Том Кланси
Безпощадно (19)

17.
Усложнения

Макар Арчи да не знаеше много, то се оказа достатъчно за целите на Кели. Сега имаше нужда само от малко повече сън.

Джон откри, че да следиш кола, е доста по-трудно, отколкото изглежда по филмите. Оказа се по-трудно и от онзи единствен път, когато го бе правил в Ню Орлиънс. Ако човек кара твърде близо, рискува да го забележат. Ако пък се държи на почтено разстояние, може да изпусне обекта си. Движението обърква всичко, камионите ти пречат да виждаш. Кели откри също, че ако наблюдаваш някоя кола на петдесетина метра пред себе си, изтърваш от поглед онези, които се движат до теб, а те можеха да направят най-големите бели. Въпреки всичко той благославяше червения плимут на Били. Колата бе лесно забележима и макар че шофьорът й обичаше да върти гуми на светофари и завои, той не можеше да наруши всички правила, без да привлече вниманието на полицаите. А Били явно не държеше на това внимание повече от Кели.

Джон бе забелязал колата малко след седем, близо до бара, посочен му от Арчи. „Какъвто и да е — помисли си Кели, — явно не знае как да се прикрива.“ Но това личеше и от колата, нали? Калта по купето бе изчезнала. Плимутът изглеждаше току-що измит, а от предишната им среща Джон знаеше, че Били обича играчката си. Това предлагаше няколко интересни възможности, които Кели обмисли, докато преследваше обекта си. Той не се приближаваше на по-малко от петдесет метра и се опитваше да разгадае системата, по която се движи Били. Скоро забеляза, че плимутът избягва оживените булеварди и предпочита закътаните странични улички, които шофьорът явно познаваше като джоба си. Това поставяше Кели в неизгодно положение. Хубавото бе, че Джон караше с нищо незабележима кола. Навсякъде се виждаха твърде много стари „костенурки“, така че неговата със сигурност не правеше впечатление.

След четиридесет минути Кели разбра какъв е принципът. Плимутът бързо взе един десен завой и спря в края на пресечката. Джон бързо прецени шансовете си и бавно продължи. Когато приближи, видя, че от червената спортна кола излиза момиче с чантичка в ръце. Тя се отправи към един стар приятел — Магьосника, — който се бе отдалечил на няколко пресечки от обичайното си място. Кели не видя да си разменят нищо — двамата влязоха в един вход и останаха вътре минута-две, след което момичето излезе, — но нямаше и нужда. Видяното току-що напълно съвпадаше с разказа на Пам. „Освен това разбрах за кого работи Магьосника“ — каза си Кели и спря на един червен светофар. Сега знаеше две нови неща. Джон видя в огледалото си, че плимутът пресича улицата и момичето се отправя в същата посока. После светна зелено и момичето се изгуби. Кели зави надясно и още веднъж надясно и отново забеляза плимута. Червената кола се отправяше на юг, а в нея имаше трима души. Преди не бе забелязал мъжа — вероятно мъж, — седнал отзад.

Тъмнината падаше бързо и с нея настъпваше хубавата част от денонощието за Джон Кели. Той продължи да следи плимута. Осмели се да не включва фаровете си доста време и бе възнаграден. Червената кола спря пред една ъглова къща от кафяв камък и тримата й пътници слязоха. Явно бяха свършили работата си за тази вечер, доставяйки стока на четирима пласьори. Кели изчака няколко минути, после паркира колата си на около двеста метра и се върна да наблюдава, отново облечен като бездомен пияница. Местната архитектура го улесни. Всички къщи от отсрещната страна на улицата бяха с масивни мраморни стъпала, които представляваха чудесно прикритие. Просто трябваше да седне на тротоара и да се облегне на тях и никой нямаше да го вижда отзад. Кели си избра подходящите стъпала, които бяха близо, но не прекалено, до една светеща улична лампа. Той се скри в сянката, макар че надали някой щеше да обърне внимание на един бездомник. Джон прегърна бутилката си по същия начин, както бе виждал да го правят пияниците, и от време на време я надигаше, за да симулира пиене. Така прекара няколко часа в наблюдение на къщата от кафяв камък.

„Кръвни групи 0+, 0- и AB-“ — спомни си той доклада на патолога. Семенната течност, открита в Пам, бе показала тези три кръвни групи. Докато седеше така, на петдесетина метра от къщата, Джон се зачуди каква ли е кръвната група на Били. Колите профучаваха по улицата. От време на време минаваха и хора. Може би двама-трима го бяха удостоили с поглед, но само толкова. Кели се преструваше на заспал и наблюдаваше къщата с крайчеца на окото си. Слухът му улавяше всеки шум, който можеше да носи опасност. Часовете минаваха. На двадесетина метра от него работеше един пласьор. Кели се заслуша в думите му и за пръв път чу как се предлага стоката и как се уговаря цената. Чу и гласовете на различни купувачи. Джон имаше необикновено добър слух — спасявал живота му неведнъж — и информацията, която долавяше, бе ценна и полезна тренировка за ума му, докато часовете минаваха. Едно бездомно куче мина край него и приятелски го подуши. Кели не го изгони. Скитниците не постъпваха така — виж, ако беше плъх, можеше и да е по-различно, — а той трябваше да внимава за впечатлението, което прави.

„Какъв ли е бил този квартал?“ — зачуди се Кели. В тази му част сградите бяха предимно еднотипни тухлени къщи. Другата страна бе малко по-различна, със солидни къщи от кафяв камък. Може би улицата някога е била границата между работнически квартал и домовете на заможните жители в края на века. Може би къщата на ъгъла е принадлежала на търговец или морски капитан. Вероятно през уикенда я е огласявал звукът на пианото, на което е свирила учещата в консерваторията „Пийбоди“ дъщеря. Но всички те се бяха преместили на място с повече зеленина и сега къщата изглеждаше пуста — триетажен призрак от отминали времена. Кели се учуди на широките улици. Вероятно архитектите ги бяха предвиждали не за коли, а за карета. Той прогони мислите си. Сега не трябваше да се занимава с миналото, а да насочи вниманието си към настоящето.

Бяха изминали четири часа, когато тримата най-после отново се появиха. Мъжете вървяха напред, а момичето ги следваше. Тя бе по-ниска и по-набита от Пам. Кели реши да рискува и леко повдигна глава, за да може да наблюдава. Трябваше добре да огледа Били. Предположи, че той е шофьорът. Фигурата му не беше нищо особено — около метър и седемдесет, слаб, вероятно към седемдесет килограма. На китката си носеше нещо блестящо — гривна или часовник. Вървеше с пестеливи движения, арогантно. Другият бе по-висок и по-внушителен, но според Кели — подчинен на Били. Личеше си от движенията му и от начина, по който следваше шефа си. Момичето изглеждаше най-мрачно от всички. То вървеше с наведена глава. Блузата й — ако дрехата на гърба й бе блуза — не бе закопчана до горе. Тя влезе в колата, без да вдигне глава или пък да прояви някакъв интерес към света около себе си. Движенията на момичето бяха бавни и некоординирани, вероятно от наркотиците. Но това не беше всичко. Имаше и друго, не по-малко смущаващо, което Кели не успя да долови… някаква отпуснатост. В движенията й не личеше мързел, а нещо друго. Кели стисна здраво очи, за да си спомни къде е виждал подобни движения. Да, в онези виетнамски колиби! По време на ИЗКУСТВЕНО ЦВЕТЕ селяните се движеха по същия начин, когато се събираха на площада. Неохотни, механични движения, подобно на живи роботи, контролирани от онзи майор и войниците му. Все едно че отиваха на смърт. Това момиче се движеше по същия начин. Движеше се към смъртта.

„Значи е истина — помисли си Кели. — Наистина използват момичетата за куриери… освен всичко друго.“ От начина, по който колата потегли, Кели разбра, че е отгатнал кой е Били. Плимутът се приближи до кръстовището, гумите му изсвириха и той се стрелна в пресечката, където Кели го изгуби от поглед. „Били, метър и седемдесет, слаб, носи гривна или часовник, арогантен.“ Описанието се запечата в съзнанието на Джон заедно със съответното лице и коса. Нямаше да го забрави. Щеше да запомни и образа, и фигурата на другия мъж, чието име не знаеше, за да се превърне в негова бърза и неизбежна съдба.

Кели погледна часовника в джоба си. Един и четиридесет. Какво ли бяха правили тук? Тогава си спомни другите неща, научени от Пам. Сигурно си бяха организирали малък купон. Момичето, което и да беше то, вероятно също носеше в себе си течност с кръвна група 0+, 0- или AB-. Но Кели не можеше да спаси целия свят и сега най-добрият начин, да й помогне нямаше нищо общо с незабавното й освобождаване. Джон си позволи да се отпусне. Реши да изчака, за да не би да привлече нечие нежелано любопитство към себе си. Някои от къщите наоколо все още светеха, така че Кели прекара още половин час на тротоара в борба с жаждата и изтръпналото си тяло, преди да стане и да се заклатушка към ъгъла. Тази вечер проявяваше изключителна предпазливост, която му носеше успех. Бе време за втората част от нощната работа. Време да продължи усилията си за проникване в организацията.

Кели се придържаше към алеите. Движеше се бавно, залитайки наляво и надясно. Походката му наподобяваше движенията на змия и това го накара да се усмихне. След като измина няколко пресечки, Джон се върна обратно на улицата, като преди това сложи чифт хирургически ръкавици. Той подмина няколко пласьори и лейтенантите им в търсене на нужния му. Обикаляше така, че да не се отдалечава много от мястото, където бе паркирал фолксвагена си. Трябваше да бъде внимателен както винаги, но ролята му на неизвестен ловец облекчаваше задачата. Животните, измежду които избираше плячката си, се чувстваха в безопасност, защото смятаха, че самите те са хищници. Илюзията им щеше да ги погуби.

Беше почти три часът, когато Кели го избра. Той бе започнал да нарича този тип пласьори „единаци“. Обектът му нямаше лейтенант и вероятно бе новак, който тепърва учи триковете в бизнеса. От петдесет метра изглеждаше млад. Бе зает с броенето на парите от вечерта. На десния му хълбок личеше подутина — без съмнение пистолет, — но пласьорът бе навел глава, задълбочен в работата си. И все пак бе нащрек. Когато чу приближаването на Кели, той погледна в неговата посока, но след бързия преценяващ оглед отново сведе глава над парите. Явно приближаващата се към него сянка не го интересуваше.

По-рано същия ден Кели си бе направил труда да отиде до яхтата си и да вземе нещо. Бе използвал скаута, тъй като не искаше познатите му на пристанището да знаят, че има и друга кола. Когато наближи Младока — всеки трябваше да си има име, макар и кратко, — той премести бутилката с вино от дясната в лявата ръка. Със свободната хвана металната тръба, пъхната в пришитите гайки от вътрешната страна на новото му елече. Тя бе просто приспособление, дълго едва четиридесет сантиметра. От едната страна имаше малко бутало, което да изтиква въздуха. Наподобяваше пневматична помпа. Дясната ръка на Кели освободи тръбата от гайките, без все още да я вади.

Пласьорът отново обърна раздразнено глава. Вероятно бе объркал броенето, а точно сега подреждаше банкнотите по стойност. Вероятно приближаването на Кели го бе разсеяло или просто бе тъп, което изглеждаше по-правдоподобното обяснение.

Джон се препъна и падна на тротоара. Той сведе глава и се опита да изглежда възможно най-безобиден. Когато се надигна, Кели хвърли поглед назад. В радиус от сто метра не се виждаха други пешеходци, а всички автомобилни фарове светеха с червена, а не с бяла светлина. Двамата с Младока бяха сами. Пласьорът вече привършваше работата си за тази вечер и бе готов да се отправи към мястото, което наричаше дом, за да поспи или пък да прави нещо друго.

Кели вече бе само на три метра, а Младока продължаваше да му обръща внимание колкото на улично псе. Джон почувства радостната възбуда, идваща в последния момент преди удара. Тогава вече знаеш, че ще успееш. Жертвата ти е попаднала в капана, но все още не подозира, че е извървяла земния си път. Чувстваш как кръвта пулсира във вените ти и единствен знаеш, че след малко тишината ще бъде нарушена. Прекрасното опиянение от знанието. Джон направи още една крачка и дясната му ръка съвсем леко се показа изпод елечето. Все още не се бе насочил към жертвата си и на пръв поглед щеше да мине покрай нея. Престъпникът вдигна очи за миг, просто за да се увери в безопасността си. В погледа му нямаше страх, а просто следи от раздразнение. Той дори не се помръдна, защото хората го заобикаляха, а не той тях. За него Кели бе предмет, един от многото по улицата, които не заслужават повече внимание от маслените петна по асфалта.

Моряците използват съкращението ТМС. То е абревиатура на термина „точка на максимално сближение“ и означава най-късото възможно разстояние от един кораб до друг или до някоя точка на брега. Тук ТМС бе един метър. Когато бе на половин крачка от пласьора, дясната ръка на Кели измъкна тръбата изпод елека му. Той се завъртя на левия си крак, десният му се отлепи от земята, а ръката му се протегна, сякаш за да нанесе удар. Джон вложи в движението цялата си деветдесеткилограмова маса. Единият край на тръбата удари пласьора точно под гръдната кост. Комбинацията от движението и тежестта на тялото на Кели изблъска буталото и изстреля патрона, който се намираше в другия край на тръбата, долепен до ризата на Младока.

Звукът наподобяваше този от изпуснат на земята кашон. „Прас.“ Нищо повече. Изгорелите барутни газове бяха влезли в дупката, пробита в тялото на пласьора. Безобидният на пръв поглед патрон — №8, използван при състезания по стрелба или лов на гълъби в началото на сезона — може само да рани човек, ако е изстрелян от повече от пет метра. Но при положение че е вкаран в тялото от милиметри разстояние, той е не по-малко ефективен от куршум за лов на слонове. Мощността на изстрела изкара въздуха от дробовете на жертвата в удивително силно „ооох“ и накара устата на Младока да се разтвори сякаш от изненада. И той наистина бе изненадан. Пласьорът погледна Кели в очите. Той бе все още жив, макар и сърцето му да приличаше на спукан балон, а долната част на дробовете му да бе разкъсана на парчета. За щастие куршумът остана в тялото. Острият ъгъл на удара не позволи на енергията от изстрела да излезе от тялото, а мощността на експлозията го задържа изправено още секунда. Мигът обаче сякаш се проточи с часове за Младока и за Кели. После тялото просто се свлече като взривена сграда. От него се разнесе странна дълбока въздишка, предизвикана от излизащите през раната въздух и изгорели газове. Наоколо се разнесе зловонието на барутния дим и кръвта, сякаш олицетворение на отиващия си живот. Очите на Младока останаха отворени и впити в Кели. Той размърда уста и се опита да каже нещо, но смъртта не му позволи. Въпросът му остана незададен, а любопитството му — неудовлетворено. Кели изтръгна пачката от вдървените пръсти на пласьора и продължи надолу по улицата с наострен слух и зрение. Сетивата му не доловиха никаква опасност. На ъгъла спря до една канавка и потопи края на тръбата във вода, за да измие кръвта по нея. После се насочи на запад към колата си с несигурна, клатушкаща се походка. Четиридесет минути по-късно си бе отново у дома, по-богат с осемстотин и четиридесет долара и по-беден с един куршум.

 

 

— И кой е този? — попита Райън.

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че е Бандана? — отвърна униформеният полицай. Той бе опитен и отдавна патрулираше по улиците. Бял, тридесет и две годишен. — Беше пласьор, разбира се.

Очите все още бяха отворени, което не бе толкова често срещано явление при убийствата. В този случай обаче смъртта бе дошла изненадващо и при това доста болезнено. Странно, че трупът бе толкова чист. Виждаше се двусантиметрова дупка, обрамчена от черен кръг, подобен на поничка. Той бе е дебелина три милиметра. Разбира се, бе останал от барута, което поставяше вън от съмнение оръжието, с което бе извършено престъплението — пушка. Дупката на тялото зееше празна. Всички вътрешни органи бяха или разкъсани, или всмукани надолу от гравитацията. Емет Райън за пръв път в живота си поглеждаше в мъртво тяло по такъв начин. Сякаш не бе човек, а манекен.

— Причината за смъртта — забеляза хапливо съдебният лекар — е абсолютното изпаряване на сърцето. Единственият начин, по който можем да открием тъкан от него, е чрез микроскоп. Татарски бифтек — поклати глава лекарят.

— Очевидно е бил застрелян от непосредствена близост. Убиецът сигурно е заврял дулото в гърдите му и е стрелял.

— За бога, той дори не е кашлял кръв — обади се Дъглас.

Поради липсата на втора рана, откъдето евентуално би излязъл куршумът, по тротоара нямаше и следа от кръв. Отдалеч Бандана изглеждаше като заспал, разбира се, ако не се смятаха широко отворените безжизнени очи.

— Няма диафрагма — обясни съдебният лекар и посочи раната. — Тя трябва да се намира между това и сърцето. Вероятно цялата дихателна система е разрушена. Знаете ли, никога не съм виждал по-чисто свършена работа. — Той работеше като съдебен лекар от шестнадесет години. — Ще ни трябват много снимки. Този случай ще влезе в учебниците.

— Опитен ли е бил? — обърна се Райън към униформения полицай.

— Достатъчно, за да умее да се пази.

Лейтенантът се наведе и опипа левия хълбок на трупа.

— Пистолетът му е все още тук.

— Значи е познавал убиеца — заразмишлява на глас Дъглас. — Поне със сигурност го е оставил да се приближи ужасно близко.

— Трудно е да се скрие пушка. За бога, дори и рязаните издуват дрехите. Освен това явно не е подозирал нищо, така ли е? — попита Райън и направи път на съдебния лекар.

— Ръцете му са чисти. Няма следи от борба. Който и да го е направил, е успял да се приближи доста близо, без да разтревожи приятеля ни. — Дъглас направи пауза. — По дяволите, пушката е шумно оръжие. Никой ли не е чул нищо?

— Смъртта е настъпила около два-три часа — съобщи съдебният лекар. Трупът отново не бе вкочанен.

— По това време улиците са тихи — продължи Дъглас. — Пушката вдига страхотна врява.

Райън прерови джобовете на панталона. Отново нямаше никакви пари. Той се огледа наоколо. Зад опънатите от полицията въжета имаше петнадесетина зяпачи. Те използваха възможността за малко безплатно развлечение, но израженията по лицата им не бяха по-цинични от това на съдебния лекар.

— Дали е работа на Дуото? — каза на глас Райън, без да се обръща към никого.

— Не, не са били те — отвърна веднага лекарят. — Пушката е била с една цев. Ако беше стреляно с двуцевка, трябваше да има следи и от второто дуло. Освен това следите от барута щяха да бъдат разположени по друг начин. Пък и от такова разстояние едно дуло е напълно достатъчно. Както и да е, било е едноцевка.

— Амин — обади се Дъглас. — Някой върши Божията работа. Трима пласьори за два дни. Ако продължава така, Марк Шарън ще остане безработен.

— Том — каза Райън, — моля те, не днес.

„Още една папка — помисли си той. — Още едно ограбване на пласьор, направено много майсторски. Но не го е извършил човекът, убил Джу-Джу. Оръжието е друго.“

 

 

Пореден душ, поредно бръснене, пореден крос в парка „Чинкуапин“, по време на който можеше да мисли. Сега вече имаше жилище и самоличност, които да прикачи към колата. „Операцията е в ход“ — помисли си Кели и прекоси авеню „Белведере“, за да се върне обратно и да завърши третата си обиколка. Паркът беше хубав. В него нямаше много детски площадки, но за сметка на това малките можеха да тичат на воля, както и правеха. Някои от майките наглеждаха разсеяно хлапетата си, а други четяха книги до колички със спящи бебета, които скоро също щяха да могат да се радват на поляните и тревата. Наблизо група малчугани играеха бейзбол. Топката се изплъзна от ръкавицата на едно деветгодишно момче и се търкулна на алеята, по която бягаше Кели. Той я вдигна и без да спира, я подхвърли обратно на малкия бейзболист. Този път хлапето я хвана и извика едно „благодаря“. По-нататък друго, още по-малко дете несръчно си играеше с фризби. То се изпречи на пътя на Кели, но Джон ловко го отбягна и предизвика смутения поглед на майката. Кели се усмихна и приятелски махна с ръка.

„Така трябва да бъде“ — помисли си той. Неговото детство в Индианаполис бе преминало почти по същия начин. Татко е на работа, а мама се занимава с децата, защото е трудно едновременно да работиш и да бъдеш добра майка. Особено пък, ако децата са още малки. Онези, които все пак работеха, оставяха децата си на някоя добра приятелка, спокойни, че са в сигурни ръце и се радват на лятото сред поляни и зеленина. И въпреки това обществото бе свикнало с мисълта, че много малчугани не се радват на подобно детство. Този квартал бе толкова различен от оня, в който Кели действаше. Привилегията, която имаха децата тук, всъщност въобще не трябваше да се смята за привилегия. Та нима едно дете можеше да израсне нормално без такава обстановка?

„Това са опасни мисли — каза си Кели. — Логичният извод е да се опиташ да промениш света, а това не е по силите ти.“ Той привърши петкилометровия си крос. Както обикновено дрехите лепнеха по гърба му, но умората го караше да се чувства доволен. Кели бавно се отправи към колата, за да нормализира дишането си. Отвсякъде се носеха детски писъци, смехове, гневни викове „лъжец!“, предизвикани от нарушение на правила, които и двамата малчугани не разбираха добре. Чуваха се и караници кой трябвало и кой не трябвало да играе. Кели влезе в колата и затвори вратата под носа на виковете и мислите. Защото той също не играеше по правилата, нали? В интерес на истината направо ги нарушаваше. Това бяха важни правила, които Кели напълно разбираше, но спазването им нарушаваше справедливостта или поне онова, което той мислеше за справедливо.

„Отмъщение?“ — запита се Кели, докато пресичаше улицата. „Бдителност“ бе следващата дума, която му дойде на ум. „Тя е по-точна“ — помисли си Кели. Идваше от латинската „вигили“ — названието на римските пазачи. Вигилията бе нощната стража по римските улици, внимавала главно да не избухне пожар, ако правилно си спомняше уроците по латински от училището „Св. Игнаций“. Но като истински римляни пазачите вероятно бяха носили и мечове. Кели се зачуди дали римляните са се чувствали сигурни зад стените на града си. По-сигурни, отколкото хората в Балтимор. Вероятно е било така, вероятно. Римското право е било… сурово. Разпъването на кръст сигурно не е била приятна смърт. А за някои престъпления, като например отцеубийство, законът е предписвал осъденият да бъде напъхан в чувал заедно с куче, петел и някакво друго животно и да бъде хвърлен в Тибър. Жестокостта на наказанието се състоеше в това, че преди да се удави, човекът ще бъде разкъсан от обезумелите животни, опитващи се да се спасят от водата. „Може би аз съм продължител на делото на вигилите, защото бдя през нощта“ — каза си Кели. Мисълта определено бе по-приятна от убеждението, че нарушава закона. Освен това американските книги рисуваха „бдителните“ в доста по-различна светлина от пресата. Преди организирането на полицейски участъци американските улици са се охранявали от граждани доброволци, които са раздавали справедливост по доста категоричен начин. Както го правеше той ли?

„Е, не, не точно така“ — призна си Кели, докато паркираше колата. И какво, ако отмъщаваше? След десет минути още една торба със стари дрехи бе изхвърлена в контейнера. Кели се наслади на поредния душ, преди да се обади по телефона.

— Стаята на медицинските сестри, О’Тул слуша.

— Санди? Обажда се Джон. Все още ли свършваш работа в три?

— Ти наистина знаеш кога да се обадиш — каза тя и се усмихна на слушалката. — Проклетата кола пак се счупи. — А такситата бяха твърде скъпи.

— Искаш ли да я погледна? — попита Кели.

— Искам някой да я поправи.

— Нищо не обещавам — каза той, — но за сметка на това вземам евтино.

— Колко евтино? — попита Санди, макар и да знаеше отговора.

— Ами например една вечеря, която ще платя аз. Можеш дори да избереш ресторанта.

— Да, добре… но…

— Но и за двама ни все още е твърде рано. Знам, госпожо. Целомъдрието ви ще остане непокътнато. Обещавам.

Тя се засмя. Струваше й се невероятно, че един огромен човек като него може да бъде толкова мил. Но въпреки това Санди му вярваше, пък и вече бе уморена да готви вечеря за един и да бъде сама, сама и пак сама. Рано или не, тя имаше нужда от компания.

— Три и петнадесет — каза Санди. — Пред главния вход.

— Дори ще си сложа старата табелка на пациент.

— Добре. — Санди отново се разсмя и стресна някаква минаваща с поднос лекарства сестра. — Добре, казах „да“, нали?

— Да, госпожо. Ще се видим в три и петнадесет — каза Кели и затвори телефона.

„Няма да е зле, ако от време на време общувам с човешки същества“ — помисли си Кели и излезе от апартамента. Първо се спря в обущарски магазин, откъдето си купи чифт черни високи обувки, четиридесет и пети номер. Последваха още четири такива покупки в четири различни магазина. Кели се опитваше да намери различни модели, но в края на краищата се сдоби с два напълно еднакви чифта. При елечетата се сблъска със същия проблем. Оказа се, че този вид облекла се произвежда само от две фирми. Джон си взе по едно от двете, за да установи с изненада, че се различават само по етикетите. Замислената промяна на външността се оказа по-трудна от очакваното, но това не намаляваше необходимостта да се придържа към плана си. Когато се върна в апартамента си — мислеше за него като за „дома“, макар и да не му се искаше — Джон махна всички етикети и се запъти към пералнята в партера. Изпра новите си покупки с гореща вода, в която прибави белина. Не пропусна да сложи вътре и купените по разпродажби стари дрехи. Разполагаше с три чифта облекло и с неудоволствие разбра, че ще трябва да купува още.

Мисълта го накара да се намръщи. Трябваше отново да ходи по разпродажби, които намираше за отегчителни, особено сега, когато бе влязъл в оперативен ритъм. Подобно на повечето мъже Кели мразеше да пазарува, още повече че този път се налагаше да го прави. Режимът му също го изморяваше и това се дължеше както на недоспиването, така и на непрекъснатото напрежение. Всъщност не можеше да се каже, че спазва строг режим. Отвсякъде го дебнеха опасности. Макар и да свикваше с мисията си, Кели не можеше да се приспособи към опасностите и стресът продължаваше да се трупа. Това си имаше и добри страни, доколкото Джон не подценяваше нищо, но стресът можеше да го отслаби по съвсем непредсказуеми начини като например ускоряване на пулса и кръвното налягане, което води до бърза умора. И докато Кели се опитваше да контролира тези процеси с упражнения, сънят определено си оставаше проблем. Общо взето, сегашните му занимания не се различаваха съществено от операциите в джунглата, но Джон вече не бе толкова млад, а и липсата на подкрепления си казваше думата. Фактът, че нямаше с кого да споделя стреса и да разговаря в свободното си време, донякъде сваляше гарда му. „Сън“ — помисли си той и погледна часовника. Бе време за обедните новини и Кели включи телевизора в спалнята.

— Още един пласьор на наркотици е открит мъртъв в Балтимор — съобщи говорителят.

— Знам — отвърна Кели и дрямката го обори.

 

 

— Ето за какво съм ви събрал — каза един полковник от морската пехота в базата „Леджун“, Северна Каролина. Негов колега произнасяше почти същите думи в същия момент, но в базата „Пендълтън“, Калифорния. — Възложена ни е специална операция. Набираме доброволци само от разузнавателните части. Трябват ни петнадесет човека. Опасно е. Важно е. Става въпрос за работа, с която впоследствие ще се гордеете. Ще продължи два или три месеца. Това е всичко, което мога да ви кажа.

В „Леджун“ думите бяха чути от седемдесет и пет мъже, седнали на столове с корави облегалки, всички ветерани, всички от най-елитната част от морската пехота. Като членове на разузнавателна част те първо бяха кандидатствали за морската пехота — всички идваха тук по желание, — а после, за да се присъединят към елита на елита. Между тях имаше хора от различни малцинства, но това едва ли представляваше интерес за друг, освен за социолозите. Тези мъже бяха преди всичко и винаги морски пехотинци. Приличаха си само по зелените униформи. Много от тях носеха белези по телата, защото работата им бе много по-опасна и сложна от тази на обикновените пехотинци. Те бяха обучени да се движат на малки групи, за да намират и запаметяват информация или да убиват точно определени хора. Повечето от тях бяха опитни снайперисти, способни да улучат човешка глава от четиристотин метра или пък тяло от около километър. Стига, разбира се, целта им да имаше добрината да стои неподвижна секунда-две, докато куршумът преодолее разстоянието. Тези мъже бяха ловци. Малцина сънуваха кошмари след мисиите си и никой не преживяваше стрес след операцията. Те се смятаха за хищници, не за жертви, а лъвът не познава милост.

Но освен това бяха и хора. Повече от половината имаха съпруги и/или деца, които очакваха татко да си идва у дома от време на време. Останалите имаха приятелки и също смятаха да се задомят в неопределеното бъдеще. Зад гърба на всеки от тях лежаха тринадесет месеца във Виетнам. Мнозина бяха изкарали два такива периода. Имаше и няколко човека, навъртели по тридесет и девет месеца в Азия, но никой от тяхната група нямаше доброволно да се върне там. Може би, ако знаеха естеството на новата мисия, те все пак щяха да се запишат, защото чувството им за дълг бе силно развито. Но дългът може да се появи в различни превъплъщения, а тези мъже смятаха, че са изпълнили достатъчно много задължения за една война. Сега работата им бе да обучават новобранците. Трябваше да им предадат уроците, позволили им да се върнат у дома, за разлика от мнозина не по-малко способни от тях. Те е основание смятаха, че това е настоящото им задължение към морската пехота. Седнали на столовете си, загледани в полковника, тези мъже любопитно се питаха каква ли е мисията. Любопитството им обаче не бе достатъчно силно, за да ги накара отново да рискуват живота си, след като го бяха правили толкова много пъти. Някои от тях се оглеждаха крадешком вляво и вдясно и четяха по израженията на младоците кой ще остане в стаята, за да продиктува името си на полковника. Мнозина щяха да съжаляват, че не са останали. Дори и в момента те знаеха, че тайната мисия, чиято цел никога нямаше да научат, завинаги ще остави бели петна върху съвестта им. Но от другата страна на везните натежаваха жените и децата и ветераните решаваха — не, този път не.

След няколко секунди мъжете станаха и напуснаха помещението. Вътре останаха около двадесет и пет, тридесет души, които записаха имената си като доброволци. Професионалните им досиета щяха да бъдат бързо събрани и прегледани. Петнадесет от тях щяха да бъдат подбрани е процедура, която изглеждаше напълно основана на случайността, но не беше. Нуждата от точно определени способности щеше да отхвърли някои и да избере други. Можеше дори да се случи така, че оставените в лагера войници да са по-комплексни от одобрените. Но животът в униформа си имаше своите правила и всички ги приемаха. Със смесени чувства на доволство и съжаление пехотинците се върнаха към ежедневните си задължения. До вечерта одобрените доброволци бяха събрани в едно помещение, където им казаха кога тръгват. Нищо повече. Разбраха само, че ще пътуват с автобус. Значи нямаше да ходят далеч. Засега.

 

 

Кели се събуди в два и се зае с тоалета си. Следобедната му среща изискваше приличен вид, така че той облече костюм, жилетка и си сложи вратовръзка. Косата му, която все още растеше след бръсненето, имаше нужда от подравняване, но вече бе късно за това. Джон избра синя вратовръзка, която подхождаше на синия костюм и бялата му риза, и се запъти към скаута си. Изглеждаше досущ като търговския пътник, за когото се представяше. На излизане от сградата поздрави управителя.

Кели имаше късмет. Около главния вход на болницата нямаше голямо движение и той влезе да разгледа голямата статуя на Христос във фоайето. Тя беше висока пет-шест метра и гледаше надолу със състрадателно изражение, което идеално подхождаше на болницата, но не и на заниманието на Джон преди дванадесет часа. Кели се премести зад гърба на статуята, защото съвестта му нямаше нужда от подобни въпроси. Във всеки случай не и сега.

Санди О’Тул се появи в три и дванадесет. Кели я видя да излиза през голямата врата от орехово дърво и се усмихна, но при вида й усмивката му замръзна. След миг разбра каква е причината. Зад нея вървеше някакъв нисък тантурест хирург, облечен в зелен гащеризон. Въпреки късите си крака той се опитваше да не изостава и говореше високо. Кели се поколеба и изгледа с любопитство как Санди спира, вероятно изморена да бяга или пък примирила се със ситуацията. Лекарят бе висок колкото нея, а може би дори и малко по-нисък. Той изстрелваше думите си толкова бързо, че Кели не успяваше да ги улови. Санди гледаше говорещия мъж с празно изражение.

— Рапортът за инцидента е изпратен, докторе — каза тя в една кратка пауза от тирадата му.

— Нямате право да го вършите!

Очите на мургавото топчесто лице мятаха мълнии и Кели се приближи по-близо.

— Напротив, докторе, имам. Предписаните от вас лекарства влошават състоянието на пациента. Аз съм ръководителка на екипа и съм длъжна да съобщавам за открити грешки.

— Заповядвам ви да оттеглите рапорта си! Сестрите не могат да нареждат на лекарите!

Последва език, който Кели не одобряваше, особено пък в Божието присъствие. Той видя как мургавото лице на лекаря още повече потъмнява и как ниският мъж се навежда към сестрата. Санди не се отдръпна, защото явно не позволяваше да бъде заплашвана, и това още повече настърви хирурга.

— Извинете — намеси се в спора Кели.

Не се бе приближил много близко. Просто искаше да извести за присъствието си, но веднага си спечели гневния поглед на Сандра О’Тул.

— Не знам защо спорите, но ако вие сте лекар, а дамата тук — медицинска сестра, вероятно можете да изразите несъгласието си и по по-професионален начин — предложи тихо Джон.

Хирургът сякаш не бе чул нищо. От шестнадесетгодишна възраст Кели не си спомняше да е бил пренебрегван така брутално. Той се отдръпна в очакване Санди сама да се справи с положението, но лекарят продължи да повишава тон. Той дори заговори на друг език, който Кели не разбираше, и започна да смесва ругатни на английски и фарси^[1]. През цялото време Санди се държеше храбро и Джон се гордееше с нея. Физиономията й обаче постепенно се вкаменяваше и зад непроницаемото изражение вече сигурно се криеше страх. Това явно накара хирурга да вдигне ръка и да започне да крещи. Когато обаче извика „мръсна шафрантия“ — думи, които несъмнено бе научил от местните граждани, — той внезапно спря. Лекарят с изненада установи, че юмрукът, който досега бе размахвал под носа на Санди, се е скрил в косматата лапа на някакъв огромен мъж.

— Извинете — каза Кели с най-милия си глас. — Дали горе няма да се намери някой, който умее да намества счупени кости?

Джон бе обвил дланта си около деликатната ръчица на хирурга и съвсем леко свиваше пръсти.

В това време от една врата се показа служител от охраната, явно привлечен от врявата. Очите на хирурга се стрелнаха в тази посока.

— Няма да успее да стигне дотук достатъчно бързо, за да ви помогне, докторе. Колко кости има в човешката длан, сър? — попита Кели.

— Двадесет и осем — отвърна автоматично лекарят.

— Искате ли да ги направим петдесет и шест? — стегна още малко хватката си Джон.

Лекарят погледна мъжа пред себе си и видя едно изражение, което не бе нито ядно, нито доволно. То просто го гледаше така, сякаш е предмет. Любезният глас на огромния мъж се подиграваше с него. Хирургът разбра, че мъчителят му ще изпълни заканата си.

— Извинете се на дамата — каза Кели.

— Не се унижавам пред жени! — изсъска докторът.

Натискът върху ръката му се усили и лицето му се промени. Той знаеше, че само след малко костите му ще започнат да се трошат.

— Имате много лоши обноски, сър. Разполагате с ограничено време да ги промените — усмихна се Кели. — Сега — заповяда той. — Моля ви.

— Съжалявам, сестра О’Тул — каза мъжът насила, но унижението бе достатъчно, за да остави кървава следа в него.

Кели пусна ръката му. После повдигна табелката с името на лекаря и я прочете, преди отново да се вторачи в очите му.

— Така е по-добре, нали, доктор Хофан? Сега запомнете, че повече не трябва да й крещите. Поне не когато е права, а вие сте сгрешили, нали? Освен това никога повече няма да й отправяте заплахи за физическа разправа! — Джон не намери за нужно да обяснява опасността от подобни мисли. Лекарят разтриваше пръстите си, за да прогони болката. — По тези места не харесваме подобно отношение. Ясно ли е?

— Да, добре — отвърна хирургът, който очевидно искаше да побегне.

Кели отново взе ръката му и усмихнато я раздруса, като я стисна съвсем мъничко, просто за да подчертае думите си.

— Радвам се, че ме разбрахте, сър. Мисля, че вече можете да си отидете.

И доктор Хофан си тръгна покрай служителя от охраната, без дори да го погледне. На свой ред служителят изгледа Кели, но реши да не предприема други действия.

— Наистина ли трябваше да правиш това? — попита Санди.

— Какво искаш да кажеш? — отвърна Кели и обърна глава към нея.

— Аз щях да се оправя — каза Санди и се насочи към вратата.

— Разбира се, че щеше. Всъщност за какво ставаше въпрос? — поинтересува се с основание Джон.

— Предписал е на възрастен мъж с контузия на врата едно лекарство, към което той е алергичен. В картона му го пише черно на бяло — заговори бързо Санди, чийто стрес започна да се проявява. — Господин Джонсън можеше сериозно да пострада. Освен това на хирурга не му е за пръв път. Този път доктор Роузън може да се отърве от него, а той иска да остане тук. Има навика да закача сестрите. Тук не обичаме такова отношение. И все пак щях да се справя!

— В такъв случай следващия път ще почакам, докато ти счупи носа.

Кели й махна към вратата. Следващ път нямаше да има. Беше го прочел в очите на малкия негодник.

— И после какво? — попита Санди.

— После за известно време ще престане да оперира. Санди, не обичам да гледам подобни неща. Не обичам надути глупаци и със сигурност мразя да ги виждам как издевателстват над жени.

— Ти наистина ли изпълняваш заканите си и трошиш ръце?

Кели отвори вратата пред нея.

— Не ми се случва често. Обикновено хората се вслушват в съветите ми. Погледни нещата от друг ъгъл: ако те удари, ще пострадате и двамата. А сега всички са наред, с изключение на няколко наранени чувства, но от това още никой не е умрял.

Санди не настоя да продължат разговора. Една част от нея бе ядосана, защото си мислеше, че щеше да успее да се справи с лекаря. Той не бе толкова добър хирург и определено гледаше през пръсти на следоперативната си работа. Възлагаха му само пациенти без средства за лечение, и то единствено леки случаи, но това, разбира се, нямаше значение. Бедните пациенти също бяха хора, а хората заслужават най-доброто, което може да им предложи медицината. Беше я изплашил. Санди бе благодарна за закрилата, но се чувстваше някак си измамена, че сама не се е справила с Хофан. Рапортът й вероятно щеше да бъде краят му в тази болница и колежките й щяха да цъкат с език. В крайна сметка във всички болници нещата движат именно сестрите и лекарите постъпват глупаво, когато им противоречат.

Но този ден Санди бе научила нещо ново за Кели. Погледът, който бе видяла, и той не излизаше от главата й, не бе илюзия. Докато държеше дясната ръка на Хофан, изражението на Джон… всъщност то не можеше да се нарече изражение. На лицето му нямаше дори доволство, че унижава малкия червей, и това наистина я плашеше.

— И какво й има на твоята кола? — попита Кели и потегли от Бродуей на север.

— Ако знаех, нямаше да е повредена.

— Сигурно е така — усмихна се Кели.

„Прилича на термореле“ — помисли си Санди. Включва се и се изключва сам. Когато се разправяше с Хофан, приличаше на гангстер или нещо такова. Първо се опита да оправи нещата културно, но след това бе готов да го нарани. Просто така. Без никакви емоции. Все едно че щеше да смачка дървеница. Но ако е истина, тогава какъв е той? Дали го бе обзел гняв? „Не — реши Санди, — твърде добре се контролира, за да си го позволи.“ Може би е психопат? Това беше ужасна мисъл… но, не, не беше възможно. Сам и Сара не можеха да имат такъв приятел. Те бяха разумни хора.

„Но тогава какво?“

— Донесох си инструменти. Разбирам нещичко от дизелови двигатели. Как беше работата днес, като оставим настрана малкия ни приятел?

— Добре — отвърна Санди, доволна от смяната на темата. — Изписахме един пациент, за когото много се тревожехме. Тригодишно момиченце, което бе паднало от люлката си. Доктор Роузън свърши прекрасна работа. След месец-два въобще няма да личи, че е била наранена.

— Сам е прекрасен войник — забеляза Кели. — Не е само отличен лекар, той е и чудесен човек.

— Сара също.

„Прекрасен войник. Тим би се изразил по същия начин.“

— Страхотна дама — кимна Кели и зави наляво по авеню „Норт“. — Направи много за Пам — каза Джон, като просто отбелязваше факта, без да се замисля над него.

Санди забеляза промяната в лицето му. То замръзна, сякаш Джон слушаше някакъв друг глас.

„Болката никога няма да си отиде“ — помисли си Кели. Той отново я видя и за една кратка, жестока секунда си представи — излъга се, макар и да го съзнаваше, — че на седалката до него седи Пам. Но това не беше тя и никога нямаше да бъде. Джон вкопчи ръце във волана, кокалчетата му побеляха и той си нареди да я прогони от съзнанието си. Подобни мисли бяха като минно поле. Човек се лута из тях, без да подозира нищо, и когато разбере какво става, вече е твърде късно да реагира. „По добре въобще да не си спомням — каза си Кели. — Наистина е по-добре.“ Но какво беше животът без спомени, били те добри или лоши? И в какво щеше да се превърне човек, забравил хората, означаващи нещо за него? Нима животът имаше стойност, ако не се грижиш за спомените си?

Санди видя всичко, изписано по лицето му. Джон може би наистина бе термореле, но невинаги стоеше нащрек. „Ти не си психопат. Ти изпитваш болка, а те — не. Поне не и от смъртта на приятел. Какво си тогава?“