Том Кланси
Безпощадно (26)

24.
Запознанства

— Момчета, упражнението мина много добре — обяви капитан Олби и с това приключи разбора си за учението. Разбира се, в придвижването имаше някои дребни неточности, които обаче не бяха от съществено значение. Що се отнася до бойната фаза, дори и неговото набито око не бе успяло да долови някакво несъвършенство. Пехотинците бяха проявили нечовешка точност в стрелбата. Момчетата имаха такова доверие един в друг, че спокойно тичаха към целта си само на метри от огнените потоци. В дъното на стаята екипажите на двата бойни хеликоптера „Кобра“ обсъждаха своето представяне. Морските пехотинци се отнасяха с нужното уважение към пилотите и артилеристите, които щяха да ги подкрепят от въздуха. Обичайната антипатия между представителите на различни родове войски бе приела формата на приятелски шеги. Съвместните учения почти я бяха стопили и тя бе на път напълно да изчезне.

— Господа — каза Олби, — след малко ще научите каква е целта на нашия малък пикник.

— Стани! Мирно! — извика Ървин.

Вицеадмирал Уинслоу Холанд Максуел и генерал-майор Мартин Йънг излязоха пред войниците. И двамата носеха най-хубавите си парадни униформи. Бялата куртка на Максуел определено блестеше на неравномерната светлина в помещението, а военноморската униформа на Йънг бе толкова колосана, сякаш бе изрязана от шперплат. Един лейтенант от морската пехота домъкна голяма дъска и я постави на статив пред войниците. Максуел застана зад малката трибуна. Старши сержант Ървин наблюдаваше младите лица в публиката от своя ъгъл и си напомняше, че при съобщението трябва да изрази изненада.

— Седнете, пехотинци — започна благо Максуел и изчака, докато войниците заемат местата си. — Първо искам да ви кажа лично от мое име, че съм изключително горд от познанството си с вас. Всички ние отблизо следяхме подготовката ви. Вие пристигнахте тук, без да знаете защо, и се раздадохте до последно. Ето защо го правихте.

Лейтенантът махна покривката от статива и откри една въздушна снимка.

— Господа, тази операция се нарича ЗЕЛЕН ЧИМШИР. Целта ви е да спасите двадесет мъже, американци като вас, които са в ръцете на врага.

Кели стоеше до Ървин и също като него гледаше лицата на пехотинците, а не адмирала. Повечето бяха по-млади от неговото, но не с много. Погледите на войниците бяха приковани в снимката от „Бъфало Хънтър“. По-голям успех не би пожънала дори и екзотична танцьорка. По лицата обаче нямаше и следи от емоция. Пред Кели седяха млади, хубави, прекрасно изваяни статуи, които със затаен дъх поглъщаха думите на адмирала.

— Този човек е полковник Робин Захариас от ВВС — продължи Максуел, като показваше с дълга дървена показалка. — Виждате какво правят с него виетнамците само защото си е позволил да погледне към устройството, заснело кадъра. — Показалката се премести върху пазача, готов да удари Захариас с приклада си. — Само защото е погледнал.

Кели видя, че при тези думи всички очи се присвиха. Това бе мълчалив, решителен гняв, подчинен на строга дисциплина, което го правеше смъртоносен. Кели потисна усмивката си, която само той щеше да разбере. На морските пехотинци в залата не им бе до усмивки. Всеки от тях знаеше за очакващите го опасности. Всеки бе прекарал поне тринадесет месеца в огъня на бойните операции. Всеки бе виждал как приятелите му умират по възможно най-болезнения и шумен начин, сякаш излязъл от черните кошмари. Но животът бе нещо повече от страх. Вероятно някакъв поход. Чувство за дълг, което малцина можеха да формулират, но всички изпитваха. Общ възглед за света, споделян от седналите в залата мъже. Всеки от пехотинците бе виждал смъртта в ужасяващото й великолепие и отлично знаеха, че животът си има край. Те обаче знаеха още, че животът е нещо повече от избягване на смъртта. Животът трябва да има цел и една такава цел можеше да бъде службата в името на другите. Въпреки че никой от мъжете в залата нямаше лесно да продаде живота си, всеки щеше да го рискува, уповавайки се на Бог, късмет или съдба, защото знаеше, че и другите ще направят същото. Морските пехотинци не познаваха мъжете от снимките, но те бяха другари — нещо повече от приятели, — на които дължаха вярност. И те щяха да рискуват живота си, за да я дадат.

— Няма нужда да ви казвам колко опасна е мисията — заключи адмиралът. — В интерес на истината вие го знаете по-добре от мен. Искам само да ви кажа, че тези хора са американци и имат право да очакват помощ от нас.

— Дяволски сте прав, сър! — извика някакъв глас за изненада на останалите пехотинци.

В този момент Максуел едва не изгуби самообладание. „Истина е — каза си той. — Наистина има значение. Няма значение, че грешим, ние сме си все същите.“

— Благодаря ти, Дъч — каза Марти Йънг и се приближи до него. — И така, морски пехотинци, вече знаете. Дошли сте тук доброволно и можете също така доброволно да си идете. Някои от вас имат семейства, приятелки. Няма да ви задържаме насила. Някои може би са размислили — продължи генералът, докато оглеждаше съвсем умишлено предизвиканата обида по лицата на младежите. — Давам ви днешния ден за размисъл. Свободни сте.

Морските пехотинци се изправиха под акомпанимента на стържещите по пода столове. Когато всичко утихна, гласовете им изреваха като един:

— РАЗУЗНАВАЧИ!

Онези, които виждаха лицата им, разбираха всичко. Отказването от мисията бе равнозначно на отказ от мъжествеността. Сега вече пехотинците се усмихваха. Те започнаха да разменят забележки с приятелите си. Очите им не виждаха слава. Пред тях сякаш изникваха образите на мъжете, чийто живот щяха да спасят. „Ние сме американци и идваме да ви отведем у дома.“

— Господин Кларк, вашият адмирал изнесе доста добра реч. Трябваше да я запишем.

— Ти си твърде старо куче, за да се впечатляваш от такива неща, сержант. Ще бъде доста напечено.

Ървин се усмихна учудващо палаво.

— Знам. Но ако наистина си мислите, че е така, защо, по дяволите, ще действате сам?

— Помолиха ме — поклати глава Кели и се запъти с лична молба към адмирала.

 

 

Тя успя да слезе от втория етаж, като се държеше за перилата. Главата все още я болеше, но вече не чак толкова лошо и тя следваше мириса на кафе и глъчката на разговора.

При вида й Санди се усмихна.

— Добро утро!

— Здрасти — отвърна Дорис, все още слаба и бледа. Момичето обаче намери сили да се усмихне, докато влизаше през вратата, без, разбира се, да я изпуска и за миг. — Гладна съм като вълк.

— Надявам се, че обичаш яйца.

Санди й помогна да седне на един стол и постави пред нея чаша портокалов сок.

— Ще ги изям с черупките — отвърна Дорис и за пръв път показа чувството си за хумор.

— Можеш да започнеш с тези и не се безпокой за черупките — каза Сара и изсипа началото на закуската от тигана в чинията пред момичето.

Дорис бе прескочила трапа. Движенията на момичето бяха болезнено бавни и координацията й наподобяваше тази на малко дете, но подобрението в сравнение със състоянието отпреди двадесет и четири часа бе просто невероятно. Кръвната проба от предния ден показваше още по-окуражителни знаци. Огромните дози антибиотици бяха заглушили инфекциите на Дорис, а натрупваното продължително време влияние на успокоителните вече почти не личеше. Остатъците се дължаха на наскоро предписаните и инжектирани от Сара дози, които нямаше да бъдат повторени. Но най-окуражителният белег бе апетитът на Дорис. Макар и с неуверени движения, тя разгъна салфетката и я сложи в скута си. Момичето не се зае да ровичка храната в чинията, а започна да унищожава първата си истинска закуска от месеци по най-възпитания начин, който й позволяваше гладът. Дорис отново се превръщаше в човек.

Но двете жени все още не знаеха нищо друго освен името й — Дорис Браун. Санди си наля чаша кафе и седна на масата.

— Откъде си? — попита тя с възможно най-невинен глас.

— От Питсбърг.

За гостенката й градът явно бе не по-малко отдалечен от обратната страна на Луната.

— Имаш ли семейство?

— Само баща. Мама почина през 65-а от рак на гърдата — каза бавно Дорис и после несъзнателно бръкна под хавлията си.

За пръв път гърдите не я боляха от ласките на Били. Санди забеляза движението и се досети какво означава то.

— Никой друг ли си нямаш? — попита спокойно сестрата.

— Брат ми… Виетнам.

— Съжалявам, Дорис.

— Няма нищо.

— Моето име е Санди, нали помниш?

— Аз съм Сара — намеси се д-р Роузън и замени празната чиния пред момичето с пълна.

— Благодаря, Сара.

Усмивката й бе малко измъчена, но Дорис Браун вече реагираше на света около себе си и това бе много по-важно, отколкото изглеждаше отстрани. „Бавничко — каза си Сара. — Няма закъде да бързаме. Просто трябва да вървим в правилната посока.“ Медицинската сестра и лекарката се спогледаха.

Беше нещо невероятно. Външен човек едва ли би го разбрал. Двете със Санди бяха бръкнали в гроба и бяха издърпали момичето от здравата прегръдка на земята. След още три месеца, а може би дори и по-малко тялото на Дорис щеше да е толкова слабо, че и най-незначителното външно въздействие щеше да пресече живота в него само за часове. Но сега вече не. Сега момичето щеше да живее. Двете жени отново се спогледаха. Изпитваха чувството, което сигурно бе имал Бог, когато е вдъхнал живот на Адам. Те бяха победили смъртта и бяха подарили Божествен дар. Именно поради тези причини двете упражняваха професията си. Такива моменти ги възнаграждаваха и заради разочарованията, мъката и тъгата от загубата на други пациенти.

— Не яж толкова бързо, Дорис. Когато известно време гладуваш, стомахът ти се свива — каза Сара и отново влезе в ролята си на лекуващ лекар.

Нямаше смисъл да я предупреждава за проблемите и болките, които със сигурност щеше да почувства в стомашната област. Те просто не можеха да бъдат предотвратени. Сега най-важното бе Дорис да се нахрани.

— Добре, и без това започнах да се надувам.

— Тогава си почини малко и ни разкажи за баща си.

— Избягах — отвърна веднага Дорис. — Веднага след като Дейвид… след телеграмата и татко… имаше проблеми и обвини мен.

Реймънд Браун бе ръководител на бригада при Трета главна леярска пещ на стоманопреработвателната компания „Джоунс и Лафлин“. Къщата му се намираше на улица „Дънливи“ в средата на един от многобройните стръмни градски хълмове. Тя бе просто една от множеството къщи, строени в началото на века. Дървените й стени имаха нужда от нова боя на всеки две-три години в зависимост от суровостта на зимните ветрове, духащи през долината Мононгела. Реймънд работеше нощна смяна, защото през нощта къщата му бе особено празна. Той никога повече нямаше да чуе гласа на жена си, никога нямаше да заведе сина си на детски мач по бейзбол, никога нямаше да се тревожи за срещите на дъщеря си с момчета през уикенда.

Той се бе опитал, бе положил всички сили, но, разбира се, след като бе станало твърде късно. Наистина му се бе насъбрало много. Жена му, все още млада и хубава, на тридесет и седем години бе открила малка бучка в гърдата си. Реймънд я бе поддържал, доколкото можеше, след операцията, но после се бе появила нова бучка, нова операция и тъжното пътуване надолу по хълма. Той не можеше да си позволи да е слаб пред нея по време на болестта. Само това нещастие бе достатъчно да разбие живота му, но то не бе дошло само. Единственият му син Дейвид бе мобилизиран във Виетнам и само две седмици по-късно — убит в някаква безименна долина. Съчувствието на колегите му, стекли се на погребението на Дейви, не му бе попречило да търси утеха на дъното на бутилката. Реймънд не бе разбрал и тъгата на Дорис, която скърбеше по свой начин. Една вечер след късното й прибиране у дома с измачкани дрехи бащата бе наговорил злобни и жестоки думи на дъщеря си. Той все още помнеше всяка казана дума, както и кухия звук от затръшването на вратата.

Бе се осъзнал още на другия ден и със сълзи на очи бе отишъл в полицейския участък. Отчаяно искаше да върне отново малката си дъщеря и да измоли от нея прошката, която сам не можеше да си даде. Но Дорис бе изчезнала. Полицаите направиха каквото можаха, а то съвсем не бе много. И така в продължение на две години Реймънд Браун продължи да живее на дъното на бутилката. Най-сетне двама негови колеги събраха куража да се намесят в живота му и да говорят с него. Сега местният свещеник беше чест гост в дома му. Реймънд Браун продължаваше да си попийва, но никога не пиеше до забрава и се опитваше окончателно да спре с алкохола. Той знаеше, че като истински мъж трябва смело да приеме самотата и да се пребори с нея. Достойнството на подобно поведение често звънти на кухо, но Реймънд нямаше друго на този свят. Молитвите също му помагаха малко. Повтарящите се думи често водеха със себе си съня, макар и не онези цветни сънища за семейството му, което някога пълнеше къщата. Той се въртеше из леглото си и се потеше от жегата, когато телефонът иззвъня.

— Ало?

— Ало, Реймънд Браун ли е?

— Да, кой се обажда? — попита той със затворени очи.

— Името ми е Сара Роузън. Аз съм лекар от Балтимор, работя в болницата „Джон Хопкинс“.

— Да?

Тонът на жената го накара да отвори очи. Той се загледа в празната белота на тавана, която толкова много приличаше на живота му. Внезапно почувства страх. Защо му се обаждаше тази лекарка от Балтимор? Мозъкът му трескаво работеше, за да наименува опасността, когато женският глас бързо заговори:

— При мен има един човек, който иска да говори с вас, господин Браун.

— Какво?

Той чу приглушени звуци, които можеха да бъдат и шумове от линията, но не бяха.

— Не мога.

— Нямаш какво да губиш, скъпа — каза Сара и й подаде телефона. — Той ти е баща. Повярвай му.

Дорис хвана слушалката с две ръце, доближи я до лицето си и прошепна:

— Татко?

Макар и от стотици километри прошепнатата дума прозвуча ясно като църковна камбана. Реймънд Браун три пъти си пое въздух, преди да отговори, и гласът му прозвуча като стон:

— Дор?

— Да, татко… съжалявам.

— Добре ли си, миличко?

— Да, татко, чудесно съм.

Колкото и невероятно да звучеше това твърдение, то не бе лъжа.

— Къде си?

— Чакай малко.

Гласът отсреща се промени:

— Господин Браун, отново говорите с доктор Роузън.

— Там ли е тя?

— Да, господин Браун, тук е. Лекувахме я в продължение на една седмица. Беше много болна, но ще се оправи. Разбирате ли ме? Ще се оправи.

Сърцето на Браун приличаше на стоманен юмрук и той дишаше толкова тежко, че ако в близост до него имаше лекар, това със сигурност би го разтревожило.

— Добре ли е? — попита нетърпеливо той.

— Ще бъде чудесно — увери го Сара. — Не се съмнявайте в това, господин Браун. Моля ви, повярвайте ми.

— О, Исусе! Къде, къде сте?

— Господин Браун, все още няма да можете да я видите. Ще я докараме при вас веднага след като напълно се възстанови. Чудех се дали е редно да ви се обаждам, преди да можете да се видите, но… но просто не можехме да не ви съобщим. Предполагам, разбирате.

Сара трябваше да изчака две минути, преди да чуе нещо разбираемо, но звуците, които долетяха по жицата, я трогнаха. С посягането в един гроб тя бе извадила два живота.

— Наистина ли е добре?

— Преживяла е тежки неща, господин Браун, но ви обещавам, че ще се възстанови напълно. Аз съм добър лекар. Нямаше да ви го казвам, ако не бе истина.

— Моля ви, моля ви, дайте ми отново да говоря с нея. Моля ви!

Сара подаде слушалката и скоро от двете страни на линията имаше четирима разплакани човека. Медицинската сестра и лекарката бяха най-щастливи и се прегръщаха радостни от победата над жестокостите на света.

 

 

Боб Ритър спря колата си на едно от местата по бившата улица, разделяща Белия дом и сградата на изпълнителната власт. Той излезе и се приближи към последната — вероятно най-отвратителната сграда във Вашингтон. Някога тук се бяха намирали по-голямата част от правителствените служби — Държавният департамент, Министерството на отбраната, Военноморското министерство. Тук се намираше и стаята за преговори с индианци, предназначена да сплашва примитивните посетители с пищната викторианска архитектура и великолепието на правителството, построило тази гигантска колиба. Стъпките на Ритър отекваха по мрамора на широките коридори, докато той търсеше нужната му стая. Намери я на втория етаж. На вратата пишеше: „Роджър Макензи, специален помощник на президента по въпросите на националната сигурност“. По ирония на съдбата „специален“ означаваше, че Макензи свири втора цигулка на поста. Съветникът по националната сигурност притежаваше ъгловия кабинет в западното крило на Белия дом. Кабинетите на подчинените му бяха другаде. Въпреки че отдалечеността от властта ограничава влиянието, тя не може да премахне самодоволството, идващо от службата. Макензи трябваше да има свой собствен екип, който да му напомня колко е важен, независимо дали наистина е. „Не е чак толкова лош — помисли си Ритър. — Всъщност е доста умен.“ Въпреки това Макензи ревниво пазеше поста си и в други времена сигурно щеше да бъде чиновник, съветващ канцлера, който пък от своя страна съветва краля. Днес положението му бе долу-горе същото с малката разлика, че имаше секретарка.

— Здрасти, Боб. Как са работите в Ленгли? — попита Макензи пред секретарите си, за да им покаже, че все още е достатъчно важен, за да бъде посещаван в кабинета си от служители на ЦРУ.

— Както обикновено — усмихна се в отговор Ритър. „Омръзнаха ми тези глупости.“

— Задръстване ли имаше? — попита Макензи, за да покаже на Ритър, че е почти, ако не и напълно, закъснял за срещата.

— Да, имаше някакъв проблем на „Джордж Вашингтон“.

Ритър кимна към кабинета на Макензи и домакинът му го разбра.

— Уоли, ще ни трябва човек да води бележките.

— Идвам, сър.

Помощникът му стана от бюрото си и се приближи с бележник в ръка.

— Боб Ритър, това е Уоли Хикс. Не мисля, че сте се срещали.

— Добър ден, сър — протегна ръка Хикс.

Ритър я пое. Пред него стоеше още един ревностен помощник от Белия дом. Момчето говореше с акцент от Нова Англия, изглеждаше съобразително и бе любезно. Ритър не очакваше нищо повече от подобни хора. След минута вече седяха в кабинета на Макензи. И вътрешната, и външната врата бяха прилепнали към стоманените си рамки, които придаваха на цялата сграда непромокаемия вид на военен кораб. Хикс се засуети да направи кафе за всички. Сякаш спазваха някакъв стар дворцов ритуал, което съвсем не беше далеч от истината за организацията на бюрокрацията на най-мощната демокрация в света.

— И какво те води насам, Боб? — попита иззад бюрото си Макензи. Хикс отвори бележника си и започна да се бори с химикала, за да запише всяка дума.

— Роджър, във Виетнам ни се представя уникална възможност.

Два чифта очи се отвориха по-широко, а два чифта уши се наостриха.

— И каква е тя?

— Югоизточно от Хайфон открихме специален военнопленнически лагер — започна Ритър и набързо нахвърли откритията и подозренията им.

Макензи слушаше напрегнато. Макар и да се отличаваше с известна помпозност, навремето банкерът бе управлявал бойни самолети. По време на Втората световна война Роджър бе летял на В-24 и бе участвал в драматичната, но неуспешна акция над Плоещ. „Патриот с уговорки“ — охарактеризира го мислено Ритър. Той щеше да се опитва да апелира към първото и да тушира второто.

— Дай да видя материалите — каза след няколко минути бюрократът, като ловко избягна лаическата дума „снимки“.

Ритър извади албума от куфарчето си и го сложи на бюрото. Макензи го отвори и измъкна една лупа от бюрото си.

— Знаем ли кой е този човек?

— От другата страна има по-хубава снимка — осведоми го услужливо Ритър.

Макензи свери семейната фотография с тази от лагера, а после с увеличеното копие.

— Доста голяма прилика. Не мога да съм категоричен, но приликата е голяма. Кой е той?

— Полковник Робин Захариас от ВВС. Прекарал е доста време във военновъздушната база „Офът“ при изготвянето на военните планове на САК. Той знае всичко, Роджър.

Макензи вдигна поглед и подсвирна. Според него това бе идеалната реакция при подобни обстоятелства.

— Този човек не е виетнамец.

— Не, той е полковник от съветските ВВС. Не знаем името му, но не е трудно да се сетим защо е там. А ето и най-важното.

Ритър подаде копие от съобщението за смъртта на Захариас.

— По дяволите.

— Да, изведнъж всичко става ясно, нали?

— Подобно нещо може да провали мирните преговори — заразсъждава на глас Макензи.

Уолтър Хикс не можеше да каже нищо. Той трябваше да мълчи. Приличаше на полезен уред — автоматична пишеща машина. Намираше се в стаята единствено защото шефът му искаше разговорът да бъде записан. Да провали мирните преговори — написа той и се постара да го подчертае. Въпреки че никой не забеляза, пръстите му побеляха от стискане на химикалката.

— Роджър, хората в онзи лагер знаят ужасно много. Достатъчно, за да застрашат сериозно националната ни сигурност. И когато казвам сериозно, имам предвид точно това — каза спокойно Ритър. — Захариас е в течение на ядрените ни планове, помагал е при изготвянето на ЕОП. Това е много сериозно.

Само с изговарянето на сричките „е-оп“, само със споменаването на ужасното съкращение на „Единен оперативен план“ Ритър съвсем съзнателно бе вдигнал нивото на разговора. Оперативният офицер от ЦРУ остана изумен от майсторството на лъжата си. Недоносчетата от Белия дом със сигурност нямаше да схванат, че хората трябва да се спасяват само защото са хора. Те си имаха своите спешни проблеми за разрешаване, в които най-нетърпящи отлагане бяха ядрените военни планове.

— Имаш цялото ми внимание, Боб.

— Господин Хикс бяхте, нали? — извърна глава Ритър.

— Да, сър.

— Ще ни извините ли за малко?

Младшият помощник погледна шефа си. Безизразното му лице умоляваше Макензи да го остави в стаята, но това нямаше да стане.

— Уоли, мисля, че засега ще се справим и без теб — каза специалният помощник на президента и се опита да омекоти удара с приятелска усмивка и красноречив жест към вратата.

— Да, сър.

Хикс се изправи, излезе от стаята и тихо затвори вратата след себе си. „Мамка му“ — беснееше Уоли, докато сядаше на бюрото си. Как щеше да съветва шефа си, без да знае какво му говорят? „Робърт Ритър — ядосваше се Хикс. — Човекът, който едва не провали изключително важни преговори в изключително важен момент, като пренебрегна заповеди, за да измъкне някакъв си шпионин от Будапеща.“ Информацията, която бе донесъл, някак си бе променила американската позиция на мирната конференция. В резултат преговорите се бяха забавили с цели три месеца, защото американците бяха решили да изстискат нещо друго от руснаците. Те пък се бяха оказали достатъчно сговорчиви, за да запазят постигнатото и с това да спасят кариерата на Ритър. Това вероятно още повече насърчаваше идиотските му идеи, че отделните хора могат да бъдат по-важни от световния мир, макар да бе очевидно, че от мира няма нищо по-важно.

Освен това Ритър умееше да манипулира Роджър. Всички тези военни планове си бяха чиста алабалистика. Стените в кабинета на Макензи бяха покрити със снимки от старите дни, в които бе карал някакъв брадясал самолет до ада и обратно. Сега си мислеше, че лично е победил Хитлер и е спечелил войната. Още една скапана война, която умелата дипломация е можела да предотврати, стига само хората да са били насочили силите си в правилната посока. Също както той и Питър щяха да го направят някой ден. Тук не ставаше въпрос за военни планове, за ЕОП или за която и да е от другите опашати глупости, с които хората в тази част на Белия дом се занимаваха всеки божи ден. Ставаше въпрос за хора, за бога. За шапкари. За тъпи военни. За същества с широки рамене и тесни умове, които не правеха нищо друго, освен да убиват, и си мислеха, че вършат услуга на света. „Освен това — продължаваше мислено да се пени Хикс — те са знаели за рисковете и доброволно са ги поели.“ Ако толкова са искали да бомбардират такива миролюбиви и приятелски настроени хора като виетнамците, трябвало е да помислят, че в един момент противникът им ще престане да си играе на жертва. И най-важното — тези хора са били достатъчно тъпи, за да рискуват живота си, следователно са приели възможността да го изгубят. Защо тогава Уоли Хикс и другите като него трябваше да чувстват някакво угризение, щом нещата станеха напечени? На онези сигурно всичко това им харесваше. Те несъмнено привличаха вниманието на жените, смятащи мозъка за обратнопропорционален на размера на половите органи. Жени, които обичаха мъжкарите да си помагат при ходене с ръце — подобно на наконтени шимпанзета.

„Това може да провали мирните преговори. Дори Макензи си го помисли.“

Толкова много мъртви деца от неговото поколение. А сега някакви си празноглавци искаха да рискуват да отдалечат края на войната в името на петнадесет-двадесет професионални убийци, които вероятно обичаха професията си. Звучеше безумно. „Какво ще стане, ако обявят война и никой не иска да се бие?“ Това бе един от любимите афоризми на поколението му, но за съжаление си оставаше чиста фантазия. Хора като онзи от снимката — Захариас — винаги щяха да успеят да изкушат другите след себе си, защото дребните души нямаха знанията и перспективата на Хикс. Те просто не можеха да видят, че всичко е чисто и просто загуба на сили. И това бе най-удивителното от всичко. Нима не бе очевидно, че войната е нещо ужасно? Колко умен трябва да е един човек, за да го разбере?

Хикс видя, че вратата се отваря. От кабинета излязоха Макензи и Ритър.

— Уоли, ще отидем отсреща за няколко минути. Ще кажеш ли на човека, с когото имам среща в единадесет, че ще се върна възможно най-бързо?

— Да, сър.

Типичен случай. Прелъстяването на Ритър бе приключило. Макензи толкова здраво бе налапал въдицата, че сам щеше да изложи фактите пред съветника по националната сигурност. Вероятно на масата за преговори отново щеше да настане невъобразима бъркотия, която да забави мира с нови три месеца. Освен ако някой не се окаже достатъчно разумен. Хикс вдигна телефона и набра някакъв номер.

— Кабинетът на сенатор Доналдсън.

— Добър ден, търся Питър Хендерсън.

— Съжалявам, но двамата със сенатора са в Европа. Ще се върнат следващата седмица.

— О, точно така, как можах да забравя. Благодаря.

Хикс затвори. „По дяволите.“ Толкова се бе разстроил, че напълно изключи.

 

 

Някои неща трябва да бъдат правени много внимателно. Питър Хендерсън дори не знаеше, че кодовото му име е Касий. То му бе прикачено от някакъв аналитик в института „Америка-Канада“, който обичаше Шекспир не по-малко от възпитаник на Оксфорд. Снимката в досието заедно с краткото резюме на агента напомняха за егоистичния „патриот“ в трагедията на „Юлий Цезар“.

Сенаторът му бе в Европа на обиколка по събиране на факти, свързани с НАТО. Въпреки това щяха да минат и през мирните преговори в Париж, за да заснемат някои кадри, предвидени за излъчване през есента по телевизията на Кънектикът. В интерес на истината „обиколката“ си бе чисто пазаруване със задължения за инструктаж през ден. Хендерсън се наслаждаваше на първото си подобно пътуване. Като сенаторски експерт по въпросите на националната сигурност той трябваше да присъства на инструктажите, но с останалото си време разполагаше напълно свободно и можеше да го прекарва както си иска. В момента разглеждаше Белия Тауър — известната централна част от кралския лондонски Тауър, който вече девет века бдеше над водите на Темза.

— Лондон се радва на топъл ден днес — забеляза някакъв друг турист.

— Чудя се дали тук има бури — отвърна небрежно американецът, загледан в забележителната броня на Хенри VIII.

— Имат — отвърна другият, — но съвсем не са толкова свирепи, колкото във Вашингтон.

Хендерсън се огледа за изход и се запъти натам. След минута двамата с новия му събеседник обикаляха около Зеления Тауър.

— Английският ви е превъзходен.

— Благодаря, Питър. Казвам се Джордж.

— Здрасти, Джордж — усмихна се Хендерсън, без да поглежда новия си приятел.

Наистина приличаше на филмите с Джеймс Бонд. Особено пък тук, в Лондон, и то в историческото седалище на британското кралско семейство. Забележително!

Джордж бе истинското му име, всъщност Георгий, което е руският еквивалент, — но той вече рядко се заемаше с операциите сам. Макар и високоефективен оперативен офицер от КГБ, Георгий притежаваше също отлични аналитични способности. Поради това преди пет години го бяха прибрали в Москва, бяха го направили полковник и го поставиха начело на отдел. Джордж вече с основание поглеждаше към генералски звезди. Причината, поради която бе дошъл в Лондон — през Хелзинки и Брюксел, — бе желанието му със собствените си очи да види Касий и, разбира се, да напазарува за семейството си. Само трима мъже на неговата възраст в КГБ имаха новия му пост, а жена му обичаше да носи западни дрехи. Къде другаде да ги купи освен в Лондон? Джордж не говореше нито френски, нито италиански.

— Това ще бъде единствената ни среща, Питър.

— Трябва ли да се чувствам поласкан?

— Ако искаш. — Джордж бе необичайно добродушен за руснак, макар че това бе част от дегизировката му. Той се усмихна на американеца. — Сенаторът ти има достъп до много неща.

— Да, така е — съгласи се Хендерсън, загледан в церемониите на стражата. Нямаше нужда да добавя, че той също има достъп до тези неща.

— Подобна информация може да ни е много полезна. Правителството ви и особено новият ви президент, честно казано, ни плашат.

— Той плаши и мен — призна си Хендерсън.

— В същото време обаче — продължи с разумен и разсъдлив тон Джордж — има и проблясъци на надежда. Той е реалист. Моята страна гледа на предложението му за detente^[1] като знак, че можем да постигнем широко международно разбирателство. Именно заради това искаме да проверим дали предложението му да дискутираме е искрено. За нещастие ние също имаме проблеми.

— Какви?

— Вашият президент вероятно е добронамерен. Казвам го съвсем искрено, Питър — прибави Джордж. — От друга страна обаче, в негово лице имаме силна… конкуренция. Ако знае твърде много за нас, може да ни притисне в определени области и това, разбира се, ще попречи на постигането на желаното и от двете страни разбирателство. Във вашето правителство има разнородни политически елементи. В нашето също — останки от сталинската ера. Ключът към успеха в подобни преговори — които скоро могат да започнат — е и двете страни да действат разумно. Вашата помощ ни е необходима, за да контролираме неразумните политически елементи на правителството ви.

Хендерсън се изненада, че руснаците могат да бъдат толкова искрени, почти като американци.

— И как мога да постигна това?

— На определена информация не може да бъде позволено да изтича. Ако това стане, шансовете ни за detente ще пропаднат. Ако знаем твърде много за вас или пък вие знаете прекалено много за нас, играта става нечестна. Едната страна ще търси само предимства и по този начин няма да се получава равноправие, а доминация, което, разбира се, е неприемливо. Разбирате ме, нали?

— Да, звучи разумно.

— Това, което искам от вас, Питър, е от време на време да ни уведомявате за някои специални неща, които сте научили. Дори няма да ви казвам какво точно. Смятам, че сте достатъчно интелигентен, за да се досетите сам. Ние ще ви се доверим. Войната вече е зад гърба ни. Приближаващият се мир, ако наистина дойде, ще зависи от хора като вас и мен. Между нациите ни трябва да цари доверие, а доверието започва от вярата между двама души. Друг път просто няма. Бих искал да не е така, но мирът трябва да тръгне именно оттук.

— Мирът наистина е нещо прекрасно — забеляза Хендерсън, — но първо трябва да приключим с тази проклета война.

— Както знаете, краят й вече се вижда. Ние… не може да се каже натискаме, но окуражаваме приятелите си да заемат по-умерени позиции. Достатъчно млади мъже намериха смъртта си. Време е да се сложи край, и то приемлив и за двете страни.

— Приятно ми е да го чуя, Джордж.

— И така, ще ни помогнете ли?

Бяха заобиколили Зеления Тауър и сега се намираха пред параклиса. Там се виждаше дръвник. Хендерсън си нямаше представа дали някога е бил използван по предназначението си. Дръвникът бе обграден с вериги, а върху него се виждаше кацнал гарван — един от онези, които служителите в Тауър отглеждат от суеверие или пък от уважение към традицията. От дясната им страна един екскурзовод говореше на група туристи.

— Досега ви помагах, Джордж.

И това бе самата истина. Хендерсън кълвеше на въдицата на КГБ от две години. Работата на руския полковник бе да смени примамката и да види дали американецът ще глътне куката.

— Да, Питър, знам, но сега те молим за малко по-важна информация. Трябва да решиш сам, приятелю. Лесно е да се подпали война, но спечелването на мира може да бъде наистина опасна задача. Никой няма да узнае за ролята, която ще изиграеш. Важните клечки от двете министерства ще постигнат споразуменията и ще раздрусат ръце над масата. Фотоапаратите ще запечатат лицата им за историята и имената на хора като мен и теб никога няма да попаднат в учебниците. Но нашите дела имат значение, приятелю. Именно хора като нас подготвят срещите на министрите. Не мога да те насилвам, Питър. Трябва сам да решиш дали искаш да ни помогнеш за своя сметка. Освен това също сам ще решаваш какво трябва да знаем и какво не. Ти си умен млад човек и връстниците ти в Америка научиха всички уроци, които трябва да знаят. Ако поискаш, ще ти дам време за размисъл и…

Хендерсън се извърна и взе решението.

— Не, вие сте прав. Някой трябва да помогне на мира и потриването не е в ничия полза. Ще ви помогна, Джордж.

— Работата е опасна и ти го знаеш — предупреди го Джордж.

Той се насили да изрече последните думи, но Хендерсън вече преглътваше куката и офицерът от КГБ трябваше да я заклещи здраво.

— Ще поема необходимите рискове. Струва си.

„Аха.“

— Хора като теб трябва да бъдат пазени. Когато се върнеш у дома, ще влязат в контакт с теб. — Джордж направи пауза. — Питър, аз съм баща. Имам дъщеря на шест и син на две годинки. Заради твоята и моята работа те ще израснат в един по-хубав свят, мирен свят. Благодаря ти от тяхно име, Питър. Сега трябва да вървя.

— Довиждане, Джордж — каза Хендерсън.

Думите му накараха руснака да се обърне и да се усмихне.

— Не, Питър, вече няма да се видим.

Джордж слезе по каменните стълби към изхода „Трейтър“. Той употреби всичките си сили, за да не се разсмее на глас от комбинацията между току-що постигнатото и гледката на величествената крепост пред него. Пет минути по-късно офицерът от КГБ се качи в едно черно такси и насочи шофьора към магазин „Хародс“ в Найтсбридж.

„Касий“ — помисли си Георгий. Не, името не бе подходящо. Вероятно по би му отивало „Каска“, но вече бе твърде късно за промени, а и нима някой щеше да забележи хумора в цялата история? Глазов бръкна в джоба си и извади листа с поръчки за подаръци.