Том Кланси
Безпощадно (38)

36.
Опасни наркотици

Трябваше да погледне в себе си. Никога не бе вършил подобно нещо по заповед на други. Освен във Виетнам, разбира се, но там обстоятелствата бяха съвсем различни. Задачата изискваше да се върне обратно в Балтимор, което сега бе не по-малко опасно от останалите неща, които вършеше. Кели разполагаше с нови документи, но те бяха на името на мъртъв човек — ако някой си направеше труда да провери, разбира се. Джон с известна носталгия си спомни времето, когато градът разделен на две части — едната сравнително малка и опасна, а другата доста по-голяма и безопасна. Но това време бе отминало. Сега всичко бе опасно. Полицията вече знаеше името му. Скоро може би щяха да разполагат и със снимка, което означаваше, че от всяка полицейска кола — струваха му се ужасно много — могат да го забележат. По-лошото бе, че Джон не можеше да се защитава. Не можеше да си позволи да убие полицай.

И сега това… Днес нещата се бяха объркали ужасно. Само преди двадесет и четири часа Кели виждаше крайната си цел, а сега се чудеше дали някога ще успее да я достигне.

„Мога ли до края на живота си да живея с това на съвестта?“

 

 

Докато караше на юг по пътя между Балтимор и Вашингтон, Кели си спомни часовете по английски в училище. Аристотеловите схващания за трагичното. Героят трябва да има трагичен ореол и сам да предизвиква съдбата си. Каква бе трагедията на Кели? Той обичаше твърде силно и ужасно много вярваше на скъпите за него хора и неща. Нямаше връщане назад. Въпреки че бягството можеше да спаси живота му, то със сигурност щеше да го отрови. Така че трябваше да поеме рисковете и да довърши започнатото.

Надяваше се, че Ритър разбира какво го кара да изпълни нареждането му. Джон просто не можеше да се обърне и да избяга. Не и от Пам. Не и от пленниците във виетнамския лагер. Той поклати глава. И все пак му се искаше да го бяха помолили за нещо друго.

Пътят постепенно премина в градска улица — авеню „Ню Йорк“. Слънцето отдавна се бе скрило. Есента наближаваше и влажната жега скоро щеше да изчезне. Футболният сезон щеше да започне, бейзболният да свърши и годините да продължат да се нижат.

 

 

„Питър е прав — помисли си Хикс. — Трябва да остана.“ Баща му по свой начин също влизаше в системата. Щеше да даде пари за предизборната кампания, да стане неин координатор и да се превърне в едно от най-важните политически същества. Президентът щеше да бъде преизбран и да възвърне инвестициите на Хикс. Тогава вече наистина можеха да влияят на събитията. Провалянето на нападението над лагера беше най-значимият успех в живота му. „Да, да, всичко си идва по местата“ — помисли си той и запали третата си цигара с марихуана за вечерта. Телефонът иззвъня.

— Как я караш?

Беше Питър.

— Добре съм, старче. А ти?

— Имаш ли малко свободно време? Искам да поговорим ЗА НЕЩО.

Хендерсън едва се сдържа да не изругае. Можеше да се закълне, че Уоли отново е дрогиран.

— Защо не наминеш след половин час?

— Ще се видим.

Само след минута на вратата се почука. Хикс изгаси цигарата и отиде да отвори. Не можеше да е Питър. А някое ченге? За щастие не беше.

— Вие ли сте Уолтър Хикс?

— Да, а вие кой сте?

Човекът бе на неговата възраст, макар и да не изглеждаше толкова изискан.

— Джон Кларк. — Посетителят се огледа нервно. — Ако нямате нищо против, бих искал да поговорим няколко минути.

— За какво?

— За ЗЕЛЕН ЧИМШИР.

— Какво искате да кажете?

— Трябва да научите някои неща — отвърна Кларк.

Джон вече работеше в управлението и името му бе Кларк. Това някак си улесняваше нещата.

— Влезте, но разполагам само с няколко минути.

— Напълно достатъчно. И без това не искам да оставам дълго.

Кларк прие подканващия жест да влезе и веднага усети острата миризма на горящо въже. Хикс го покани на стола срещу себе си.

— Мога ли да ви предложа нещо?

— Не, благодаря — отвърна Джон, като внимаваше къде слага ръцете си. — Бях там.

— Къде?

— В лагера. Върнах се миналата седмица.

— Участвали сте в отряда? — попита любопитно Хикс, който все още не виждаше току-що влязлата в апартамента му опасност.

— Точно така. Аз съм човекът, който доведе руснака тук — каза спокойно посетителят му.

— Отвлекли сте съветски гражданин? Защо, по дяволите, е трябвало да го правите?

— Сега не е толкова важно защо съм го направил, господин Хикс. По-важен е един от документите, открити у него. Той представлява заповед за организиране на подготовка за убийството на нашите военнопленници.

— Това е неприятно — забеляза Хикс и леко поклати глава.

„О, кучето ви умряло? Колко неприятно.“

— Нищо ли не означават думите ми за вас? — попита Кларк.

— Означават, разбира се, но хората трябва да рискуват. Чакайте малко. — Хикс втренчи поглед и Кели видя как се опитва да открие нещо, което му убягва. — Чух, че сте заловили и командира на лагера, нали?

— Не, аз го убих със собствените си ръце. Тази информация е била съобщена на шефа ви, за да се разбере името на човека, провалил операцията. — Кларк се наклони напред. — Този човек сте вие, господин Хикс. Аз бях във Виетнам. Всичко бе готово. Сега онези пленници трябваше да са при семействата си. Всичките двадесет човека.

Хикс пропусна думите му покрай ушите си.

— Не съм искал смъртта им. Вижте, както вече ви казах, хората трябва да мислят за последиците от рисковете, които поемат. Не разбирате ли, че просто не си е заслужавало? И какво ще правите сега? Ще ме арестувате ли? На глупак ли ви приличам? Операцията беше секретна. Не можете да я разкриете, защото рискувате да провалите мирните преговори, а Белият дом няма да го допусне.

— Точно така. Дойдох да ви убия.

— Какво? — едва не се изсмя Хикс.

— Предали сте родината си. Предали сте двадесет мъже.

— Вижте, това е въпрос на гледна точка.

— Това също, господин Хикс.

Кларк бръкна в джоба си и извади найлоново пликче. В него имаше хероин, лъжичка, спринцовка и игла, взети от тялото на стария му приятел Арчи. Джон хвърли пликчето в скута на Хикс.

— Няма да го направя.

— Чудесно. — Иззад гърба на Джон се появи голям войнишки нож. — И така съм убивал хора. Във Виетнам останаха двадесет човека, които сега трябваше да си бъдат у дома. Вие откраднахте живота им. Изборът е ваш, господин Хикс.

Лицето на Уоли побледня, а очите му се разшириха.

— Хайде сега, нали не искате да кажете…

— Командирът на лагера бе враг на страната ми. Вие също. Разполагате с една минута.

Хикс погледна ножа, който Кларк въртеше в ръката си, и разбра, че няма шанс. Никога не бе виждал очи като тези на човека срещу себе си, но знаеше какво означават.

Докато чакаше, Кели си мислеше за миналата седмица, когато седеше в калта сред падащия дъжд само на неколкостотин метра от двадесет мъже, които сега трябваше да са на свобода. Изведнъж му стана по-леко, макар че искрено се надяваше никога вече да не изпълнява подобни заповеди.

Хикс се огледа с надеждата да види нещо, което може да промени обстановката. Стрелките на часовника на полицата стояха като препарирани. През 1962 година в „Андоувър“ Хикс бе размишлявал върху смъртта и бе построил живота си на базата на тази теоретична картина. За Уолтър Хикс светът представляваше един изписан върху хартия химически преход, който трябваше да се изравни. Едва сега обаче разбра, че не е човекът с молива, а просто една от променливите във формулата. Замисли се дали да не скочи от стола, но посетителят му вече се накланяше напред и приближаваше ножа. Острието му изглеждаше така добре наточено, че Хикс започна да се задушава. Уоли отново погледна часовника. Стрелката на секундите все пак се движеше.

 

 

Питър Хендерсън не бързаше. В делнични нощи като сегашната Вашингтон си лягаше рано. Всички бюрократи, чиновници и помощници трябваше да стават рано и искаха да се наспят, за да бъдат бодри за държавните дела. Джорджтаунските неравни тротоари с повдигнати от корените на дърветата плочки бяха пусти. Питър забеляза само една възрастна двойка, която разхождаше кучето си, и някакъв човек до блока на Уоли. Той бе на петдесетина метра от него и тъкмо влизаше в някаква кола. Пърпоренето й издаде, че е фолксваген, вероятно старичък. Проклетите сапунерки можеха да издържат доста време, ако човек ги поддържа. След няколко секунди Хендерсън почука на вратата на Уоли. Тя не бе добре затворена, но в някои отношения Хикс бе доста небрежен. Никога нямаше да успее да стане шпионин. Питър отвори вратата, готов да смъмри приятеля си, и го видя отпуснат на стола.

Хикс дори не бе смъкнал ръкава на ризата си. Дясната му ръка държеше яката, сякаш в стремежа си да осигури повече въздух на дробовете. Истинската причина за това състояние обаче все още висеше от лявата. Питър не се приближи. В началото не знаеше какво да прави, но после реши веднага да се махне оттук.

Хендерсън извади носната си кърпичка, избърса бравата, затвори вратата и се отдалечи, като полагаше големи усилия да задържи стомаха си на мястото му.

„Проклет да бъдеш, Уоли! — гневеше се Питър. — Толкова ми трябваше. И да умреш по този начин — от свръхдоза.“ Свършеният факт бе колкото очевиден, толкова и неочакван. „Но все още не съм изгубил възгледите си“ — помисли си Хендерсън, докато се прибираше у дома. Те поне бяха живи и Питър щеше да се погрижи да останат такива.

 

 

Пътуването продължи цяла нощ. Всеки път, когато камионът подскочеше от неравностите по пътя, костите и мускулите в каросерията му шумно протестираха. Трима от пленниците бяха ранени по-зле от Робин. Двама дори лежаха в безсъзнание на пода на каросерията, но завързаните му ръце и крака му пречеха да им помогне. Въпреки това Захариас изпитваше някакво удоволствие. Всеки разрушен мост, който трябваше да заобиколят, ознаменуваше една тяхна победа. Някой продължаваше борбата. Някой се биеше с малките копелета. Няколко души си шепнеха, но шумът на мотора пречеше на пазача да ги чуе. Робин се чудеше къде отиват. Облаците по небето му пречеха да се ориентира по звездите, но разпукалата се зора показа къде е изток и полковникът разбра, че пътуват на северозапад. „Няма смисъл да се надяваме, че ни водят към дома“ — каза си Захариас, но после осъзна, че надеждата е нещо безгранично.

Кели бе облекчен, че всичко е свършило. Смъртта на Уолтър Хикс не му достави никакво удоволствие. Той наистина бе предател и страхливец, но сигурно имаше по-добър начин да бъде наказан. Добре поне, че Хикс бе решил сам да отнеме живота си, защото Кели съвсем не бе сигурен, че можеше да го убие с нож или по някакъв друг начин. Но, от друга страна, Уолтър Хикс несъмнено заслужаваше съдбата си. „Нима с всички не е така?“ — помисли си Джон.

Кели прибра дрехите си в куфара, който бе достатъчно голям, за да побере всичко, натовари го в багажника на взетата под наем кола и с това пребиваването му в апартамента приключи. След полунощ фолксвагенът отново потегли на юг, към сърцето на опасната зона, и шофьорът му бе готов за последното действие.

 

 

За Чък Монро нещата се бяха успокоили. Разбира се, все още имаше кражби и най-различни други престъпления, но убийствата на пласьори в района му бяха престанали. Една част от него съжаляваше, че е така, и той дори го бе споделил с колегите си по време на обяда.

Монро караше радиоколата си по обичайния патрулен маршрут и се оглеждаше за нещо необичайно. Забеляза, че на мястото на Джу-Джу има двама нови. Трябваше да научи прякорите им и може би дори да накара някой информатор да поразпита за тях. Монро се надяваше, че в крайна сметка отдел „Наркотици“ все някога ще се погрижи и за този квартал. Някой бе свършил работата им, макар и за кратко. Полицаят се насочи на запад към границите на района си. Чие ли дело бяха убийствата на пласьорите? Носеха се слухове за някакъв скитник. Монро се усмихна в тъмнината. Все пак детективите му бяха измислили подходящо име — Невидимия. Странно, че вестниците бяха пропуснали тази пикантна подробност. Скучните нощни дежурства често навеждаха Монро на такива мисли, но той бе благодарен за това. Тази вечер мнозина бяха стояли до късно, за да гледат бейзболния мач между Скорците и Янките. Полицаят бе научил, че различните улични банди симпатизират на различни отбори. „Дори и престъпниците обичат бейзбол“ — помисли си Монро, малко объркан от факта. Дежурството тази вечер бе досадно, но той нямаше нищо против. Това му позволяваше да кара спокойно, да наблюдава, да се учи и да мисли. Монро вече познаваше отлично всички навици в квартала и се учеше да забелязва необичайното. Учеше се да оглежда нещата и като опитно ченге да решава къде да спре и къде не. Тези знания щяха да му позволят да предотвратява някои престъпления, а не само да ги констатира. „Трудно изкуство“ — помисли си Монро.

Най-западната граница на района му бе улица, ориентирана на север-юг. Едната й част бе негова, а останалата — на друг полицай. Той тъкмо се канеше да завива, когато видя някакъв уличник. Фигурата му се стори позната, въпреки че не бе човекът, когото Монро бе арестувал преди няколко седмици. Уморен да седи в колата и да не прави нищо, той спря.

— Я чакай малко, приятел.

Фигурата продължи несигурния си ход. Може би тази вечер щеше да арестува човек за пиянство на публично място. По-вероятно обаче бе да си има работа със скитник, чийто разум бе замъглен от безкрайното къркане на евтин алкохол. Монро окачи палката си на колана и побърза да настигне скитника. Бе само на двадесетина метра от него, но клетникът явно бе глух, защото дори не чу трополенето на полицейските обувки зад себе си. Монро хвана скитника за рамото.

— Казах ти да почакаш.

Физическият контакт промени всичко. Рамото под дланта му бе стегнато, силно и напрегнато. Монро просто не бе подготвен. Бе твърде уморен, отегчен, спокоен и сигурен в това, което вижда. Въпреки че разсъдъкът му мигновено изкрещя: „Невидимия“, тялото му не реагира. Това обаче не се отнасяше и за скитника. Още преди да смъкне ръка, светът пред очите на Монро се завъртя. Полицаят започна да се върти отдясно наляво, като първо видя небето, после тротоара и отново небето, но този път гледката към звездите бе препечена от дулото на пистолет.

— Не можа ли да останеш в проклетата си кола? — попита гневно мъжът.

— Кой…

— Мълчи!

Пистолетът до челото на полицая почти осигури изпълнението на заповедта. Хирургическите ръкавици на скитника обаче предизвикаха нова реакция.

— За бога — прошепна почтително Монро. — Значи си ти?

— Да, аз съм. Сега какво, по дяволите, да те правя? — попита Кели.

— Няма да се моля.

На табелката с името на полицая пишеше „Монро“. Наистина не приличаше на човек, който ще се моли.

— Няма нужда. Обърни се по очи. Веднага!

Полицаят се подчини. Кели откачи белезниците от колана му и ги щракна около китките на пленника си.

— Спокойно, полицай Монро.

— Какво искаш да кажеш? — попита с твърд глас ченгето и веднага спечели уважението на Кели.

— Искам да кажа, че не убивам ченгета.

Джон го изправи и го насочи обратно към колата.

— Това не променя нещата, приятелче — каза Монро, като се стараеше да говори тихо.

— На мен ли ги разправяш? Къде са ключовете?

— В десния ми джоб.

— Благодаря.

Кели ги извади и настани полицая на задната седалка. Колата бе преградена със защитно стъкло, което да пази шофьора от сърдити пътници. Джон подкара патрулната кола и я спря в една алея.

— Много ли те стягат белезниците?

— Не, чудесно съм се настанил.

Кели видя, че полицаят трепери от гняв. Това бе разбираемо.

— Спокойно, няма да ти сторя нищо. Ще заключа колата. Ключовете ще са някъде в канавката.

— Да не би да очакваш благодарности? — попита Монро.

— Не съм молил за такова нещо, нали? — Кели чувстваше непреодолимо желание да се извини на човека. — Сам ме улесни. Следващия път бъди по-внимателен, полицай Монро.

Облекчението едва не предизвика смеха на Кели. „Слава богу“ — помисли си той и отново се насочи на запад. Значи все още проверяваха скитниците. Джон искрено се надяваше заниманието вече да е омръзнало на полицията. Още едно усложнение. Кели продължи да върви по сенките.

Били и Бърт му бяха казали, че момичетата се намират в някакъв стар празен склад. И двамата се бяха оказали доста приказливи момчета. Човек просто трябваше да знае как да ги попита. Кели намери склада и го огледа от отсрещната страна на улицата. Приземният етаж бе тъмен, но над него се виждаше светлина. Къщите наоколо бяха запустели. Предната врата на склада имаше масивна ключалка. Задната сигурно също. Е, можеше да го направи по трудния начин… или пък по по-трудния. Времето течеше. Ченгетата сигурно имаха надеждна съобщителна система. Дори и да не бе така рано или късно, някой щеше да се обади да побъбри с Монро и да открие, че го няма. Тогава наоколо щеше да се напълни с полицейски коли, търсещи изчезналия си колега. Щяха да търсят внимателно. Перспективата въобще не зарадва Кели, а чакането не подобряваше изгледите за успех.

Той бързо прекоси улицата. За пръв път нарушаваше дегизировката си на публично място. Джон набързо прецени опасността от това и реши, че върши пълна лудост. Но в крайна сметка цялото начинание си бе лудо, и то от самото му начало. Той огледа улицата и като не видя никого, извади ножа си и започна да сваля халчията от стъклото на старата дървена врата. „Сигурно крадците просто не са достатъчно търпеливи или са доста по-тъпи от мен в момента“ — помисли си Кели. Разбира се, имаше и трети вариант — да са по-умни. Процедурата по свалянето на халчията му отне шест безкрайни минути, прекарани под светлината на близката улична лампа. В крайна сметка Джон успя да свали стъклото и да се пореже два пъти с него. Той изруга тихо и погледна дълбокия прорез на лявата си ръка. После се провря странично през отвора и се насочи към задната част на сградата. „Сигурно е бил някой семеен склад, изоставен заради запустяването на квартала“ — помисли си той. Можеше да бъде и по-зле. Подът бе мръсен, но по него нямаше никакви предмети. В задната част се виждаше стълбище. Кели чу шума от горния етаж и се насочи към него с пистолет в ръка.

— Наистина се забавлявахме добре, скъпа, но всичко свърши — каза някакъв мъжки глас.

Кели долови грубия хумор, последван от женски хленч:

— Моля те… нали не искаш да кажеш, че…

— Съжалявам, миличка, но нещата стоят точно така — обади се някакъв друг мъжки глас. — Аз ще се оправя с онези в предната стая.

Кели спря в коридора. И тук подът бе само мръсен. Дъските изглеждаха стари, но…

Нещо под краката му изскърца.

— Какво беше това?

Кели замръзна за миг, но нямаше нито кога, нито къде да се скрие. Той пробяга последните пет метра, хвърли се на земята и се претърколи, за да свали предпазителя.

В стаята имаше двама около двадесетгодишни мъже. Всъщност разумът му ги възприе просто като сенки, защото се занимаваше с по-важни неща: размер, разстояние, движение. Докато Кели се претъркаляше, единият посегна за пистолета си и дори го извади, преди два куршума да попаднат в гърдите, а един — в главата му. Без да изчака падането на тялото, Джон извъртя пистолета си на другата страна.

— Исусе! Добре! Добре!

Един малък хромиран револвер тупна на пода. От предната страна на сградата се разнесе писък. Без да му обръща внимание, Кели се изправи. Пистолетът му дори за миг не се отклони от другия човек, сякаш помежду им бе заварен метален прът.

— Ще ни убият.

Гласът бе учудващо писклив. Момичето изглеждаше уплашено, но въпреки това говореше бавно, явно под влияние на наркотиците, които вземаше.

— Колко са? — изстреля въпроса си Кели.

— Само тези двамата. Ще ни…

— Няма — успокои я Джон. — Как се казваш?

— Пола.

Кели не изпускаше целта си.

— Къде са Мария и Робърта?

— В предната стая — отвърна Пола, все още твърде объркана, за да се зачуди откъде знае имената им.

Мъжът реши да се обади.

— Дрогирани са, приятелю. — „Хайде да поговорим“ — добавиха очите му.

— Кой си ти?

„Нещо в 45-калибровите пистолети прави хората приказливи“ — помисли си Кели, без да знае как изглеждат очите му зад дулото.

— Франк Молинари — отвърна мъжът с лек акцент и може би с облекчение, че човекът срещу него не е полицай.

— Откъде си, Франк? Ти стой мирно! — каза той на Пола. Слухът и зрението му продължаваха да претърсват сградата за евентуална опасност.

— От Филаделфия. Хей, приятел, можем да поговорим.

Тялото на Франк трепереше, а очите му безпомощно гледаха пуснатия на пода пистолет. Явно все още не можеше да разбере какво става.

„Защо хора от Филаделфия вършат мръсната работа на Хенри?“ — препускаше умът на Джон. Двама от хората в лабораторията имаха същия акцент. Тони Пиаджи. Разбира се. Връзката на мафията с Филаделфия…

— Мърдал ли си скоро към Питсбърг, Франк?

Въпросът сякаш сам изскочи от устата му.

Молинари се опита да налучка верния отговор, но не сполучи.

— Откъде знаеш за това? За кого работиш?

— Убихте Дорис и баща й, нали?

— Това беше работа, приятел. Никога ли не си вършил работа?

Кели му даде единствения възможен отговор и от предната стая отново се разнесе писък. Трябваше да помисли. Времето продължаваше да тече. Кели пристъпи към Пола и я вдигна на крака.

— Боли!

— Хайде, ела да приберем приятелките ти.

Мария беше само по бикини и твърде дрогирана, за да вдигне глава. Робърта беше в съзнание и уплашена. Кели не искаше да ги гледа. Не и сега. Нямаше време. Джон ги събра, смъкна ги по стълбите и ги изкара навън. Никое от момичетата нямаше обувки и комбинацията от наркотици, мръсотия и натрошени стъкла по тротоара ги караше да куцат, да стенат и да плачат, докато вървяха на изток. Кели ги буташе, подвикваше им и ги караше да се движат по-бързо. Най-страшното, което можеше да се случи сега, бе да мине някоя кола. Тя щеше да провали всичките му усилия. Бързината беше жизненоважна. Изминаха разстоянието за десет минути, които му се сториха толкова безкрайни, колкото и слизането от виетнамския хълм до лагера. Слава богу, полицейската кола бе все още там. Кели отключи предната врата и набута момичетата вътре. Беше излъгал за ключовете.

— Какво, на майната си, е това! — запротестира Монро.

Джон подаде ключовете на Пола, която изглеждаше най-добре. Поне можеше да държи главата си изправена. Другите две се свиха на дясната седалка, като внимаваха да не закачат радиото с краката си.

— Полицай Монро, тези дами ще те откарат до участъка. Имам няколко инструкции за теб. Готов ли си да ме изслушаш?

— Имам ли избор, умнико?

— Какво предпочиташ, да се правиш на каубой или да получиш малко ценна информация? — попита Кели с най-разумния глас, на който бе способен.

Двата чифта трезви очи се изгледаха продължително. Монро трудно преглътна гордостта си и кимна.

— Давай.

— Трябва ти сержант Дъглас. Никой друг, само той. Тези дами здравата са я загазили. Могат да ви помогнат да разрешите някои доста сериозни случаи. Много е важно да говориш единствено със сержант Дъглас, разбра ли? — „Само да се издъниш, и отново ще се срещнем“ — добавиха очите на Кели.

Монро разбра всичко и кимна:

— Добре.

— Пола, ще караш, без да спираш никъде, независимо какво ти казва той, ясно ли е?

Момичето кимна. Бе го видяла да убива двама души.

— Тръгвай!

Пола беше твърде замаяна, за да кара, но Кели нямаше друг избор. Полицейската кола запълзя напред и закачи един от телефонните стълбове в алеята. След малко зави зад ъгъла и изчезна. Кели въздъхна дълбоко и се запъти към фолксвагена. Не бе успял да спаси Пам. Не бе успял да спаси Дорис. Но за сметка на това бе измъкнал тези трите и Ксанта с риск за живота си — колкото нежелан, толкова и необходим. Струваше му се, че е извършил много.

Но не достатъчно.

 

 

Конвоят от два камиона бе избрал доста по-заобиколен маршрут от предвиденото и достигна целта си едва следобед. Тя беше затворът „Хоа Ло“. Името означаваше „мястото на готварските огньове“ и репутацията му бе добре известна сред американците. Когато камионите спряха в двора и вратите се затвориха след тях, военнопленниците в каросерията слязоха. До всеки от тях отново бе прикрепен отделен пазач, който вкара човека си вътре. Преди да ги отведат по единичните килии, им разрешиха само да пият вода. Когато Робин Захариас влезе в своята, разбра, че разликата с лагера не е толкова голяма. Той си избра едно сравнително чисто място на пода и седна. Бе изтощен от пътуването и главата му уморено се отпусна назад. След няколко минути чу почукването.

Робин отвори очи. Трябваше да помисли. Военнопленниците използваха колкото стара, толкова и проста система за общуване. Тя представляваше азбуката, подредена в определен ред.

А Б В Г Д
Е Ж 3 И Й
К Л М Н О
П Р С Т У
Ф Х Ц Ч Ш
Щ Ъ Ь Ю Я

Чук-чук-чук пауза чук

„Три-едно — помисли си Робин, стараейки се да надвие умората. — Буквата К. Добре, това е лесно.“

3/5, 2/5, 4/3, 2/4

Чук-чук-чук-чук-чук-чук… Робин го прекъсна, за да предаде отговора си.

4/2, 3/5, 1/2, 2/4, 3/4, 2/3, 1/1, 5/2…

Чук-чук-чук-чук-Чук-чук.

1/1, 3/2, 4/5, 3/5,

„Ал Уолъс? Ал? Значи е жив?“

Чук-чук-чук-чук-чук-чук.

„КАК СИ?“ — попита той приятеля си, когото познаваше от петнадесет години.

„БИВА“ — дойде отговорът, а после последва и още.

2/1, 3/2, 1/1, 4/4, 2/1, 2/1, 3/2, 1/1, 4/4, 2/1

„Елате, елате, светци…“

Робин вече не чуваше почукванията, а само църковния хор, само музиката, само значението на псалма.

Чук-чук-чук-чук-чук-чук.

1/3, 4/3, 2/4, 5/4, 3/1, 3/5, 2/1, 3/4, 1/1, 4/2, 2/1, 1/5, 1/3, 4/3, 2/4, 5/4, 3/1, 3/5, 2/1, 3/4, 1/1, 4/2, 2/1, 1/5

Робин Захариас затвори очи и за втори път този ден и през последната година отправи благодарствена молитва към Бог. Глупаво беше, че се бе отказал да мисли за избавление. Наистина странно място за избавлението и още по-странни обстоятелства, но в съседната килия имаше брат мормон и тялото на полковника се разтресе. Той запя наум един от най-обичаните си химни, чийто последен ред не бе лъжа, а потвърждение на действителността.

„Всичко е наред, всичко е наред.“

 

 

Монро не можеше да разбере защо тази Пола не иска да го чуе. Той опита разумни слова, опита строга заповед, но тя продължаваше да кара, следвайки сляпо посоките, които й даваше. Полицейската кола пълзеше по все още тъмните улици само с двадесет километра в час и въпреки това рядко и за малко оставаше в своята лента. Пътят им отне четиридесет минути. Пола два пъти пое в погрешна посока, защото обърка ляво и дясно, и веднъж дори напълно спря, за да позволи на едно от другите момичета да повърне през прозореца. Монро бавно започна да осъзнава какво става. Всъщност ставаха няколко неща, но полицаят имаше време за размисъл.

— Какво направи той? — попита Монро.

— Щя-щя-щяха да ни убият като другите, но той ги застреля!

„Божичко!“ — възкликна мислено Монро. В мозъка му нещо прещрака.

— Пола?

— Да?

— Познавала ли си едно момиче на име Памела Маден?

Момичето бавно мръдна глава от горе на долу, без да откъсва очи от пътя. Участъкът вече се виждаше.

— За бога — въздъхна полицаят. — Пола, сега завий надясно в паркинга. Спри ей там… браво, добро момиче… Можеш да я оставиш тук.

Колата подскочи, изгасна и момичето зад волана се разрида неудържимо. Монро не можеше да направи нищо друго, освен да изчака пристъпът да премине. Полицаят вече не се страхуваше за себе си, а за тях.

— Добре, сега искам да ме пуснеш.

Пола излезе от колата и отвори задната врата. Ченгето не можеше само да слезе и момичето му помогна.

— Вземи ключовете на колата. На връзката има едно малко ключе за белезниците. Отключи ме, моля те.

Пола успя едва от третия опит.

— Благодаря.

 

 

— Само да е някаква глупост! — изръмжа Том Дъглас.

Кабелът на телефона закачи лицето на жена му и събуди и нея.

— Сержант, обажда се Чък Монро от западния участък. При мен има три свидетелки на убийството при фонтана. — Полицаят направи малка пауза. — Освен това мисля, че има още два трупа, дело на Невидимия. Той ми каза, че трябва да говоря единствено с вас.

— Какво? — Лицето на Том Дъглас се изопна в мрака. — Кой ти го е казал?

— Невидимия. Защо не дойдете тук, сър? Историята е доста дълга — каза Монро.

— Не говори с никой друг. Разбра ли ме? С никой.

— И той така ми каза, сър.

— Какво има, скъпи? — попита Бевърли Дъглас, която вече бе толкова разбудена, колкото и съпругът й.

От смъртта на едно малко момиче на име Хелън Уотърс бяха изминали осем месеца. Последваха я убийствата на Памела Маден и Дорис Браун. „Сега вече ще хвана това копеле“ — помисли си погрешно Том Дъглас.

 

 

— Какво правиш тук? — попита Санди сянката до колата си.

— Дойдох да ти кажа довиждане за известно време — отвърна тихо Кели.

— Какво означава това?

— Трябва да замина. Все още не знам за колко време.

— Къде?

— Не мога да ти кажа.

— Отново във Виетнам?

— Може би. Не съм сигурен, честна дума.

„Сега просто не е време за това“ — помисли си Санди. Сякаш някога бе. Бе още рано, а тя трябваше да е в болницата в шест и половина. Въпреки че имаше време, то й се струваше недостатъчно за нещата, които трябваше да каже.

— Ще се върнеш ли?

— Ако искаш, ще се върна.

— Искам, Джон.

— Благодаря ти, Санди… Измъкнах четири — каза й той.

— Четири?

— Четири момичета като Пам и Дорис. Едната е на източния бряг, а другите три — в градския участък. Направи така, че някой да се погрижи за тях.

— Добре.

— Каквото и да чуеш, помни, че ще се върна. Вярвай ми.

— Джон!

— Няма време, Санди. Ще се върна — обеща Кели и се отдалечи.

 

 

И Райън, и Дъглас бяха без вратовръзки. Двамата пиеха кафе в пластмасови чашки и чакаха момчетата от лабораторията отново да свършат работата си.

— Два в гърдите — каза един от тях — и един в главата. Целта винаги е мъртва. Това се казва професионална работа.

— Най-добрата — прошепна Райън на колегата си.

Бяха застреляни с 45-калибров пистолет. Нямаше начин да не са. Никое друго оръжие не оставяше толкова кървави следи. Освен това на дървения под лежаха шест гилзи. Местата им вече бяха очертани с тебешир, за да улеснят фотографите.

Трите момичета бяха в една килия в западния участък. Пред вратата постоянно дежуреше полицай. Райън и Дъглас бяха поговорили накратко с тях, колкото да са сигурни, че имат свидетели срещу някакъв убиец на име Хенри Тъкър. Разполагаха само с име и описание, което обаче бе доста повече от информацията им само преди няколко часа. Първо щяха да проверят полицейските досиета в участъка, после националния регистър на ФБР и най-накрая да започнат да претърсват улиците. Щяха да погледнат и в регистрите на пътната полиция. Процедурата бе проста и точно установена. Щом разполагаха с име, рано или късно щяха да го хванат. Но преди това трябваше да се погрижат за нещо друго.

— И двамата ли не са оттук? — попита Райън.

— От Филаделфия са. Франсис Молинари и Албърт д’Андрино — отвърна Дъглас, който четеше имената от шофьорските им книжки. — На колко искаш да се обзаложим, че…

— Без облози, Том. — Райън се обърна и показа на Монро една снимка. — Познато ли ти е това лице?

Полицаят пое малката фотография от ръката на лейтенанта и я огледа под слабото осветление. После поклати глава.

— Не, сър.

— Как така не? Нали си бил лице в лице с него?

— Косата му бе по-дълга, а лицето — изцапано с мръсотия. Освен това, когато бяхме близо, гледах главно дулото на колта му. Беше много тъмно и всичко стана ужасно бързо.

 

 

Работата бе трудна и опасна — нещо не така необичайно. Отпред имаше четири паркирани коли и не можеше да си позволи да вдига шум. От друга страна, това беше най-безопасният начин на действие. Кели стоеше на перваза на един зазидан прозорец, протегнал ръка към телефонните кабели. Надяваше се, че никой не използва телефона. Той бързо преряза кабела и закачи своите жички към него. Когато свърши това, Кели скочи на земята и се запъти на север, покрай задната стена на сградата. Кабелът се развиваше след него и Джон го остави просто да си лежи на земята. Той зави зад ъгъла, хванал макарата в лявата си ръка, и спокойно прекоси запустялата улица като човек, който от дълги години живее тук. След стотина метра отново зави, влезе в изоставената сграда и се насочи към предварително избраното си място. Там Кели остави макарата и се върна при фолксвагена, за да вземе останалите необходими му неща. Предвидливо бе напълнил старата си манерка с вода и се бе запасил с няколко блокчета сникърс. Когато всичко изглеждаше готово, Кели се захвана за работа.

Мерникът на пушката не бе нагласен добре. Колкото и налудничаво да звучеше, най-разумно бе да използва сградата като мишена. Той седна, застопори пушката на рамото си и заоглежда отсрещната стена за подходящо място. Кели намери една по-светла тухла, успокои дишането си, настрои мерника и леко натисна спусъка.

Усещането бе необичайно. Заглушителят, който бе изработил за пръв път в живота си, му позволи да чуе почти музикалното „пингггг“ — звука от въздействието на ударника върху патрона. После дойде и приглушеният шум от презареждането. Новото усещане дотолкова увлече Кели, че той почти не чу доста по-високия звук от удара на куршума в целта. На отсрещната стена се вдигна малко облаче прах, което бе на пет сантиметра вляво и два сантиметра по-нагоре от точката, в която се целеше. Кели пренастрои оптическия мерник и отново стреля. Идеално. Джон зареди три нови патрона.

 

 

— Чу ли нещо? — попита уморено Пиаджи.

— Какво? — вдигна глава от работата си Тъкър.

Вече дванадесет часа се занимаваха с черната работа, която Хенри си мислеше, че никога повече няма да върши. Въпреки двамата помощници от Филаделфия бяха обработили едва половината материал. На Тони също не му бе весело.

— Сякаш нещо падна — поклати глава Пиаджи и продължи да работи.

Единствената полза от изморителното занимание бе, че то щеше да му спечели уважението на другите, когато им разкажеше за него. Антъни Пиаджи е сериозен човек. Когато всичко отишло по дяволите, той сам се хванал на работа. Той изпълнява доставките и спазва обещанията си. На Тони може да се разчита. Струваше си човек да има подобна репутация дори и на такава цена. Тази решителност обаче трая около половин минута.

Тони отвори ново найлоново пликче, което отвратително миришеше на химикали. Пиаджи обаче все още не можеше на се досети какво означава миризмата. Финият бял прах се изсипа в купата. Тони сипа пудрата захар и започна бавно да разбърква двете съставки с лъжицата. Беше сигурен, че за тази операция си има машини, но те сигурно бяха твърде големи, като онези, който използваха в хлебарниците. Разумът му продължаваше да протестира, че подобна работа приляга само на незначителни хора. Доставката обаче трябваше да се изпълни, а нямаше кой друг да го стори.

— Какво щеше да казваш? — попита уморено Хенри.

— Нищо, забрави го — отвърна Пиаджи и се вторачи в купата пред себе си.

Къде, по дяволите, се губеха Албърт и Франк? Трябваше да са се върнали още преди два часа. Мислеха се за много важни само защото убиваха. Сякаш това имаше някакво значение.

 

 

— Здравейте, лейтенант.

Сержантът, който се грижеше за централния склад за съхраняване на доказателства, бе бивш служител от пътната полиция. Веднъж моторът му бе паднал точно пред колата на някакъв невнимателен шофьор. Инцидентът му струваше един крак и преместване на административна работа, но сержантът бе доволен. Той имаше собствено бюро, време спокойно да изяде поничките и да прочете вестника си и малко работа. От осемчасовата смяна най-много три бяха запълнени с някакви задължения. Това се наричаше пенсиониране на работното място.

— Как е семейството, Хари?

— Чудесно, благодаря. Какво мога да направя за вас?

— Искам да проверя едни пакети с наркотици, които донесох миналата седмица — отвърна Шарън. — Може би е станало объркване при поставянето на етикетите. Както и да е, трябва да проверя — повдигна рамене той.

— Добре, само минутка и…

— Чети си вестника, Хари, знам къде са — потупа го по рамото Шарън.

Официалните инструкции бяха, че никой не може да влиза в помещението без придружител, но Шарън бе лейтенант, а куцият крак на Хари все още не можеше да свикне с протезата.

— Добра стрелба, Марк — забеляза сержантът зад гърба му. „Какво толкова, по дяволите, — помисли си той. — Нали Марк застреля човека, който е носил тези наркотици?“

Шарън се огледа и ослуша дали вътре няма друг човек. Беше сам. За това му бяха платили солидно. Значи искаха да преместят операцията си, а? И щяха да го оставят тук да гони някакви си пласьорчета… Е, това не бе чак толкова лоша перспектива. Лейтенантът вече бе спестил доста пари, които щяха да затворят устата на бившата му жена и да платят образованието на трите деца при нея. Дори имаше и малко за него. Скоро сигурно щяха да го повишат заради поредицата арести… ето ги.

Десетте килограма, които бе взел от Еди Морело, седяха в картонена кутия на третия рафт, където и трябваше да бъдат. Шарън свали кашона, за да е сигурен. Всеки от десетте еднокилограмови найлонови плика трябваше да бъде разпечатан, проверен и отново запечатан след залавянето му. Човекът от лабораторията, извършил работата, бе поставил само инициалите си върху етикетите, а те лесно можеха да бъдат подправени. Шарън бръкна в ризата и панталоните си и извади десет пакета пудра захар, която имаше същия цвят и плътност като хероина. Отсега нататък само неговият отдел имаше право да се разпорежда с доказателствения материал, а лейтенантът можеше да се погрижи за това. След месец щеше да пусне записка с препоръка за унищожаване на хероина поради приключване на случая. Капитанът щеше да я одобри. Шарън щеше да изсипе захарта в някой канал пред погледите на други полицаи, да изгори торбичките и никой нямаше да разбере нищо. Изглеждаше просто. След три минути лейтенантът от отдел „Наркотици“ излезе от склада.

— Провери ли номерата?

— Да, Хари, благодаря — махна му на излизане Шарън.

 

 

— Някой да вдигне скапания телефон — изръмжа Пиаджи.

Кой ли, по дяволите, се обаждаше? Едно от момчетата от Филаделфия отиде до телефона и използва възможността да запали цигара.

— Да? — Той се извърна. — За теб е, Хенри.

— Кой, на майната си, ме търси? — измърмори Тъкър.

— Здрасти, Хенри — каза Кели.

Той бе прерязал кабелите на телефона към външния свят и бе свързал на тяхно място своя. Сега седеше на поста си и можеше да говори само с едно завъртане на шайбата. Изглеждаше доста примитивно, но вършеше работа и Кели бе доволен.

— Кой се обажда?

— Казвам се Кели. Джон Кели.

— И кой си ти, Джон Кели?

— Четирима от вас убиха Пам. Ти остана последен, Хенри — каза гласът. — Другите вече са на небето. Дойде и твоят ред.

Тъкър се извърна и огледа стаята, сякаш очакваше да види притежателя на гласа там. Дали някой не си правеше тъпашки шеги?

— Откъде… откъде знаеш номера? Къде си?

— Достатъчно близо, Хенри — отвърна Кели. — Добре ли си прекарваш там с приятелчетата?

— Виж, не знам кой си…

— Вече ти казах. При тебе е и Тони Пиаджи, нали? Миналата вечер ви видях в ресторанта му. Между другото, хареса ли ти вечерята? Аз останах просто възхитен — присмя се гласът.

Тъкър се изправи и здраво стисна слушалката.

— И какво си намислил, малкият?

— Във всеки случай няма да ви целувам по бузите, малкият. Очистих Рик, Били и Бърт и сега възнамерявам да направя същото с теб. Ще ми направиш ли една услуга? Дай ми да говоря с господин Пиаджи — предложи гласът.

— Тони, по-добре ела тук — каза Тъкър.

— Какво има, Хенри?

Пиаджи с мъка се изправи от стола си. „Толкова съм изморен. Само онези копелета от Филаделфия да имат късмет да не са приготвили парите.“ Хенри му подаде слушалката.

— Кой е?

— Очистих онези две момчета на кораба, които беше дал на Хенри. Другите двама си отидоха тази сутрин.

— Какво, по дяволите, е това?

— Познай.

Линията прекъсна. Пиаджи погледна съдружника си и тъй като не можеше да получи отговор от телефона, реши да попита него:

— Какво, на майната си, става, Хенри?

„Добре, да видим как им е подействало.“ Кели си позволи глътка вода и парченце сникърс. Намираше се на третия етаж на сградата — вероятно изоставен склад, построен от железобетон. Добро скривалище за бомбена атака. Тактическият проблем бе интересен. Не можеше да нахлуе при тях. Дори и да имаше картечница — а той нямаше, — четирима срещу един бе неприятна перспектива. Освен това Кели не знаеше какво го очаква зад онази врата, а и изненадата вече не можеше да му бъде съюзник. Трябваше да опита нещо друго. За пръв път се занима ваше с подобна задача, но хубавото в случая бе, че от мястото си можеше да наблюдава и двете врати на отсрещната сграда. Прозорците от задната страна бяха зазидани. Единствените изходи се намираха пред погледа му на не повече от сто метра и Джон се надяваше противниците му да ги използват. Кели застопори пушката на рамото си, но не погледна през оптическия мерник, а продължи да контролира изходите с поглед.

— Той е — каза тихо Хенри, за да не го чуят другите двама.

— Кой?

— Човекът, който очисти всички онези пласьори, който прати на небето Били и останалите и който разби лабораторията. Той е.

— И кой, по дяволите, е той, Хенри?

— Не знам, за бога! — отвърна Тъкър по-високо и другите двама извърнаха глави. Хенри се овладя. — Каза, че иска да излезем.

— Чудесно. И с кого си имаме работа? Чакай малко. — Пиаджи вдигна телефона, но не чу никакъв сигнал. — Какво, по дяволите, става?

Кели чу изщракването и вдигна слушалката.

— Какво има?

— Кой си ти, глупако?

— Ти си Тони, нали? Защо трябваше да убивате Дорис, Тони? Тя не те заплашваше с нищо. Сега се налага да пратя на небето и теб.

— Не съм…

— Знаеш какво имам предвид, но все пак благодаря, че ми достави онези двама хлапаци. Искаше ми се да се разплатя и с тях, но не очаквах да ги намеря. Предполагам, че вече са в моргата.

— Опитваш се да ме уплашиш ли? — попита Тони.

— Не, само да те убия — осведоми го Джон.

— Мамка му! — затръшна телефонната слушалка Пиаджи.

— Казва, че ни е видял в ресторанта, човече. Каза, че бил там.

На двете момчета от Филаделфия вече им бе ясно, че нещо става. Те гледаха шефовете си предимно с любопитство, но също и с известно напрежение, защото Тони и Хенри определено изглеждаха нервни. Какво ставаше?

— Откъде, по дяволите, ще знае… о-о — възкликна Тони и понижи глас: — Да, те ме познаваха… Господи.

Само на един от прозорците в помещението имаше обикновено стъкло. Другите представляваха стени от стъклени тухли, които пропускаха светлината, но хулиганите не можеха лесно да ги счупят. Освен това през тях не се виждаше нищо. Единственият прозорец с прозрачно стъкло можеше да се отваря само навътре и нагоре с помощта на ръждясал механизъм. Кабинетът вероятно бе принадлежал на някой тъпак, който не е искал секретарките му да се надвесват през прозореца. Не можеше да се отрече, че копелето е постигнало целта си. Пиаджи се опита да отвори прозореца, но той се вдигна само на около четиридесет градуса, преди механизмът да откаже.

 

 

Кели видя движението и се зачуди дали да не оповести присъствието си по по-осезателен начин. „По-добре не — реши той. — По-добре да изчакам още.“ Чакането само изнервяше още повече онези, които не знаят какво става.

Най-странното бе, че всичко ставаше в десет часа сутринта, в един прекрасен слънчев летен ден. Само на половин пресечка по улица „О’Донъл“ минаваха забързани нанякъде камиони и коли. Вероятно шофьорите забелязваха високата изоставена сграда, в която се намираше Кели, и също като него се чудеха за какво ли е била построена. Сигурно виждаха и четирите автомобила, паркирани пред бившата транспортна компания, и се чудеха дали някой не я е наел отново. Но дори и да бе така, изоставените постройки едва ли заслужаваха повече внимание от страна на забързани по своите дела хора. Драмата се разиграваше на открито, но за това знаеха само участниците в нея.

 

 

— Нищо не се вижда — каза Пиаджи, който се бе навел, за да погледне през прозореца. — Наоколо няма никой.

„Това е човекът, очистил пласьорите — повтаряше си Тъкър, застанал далеч от прозореца. — Пет-шест човека. И е убил Рик със скапания си нож…“

Тони сам бе избрал сградата. Тя представляваше част от малък междущатски концерн за камиони, чиито собственици бяха много внимателни бизнесмени, свързани с мафията. Мястото се бе сторило на Пиаджи идеално — близо до главните магистрали, разположено в тих квартал с малко полицаи. Просто една анонимна сграда, в която се върши анонимна работа. Хенри също я бе сметнал за идеална.

„Да, направо идеална…“

— Чакай да погледна.

Не беше време да се дърпа назад. Хенри Тъкър не се мислеше за страхливец. Самият той се бе борил и убивал, и то не само жени. Изграждането на организацията му бе отнело години, които съвсем не бяха минали без кръвопролития. Освен това сега не можеше да покаже слабост. Не и пред Тони и двете момчета от Филаделфия.

— Нищо — съгласи се той.

— Искам да опитам нещо.

Пиаджи се приближи към телефона и вдигна слушалката. Оттам не се чуваше сигнал, а само някакво бръмчене…

 

 

Кели погледна телефона си и се заслуша в бръмченето му. Реши засега да не го вдига и да ги остави да почакат. Въпреки че тактическата ситуация бе изградена по неговите правила, възможностите не бяха чак толкова много. Говориш или мълчиш. Стреляш или не стреляш. Движиш се или стоиш на едно място. Джон можеше да избира само измежду три възможности и трябваше внимателно да обмисли действията си, за да постигне желания ефект. Тази битка не изискваше мускули. Както и повечето, за нея трябваше ум.

Ставаше горещо. Това бяха последните летни дни, преди да започне листопадът. Без да изпуска сградата от очи, Джон изтри потта от челото си. Телефонът все още бръмчеше. Щеше да ги остави да се поизпотят не само от жегата.

— Мамка му — изръмжа Тони и затръшна телефонната слушалка. — Вие двамата!

— Да? — отвърна по-високият, на име Боби.

— Обиколете сградата.

— Не! — спря ги Хенри, който размишляваше. — Ами ако е точно отпред? През този скапан прозорец не се вижда нищо. Може да е пред вратата. Нима искаш да рискуваме?

— Какво предлагаш? — попита Тони.

Тъкър вече се разхождаше напред-назад, дишаше малко по-учестено и се опитваше да мисли. „Как бих постъпил аз?“

— Значи копелето прерязва телефонния кабел, обажда се, паникьосва ни и ни чака пред вратата.

— Какво знаеш за този човек?

— Знам, че е убил петима пласьори и четирима от хората ми…

— Четирима от моите също, ако не лъже, разбира се.

— Значи трябва да го надхитрим, така ли? Ти как би постъпил?

Тони се замисли. Никога не бе убивал. Просто не му се бе налагало. Той се занимаваше главно с планирането и обмислянето на бизнеса. Разбира се, навремето бе сплашвал един-двама и бе нанасял доста сериозни побои, което бе почти същото, нали? „Как бих постъпил аз?“ В предположението на Хенри имаше нещо смислено. Човек просто трябваше да се скрие някъде — например зад ъгъла, в някоя алея или в сенките — и да изчака жертвата си да излезе. Най-близката врата — през която бяха дошли — се намираше вляво и това добре личеше от колите пред нея. Тъй като те бяха единственият им начин за бягство, той сигурно щеше да ги очаква близо до тях.

„Точно така.“

Пиаджи погледна съдружника си. Хенри гледаше нагоре. Акустичните платна бяха преместени от тавана и там се виждаше врата, която водеше към плоския покрив. Бе заключена с прост механизъм отвътре. Можеше да бъде отворена лесно и сигурно дори тихо. После на покрития с чакъл покрив щеше да излезе някой, да отиде до края на сградата, да погледне надолу и да пречука човека, който ги чакаше до вратата.

„Точно така.“

— Боби, Фред, елате тук — нареди Пиаджи.

Той им обясни тактическата обстановка. Двете момчета вече знаеха, че става нещо много неприятно, но че не са ченгетата — най-лошото, което можеше да им се случи. Тони ги увери, че наистина нямат работа с полицията, и двамата почти се успокоиха. И Фред, и Боби имаха пистолети, а Фред дори бе убивал. Всъщност бе се погрижил за малък семеен проблем във Филаделфия. Двете момчета преместиха едно бюро под вратата към покрива. Фред искаше да покаже, че е сериозен, и да спечели уважението на Тони, който също бе такъв. Той се качи на бюрото, но не можа да достигне капандурата. Сложиха един стол върху него и Фред успя да отвори и да подаде глава на покрива.

„Аха!“ Кели видя човека на покрива. Всъщност засега се показваха само главата и част от гърдите му. Той вдигна пушката и кръстчето на оптическия мерник кацна на лицето. Джон почти натисна спусъка, но в последния момент се спря. Спря го начинът, по който бяха поставени ръцете на човека на покрива, изражението на лицето му и опипващите наоколо очи. Искаше да се качи горе. „Ще го пуснем“ — реши Джон. Един камион мина само на около петдесет метра от сградата му. Човекът излезе на покрива. Оптическият мерник позволи на Кели да забележи, че в ръката му има пистолет. Целта му се изправи, огледа се наоколо и много бавно тръгна към предната част на сградата. Решението не бе лошо. Разузнаването още не бе навредило никому… „О, значи така си мислят?“ — сети се Джон. Много лошо.

Фред бе събул обувките си. Камъчетата от чакъла бодяха ходилата му, а нагрятата смола под тях пареше, но въпреки това не трябваше да вдига шум. Освен това Фред бе мъжко момче, както бе имал възможност да научи някакъв човек край брега на река Делауеър. Ръката му здраво стисна пистолета „Смит“. Ако копелето бе там, щеше да го застреля веднага. Тони и Хенри щяха да приберат трупа вътре, после да измият кръвта и отново да се захванат за работа, защото доставката бе важна. Фред вече бе на половината път от ръба на покрива. Той приближи ниския тухлен перваз, като държеше тялото си леко наклонено назад. Едва когато пръстите на краката му докоснаха тухлите до ръба, той бързо се наведе напред с насочен надолу пистолет. Там нямаше нищо. Фред огледа цялата предна част на сградата, но без резултат.

— Мамка му! — Той се обърна и извика: — Тук няма никой!

— Какво?

Боби подаде глава на покрива, но Фред вече проверяваше дали няма някой при колите.

 

 

Кели бе сигурен, че търпението почти винаги се възнаграждава. Тази мисъл му помогна да се пребори с треперенето на ръцете, което се появява винаги щом целта кацне на мерника. Веднага щом периферното му зрение улови движението в отвора на покрива, той премести пушката си вляво. Там имаше около двадесетгодишно бяло лице с тъмни очи. В дясната си ръка човекът стискаше пистолет и гледаше към приятеля си. „Започни от него.“ Кели закова кръстчето между веждите на човека и плавно натисна спусъка.

 

 

„Пляс.“ Фред чу твърдия и някак си мокър звук и веднага извърна глава, но не видя нищо. Не беше чул нищо друго освен звука, но сега дочу и тропот, сякаш Боби се бе сгромолясал от стола на земята. Без някаква видима причина космите на врата му изведнъж настръхнаха. Той се отдръпна от ръба на сградата и мигновено огледа правоъгълния покрив. Нищо.

 

 

Пушката бе нова и все още презареждаше малко мудно. Кели отново я обърна към първия. С един куршум два заека. Главата на жертвата му се въртеше на всички страни. Кели долавяше страха му. Човекът усещаше опасността, но не знаеше нито каква е, нито откъде идва. Той понечи да се върне обратно към вратата. Кели не можеше да му позволи и отново натисна спусъка. „Пинггг.“

„Пляс.“ Звукът от удара на куршума в целта бе доста по-силен от приглушения гърмеж на пушката. Кели извади гилзата и отново зареди. По улица „О’Донъл“ приближаваше някаква кола.

 

 

Тъкър все още гледаше лицето на Боби, когато главата му инстинктивно отскочи нагоре. Причината бе шумът от нещо, тежко строполило се на покрива.

— Боже мили…