Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Without Remorse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2018)

Издание:

Атика, София, 1995

Печат: Образование и наука

Формат 32/84/108. 22 печатни коли.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Допълнителна корекция от Еми

30.
Пътни агенти

За всички бе очевидно, че нещата се развиват зле. Двата спасителни хеликоптера се върнаха обратно на „Огдън“ само час след излитането си. Веднага дръпнаха единия настрана, а другия — пилотиран от по-опитен летец — бе презареден. Капитан Олби изскочи още щом хеликоптерът докосна палубата и спринтира към надстройката, където го очакваше командният екип. Докато бягаше, младият офицер усети, че „Огдън“ с пълна скорост се приближава към брега. Унилите морски пехотинци също слязоха, забили погледи в палубата, и започнаха да почистват оръжието си.

— Какво стана? — попита Олби.

— Кларк отмени операцията. Знаем само, че е слязъл от хълма си. Каза, че там имало други хора. Ще се опитаме да го измъкнем. Къде мислиш, че ще отиде? — попита Максуел.

— Ще потърси място, откъде хеликоптерът може да го прибере. Дайте да погледна картата.

 

 

Ако имаше време за размисъл, Кели сигурно щеше да се зачуди колко бързо положението може да се промени от добро към лошо. Но Джон не разполагаше с време. Оцеляването бе изцяло поглъщаща вниманието игра и в момента единствената, която можеше да играе. Тя със сигурност не можеше да се нарече скучна и изискваше известна доза късмет. В лагера не бяха пристигнали толкова много войници — все още, — за да осигурят пълната му охрана и да започнат да претърсват джунглата наоколо. Ако се опасяваха от нова операция „Сонг Тай“, по-скоро нямаше да се отдалечават от охраняваната зона. За момента вероятно щяха да се задоволят да поставят постове по околните хълмове. Змийският хълм вече бе на половин километър зад Кели. Той забави ход и си пое дъх. Бе по-изтощен от страха, отколкото от умората, макар че двете се бореха за надмощие. Джон видя едно по-малко възвишение и реши да си почине до склона му. Застанал неподвижно, той чуваше говора зад себе си. Говор — не стъпки. Добре, значи бе отгатнал тактическата ситуация. Вероятно скоро щяха да пристигнат още войници, но дотогава Кели възнамеряваше да е далеч оттук.

„Ако успеят да се промъкнат с хеликоптера.“

Приятна мисъл.

„Изпадал съм и в по-трудни ситуации“ — обади се Самочувствието.

„Например?“ — подразни го тихо Песимизмът.

Единственото разумно нещо в момента бе да увеличи възможно най-много разстоянието между себе си й северновиетнамците. След това щеше да мисли как, по дяволите, да се измъкне оттук. Не бе време за паника, но не трябваше и да се размотава. С утрото тук щяха да пристигнат още войници и ако командирът им бе опитен, щеше да поиска да узнае дали наоколо няма вражески разузнавачи. Ако не се измъкнеше преди зазоряване, Кели чувствително намаляваше шансовете си някога да напусне тази страна. Тръгвай. Намери удобно място. Свържи се с хеликоптера. Разкарай се оттук, по дяволите. До зазоряването оставаха още четири часа. Хеликоптерът вероятно бе на не повече от тридесет минути път оттук. Да предположим, че намирането на удобно място и свързването с него му отнемеха два-три часа. Познаваше местността около лагера от разузнавателните снимки. В продължение на няколко минути Кели се оглежда около себе си, за да се ориентира. Най-прекият път към открито пространство бе оттам през завоя на пътя. Трябваше да рискува, но си струваше. Той презареди автомата си и премести резервните пълнители на по-удобно място. Най-много от всичко го плашеше пленяването. Не искаше да се оставя на милостта на хора като онези от ИЗКУСТВЕНО ЦВЕТЕ. Не искаше да бъде с вързани ръце, да е неспособен да контролира съдбата си. Един тих гласец вътре в него му каза, че пред подобна перспектива смъртта е за предпочитане. Противодействието, колкото и безсмислено да изглеждаше, не бе самоубийство. Добре. Решено. Кели тръгна.

 

 

— Да му се обадим ли? — попита Максуел.

— Не, не сега — поклати глава капитан Олби. — Той ще се свърже с нас. В момента господин Кларк има друга работа. Да го оставим да я свърши.

В бойния информационен център влезе Ървин.

— Кларк? — попита старши сержантът.

— Измъква се — осведоми го Олби.

— Да се кача ли с няколко човека на хеликоптера, за да помогнем?

Ървин не виждаше смисъл да пита дали ще спасяват Кларк. Морските пехотинци мразеха да оставят хора след себе си.

— Това е моя работа, Ървин — отвърна Олби.

— Вие по-добре ръководете спасяването, сър — забеляза разумно сержантът. — Всеки може да стреля.

Максуел, Подулски и Гриър стояха настрани и само гледаха и слушаха двамата професионалисти, които отлично познаваха работата си. Командирът на морските пехотинци отстъпи пред разумното предложение на най-старшия си помощник.

— Вземи каквото ти трябва. — Олби се обърна към Максуел: — Сър, искам хеликоптерът да излети веднага.

Заместник-командващият морските операции (Въздух) подаде слушалките на едва двадесет и осем годишния офицер от морската пехота. С това адмиралът сдаде и командването на една провалена операция. Кариерата на Дъч Максуел приключи.

 

 

Движението прогонваше страха. То даваше на Кели чувството, че контролира съдбата си. Усещането, разбира се, бе илюзорно и разсъдъкът му го съзнаваше, но тялото на Джон възприемаше нещата по друг начин и това правеше положението по-приемливо. Сега вече бе в гъстата растителност на джунглата. Ето тук. От другата страна на пътя се виждаше открито пространство. Може би бе поляна или нещо подобно, но най-вероятно, когато придойдеше реката, се разливаше там. Без съмнение щеше да свърши работа. Кели грабна радиото.

— ЗМИЯ вика ЩУРЕЦ, край.

— Тук ЩУРЕЦ. Чуваме те и оставаме на подслушване.

Съобщението се състоеше от задъхани думи, изговорени бързо и на пресекулки:

— Западно от хълма ми, от другата страна на пътя, на около три километра от обекта, поляна. Близо съм. Изпратете хеликоптер. Ще му дам знак с фенерче.

Олби погледна първо картата, а после въздушните снимки. Добре, задачата не изглеждаше трудна. Той заби пръст в картата и старшината, отговарящ за въздушния контрол, веднага предаде информацията. Олби изчака да получи потвърждение, преди да отговори на Кларк.

— Приехме съобщението. Хеликоптерът излита. На двадесет минути от теб е.

— Прието — разнесе се облекченият глас на Кларк в ефира. — Ще чакам. Край.

„Благодаря ти, Господи.“

Без да бърза, Кели тихо и внимателно се придвижи към пътя. Второто му пребиваване в Северен Виетнам се очертаваше да бъде доста по-кратко от първото. Този път нямаше да му се наложи да плува обратно и вероятно нямаше да се зарази от водата в онази проклета река. Джон не толкова се отпусна, колкото свали част от напрежението от плещите си. Сякаш по команда дъждът се усили, заглуши шумовете и намали видимостта. Още едно хубаво нещо. Може би все пак Бог, съдбата или пък Добрата фея не бяха го изоставили напълно. На десет метра от пътя Кели отново спря и се огледа наоколо. Нищо. Той си даде няколко минути почивка с надеждата да прогони стреса. Нямаше смисъл да бърза към поляната, където щеше да е на открито. Мястото отвъд пътя определено бе опасно за самотен човек във вражеска страна. Ръцете му здраво стискаха автомата — играчката на войника. Кели дишаше бавно и дълбоко, за да нормализира сърцебиенето си. Когато отново се почувства сравнително нормално, си позволи да се приближи към пътя.

 

 

„Отвратителни пътища — мислеше си Гришанов. — По-ужасни са и от руските.“ За негова изненада колата се оказа френско производство. Още по-учудващо бе, че возеше добре или по-точно щеше да го прави, ако шофьорът бе по-сръчен. Майор Винх трябваше сам да седне зад волана. Като офицер той сигурно знаеше да кара, но проклетото му високомерие го караше да остави кормилото на ординареца си. Глупавото селянче обаче надали бе управлявало нещо по-сложно от волска каруца. Колата буксуваше в калта, а освен това шофьорът явно не виждаше почти нищо от този дъжд. Гришанов затвори очи на задната седалка и стисна пакета си. Нямаше смисъл да гледа. Само щеше да се плаши. Все едно че летеше в лошо време — нещо, което всеки пилот мрази — и управлението бе поверено на някой друг.

 

 

Кели изчака, огледа се, преди да прекоси, и се заслуша за шум от двигател на камион, който бе най-голямата заплаха в момента. Нищо. Добре, до пристигането на хеликоптера оставаха още пет минути. Кели се изправи и лявата му ръка посегна да извади фенерчето. Докато прекосяваше пътя, Джон гледаше наляво — посоката, от която щяха да пристигнат евентуалните подкрепления за лагера. „По дяволите!“

Концентрацията рядко играеше шеги на Джон Кели, но сега случаят бе точно такъв. Шумът от приближаващата по калния път кола бе твърде близък до обичайните звуци на джунглата и докато долови разликата, вече бе късно. Колата се появи иззад завоя и свари Кели по средата на калния път. Фаровете го осветиха и шофьорът със сигурност го бе видял. Реакцията на Джон бе напълно инстинктивна.

Той вдигна автомата си и стреля към мястото на шофьора. За момент колата не се унесе и Джон отново стреля, но този път към зоната на дясната седалка. Сега вече фактът бе очевиден. Колата зави и се блъсна право в едно дърво. Всичко се бе развило за не повече от пет секунди и сърцето на Джон отново започна да бие след застрашително дълга пауза. Той изтича към колата. Кого беше убил?

Шофьорът бе излетял през предното стъкло с два куршума в главата. Кели отвори другата предна врата. Човекът на седалката бе… майорът! И в неговата глава имаше дупки. Куршумите не бяха попаднали точно в центъра и въпреки разцепения си череп жертвата продължаваше да потръпва конвулсивно. Кели го смъкна от колата и тъкмо се наведе да го претърси, когато от задната седалка се разнесе стон. Той погледна вътре и откри още един човек — руснака! — който лежеше на пода. Джон измъкна и него. Руснакът здраво стискаше някакъв пакет.

Кели отново започна да действа инстинктивно, както и при изстрела. Той удари руснака по главата с приклада си и се обърна да претърси майора. Всички листи и документи на часа смениха притежателя си. Едното око на виетнамеца го гледаше и в него все още искреше живот.

— Животът е мръсна работа, нали? — каза студено Кели и погледът на жертвата му изгасна. — Какво, по дяволите, да правя с теб? — запита се гласно Джон и насочи вниманието си към руснака. — Ти измъчваше нашите момчета, нали?

Той се наведе, отвори пакета и намери цял наръч листи. Те дадоха отговор на въпроса му, тъй като съветският полковник бе неспособен да го направи.

„Мисли бързо, Джон. Хеликоптерът е близо.“

 

 

— Видях лъча от фенерчето! — каза помощник-пилотът.

— Спускаме се.

Пилотът караше своя „Сикорски“ с най-голямата възможна скорост. На двеста метра от поляната той дръпна рязко лоста към себе си и хеликоптерът бързо преустанови движението си напред. Маневрата бе перфектна и вертолетът увисна във въздуха на метри от светещия лъч на фенерчето. Спасителният хеликоптер застана на метър над земята, блъскан от вятъра. Пилотът се бореше с всички сили да задържи хеликоптера в равновесно положение и това му попречи бързо да възприеме информацията, подавана от очите му. Той вече бе видял човека, когото трябваше да спаси, но…

— Наистина ли там долу има двама души? — попита пилотът по разговорката.

— Давай, давай, давай! — отвърна му нечий глас. — Обектът е на борда, тръгвай!

— Веднага се махаме от това проклето място!

Пилотът издигна хеликоптера, натисна рулевия педал и пусна носа леко надолу. Вертолетът се насочи към реката и набра скорост. „Не трябваше ли да взема само един човек?“ Пилотът прогони мислите си. Сега трябваше да управлява машината си, а до морето и безопасността имаше цели тридесет мили.

— Кой, по дяволите, е този? — попита Ървин.

— Стопаджия — надвика шума от мотора Кели и поклати глава.

Ървин разбра, че обясненията са дълги и сложни, и реши да почака. Сержантът подаде манерка с вода на господин Кларк и Джон я пресуши. Когато утоли жаждата си, цялото му тяло изведнъж се разтрепери. Пред екипажа на хеликоптера и петимата морски пехотинци Кели се разтресе, сякаш се намираше на Северния полюс. Той се сви на топка и стисна автомата си, докато Ървин не го взе и го почисти. Сержантът видя, че господин Кларк е стрелял. После щеше да разбере защо и по какво. Въоръжените пехотинци до вратата оглеждаха речната долина, докато хеликоптерът трещеше само на сто метра над виещата се водна ивица. Противно на очакванията им пътуването мина без инциденти. Явно през тази нощ нищо не протичаше според предварителните прогнози. Всички искаха да знаят защо операцията се е провалила. Човекът, когото току-що бяха качили на борда, знаеше отговора. Но кой, по дяволите, бе другият с него. Униформата му поразително приличаше на руска. Двама морски пехотинци завързаха ръцете на непознатия, а трети се погрижи за пакета му.

 

 

— Първи спасителен хеликоптер се намира над морето. ЗМИЯ е на борда. Край.

— Първи хеликоптер, тук ЩУРЕЦ. Приехме съобщението ти. Оставаме на подслушване. Край. — Олби вдигна глава. — Е, мисля, че това е всичко.

Подулски прие неуспеха най-тежко от всички. Операция ЗЕЛЕН ЧИМШИР бе негова идея от самото начало. Успехът й можеше да промени всичко. Можеше да отвори вратата за други операции, да промени хода на войната. Смъртта на сина му нямаше да изглежда така безсмислена. Каз огледа останалите. На устата му бе въпросът не могат ли да опитат отново, но Подулски знаеше, че е безсмислено. Край. Това бе горчива перспектива и още по-горчива действителност за човек, служил на втората си родина почти тридесет години.

 

 

— Тежък ден, а? — попита Франк Алън.

Лейтенант Марк Шарън изглеждаше удивително свеж за човек, застрелял престъпник и изтърпял неприятния разпит веднага след това.

— Проклет глупак. Не трябваше да става така — отвърна Шарън. — Предполагам, че идеята за почивка във „Фолс роуд“ просто не му е допадала — добави лейтенантът, като имаше предвид щатския затвор на Мериленд. Той се намираше в предградията на Балтимор и имаше толкова мрачен вид, че всички го наричаха „Замъка на Франкенщайн“.

Алън нямаше много теми за разговор с инспектора от отдел „Наркотици“. Процедурата в случая бе точна и ясна. Шарън щеше да получи отпуск по административен ред в размер на десет работни дни, докато станеше ясно, че стрелбата му не е противоречала на полицейските инструкции за употреба на „смъртоносна сила“. Това си беше чист двуседмичен платен отпуск, но вероятно на Шарън щеше да му се наложи да изтърпи нови разпити. Но предвид обстоятелството, че няколко полицаи бяха свидетели на случката, разпитите надали щяха да бъдат тежки.

— Разбрах за случая, Марк — каза му Алън. — Прочетох и предварителните показания. Струва ми се, че ще се измъкнеш сух. Изплашил ли си го с нещо?

Шарън поклати глава.

— Не, не съм викал, докато не посегна към ютията си. Опитах се да го успокоя, да му покажа, че всичко е наред, но той просто сбърка. Еди Морело умря от глупостта си — забеляза равнодушно лейтенантът, който тайно в себе си тържествуваше, че казва самата истина.

— Е, аз няма да роня сълзи за някакъв си наркотрафикант. Явно денят е успешен за всички.

— Какво имаш предвид, Франк? — попита Шарън и взе една от цигарите на Алън.

— Днес се обадиха от Питсбърг. Изглежда, че имат свидетел на убийството от фонтана, което разследват Ем и Том.

— Сериозно? Това се казва добра новина. И с какво разполагат?

— С човек — от думите на сержанта разбрах, че вероятно става въпрос за момиче, — видял убийствата на Маден и Уотърс. Изглежда, се изповядва пред местния свещеник и той я убеждава да отиде в полицията.

— Страхотно — забеляза Шарън.

Той успя да прикрие побилите го тръпки също така добре, както бе скрил радостта си от първото предумишлено убийство. Налагаше се да разчистят още една каша. С малко повече късмет тя щеше да е последната.

 

 

Хеликоптерът проблесна и кацна меко на борда на „Огдън“. Веднага щом се приземи, към него се приближиха хора. Няколко моряци завързаха колелетата с вериги. Отвътре първо излязоха морските пехотинци, доволни, че отново са в безопасност, но и горчиво разочаровани от изминалата нощ. Връщаха се точно навреме. Според оперативния план сега трябваше да са кацнали заедно със спасените затворници. Войниците бяха очаквали този миг също както победилият отбор очаква да се прибере тържествуващ в съблекалнята. Но сега бе различно. Бяха изгубили играта, макар все още да не знаеха защо.

Ървин и един морски пехотинец изнесоха на ръце от хеликоптера някакъв човек, който искрено изненада адмиралите. После се появи Кели. Пилотът на хеликоптера също гледаше с разширени от учудване очи. Той ясно бе видял двете тела на поляната. Но изненадата бе победена от облекчението, че е приключила още една — макар и полууспешна — мисия над Северен Виетнам.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Максуел, докато корабът сменяше курса си с източен.

— Момчета, хайде да вкараме този човек вътре! — обади се Ритър.

— Той е в безсъзнание, сър.

— Тогава повикайте лекар — заповяда Ритър.

За разговора избраха една от многобройните празни каюти на „Огдън“. Позволиха на Кели единствено да измие лицето си. Военният лекар прегледа руснака и съобщи, че е здрав, макар и в безсъзнание. И двете зеници реагираха на светлината. Нямаше мозъчно сътресение. Двама морски пехотинци останаха до пленника.

— Четири камиона — каза Кели. — Отидоха направо в лагера. Цяла рота подкрепление. Веднага започнаха да се окопават и изпратиха разузнавателен отряд в джунглата. Трябваше да се разкарам.

Гриър и Ритър си размениха красноречиви погледи: „Не може да е съвпадение.“

Кели погледна Максуел.

— Господи, съжалявам, сър. — Той направи пауза. — Не можех да дам зелена улица на операцията. Трябваше да напусна хълма, защото поставяха постове наоколо. Имам предвид, дори и да бяхме в състояние да се справим с тях…

— Имахме два бойни хеликоптера, забрави ли? — изръмжа Подулски.

— Мълчи, Каз — предупреди го Джеймс Гриър.

Преди да отговори на обвинението, Кели продължително изгледа Подулски.

— Шансовете за успех бяха нулеви, адмирале. Вие ми поръчахте да наблюдавам лагера, за да можем да проведем операцията във възможно най-малък мащаб, нали? Ако имахме повече хора, може би щяхме да успеем. Екипът, атакувал Сонг Тай, сигурно щеше да се справи. Без съмнение картината щеше да е доста кървава, но те са разполагали с достатъчно огнева мощ, за да успеят. Още повече, ако бяха нападнали директно, както и са се опитали да го направят тогава. — Кели отново поклати глава. — Ние нямаше да се справим.

— Сигурен ли си? — полита Максуел.

Джон кимна.

— Да, сър, дяволски съм сигурен.

— Благодаря ви, господин Кларк — обади се тихо капитан Олби, който знаеше, че чува самата истина.

Кели продължи да седи все още напрегнат от събитията през изминалата нощ.

— Добре — намеси се след момент Ритър. — А какво ще кажете за госта ни, господин Кларк?

— Сбърках — призна Кели и обясни как колата се е приближила твърде близо до него. После бръкна в джоба си и подаде всички документи. — Убих шофьора и командира на лагера, май че беше такъв. Руснакът също има доста хартия. Сметнах, че не е разумно да го оставя там. Помислих си, че… може да ни е от полза.

— Бележките са на руски — съобщи Ървин.

— Дай да ги видя — нареди Ритър. — Аз говоря доста добре руски.

— Ще ни трябва и човек, който знае виетнамски.

— Аз мога да намеря — каза Олби. — Ървин, доведи сержант Чалмърс.

— Слушам.

Ритър и Гриър се приближиха към масата в ъгъла.

— Боже Господи — възкликна оперативният офицер, докато прелистваше ръкописните бележки. — Това момче е събрало доста… Рокосовски? Той в Ханой ли е? Ето го резюмето.

Сержант Чалмърс, който бе разузнавач, започна да преглежда документите, взети от майор Винх. Всички останали чакаха шпионите да свършат работата си.

 

 

— Къде съм? — попита Гришанов на руски.

Той се опита да свали превръзката от очите си, но не можа да помръдне ръце.

— Как се чувствате? — отвърна на въпроса му с въпрос един глас на същия език.

— Колата се блъсна в нещо. — Гласът млъкна. — Къде съм?

— Намирате се на борда на американския кораб „Огдън“, полковник — отвърна на английски Ритър.

Завързаното тяло изведнъж замръзна и пленникът незабавно каза на руски, че не разбира английски.

— Тогава защо някои от бележките ви са на английски? — попита Ритър.

— Аз съм съветски офицер и нямате право да…

— А нима вие имате право да разпитвате американски военнопленници и да заговорничите да ги убиете, другарю полковник?

— Какво искате да кажете?

— Приятелят ви, майор Винх, е мъртъв, но докладите му са у нас. Предполагам, че сте приключили с разпитите си, нали? И сега северновиетнамците се опитват да измислят най-удобния начин, по който да се отърват от военнопленниците. Да не би да искате да ми кажете, че не знаете за това?

Ругатнята, която излезе от устата на руснака, бе особено груба, но в гласа личеше искрена изненада и Ритър се заинтересува от нея. Човекът пред него бе в твърде окаяно състояние, за да се преструва майсторски. Оперативният офицер от ЦРУ погледна Гриър.

— Трябва да прочета още нещо. Искаш ли да правиш компания на този приятел?

 

 

Единственото хубаво нещо за Кели тази нощ бе, че капитан Франкс все още имаше нещичко от запасите на авиаторите. След като приключи с доклада си, той намери капитанската каюта и обърна три чаши. Освободен от психическото напрежение, Кели бе повален от физическата умора. Трите питиета сломиха силите му и след един душ той се строполи в леглото си.

Бе решено „Огдън“ да продължи по курса си към Субик Бей с двадесет възела скорост. Големият кораб се превърна в смълчано място. Екипажът, подготвен за важни и драматични събития, тежко преживя неуспеха. Корабният живот продължи постарому, вахтите се сменяха, но единственият шум в столовата се вдигаше от приборите и подносите. Нямаше ги шегите и забавните истории. Най-тежко обаче прие нещата специално пристигналият за операцията медицински персонал. Тъй като нямаха никакви пациенти, а следователно и никаква работа, лекарите и санитарите просто се мотаеха напред-назад. Преди обяд хеликоптерите отлетяха — кобрите за Дананг, а спасителните „Сикорски“, обратно на самолетоносача. Разузнавачите се върнаха към старите си задължения да претърсват ефира за радиопредавания и да се опитват да открият нова операция на мястото на старата.

Кели се събуди едва в осемнадесет нула нула. След като се изкъпа, той слезе долу в помещението на морските пехотинци. Смяташе, че им дължи обяснение. Някой трябваше да им го даде. Момчетата си стояха там. Дори макетът на лагера бе все още на масата.

— Намирах се точно тук — каза Кели, като видя лепенката с двете изрисувани очи на нея.

— Колко бяха нехранимайковците?

— Четири камиона. Пристигнаха по този път и спряха тук — обясни Кели. — Започнаха да окопават картечниците си тук и тук. Изпратиха хора на хълма ми. Точно преди да тръгна, видях, че една група се насочва насам.

— Божичко — забеляза един сержант. — Точно по пътя, по който трябваше да дойдем.

— Да — потвърди Кели. — Както и да е, затова отмених операцията.

— Откъде са разбрали, че трябва да изпратят подкрепления? — попита един ефрейтор.

— Това вече не е по моята част.

— Благодаря, Змия — обади се отново сержантът, без да откъсва очи от макета, който скоро щеше да отиде на боклука. — Трудно ти е било да вземеш решение, нали?

Кели кимна.

— Съжалявам, момчета. За бога, наистина съжалявам.

— Господин Кларк, след два месеца трябва да ми се роди дете! Ако не бяхте вие… — Морският пехотинец протегна ръка над макета.

— Благодаря — пое я Кели.

— Господин Кларк? — подаде глава през вратата някакъв матрос. — Адмиралите ви търсят. В каюткомпанията са, сър.

 

 

— Доктор Роузън — каза Сам в телефонната слушалка.

— Здравейте, докторе. Обажда се сержант Дъглас.

— Какво мога да направя за вас?

— Опитваме се да открием приятеля ви Кели. На телефона му не отговаря никой. Имате ли представа къде може да е?

— Не съм го виждал от доста време — отвърна предпазливо хирургът.

— А знаете ли кой може да го е виждал?

— Ще попитам. За какво го търсите? — добави Сам, макар да знаеше, че въпросът му може да е доста неудобен. Какъв ли щеше да бъде отговорът?

— Ами, ъъ, не мога да ви кажа, господине. Предполагам, разбирате.

— Ъм. Да, добре, ще попитам.

 

 

— По-добре ли се чувстваш? — попита пръв Ритър.

— Да, малко — отвърна Кели. — Какво става с руснака?

— Може би си свършил нещо полезно, Кларк — кимна Ритър към масата, върху която лежаха десет купчини с документи.

— Намислили са да убият пленниците — обади се Гриър.

— Кой, руснаците ли? — попита Кели.

— Не, виетнамците. Руснаците ги искат живи. Човекът, когото си заловил, се е опитвал да ги откара в Съветския съюз — обясни Ритър и вдигна лист хартия. — Това е чернова на писмото му, в което го заявява.

— Това добре ли е или зле?

 

 

„Шумовете отвън са други“ — помисли си Захариас. Сега са повече. Виковете имаха някаква цел, макар Робин да не знаеше точно каква. За пръв път от месец насам Гришанов не го бе посетил дори и за няколко минути. Самотата стана по-тежка. От друга страна, единствената му компания само му напомняше, че е преподал на Съветския съюз висш курс по противовъздушна отбрана. Захариас не бе искал да го направи. Той дори не бе съзнавал, че го прави. И все пак утеха нямаше. Руснакът го бе превърнал в глупак и полковник Робин Захариас от американските военновъздушни сили си бе изпял всичко. Бе надхитрен от малко съчувствие, добрите думи на някакъв атеист и… алкохола. Глупост и грях — най-често срещаният капан на човешката слабост, в който бе паднал и той.

Нямаше дори и сълзи за срама си. Захариас не можеше да плаче. Той просто седеше в килията, загледан в грубия мръсен бетон между краката си. „Предадох доверието на Бог и страната си“ — каза си Робин Захариас. През прозорчето на вратата се появи вечерята — рядка тиквена супа и червив ориз. Американският полковник не посегна към тях.

 

 

Гришанов знаеше, че с него е свършено. Американците нямаше да го върнат. Те дори не можеха да признаят, че са го пленили. Бе изчезнал, както и мнозината други руснаци във Виетнам — някои при ракетните установки, а други, вършещи най-различни услуги за малките неблагодарни копелета. Защо ли го хранеха толкова добре? Корабът сигурно бе голям, макар че Гришанов за пръв път се намираше в открито море. Трудно му бе дори да преглъща хубавата храна, но Коля реши да не се поддава на обездвижването от морската болест, примесено със страх. Той бе летец изтребител, неведнъж гледал смъртта в лицето. Спомни си, че навремето се чудеше какво ще кажат на неговата Марина, ако се случи най-лошото. Чудеше се и сега. Писмо? Или нещо друго? Дали колегите му от ПВО щяха да се грижат за семейството на Гришанов? Щеше ли да им стига отпуснатата пенсия?

 

 

— Шегувате ли се?

— Господин Кларк, светът е доста объркано място. Защо, мислите, руснаците ги харесват?

— Ами дават им оръжие и специалисти, нали?

Ритър изгаси цигарата си.

— Ние даваме същите неща на доста хора по света. Далеч не всички са ни приятни, но се налага да работим с тях. Руснаците действат на същия принцип. Може би не в такъв мащаб като нас, но принципът определено е същият. Както и да е, този Гришанов е полагал големи усилия да запази хората ни живи — каза Ритър и извади нов лист. — С това тук е молил да им се даде по-добра храна и дори да се осигури лекар.

— И какво ще правим с него? — попита адмирал Подулски.

— Това, господа, е по нашата част — отвърна Ритър и погледна Гриър, който кимна.

— Чакайте малко — възрази Кели. — Та той ги е натискал да му дадат информация.

— Е, и? — попита Ритър. — Това му е работата.

— Отклоняваме се от темата — намеси се Максуел.

Джеймс Гриър си наля още кафе.

— Знам. Трябва да решаваме бързо.

— И най-накрая… — Ритър потупа превода на доклада на виетнамеца. — Знаем, че някой е предал операцията. Ще намерим този негодник.

Кели все още бе твърде замаян от съня, за да прозре толкова далеч в бъдещето и да види как отново става главно действащо лице в новата операция.

 

 

— Къде е Джон?

Санди О’Тул вдигна глава от бележките, върху които работеше. Смяната й вече свършваше и въпросът на професор Роузън я върна към тревогите, които успяваше да потиска вече цяла седмица.

— Не е в страната. Защо?

— Днес ми се обадиха от полицията. Търсят го.

„Боже мой.“

— Защо?

— Сержантът не каза. — Роузън се огледа. Бяха сами в стаята на медицинските сестри. — Санди, знам, че е вършил някои неща… Имам предвид, мисля си, че знам, но всъщност…

— Не съм го чувала скоро. Какво трябва да правим?

Роузън направи гримаса и извърна очи, преди да отговори:

— Като примерни граждани би трябвало да помогнем на полицията… но няма да го направим, нали? Нямаш ли представа къде е?

— Имам, но не трябва… Върши някаква държавна работа… във… — Санди не успя да завърши изречението. Не можеше да се насили да изрече името. — Даде ми един телефонен номер, на който мога да звъня, но не съм го използвала.

— На твое място щях да позвъня — каза й Сам и излезе.

Не беше справедливо. Джон вършеше някаква важна и опасна работа само за да се прибере и да бъде разследван от полицията. Санди О’Тул си мислеше, че неправдата в живота е достигнала върха си. Грешеше.

 

 

— Питсбърг?

— Така каза — потвърди Хенри.

— Доста удобно е да имаш човек вътре. Много професионално — каза Пиаджи с уважение.

— Моят човек мисли, че трябва да решим проблема бързо. Тя все още не им е казала много.

— Всичко ли е видяла? — Пиаджи не сметна за нужно да добавя, че това въобще не е професионално. — Хенри, държането на хора близо до себе си е едно, а превръщането им в свидетели — съвсем друго.

— Тони, аз ще се погрижа за нея, но трябва да свършим наистина бързо, чаткаш ли?

Хенри Тъкър чувстваше, че е на последната права, зад която се виждаха сигурността и благоденствието. Фактът, че още пет човека трябваше да умрат заради това, му се виждаше нищо работа в сравнение с разстоянието, което вече бе пробягал.

— Продължавай.

— Казва се Дорис. Фамилното й име е Браун. Баща й се казва Реймънд.

— Сигурен ли си?

— Момичетата говорят помежду си. Научих името на улицата и всичко останало. Ти имаш връзки, които сега са ми нужни.

Пиаджи си записа информацията.

— Добре, човекът ни във Филаделфия може да се справи. Няма да е евтино, Хенри.

— Не съм и очаквал да е.

 

 

Мястото за излитане на палубата изглеждаше ужасно пусто. Четирите временно прикрепени към „Огдън“ хеликоптера бяха отлетели и площадката пак се бе превърнала в неофициален градски площад. Корабът пак бе в открито море и звездите блещукаха, както и преди. В този ранен час лунният сърп хвърляше студената си светлина в небето. На палубата не се виждаха никакви моряци. Будните по това време носеха вахтата си. За Кели и морските пехотинци обаче сивите стоманени каюти изглеждаха твърде тесни да поберат мислите им. Корабният килватер странно блещукаше от флуоресциращия фитопланктон и показваше откъде е минал „Огдън“. На бака стояха шест човека и безмълвно се взираха във водата.

— Можеше да бъде и много по-зле.

Кели се обърна. Беше Ървин. Трябваше да е той.

— Можеше да е и много по-добре, сержант.

— Не са се появили случайно, нали?

— Не трябва да говоря за това. Стига ли ти този отговор?

— Да. Исус казва: „Прости им, Господи, те не знаят какво правят.“

— А ако са знаели?

Ървин изръмжа:

— Знаеш мнението ми по въпроса. Който и да е бил, можеха да избият всички ни.

— Знаеш ли, сержант, иска ми се един, само един-единствен път да завърша нещо както трябва — каза Кели.

— Аха. — Ървин направи малка пауза, преди да продължи и да се върне към темата: — Защо, по дяволите на някого може да му се прииска да го прави?

До тях изплува една сянка. Беше „Нюпорт нюз“. Макар и на два километра той се виждаше отлично въпреки мрака. Последният голям кръстосвач, същество от отминала епоха, също се връщаше у дома, сломен от неуспеха, който обсъждаха Ървин и Кели.

 

 

— Седем-едно-три-едно — обади се женски глас.

— Добър ден, опитвам се да се свържа с адмирал Гриър — каза Санди на секретарката.

— Няма го.

— Можете ли да ми кажете кога ще се върне?

— Не, съжалявам, не знам.

— Важно е.

— Бихте ли казали кой се обажда?

— А с кого говоря?

— Тук е кабинетът на адмирал Гриър.

— Не, имах предвид дали е Пентагонът.

— Не знаете ли?

Санди не знаеше и въпросът напълно я обърка.

— Моля ви, имам нужда от помощ.

— Кой се обажда.

— Моля ви, трябва да знам къде се намирате.

— Не мога да ви кажа — отвърна секретарката, която се чувстваше като една от крепостните стени на американската национална сигурност.

— Пентагонът ли е?

Е, това можеше да й каже.

— Не, не е.

„Какво е тогава?“ — зачуди се Санди. Тя си пое дълбоко въздух.

— Един приятел ми даде този номер и каза, че мога да звъня. Той е с адмирал Гриър. Каза ми, че мога да се обадя, за да проверя дали е добре.

— Не ви разбирам.

— Вижте, знам, че замина за Виетнам!

— Госпожице, не мога да обсъждам с вас къде се намира адмирал Гриър.

„Кой е нарушил инструктажа за секретност?“ Трябваше да пусне рапорт за това.

— Не става въпрос за него, а за Джон!

„Успокой се, така само си пречиш.“

— Джон, кой? — попита секретарката.

„Стегни се. Поеми си дълбоко въздух.“

— Моля ви, предайте едно съобщение на адмирал Гриър. Обажда се Санди. Става въпрос за Джон. Той ще разбере. Ще го предадете ли? Той ще разбере. Много е важно.

Тя остави номерата на домашния и служебния си телефон.

— Благодаря ви, това мога да направя.

Връзката прекъсна.

На Санди й се прииска да закрещи и почти го направи. Значи и адмиралът бе заминал. Добре, той трябваше да е близо до Джон. Секретарката щеше да предаде съобщението. Със сигурност. Хора като нея просто не можеха да си помислят за нещо друго, след като са чули думите „много важно“. Трябваше да се успокои. Където и да се намираше Джон, засега полицията не можеше да го хване. Но въпреки това до края на деня, както и през целия следващ голямата стрелка на часовника й сякаш бе замръзнала на мястото си.

 

 

Рано сутринта „Огдън“ спря във военноморската база Субик Бей. Влажният и горещ климат удължи безкрайно много маневрите по приставането. Най-накрая въжетата бяха хвърлени към кея и един трап се опря на борда. По него затича някакъв цивилен още преди подвижната стълба да е стабилно закрепена. Малко след това морските пехотинци слязоха от кораба и се настаниха в автобус, който трябваше да ги отведе в Куби пойнт. Екипажът изгледа отдалечаването им. Преди тръгването някои дори се здрависаха в опита си да останат с поне едно хубаво впечатление от цялото преживяване. Но приказки от рода на „постарахте се“ нямаше да успокоят никого, а пожелания като „късмет“ изглеждаха направо богохулни. Самолетът C-141 вече ги очакваше за полета към родината. Господин Кларк не бе с тях.

 

 

— Джон, изглежда, имаш някаква приятелка, която се безпокои за теб — каза Гриър и му подаде съобщението.

То бе най-приятното от всички, донесени от младшия служител на ЦРУ, пристигнал от Манила. Кели го прегледа, докато тримата адмирали четяха останалите.

— Имам ли време да й се обадя, сър? Изглежда, се тревожи за мен.

— Оставил си й номера на телефона в кабинета ми? — попита леко объркан Гриър.

— Съпругът й е загинал във Виетнам и тя се безпокои — обясни Кели.

— Добре — забрави за миг собствените си проблеми Гриър. — Ще кажа на Барбара да й предаде, че си добре.

Останалата част от съобщенията далеч не бяха толкова приятни. Адмиралите Максуел и Подулски бяха получили заповед да се явят във Вашингтон и да дадат обяснение за провала на ЗЕЛЕН ЧИМШИР. Ритър и Гриър също имаха подобни заповеди, но те поне не се връщаха с празни ръце. Самолетът им KC-135 вече ги чакаше във военновъздушната база „Кларк“. Един по-малък щеше да ги прехвърли през планините. Най-добрата новина в момента бе, че всички са с нарушен режим. Обратният полет към Америка и часовата разлика щяха да сложат всичко по местата му.

Полковник Гришанов видя слънцето заедно с адмиралите. Бе облечен в униформа, заета от капитан Франкс — и двамата имаха почти еднакъв ръст. От двете му страни стояха Максуел и Подулски. Коля въобще не си правеше илюзии относно шансовете си за бягство. Намираше се в американска военна база, разположена на територията на съюзник на Америка. Ритър му говореше тихо на руски. Шестимата мъже се отправиха към чакащите ги коли. След десет минути се качиха на един двумоторен C-12 „Бийчкрафт“. Половин час по-късно самолетът им спря до голям „Боинг“, който се издигна във въздуха не повече от час след акостирането на „Огдън“. Кели си намери удобна и широка седалка и се унесе още преди боингът да е излетял. Казаха му, че следващата спирка ще е Хикам на Хаваите, но той не възнамеряваше да се буди за нея.