегна и за миг се загледа в хоризонта.

— Добре, сега ще започна да се държа като лекар. Вземал ли си някога наркотици?

— Не! Мразя ги! Хората умират от тях!

Гневът на Кели бе силен и се появи внезапно, но не бе насочен срещу Сам Роузън.

Професорът посрещна избухването спокойно. Сега бе негов ред да се държи професионално.

— Успокой се. Хората се пристрастяват към тези неща. Няма значение как е станало. Гневът няма да помогне. Поеми си дълбоко въздух и бавно издишай.

Кели се подчини и успя да се усмихне на нелепата ситуация.

— Говориш точно като баща ми.

— Пожарникарите са умни хора. — Сам направи пауза. — Добре, приятелката ти може би има проблеми. Но изглежда добро момиче, а ти приличаш на Mensch^[1]. И така, да се опитаме ли да разрешим проблема или не?

— Това си е нейна работа — отвърна горчиво Кели. Чувстваше се предаден. Бе започнал да отваря сърцето си, а сега разбираше, че го открива за наркотиците или в каквото там наркотиците превръщаха човек. Може би всичко е било загуба на време.

Гласът на Роузън стана строг.

— Точно така, това си е нейна работа, която обаче засяга и теб. И ако се държиш като глупак, въобще няма да й помогнеш.

Кели бе изумен от разума в думите на Сам.

— Сигурно си много добър лекар.

— Аз съм чудесен лекар — осведоми го Роузън. — Това не е по моята част, но Сара е дяволски добра в тази област. Може да се окаже, че и двамата сте извадили дяволски късмет. Тя не е лошо момиче, Джон. Освен това е малко нервна, ако не си забелязал.

— Да, но… — Едно ъгълче от разума на Кели възкликна: „Видя ли!“

— Но повече си се заглеждал по лицето й. И аз съм бил на двадесет, Джон. Хайде, може би ни предстои работа. — Той спря и се вторачи в Кели. — Струва ми се, че пропускам нещо. Какво е то?

— Преди по-малко от година изгубих жена си.

Джон му разказа всичко за около минута-две.

— И си помислил, че може би тя…

— Да, предполагам, че е така. Глупаво от моя страна, нали?

Кели се чудеше защо е толкова искрен. Защо просто не остави Пам да прави каквото си знае. Но това не можеше да бъде решение. Ако постъпи по този начин, значи само я бе използвал и след това захвърлил егоистично. Странните криволици, през които бе преминал животът му последната година, го научиха, че не може да постъпва по този начин. Не трябва да е от този тип мъже. Той улови втренчения в него поглед на Роузън.

Сам поклати наставнически глава.

— Всички сме уязвими. Ти имаш нужната подготовка и опит, за да се справиш с проблемите си. Тя ги няма. Хайде да се захващаме за работа.

Роузън хвана количката с големите си меки ръце и я подкара към бункера.

Хладният въздух вътре сякаш бе олицетворение на действителността. Пам безуспешно се опитваше да забавлява гостенката. Сара вероятно отдаваше това на странната ситуация, в която бяха попаднали, но умът на лекаря никога не бездейства и тя бе започнала да гледа с професионален поглед на момичето срещу себе си. Когато Сам влезе в стаята, жена му се обърна и Кели разбра какво се криеше в погледа й.

— И така напуснах дома си на шестнадесетгодишна възраст — обясняваше Пам с монотонен глас, който говореше по-красноречиво от думите й. Тя обърна глава и прикова поглед върху сака в ръцете на Кели. Гласът й придоби изненадващо остри нотки, които дотогава Джон не бе чувал: — О, чудесно. Тъкмо ми трябваше.

Тя се приближи до него, взе сака от ръцете му и влезе в спалнята. Кели и Роузън я изчакаха да затвори вратата и Сам подаде пластмасовата тубичка на жена си. Сара разбра всичко само е един поглед.

— Не знаех — обади се Кели, който изпитваше нужда да се защити. — Не съм я виждал да взема нищо.

Той се опита да си спомни всичко и установи, че е възможно Пам да е вземала хапчета два или три пъти. Значи това е била причината за замечтания й поглед.

— Сара? — попита Сам.

— Триста милиграма. Сигурно не е в напреднала фаза, но при всички положения се нуждае от помощ.

Няколко секунди по-късно Пам се върна при тях и каза на Кели, че е забравила нещо на яхтата. Ръцете й не трепереха, но само защото ги бе вкопчила една в друга. Колко по-лесно бе да намериш нещо, когато знаеш къде да го търсиш. Пам се опитваше да се владее и почти успяваше, но в никакъв случай нямаше артистични заложби.

— Това ли търсиш? — попита Кели и показа пластмасовата тубичка. Наградата за остро зададения въпрос му подейства като нож в сърцето.

В продължение на няколко секунди Пам не каза нищо. Гладното изражение в очите й се пресегна към кафявата пластмасова тубичка и взе една-две таблетки в очакване на ефекта от проклетите хапчета. То не забелязваше другите хора в стаята и със сигурност не се интересуваше от мнението им. После срамът зашлеви плесницата си и Пам разбра, че светлината, в която се опитваше да се представи, бързо изгасва. Но явно най-тежко й бе да погледне Кели. След като пробягнаха по Сара и Сам, очите й се заколебаха между ръцете и лицето на Джон. Гладът и срамът се счепкаха, но срамът победи. Очите й срещнаха погледа на Кели и изражението на дете, хванато да върши пакост, изчезна. Пам разбра, че с всеки удар на сърцето чувството, което можеше да се превърне в любов, добива очертанията на презрение и отвращение. Ритъмът на дишането й забърза, после стана неравномерен и тя осъзна, че най-голямото отвращение идва отвътре. Дори и наркоманите имат нужда да погледнат вътре в себе си, но когато го сторят през очите на другите, се чувстват още по-наранени.

— С-с-съжалявам, Ке-е-ели. Н-не ти к-к-казах… — опита се да проговори тя, но нещо в нея се пречупи. Пам се топеше пред очите им. Сигурно й се искаше да потъне вдън земята или да се изпари. Бе се превърнала в едно голямо отчаяние. Пам извърна глава, неспособна да гледа мъжа, когото бе започнала да обича.

Джон Терънс Кели трябваше да решава. Можеше да продължи да се чувства предаден или пък да покаже съчувствието, с което Пам го бе дарила преди по-малко от двадесет часа. Цялото същество на момичето пред него излъчваше срам. Джон не можеше просто да стои така. Трябваше да направи нещо, защото в противен случай представата, която имаше за себе си, щеше да изчезне като дим.

Очите на Кели се насълзиха. Той се приближи към Пам и я прегърна, като я придържаше да не падне. Ръцете му я залюляха, сякаш бе малко дете, и той придърпа главата й към гърдите си. Именно сега бе времето да й покаже силата си и да пропъди всички мисли от главата си. Дори и онази мърмореща част от разума му се отказа от дежурното си: „Казах ли ти!“, поне засега. Джон държеше в прегръдките си едно наранено същество и нямаше време за здрав разум. Двамата останаха така в продължение на няколко минути, а гостите им ги гледаха със смесица от неудобство и професионална загриженост.

— Опитвах се — каза Пам. — Наистина се опитвах, но бях толкова уплашена.

— Няма нищо — отвърна Кели, без да я слуша. — Ти ми помогна, когато имах нужда, и сега е мой ред.

— Но… — Пам отново се разхълца и й трябваше около минута, за да се успокои. — Аз не съм такава, за каквато ме мислиш.

Кели не обърна внимание на предупреждението и в гласа му се прокрадна усмивка:

— Ти не знаеш какво си мисля, Пам. Всичко е наред. Наистина.

Джон бе толкова зает с момичето в ръцете си, че не видя кога Сара Роузън изникна до тях.

— Пам, искаш ли малко да си поговорим?

Пам кимна и Сара я изведе навън. Кели погледна втренчено Сам.

— Ти наистина си Mensch — обяви Роузън, доволен, че първоначалното му впечатление е излязло правилно. — Кели, на какво разстояние е най-близкият град с аптека?

— Ами сигурно е Соломонс. Не трябва ли да постъпи в болница?

— Това ще го реши Сара, но предполагам, че няма да се наложи.

Кели погледна пластмасовата тубичка, която все още стискаше.

— Ще отида да изхвърля тези проклети хапчета.

— Не! — спря го Роузън. — Дай ми ги. Ако полицията открие тубичката, може да установи къде е била продадена. Ще я прибера на моята яхта.

— И какво ще правим сега?

— Ще изчакаме малко.

След двадесет минути Сара и Пам се върнаха, хванати за ръце като майка и дъщеря. Момичето вече не гледаше в земята, въпреки че очите й бяха все още влажни.

— Пред вас стои истински герой, господа — каза им Сара. — Опитвала се е сама да се откаже в продължение на месец.

— Тя твърди, че не е трудно — обади се Пам.

— С общи усилия ще облекчим задачата — увери я Сара.

Тя подаде един списък на съпруга си. — Иди да намериш аптека. Джон, веднага пали яхтата си.

 

 

— Какво става? — попита след половин час Кели. Вече бяха изминали пет мили и Соломонс се виждаше като зелена линия на северозападния хоризонт.

— Лечебната процедура е доста проста. Ще й даваме успокоителни и постепенно ще я откажем.

— Ще лекувате наркоманията й с наркотици?

— Да — кимна Роузън. — Така се прави. На организма му трябва известно време, за да изхвърли всички натрупвания от тъканите си. Когато вземаш наркотици, тялото ти свиква с тях и ако се опиташ да ги спреш отведнъж, можеш да предизвикаш нежелани ефекти. Например гърчове и други такива. Човек може дори да умре от подобно нещо.

— Сериозно ли? — попита Кели. — Сам, аз не знам нищо за това.

— И откъде ще знаеш? Това е наша работа, Кели. Сара обаче смята, че случаят с Пам не е такъв. Спокойно, Джон. Сигурно трябва — Роузън извади списъка от джоба си, — да, така си и мислех. Ще започне с фенобарб, който притъпява симптомите на отказването. Виж, ти знаеш как се управлява яхта, нали?

— Можеш да си сигурен — каза Кели, предчувствайки продължението.

— Ние пък познаваме нашата работа.

 

 

Моряците от бреговата охрана с неудоволствие забелязаха, че цивилният не е от сънливите. Те още не бяха успели да си починат от приключенията през предния ден, а той вече седеше в оперативната стая, надвесен над картите. Ръката му ограждаше местата, които цивилният сравняваше с видяното и запомненото от него.

— Колко бързо може да се движи една ветроходна лодка? — обърна се той към гневния и раздразнителен старшина Ореза.

— Като тази, която търсим ли? Не особено бързо. Ако вятърът е добър и морето спокойно, сигурно ще развие пет възела. Ако пък има умен и опитен капитан, може да се движи и по-бързо. Правилото е, че скоростта е равна на едно цяло и три на квадрат по дължината на ватерлинията. В случая максимум пет-шест възела.

Ореза се надяваше да впечатли цивилния с тази проста моряшка аритметика.

— Миналата нощ бе доста ветровито — забеляза сърдито събеседникът му.

— Бурното море намалява скоростта на малките лодки. Губят много време в изкачване и слизане по вълните.

— И как тогава ви се е изплъзнала?

— Не ни се е изплъзнала, ясно ли е?

Ореза не бе наясно с кого разговаря и какъв е рангът на този човек, но той не би изтърпял подобна забележка дори от офицер. Да оставим настрана, че един истински офицер нямаше да се държи така. Той щеше да го изслуша и да го разбере. Старшината си пое дълбоко дъх и за сетен път си пожела да може да разговаря с истински офицер. Цивилните обикновено слушаха офицерите, което красноречиво говореше за умствените им способности.

— Вижте, сър, вие ми казахте да не се набиваме на очи и ние го сторихме. Аз ви предупредих, че шумът от бурята ще ни попречи да го хванем, и се оказах прав. Старите радари, с които разполагаме, не струват и пукната пара в лошо време. Не и когато преследваме някаква си скапана платноходка.

— Това вече го чух.

„Ще продължа да го повтарям, докато не го разбереш“ — въздържа се да забележи Ореза, защото улови предупредителния поглед на господин Инглиш. Португалеца въздъхна дълбоко и се вторачи в картата.

— И къде мислиш, че се намира?

— По дяволите, заливът не е чак толкова голям. Имате да огледате само две крайбрежни линии. Повечето от къщите обаче разполагат със собствени докове. Да не говорим за малките рекички. Ако бях на негово място, щях да избера една от тях. Там мога да се скрия по-добре, отколкото в док, нали така?

— Значи мислиш, че сме го изпуснали? — запита мрачно цивилният.

— Искаш ли да се обзаложим? — предложи Ореза.

— От цели три месеца работя по този случай!

— Съчувствам ви. — Старшината замълча за момент. — Според мен нашият човек по-скоро е тръгнал на изток, отколкото на запад. В крайна сметка по-лесно е да бягаш по посока на вятъра, а не срещу него. Това добре. Проблемът е, че малката лодка лесно може да се изтегли от водата и да се качи на ремарке. Нищо не му пречи вече да е в Масачузетс.

Цивилният вдигна поглед от картата.

— Благодаря за успокоението!

— Нима предпочитате да ви лъжа, сър?

— Три месеца!

Инглиш и Ореза си помислиха, че цивилният просто не може да се откаже. Човек трябваше да се научи да го прави. Понякога морето ти отнема нещо и ти го преобръщаш, за да си го върнеш. В повечето случаи тактиката успява, но, разбира се, невинаги. Именно тогава трябва да се примириш с победата на морето. Както офицерът, така и старшината не обичаха подобен развой, но бяха безсилни да го променят.

— Може би ще успеете да извикате на помощ някой хеликоптер. Във военноморската база на река Пакс сигурно ще ви влязат в положението — забеляза Инглиш. Освен това така цивилният щеше да се разкара от станцията заедно с неприятностите, които причиняваше на бреговата охрана.

— Гледате да се отървете от мен, а? — попита цивилният и се усмихна накриво.

— Какво казвате, сър? — обади се невинно Инглиш. „Жалко — помисли си той, — че този не е кръгъл глупак.“

 

 

Кели завърза яхтата обратно на кея си едва след седем часа. Докато той покриваше различните табла и инструменти и подготвяше „Спрингър“ за нощта. Сам се запъти да занесе лекарствата. Завръщането от Соломонс бе преминало спокойно. Сам Роузън умееше да обяснява, а Кели знаеше какво да пита. Джон бе научил всичко, което го интересува, още на отиване и по време на обратния път се отдаде на мислите си и на въпроса какво да прави и как да постъпи сега. Отговорът не беше никак лесен, пък и работата по яхтата не му помагаше да го намери по-бързо. Кели се забави повече от обичайното, за да провери въжетата както на своята, така и на яхтата на Роузън.

 

 

Локхийд DC-130E „Херкулес“ летеше плавно и сигурно високо над облаците. Самолетът вече имаше зад себе си две хиляди триста петдесет и четири часа безавариен полет от излизането си от заводите „Локхийд“ в Мариета, Джорджия, преди няколко години. Времето бе прекрасно за полети. В широката предна кабина четиричленният екипаж гледаше прозрачния въздух, без да забравя наблюдението на уредите. Четирите турбини на двигателите издаваха обичайното си монотонно и успокоително бръмчене. Вибрациите се предаваха на високите удобни седалки и образуваха постоянни кръгчета в пластмасовите чашки с кафе. С една дума, в самолета цареше напълно нормална атмосфера. Но ако човек погледнеше металния корпус отвън, веднага щеше да промени мнението си. Самолетът принадлежеше на деветдесет и девета стратегическа разузнавателна ескадрила.

На всяко от крилата на херкулеса до двигателите висеше по един допълнителен малък самолет. И двата бяха модел 147SC. Проектирани да служат като високоскоростни мишени за обучение под името „Файъбий II“, сега те носеха названието „Бъфало Хънтър“. В задната част на DC-130E имаше още един екипаж, който подготвяше двата миниатюрни самолета за излитане. Те вече бяха програмирани да извършат строго секретна мисия. Екипажът си нямаше и представа от нея и така трябваше да бъде. Задачата бе просто да „инструктират“ самолета какво да направи и кога. Главният механик — тридесет и една годишен сержант — работеше над един от двата самолета с кодово название „Коди-193“. Малката шпионка до него му позволяваше да следи обекта визуално и той го правеше, макар и да нямаше нужда. Сержантът обичаше тази техника, както само дете може да обича някоя от играчките си. Той работеше по програмата на миниатюрните самолети вече десет години, а „Коди-193“ щеше да излети под негово ръководство за шестдесет и втори път. Постижението бе своеобразен рекорд.

„Коди-193“ имаше знаменити предци. Производителите му — „Телидайн-Райън“ от Сан Диего, Калифорния, бяха построили „Духът на Сейнт Луис“ на Чарлз Линдберг^[2]. Въпреки това компанията не бе успяла да се възползва от това късче авиационна история. Лутайки се от една малка поръчка към друга, тя най-после се бе стабилизирала финансово чрез производството на мишени. В крайна сметка изтребителите трябваше да се упражняват върху нещо. Така бе започнал съществуването си миниатюрният самолет „Файъбий“ — с едничката задача да бъде свален от някой пилот. Но механикът никога не бе гледал на нещата от този ъгъл. Той програмираше малките самолети и смяташе, че работата му е да даде подобаващ урок на пилотите и да направлява „Файъбий“, така че ракетите да улучват само въздуха. В крайна сметка сержантът само си спечели ругатните на пилотите, макар че авиационният етикет им повеляваше да му купуват по една бутилка пиене за всяка изстреляна нахалост ракета. И така животът си течеше, докато някой не забеляза, че щом мишените създават толкова главоболия на американските пилоти, то без съмнение ще тормозят и другите, които не стрелят по самолети просто за развлечение. Освен това щяха да облекчат задачата на нисколетящите разузнавателни самолети.

Двигателят на „Коди-193“ вече работеше на пълни обороти и увеличаваше скоростта на херкулеса е няколко възела. Сержантът го погледна за последен път и се обърна към уредите. Отляво върху корпуса на миниатюрния самолет се виждаха нарисувани шестдесет и един малки парашута. Ако имаше късмет, механикът съвсем скоро щеше да прибави още един към тях. Въпреки че не знаеше нищо за настоящата мисия, спортната му кръв го караше да подготви играчката си изключително внимателно за предстоящата игра.

— Внимавай, сладурче — промълви сержантът, когато „Коди-193“ се отлепи от херкулеса.

Миниатюрният самолет вече летеше.

 

 

Сара приготвяше лека вечеря. Кели надуши миризмата й още преди да е отворил вратата. Когато влезе, завари Роузън във всекидневната.

— Къде е Пам?

— Дадохме й лекарства — отвърна Сам. — Сигурно вече спи.

— Да, спи — потвърди Сара, която тъкмо минаваше през стаята на път за кухнята. — Току-що проверих. Горката, направо е изнурена. Явно не е спала от доста време. Сега ще си навакса.

— Но щом е вземала приспивателни…

— Джон, понякога организмът реагира странно — обясни Сам. — Той се опитва да се противопостави на наркотиците и същевременно става зависим от тях. Сега за известно време най-големият проблем на Пам ще бъде сънят.

— Има и нещо друго — обади се Сара — Пам е много уплашена от нещо, но не иска да каже от какво. — Тя замълча, но реши, че Кели трябва да знае. — Джон, Пам е била малтретирана. Не съм задавала въпроси, защото не бива да бързаме. Със сигурност обаче някой се е отнесъл твърде жестоко с момичето.

— Така ли? — Кели вдигна поглед от дивана. — Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че е била обект на сексуално насилие — отвърна Сара със спокоен професионален тон, който прикриваше емоциите й.

— Искаш да кажеш изнасилена? — попита тихо Джон и мускулите му се напрегнаха.

Сара кимна, без да крие отвращението си.

— Почти съм сигурна. Вероятно е било повече от веднъж. Освен това има следи от физическо насилие по гърба и хълбоците.

— Не съм ги забелязал.

— Ти не си лекар — отвърна Сара. — Как се запознахте?

Докато разказваше, Кели си спомни изражението в очите на Пам и разбра какво е означавало. Защо не го бе забелязал? Защо не бе забелязал толкова много неща? Кели побесня.

— Значи се е опитвала да избяга… Питам се дали същият този мъж я е направил наркоманка? — попита Сара. — Който и да е, сигурно е „прекрасен“ човек.

— Искаш да кажеш, че този, който я е бил, я е пристрастил и към дрогата? — каза Кели. — Но защо, по дяволите?

— Кели, не искам да ме разбираш погрешно, но… тя може би е била проститутка. Сводниците обикновено контролират момичетата си именно по този начин. — Сара мразеше да говори подобни неща, но сега постъпваше като лекар и Кели трябваше да знае всичко. — Тя е млада, хубава и е избягала от разбитото си семейство. Следите от насилие, недохранването, всичко съвпада.

Джон заби поглед в пода.

— Но тя не е такава. Не разбирам.

Спомените обаче му казваха, че разбира. Начинът, по който го бе привлякла към себе си. Дали действията й бяха рутинна уловка, или пък израз на човешки чувства? Кели не искаше да отговаря на този въпрос. Какво трябваше да направи сега? Да послуша разума си? Да следва сърцето си? И къде щяха да го отведат те?

— Тя се бори, Джон. Тя има куража да се бори. — Сара седна срещу Кели. — Прекарала е на улицата цели четири години един Бог знае какво е вършила, но нещо в нея не се е пречупило. Трябва да знаеш обаче, че Пам не може да се пребори сама. Тя има нужда от теб. А сега трябва да ми отговориш на един въпрос. — Сара го погледна сурово. — Ще останеш ли до нея?

Кели вдигна глава и леденосините му очи заопипваха стаята в търсене на отговор.

— Вие двамата май наистина сте експерти по тази част?

Сара отпи от питието си. Тя бе трътлеста жена — ниска и пълна. Черната й коса с месеци не бе виждала фризьор. С две думи, изглеждаше точно като жените, които привличат мъжката омраза веднага щом седнат зад волана. Но Сара говореше страстно и убедително и Джон знаеше, че срещу него седи една интелигентна жена.

— Имаш ли представа колко зле е положението в момента? Преди десет години наркоманията се срещаше толкова рядко, че почти не й обръщах внимание. Разбира се, че знаех за проблема и че четях статиите в медицинските списания. От време на време дори се случваше да изпадне някой пациент, пристрастен към хероина. Но, общо взето, рядко. Хората си мислеха, че проблемът засяга само черните. На никого не му пукаше. Сега дойде време да плащаме сметката. Ако не си забелязал всичко, за което ти говорих, вече го няма и промяната сякаш стана само за една нощ. Аз по цял ден се занимавам с деца, пристрастени към наркотиците, и отделям съвсем малко време за научната си разработка. Никой не ме е обучавал специално. Аз съм учен, експерт по проблемите на противопоказното въздействие. Работата ми е да изследвам химически структури и да създавам нови лекарства. Сега обаче съм постоянно заета с клинична работа и се опитвам да спасявам детски животи. Опитвам се да върна към света деца, които, вместо да пият бира, са натъпкали организма си с химикали. С помия, която въобще не е трябвало да излиза от проклетите лаборатории.

— И ще става още по-лошо — обади се замислено Сам.

Жена му кимна:

— Разбира се. Следващият голям бум ще е кокаинът. Тя има нужда от теб, Джон — наклони се отново напред Сара. Сякаш бе обгърната от някакъв самосъздаден буреносен облак, пълен с електрически заряд. — По дяволите, ти трябва да бъдеш с нея, синко. Трябва! Някой достатъчно много я е изтормозил с калните си ръце, но тя се опитва да се оправи. Трябва да помогнеш на едно човешко същество.

— Да, госпожо — отвърна смирено Кели. Той вдигна глава и се усмихна. Объркването бе изчезнало. — Вече стигнах до този извод.

— Добре — кимна отсечено Сара.

— Какво трябва да направя най-напред?

— Тя има най-голяма нужда от почивка, добра храна и време, за да изчисти организма си от наркотиците. В началото ще й даваме фенобарб, за да се застраховаме от евентуални усложнения, макар че не вярвам да ги има. Докато вас двамата ви нямаше, я прегледах. Проблемите й са не толкова в пристрастяването, колкото в изтощението и недохранването. Пам би трябвало да е с около петнадесет килограма по-тежка. Ако я подкрепяме и по други начини, би следвало да понесе отказването без проблеми.

— Другият начин сигурно съм аз? — попита Кели.

— В голяма степен, да. — Сара погледна към отворената врата на спалнята и въздъхна облекчено. — Като знам какво е състоянието й, фенобарбът сигурно я е приспал за цяла нощ. Утре ще започнем да я храним и да я лекуваме. А сега — заключи Сара — и ние трябва да хапнем нещо.

По време на вечерята говориха на други теми и Кели скоро се впусна в дълга лекция за контурите на дъното на залива Чесапийк. Освен това им описа и всички хубави места за риболов. Скоро бе решено гостите му да останат на острова до понеделник вечерта. Увлечени в разговори, те приключиха с вечерята едва в десет. Кели почисти масата и влезе в спалнята, за да чуе тихото дишане на Пам.

 

 

„Бъфало Хънтър“ бе дълъг само четири метра и тежеше хиляда и осемстотин килограма, като горивото заемаше половината от масата му. Той се насочи към земята със скорост от над петстотин възела. Навигационният му компютър, изработен в „Лиър-Зиглер“, вече подаваше данни за времето и височината. С оглед последните достижения на техниката миниатюрният самолет разполагаше с абсурдно примитивни системи, които с огромни усилия бяха програмирани, така, че устройството да се движи по определена траектория и височина. Въпреки това „Коди-193“ имаше отличен външен вид. Контурите му определено го оприличаваха на синя акула. Не беше рядкост под източения нос да се видят нарисувани хищнически зъби, за да бъде приликата пълна. В този случай обаче долната част на „Коди-193“ бе боядисана в бяло, а горната в кафяво и зелено. Маскировката правеше устройството трудно забележимо както от земята, така и от въздуха. Освен това миниатюрният самолет бе невидим за радарите. Крилете му се покриваха с ПИМ — поглъщаща излъчването материя.

В 11:41:38 часа местно време „Коди-193“ премина границата между Лаос и Виетнам. Той продължи да се спуска, докато не достигна сто и шестдесет метра височина. Миниатюрният самолет зави на североизток и продължи да напредва малко по-бавно поради сгъстения въздух в близост до земята. Малката височина и габарити на „Коди-193“ го правеха трудна, но не и неуловима мишена. Когато се приближи до предните позиции на модерната и бдителна северновиетнамска противовъздушна отбрана, то бе забелязано. „Коди-193“ летеше право към едно от скоро поставените тридесет и седем милиметрови оръдия. Зенитчиците веднага се захванаха за работа и успяха да стрелят двадесетина пъти, преди да изгубят целта си. Три от изстрелите преминаха само на метри от миниатюрния самолет, но не го улучиха. „Коди-193“ не промени курса си и не се опита да избегне стрелбата. Устройството не притежаваше нито мозък, нито очи и спокойно продължи по маршрута си. Всъщност то много приличаше на миниатюрно влакче, което упорито обикаля коледната елха, докато новият му собственик закусва в кухнята. В случая обаче „собственикът“ го наблюдаваше. Един доста отдалечен ЕС-121 „Уорнинг стар“ следеше полета посредством радар, монтиран върху вертикалния стабилизатор на устройството.

— Давай, миличко, давай — прошепна един майор, без да откъсва очи от екрана на радара. Той знаеше за целта на мисията и за причините, които налагаха строгата й секретност. До него се виждаше малко късче от топографска карта. Миниатюрният самолет зави на север точно където трябва, намери нужната долина и се спусна на сто метра височина, като пое по течението на малък речен приток. „Добре, че момчетата, които са го програмирали, си разбират от работата“ — помисли си майорът.

„Коди-193“ вече бе изразходвало една трета от горивото си и бързо поглъщаше останалата част. То продължи по маршрута си, водещ ниско под билата на хълмовете, които лежаха от двете му страни. Програмистите бяха вложили цялото си умение, но въпреки това не можеха да предвидят всичко. Един силен порив на вятъра тласна устройството надолу и то профуча само на двадесетина метра от върха на необикновено високо дърво. Двама войници от съседния хълм забелязаха миниатюрния самолет и стреляха по него, но без успех. Единият от тях се спусна надолу към телефона, но другарят му го спря, защото „Коди-193“ продължаваше сляпо напред. Докато успеят да се свържат по телефона, вражеският самолет щеше отдавна да е изчезнал. Освен това те бяха изпълнили дълга си да стрелят по него. Войниците започнаха да се питат къде ли са попаднали куршумите им, но вече бе твърде късно да мислят за тях.

 

 

Полковник Робин Захариас вървеше по прашната площадка, която по друго време и при други обстоятелства можеше да служи като параден плац. По сега вече нямаше паради. Той беше в плен цели шест месеца. Всеки нов ден бе борба с ужасната и непоносима мизерия, която никога не си бе представял. Бяха го свалили по време на осемдесет и деветата му акция. Намираше се толкова близо до завръщането у дома. И всичко бе провалено единствено от лош късмет, довел успешната акция до кървав край. Нещо повече — човекът, с когото летеше, бе мъртъв. „И извади късмет“ — помисли си полковник Захариас, докато вървеше през малкия лагер, воден от двама ниски, враждебно настроени мъже с пушки в ръце. Неговите собствени ръце бяха вързани зад гърба му. На краката си носеше окови, защото враговете му явно се страхуваха от него въпреки оръжието си. Часовите, които ги наблюдаваха от кулите, допълваха предпазните мерки. „Сигурно изглеждам ужасно заплашителен в очите на тези малки копеленца“ — помисли си пилотът.

Захариас обаче не се чувстваше много заплашителен. Гърбът все още го болеше от катапултираното. Ударът в земята почти го бе осакатил и опитът му да избегне пленничеството не доведе до нищо. Все пак Робин бе успял за пет минути да пропълзи около стотина метра, за да се набута точно в ръцете на зенитчиците, свалили самолета му.

Униженията започнаха още там. Прекараха го през три села, чиито жители го освиркаха и плюха, за да го доведат тук. Където и да се намираше това „тук“. Наоколо летяха морски птици и полковникът предполагаше, че не е далеч от морето. От друга страна обаче, църквата в Солт Лейк сити, на няколко пресечки от родния му дом, напомняше, че чайките не летят непременно близо до морето. През изминалите в плен месеци Захариас бе подложен на разнообразни мъчения, които обаче напоследък като по чудо намаляха. „Сигурно са се уморили да ми причиняват болка“ — реши Робин. — „Да не би все още да вярваш в Дядо Коледа?“ — обади се друго кътче на съзнанието му.

Разнообразието не беше от типичните черти на лагера. Тук имаше и други пленници, но всички опити на Робин да се свърже с тях бяха пропаднали. Килията му нямаше прозорци. Робин бе видял само две лица, които не познаваше. И в двата случая се опита да поздрави другарите си по съдба, но пазачите го поваляха в калта. И двамата мъже го бяха видели, без да издадат и звук. Единственият начин на общуване останаха усмивките и кимванията. И двамата мъже, които видя, бяха на неговата възраст и вероятно с неговия чин. Повече не успя да научи. Но най-ужасното в случая — за човек, който имаше пълното основание да се ужасява — бе, че Робин въобще не знаеше какво става. Знаеше само, че със сигурност не се намира в „Ханой Хилтън“, където би трябвало да се водят всички военнопленници. Пълната неизвестност е най-страшна, особено пък за човек, свикнал през последните двадесет години да бъде пълен господар на съдбата си. Единственото успокоение за Робин бе, че нещата не можеха да се влошат. Той обаче се лъжеше.

— Добро утро, полковник Захариас — обади се някакъв глас откъм постройките.

Робин вдигна поглед, за да види висок мъж е европеидни черти, облечен в по-различна униформа от тази на пазачите му. Мъжът се приближи към пленника с усмивка.

— Тук не е като в Омаха, нали?

Точно тогава се чу шумът. Приближаваше се от югозапад и приличаше на свистене. Захариас инстинктивно се обърна — авиаторът винаги трябва да оглежда самолетите, независимо къде се намира. Пазачите успяха да реагират едва след момент.

„Бъфало Хънтър“ — помисли си Захариас с отметната назад глава, без да изпуска от поглед устройството. Той забеляза черното правоъгълно прозорче на камерата и се помоли тя да работи. Когато пазачите му разбраха какво прави, сръчно го повалиха на земята с един приклад в бъбреците. Робин преглътна ругатнята и се опита да надвие болката, когато в полезрението му се появи един чифт ботуши.

— Не се надявайте напразно — каза другият мъж. — То отива към Хайфон, за да снима корабите. А сега, приятелю, е време да се запознаем.

„Коди-193“ продължи на североизток. Без да променя скоростта и височината си, миниатюрният самолет навлезе в зоната на засилената противовъздушна отбрана, охраняваща единственото голямо пристанище на Северен Виетнам. Камерите на „Бъфало Хънтър“ заснеха няколко батареи, наблюдателни постове и доста войници, носещи АК-47, които не пропуснаха да стрелят срещу него. Единственото нещо, което спаси „Коди-193“, бе малкият му размер. Иначе устройството представляваше лесна цел, тъй като поддържаше определен курс и равномерна скорост, докато камерите му снимаха на петдесет и седем милиметровата леща. „Коди-193“ не успя да заснеме само ракетите земя-въздух, защото летеше твърде ниско.

— Давай, миличко, давай — окуражаваше го майорът от около двеста мили.

Четирите мощни двигателя на „Уорнинг стар“ се напрягаха да поддържат самолета на нужната височина за наблюдение. Майорът не откъсваше поглед от екрана, върху който се движеше точката, обозначаваща „Коди-193“. На монитора се виждаха и други точки на американски самолети, кръжащи над вражеската държава. Всички поддържаха постоянна връзка с кораба „ЧЕРВЕНА КОРОНА“, който управляваше операциите от морето.

— Завий на изток, миличко! Сега!

Точно по график „Коди-193“ направи рязък десен завой, спусна се още малко по-надолу и изсвистя над доковете на Хайфон е петстотин възела. Пристанищните работници и моряците от различни кораби вдигнаха любопитни и гневни погледи. В тях имаше голяма доза страх от постоянно преминаващите над главите им тонове метал.

— Страхотно! — извика майорът достатъчно силно, за да привлече вниманието на сержанта, работещ вляво от него. Тук по принцип се работеше в пълно мълчание. Майорът придърпа микрофона към себе си и се свърза с „ЧЕРВЕНА КОРОНА“. — Коди едно-девет-три улучи бинго!

— Прието, бинго на едно-девет-три — отвърнаха му от другата страна.

По принцип кодовата дума „бинго“ се използваше за самолет, чиито запаси от гориво са на привършване, но тя бе толкова разпространена, че свързочникът веднага разбра за какво става въпрос. Той тутакси се свърза с дежурния хеликоптер във въздуха и момчетата се захванаха на работа.

„Коди-193“ излезе над морето точно по график и прелетя още няколко мили на същата малка височина. Последните му петдесет литра гориво бяха достатъчни, за да достигне предварително определеното място на тридесет мили от брега и да закръжи над него. Тук се задейства нов предавател, настроен на радарния обхват на дежурните американски кораби. Един от тях — „Хенри Б. Уилсън“ — забеляза очаквания сигнал в уреченото време и място. Зенитчиците на борда не пропуснаха възможността за малка тренировка, но бързо — бързо изключиха радарите, защото началниците им побесняваха от подобни експерименти.

„Коди-193“ продължи да кръжи на хиляда и седемстотин метра височина, докато най-накрая горивото му свърши и то започна да пада. Когато скоростта му спадна до определен предел, парашутът се разтвори. Дежурният хеликоптер вече бе близо и парашутът отлично го ориентира. Миниатюрният самолет вече тежеше само седемстотин и петдесет килограма — по-малко от теглото на осем мъже. Вятърът и видимостта благоприятстваха операцията. Парашутът бе уловен от първи опит и хеликоптерът се отправи към самолетоносача „Констелейшън“. Там „Коди-193“ внимателно бе спуснат на палубата и така завърши шестдесет и втората си бойна акция. Още преди хеликоптерът да бе успял да кацне, един от техниците отвори вратичката към камерата и извади тежката касета с лентата. Той веднага я отнесе долу, където я предадоха на друг техник от корабната фотолаборатория. Процедурата по промиването отне точно шест минути и все още мократа лента бе поета от един разузнавателен офицер. Работата бе свършена чудесно. Офицерът разпъна лентата върху стъкло, под което светеха флуоресцентни лампи.

— Е, лейтенант? — попита напрегнато един капитан.

— Момент, сър… — Лейтенантът посочи третия кадър. — Ето го първия ни ориентир… това е вторият. Движил се е точно по курса… добре, ето сега… надолу по долината над хълма… Ето, сър! Имаме два, три кадъра! Добри са. Светлината е хубава, денят е ясен… Знаете ли защо наричат тези машинки „Бъфало Хънтър“^[3]? Защото…

— Дайте да видя!

Капитанът почти изблъска младшия офицер от мястото му. На кадъра се виждаше американец с двама пазачи и четвърти човек, но капитанът искаше да види американеца.

— Заповядайте, сър — подаде му лупа лейтенантът. — Сигурно ще изкараме хубав образ, а ако ни дадете повечко време, можем да си поиграем с негатива. Както ви казах, камерата прави разлика между мъж и жена…

— Ммммм. — Лицето на негатива беше черно, което означаваше, че човекът е бял. Но… — По дяволите, не мога да го позная.

— Капитане, това е наша работа. — Именно лейтенантът, а не капитанът бе разузнавач. — Оставете ни да си свършим работата, сър.

— Но той е от нашите!

— Разбира се, че е така, сър. А този тук не е. Дайте да отнесем лентата в лабораторията, за да извадят снимките и да ги увеличат. Авиацията ще иска да разгледа и кадрите от пристанището.

— Могат да почакат.

— Не, не могат — забеляза лейтенантът.

Той взе една ножица и отряза необходимите негативи. Останалата част от лентата бе дадена на един старшина, а лейтенантът и капитанът се върнаха във фотолабораторията. Полетът на „Коди-193“ бе подготвян цели два месеца и капитанът изгаряше от желание да види какво има на трите негатива от петдесет и седем милиметровата лента.

След час вече знаеше. След още час капитанът се качи на самолет за Дананг. Оттам излетя за военноморската база „Кюбай пойнт“ във Филипините. Последва прехвърляне във военновъздушната база „Кларк“, откъдето един КС-135 излетя директно за Калифорния. Въпреки разликата във времето и двадесетчасовия полет капитанът спа малко и неспокойно. Той бе разрешил загадка, чиито последици можеха да променят политиката на правителството.