Том Кланси
Безпощадно (28)

26.
Прехвърляне

Макар и нов, „Старлифтър“ бе отчайващо бавен самолет. Той летеше само с 478 мили в час и първата им спирка, след осем часа и 3350 мили, се оказа военновъздушната база „Елмендорф“ в Аляска. Кели все още не бе престанал да се удивлява, че най-късото разстояние между две точки на Земята е дъга. Това обаче се дължеше на факта, че бе свикнал с плоски карти, а Земята бе сфера. Големият дъгообразен път от Вашингтон до Дананг минаваше над Сибир, а според навигатора им това определено не ги устройваше. Когато пристигнаха в „Елмендорф“, морските пехотинци вече бяха отпочинали и на крак. Те излязоха от самолета, за да погледат снега по близките планини. Само преди няколко часа бяха напуснали място, където горещината и влажността бяха в непрестанна конкуренция за надмощие. Останаха изненадани от размерите на москитите в Аляска. Те бяха така огромни, че няколко от тях без затруднения можеха да отвлекат човек. Повечето от пехотинците използваха възможността да пробягат няколко километра за учудване на персонала на военновъздушната база, който рядко виждаше морски пехотинци. Обслужването на C-141 продължи, както бе предвидено, два часа и петнадесет минути. След презареждането и някои дребни поправки на уредите морските пехотинци с радост се качиха отново на самолета за втората част от пътуването до Якода, Япония. Три часа по-късно Кели влезе в пилотската кабина, отегчен от шума и тясното пространство, в което бе затворен.

— Какво е онова там? — попита той.

В далечината се виждаше кафяво-зелената линия на нечий бряг.

— Русия. В момента сме се показали на радарите им.

— О, колко мило — забеляза Кели.

— Светът е малък, а те притежават доста голяма част от него.

— Говорите ли с тях? Имам предвид с диспечерите им.

— Не — засмя се навигаторът. — Не се държат особено приятелски. Сега контактуваме с Токио на високите честоти. След Якода ще ни прехвърлят на Манила. Харесва ли ви пътуването?

— Засега няма проблеми, макар че ми се струва малко дългичко.

— Наистина е така — съгласи се навигаторът и отново се загледа в уредите пред себе си.

Кели се върна в главния салон. C-141 бе шумен самолет. Навсякъде се чуваха постоянното високочестотно бръмчене на двигателите и свистенето на въздуха. За разлика от гражданската авиация военновъздушните сили не харчеха грешни пари за звукоизолация. Всички морски пехотинци бяха запушили ушите си с тапи и това определено затрудняваше разговорите. След определено време обаче и тапите не помагаха. „Най-лошото на пътуването със самолет е досадата — помисли си Кели — в комбинация с принудителното мълчание.“ Единственото развлечение бе сънят. Някои от момчетата точеха ножове, които сигурно никога нямаше да използват, но добрият войник трябваше да има хубав нож. Други пък правеха лицеви опори на металния под. Екипажът на самолета мълчаливо наблюдаваше странните занимания на пътниците си и се стараеше да не се смее. Пилотите несъмнено се питаха за какво ли се е събрала тази елитна част, но не можеха да изразят въпроса си гласно. Той щеше да остане още една от неразрешените за тях загадки. Летците бяха свикнали с тайните в професията си и мислено пожелаха успех на морските пехотинци, където и да отиваха те.

 

 

Още със събуждането проблемът изникна в съзнанието му. „Какво да правя сега?“ — запита се сърдито Хендерсън.

Въпросът не опираше до това какво иска, а до това какво може да направи. Питър и преди бе доставял информация. В началото несъзнателно, чрез приятелите си в движението за мир. Тогава не бе предавал информация в истинския смисъл на думата, а бе участвал в разгорещени спорове, които постепенно ставаха все по-тясно насочени. Най-накрая една приятелка му бе задала твърде пряк въпрос, за да е случаен. Тя го бе попитала съвсем приятелски, и то в твърде „приятелски“ момент, но погледът й бе по-заинтересуван от отговора, отколкото от самия Хендерсън. След получаването на нужното сведение, разбира се, ситуацията се бе променила. „Получих си захарчето“ — си бе помислил тогава Питър, объркан от факта, че е попаднал в такъв очевиден и старомоден капан. Не без помощ от своя страна, разбира се. Той я харесваше, вярваше също като нея в определен обществен ред и бе раздразнен, че момичето е решило да използва тялото му, за да получи информация, която мозъкът и интелектът на Питър щяха да предоставят със същата готовност… вероятно щяха.

Сега вече момичето го нямаше, бе изчезнало нанякъде. Хендерсън не знаеше къде, но бе сигурен, че никога повече няма да я види. В интерес на истината това бе тъжно. Момичето си го биваше в леглото. Едно нещо естествено бе довело до друго и възходящата градация от стъпки го отведе до онзиденшната среща в лондонския Тауър. И сега… сега разполагаше със сведения, от които другата страна със сигурност щеше да се заинтересува. Проблемът бе, че Питър нямаше на кого да ги съобщи. Дали руснаците наистина знаеха с какво всъщност разполагат в онзи проклет лагер югозападно от Хайфон? Там имаше информация, която при разумно използване можеше доста да им помогне при detente. Тя щеше да им позволи да се отдръпнат и да накара американците да сторят същото. Така трябваше да започне процесът. Жалко, че Уоли не успяваше да го проумее. Трябваше да се започне постепенно, от малките неща. Човек не можеше да промени света изведнъж. Питър знаеше, че трябва да предаде информацията на другата страна. Не можеше да позволи на Уоли да напусне държавната служба точно сега, за да се превърне в жалко финансистче. И без него тези влечуги бяха задръстили света. Уоли можеше да му бъде полезен само на сегашното си място. Хубавото бе, че приятелят му обичаше да говори — факт, свързан с емоционалната му нестабилност. „И с употребата на наркотици“ — добави мислено Хендерсън, докато се бръснеше.

Следваха закуската и сутрешният вестник. Ето го отново, на първа страница както всеки ден. Някаква незначителна битка за безименен хълм преминавал поне дузина пъти от едните ръце в другите. X броя американци и Y броя виетнамци — всичките мъртви. Влиянието на една или друга бомбардировка върху хода на мирните преговори — поредната отегчителна и позната уводна статия. Нови демонстрации. „Хип-хип-хип-ура, не искаме скапаната ви война“. Сякаш подобни тъпашки лозунги означаваха нещо. Хендерсън знаеше, че в известна степен не е прав. Демонстрациите оказваха някакво влияние на политиците и привличаха вниманието на медиите. Определена маса политици също като него желаеше прекратяването на войната, но тя все още не бе станала критична. Ето например неговия сенатор — Робърт Доналдсън — продължаваше да се колебае. Хората го смятаха за разумен и разсъдлив човек, но Хендерсън го намираше нерешителен. Сенаторът винаги сто пъти мереше, преди да отреже, и в крайна сметка се понасяше по течението, сякаш въобще не бе мислил по въпроса. Нещата трябваше да се решават по по-друг начин и Хендерсън вече работеше в тази насока. Той даваше предпазливи съвети, леко насищаше цветовете и внимателно се превръщаше в доверен човек, който щеше да получава информация, предназначена единствено за ушите на сенатора. С тайните бе така. „Човек просто изгаря от желание да ги сподели“ — помисли си Питър и излезе.

Хендерсън ходеше на работа с автобус. Паркирането на Хълма носеше само главоболия, а автобусът услужливо спираше пред самата врата на службата му. Той си намери свободно място в задната част, където можеше спокойно да дочете вестника. След две пресечки Питър почувства, че автобусът спира и някакъв човек сяда до него.

— Как беше в Лондон? — попита непознатият приятелски. Гласът му едва надвишаваше шума от двигателя. Хендерсън го погледна бегло. Не си спомняше да го е срещал преди. Нима бяха толкова ефикасни?

— Срещнах един човек — каза предпазливо Питър.

— Аз имам приятел в Лондон. Казва се Джордж. — В гласа на непознатия нямаше и следа от акцент. Сега, след като бе установил контакта, той спокойно преглеждаше спортната страница на „Вашингтон пост“. — Сенаторите май няма да стигнат до плейофи тази година. Вие как мислите?

— Джордж каза, че има… приятел в града.

Човекът се усмихна на боксовите резултати.

— Казвам се Марвин. Можеш да ме наричаш така.

— Как ще… как ще…

— Какво ще правиш тази вечер? — попита Марвин.

— Нищо особено. Искаш ли да наминеш?

— Не, Питър, така не бива. Знаеш ли един ресторант на име „Албертоз“?

— Да, на авеню „Уисконсин“.

— В седем и половина — каза Марвин и стана.

На следващата спирка непознатият слезе.

 

 

Последната част от пътуването започна от военновъздушната база „Якода“. След обичайните два часа и петнадесет минути престой „Старлифтър“ насочи нос нагоре и отново се отправи към небесата. Именно тогава нещата започнаха да придобиват реални измерения за всички. Морските пехотинци съвсем целенасочено се опитваха да откраднат малко сън. Това бе единственият начин да се справят с напрежението, което се увеличаваше в геометрична прогресия с намаляването на разстоянието до целта им. Сега нещата изглеждаха по съвсем различен начин. Вече нямаше тренировки и войниците се опитваха да се нагодят към новата обстановка. Ако се намираха в граждански самолет, където можеха да разговарят, пехотинците вероятно щяха да си разменят шеги и истории за минали операции. Щяха да говорят за семействата, за дома, за бъдещите си планове. Шумът на C-141 обаче им пречеше и те само се усмихваха бодро, без да свалят предпазливите изражения от лицата си. Всеки бе останал насаме с мислите и страховете си, които бе принуден да изтърпи заради шума в главния салон на „Старлифтър“. Поради тази причина повечето от пехотинците се занимаваха с упражнения. Те им помагаха да прогонят стреса и да изморят телата си достатъчно, за да ги сполети забравата на съня. Кели наблюдаваше странната обстановка около себе си, от която бе неразделна част. Той също бе насаме с мислите си — по-объркани и страшни от тези на другите.

„Операцията е спасителна“ — каза си Джон. Цялото приключение бе започнало с опита за спасяване на Пам и грешката, довела неуспеха, бе изцяло негова. После бе убил, за да си върне, като през цялото време се убеждаваше, че го прави заради нейната памет и своята любов. Дали наистина бе така? Какво добро можеше да донесе смъртта? Кели бе измъчвал човешко същество и сега трябваше да си признае, че мъките на Били му бяха донесли удоволствие. Ами ако Санди научеше за това? Какво щеше да си помисли за него? Внезапно отношението й към него стана изключително важно. Санди, която толкова се бе старала да спаси момичето, която се бе грижила за Дорис и я бе запазила, без която простото измъкване на приятелката на Пам от онази бърлога нямаше да означава нищо. Какво щеше да си помисли тази жена, ако разбереше, че Кели е разкъсал тялото на Били клетка по клетка? В крайна сметка той не можеше да унищожи цялото зло на света, нали? Не можеше да спечели войната, в която отново се връщаше. Дори отрядът от морски пехотинци, колкото и опитни да бяха, не можеше да го направи. Те бяха тръгнали за нещо друго. Целта им бе да спасят, защото колкото малко е удоволствието от отнемане на живот, толкова дълбока и всеобхватна е гордостта от спасяването му. Такава бе мисията на Кели сега и такава трябваше да бъде тя и след завръщането му. Организацията на Хенри контролираше още четири момичета. По някакъв начин щеше да ги измъкне от лапите им… Може би щеше да намери и достатъчно доказателства, за да може полицията да се разправи с Хенри. Някак си. Не беше сигурен как точно. Но поне щеше да направи нещо, което паметта му нямаше да се опитва впоследствие да заличи.

Трябваше просто да оцелее в тази операция. „Детинска игра, нали“ — изръмжа на себе си Кели.

„Юначага“ — каза си той, но самочувствието му кънтеше на кухо дори затворено в черепа му. „Мога да го направя. Не ми е за пръв път.“ Странно как мозъкът забравя най-страшните аспекти, докато не стане твърде късно. Може би всичко зависеше от разстоянието. Може би опасностите изглеждаха по-безобидни от другия край на света, но когато ги доближиш, нещата се променят…

— Идва най-трудното, господин Кларк — каза високо Ървин и приседна до него. Току-що бе направил стоте си лицеви опори.

— Нали? — отвърна също така високо Джон.

— Трябва да запомниш едно нещо, приятелю. Става въпрос за онази нощ, когато се промъкна зад гърба ми с гумения си нож — усмихна се Ървин. — Аз съм дяволски добър.

— Те сигурно няма да ме очакват. Особено пък на собствена територия — забеляза след кратко мълчание Кели.

— Вероятно си прав. Във всеки случай няма да са така нащрек, както аз бях през оная нощ. По дяволите, та ние знаехме, че се промъкваш към нас. Обикновените войници не са като нас. Те си мислят как вечер ще легнат при жена си, как ще му ударят по едно на вечеря и тъй нататък. Не са като нас, братче.

— Наистина не са — съгласи се Кели и после се ухили. — Не са толкова тъпи.

Ървин го удари по рамото.

— Умееш да се шегуваш, Кларк.

Старши сержантът се изправи и се приближи да окуражи следващия. Това бе неговият метод на работа.

„Благодаря, сержант“ — помисли си Кели, облегна се назад и се опита да заспи.

 

 

Ресторант „Албертоз“ все още не бе достигнал върха на славата си. Малко италианско заведение, посещавано предимно от семейства, той предлагаше чудесна шунка. В интерес на истината цялото меню бе добро и собствениците търпеливо чакаха кулинарния критик на „Пост“ да се отбие при тях и да донесе благоденствието със себе си. Дотогава щяха да продължат да разчитат на близкия джорджтаунски университет и на кварталната клиентела, без която никой ресторант не може да оцелее. Единственият недостатък бе музиката — протяжна италианска оперна музика, която се процеждаше през тонколоните. Семейството, държащо ресторанта, трябваше сериозно да се замисли по въпроса.

Хендерсън си избра едно сепаре в задната част. Келнерът — вероятно нелегално пребиваващ мексиканец, който комично се опитваше да представи акцента си за италиански — запали свещта на масата и отиде да донесе джина с тоник, поръчан от новия клиент.

Марвин пристигна след няколко минути. Бе облечен с ежедневни дрехи и носеше вечерния вестник, който остави на масата. Той бе на възрастта на Питър и въобще не се поддаваше на описание. Нито нисък, нито висок, нито слаб, нито дебел, със средно дълга кестенява коса и очила, които можеха да са с обикновени стъкла, но можеха и да не са. Носеше синя риза с къс ръкав без вратовръзка и приличаше на посетител от квартала, комуто е омръзнало да вечеря сам.

— Сенаторите отново падат — каза Марвин, когато келнерът пристигна с поръчката на Хендерсън. — За мен червено вино — обърна се той към мексиканеца.

— Si — каза келнерът и се отдалечи.

„Марвин сигурно е от нелегалните“ — помисли си Питър, докато оглеждаше преценяващо човека срещу себе си. Като помощник на член на сенатската комисия по разузнаването Хендерсън бе преминал инструктаж при сериозно изглеждащи представители на разузнавателния отдел във ФБР. „Легалните“ агенти се ползваха с дипломатически имунитет и при залавяне можеха само да ги обявят за персона нон грата и да ги изпратят у дома. Това, от една страна, бе добре за тях, тъй като американското правителство не можеше да им навреди сериозно. От друга обаче, проследяването им бе далеч по-лесно, защото жилищата и автомобилите им бяха добре известни. „Нелегалните“ съветски агенти пристигаха в страната с фалшиви документи и при залавяне отиваха да гният по федералните затвори в очакване на следващата междуправителствена размяна. Очакването можеше да продължи години. Това обясняваше перфектния английски на Марвин. Всяка негова грешка неминуемо водеше след себе си сериозни последици, което пък правеше свободното му и непринудено държание още по-забележително.

— Май сте бейзболен запалянко?

— Научих играта преди доста години. Бях доста добър, но така и не усвоих тънкостите — усмихна се събеседникът на Хендерсън.

Питър също отвърна с усмивка. Той бе виждал снимки на онова интересно малко градче край Москва, в което Марвин бе научил занаята си.

— Как ще работим?

— Харесвате ми. Така, да говорим по същество. Няма да контактуваме много често, предполагам, се досещате защо.

Нова усмивка.

— Да, разправят, че зимите в Левънуърт са истинско мъчение.

— Съвсем не е смешно, Питър — забеляза офицерът от КГБ. — Работата ни е изключително сериозна. — „За бога, дано отново не са ми пратили някой каубой“ — помисли си Марвин.

— Знам, извинете — каза Хендерсън. — Все още съм нов в занаята.

— Първо трябва да уточним начина, по който ще се свързваш с мен. На предните прозорци на апартамента ти има завеси. Когато са изцяло спуснати или изцяло дръпнати, значи няма нищо за мен. Когато искаш да се свържем, ги остави наполовина спуснати. Ще проверявам два пъти седмично, във вторник и петък сутрин, да кажем, около девет. Става ли?

— Да, Марвин.

— За начало, Питър, ще използваме прост метод за предаване на сведения. Ще паркирам колата си на улица в близост до апартамента ти. Тя е тъмносин плимут „Сатълайт“ с регистрационен номер HVR-309. Повтори го и не го записвай никъде.

— HVR-309.

— Ще слагаш съобщенията си в това. — Той подаде нещо под масата. — Не го приближавай до часовника си, защото вътре има силен магнит. Когато минаваш покрай колата ми, се наведи, сякаш си изпуснал нещо, или пък вдигни крак на бронята да си завържеш обувките. Просто долепи контейнера до вътрешната страна на калника. Магнитът ще го задържи.

Процедурата се стори доста сложна на Хендерсън, въпреки че всичко чуто му се струваше като детска игра на стражари и апаши. Методът бе подходящ за лятото, но през зимата трябваше да се измисли нещо друго. Менюто пристигна и двамата си поръчаха шунка.

— Имам нещо, което може да ви заинтересува още сега — каза Хендерсън на офицера от КГБ. „Трябва да им покажа, че съм доста интересен.“

 

 

Марвин, чието истинско име бе Иван Алексеевич Егоров, имаше сериозна работа и всичко останало, необходимо за едно добро алиби. Нает от застрахователната компания „Етна“, той бе преминал през школата за обучение „Фармингтън авеню“ в Хартфорд, Кънектикът, преди отново да се върне във вашингтонския офис. Работата му бе да преценява какви са рисковете от евентуално застраховане на даден клиент. Подбран главно поради възможностите за постоянно движение — Марвин разполагаше с хубава служебна кола, — постът предлагаше отличната възможност за често посещение в различни държавни канцеларии, чиито служители невинаги бяха достатъчно предпазливи, за да прибират документите от бюрата си. Непосредственият началник на Иван Алексеевич бе много доволен от работата му. Новият служител изпълняваше точно всички указания и прецизно водеше документацията. Той вече бе отклонил едно предложение за повишение и преместване в Детройт („Съжалявам, шефе, но просто прекалено много харесвам Вашингтон“), което, разбира се, съвсем не притесняваше началника му. Човек с качествата на Марвин, получаващ толкова ниска заплата, просто вдигаше реномето на неговия офис. За Марвин пък службата означаваше, че е в движение четири от петте работни дни и може да се среща с хора където и когато пожелае. Освен това можеше да ползва служебна кола — „Етна“ плащаше бензина и сервиза. С една дума, ако Иван Алексеевич вярваше в Бога, той с пълно право би могъл да си помисли, че е попаднал в рая. Искрената любов към бейзбола пък често го водеше на стадион „Робърт Ф. Кенеди“, който нямаше равен на себе си за конспиративни срещи. Дори оперативните справочници на КГБ не описваха по-удобно място. В крайна сметка капитан Егоров се изкачваше нагоре по стълбицата на успеха, бе доволен от прикритието си и служеше вярно на родината. На всичко отгоре бе пристигнал в Америка точно навреме, за да хване сексуалната революция. Единственото, което му липсваше, бе водката — американците я правеха доста лошо.

„Дали наистина заслужава интерес?“ — питаше се Марвин вече в апартамента си. Струваше му се доста забавно да научи за строго секретна руска разузнавателна операция от един американец. Пред него се откриваше шанс да уязви главния противник на родината си чрез предатели — разбира се, ако хората в Москва успееха да се задвижат достатъчно бързо. Освен това щеше да уведоми началниците за ходовете на онези недоносчета от съветската противовъздушна отбрана. Последната информация без съмнение имаше огромно значение за отбраната на Съветския съюз. Шефовете му вероятно щяха да се опитат да вземат операцията в свои ръце. Човек не можеше да вярва на пилотите за толкова важни неща като националната сигурност. Марвин бе убеден, че разпитите във Виетнам се водят от офицер от командването на ПВО. Той написа докладите си, снима ги и разпредели филма в малки касетки. Първата му работа на следващата сутрин бе посещение при местен клиент. Оттам щеше да отиде да закуси в „Хауърд Джонсънс“, където щеше да предаде доклада. След два-три дни филмът щеше да бъде в Москва, най-вероятно изпратен с дипломатическа поща.

Капитан Егоров приключи вечерната си работа точно навреме, за да хване последната част от мача на „Сенаторите“. Въпреки добрата игра на Франк Хауърд те отново загубиха, този път от Кливланд с 3:5. „Нима не е забележително?“ — помисли си Марвин, докато отпиваше от бирата си. Хендерсън сам по себе си бе цяла находка, а освен това никой не си бе направил труда да му каже — вероятно дори не знаеха, — че има собствен източник в департамента по националната сигурност на Белия дом. Страхотно!

 

 

Въпреки стреса от мисията облекчението от кацането на C-141 в Дананг бе голямо. Морските пехотинци бяха прекарали цели двадесет и три часа в шумен и изморителен полет, който им бе омръзнал до смърт. Реалността обаче бързо ги отрезви. Още не бяха отворили багажното отделение, когато миризмата ги удари в носа. Всички ветерани веднага безпогрешно познаха на какво им мирише — на Виетнам. Тук съдържанието на всички гърнета и походни тоалетни се изливаше в бидони и се гореше с нафта.

— Мирише на дома! — провикна се шеговито един от морските пехотинци и предизвика откъслечно полуизненадано ръмжене.

— Опаковайте багажа! — извика Ървин, щом шумът от двигателите замря.

Работата им отне малко време, въпреки че реакциите на войниците бяха забавени от умората и схванатите мускули. Мнозина разклащаха глави, за да прогонят световъртежа, предизвикан от тапите за уши. Морските пехотинци се запрозяваха и запротягаха — типична реакция, която всеки психолог би окачествил като проява на безпокойство.

Когато пехотинците слязоха, членовете на екипажа отидоха в главния салон на самолета. Капитан Олби се приближи да им благодари за пътуването, което бе преминало гладко въпреки продължителността си. Сега екипажът на C-141 щеше да се отдаде на заслужена почивка след маратонския полет. Членовете му все още не знаеха, че вероятно ще останат в района до завръщането на пехотинците обратно. Вероятно междувременно щяха да извършат няколко товарни полета до базата „Кларк“ и обратно. След като изпълни задължението си, Олби слезе от самолета и поведе хората си. Два камиона отведоха морските пехотинци на две различни места във военновъздушната база. Очакваха ги два военноморски самолета C-2A „Грейхаунд“. С откъслечни стонове пехотинците заеха места за следващата част от пътуването си — едночасов полет до самолетоносача „Констелейшън“. Оттам с помощта на два хеликоптера CH-46 „Сий найтс“ се прехвърлиха на кораба „Огдън“. Най-сетне, напълно объркани и изтощени, войниците бяха отведени в големи спални помещения. Кели ги изгледа как се тръшкат по леглата и се зачуди какво ли му предстои.

— Как мина пътуването?

Джон се обърна и видя адмирал Подулски, облечен в измачкана маскировъчна униформа и твърде радостен, за да може да му влезе в положението.

— Летците сигурно до един са ненормални — изруга Кели.

— Съгласен съм, че от време на време полетите стават продължителни. Ела с мен — нареди адмиралът и го поведе към надстройката.

Кели се огледа наоколо. На хоризонта се виждаше „Констелейшън“. От единия му край излиташе самолет, а около другия кръжаха няколко с явното намерение да кацнат на палубата. По-близо до „Огдън“ стояха два кръстосвача. Формацията се допълваше от един разрушител. Джон рядко бе виждал морска бойна формация в действие и сега се оглеждаше любопитно наоколо.

— Какво е онова? — попита той и посочи с пръст.

— Руски риболовен траулер — отвърна Подулски и махна на Кели към една врата.

— Прекрасна компания!

— Не се безпокой, можем да се справим с него — увери го адмиралът.

Двамата мъже влязоха в надстройката и се заизкачваха по серия от стълби, водещи към адмиралските помещения или онова, което играеше ролята им в момента. За престоя си на „Огдън“ адмирал Подулски се бе настанил в капитанската каюта. Капитанът на свой ред бе заел по-малко помещение в близост до мостика. Намериха го в уютна приемна.

— Добре дошли на борда! — посрещна го капитан Тед Франкс. — Вие сте Кларк, нали?

— Да, сър.

Франкс бе петдесетгодишен професионалист, плаващ по амфибии още от 1944 година. „Огдън“ бе петият и последен кораб, който командваше. Нисък, набит и леко оплешивяващ мъж, капитанът все още не бе загубил войнишката си физиономия. Лицето му имаше способността да става ту добродушно, ту адски сериозно. В момента бе приело второто изражение. Франкс махна на Кели към една маса, върху която стоеше бутилка „Джек Даниълс“.

— Това е незаконно — възрази веднага Кели.

— И аз съм на същото мнение — съгласи се капитан Франкс, — но авиаторите явно не мислят по същия начин.

— Аз наредих да го доставят — обясни Казимир Подулски.

— Донесоха бутилките от „Констелейшън“. След цялото това време, прекарано във въздуха, ви е необходимо подкрепление.

— Никога не споря с адмирали, сър — каза Кели, пусна две бучки лед във водна чаша и ги покри с алкохол.

— Помощникът ми говори с капитан Олби и хората му. Те също се забавляват — прибави Франкс, което означаваше, че всеки морски пехотинец е намерил до леглото си две малки бутилчици. — Моят кораб е ваш, господин Кларк. Можете да разполагате с цялото ни имущество.

— Не мога да отрека, че умеете да посрещате гости, капитане. — Кели отпи от чашата си и първата глътка го накара да почувства смазващата умора в тялото си. — Кога започваме?

— След четири дни. Трябва да се възстановите от пътуването — обясни адмиралът. — Подводницата ще се присъедини към нас след два дни. В зависимост от времето морските пехотинци най-вероятно ще тръгнат в петък сутринта.

— Добре. — Не можеше да каже нищо друго.

— Засега само двамата с помощника ми знаем нещо за операцията. Опитайте се да не говорите много. Това, разбира се, не означава, че не разполагаме с отличен екипаж. Разузнавателният екип също е на борда и вече работи. Медиците пристигат утре.

— Как е разузнаването?

С отговора се зае Подулски:

— По-късно днес ще получим снимки на лагера, доставени чрез „Констелейшън“. Дванадесет часа преди тръгването ще има нови. Разполагаме и с фотографии, направени от „Бъфало Хънтър“ преди пет дни. Лагерът е все още там, охраната също и всичко е както преди.

— А целта? — попита Кели, като имаше предвид затворниците.

— Имаме само три снимки на американци в района — повдигна рамене Подулски. — Все още не са измислили камера, която да снима през покрива.

— Правилно. — Физиономията на Кели казваше всичко.

— Аз също се притеснявам за това — призна Каз.

Джон се обърна.

— Капитане, разполагате ли с някаква тренировъчна площадка или нещо подобно?

— Да, зала за вдигане на тежести зад помещенията на екипажа. Както казах, тя е изцяло на ваше разположение.

Кели довърши питието си.

— Май имам нужда от малко почивка.

— Настанете се при морските пехотинци. Храната ще ви хареса — обеща капитан Франкс.

— Нямам нищо против.

 

 

— Видях двама души без каски — обърна се Марвин Уилсън към началника.

— Ще поговоря с тях.

— Като оставим това настрана, съм ви много благодарен за съдействието.

Той бе направил общо единадесет препоръки по охраната на труда, до една приети от собственика на циментовата компания, който се надяваше следващите застрахователни такси да са по-ниски. Марвин свали бялата предпазна каска и избърса потта от челото си. Денят обещаваше да е горещ. Лятото тук не се различаваше много от московското, само че бе по-влажно. Добре поне, че зимният климат бе мек.

— Ако каските се произвеждаха с малки отвори за вентилация, щяха да са далеч по-удобни за носене.

— И аз съм го казвал много пъти — съгласи се капитан Егоров и се отправи към колата си.

След петнадесет минути спря пред „Хауърд Джонсънс“. Синият плимут паркира от западната страна на сградата. Докато Марвин излизаше от колата, един клиент допи кафето си на бара, остави четвърт долар бакшиш на келнерката и стана. Ресторантът бе снабден с двойна врата, за да се намалят разходите за климатична инсталация. Когато двамата мъже се срещнаха на изхода, филмът премина от единия в другия под прикритието на дебелото стъкло. Егоров/Уилсън влезе в заведението, а „легалният“ майор от КГБ на име Иваненко продължи по пътя си. Изпълнил задачата си за деня, Марвин Уилсън си избра място на бара и реши да започне закуската с портокалов сок. В Америка имаше толкова богат избор на хубава храна.

 

 

— Ям ужасно много.

Това вероятно бе истина, но Дорис не спря да напада купчината топли палачинки.

Сара не можеше да разбере страстта на американците към прекалените диети.

— През последните две седмици доста отслабна. Няма да ти навреди, ако сложиш нещо отгоре си — каза Сара Роузън на оздравялата си пациентка.

Буикът на Сара чакаше отвън, за да ги отведе в Питсбърг. Санди се бе постарала над прическата на Дорис и бе купила нови, подходящи за специалния случай дрехи. Сега бившата им пациентка носеше бежова копринена блуза и виненочервена пола, дълга до над коленете. Блудният син можеше да се завърне у дома и в дрипи, но дъщерята трябваше да се яви пред баща си в прилично облекло.

— Не знам какво да кажа — измърмори Дорис Браун и стана, за да прибере чиниите си.

— Просто продължавай да се подобряваш — отвърна Сара.

Отидоха при колата и Дорис се настани на задната седалка. Ако не друго, Кели поне ги бе научил на предпазливост. Д-р Сара Роузън потегли бързо, зави на север по булевард „Лок Рейвън“ и излезе на околовръстния балтиморски път, за да поеме по междущатска магистрала седемдесет. Ограничението на скоростта по скоро построеното шосе бе седемдесет мили в час, но Сара го превиши и подкара тежкия буик на северозапад към планината Катоктин. Всеки километър, отдалечаващ ги от Балтимор, им вдъхваше повече увереност. Най-сетне стигнаха до Хагърстаун, където вече намалиха скоростта и започнаха да се наслаждават на пътуването. В крайна сметка рискът да бъдат забелязани, докато са в движеща се кола, бе минимален, нали?

Пътуването премина учудващо мълчаливо. През дните, в които Дорис се бе връщала към приблизително нормално състояние, сякаш се бяха изприказвали. Момичето все още имаше нужда от успокоителни и определено трябваше да говори с психиатър. Сара се бе погрижила за последното с помощта на една колежка от чудесния медицински колеж в питсбъргския университет. Приятелката й бе шестдесетгодишна жена, която знаеше кога да се обажда в полицията. Още повече че Сара я бе уверила в надеждността на новата й пациентка.

Сред царящата в колата тишина Санди и Сара усещаха увеличаващото се напрежение. Те вече бяха говорили по въпроса. Дорис се връщаше у дома при родител, когото бе напуснала завинаги. Сега месеци напред основната част от живота й щеше да заема вината — както заслужена, така и самоналожена. В крайна сметка обаче Дорис се бе оказала момиче с късмет, макар и все още да не го съзнаваше. Най-важното бе, че е жива. С помощта на вярата в себе си и възстановеното самочувствие след две-три години тя щеше да е в състояние да води толкова нормален живот, че никой да не подозира за миналото й или пък да забелязва зарастващите рани. Отново спечеленото здраве щеше да промени Дорис и да я върне не само при баща й, но и в света на истинските хора.

Сара дори се надяваше, че ако психиатърката подходи бавно и внимателно, момичето може да стане по-силно, отколкото е било преди. Доктор Мишел Брайънт се ползваше с бляскава репутация. За д-р Роузън, която продължаваше да кара в западна посока с малко повече от позволената скорост, настъпваше най-трудният момент от работата. Тя трябваше да пусне все още не напълно излекуваната си пациентка в живота. Сара и преди се бе сблъсквала с подобни случаи в практиката си и знаеше, че при хората, употребявали наркотици, работата всъщност никога не свършва. Просто в лечението настъпваше един момент, когато трябва да оставиш пациента да си иде и да му повярваш, че сам ще свърши останалата част от работата. „Сигурно майките изпитват същото, когато дъщерите им се омъжват“ — помисли си Сара. Можеше да бъде и много по-лошо. По телефона бащата на Дорис бе звучал като почтен човек. Д-р Роузън нямаше нужда от специални познания по психиатрия, за да се досети, че сега момичето има нужда от стабилен и обичащ човек, който да й помогне някой ден да свърже пътя си за цял живот с друг такъв. Сара предоставяше пациентката си в други ръце, но това не й пречеше да се тревожи за нея. Всеки лекар можеше да се превърне в загрижена майка и д-р Роузън просто не можеше да се избави от това усещане.

Питсбърг е разположен върху стръмни хълмове. Дорис ги упъти да вървят по течението на река Мононгела, докато стигнат търсената улица. Докато Санди оглеждаше номерата на къщите, момичето внезапно се напрегна. Ето я. Сара спря червения буик и всички въздъхнаха дълбоко.

— Добре ли си? — обърна се тя към Дорис и получи изплашено кимване в отговор.

— Ето го баща ти, скъпа. Той те обича.

След миг Сара видя, че Реймънд Браун е съвсем обикновен човек. Сигурно бе чакал зад вратата с часове. Той също бе нервен и докато слизаше по напуканите бетонни стъпала, ръката му, държаща се за парапета, трепереше. Той отвори вратата на колата и със странна галантност помогна на Санди да излезе. После посегна вътре и макар да се опитваше да бъде твърд и храбър, щом пръстите му докоснаха Дорис, баща й избухна в сълзи. Дъщерята излезе, залитайки, от колата и Реймънд Браун я хвана и я притисна към гърдите си.

— О, татко!

Санди О’Тул се извърна не толкова защото бе развълнувана, а защото искаше баща и дъщеря да изживеят вълненията си насаме. Погледите, които си размениха с д-р Роузън, бяха кулминация на професионална гордост. Двете прехапаха устни и се вгледаха в навлажнените си очи.

— Да влизаме вътре, миличка — каза Рей Браун и поведе малкото си момиче нагоре по стълбите. Той искаше да я има в къщата си, да я защитава. Другите две жени ги последваха, без да чакат изрична покана.

Дневната бе учудващо сумрачна. Тъй като работеше през нощта и спеше през деня, Браун бе обзавел дома си с тъмни завеси, които този ден бе забравил да вдигне. Подът бе застлан със стари килими, а многобройните мебели бяха в стил четиридесетте години. Навсякъде бяха окачени снимки. Починала съпруга. Мъртъв син. Загубена дъщеря — нейните фотографии бяха четири. В тъмната сигурност на къщата бащата отново прегърна дъщеря си.

— Скъпа — каза той думите, които бе репетирал дни наред. — Онова, което ти наговорих… Сбърках. Излязох ужасен глупак!

— Няма нищо, татко. Благодаря ти, че… че ми позволи да си дойда…

— Дор, ти все още си малкото ми момиче.

Нямаше нужда от повече думи. Прегръдката продължи около минута и после момичето най-сетне се засмя.

— Извинявай, но трябва да те оставя за малко.

— Банята е на същото място — каза баща й и избърса сълзите си.

Дорис се отдалечи и се заизкачва по стълбите. Реймънд Браун се обърна към гостите си.

— Аз, ъъ, вече приготвих обяда. — Последва неловко мълчание. Сега не бе момент за изискани обноски и добре премерени думи. — Не знам какво трябва да кажа.

— Няма нищо. — Сара пусна в действие успокоителната си служебна усмивка, която казваше, че всичко е наред, макар и да не бе съвсем така. — Трябва обаче да поговорим. Между другото това е Санди О’Тул. Санди е медицинска сестра и в интерес на истината има по-големи заслуги от мен за оздравяването на дъщеря ви.

— Здравейте — усмихна се Санди и се ръкува с бащата на Дорис.

— Дъщеря ви все още се нуждае от огромна подкрепа, господин Браун — каза д-р Роузън. — Тя е преживяла ужасни неща. Наистина искам да поговорим, може ли?

— Да, госпожо. Моля, седнете. С какво мога да ви помогна? — попита настойчиво той.

— Уредих преглед на дъщеря ви с един лекар в питсбъргския медицински колеж. Казва се Мишел Брайънт. Тя е психиатър…

— Искате да кажете, че Дорис е… болна?

Сара поклати глава.

— Не, всъщност не е болна, но наистина е преживяла ужасни неща и подходящите медицински грижи ще й помогнат да се възстанови далеч по-бързо. Разбирате ли ме?

— Докторе, ще направя всичко, което ми кажете. Компанията, в която работя, се е погрижила за пълната ми медицинска застраховка.

— Не се тревожете за това. Мишел ще пристъпи към работата като към професионална услуга. Трябва обаче да отидете с Дорис. Изключително важно е да разберете, че дъщеря ви е преживяла наистина ужасяващи неща. Ужасяващи. Тя ще се оправи, състоянието й ще се подобри, но вие също трябва да помогнете. Мишел ще ви обясни всичко по-добре от мен. Искам просто да ви кажа, господин Браун, че каквито и страхотии да чуете, моля ви…

— Докторе — прекъсна я меко той, — вие току-що доведохте малкото ми момиче. Тя е всичко останало ми на този свят и не възнамерявам… да върша глупости и отново да я губя. По-скоро бих умрял.

— Господин Браун, точно това искахме да чуем.

 

 

Кели се събуди в един часа след полунощ местно време. Голямата доза уиски преди лягане слава богу не му бе донесла махмурлук. Точно обратното — Джон се чувстваше необикновено отпочинал. Лекото поклащане на кораба бе успокоило тялото му и сега, легнал в тъмнината на каютата, той долавяше лекото скърцане от свиването и разширяването на стоманата. „Огдън“ се отправяше към брега. Кели отиде в банята и се изкъпа със студена вода, за да се разсъни. След десет минути вече бе облечен и в добро разположение на духа. Време бе да огледа кораба.

Военните кораби никога не заспиват. Въпреки че повечето от работата все пак се върши през деня, безспирната морска вахта кара хората постоянно да се движат. Поне сто човека от екипажа на кораба постоянно изпълняваха задълженията си, а мнозина други забързано сновяха по коридорите в изпълнение на по-малки задачи. Останалите прекарваха времето си в каютите в четене, писане на писма или сън.

Кели бе облякъл маскировъчна униформа. На куртката му имаше етикет с името „Кларк“, но не се виждаха никакви отличителни знаци. В очите на екипажа това правеше господин Кларк цивилен. Говореше се, че е от ЦРУ, и матросите си разменяха обичайните шеги за Джеймс Бонд, които обаче веднага секваха при вида му. При среща с него из коридорите членовете на екипажа се отдръпваха от пътя и го поздравяваха с почтително кимване, на което той отговаряше. Кели бе доста развеселен от факта, че към него се отнасят като към офицер. Въпреки че само капитанът и помощникът му знаеха естеството на мисията, матросите не пасяха трева. Човек не можеше да изпрати цял кораб от Сан Диего, само и само да подкрепи някакъв миниатюрен взвод от морски пехотинци, освен ако няма доста основателна причина. Шайката, която бе дошла на борда, изглеждаше толкова заплашителна, че вероятно и Джон Уейн^[1] предпазливо би направил крачка назад.

Кели излезе на палубата за излитане. На нея имаше трима матроси. „Констелейшън“ все още бе на хоризонта и обслужваше самолети, чиито светлини блещукаха като малки звезди. След няколко минути очите на Джон свикнаха с тъмнината. На няколко хиляди метра от „Огдън“ се виждаха разрушителите. В задната част на кораба антените на радарите за миг бяха привлечени от шума на електрическите двигатели, но, общо взето, най-добре се чуваше как стоманеният корабен нос пори водата.

— Господи, колко е хубаво — каза на себе си той.

Кели се върна в надстройката и се залута в търсене на бойния информационен център. Там намери Франкс, който подобно на повечето капитани спеше съвсем малко.

— По-добре ли сте? — попита го капитанът.

— Да, сър.

Джон погледна картата, върху която бяха изобразени корабите от формацията им с кодовото име TF-77.1. Повечето от радарите наоколо работеха, защото северновиетнамците разполагаха със самолети и някой ден можеше да им хрумне да започнат да вършат глупости.

— Къде са руснаците?

— Руският приятел е ето тук — посочи Франкс екрана на радара. — Върши същата работа като нас. Явно се забавляват — продължи капитанът. — Обикновено излизат с малки кораби. За тях нашата красавица е като „Куин Мери“.

— Наистина сме големички — съгласи се Кели. — Изглеждаме и почти толкова празни.

— Така е. Е, поне няма да се тревожим, че моите момчета и морските пехотинци ще се скарат за място на палубата. Искаш ли да огледаш някои карти? В касата на каютата ми има цял пакет.

— Добра идея, капитане. Малко кафе също няма да ми се отрази зле.

Каютата на Франкс бе доста уютна. Един стюард им донесе кафе и закуска. Кели разгъна картата и отново разгледа реката, по която щеше да се придвижва.

— Хубава и дълбока — забеляза Франкс.

— Колкото ми се иска — съгласи се Кели и отхапа от една препечена филийка. — Обектът е точно тук.

— Ти го знаеш по-добре от мен, приятелю.

Франкс извади от джоба си пергел и премери разстоянието.

— Откога си в този бизнес?

— С амфибиите ли? — изсмя се Франкс. — В Анаполис стоях само две години и половина. Исках да работя на разрушители и те ме сложиха на амфибия. В началото естествено бях помощник-капитан. Първия си десант направих край Пелилей. При Окинава вече бях капитан. Последваха Инкон, Вонсан, Ливан. Оставил съм доста боя по доста брегове. Мислиш ли… — попита Франкс и вдигна поглед.

— Не сме дошли тук, за да се дъним, капитане.

Кели бе запомнил абсолютно всички извивки на реката. Въпреки това продължаваше да изучава картата, която бе точно копие на онази в Куантико, с надеждата да открие нещо незабелязано преди. Такова нямаше. Въпреки това Джон продължи да гледа.

— Ще влизаш сам, нали? Доста ще ти се наложи да поплуваш, господин Кларк — забеляза Франкс.

— Ще имам подкрепление, пък и няма да се налага да плувам обратно, нали?

— Предполагам, че не. Добре ще е да измъкнем тези момчета.

— Да, сър.